Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (42)

41.

20 март, 12:14

Долината Тсум, Непал

Ерин се крепеше на ръба на забравата. Макар и отворени, очите й виждаха единствено сенки. Все пак успя да различи силуета на Рун на огнения фон. Зад раменете му ярката светлина на отминаващото затъмнение пронизваше сенките, но дори тя бавно се заличаваше от вдигащата се черна мъгла от езерото — мрак, който щеше да се разраства, докато не погълне целия свят.

Не й бяха останали аргументи да убеждава Рун, нямаше дъх да ги изговори, но умът й продължаваше да работи.

Знаеше, че тази битка се е водила стотици пъти преди. Дори други да успееха да сложат окови на Луцифер, това нямаше да сложи край на борбата.

„Изкованото може да бъде строшено.“

Знаеше, че има само един начин това наистина да приключи.

„Луцифер трябва да бъде опростен.“

Ерин се взираше в Рун, мъчеше се да го накара да види истината на лицето й, да приеме онова, което трябва да се направи.

„Не позволявай смъртта ми да бъде лишена от смисъл. Освободи ме, за да направя онова, което съм длъжна.“

Вместо това Рун нежно докосна челото й със студените си устни. Ерин искаше Джордан да е онзи, който я целува, който я държи в прегръдките си. Но Джордан не можеше да направи онова, което трябваше да се направи. Само Рун можеше.

„Моля те…“

Докато Рун се изправяше и махаше кичур коса от челото й, тя използва последните си сили, за да накара молбата да заблести в угасващите й очи.

По бузите на Рун се стичаха сълзи. Той поклати глава, сякаш наистина четеше мислите й. Тя самата четеше неговите със същата лекота, защото знаеше думите, които го спираха, които не му позволяваха да я лиши от душа: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“^[1].

Опита се да го накара да разбере.

„Не придобивам света… а го спасявам.“

Рун я придърпа още по-плътно до себе си и се вгледа дълбоко в нея. За първи път Ерин забеляза, че очите му не са черни, а тъмнокафяви, с тънки канелени шарки, като кората на секвоя, необичайно живи на бледото му лице.

— Съжалявам — прошепна той.

Устните му леко докоснаха нейните, като полъх на студен вятър от планината.

Победена, Ерин затвори очи.

После устните се плъзнаха към шията й и остри зъби се впиха дълбоко в плътта й.

Малкото останала в нея кръв изтече за един блажен миг.

„Благодаря ти, Рун.“

 

 

12:15

Рун много внимаваше, тъй като знаеше, че смъртта е на път да спре сърцето на Ерин. Докато поемаше последните искрици живот от изстиващото й тяло, той игнорира вълната на екстаз и се съсредоточи върху неравномерните удари на сърцето й. Трябваше му достатъчно от кръвта й, за да я превърне, но не толкова, че да я убие.

Моменти по-рано беше видял решимостта в очите й, знанието, сигурността и най-вече любовта, онзи бездънен извор на състрадание в сърцето й — не само към Джордан и не само към него.

Към всички.

За да спаси всички, тя бе готова да жертва себе си.

А нима Христос не беше взел същото решение в Гетсиманската градина и на кръста?

„Как бих могъл да не почета този избор сега?“

Усети как тя се отпуска под него и извади зъбите си от плътта, отдели устните си от кожата й. Впери поглед в нея, все така сгушена в него, жената, която така обичаше.

Поколеба се — знаеше какво трябва да направи, но се ужасяваше от това.

Както заради нея, така и заради себе си.

Тогава чу последния удар на сърцето й, който сякаш настояваше да действа.

Замахна с карамбита си и преряза дълбоко собственото си гърло. Докато тъмната кръв потичаше, той пусна оръжието, подхвана тила й и придърпа устата й към черния извор. Остави кръвта му да се излива между отпуснатите й устни надолу в отвореното гърло. Тя вече не можеше да преглъща сама, но той продължаваше да я държи, чакаше, молеше се.

Погледна нагоре към тъмното небе, към слънцето, което умираше отново, погълнато този път не от луната, а от ужасния дим, който се издигаше от езерото, от самите порти на Ада.

И тогава усети искрица надежда — когато меките устни се свиха около гърлото му и започнаха да пият, увличайки го в алено блаженство.

Въпреки това по лицето му потекоха студени сълзи.

„Какво направих?“

 

 

12:16

Ерин се събуди от студената кръв в устата си — имаше вкус на сол и сребро. Поглъщаше сила с всяко всмукване. Потече още кръв и събуди в нея някаква тъмна страст. Пръстите й се вдигнаха да сграбчат косата на Рун, да го придърпат по-близо към нея. Езикът й се пъхна в раната, за да накара кръвта да потече по-силно. Пиеше така, както преди дишаше, на големи глътки, сякаш се беше давила и най-сетне бе излязла на повърхността.

Това беше колкото живот, толкова и смърт.

И екстаз.

Тялото й крещеше за още, ръцете й се вкопчиха по-силно в Рун, сякаш искаше да го придърпа в себе си, да го изцеди целия. Спомни си за миг онзи интимен момент в параклиса, когато го бе окъпала в кръвта си. Той бледнееше пред този ален захлас, когато двамата се превърнаха в едно.

Усети го как се втвърдява до нея, как се претърколи отгоре й, как я притиска под себе си.

„Да…“

Но това пак не беше достатъчно.

Искаше го целия.

Зъбите й се впиха в гърлото му, настояващи, отказващи да приемат отказ.

Но тогава железни пръсти дръпнаха косата й и откъснаха устните и зъбите й от блажения извор. Тя започна да се съпротивлява, мъчеше се да достигне отново гърлото, но Рун бе много по-силен.

— Не… — изпъшка той и се претърколи настрани.

Студен въздух лъхна помежду им и й се прииска да заплаче от самота. Копнееше за онази близост, за връзката, почти колкото за кръвта му. Облиза с език устни, търсейки остатъци от онзи захлас.

Рун прикри гърлото си с длан и изграчи дрезгаво:

— Вино.

Усещанията на Ерин постепенно се върнаха заедно със страха, че е пила твърде много от него. Свали сребърната манерка от бедрото му, отвори я и изля съдържанието върху устните му. Среброто изгаряше пръстите й, но тя продължи да я държи, като охкаше, когато капките вино пръскаха ръката й, изгарящи като киселина.

Този огън прогори истината в нея.

„Аз съм стригой.“

Рун преглътна конвулсивно последните остатъци от виното и бутна манерката настрани. Изправи се несигурно на крака и я издърпа да стане.

Ерин се изправи в новото си тяло. Сетивата й се бяха разширили неимоверно. Чуваше всяко шумолене, усещаше всеки полъх, всеки аромат беше симфония. Мракът сякаш светеше около нея, лъхащото от езерото зло я привличаше, викаше я.

Но това не бе всичко.

Гладът пламна в нея, привлече погледа й през езерото, откъдето се чуваше тежък тътен. Удари на сърце. Бележещи единствения човек, останал в долината.

Искаше го, нуждаеше се от него, копнееше за топлината, която обещаваше, за кръвта му. Жадуваше да утоли глада в себе си. Усети как източникът се приближава бавно към нея.

Пристъпи да го посрещне, но Рун я спря с думите:

— Това е Джордан.

Тя примигна. Нужно й бе ужасно много време, докато по-топлите спомени успокоят глухата болка и копнежа в нея. Въпреки това те не изчезнаха напълно. Не беше в безопасност в близост до Джордан, особено сега, а може би завинаги.

Рун я хвана здраво за китката.

— Трябва да се бориш с порива.

Не беше сигурна, че може. Най-сетне започваше да разбира мъченията на Рун.

Тъй като нямаше друга ръка, Рун безцеремонно побутна с крак към нея Кървавото евангелие. Ерин все още си оставаше достатъчно археолог, за да се наведе инстинктивно и да вдигне древния артефакт от снега, преди да е пострадал. И щом пръстите й докоснаха износената подвързия, от нея блесна златна светлина, която премина през нея, притъпявайки до голяма степен жаждата.

Ерин се изправи и забеляза, че дори ударите на сърцето на Джордан са станали по-приглушени.

Затърси с поглед покрай брега, отново изпълнена с копнеж — но не за кръвта на Джордан, а за мъжа, когото обичаше.

— Трябва да тръгваме — подкани я Рун.

И тя се остави да я преведе през огнената завеса, която изгори стария й живот.

 

 

12:17

Джордан залиташе покрай брега, като притискаше раната в корема си. Не беше сигурен дали се възстановява. Боеше се, че е запратил по-голямата част от ангелската си същност — заедно с кръвта си — в онзи демон. И все пак в корема му гореше някакъв въглен, което означаваше, че някакви капки от същността му са останали, макар да чувстваше, че бързо изтичат.

Продължи напред. Другата му ръка мъкнеше черната сабя на Легион, от която все още капеше кръвта на демона. Продължи през прокълнатата мъгла, която бълваше от разбитата част на портала зад него. След като посече Легион, той избяга от онази ломотеща, подлудяваща гмеж, която се събираше в мъглата, за да посрещне по-големите мерзости, които бавно изпълзяваха в този свят.

„Да правят каквото искат… стига да ме оставят на мира.“

Тръгна по единствения път, който му оставаше, покрай брега на езерото, като внимаваше да не доближава двете останали страни на пирамидата, които още сияеха през леда.

Конусът бяла светлина около Луцифер продължаваше да блести дори в черната мъгла, но Джордан знаеше, че чистотата му е опетнена. Порталът бе повреден и бе само въпрос на време тъмният ангел да се освободи.

Беше твърдо решен да е до Ерин, когато това се случи, та било то само за да прегърне за последен път студеното й тяло. Все пак в сърцето му оставаше искрица надежда, която му даваше сили да продължи напред, да прави една мъчителна крачка след друга.

„Може би все още е жива… може би ще успея да я целуна за последен път.“

Накрая в мъглата се появи тъмночервено сияние. Когато приближи, Джордан видя, че то идва от огнената сфера около стълба на Sanguis. Излезе със залитане от гъстата мъгла и забърза напред — но откри, че сферата е празна.

Ерин я нямаше.

Опря се на сабята и се огледа — и видя, че не е съвсем сам.

Лъвчето чакаше на брега на езерото, без да откъсва поглед от леда. Джордан изкуцука до него и проследи напрегнатия му поглед.

Там се движеха две фигури.

Рун… и Ерин.

Тя вървеше до сангвиниста, притиснала Кървавото евангелие към гърдите си. Сиянието на книгата къпеше двамата в златна светлина.

Искаше му се да извика от радост, да изтича до нея, но можеше само да рухне на колене на брега на езерото — знаеше, че не може да пресече външните страни на огнената пирамида. Помъчи се да разбере как тя все още е жива, как е преминала през тази бариера.

„Да не би книгата да я е изцелила? Да не би сиянието й да е позволило на Ерин да преодолее огнената завеса?“

— Ерин! — извика той. Искаше ако не друго, то поне да види отново лицето й.

Тя го чу и се обърна.

Долната половина на лицето й бе омазана в черна кръв. Тя го забеляза, но в очите й нямаше радост, а единствено мъка. Рун също се обърна през рамо и Джордан видя раната на гърлото му.

И разбра истината. Не книгата я бе изцелила; не сиянието й бе позволило да премине бариерата.

„Изгубих я.“

Рун докосна ръката на Ерин и с един последен неутешим поглед тя се извърна.

— Отиде си — каза глас зад него. Елизабет беше подгизнала от кръв, предимно нейната собствена.

Джордан погледна към огнения син стълб от онази страна, където Елизабет бе пазила камъка Aqua. Той продължаваше да блести ярко.

— Бях принудена да отстъпя — обясни Елизабет. — Някакъв огромен звяр, целият в пипала…

На Джордан не му пукаше. Насочи вниманието си отново към Ерин.

Елизабет потвърди най-лошите му опасения.

— Не чувам сърце.

Думите й бяха изпълнени с уморена тъга — не за неговата загуба, а за нейната собствена.

Елизабет се отпусна на колене до него. Като стригой тя можеше да пресече бариерата, да излезе на леда. Но явно нямаше причина да го прави.

Рун също беше изгубен за нея.