Айрис Йохансен
В неизвестност (19)

Глава 19

Вятърът отново се усили. Беше трудно дори да се диша. От колко ли време беше сред пустинята? Часове? Вероятно не. Може би бяха излезли от оазиса съвсем скоро. Трудно беше да се каже. Сякаш се намираше в някакво изкривено време, различно от това на Земята. Чарли дишаше извънредно трудно въпреки маската, която покриваше очите и носа му. Долният й край беше отворен, за да позволява циркулация на въздуха, но той беше наситен с песъчинки. Надежда като че ли се справяше малко по-добре.

Чарли спря и вдигна глава.

„Продължавай да вървиш. Къде, по дяволите, са чудесните ви инстинкти? Трябва да намерим Франи и жребчето.“

Неочаквано Чарли се втурна напред, после рязко смени посоката. Надежда не изоставаше.

„Не така трябваше да се развият нещата. Този път трябваше да води Надежда. Тя е майката, по дяволите.“

Само че Надежда беше свикнала да следва Чарли. Грейс можеше само да се моли тя да поеме водачеството, когато се прояви майчиният й инстинкт. На това място пясъкът беше по-гъст, Грейс се чувстваше дезориентирана и не можеше да каже колко близо са до склона на огромната дюна. Чарли спря, залитна, изправи се. Грейс едва успя да се задържи на гърба му. Надежда тревожно изцвили.

„Аз също се страхувам. Сякаш сме се изгубили в пъкъла. Но щом аз съм толкова уплашена, как ли се чувства Франки?“

Чарли слизаше по склона на дюната, подплъзваше се, залиташе, понякога почти подскачаше и друсането беше много силно. Внезапно, тя се преметна през главата му и потъна в мрак.

Разтърси глава, за да я проясни, и едва не повърна.

— Чарли? — извика Грейс.

Не го виждаше. Не виждаше нищо, освен пясък и мрак. Трябваше да намери навигационното устройство в джоба си, да натисне бутона и да каже на Килмър къде се намира. Едва не изкрещя, когато се опита да мръдне дясната си ръка. Нещо не беше наред с рамото й… Затърси, макар да й беше крайно неудобно, с лявата си ръка. Намери бутона и го натисна.

„Ела и ме вземи, Килмър. Паднах зле. Сега всичко зависи от теб. Ти трябва да намериш Франки.“

— Чарли! — извика Грейс.

Видя го само на няколко метра, а Надежда стоеше на крачка зад него. Опита се да седне, но падна отново по гръб, когато болката рязко я прониза. Пое си дълбоко дъх и зачака болката да утихне. Не можеше да остави конете сами и безпомощни, макар самата тя да беше също безпомощна. Можеха да изпаднат в паника и да се наранят. Бурята отново беше поутихнала, пясъкът щипеше дразнещо, но вече не заслепяваше. Запълзя към Чарли, стигна до него и бавно се изправи — първо на колене, после на крака. Провери сигурността на маската му, след това направи същото за Надежда.

„Ще трябва да се справите сами. Върни се в оазиса, Чарли. Заведи Надежда у дома.“

Той не помръдна.

„Върни се в оазиса. Какво чакаш?“

Той изцвили и не помръдна.

„Тръгвай!“

Той се обърна и в следващата минута двамата с Надежда се скриха зад воала от пясък. Тя се свлече на пясъка и отпусна глава на лявото си рамо.

— Окей, Килмър, къде си?

„А ти къде си, Франки, бейби?“

— Грейс!

— Тук съм — тя с мъка се изправи на лакът. — Тук съм, Килмър.

Изведнъж той се озова до нея и коленичи.

— Какво се случи?

— Постъпих глупаво. Паднах… Трябва да намериш Франки. Претърси района. Чарли се държеше странно, като че ли искаше да потегли в точно определена посока, преди да падна. Побързай.

— Донован, Блокмън и другите са непосредствено зад мен. Къде се удари?

— Рамото, мисля. Видя ли Чарли и Надежда? Изпратих ги обратно в оазиса. Чарли е умен, надявам се, че ще разбере и…

— Не ги видях. Кое рамо? — дясното.

Той опипа първо ръката й, после и рамото.

— Не мисля, че има счупване. Обзалагам се, че ставата се е разместила.

— Тогава я намести и да намерим Франки.

Той поклати глава и се изправи.

— Мисля да оставя това на Донован.

Тя го гледаше втренчено, сякаш не вярваше на ушите си.

— Какво?

— Остави ме в лагера и тръгна сама. Оставих те да тръгнеш, защото вземането на решението беше продиктувано от разума ти. Но няма да ти позволя да се скиташ из пустинята, докато изпитваш силна болка, след като мога да се справя с търсенето толкова добре, колкото и ти — тръгна нагоре по дюната. — Ще кажа на Донован, че съм те намерил. Ще те уведомя незабавно, когато намеря дъщеря си — хвърли й поглед през рамо. — Моята дъщеря, Грейс. Не искам да бъда лишен от възможността да я спася. Тя принадлежи и на мен.

— Дяволите да те вземат, Килмър. Намести рамото ми.

Той не отговори. Вече беше изкачил дюната наполовина.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — в очите й бликнаха сълзи. Щеше да го убие, само да можеше!

— Донован! — извика тя. — Донован!

 

 

Килмър се сблъска с Донован на върха на дюната.

— Раменната става на Грейс е разместена. Намести я, но без да бързаш. Ще я боли ужасно. Искам да намеря Франки, преди тя да е преминала през ада — обърна се към Блокмън. — Грейс мисли, че има вероятност Франки да е в този район. Ти и Васкес тръгнете на изток, а аз ще тръгна на запад.

— Аз съм този, на когото ще се наложи да премине през ада! — извика Донован след него. — Тя ще разбере, че се бавя нарочно.

— Вероятно. Ще трябва да се справиш.

— Копеле! — изсъска Донован.

След кратка пауза добави:

— Желая ти късмет, Килмър!

— Благодаря.

Късмет. Щеше да има нужда от благосклонността на съдбата. Това малко момиченце имаше такава власт над всички тях. Всичко би могло да й се случи в тази буря. Никога през живота си не беше изпитвал такъв страх.

Не, това не беше вярно. Когато беше видял Грейс да лежи наранена в пясъка, без малко щеше да си изгуби ума от страх.

„Забрави за Грейс. Тя е в безопасност. Мисли за Франки. Намери Франки.“

Грейс беше казала, че може би е наблизо. Молеше се на Бога да се окаже права. Сега бурята беше само тънък воал от пясък, но пак имаше опасност да не я забележи. Трябваше да вика, непрекъснато да вика името й. Свали маската си.

— Франки! Франки, отговори ми!

Никакъв отговор.

— Франки!

— Франки!

Господи, гласът му едва излизаше, дрезгав. От колко ли време викаше непрекъснато? Петнайсет минути? Трийсет? Гърлото му беше сухо и дращеше от пясъка, който вдишваше.

— Франки!

Може би не можеше да му отговори. Може би се беше ударила или…

— Франки! — извика отчаяно. — Джейк е. Отговори ми.

Отново не последва отговор.

— Франки!

Слаб звук долетя през воя на вятъра. Той замръзна на мястото си. Вик?

— Франки?

Отново чу звука, вляво, надолу по дюната. Не беше човешки вик. А тихо цвилене. Франки беше взела със себе си жребчето. Килмър се запрепъва надолу по дюната, плъзгаше се, падаше, ставаше. Защо Франки не му беше отговорила? Ако беше в съзнание, трябваше да го е чула. Беше точно над нея. Може би не беше Франки. Възможно беше жребчето да се е отделило от нея. Господи, не искаше дори да си помисли за това!

— Франки!

После видя купчинката, покрита с одеяло, в подножието на дюната.

— По дяволите!

Беше долу само за секунди. Вдигна одеялото. Франки се беше свила на кълбо до жребчето, прегърнала го. Дали беше жива? Лицето й беше бледо и зацапано от пясъка, очите й бяха затворени. Тя бавно ги отвори.

— Джейк?

Господи! Гърлото му се беше свило от чувствата, които изпитваше, и не можеше да говори. Кимна рязко. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Помислих, че може да е Марвът. Той искаше да убие Маестро.

— Знам! — промълви той, като я притискаше към гърдите си.

Тя започна да се дърпа.

— Стискаш ме прекалено силно. Не мога да дишам.

— Съжалявам — каза той. — Това е нещо ново за мен. А и малко се тревожех за теб. Както и майка ти. Трябва веднага да те заведа при нея.

— Тя добре ли е? Страхувах се, че Марвът…

— Марвът няма да ни тревожи повече. Майка ти е добре. Удари рамото си, докато те търсеше, но не е нещо сериозно. А сега да измъкнем и теб оттук — натисна бутона на навигационното си устройство. — Жребчето добре ли е?

— Чудесно — тя направи гримаса. — Обаче Маестро не е много умен още. Не искаше да стои под одеялото. Непрекъснато му повтарях, че трябва да се крием, но предполагам, че не ме разбираше. Много ми се искаше мама да е тук.

Жребчето се опитваше да се изправи на крака.

— Но беше достатъчно умен, за да изцвили и така да ми покаже къде сте.

— О, това не беше той, а Чарли.

— Чарли?

— Чарли и Надежда. Ей ги там — тя кимна наляво. — Дойдоха преди час. Избягали ли са?

— Не — Килмър успя да различи Двойката през воала от пясък. Бурята почти беше спряла, слава богу. — Търсеха те.

— Знаеш ли, надявах се, че ще ме търсят. Чарли стоеше тук пред нас като охрана. Може би заради жребчето. Той му е баща. Мисля, че това има значение.

Той й помогна да се изправи и изтупа праха, доколкото можа, от нея.

— Така е.

 

 

Устройството на Донован изпищя тъкмо когато довършваше наместването на ставата. Той замръзна и му хвърли поглед.

— Килмър е. Сигурно е намерил Франки.

Грейс отблъсна ръката му и с мъка се изправи на крака.

— Да вървим, те имат нужда от нас.

Той кимна.

— Ще му е нужна помощ, но нашите хора, както и тези на Адам, ще дойдат всяка минута.

— Да вървим Донован! Трябва да съм при тях.

— Реших, че е добре да ти кажа — опита се да й помогне да изкачи дюната, но тя го отблъсна. — Макар че ти явно не си в настроение да ме чуеш.

— Не искам да слушам никого, освен Франки.

— Той ще я доведе при теб, Грейс.

Тя го знаеше, но тревогата й беше много силна. Дали Франки беше добре? Не искаше да мисли за различните възможности.

— Няма да се наложи да я доведе при мен. Аз ще отида при нея.

— Нека ти помогна, тогава.

Тя му беше ядосана. Даже донякъде беше разочарована от него. Но в момента това нямаше значение. Не и когато трябваше да стигне до Франки.

— Да, помогни ми, Донован.

След десет минути Грейс видя Франки. Първо я чу, а след няколко минути силуетът й се очерта въпреки вихрещия се пясък. Робърт Блокмън я беше качил на раменете си, устата и очите й бяха покрити с шалче. Килмър вървеше до тях.

— Здравей, мамо! — махна й с ръка Франки. — Виж как яздя Робърт. Казах му, че мога да вървя, но той отвърна, че сигурно съм много уморена.

— Когато е побягнала не е помислила и не е взела кон, който би могла да язди — усмихна се щастливо Килмър. — Само че Блокмън се справя добре като товарно животно — има много мускули и почти никакъв мозък.

Робърт се засмя.

— Поне не ме простреляха като теб.

Грейс, в почуда, осъзна, че те се шегуват. Беше толкова уморена, струваше й се, че всеки момент ще се разпадне, а те се смееха.

— Остави я долу, Блокмън — Килмър наблюдаваше изражението на Грейс. — Почини си малко.

Блокмън внимателно остави Франки на земята.

— И без това трябва да отида да проверя дали конете ни следват — и той затича в посоката, от която бяха дошли.

— Да, Маестро имаше желание да дойде с нас, а мисля, че Чарли ще се погрижи той да върви редом с нас — Франки смръщи вежди, като видя превързаното рамо на Грейс. — Добре ли си, мамо?

Грейс претича разстоянието, което ги делеше, и падна на колене пред Франки.

— Да, вече се чувствам прекрасно — каза тя с дрезгав глас, прегърна дъщеря си и зарови лице в косата й. — Ти много ме уплаши. Не трябваше да бягаш така.

— Трябваше да защитя жребчето. Когато се роди, ти ми каза, че трябва да се грижа за него — тя прегърна здраво Грейс, после направи крачка назад. — Взех одеяло, под което да се скрием, но Маестро не искаше да ми се подчини — сбърчи носле. — Не успях да се справя добре като теб. Но той знае, че го обичам, и мисля, че това ни помогна.

— Любовта обикновено помага — тя погледна над рамото й към Килмър. — Не е ли пострадала?

— Само малко е обезводнена — отговори Килмър. — И уморена. Мисля, че ще спи добре тази вечер. Караваната е паркирана на пътя. Да я заведем дотам, а после ще я върнем в оазиса. Как е рамото ти?

— Не беше съвсем добре — каза Донован. — Както и настроението й — усмихна се на Франки. — Може да се наложи да кажеш някоя добра дума за мен!

Погледна я умолително той.

— В какво си сгрешил? — запита Франки.

— Направих превръзката много бавно. А тя искаше да те търси.

— Джейк ме намери, мамо. Чу Чарли, когато конят изцвили и така му показа мястото, където бяхме.

— Чарли?

— Каза, че Чарли е стоял като охрана над нея и жребчето — намеси се Килмър. — Реши, че се е грижил за Маестро, защото му е баща. Казах й, че е възможно — усмихна се той.

— Бащите имат специални чувства към своите деца.

— Намерих конете — каза Робърт, когато отново застана до тях. — Следват ни, но жребчето е много бавно.

— Малко е — защити го Франки. — Ще можем ли да го вземем в караваната?

— Не мисля, че идеята е добра — каза Грейс. — Няма да има достатъчно място. А и вероятно ще иска да остане с майка си.

Франки смръщи вежди.

— Тогава и аз ще вървя с него. То е моя отговорност.

— Не, няма — възрази Грейс. — Искам веднага да се върнеш в оазиса.

Франки стисна твърдо устни.

— Когато се върне и жребчето.

— Франки…

— Ще изпратя Блокмън да заведе конете обратно в лагера — каза Килмър.

— Кой, аз? — Робърт направи гримаса. — Може и да опитам, но може би ще е по-добре Васкес да ми помогне.

— Аз трябва да се грижа за Маестро — повтори Франки.

— На какво разстояние сме от лагера? — запита Грейс.

— Четири мили — отговори Килмър. — Прекалено много, за да ги измине пеш след всичко, което й се е случило дотук. На две мили сме от пътя. Ще можем да вземем ремарке за конете, но след като се върнем в лагера.

— Не мислех за Франки — тя се усмихна на дъщеря си. — Права си, жребчето е твоя отговорност, но Чарли и Надежда са моя. Доведох ги в пустинята, за да те намерят, и те свършиха работата си. Не мога да ги изоставя сега без човек, на когото да имат доверие.

Франки кимна.

— Значи и двете ще останем.

— Глупаво е да останем и двете. Ще можеш да осигуриш ремаркето, след като се върнеш в лагера. И това ще е огромна помощ.

Франки поклати глава отрицателно.

— Франки, ти свърши работата си. Погрижи се за безопасността на Маестро. А сега е време да улесниш задачата на всичките тези мъже, които излязоха в бурята да те търсят. Те ще се тревожат, докато не разберат, че си на сигурно място в лагера.

— Но аз не искам… — въздъхна тя. — Добре. Ще се върна в лагера, за да подсигуря ремаркето. Но после ще се върна с Джейк — обърна се към Килмър. — А ти трябва да изпратиш някого с мама, за да й помогне. Никой друг не би могъл да се справи с Чарли и Надежда, но не искам тя да бъде сама.

— Аз също — каза той тихо. — Ще мога ли аз да се погрижа за нея? А Донован да те заведе до лагера и да се върнете с ремаркето.

Франки изучава изражението му една дълга секунда.

— Да, ти ще бъдеш достатъчно добра компания на мама.

— Отлично — Килмър я прегърна бързо и се обърна към Донован: — Тогава, вие тримата тръгвайте. Ще е чудесно, ако сте докарали ремаркето на пътя, когато ние стигнем там.

Той се върна при Грейс, а Блокмън, Донован и Франки потеглиха към оазиса.

— Има ли начин да накараме конете да вървят малко по-бързо?

— Вероятно не. Жадни са и пясъкът щипе кожата им, а това означава, че не са в добро настроение. Провери ли Блокмън маските им?

— Аз го направих много внимателно.

— Тогава, ще ги проверя отново — тя вдигна поглед към небето. — Мисля, че се е прояснило малко. Дали бурята няма най-после да спре?

— Трудно е да се каже. Но вятърът е доста по-слаб — погледна отново към пътя. — Мисля, че виждам Двойката.

— Чарли и Надежда — поправи го тя.

— Както и да е.

— Не… Те намериха Франки. Като ги наричаме Двойката, те сякаш са… анонимни. Не го заслужават.

Той хвърли поглед през рамо и се усмихна.

— Чарли и Надежда, тогава.

— Все още накуцваш. Трябваше да оставиш Донован с мен и…

— Не, не трябваше да направя така — погледна я право в очите. — Точно тук, при теб, ми е мястото.

Господи! Не можеше да откъсне поглед от неговия. Той кимна и отмести очи — погледна към конете, които вървяха към тях.

— Не изглежда да бързат. Защо не им поговориш и не им кажеш, че ние бързаме?

— Те невинаги ме слушат. А и напоследък не им беше лесно.

— С всички ни беше така — като го видя, Чарли отстъпи назад. — Хей, няма да те нараня — направи гримаса. — Това е смешно, нали? Би могъл да ме стъпче както слон — муха. Добре, ти ми кажи какво да правя.

— Остави мен да се справя с тях. А ти се погрижи за жребчето.

— Колко унизително! Ще се занимавам с децата — погледна новороденото конче. — Но е страшно хубаво. Хайде, човече.

Грейс направи крачка към Чарли и го погали. Той трепна и пристъпи от крак на крак. Както беше казала на Килмър, в днешния ден конете бяха преживели събития, които биха разстроили много по-мили и спокойни животни. Истинско чудо беше и това спокойствие, на което се радваха в момента.

— Успокой се. Почти приключи. Още малко и ще се измъкнем от всичко това — прошепна тя. — Благодаря ти, момче…

 

 

— Мамо! — каза тихо Франки. — Вече е ден и бурята премина. Може ли да отида до ограденото място, за да видя как е Маестро?

Беше шест и половина. Грейс се прозина.

— Едва се е съмнало. Всички бяхме много уморени, след като прибрахме конете снощи. Жребчето също има нужда от сън.

— Искам просто да го видя. След вчера… Бях толкова уплашена — Франки вдигна раменца. — Искам само да го видя.

Защото се беше страхувала, че ще го изгуби. Точно както Грейс се беше страхувала, че ще изгуби Франки.

— Знам — протегна ръце. — Ела тук — взе я в прегръдките си и я залюля. — Хей, казвала ли съм ти някога колко много те обичам?

— Не бъди толкова сантиментална! — но отпусна глава на рамото на Грейс и също я прегърна здраво. Останаха така няколко секунди.

— Аз също се страхувах за теб вчера. Но си спомних какво ми беше казала — че трябва да имам доверие в Джейк. Той успя, нали?

— Да, успя — Грейс отново я прегърна. — И ти също успя. И аз. Работихме всички заедно.

Франки се усмихна.

— А не е ли забавно, че Чарли повика Джейк при нас?

— Чарли е много умен.

Франки кимна.

— Като чичо Чарли. Бях права да дам на жребеца неговото име, нали? Може би това би се харесало и на чичо Чарли. Ти какво мислиш?

— Мисля, че чичо Чарли щеше да се гордее, че името му се носи от жребеца, който е спасил живота ти.

— Знаеш ли, когато двамата с Маестро лежахме в пясъка, аз мислех за Чарли. И непрестанно чувах музиката в главата си. Тя ме… стопляше. И аз вече не се страхувах.

Грейс преглътна, защото гърлото й се беше свило мъчително.

— Това е добре, Франки.

— И когато Джейк дойде, знаех, че всичко ще е наред. Не защото ти ми каза, че той е мой баща. Познавам бащите на някои от моите приятелки, и са истински неудачници.

— Как се чувстваш сега, когато знаеш, че Джейк е твой баща?

Франки поклати глава.

— Не знам. Странно… Ще трябва да свикна с това.

— Обвиняваш ли ме?

Франки я погледна изненадано.

— Защо да те обвинявам? Харесвам Джейк, но ти си моята майка. Обичам те. А ние живеехме добре и без него.

Грейс се засмя.

— Просто питах — изправи се. — Отиди да видиш как е жребчето. Веднага щом се облека, ще дойда при теб.

 

 

Шейхът стоеше до оградата и гледаше Чарли и Надежда, когато Грейс отиде при тях след четирийсет и пет минути.

— Не изглежда да са пострадали от бурята.

Грейс кимна.

— Приспособленията, които ни дадохте, помогнаха много. Но, наистина, и двата коня се потяха обилно. Двете с Франки ги почистихме и измихме очите им, когато се прибрахме тук снощи — направи гримаса. — Не беше лесно.

— Изненадан съм, че сте успели да свършите и това.

— Аз също. Вероятно вече са се научили, че могат да ни имат доверие.

— Изключителни коне — каза той. — Спомням си колко красиви бяха по времето, когато Бъртън ги обучаваше, но съм забравил за другите им качества. Какви са плановете ви за тях? — усмихна се. — Мога да бъда убеден да се грижа за тях.

— Много си мил — усмихна му се тя. — Предполагам, че наследниците на Бъртън имат права над тях. Обаче няма да ги получат. Досегашният живот на конете не е бил никак лек и не бих рискувала това да продължава.

— Аз съм много мил с конете си.

Тя поклати глава.

— Обещах на Чарли, че ще се грижа за него. И ще го направя.

Шейхът кимна.

— Разбирам — извърна се. — По-добре да се върна в лагера си и отново да поема своите отговорности. За мен беше удоволствие да се срещна с теб. Надявам се отново да те видя, както и дъщеря ти.

— Ти беше много любезен, но мисля, че двете с Франки ще искаме да останем, поне известно време, далеч от тази част на света.

— Спомените се стопяват, а мога да ти покажа толкова красиви части на пустинята, че да останеш изумена.

— И пясъчната буря ме изуми.

— Вярно е — засмя се той тихо. — Но тя поне ни даде шанс.

Грейс го загледа как се отдалечава.

— Той наистина би се грижил за конете — тя се обърна и видя Килмър да излиза от навеса. — Адам никога не казва нещо, което не мисли или няма намерение да изпълни. Той много се гордее с пустинята си. Освен това разбира, че преживяването е било извънредно лошо за теб.

Тя поклати глава.

— Искам да си отида у дома.

— Във фермата на Чарли?

Тя кимна.

— Франки трябва отново да заживее нормално. А аз трябва да се сбогувам с приятеля си Чарли. Още не съм направила това. Ако приятелите му все още не са му отслужили литургия, ще го направя аз.

— Добре, разбираемо е — той погледна конете. — И къде е моето място?

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да ви оставя да си отидете. Нито теб. Нито Франки.

Първо я обзе радост, от която й се зави свят, а после — страх.

— Нямаш избор. Нито една от нас двете не ти принадлежи.

— Тогава ще работя за това, което искам — погледна я. — С Франки няма да ми е толкова трудно. Тя с радост ще ми даде шанс. Току-що ми сподели, че си й казала, че съм неин баща. Защо си го направила?

— Струваше ми се правилно в онзи момент — навлажни устни. — Тя го прие добре. Как се държа с теб?

— Много спокойно. Нито сълзи, нито прегръдки. Мисля, че съм на изпитателен срок. Това ме устройва. Не очаквам нищо друго. Всичко, което искам, е шанс — заговори по-тихо. — Шанс, Грейс.

— Казах ти, ще ти позволявам да я виждаш.

— Шанс с теб, Грейс. Шанс да градя бъдещия ни живот заедно.

Тя рязко поклати глава.

— Няма върху какво да градим. О, разбира се, сексът. Това обаче не е достатъчно.

— Но е добър старт — направи пауза. — Освен това, мисля, че между нас има нещо много повече от секс. Уважение, харесване… може би любов. Поне от моя страна. Аз се интересувам истински от теб. Нека си дадем възможност да открием какво още изпитваме един към друг — усмихна се. — Обещавам, ще направя така, че да е забавно за теб.

Тя почувства как кръвта й се стопля и по лицето й плъзва руменина, когато го погледна.

— Не искам да бъда забавлявана.

— Напротив, искаш. В момента си спомняш колко добре се чувствахме заедно преди време. А на мен не ми се налага да си спомням. Спомените са непрекъснато с мен.

Тя поклати глава.

— В момента не мога да се справя с това. Не знам точно какви са чувствата, които изпитвам към теб. Не знам дали искам да рискувам да те направя част от моя живот, а и от този на Франки.

Погледът й изучаваше изражението му.

— Разбирам, че бързам, притискам те. Добре, ще ти дам малко време — стисна устни. — Но не много. Кога искаш да се върнеш в Алабама?

— Колкото е възможно по-скоро. Трябва да уредя транспорт за Чарли, Надежда и жребчето.

— Това ще отнеме време. Нямаш документи за конете и не е лесно да се уреди влизането им в Съединените щати.

Тя смръщи вежди. Все още не беше помислила логично.

— По дяволите!

— Ще изпратя теб и Франки в Щатите утре. Ще помоля Адам да ми даде няколко от своите хора, за да се грижим за конете, докато успея да ти ги изпратя с кораб. Това устройва ли те?

— Да, благодаря ти.

— Не ми благодари. Бих искал да се грижа за теб. Трябва да наваксвам цели девет години — погледна я право в очите. — И ще поддържам връзка с теб поне докато ти изпратя конете. Ще ти се обаждам всяка вечер и ще разговаряме, ще се опознаваме все повече. Може би ще ни е по-лесно да общуваме, ако сме далеч — обърна се и тръгна обратно към палатките. — И ще започна веднага да работя за това, което казах.

— Килмър! — повика го тя отново.

Той хвърли поглед през рамо.

— А двигателя? Все още ли го искаш?

— Да, по дяволите.

— Дори да го намериш, мислиш ли, че ЦРУ ще ти позволят да го задържиш?

— Ако успея да го намеря достатъчно бързо. Правото на собственост е девет десети от закона — усмихна се той. — А аз се застраховах още преди година. Обадих се на двамата законни наследници на Бъртън и купих от тях бъдещите им права върху имуществото на Бъртън. Предложих им сто хиляди долара и десет процента от всичко, което успея да спася от унищожение. Те решиха, че съм луд да вярвам в празни мечти, подписаха документите и потънаха вдън земя.

— Много умно.

— Сделката е напълно законна. Аз поемам риска, а тези десет процента могат да ги направят по-богати, отколкото някога са мечтали — присви очи. — Защо задаваш този въпрос сега?

— Можеш да се върнеш в района, където Чарли обикаля вчера. Близо до скалното дере от другата страна на дюните.

— Защо?

— Той непрекъснато се връща там. Не обърнах много внимание тогава. Не бях сигурна, че конете могат да заведат когото и да било до мястото, където е скрит двигателят. Реших, че просто обикаля в кръг.

— Може би е било така.

— Но снощи, докато търсихме Франки, той като че ли знаеше къде отива, и я намери. Инстинктът му беше безпогрешен. Може би инстинктът го е водил и вчера следобед. Инстинктът и паметта.

— Възможно е. Струва си да опитаме — той задържа погледа й. — Инстинктът и паметта могат да се окажат много добра основа, нали?

Измина дълъг миг, преди тя да успее да откъсне погледа си от неговия.

— Понякога. Както каза, струва си да опитаме.

— Точно така — каза той тихо. — Точно това казах, Грейс.