Айрис Йохансен
В неизвестност (5)

Глава 5

— Готови ли сте? — запита Килмър, когато Грейс отвори вратата.

Тя кимна и каза.

— Франки е в банята. Ще излезе съвсем скоро.

— Как го приема?

— Добре. Тя е силна за възрастта си. Казах й, че трябва да намерим място, където ще живеем в безопасност, и тя го прие — направи гримаса. — Мисля, че се тревожи повече за мен, отколкото за себе си.

— Това не ме изненадва — Килмър отвори мобилния си телефон. — Дилън, ела да вземеш чантите. Ще тръгнем съвсем скоро.

— Нима мислеше, че ще се откажа в последната минута?

— Да, и тази възможност съществуваше. Не показа голям ентусиазъм… — той не завърши мисълта си.

— Здравей, Джейк — Франки беше излязла от банята.

— Здравей, Франки. Зарадвах се, когато разбрах, че ще дойдеш с нас, защото ще имаме нужда от помощта ти.

Тя смръщи вежди.

— За какво?

— За да се грижиш за конете в ранчото — усмихна се той.

Тя ококори очи.

— Коне? Колко са?

— Три. Не успях да разбера всички подробности, но мисля, че те ще имат нужда от много грижи и тренировки.

— Винаги е така с конете. Мама не ми каза, че ще живеем в ранчо. Твое ли е?

— Не. Просто съм го наел за следващите няколко месеца. Надявам се дотогава да можете да се върнете у дома.

— И къде се намира?

— До Джаксън, Уайоминг. Предполага се, че е приятно.

— На запад. Ранчо… — очите на Франки заблестяха. — Като Рой Роджърс.

Той се усмихна.

— Страхувам се обаче, че там няма Тригър. Ако искаш кон чудо, ще трябва сама да го тренираш.

— Не можем ли да вземем Дарлинг? Вече започнах да го обучавам.

— Сега — не. Може би по-късно — на вратата се почука и Килмър я отвори. — Франки, това е приятелят ми Дилън. Той ще дойде в ранчото с нас. Ще му покажеш ли къде са чантите ви?

— Разбира се — тя поведе Дилън през всекидневната. — Ти каубой ли си? — запита тя и посочи чантите, оставени до леглото. — Не приличаш на такъв.

— Обучавам се за каубой — отговори Дилън. — Може би ти ще ми дадеш някой и друг урок.

— Може би — тя изглеждаше изпълнена със съмнение. — Обаче не знам много за кравите. Чарли не ги обичаше. Предпочиташе конете. В ранчото има ли крави, Джейк?

— Не, доколкото знам. Но заедно ще разберем със сигурност — той грабна една от чантите. — Това само прави приключението по-истинско — погледна Грейс. — Всичко наред ли е засега?

— Ще видим, когато стигнем там. А как ще пътуваме? — искаше да знае Грейс.

— Ще отидем с кола до частно летище близо до Бирмингам и ще вземем реактивен самолет до Джаксън. А там ще наемем кола, с която ще отидем до ранчото.

— Нямаме опашка? — запита тя.

— Нямаме — отговори Килмър. — Познаваш ме достатъчно добре, за да задаваш този въпрос.

— Познавах те преди девет години.

— Не съм се променил — той срещна и задържа погледа й. — Не и по отношение на важните неща.

Тя откъсна погледа си от неговия с усилие. А той отново се обърна към Франки.

— Отиди до колата с Дилън, Франки. Ние ще направим обичайната проверка на чекмеджетата и гардеробите и ще дойдем веднага.

Момичето погледна Грейс.

— Окей?

Грейс кимна и Франки взе от Дилън малката чанта с тоалетните си принадлежности.

— Аз ще нося тази…

Грейс взе сакото си от дивана в момента, в който Франки излезе от стаята.

— Кажи ми колко безопасно е това място.

— Толкова, колкото мога да го направя. По-голямата част от хората ми ще бъдат там, за да те пазят. Изгорил съм всички документи, освен тези за конете. Ранчото се поддържа само, така че наоколо няма да се навъртат местни хора.

— Защо избра ранчо?

— Казах ти, че ще се погрижа на Франки да й е удобно и приятно.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Но има и нещо друго, нали?

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха леко нагоре.

— Познаваш ме прекалено добре.

Тя замръзна.

— Мили Боже, ти ще се опиташ да заловиш Двойката!

— Не и ако това ще има отражение върху теб.

— Ти си луд. Изгуби трима души в Ел Тарик преди девет години. Не е ли достатъчно?

— Повече от достатъчно, дори прекалено много, и един щеше да е прекалено много. Затова няма да се предам или да се откажа. Това бяха мои хора и не успях да ги спася. Ти се измъкна, но се наложи години наред да се криеш от копелето, да нямаш живот. Той можеше да се появи всяка минута и да ти отнеме всичко, за което си работила. Можеше да убие тебе, дори Франки. Няма да позволя тази заплаха да тегне повече над главата ти — направи пауза. — Няма да позволя на Марвът да си седи спокойно и да дебелее, докато управлява малката си империя. Първо ще изгуби всичко, а после ще го убия. И ще започна с Двойката.

Последните думи бяха произнесени, като лицето му остана безизразно, но гласът му прозвуча с абсолютна убеденост. Марвът мъртъв. При тази мисъл, тя изпита задоволство.

— Да, виждам, все още мразиш този кучи син — каза Килмър, като изучаваше изражението й. — Помня, че по онова време не можеше да решиш кого искаш да убиеш: мен или Марвът.

— Марвът. Но с преднина от един косъм. Той уби баща ми, но ти ми попречи да го спася.

— И отново ще го направя. Как успя да се сдържиш да не преследваш Марвът през всичките тези години?

— Франки беше по важна за мен.

Тя се опита да потисне емоционалната буря, предизвикана от гнева срещу Марвът. Нищо не се беше променило. Причината тя да бяга и да се крие, да не преследва Марвът, все още съществуваше.

— Аз съм вън от това. Няма да ти помогна.

Той повдигна вежди.

— Кой те е помолил?

— Крейн.

— Аз не съм Крейн. Не искам помощта ти — той й посочи с ръка да върви пред него. — Аз просто искам вие двете да сте в безопасност. Справял съм се достатъчно добре и без теб през целия си живот, Грейс. С Двойката няма да е по-различно.

— Добре — тя мина покрай него и тръгна към асансьора. — Защото мигът, в който видя, че преследваш Двойката, докато Франки е още в ранчото, ще е онзи, в който ще си тръгнем.

— Робърт! — Франки скочи от колата и затича към Блокмън, който беше застанал до хангара. Прегърна го развълнувано, бурно. — Защо си тук? Мислех, че…

— И аз мислех така — той я вдигна и я завъртя в кръг. — Но после се замислих за това, колко много имаш нужда от мен, за да можеш да захвърлиш кафявия колан и да спечелиш черния. Ако те оставя дълго без тренировки, ще забравиш всичко научено. Затова реших да дойда.

— Чудесно! — тя отново го прегърна и се обърна към Грейс. — Нали е чудесно, мамо?

Грейс кимна.

— Разбира се — срещна погледа на Робърт над главата на Франки. — Обаче ти имаш много повече да губиш от Франки. Освен ако Крейн не е променил решението си.

Робърт поклати глава.

— Каза ми да си гледам моята собствена работа, когато се опитах да поговоря с него — усмихна се на Франки. — И тъй като получих делово предложение, което много трудно бих могъл да откажа, последвах съвета му — погледна Килмър. — Обадих се на Шолц — моята свръзка в главния офис в Лангли. Той обеща да проследи изтичането на информация, благодарение на което Керсов е стигнал до Грейс.

— Колко време ще му отнеме?

Робърт сви рамене.

— Не знам — хвана Франки за ръката. — Да се качваме в самолета. Взех със себе си DVD с последния концерт на Сара Чанг. Помислих, че може би ще поискаш да го видиш.

— Така е, искам — Франки закима неудържимо с глава, докато двамата вървяха заедно към самолета. — Знаеш ли, тя е започнала съвсем млада като мен. Всъщност, свирела е във филхармонията в Ню Йорк още когато е била осемгодишна. Не мисля, че това би ми харесало. Би ми пречило да правя много други неща. Може би по-късно…

Грейс се обърна към Килмър веднага, щом другите не можеха вече да ги чуят.

— Защо го правиш?

— Обещах ти, че Франки ще има всяка възможна утеха. Той е част от живота й.

— И си го примамил, с което си го лишил от правителствената пенсия?

— Той няма да пострада от това, а и всичко, което трябваше да направя, беше да размахам моркова. Той буквално го грабна. Много е привързан към теб и Франки. Освен това, беше готов да опита нещо ново и различно.

— Участието в твоя екип със сигурност ще напълни банковата му сметка — каза тя сухо. — Ако не го убият.

— Обещавам да не изпращам Давид при Урая — прошепна той. — Независимо колко ще се изкушавам.

— Давид и Урая? — тя сбърчи озадачено чело. — Кои бяха те…

— Няма значение — той тръгна с широки крачки към самолета. — Да изчезваме оттук.

Давид и Урая. И тогава се сети. Библейският крал Давид и Урая, съпругът на Батшеба, изпратен от Давид на смърт, защото кралят е искал да съблазни съпругата му.

Страст.

Не, нямаше да мисли за думите на Килмър. Но как, по дяволите, би могла да престане? Те бяха извикали спомени, последвани от усещане за чувственост, свързани както мракът — с нощта.

Той искаше тя да си спомни. Проклет кучи син. Искаше тя да знае, че за него не е приключило. Беше направил уж между другото тази забележка за библейската страст, оставил я бе да я свърже със сексуалното безумие…

Трябваше да престане. Той не беше Давид, а и тя не беше библейска красавица. Случилото се между тях беше приключило. И тя просто трябваше да се погрижи да остане така.

 

 

Ранчото се казваше „Бар Трипъл Екс“. Името беше гравирано на дървената табела, поставена на стълб до портата.

— Нека аз отворя вратата — побърза да скочи от колата Франки. Спря и повдигна глава. — Тук е по-хладно, отколкото у дома — премести поглед и той обхвана великолепието на планините Гранд Тетън. — И много красиво. Наистина е красиво. Но е различно… — тя смръщи вежди в опит да подреди всичко в ума си. — Фермата на Чарли беше като малко и нежно пони, а това ранчо е… буен жребец — засмя се тихо. — Това е — тя отвори широко вратата, изчака колата да мине, затвори я и отново се качи в колата. — Но когато нещо е различно, то е интересно, нали, мамо? А и ти можеш да обуздаваш буйни жребци. Щеше да победиш и онзи двегодишен жребец, но… — усмивката й се стопи. — Всичко се случва.

— Ще го направя, когато се върнем — Грейс прегърна Франки. — Но ти си права, тук е различно. Просто ще трябва да видим какво можем да извлечем от това място — обърна се към Килмър. — Не видях охрана.

— Ще долетят тази вечер — той погледна Франки и се усмихна. — Утре тук ще има много каубои.

Тя му се усмихна в отговор.

— Но няма крави. Не видях нито една.

— Обзалагам се, че някои от онези каубои никога не са се качвали на кон — каза Дилън с усмивка. — Или поне ми се иска да е така. Не искам аз да съм единственият — той спря колата пред двуетажната тухлена къща и слезе. — Ще внеса чантите вътре. Поне съм добър в ролята на товарното муле.

— Ще ти помогна — Робърт грабна една от по-големите чанти и два куфара и последва Дилън по стъпалата. — В коя спалня, Килмър?

— Франки и Грейс ще заемат първата, до стълбите. Останалите можете да разпределите, както желаете. След като свършите, можете ли вие двамата да проверите конюшнята? И не забравяйте плевнята.

— Разбира се.

Робърт изчезна в къщата. Франки слезе от колата, изтича и застана на верандата.

— Красиво е — прошепна тя. — Чуйте вятъра. Той… пее.

— Така ли? — коленичи до нея Килмър. — И каква е песента му?

— Не знам — тя погледна замечтано към планините. — Но ми харесва… — седна на стъпалата. — Може ли да остана малко тук, навън, мамо?

— Ако не се отдалечаваш — Грейс разроши къдриците й, когато мина край нея. — Трийсет минути.

— Окей.

— Ако искаш, ще отидем да видим конете веднага след като проверят конюшнята — предложи Килмър.

После извади малкото пиано от колата, поставено по настояване на Франки на задната седалка, и изкачи стъпалата на верандата. Франки поклати глава.

— Не сега — тя се облегна на перилата с поглед, зареян над планините. — Искам просто да поседя тук и да послушам…

— Разбира се — каза Килмър и отвори вратата за Грейс. — Запознаването с конете може да почака.

Грейс си помисли, че интериорът е издържан в по-меки и топли нюанси, отколкото са характерни за Дивия Запад. Голяма каменна камина заемаше едната стена, а пред нея имаше удобен, тапициран в бежов цвят, диван. Няколко кожени фотьойла бяха разпръснати из стаята, но над всичко доминираше великолепната подова лампа от „Тифани“.

— Хубаво е тук, уютно.

— Радвам се, че одобряваш — той вече изкачваше стълбите, като носеше куфарчето с пианото на Франки. — Има четири спални. Настаних теб и Франки в първата.

— Можеш да оставиш пианото тук долу. Тя много скоро ще го поиска.

Той я погледна.

— Вятърът пее?

— Може би — сви рамене тя. — А може би е нещо друго. Тя говореше, че има нужда от пианото предната нощ, още преди да сме узнали за Чарли.

— За първи път виждам тази нейна страна — той погледна замислено затворената врата. — Интересно е. Докато виждаш пред себе си лудо по конете момиченце, и изведнъж то се превръща в изпълнен с чувствителност млад човек.

— Всички тези нейни страни са цялостната личност на Франки. Опитала съм се да работя върху разностранните й способности. Дано съм успяла — тя тръгна нагоре по стълбите. — Например, не й позволявам да зареже задълженията си само защото чува някоя мелодия в главата си.

— Господи! Не съм очаквал да си толкова жестока.

Тя го изгледа с блеснали от гняв очи.

— Важно е. Да, тя трябва да бъде окуражавана, но също толкова жизненоважно е да изгради силен характер.

— Бих казал, че тя има дяволски силен характер — той вдигна ръка. — Не те критикувам. Свършила си невероятна работа и аз нямам право да се намесвам.

— Да, това е истината.

Той се усмихна.

— Мога ли обаче да кажа, че изпитвам гордост, задето материалът, с който работиш, е осигурен от моите гени?

— Можеш да го кажеш на мен. Но не бива да го казваш на Франки — тя мина покрай него и продължи нагоре по стълбите. — Донован също ли ще дойде утре?

— Не, той ще „дебне“ Марвът. Той ме осведоми, че Керсов е един от играчите, появили се сред лагера на Марвът. Няма да го изтегля, докато наистина нямам нужда от него тук.

— И кой друг е поканен от Марвът да участва в лова на глави?

— Пиърсън и Родерик. Тези двамата са големите играчи, но съм сигурен, че Марвът е оставил играта отворена, за да участват в нея и по-дребни риби. Той е организирал истинско голямо състезание, за да е сигурен, че ще получи, каквото желае.

— Копеле!

— Да. Но това, че ги кара да се състезават, е добре за нас. Нито един от тях няма да рискува да разкрие къде си, без наистина да те е заловил и да има възможност да те предаде на Марвът.

— Или да му даде главите, поставени в кошница.

Килмър кимна.

— Във всеки случай, това ще ни даде време да се измъкнем, защото никой няма да докладва директно на Марвът — той се обърна и заслиза все така с пианото в ръце. — Ще оставя това до дивана във всекидневната. Предполагам, че трябваше да уредя тук да има голямо, истинско пиано.

— Тя е доволна и на това — Грейс спря в края на стълбите, за да го погледне. — Каза ми каква цена е готов да плати Марвът за мен и за Франки. А каква е цената за твоята глава?

— Достатъчна, за да купиш малко кралство — той изправи гръб и тръгна към верандата. — Да, той ми е малко ядосан. Можеш ли да си представиш?!

По гръбнака й полазиха тръпки. Защо той не можеше просто да обърне гръб на Марвът, както беше направила тя? Не, трябваше да настоява, да губи време, да рискува всичко.

Но дали тя наистина беше обърнала гръб на Марвът? Силният гняв, дори ожесточеност, които беше изпитала, я свариха неподготвена, изненадаха я. Чувствата обаче не са действия. А Килмър избираше да действа. Докато всичко, което интересуваше нея, беше безопасността на Франки.

Спалнята, посочена й от Килмър, имаше две големи легла, покрити с кувертюри с избродирани цветя. Панорамният прозорец на отсрещната стена позволяваше гледка към великолепните планини, очаровали Франки.

Тя отиде до прозореца и погледна надолу към ограденото място. Из целия район тук-там, растяха кестени, пасяха красиви коне, с дребни изящни кости. Арабска порода ли бяха?

Синеоката Двойка в Ел Тарик бяха арабска порода, спомни си неочаквано тя. Превъзходни във всяко отношение, във всяка физическа подробност, а сините очи ги правеха още по-необичайни. Бяха умни. Дори изключително умни. Никога не беше срещала по-интелигентни коне. Те като че ли усещаха всяка нейна мисъл, всяко нейно чувство. Тя ги познаваше добре. Преживяването да бъдеш с Двойката беше повече от вълнуващо, не можещо да се сравни с нищо друго. Отначало беше невъзможно да мисли за тях като за отделни животни. Те винаги бяха просто Двойката за нея, както и за всички останали в Ел Тарик. Но към края тя беше започнала да ги разделя, да ги кара да реагират всеки самостоятелно. Те бяха игриви и живи, много чувствителни, винаги леко напрегнати и очарователни. Дали все още бяха такива? Вече са сигурно почти десетгодишни…

Трябваше да престане да мисли за тях. Каза на Килмър, че не иска да има нищо общо с Двойката, и наистина го мислеше. Беше твърде опасно, а те и без това вече й бяха стрували прекалено много.

Извърна се от прозореца, вдигна чантата върху леглото и дръпна ципа. След като свършеше с разопаковането на багажа, щеше да вземе душ, а после да слезе в кухнята, за да види с какво разполага, и да приготви вечеря на Франки. Дъщеря й обикновено хапваше добре, но напоследък беше някак разсеяна и се нуждаеше от напомняне, за да се храни.

Като помисли малко, тя извади и подреди багажа от едната чанта, но остави другата недокосната и готова за незабавно тръгване. Имаше доверие в способностите на Килмър, но и в щастливото стечение на обстоятелствата. Винаги беше добре човек да е подготвен за най-лошото и да се надява на по-доброто.

 

 

Ел Тарик, Мароко

— Мислим, че Керсов е открил местонахождението на жената и детето — каза Брет Ханли още с влизането си в остъклената веранда. — Алабама.

Марвът вдигна поглед от шахматната дъска. Играеше тази древна игра с десетгодишния си син.

— Кога можем да ги очакваме?

— Е, това не знам точно… Мисията не била напълно успешна.

Марвът премести една от фигурите си.

— Шах и мат — смръщи вежди. — Гуилаум, винаги съм ти казвал да пазиш царицата си. Хайде, тичай сега и мисли за грешките, които допусна. Довечера искам да ми кажеш как можеше да спечелиш играта.

— Не съм сигурен… — очите на детето бяха пълни със сълзи. — Съжалявам, татко.

— Не е достатъчно да съжаляваш — той погали нежно сина си по бузата. — Чуй, трябва да се концентрираш и да станеш по-добър, за да се гордея с теб. Нали ти също искаш това?

Гуилаум кимна.

— И аз ще се гордея. Ставаш все по-добър с всяка игра — прегърна момчето, а после го потупа леко по дупето. — Сега направи, както ти казах — и загледа как детето се отдалечава с подтичване. — В каква абсурдност се опитваш да ме накараш да повярвам, Ханли?

— Керсов е изчезнал.

— Тогава откъде знаеш, че я е намерил? И още по-важно, откъде знаеш, че се е провалил в изпълнението на задачата? — попита вече нервно Марвът.

— Съпругата на Керсов, Изабел, ми се обади преди час. Каза, че е намерил жената и е планирал изпълнението на задачата преди две нощи. Но тя не е получавала и вест от него оттогава. Проследих дирята и открих, че е имало жена и дете на съответната възраст в малка ферма в Таланвил, Алабама. Собственикът на фермата претърпял автомобилна катастрофа във въпросната нощ, а жената, Грейс Арчър, и детето са изчезнали.

— И се предполага, че тази Грейс Арчър е нашата Грейс Стилър?

Ханли кимна.

— Тогава, може би Керсов е на път да ми я достави, така да се каже.

— Съпругата на Керсов беше… Да, беше силно разтревожена — той се усмихна саркастично. — Запита дали би платил за информация, доставена от съпруга й. Очевидно се тревожи повече за пари, отколкото за изчезването на съпруга си. Какво да правя?

— Отиди да я видиш. Ти умееш да преценяваш хората, използвай дарбата си. Ще разбереш дали просто не се опитва да изстиска пари от мен. Ако решиш, че знае нещо ценно, ще трябва да разбереш какво е то.

— А ако не е така?

— Знаеш, че не обичам хората, които се опитват да ме измамят. Както казах, използвай способностите си за преценка — Марвът сведе поглед към шахматните фигури. — С колко хора разполагаше Керсов?

— Трима.

— Вярваш ли, че Грейс Арчър е могла сама да се справи с тях?

— Била изключително добра. Ти самият си го казвал.

— Но четирима мъже… При това се предполага, че са я изненадали. Трудно би могла да се справи. Освен ако не е получила помощ.

— Мислиш, че е Килмър?

— Всъщност надявах се да се случи точно това. Възможно е. Когато разбрах, че кучката е родила детето на Килмър, за мен се отвори врата. Знам каква власт може да има детето над баща си. Ако нещо може да го извади от скривалището му, то е точно това — каза уверено Марвът.

— Но жената е тази, която искаш, нали?

— Трябва да имам тази жена. Тя наистина беше невероятна с конете. Известно време мислех, че тя ще е отговорът на загадката. Все още вярвам, че имам шанс. Дълго трябваше да бъда търпелив, но знаех, че накрая ще я намеря. И очевидно тя е толкова опасна, колкото беше и преди девет години — вдигна фигурата, довела до поражението на сина му. — Да, човек винаги трябва да пази царицата си.

 

 

— Мога ли да помогна? — на прага на кухнята стоеше Килмър и гледаше супата, която димеше върху котлона. — Предполагам, че не. Ти като че ли се справяш. Не си спомням да си имала готварски умения.

— Научих се. Франки трябва да се храни добре — тя извади купи от шкафчето. — А и всеки може да отвори кутия със супа и да постави чесновия хляб във фурната.

— Тя все още е навън, на верандата. Мислиш ли, че ще успееш да я накараш да се прибере и да хапне? — Килмър беше загрижен.

— Да. Ще й кажа, че трябва да се нахрани, защото трябва да отидем до конюшнята и да се погрижим за конете. Знаеш ли нещо интересно за тях, което бих могла да й кажа?

— Сивият жребец е на две години и още не е обязден. Червеникавокафявият е с благ нрав и вероятно ще е подходящ за нея. Черният е малко темпераментен, но не е зъл по природа.

— Знаеш ли имената им? Той сви рамене.

— Не попитах. Мога да се обадя на собственика и…

— Няма значение. На Франки вероятно ще се хареса сама да им измисли имена — тръгна към вратата. — Къде е Робърт? Не съм го виждала, откакто пристигнахме.

— Казах му да вземе джипа и да огледа местността. Реших, че това няма да навреди.

— Не — тя извади таблата с чесновия хляб от фурната. — С какво обещание го примами да напусне работата си?

— Чиста съвест по отношение на теб и Франки — подаде й чиния, върху която да постави хляба. — И достатъчно пари, за да е сигурен, че старините му ще бъдат спокойни.

— Тогава, значи се справяш много добре.

— Да, винаги се справям добре, когато съм оставен сам на себе си. Обикновено имам проблеми, когато се доверя на други.

— Баща ми не би…

— Не говорех за някого в частност. Всъщност мислех за трите години, в които бях свързан с ЦРУ. Имаше моменти, когато те ми връзваха ръцете — той й се усмихна. — И ми губеха времето с фалшиви следи.

Тя откъсна погледа си от неговия.

— Колко тъжно.

— Не, въобще не е тъжно. Струваше си. Заради теб.

— Наистина ли? — тя отново го погледна. — Предполагам, че не си успял да убедиш нито една от останалите да легне с теб.

— Не съм се и опитвал. Норт ми изпращаше само мъже преди теб — усмивката му изчезна. — И с теб не съм се опитвал, Грейс. То просто се случи. Беше като експлозия. Още щом те видях, почувствах тръпките, а после вече нещата излязоха от контрол.

И за нея беше така. Беше толкова сигурна в себе си и в нещата, които искаше от живота. А после срещна Килмър и беше като отнесена от вихъра.

— Да, така беше. Но аз усещах тръпките и след като те напуснах. Бях бременна. И за мен не беше свършило.

— Грейс, мислех, че е безопасно. Ти ми каза…

— Знам какво ти казах. Излъгах. Бях като луда. Мисля, че в онзи момент нищо нямаше значение за мен.

— Съжалявам, Грейс.

Тя вирна брадичка.

— А аз — не. Имам Франки. Как, по дяволите, бих могла да съжалявам за това? Ти си този, който трябва да съжалява. Ти прекара тези осем години без нея и дори не знаеше какво изпускаш.

— Знаех. Норт ми каза, че си бременна, на следващия ден, след като ти си му казала.

Тя изкриви устни.

— И беше готов да се втурнеш към мен?

— Не. Искаш ли да знаеш защо?

— Било е неудобство. Не си искал бременна любовница.

Той не обърна внимание на горчивината в гласа й.

 

 

— Марвът те искаше. Ти постигна повече от всеки друг с Двойката. Той те търсеше по всички точки на земното кълбо. Не можех да намеря място, където ще бъдеш в безопасност. Бягах, криех се, бях изгубил половината си екип в набега, който трябваше да ми осигури Двойката. Знаех, че ще мине известно време, преди да построя живота си отново. Затова сключих сделка с Норт.

— Сделка?

— Той ми обеща програма за защита за теб и бебето, бодигард на прага ти. ЦРУ можеха да ти предложат по-добра защита от мен по онова време. Затова приех сделката.

— А ти какво му даде в замяна?

— Свърших една особено мръсна работа за него в Ирак и му обещах да не преследвам Марвът, докато ти си под тяхна закрила.

— Да не го преследваш? — тя смръщи вежди. — ЦРУ искаха да го спрат. Те ни дадоха разрешение да го убием, ако се опита да ни попречи да откраднем Двойката.

— Но политиката се промени още дори преди набега. Марвът очевидно държеше в ръцете си няколко от политиците в Конгреса и те непрекъснато пречеха на работата на агенцията.

— Политици? Какво общо, по дяволите, би могъл да има Конгресът с чудовище като Марвът?

— Очевидно доста, както открих благодарение на източниците на Донован. Марвът осигурил парите за кампаниите на няколко от сенаторите и после упражнил влияние върху тях, за да преминат към „тъмната“ страна. Имало известни брожения в Конгреса и техен център станало случилото се в Ел Тарик. Властта непрекъснато преминавала от едни ръце в други и при една от тези смени няколко от членовете на Конгреса принудили ЦРУ да предприеме рейда в Ел Тарик — тя понечи да каже нещо, но той вдигна ръка. — Знам. Не виждаш особен смисъл в това, както и във всичко, свързано с онзи набег. И двамата се запитахме защо ЦРУ искат Двойката веднага щом получихме заповедите. Но водени от чувството за дълг и отговорност, се подчинихме.

— Няма нищо като чувство за дълг и отговорност у теб.

— Напротив, смятам за дълг да свърша възложената работа, и то добре. Не съм казал, че не бих задавал въпроси след придобиването на конете — той сви рамене. — Нямах обаче такава възможност. Всичко отиде по дяволите. Години наред не можех въобще да повдигна въпроса — той направи пауза. — Обаче не забравих, Грейс.

Не, той не би забравил. Той безмилостно преследваше онова, което искаше.

— И Конгресът просто така промени решението си по отношение на Марвът?

— Вероятно с помощта на огромни подкупи. Всичко, което Донован успя да открие по онова време, беше, че последният транш пари е в полза на Марвът. После, след няколко години, настъпи адът от терористичния акт на единайсети септември и настана хаос. Сега бавно сглобявам мозайката. Сигурен съм, Норт е помислил, че ако постави Конгреса пред свършен факт, ще успее да ги убеди да застанат на негова страна. Това не се случи. Ние се провалихме, което е позволило на Марвът да продължи мръсните си сделки не само в Ел Тарик, но и на други места по света.

Тя поклати глава.

— Не е така.

— Това е истината. Попитай Норт. Макар да не съм сигурен каква част от истината ще си позволи да ти каже точно в този момент.

— Това няма да бъде истината. Крейн искаше да ме използва като примамка за Марвът.

— Тогава, може би Крейн е човек на Марвът и иска да те предаде в ръцете му. Или не знае колко силни са лобитата в Конгреса и как това може да сложи край на кариерата му — Килмър сви рамене. — Както и да е, не мога да му позволя отново да сложи ръце върху теб.

— Да му позволиш? Изборът е мой, Килмър.

— Не, не мога да ти оставя свободен избор, когато става въпрос за Франки — направи гримаса. — Макар да го намирам за все по-трудно. Нямаш избор, когато става въпрос дали вие двете да живеете или да умрете. Ще се боря с теб със зъби и нокти. Ти ще живееш — тръгна към вратата. — Чаках прекалено дълго, за да бъда изигран сега.

— Какво, по дяволите, мислиш…

Той вече беше излязъл. А тя трепереше. Гняв? Възмущение? Шок? Реакцията й беше смесица и от трите. През всичките тези години беше мислила, че ЦРУ я защитават, защото те бяха отговорни, че тя трябва да се крие от Марвът. Да узнае, че дължи това на сделката им с Килмър, беше истински шок за нея. Тя не искаше да му е задължена за нищо, по дяволите. А той нямаше право да мисли, че може просто така да се появи и да започне да управлява живота й. Беше приела той да пази Франки, но нямаше да…

Пое си дълбоко дъх. Трябваше да се успокои. Килмър винаги беше успявал да извика у нея отговор, какъвто никой друг не успяваше. Не можеше да позволи това да се случи отново. Трябваше внимателно да помисли над онова, което й беше казал. Ако беше вярно, Грейс не можеше да има доверие на ЦРУ, дори да сключеше сделка с тях.

А тя не се съмняваше, че истината е такава. Килмър никога не я беше лъгал. На това негово качество най-много се възхищаваше. Винаги можеше да разчита на болезнена честност и прямост. Някога Грейс се чувстваше сигурна, тази честност беше нещо като скала, за която можеше да се залови в обкръжаващото ги насилие.

— Това за Франки ли е? — на прага стоеше Робърт и гледаше чинията. — Искаш ли да й я занеса?

Грейс поклати глава.

— Аз самата ще го направя — след кратка пауза. — Е, намери ли вълци сред хълмовете?

— Само от четириногия вид. И ги видях отдалече. Килмър всъщност не очакваше нищо друго. Той просто е извънредно внимателен.

— А ти приемаш неговите заповеди. Това не те ли тревожи?

Той се замисли.

— Не. Той винаги е учтив, а и знае какво прави. Получих страшно много пари, за да се присъединя към екипа му. Има право да раздава заповеди — наклони глава. — Разбрах, че някога е заповядвал и на теб. Ти имаше ли нещо против тогава?

Тя извърна поглед.

— Не, прав си. Той знае какво прави — Грейс тръгна към вратата. — По-добре да доведа Франки. Храната ще изстине.

— Няма да има значение. Тя няма да усети вкуса й. Спомням си, че очите й имаха същия поглед в една от вечерите, когато излязохме да хапнем пица. Със същия резултат можеше и да не сме там — той направи пауза. — Радвам се, че има какво да занимава ума й. Защото помислих, че може би ще скучае тук.

— Тя все още мисли за Чарли. Просто се справя с това по свой начин. Всички трябва да правим това, нали?

Мина покрай него и след миг вече беше на верандата. Беше по залез-слънце и розово пурпурните облаци, които кръжаха над върха на планината, бяха великолепни.

— Франки?

Франки я погледна през рамо.

— Красиво е, нали мамо?

— Това е слабо казано — тя седна на стъпалата до нея. — Повече от красиво е. Съвършено. Но е време да хапнем, Франки. Супа и чеснов хляб. Окей?

— Чудесно — Франки продължаваше да гледа залеза. — У дома няма такива планини. Обзалагам се, че на Чарли щеше да му хареса тук.

— Сигурна съм в това. Само че Чарли обичаше нежните понита, а не буйните жребци. Тях винаги оставяше на мен.

— Обзалагам се, че не е бил такъв през целия си живот. Преживял е Втората световна война, а това сигурно е било като да обяздиш див мустанг.

— По-лошо.

— Значи възможно е да е заобичал нежните понита, след като е остарял. Възможно е, когато е бил млад, да не е било така. Да е предпочитал Чайковски пред Брамс.

— Възможно е — тя прегърна дъщеря си през раменете. — Накъде води това, бейби?

— Просто трябва да внимавам. Всичко трябва да бъде правилно за Чарли. Помниш ли, казах ти, че отново съм чула музиката, която беше само шепот?

— Да.

— Мисля, че е възможно да е бил Чарли.

Грейс застина.

— Чарли вече не е с нас — каза тя тихо.

— Но може би той е като музиката. Не знаем откъде идва, но това не означава, че не е тук. Мислиш ли, че е възможно да е някъде около нас?

— Мисля, че всичко е възможно — тя прочисти гърлото си. — Мисля още, че на Чарли щеше да се хареса твоето сравнение с музиката.

— Не, сравнението не е мое, то е на Чарли — тя отново загледа залеза. — Точно за това всичко трябва да бъде правилно. Всичко, което Чарли е бил и ще бъде…

— Разбирам.

Тя виждаше дори повече от картината, която Франки рисуваше за нея. Беше казала на Робърт, че Франки ще се справи с тъгата по свой собствен начин, но дори не беше мечтала, че ще стане посредством такъв подарък към Чарли. Или може би това беше подаръкът на Чарли за Франки. Както и да беше, това пак беше правилно, красиво и въздействащо.

— Мога ли да помогна?

Франки поклати глава.

— Не, мелодията идва бавно. Тя е шепот, но сега е малко по-силна — скочи на крака. — Гладна съм. Да вечеряме и после да отидем при конете.

Франки отново беше дете и Грейс прие това с благодарност. Не знаеше още колко време ще успее да запази спокойствието си.

— Идеята е чудесна! Ще трябва да претоплим супата в микровълновата фурна.

— Аз ще го направя, защото аз те задържах тук навън — тя тръгна към вратата. — Исках да си поговоря с теб. Това прави нещата по-ясни…

Последните думи заглъхнаха, защото Франки влезе в къщата.

По-ясни? На нея й се струваше, че Франки вижда всичко с кристална яснота. Детските очи винаги виждат истината. Погледна залеза още веднъж. Сега той беше изцяло в пурпурночервен оттенък. Вятърът беше спрял. Поне тя не го чуваше. Може би се рееше някъде високо в клоните на боровете.

И вероятно Франки щеше да го чуе.