Айрис Йохансен
В неизвестност (11)

Глава 11

Слънчевите лъчи топлеха гърба й. Грейс вървеше към хамбара. Това беше грешка. Или не, не беше грешка. А после безразсъдно си помисли, че ще го направи, независимо дали греши или не. Цяла нощ се беше въртяла, мятала, борила със себе си. И беше стигнала до този извод. Беше зряла жена и можеше да се справи с една сексуална връзка. Този път щеше да прояви здрав разум и да се предпази. Това не би трябвало да означава нищо повече от плътска страст — същата лудост, която ги беше свързала преди девет години. Беше минало много време за нея и тя вероятно страдаше от отдръпване — специален вид затваряне в себе си. Килмър беше прав — и двамата щяха да се справят по-добре, след като веднъж задоволят тази своя нужда.

Исусе, не знаеше дали въобще мисли рационално. Знаеше само, че коленете й са омекнали, че чувства как бузите й изгарят в руменина, докато отваря вратата на хамбара.

Полумрак. Мирис на сено и коне.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — Килмър сякаш изникна от сенките. — Господи, толкова се страхувах!

Стоеше и я гледаше. Защо не я докосваше?

И после той я докосна. Постави длан на шията й. Беше груба в сравнение с нейната мека и нежна кожа. Сърцето й прескочи един удар и пулсът й се ускори. Тя потрепери.

— Кажи, че всичко е наред — каза той с дрезгав глас. — За Бога, кажи ми, че е наред.

Тя не можеше да говори. По дяволите, не можеше дори да диша. Можеше само да усеща дланта му.

— Грейс.

— Млъкни! — тя зарови лице в рамото му. — Просто го направи.

— По дяволите, да.

Дланите му бяха навсякъде по тялото й, разтриваха я, мачкаха, галеха, стискаха. Той издаваше ниски, гърлени звуци, които бяха почти животински.

— Хубаво е. Толкова си…

— И аз се чувствам така.

Тя разкопчаваше ризата му, за да може да плъзне ръка по тялото му. Господи, беше забравила мириса му, а той беше толкова еротичен за нея, колкото и всеки афродизиак.

Той вече беше свалил блузата й и сега разкопчаваше сутиена й. Захвърли и него на земята и я задърпа към една от клетките.

— Хайде. Ела. Трябва да вляза в теб.

Тя смътно видя куп сено, покрит с одеяло, преди той да я дръпне долу. Беше гола под него. Чувството… Тя изви тяло, за да направи контакта по-пълен.

— Да — той се движеше между бедрата й. — Вземи ме… Позволи ми…

Тя всеки момент щеше да извика. Заби нокти в раменете му.

— Килмър…

— Шшш, така трябва. Всичко е наред. Само ми позволи…

— Да ти позволя? — тя се задъхваше. — Не, остави на мен — тя се претърколи отгоре. — Не мога да стоя неподвижно. Трябва да…

— Както искаш — той натисна точката в основата на гръбнака й и през нея преминаха тръпки. — Както…

— Луди сме — прошепна тя, докато се опитваше да си поеме дъх. — Мислех, че ще е различно. Надявах се да е различно, но се оказа съвсем същото. Човек би помислил, че помъдрява с годините…

— Удоволствието също е мъдрост. Не можем да живеем без удоволствия — Килмър я беше прегърнал и галеше корема й. — Те компенсират лошите времена и запазват разсъдъка ни.

— Няма нищо разумно в това, което току-що се случи — тя се опита гласът й да прозвучи спокойно. — Беше лудост. Не мога да разбера защо реагирам така на теб. То просто се случва.

Той я целуна леко по слепоочието.

— И съм благодарен на Бога за това.

— Химия.

— Може би.

— Какво друго?

— Нямам представа. И нямам намерение да човъркам или разглобявам нещо фантастично, за да видя как е устроено. Просто ще го приема и ще му се наслаждавам — езикът му погали меката част на ухото й. — Предлагам и ти да направиш същото.

— Ние не сме еднакви.

— О, забелязах го.

— Копеле! — тя игриво заби зъби в ръката му. — Жените са устроени така, че да мислят и да се тревожат. Просто са такива. Не можем да се насладим на търкалянето в сеното, без да помислим за последиците — поклати глава. — Какви ги говоря? Нали точно така беше зачената Франки. А много внимавах тогава, нали?

— Вината беше и моя.

— Глупости. Ти ме запита и аз те излъгах. Така нещата са изцяло моя отговорност, нямам никакви претенции към теб.

— Иска ми се да беше предявила претенции, когато беше разбрала, че си бременна. Чувствах се безпомощен. Исках да направя нещо, каквото и да е, а тогава нямаше нищо, което можех да направя, без да те поставя в рисковано положение — дланта му продължаваше да гали корема й ниско долу. — Непрекъснато мислех за теб, питах се как ли изглеждаш бременна, колко голям е коремът ти и как би се чувствала, ако го галех така.

— Бях огромна като къща и се клатех като патица. Щеше много да се смееш.

— Не, нямаше.

Тя мълча няколко секунди.

— Може би нямаше. Хората се променят, когато в живота им се появи бебе. Аз поне се промених — тя застина. — Престани да ме галиш.

— Защо? Просто се опитвам да бъда нежен, по дяволите.

— Няма този ефект.

Той се засмя и се претърколи върху нея.

— Защо?

— Защото мисля за бременността си, а това ме води към спомените как е станало това. Спомням си как ние…

— Да, схванах връзката — той бавно потри тяло в нейното и се усмихна, когато тя си пое рязко дъх. — Издадох заповеди никой да не се осмелява и да припари дотук в следващите три часа. Ти колко време имаш?

— Не знам. Помолих Донован да наглежда Франки. Тя композира — дланите й стискаха все по-силно раменете му. — Престани да задаваш въпроси. Не хаби нито минутка, по дяволите. Имам нужда от това.

— Нито минутка! — прошепна той.

— Нито секунда…

— Чакай.

Грейс се обърна, застанала до вратата на клетката, за да погледне Килмър, който продължаваше да лежи гол на одеялото. Господи, искаше да се върне при него. Би трябвало да е задоволена, но се чувстваше така, сякаш не се беше любила безкрайно дълго, безброй пъти, с него.

— Какво? Вече е почти пет и трябва да се върна в къщата.

— Не споря с теб — усмихна се той. — Има сламка в косата ти. Бих ти помогнал да я отстраниш, но това би могло да доведе до проблеми.

Тя бързо прокара пръсти през косата си.

— Окей?

— Красива си.

— Разбира се.

— Не те лъжа. Изглеждаш зачервена, рошава, мека и… красива — направи пауза. — Кога?

— Какво?

— Недей да лъжеш себе си. Знаеш, че ще се случи отново. По-добре е да го планираме, за да е по-лесно за теб. Утре по това време?

Тя кимна рязко.

— Ако няма проблеми с Франки.

— Ще чакам — той седна и започна да се облича. — Обаче вероятно няма да е достатъчно за нито един от двама ни. Трябва да си подготвена за това.

— Няма да позволя Франки да мисли, че майка й е…

— Аз също няма да позволя тя да мисли така за теб. Казвам само, че ще ми е трудно да стоя далеч от теб. Ръцете ми искат непрекъснато да те докосват. А дори когато не те докосвам, ти ще знаеш за какво мисля.

Тя осъзна, че също би искала да чувства допира на дланите му. Нямаше съмнение, че го желаеше. Тази тяхна среща беше също толкова пълна с отчаяна лудост, колкото и сексът, който бяха правили преди девет години. Знаеше, че и сега ще се пристрастят към него, както тогава.

— Не мога да мисля чак толкова напред — той закопча колана си. — Гарантирам. Остави ме все пак да се погрижа за това. Ще направя нещата лесни за теб и Франки няма нищо да разбере.

Тя направи гримаса, издаваща огорчение.

— Но всички останали в ранчото ще знаят.

— Да, но дори само веднъж някой да повдигне вежди, ще го накарам да съжалява, че се е родил. Преди девет години ти не се тревожеше, че целият екип знае за нашата връзка.

— Тогава не мислех абсолютно за нищо. Просто чувствах.

— Не мога да пазя това в тайна — каза тихо той. — Тук всички сме прекалено близо един до друг, живеем доста нагъсто.

— Знам — тя отвори вратата на клетката. — Взех своето решение и нямам право да очаквам нищо друго. Просто направи така, че Франки да не узнае.

 

 

Лангли, Вирджиния

— Върху какво работиш? — Шолц стоеше до работното място на Невинс и гледаше с любопитство екрана на компютъра му. — Мислех, че ще вечеряме заедно.

— Подранил си. Мисля, че се разбрахме за седем и половина — Невинс побърза да изключи компютъра. — По един проект, поръчан ми от Норт. Каза, че го иска веднага — изправи се. — Къде искаш да отидем? До близкото кафе или някъде другаде?

— В италианския ресторант, в който ходихме преди два дни. През следващия час няма да мога дори да помисля за работа. Понякога се питам защо, въобще, се примирявам с тези бюрократични глупости.

Невинс си помисли, че като говори така, Шолц цели да го накара да го почувства по-близък, почти приятел. Което не беше много вероятно. Шолц не притежаваше и половината от неговия интелект. Но той все пак имаше нужда от него.

— Да, храната там е добра — усмихна се той. — Между другото, парите, които ще получа за тази поръчка, също са добри. Можем да надникнем дори в частния сектор.

— Какво е Ops 751?

— Любопитен си.

Слава богу, че беше успял да изгаси компютъра, преди Шолц да е видял и другите данни. Щеше да е по-добре да не работи повече по въпроса, освен ако не може да си осигури абсолютно спокойствие. Всички от неговия отдел си бяха отишли у дома и се предполагаше, че Шолц също ще си тръгне най-късно до час. Но може би само рискуваше, времето нямаше да му стигне. Оставаха само няколко дни до определения от Ханли срок.

— Казах ти, работя по поръчка на Норт.

— И какво е намислил Норт?

Той сниши глас почти мелодраматично.

— Поверително е. Свръхсекретно — засмя се. — Всичките тези глупости. Ще ти обясня по време на вечерята — което означаваше, че трябва веднага да започне да съчинява правдоподобна история. — Да изчезваме оттук.

 

 

Грейс стоеше на верандата, гледаше планините и чакаше. Франки свиреше във всекидневната след вечеря. Тази вечер музиката беше весела и жива. Грейс я чуваше да разговаря с Донован докато свири. И тя трябваше да е вътре с тях. Или не, не трябваше. Разполагаше с няколко минути.

Вратата се отвори и тя се напрегна. На верандата излезе Килмър и застана до нея. Дланите му се плъзнаха по тялото й и обхванаха гърдите й.

— Слава Богу! Господи, нямах търпение вечерята да свърши — прошепна той.

Както и Грейс. По тялото й преминаха тръпки и тя го изви така, че то да прилепне към неговото.

— Не… Трябва да вляза вътре.

— Не веднага — той продължи да милва гърдите й. — Казах на Донован, да задържи вниманието на Франки. В хамбара. Дай ми трийсет минути. Ще побързам.

По дяволите, и двамата трябваше да побързат. Първите дни, в които трябваше да заситят страстта си, бяха почти непоносими. Желанието им приличаше на експлозия.

— Хайде. Да не би да предпочиташ цяла нощ да лежиш в леглото си и да мислиш за това? — хвана я за ръката и я задърпа надолу по стъпалата. — Трийсет минути, Грейс.

Не биваше да отива. Досега успяваше да запази контрол поне когато Франки беше наоколо. Но не и тази вечер. Дългите часове на очакване я правеха трескава. Затича се към хамбара.

— Побързай.

Вървяха бързо към къщата след четирийсет и пет минути. Грейс чуваше Франки да свири и да се смее на нещо, казано от Донован. Не бяха забелязали отсъствието й. Килмър изрази същата мисъл на глас.

— Не си й липсвала. Престани да се тревожиш. Не се бавихме много — стисна устни. — Никак не беше много. Но достатъчно, за да не полудеем.

— Държим се като животни.

— Да. И в това няма нищо нередно. Сексът е чист, горещ и красив.

— Нередно е, щом не мога да го контролирам.

Той постави длан на ръката й, с което я принуди да спре.

— Ако се тревожиш за Франки, ще можем да го уредим. Не искаш да се прокрадваш така? Тогава го направи законно.

— Какви ги говориш?

— Омъжи се за мен.

Тя го изгледа втренчено.

— Какво?!

— Ще можем да спим в едно и също легло. И никакъв хамбар повече.

— Няма да се омъжа за никого, само и само за да правя секс с него.

— И защо не? Ако се отегчим един от друг, ще можеш да се разделиш с мен и всеки да тръгне по пътя си. Нали това искаш? — той направи пауза. — А и Франки ме харесва. Мисля, че ще ме приеме.

— А после да страда, когато ни напуснеш?

— Нея няма да изоставя. И теб вече никога няма да изоставя. Ако трябва да се разделим, ще ме напуснеш ти. Има разлика и съм сигурен, че и тя ще я долови. Ще помислиш ли?

Тя поклати глава.

Той сви рамене.

— Не мислех, че си готова. Все още изпитваш горчивина, задето те оставих да отгледаш Франки сама.

— Казах ти, че това не е вярно.

— Мисля, че е. Независимо колко си повтаряш, че не ме обвиняваш, сигурно е останала горчивина. И това е правилно. Ще поработим заедно по въпроса.

Тя отново поклати глава.

— Тогава ще го приемем като установено положение — Килмър се отдръпна встрани, за да започне тя първа да изкачва стъпалата на верандата. — Само че така нещата ще тръгнат на зле, а не на добре. Готов съм да се обзаложа.

— Време е за лягане, Франки — Грейс стана от стола. — Вече е почти десет часът.

— Добре — направи гримаса Франки. — Обаче никак не ми се иска да си легна. Сънят е такава загуба на време.

Донован се засмя.

— Това ми напомня за моя приятел Килмър. Той непрекъснато се страхува, че ще пропусне нещо, ако спи повече от пет часа в денонощие.

— Така ли? — тя погледна Килмър. — Вярно ли е, Джейк?

Той кимна.

— Ние определено си приличаме, Франки.

Грейс неведнъж беше чувала Франки да се оплаква, че трябва да си легне. Никога не беше свързвала това с неохотата на Килмър да спи. Дали Франки беше наследила това от него, или то беше просто детска тревога, че може да пропусне нещо интересно?

— Дали си приличате или не, няма да има значение, когато сте кисели и недоволни сутринта — тя посочи вратата с палец. — Хайде. Ще се кача след малко.

— Ще дойда с теб — Донован бавно се изправи. — Ти поне ще ме пазиш да не падна по стъпалата.

Франки незабавно застана до него и му подаде патерицата.

— По-добре ще е, ако не паднеш. Толкова си едър, че вероятно ще ме смачкаш — постави длан на рамото му. — Облегни се на мен.

— Ще го направя — той сведе поглед към нея и й се усмихна. Двамата пресякоха стаята. — Ще се опитам да не те смачкам.

Тя сбърчи съсредоточено чело, защото й предстоеше да му помогне да изкачи стъпалата. Грейс ги последва до коридора и ги загледа как тръгват нагоре. Те като че ли се справяха много добре. Двамата — малкото дете и огромният мъж — бяха изключително мила гледка.

— Всичко е наред, Грейс — каза Донован. — Тя се грижи добре за мен — той отново се усмихна на Франки. — Може да я наема за болногледачка, докато се изправя отново на крака.

Франки поклати глава.

— Много съм заета. А и ти всъщност нямаш нужда от мен. Просто малко си се схванал от дългото седене тази вечер.

— Радвам се, че диагнозата ти е толкова положителна — измърмори Донован. — А после Килмър ще ме накара веднага да се върна на работа.

— Ще изпратя Луис да ти помогне да се съблечеш — каза Грейс.

— И сам мога да се справя. Както каза Франки, вече съм в състояние да не се нуждая от ничия помощ.

Грейс загледа след тях. Животът на Франки беше толкова различен от онзи, преди да дойдат тук. Килмър, Донован, Блокмън и дори няколко от хората на Килмър бяха непрекъснато с нея. Тя нямаше възможност, нито причина, да се чувства самотна. Положението не беше идеално, но и не беше толкова лошо.

Обърна се и отново влезе във всекидневната. В стаята беше влязъл Робърт и разговаряше с Килмър, но замълча, като видя Грейс.

— Здравей. Настани ли Франки в леглото?

— Не. Ще се кача горе след няколко минути.

— Тогава просто ще ви пожелая лека нощ — тръгна към вратата. — Ще се видим утре сутринта.

— Чакай — тя го гледаше с присвити очи. — Какво става, Робърт?

— Всичко е наред.

Погледът й се спря на Килмър.

— Какво пазите в тайна от мен?

— Очевидно нищо — каза Килмър. — Макар да се надявах, че ще има нещо. Кажи й, Блокмън.

Робърт сви рамене.

— Моят човек в Лангли, Шолц, мисли, че е открил кой е продал на Керсов информацията за вашето местонахождение. Компютърен специалист на име Невинс. Шолц смята, че той отново е в преговори с хората на Марвът.

Сърцето на Грейс пропусна един удар, тя беше готова да изпадне в паника.

— Какво?!

— Спокойно — каза Килмър. — Той не разполага с информация, която да продаде. Няма представа къде сме.

— Тогава защо, по дяволите, ще преговаря?

— Двойна игра? — предположи Робърт. — Шолц не е сигурен. Невинс работел върху нещо на компютъра си дни наред. Казал, че е проект за Норт, но Шолц се съмнява.

— Мислиш, че Норт се опитва да ни проследи?

— В това няма логика — каза Килмър. — Аз бях дяволски внимателен.

— Шолц е успял да види част от номер, преди Невинс да изгаси компютъра. Ops 751. Опитал се да влезе по-късно, но срещнал пречки.

— Ops 751 — повтори Грейс, после поклати глава. — Може би наистина е проект за Норт.

— Няма да оставим това без проверка — каза Килмър. — Ще ти кажа веднага, щом научим нещо.

— Така ли? — запита тя студено. — Нямаше да ми кажете нито дума, ако не бях прекъснала разговора ви.

— Признавам — каза Килмър. — Не обвинявай Блокмън. Решението беше мое. Няма ясна заплаха и не исках да се тревожиш за нищо.

— Лошо решение. Искам да знам всичко, което знаеш и ти — срещна погледа му. — И ще е добре да е така отсега нататък.

Той кимна.

— Съгласен. Знам кога да се вслушам в желанията на другите.

— Добре. Не го прави отново — обърна се и тръгна към вратата. — Лека нощ, Робърт.

— Лека нощ — Робърт побърза да излезе от стаята.

— Лека нощ, Грейс — Килмър очевидно беше решил да не обърне внимание на нарочния пропуск от нейна страна. — Наспи се добре.

— Сънят ми винаги е здрав. Нямам проблеми в това отношение.

Той се засмя.

— Лъжкиня.

Тя хвърли поглед назад и го видя да излиза на верандата. Самодоволно копеле. Не, не беше самодоволен. Би трябвало да е в кома, за да не знае как се чувства тя. Макар да беше ядосана, това не променяше силата на сексуалното привличане между тях, което пречеше на съня й, както и на всяко нейно действие в будно състояние.

„Омъжи се за мен.“

Предложението я беше изумило, а после, след първия шок, беше изпаднала в паника. Защото през първите няколко секунди беше изпитала радост и надежда. Абсолютно в разрез със здравия разум, абсолютно без никаква връзка с прагматизма. Радостта беше съвсем искрена, силна.

Стигна до стаята си и се спря пред вратата, за да възвърне спокойствието си, преди да се изправи лице в лице с Франки. Напоследък сякаш трябваше непрекъснато да прави това. Да крие страха си, да крие връзката си с Килмър, да крие тревогата си за бъдещето.

Франки тъкмо си лягаше, когато Грейс отвори вратата.

— Здравей, мамо — тя дръпна завивките до брадичката си и сложи глава на възглавницата. — Мисля, че съвсем скоро Донован ще може да върви и без тази патерица. Съгласна ли си?

— Вероятно. Той, изглежда, се възстановява удивително бързо — отиде до леглото и оправи завивките на дъщеря си.

— Много е мило от твоя страна, че му помагаш.

— Харесвам го. Харесвам всички тук — прозина се. — Но най-много харесвам Джейк. С него си приличаме… Това е хубаво, нали?

— Много хубаво — изгаси лампата върху нощното шкафче. — Хайде заспивай, бейби.

— Ти го харесваш много повече сега. Виждам — сви се на една страна. — Прекарвате много време заедно…

Грейс замръзна. Трябваше да знае, че от такова наблюдателно и чувствително дете като Франки нищо не може да се скрие.

— Така ли?

— Разбира се, като например тази вечер, когато бяхте заедно на верандата.

— О!

— Сигурно има много неща, за които да разговаряте.

— Хм, понякога.

— Радвам се. Както ти казах, разговорите с него те карат да изглеждаш… щастлива. Грееща, розова и мека.

— Звучи така, сякаш описваш новородено — каза тя сухо.

Франки се засмя.

— Това е глупаво.

— Да, така е. Хайде, заспивай.

— Добре — Франки се сгуши още повече под завивките.

— Но когато стана на възрастта на Джейк, няма да спя повече от два часа на нощ. Ще свиря на пиано, ще пиша музика и много ще яздя.

— Конете също трябва да спят.

— Ще ги оставям да спят. Няма да яздя непрекъснато — отново се прозина. — Има и други неща, които мога да правя…

Да, за децата животът е вълнуващ, нов и пълен с радостни предчувствия. И особено за Франки.

Дъщеря й вече спеше. Грейс седна на другото легло и я загледа. Франки беше изразила отношението си към Килмър и одобрението си от това, че майка й прекарва известно време с него. Дъщеря й не знаеше нищо за него, освен онова, което се виждаше с просто око, и онова, което й подсказваше инстинктът.

А нима Грейс знаеше много повече от това? Познаваше произхода му, но той никога не говореше за миналото си. Знаеше, че е умен и динамичен, справедлив с хората си и смъртно опасен за враговете си. И, Господ да й е на помощ, познаваше интимно тялото му и го желаеше с животинска страст! Възбуждаше се дори само при мисълта за секс с него.

Значи не биваше да мисли за това. Трябваше да си легне и да се опита да поспи. Да не мисли за онова невъзможно предложение. Единственото, което двамата с Килмър бяха правили заедно, беше секс и военни операции.

Чакай. Това не беше толкова лошо. По време на мисиите те работеха като добре смазан швейцарски часовник, предугаждаха нуждите си още преди да са изказани на глас. И в секса беше същото. Може би познаваше Килмър и начина, по който той мислеше и усещаше нещата. Може би двамата прилягаха инстинктивно един към друг. Ако това беше вярно, може би нямаше да е толкова трудно да се научат…

Мили Боже ето че тя вече обмисляше възможностите. Нямаше начин. Това беше безумие.

Стана, оправи завивките и започна да се съблича.