Айрис Йохансен
В неизвестност (12)

Глава 12

— Ханли, трябва да приготвиш хората си за действие — каза Невинс. — Много съм близо. Обаче не мога да ти отделя повече от няколко минути, защото Норт може да заподозре нещо.

— Открил си местонахождението на Килмър и Арчър? Някой там знае къде са те…

— Не, казах ти. Никой не знае. Но има човек, който е във връзка с тях, и мога да получа информацията от него.

— Дай ми името му. Аз ще го открия.

— Не вярвам той да знае. Той разговаря с някого от тях, всяка вечер. Подслушвам разговорите и знам, че Блокмън не му дава никаква информация.

— Проследи обажданията.

— Няма начин. Блокмън не е аматьор. Използва приспособления, които правят проследяването невъзможно.

— Как, тогава, ще ми осигуриш информацията?

— Ще опитам необичаен метод. Горила, която тежи осемстотин паунда /приблизително 400 кг/.

— Какво?!

— Просто разположи хората си в средата на Щатите, за да могат да се придвижат бързо в която и да е посока. Ще те информирам, когато имам възможност да ти предам информацията. Очаквам преди това да получа парите по банковата си сметка.

Ханли не проговори няколко секунди.

— Ако ме лъжеш или играеш двойна игра, ще съжаляваш!

— Не съм глупак. И няма да сгреша. Просто искам работата ми да бъде заплатена подобаващо. Рискована е, може да ми се наложи да напусна, при това — бързо. Ще имам нужда от парите. Информацията може да имам и утре, така че побързай да разположиш хората си.

Невинс сложи край на връзката и се облегна назад, втренчил поглед в компютърния екран. Беше близо. Щеше да успее да разгадае паролата още преди дни, ако не се налагаше да внимава толкова много. Компютърът му можеше да се наблюдава от шефовете му, затова трябваше да прикрива първоизточника на програмата, като я клонира, докато работи върху нея.

Шефовете му. Нямаше шефове тук, в Лангли, помисли си с раздразнение. Дали Норт, или Крейн някога биха могли да влязат в програма като Ops 75132? Не, те използваха хора като него, които имаха мозък, за да успеят.

Беше казал истината по отношение на риска, който поема. Шолц беше станал много подозрителен и го дебнеше. Или поне Невинс имаше такова чувство. Процентът на вероятността да се наложи да напусне работа беше доста висок.

А може би не. Щеше много да внимава, а и му беше необходим контрол само от минута, преди да излезе от програмата. А после той вече ще е на път и ще звъни на Ханли от колата си, докато пътува към банката. А след още седем часа ще бъде в Гватемала. След още един ден ще пристигне в Бразилия с нови документи и достатъчно пари да започне свой собствен компютърен бизнес. Ще има всичко. Пари, жени и уважението, което заслужава.

Нетърпеливо се наведе напред и започна отново да работи върху горилата, която тежеше осемстотин паунда.

— Ops 751? — повтори Донован. — Не е много като отправна точка.

— Това е видял на екрана Шолц, преди Невинс да изгаси компютъра. Не е успял да види целия номер — каза Килмър.

— Веднага ще се заема с това — Донован протегна ръка към телефона. — Но може би ще се окаже безполезно. Защото тези букви и цифри биха могли да се отнасят до какво ли не.

— Опитай. Имаш достатъчно връзки във Вашингтон, за да разбереш дори с кого спи президентът. Би трябвало да можеш да разгадаеш и този номер.

— Не съм казал, че е невъзможно — усмихна се широко Донован. — И се радвам, че има с какво да се занимавам, освен задължението да развличам дъщеря ти. Тя е чудесно дете, но е прекалено наблюдателна и с остър език. Кара ме непрекъснато да се изправям на нокти, а аз съм болен човек.

— Тя кара всички ни да заставаме нащрек.

— Няма да се изненадам, ако знае всичко, което става наоколо — каза многозначително Донован.

Килмър смръщи вежди.

— По-добре да не знае. Може и да е много зряла за възрастта си, но не е готова за това.

— Да… — Донован му махна с ръка да излезе от стаята. — Остави ме да работя. Ще се опитам да получа резултат до утре.

— Сигурен ли си, че Невинс ще се обади? — запита Марвът. — Ставам нетърпелив, Ханли.

— Ще се обади утре. Знам — каза Ханли. — Обещах, че ще се погрижа за всичко.

— Да, така каза, много добре помня. Не нарушавай обещанието си — той затвори и се обърна към Гуилаум: — Близо сме. След няколко дни Двойката отново ще имат своя другар в конюшнята. Не е ли вълнуващо?

— Трябва да тръгвам — прошепна Грейс и се подпря на лакът. — Вече минава пет. Франки ще…

— Те очаква — завърши Килмър вместо нея. — Не бива да се тревожиш, че ще ни изненада. Знаеш, че Донован няма да й позволи да изтича тук.

— И все пак трябва да тръгвам — тя започна да се облича. — Все някой трябва да се тревожи. Теб, изглежда, не те интересува дали тя ще открие или не.

— Да — той се излегна в сеното. — Аз съм над това. Вече ти предложих да те направя законна съпруга, жена на приличието. Може би, ако Франки знаеше, че ние… сме близки, това щеше да наклони везните в моя полза.

— Но тя знае.

Той замръзна.

— Какво?

— Поне е забелязала, че прекарваме известно време заедно. Наблюдателна е.

— Донован каза същото. И още, че не бихме могли напълно да я заблудим. Изненадан съм, че ти не изпадна в паника и не ме отхвърли.

— Бих го направила, ако това ще я нарани. Но тя, изглежда, няма нищо против да имам малко време за себе си.

— Да, имаш нужда.

Грейс не отговори. Изведнъж той се оказа на колене пред нея и започна да разкопчава дънките й.

— Не! — спря го тя.

— Кажи ми, че имаш нужда от това — устните му вече докосваха нежната кожа на корема й и тя чувстваше топлината на дъха му. — Дай ми поне това.

О, Господи! Беше като хваната в капан от гледката, миризмата и докосването. Полумракът в хамбара, мирисът на сено и Килмър, езикът му…

— Трябва да тръгвам.

Езикът му я ближеше нежно и по гръбнака й полазваха горещи тръпки. Дланите й се заровиха в косата му.

— Само толкова, Грейс.

Само толкова обаче не беше достатъчно за нея. Искаше той да я дръпне долу и… Откъсна се от него и се облегна на вратата на клетката.

— Дяволите да те вземат, Килмър.

Той седна на петите си.

— Трябва да те накарам да пожелаеш да дойдеш и утре. Тъй като не искаш да опростиш нещата и да спим заедно при всичките полагащи се за това добри условия.

— Престани да говориш за това — тя дръпна ципа на дънките и запаса блузата си в тях. — Франки не би одобрила подобен брак. И не искам да разбере на какво е способна похотта. Бракът би трябвало да означава нещо повече от това.

— Тогава престани да бъдеш толкова твърдоглава. Нека му дадем шанс да означава и нещо друго. Да не би да мислиш, че всички онези деца в тийнейджърска възраст, които се редят на опашка пред гражданския отдел, знаят какво означава бракът? Всички те мислят само за секс. Ние имаме много по-голям шанс бракът да се получи, защото притежаваме зрелостта да се борим за това.

Тя поклати глава и се извърна.

— Отивам в къщата. Дай ми петнайсет минути, преди да тръгнеш след мен.

— Аз не бързам — той се протегна върху одеялото. — Мисля, че мога да остана да полежа тук и да слушам мелодичния рев на Козмо. Докато се любим, дори не го чувам. Това сигурно е най-дрезгавият и най-дразнещият звук на света.

— Точно затова Двойката го харесва толкова много. Той е специален, необичаен като тях.

— Никога не съм се замислял над подобна възможност. Благодаря, че ми даде тази различна гледна точка.

— Няма защо. Това е единствената помощ, която ще получиш от мен по отношение на Двойката.

— Нали не мислиш, че те съблазнявам, защото ми е необходима помощта ти? Няма начин.

Тя му хвърли поглед през рамо, като отвори вратата на клетката. Той беше все още гол и изглеждаше привлекателен, отпуснат и чувствен. Побърза да извърне поглед.

— Не, не мисля така. Не си чак толкова добър актьор. Ще се видим на вечеря.

— Имам го! — каза Невинс. — Прехвърли парите, Ханли. Ще се обадя в банката след час и ако са там, до довечера ще знаеш тяхното местонахождение.

— По-добре да не грешиш — каза Ханли. — Имам хора в Сент Луис, които чакат сигнал, и не искам да изглеждам като глупак — и той затвори.

Невинс си помисли, че последното изречение беше още една заплаха. Но на него не му се налагаше повече да се тревожи за заплахите на този кучи син. Имаше контрол. Нещата можеха да се объркат единствено ако Блокмън не се обадеше на Шолц тази вечер. Обаче Блокмън беше точен като часовник — поне досега. Девет часът източно време. Разговорите рядко траеха повече от две минути.

Две минути обаче щяха да са достатъчни за него. Беше готов.

— Няма такова нещо като Ops 751 — каза Донован, когато Килмър влезе в къщата. — Армията обаче има няколко ops програми. Моята връзка там ще прегледа списъка и ще се опита да разбере какво би могло да се свърже с нашия случай. Няма да е лесно. Сериите с номера 75 са строго секретни.

— Ще можеш ли да го направиш?

— Разбира се. В наше време няма тайни, които да не могат да бъдат изкарани на бял свят. Само че за секретните случаи е необходимо повече време — усмихна се. — Може би още един ден. А ако е топ секретно — и цяла седмица.

— Армията… — Килмър смръщи замислено вежди. — Какво общо може да има Невинс с файловете на армията? Не ми харесва тази работа.

— Ако Блокмън успее да получи от Шолц целия номер, може би бих могъл да отговоря на въпроса ти.

— И двамата правят каквото могат — погледна часовника си. Беше 18:15. — Обаче ще говоря с него, преди да се обади на Шолц в девет часа.

Беше почти време. Оставаше още една минута по източно време. Невинс се напрегна, не смееше да отдели поглед от екрана, където беше програмирал номера на Шолц.

Хайде, по дяволите. Ето го и позвъняването. В 21:02. И той се впусна в действие. Пръстите му полетяха по клавишите. Трябваше да успее.

Да.

Погледът му сякаш беше залепнал за екрана. Ето, да, още една минута. Остани на телефона още минута, Шолц.

Нямаше нужда от още една минута! Наведе се над клавиатурата. Имаше онова, което му трябваше.

— Не разполагаме с повече информация — каза Блокмън на Килмър. — Невинс се изплъзва. Преди седмица е бил по петите на Шолц, пъхал си е носа навсякъде. А сега на практика не му обръщал никакво внимание, затворил се бил в себе си. Всеки път, когато Шолц се доближел до работното му място, той все правел хотелски резервации за Норт и Крейн или казвал, че работи по поръчка на Норт — добави сухо: — Но което било любопитно, Невинс все оставал в началото на работата, не бележел никакъв напредък. Представяш ли си?

— Въобще не мога да си го представя — каза Килмър. — Ако не се опитва да измъкне информация от Шолц, значи разполага с друг източник.

— Ops 751? — той сви рамене. — Нали каза, че Донован работи по въпроса.

— Ако не се е озовал в сляпа улица. Неговият източник му казва, че това вероятно е поръчка за армията. Няма много смисъл в предположението, че те разполагат с информация за Грейс.

— Шолц прави всичко, което е възможно — каза Блокмън. — Невинс е истински магьосник с компютрите и добре прикрива следите си. Дори да подшушна анонимно нещо на Норт по отношение на него, съмнявам се, че бихме могли да го заловим.

— Ако не можете да получите повече информация от Шолц, ще опитаме така — Килмър се обърна и влезе в къщата. — Дали ще го хванем или не, искам копелето да е с вързани ръце.

— Събуди се! — Донован отвори рязко вратата и влезе, подпирайки се на патерицата си, в стаята на Килмър. — Току-що ми се обади връзката ми във Вашингтон. Даде ми списък с проектите на армията, започващи с Ops 751 — подаде листа хартия на Килмър. — Погледни и кажи дали няма да забележиш същото като мен.

Листът беше изпълнен с номера на проекти. Погледът на Килмър се плъзна бързо по тях и стигна до номер 75132.

— По дяволите!

— И аз така си помислих — каза мрачно Донован. — Въпросът е дали Невинс е стигнал до същото?

— Според Шолц той е магьосникът на компютърния свят. Не бих искал да поема какъвто и да било риск — умът му бързо преценяваше възможностите. — Той не се интересува повече от Шолц, защото е разбрал, че може да разреши проблема по друг начин. Вече е получил от него онова, което е искал. Вероятно знае точно в колко часа се обажда Блокмън. Дори да не може да проследи обажданията, може да засече сигнала.

— И да остави Ops 751 да се погрижи за това. Прекалено ли е късно?

— Може би — Килмър бързо се обличаше. — Зависи от това докъде е бил стигнал Невинс в девет часа тази вечер. Обади се в общата спалня и кажи на момчетата да се приготвят. Блокмън бързо да дойде тук.

— А Грейс и Франки?

— Аз ще ги събудя, но със сигурност не очаквам това с нетърпение — отиде до прозореца и се загледа навън в мрака. — Няма фарове по шосето. Но Марвът може да прехвърли хората си и по въздуха. Размърдай се, Донован.

Длан покриваше устата на Грейс! Тя отвори очи и в същото време ръката й се стрелна към гърлото на наведената над нея фигура. Килмър я хвана, преди да е стигнала целта си.

— Тихо! — прошепна той. — Опитай се да не уплашиш Франки. Събуди я и й кажи, че трябва да отидем на друго място. Веднага.

Сърцето й подскочи, паниката едва не я завладя. Отстрани дланта му от устата си.

— Как бих могла да не я уплаша? Марвът ли е? Разбрал е къде сме.

— Да — тя вече беше станала и се обличаше. — Хайде, по-бързо.

Франки отметна завивките и скочи от леглото с поглед, прикован в Килмър.

— Какво става, Джейк?

— Не съм сигурен. Може би нищо тревожно — той клекна пред нея. — Има стара ловджийска хижа в планините. Ще заведа теб, майка ти и приятеля ти Робърт там за ден или два. Нищо няма да ти се случи, обещавам.

— А ти защо няма да дойдеш с нас?

— По-добре ще е да остана тук, за да ви кажа кога ще можете да се върнете — изправи се. — Хайде, побързай. Робърт ще ви чака долу.

— Добре.

Франки изтича до бюрото и започна да вади дрехите си. Раздразнението и паниката се бореха у Грейс, докато вадеше раницата от гардероба. По дяволите, същите действия беше извършила едва преди няколко дни. Кога ли щеше да дойде краят на това?

— Защо бягаме? — запита тя Килмър тихо, за да не чуе Франки. — Какво става?

— Ops 751 вероятно е Ops 75132 — отговори той. — Сателит, поставен от разузнаването на армията преди две години. Предполага се, че чрез него трябва да се събира военна информация, която да помогне на Щатите да се предпазят от терористични нападения. Устройство, което може да улови всякакъв сигнал и да установи което и да е местонахождение в света, ако се насочи в правилната посока — направи пауза. — И като всяко друго нещо в нашия съвременен свят, то се контролира от компютрите.

Компютри.

— Невинс! — прошепна тя. — Но как би могъл да получи контрол над него? Как е възможно?

— Той е гений. Дори хакери в гимназиална възраст могат да се доберат до строго секретна информация без никакви проблеми. А Невинс е по-умен, има много повече опит и е мотивиран. Определено е възможно. Само не знам дали вече е успял или все пак сме имали късмет. Няма да поема никакъв риск — тръгна към вратата. — Изчезвай оттук, Грейс. Не знам още колко… По дяволите!

Тя също ги чу. Перките на хеликоптер.

Килмър взе Франки на ръце и затича към вратата.

— Остави всичко. Бягай.

Грейс вече тичаше надолу по стъпалата. Робърт я чакаше в подножието им и сграбчи Франки за ръката веднага щом Килмър я остави на земята.

— Джипът е паркиран отзад — той хукна към задния изход. — Килмър, колко безопасно е в онази хижа?

— Тя е доста навътре в гората ще останете там само ден или два. Дотогава ще съм при вас.

Шумът от перките се чуваше по-силно, хеликоптерът очевидно се беше спуснал по-ниско, когато стигнаха до джипа.

— Не бих разчитал на това — каза Робърт. — Ако не ми се обадиш до дванайсет часа, ще намеря друго място.

Грейс си помисли, че не иска да изкаже на глас възможността Килмър да е мъртъв до дванайсет часа. И по гръбнака й полазиха студени тръпки. Вдигна поглед към нощното небе и видя синьо-белите светлини на хеликоптер. Обърна се към Килмър.

— Какво ще правиш?

— Измъкни ги оттук — той вдигна Франки и я настани в джипа. — Ще ги задържа, какво друго — отговори рязко. — Мърдай, Блокмън. Недей да включваш фаровете. Трябва да се измъкнете, преди да са ви видели. И независимо какво ще се случи, не спирайте.

От хеликоптера върху къщата се посипаха куршуми. Прозорецът на една от стаите се разби на парчета и те се посипаха по покрива на джипа.

„Ще ги задържи?“, помисли си Грейс като изпаднала в треска. Нападателите стреляха и хората му трябваше да избегнат тези куршуми, докато чакат хеликоптерът да се приближи достатъчно, за да отвърнат.

Джипът пое по пътя и тя хвърли поглед през рамо. Куршумите от хеликоптера се сипеха по хамбара и двора пред него, а на светлините от него тя виждаше хората на Килмър да тичат приведени.

— Мамо… — Франки се сгуши в нея. — Ами Джейк?

— Той ще бъде добре.

Господи, надяваше се да казва истината. От всичко на света най-много искаше да скочи на земята и да изтича обратно в къщата, върху която куршумите продължаваха да се сипят.

— Килмър знае какво прави.

— Не го виждам.

И Грейс не го виждаше. Сега хеликоптерът беше по-ниско, светлините му осветяваха всичко наоколо сякаш беше денем.

Къде беше Килмър?

— Искаш ли аз да се прицеля? — запита Донован.

— Не, аз ще го направя — Килмър се прицели в резервоара на „Спрингфийлд“. — Разбира се, ако искаш да помогнеш, можеш да отвлечеш вниманието им, като затичаш през двора.

— Много забавно. По-добре да е скоро. Предполагам, ще се постараят да нанесат колкото могат повече щети. След това ще се приземят на място извън обсега на нашите оръжия и отново ще ни засипят с куршуми.

— Пропуснах да снабдя ранчото с установка за реактивни снаряди. Съжалявам, че те карам да чакаш.

— И така трябва. След последните ми преживявания в Ел Тарик нервите ми са в много деликатно състояние. Просто…

— Връщат се.

Умни бяха. Движеха се бързо и сменяха посоката при всяка атака. Този път се приближаваха от север. Ако хеликоптерът не се отклонеше от сегашния си курс, той щеше да може добре да се прицели в резервоара.

Имаше възможност само за един изстрел.

— По-добре изстрелът да е успешен — измърмори Донован. — Защото в противен случай не знам кога ще дойде краят на това.

— И какво е новото?

Идваха бързо. Изстрелът трябваше да е добре премерен.

Хеликоптерът избухна и експлозията освети нощното небе. Грейс прегърна здраво Франки.

— Свалиха ги.

Франки гледаше горящите останки, които падаха на земята.

— Джейк в безопасност ли е вече?

— Така мисля — предполагаше, че не трябва да показва такова варварско задоволство пред Франки. По дяволите. Точно така се чувстваше. Можеше да й обясни по-късно. — Най-после, да.

— Не можем ли да се върнем, вече?

— Чу какво каза Джейк — намеси се Робърт. — Няма да се върнем, докато той не ни се обади и не ни каже, че всичко е наред. Съмнявам се, че това ще се случи. Той вероятно ще ни уговори среща на друго място.

Франки очевидно не можеше да откъсне поглед от останките.

— Защото в ранчото ще дойдат и други хора? — прошепна тя. — Друг хеликоптер?

— Не знам — каза Грейс. — Но, да, ще дойдат и други.

— Надявах се, че може би след Чарли… — Франки стисна здраво предпазния колан, защото джипът силно подскачаше. Бяха стигнали подножието на планините и пътят беше много неравен. — Отново ли ще трябва да се крием?

Грейс кимна.

— Онзи човек сигурно много те мрази, щом толкова силно иска да те нарани — каза Франки.

— Марвът? Да, той не обича да го побеждават. Искаше нещо от мен, но не го получи.

— Тогава, аз също го мразя. Надявам се да е бил в онзи хеликоптер.

— Не е бил. Марвът наема хора, които да му свършат мръсната работа. Затова и трябва да продължим да се крием. Винаги ще се намерят хора, на които да плати.

— Не трябва да бъде така — гласът на Франки трепереше от гняв. — Той трябва да бъде наказан. Някой трябва да го накара да спре. Защо ние не го направим?

— Казах ти, че…

— Джейк би могъл. Ще опита ли?

— Може би.

— Тогава ние трябва да му помогнем.

Господи, нямаше да й е лесно.

— Франки, Марвът може сериозно да те нарани. Лудост е, но той иска не само мен, иска да нарани и теб. Не мога да позволя това да се случи, дори да се наложи да се крием известно време. Не може да продължи вечно.

— Това не е правилно, мамо. Не бива да му позволяваме…

Джипът се наклони силно вляво, защото една от предните гуми се спука.

— Господи! — Робърт се бореше да запази контрол над джипа, който тръгна по наклона. — Дръжте се. Не мога да…

Пред тях се извисяваше висок бор.

— Не!

Грейс разкопча предпазния си колан, сграбчи Франки, за да я защити от парченцата стъкло от разбития преден прозорец.

— Наведи глава. Затвори очи, бейби. Ще бъде…

Болка. Мрак.

— Да изчезваме оттук! — извика Килмър, докато гледаше горящите останки от хеликоптера. — Донован, кажи на Естевес да качи оборудването и хората в камиона. Искам да тръгнем към планините след пет минути. И хеликоптерът да се приземи до хижата след трийсет минути — обърна се към Дилън, който беше дотичал при него. — Жертви има ли?

— Няма мъртви. Едно парче се заби в лявото рамо на Васкес, но спрях кръвотечението.

— Може ли да се движи?

Дилън кимна.

— Няма проблеми.

— Тогава, помогни на Донован да… — внезапно и рязко вдигна глава към небето. — Господи, не!

— Какво има? — запита Дилън.

— Още един хеликоптер.

— Ще кажа на хората ни да се скрият — и той затича към къщата.

Само че шумът от хеликоптера не се приближаваше. Какво ставаше, по дяволите? А и не се виждаха светлини.

После ги видя в далечината. Не летяха по посока към тях. Хеликоптерът направи кръг и пое към подножието на планините.

— Не! — той затича към камиона. — Донован!

Хеликоптерът се спускаше, когато те стигнаха подножието на планините.

— Да се опитам ли да го сваля? — запита Донован. — Разстоянието не е много голямо…

— Не — Килмър оглеждаше двете страни на пътя. — Не е безопасно. Къде, по дяволите… Блокмън не е имал време да стигне до хижата преди появата на хеликоптера. Трябва да е…

— На склона! — извика Дилън от задната част на камиона. — Виждам нещо на…

Килмър спря рязко колата и скочи на земята.

— Разпръснете се. И много внимавайте.

Възможно беше това да е капан. Близо до един самотен бор видя очертанията на джипа, в който бяха Робърт, Грейс и Франки. Не се чуваха изстрели. Теренът беше гол и не се виждаше нищо, освен хората му, които тръгнаха надолу по склона. Луната беше пълна и светеше ярко и той щеше да види, ако някой лежеше в засада.

— Виждам! — извика тихо Дилън. — На земята откъм мястото на шофьора.

Килмър също го видя. Блокмън лежеше по гръб, от крака му течеше кръв. Не виждаше нито Грейс, нито Франки. По дяволите! По дяволите! По дяволите! Плъзна се надолу по склона.

— Блокмън, какво се случи?

Блокмън отвори очи.

— Капан. Сигурно са се досетили, че ще се опитаме да изведем Грейс от ранчото, и спуснаха хора и тук, в подножието на планините. Опитах се да ги спра. Грейс…

— Отвели са Грейс?

Блокмън поклати глава.

— Отведоха Франки. Не можаха да… заловят Грейс. В клисурата е. Копелета. Опитах се да ги спра, но те…

Той замръзна.

— Да ги спреш да не направят какво?

— Да я наранят… — затвори очи. — Опитах се да…

— В клисурата ли каза?

Блокмън не отговори. Килмър скочи на крака и хвърли поглед на джипа, докато тичаше към клисурата от другата страна на пътя. Не се виждаше нито Грейс, нито Франки. Може би Блокмън нямаше точна представа за случилото се. Защо биха оставили Грейс, вместо да я вземат със себе си?

Не трябваше да мисли за това. Трябваше да ги търси. Да ги намери.

— Донован, обърни камиона и освети клисурата с фаровете.

След малко я забеляза.

Грейс лежеше на една страна в дъното на клисурата като парцалена кукла.

— Донесете комплекта за първа помощ! — извика Килмър.

Той вече се спускаше по склона. Падна, изправи се и отново падна, преди накрая да стигне до нея. Коленичи и насочи лъча на фенерчето към лицето й. Беше в безсъзнание. Толкова неподвижна. Провери пулса й. Жива беше. Зави му се свят от облекчение.

— Добре ли е? — до него стоеше Донован с комплекта за първа помощ в ръка.

— Не — отговори Килмър на пресекулки. — Не е добре. Но е жива и аз ще й помогна да остане жива — той се обърна към Дилън, докато проверяваше Грейс за счупени кости. — Претърсете района, за да се убедите, че Франки не е тук. Блокмън каза, че са я отвели, но може и да е ударил главата си и да не преценява правилно.

— Хеликоптерът ще е тук след пет минути — каза Донован. — Ще й помогнем, Килмър.

— Дяволски си прав — изправи се. Дали имаше сътресение на мозъка или вътрешни наранявания? — Обади им се и им кажи, че ще имаме нужда от медицинска помощ. Как е Блокмън?

— Добре. Куршумът е излязъл от другата страна. Не кърви много.

— От Франки няма и следа — Дилън се беше върнал. — Теренът е равен и почти гол и щяхме да я видим, ако… — прехапа долната си устна. — Момчетата обаче не искат да се откажат. Можем ли да останем и да продължим да я търсим?

Всичките му хора бяха привързани към Франки. Не искаха да се откажат, дори шансът тя да е сред тези хълмове да беше съвсем малък. Килмър се чувстваше по същия начин. Блокмън беше казал, че са отвели Франки. Шансовете да е тук наоколо бяха, на практика, нулеви.

Той отметна косата на Грейс от челото й. По дяволите, защо не дойдеше в съзнание или поне не се размърдаше? Да, трябваше да остане с Грейс, но нямаше да мисли логично и така да пропусне и най-малкия шанс да намери Франки.

— Ти и Васкес останете след другите и продължете да търсите. Ще изпратя хеликоптера за вас утре сутринта.