Айрис Йохансен
В неизвестност

Глава 1

Ел Тарик, Мароко

— Доведи копелето! Хванат е в капан!

„Проклет да съм, ако е така“, помисли си Килмър и подкара джипа нагоре по хълма. Нямаше да им позволи да го хванат, след като беше стигнал толкова далеч. Край ухото му прелетя куршум и разби предното стъкло. Прекалено близо. Настигаха го. Сложи крак на спирачката и намали скоростта. Взе завоя на пътя, приготви се, после скочи в канавката, пълна с кал и пясък. Падането му причини болка, но той не й обърна внимание. Претърколи се, после се поизправи и се скри в храстите. Загледа как джипът се носи, неуправляем, напред и встрани — скоро щеше да излезе от пътя. Ако имаше късмет, щяха да помислят, че са го простреляли, и нямаше да се чудят защо джипът се движи така странно.

Сега трябваше да изчака камиона, който го преследваше. Не се наложи да чака дълго. „Нисанът“ взе завоя с рев. В кабината имаше двама мъже и трима в откритата задна част. Карабината държеше мъжът, застанал в дясната половина на каросерията. И отново се целеше в джипа.

Щеше да ги остави да се приближат още малко… Ето, минаваха покрай него. Сега! Излезе от храстите и хвърли гранатата, която предварително беше извадил от раницата си.

Хвърли се на земята точно в мига, в който избухна. Втора експлозия разтърси земята, когато се взриви резервоарът на камиона. Той повдигна глава. Камионът се беше превърнал в димяща черна купчина, димът се извиваше на спирали към небето. И щеше да бъде забелязан на мили разстояние!

Трябваше да действа бързо. Скочи на крака и затича към поляната на върха на хълма. Трябваха му пет минути, за да стигне дотам. А когато видя хеликоптера, който го чакаше, вече чуваше рева на превозните средства, които го преследваха. Щом го видя, Донован задейства перките.

— Потегляй! — Килмър се настани на седалката. — Остани далеч от пътя, преди да поемеш на юг. Можем да получим куршум в резервоара.

— Когато чух експлозията, помислих, че си се погрижил за този проблем — хеликоптерът се отдели от земята. — Граната ли беше?

Килмър кимна.

— Този път обаче може да има повече от един камион. Когато видят дима, първата им работа ще бъде да проверят сейфа, а после ще се обадят на всеки един от фабриката.

— Да, разбирам — Донован подсвирна, като видя редицата камиони на пътя долу. — И на един от тях има пускова установка за ракета земя-въздух. По-добре да изчезнем от това въздушно пространство, преди да са ни видели. Схвана ли?

— О, да.

Килмър сведе поглед към кадифената бродирана и обсипана с бижута торбичка, която висеше на златната верижка, прикрепена към колана му. Сините сапфирени очи на двата избродирани коня сякаш отговориха на погледа му. Толкова красиви. И толкова смъртоносни. Днес беше убил вече седем души, за да я притежава. Защо не се чувстваше радостен от победата? Може би защото осъзнаваше, че тези седем живота вероятно ще са само началото на хаоса, който ще последва.

— Да, схванах всичко, Донован.

 

 

Таланвил, Алабама

— Говори му, Франки — каза Грейс и погали муцуната на коня. — Когато стигнеш до бариерата, наведи се и му прошепни на ухото какво очакваш от него да направи.

— И той ще спре и ще се заинати, както и преди — Франки направи гримаса. — Конете може и да разбират хората, но аз съм истинско нещастие за тях.

— Човек не знае, докато не опита. Дарлинг просто иска да разбере чия воля е по-силна — неговата или твоята. Не можеш да му позволиш да те победи.

— Не ме интересува, мамо. Няма нужда да доминирам. Ако Дарлинг беше пиано, а не кон, можеше и да се опитам да покажа какво мога, но сега… — погледна Грейс право в лицето и въздъхна. — Добре, ще направя както казваш. Само че той ще ме хвърли.

— Ако го направи, падни както трябва — така, както съм те учила. А после отново се качи на гърба му — тя направи пауза. — Нима не знаеш какъв страх изпитвам, когато паднеш?! Но ти обичаш да яздиш, а и сама реши да участваш в шоуто. За мен няма значение дали ще победиш или не, но трябва да си готова, каквото и да се случи.

— Знам — лъчезарната усмивка на Франки озари лицето й. — И ще спечеля. Само гледай — тя срита коня с пети и го накара да галопира по ринга. Извика през рамо: — Ще ми помогнеш обаче, ако кажеш това и на Дарлинг.

„Изглежда толкова малка върху гърба на коня“, помисли си с агония Грейс. Франки беше облечена в дънки и червена риза, а къдравата й тъмнокестенява коса, която се подаваше изпод кожената каска, изглеждаше черна на слънчевата светлина. Беше на осем, но беше дребна за възрастта си и изглеждаше още по-малка.

— Тя е още само дете, Грейс — Чарли се беше приближил до оградата и бе застанал до нея. — Не бъди толкова сурова с нея.

— Ще бъда сурова, ако й позволя да навлезе в живота неподготвена — видя, че Франки приближава бариерата и започна тихо да казва молитва. — Не мога да я защитавам през целия й живот. А ако не съм близо до нея — какво? Тя трябва да се научи да оцелява.

— Като теб?

— Да, като мен.

Дарлинг беше почти стигнал бариерата. „Не спирай. Не спирай, момче! Прескочи я.“

Дарлинг се поколеба, после се извиси във въздуха и прескочи бариерата.

— Браво! — Грейс скочи от оградата на земята, а Франки извика радостно и тръгна в галоп към нея. — Казах ти, че можеш да го направиш!

Франки слезе от седлото, Грейс я взе в прегръдките си и се завъртя в кръг.

— Невероятна си!

— Да! — Франки се усмихна широко и щастливо и лицето й грейна. — Може би не си единствената от семейството, която може да разговаря с конете — погледна към Чарли. — Страхотно, а?

Чарли кимна.

— А аз си мислех, че свиренето на пиано ще те направи негодна за каквото и да било друго — и неговото загоряло и изсушено от слънцето лице беше озарено от усмивка. — Мога дори да ти намеря работа за през лятото — например да чистиш конюшните във фермата „Бейкърс Фарм“.

— Не, прекарах достатъчно време в нея — момичето хвана юздите на Дарлинг и го насочи към портата. — А и ти ми даваш свободно време, в което да се упражнявам на пианото. Не мисля, че мистър Бейкър би направил това. Той обича народната музика на южните щати.

— След като се погрижиш за Дарлинг, вземи душ и се преоблечи — каза Грейс. — След час трябва да сме на тренировка по джудо.

— Добре — Франки свали кожената каска от главата си и разроши косата си. — А Робърт обеща след това да ни заведе да хапнем пица. И ти ще дойдеш, Чарли, нали?

— Няма да пропусна — каза Чарли. — И ако се разбереш с майка си, дори мога да се погрижа за Дарлинг вместо теб — направи гримаса. — Няма значение. Ще си заслужа някоя забележка, че й преча да възпита в теб отговорност.

— Ами да, мама си е такава — Франки поведе Дарлинг към конюшнята. — Но аз нямам нищо против. Обичам да се грижа за Дарлинг, искам да му е удобно. Така му се отплащам за радостта, която ми дава.

— Да, като например, че те хвърля в калта.

— Той не ми причинява болка.

— И слава Богу! — измърмори тихо под носа си Грейс, докато гледаше как Франки се скрива в конюшнята. — Едва не получих сърдечен удар, Чарли.

— Но я накара отново да направи опит — кимна Чарли.

— Знам. Трябва да се научи да оцелява — настоя Грейс. — И да има шанс да спечели. Не искам да бъде като хората, които вечно търпят поражение.

— Тя свири много добре на пиано. И не на всеки се налага да се състезава на ринга.

— Тя обича да язди. Влюби се в конете още на тригодишна възраст, когато с теб за първи път я качихме на гърба на кон. Пианото обаче е първата й любов и тя свири отлично. А аз не искам да бъде ограничена до концертните зали. Композирането също й се удава, а така няма да бъде изложена непрекъснато на суетнята и оживлението на обществения живот. Искам да развие всичките си способности, преди да реши дали иска да види името си на някой рекламен афиш — направи гримаса. — Кой, по дяволите, би помислил, че ще родя дете-чудо?

— Ти самата също не си лишена от таланти — усмихна се Чарли.

— Наследствеността няма нищо общо с талантите като тези на Франки. Този вид дарби са каприз на съдбата, нещо необичайно. Аз обаче не искам тя да бъде смятана за странна от когото и да било, а да има нормално и щастливо детство.

— Или ще пратиш всички по дяволите! — той се засмя тихо. — Тя е щастлива, Грейс. Можеш да се отпускаш поне от време на време. Свършила си чудесна работа с нейното възпитание.

— Ние сме свършили чудесна работа — подчерта тя. — И всяка нощ благодаря на Бога, че те имам, Чарли.

Лека руменина обагри сбръчканите му бузи. Гласът му обаче беше пълен с горчивина.

— Надявам се, че Той те чува. Не съм свършил кой знае колко важни неща през живота си, а все повече и повече остарявам. Много скоро може да имам нужда от заслужени точки в неговата книга.

— Хей, та ти наближаваш само осемдесет, а си здрав колкото и всеки от конете ти. Мисля, че имаш още много добри години живот пред себе си.

— Вярно е — той направи пауза. — Но нито една от тях няма да е по-добра от последните осем години. Франки е много специална, а ти ме караш да се чувствам така, сякаш тя принадлежи и на мен.

— Но тя наистина е донякъде и твое дете. И ти го знаеш — Грейс смръщи вежди. — Много си сериозен днес. Нещо не е наред ли?

Той поклати глава.

— Уплаших се малко при онзи скок над бариерата на Франки. И си спомних какъв беше животът ми, преди ти да се появиш в онзи ден преди осем години. Бях раздразнителен стар ерген, а фермата ми за коне западаше. Ти промени всичко.

— Да, уговорих те да ми дадеш работа, преместих се тук и те натоварих с шестмесечното си бебе. Което имаше колики. Имах късмет, че не ме изхвърли още първия месец.

— Изкушавах се. Но след като минаха два месеца, реших, че дори да те изгоня, ще задържа Франки.

— Това можеше да стане само в мечтите ти.

— Да, трудно щеше да бъде — сините му очи блестяха.

— Разбира се, можех да се опитам да намеря човек, който да ти затегне юздите. Макар все още да не съм видял кон, с който да не можеш да се справиш. Странно.

— Не започвай пак. Откакто гледа онзи филм, в който хората шепнеха на конете, Франки мисли, че аз… а аз просто им говоря, по дяволите. В това няма нищо странно.

— И те разбират — той вдигна ръка. — Не те обвинявам, че си доктор Дулитъл. Просто никога не съм срещал човек като теб.

— Обичам конете. Може би те усещат любовта ми и й отговарят. Всичко е толкова просто.

— У теб няма нищо просто. Ти си твърда по отношение на всекиго и всичко, с изключение на Франки. И си луда по детето. А ето че й позволяваш да поема рискове, каквито повечето любящи майки не биха позволили.

— Повечето любящи майки никога не са преживели онова, което преживях аз, докато тя израсна. Ако баща ми не се беше уверил, че ще мога да оцелея, нямаше да навърша дори тринайсет. Нима мислиш, че не бих искала Франки да расте като обвита в пашкул и да бъде предпазена от каквато и да било погрешна стъпка? Но грешките ни учат и ни правят по-силни. Ще я обичам и ще я защитавам по единствения начин, за който знам, че е добър и полезен. Ще я уча сама да се защитава.

— Не мисля, че ще ми кажеш къде си израснала.

— Казах ти. Прекарвах всяко лято в конефермата на дядо си в Австралия.

— А къде прекарваше останалата част от годината? — Чарли сви рамене, като видя как лицето й придобива изражение на твърдост и затвореност. — Да, ти обикновено не говориш за нищо, случило се преди онзи ден, в който се появи на прага ми. Помислих, че имам възможност да запитам.

— Не че не… По-добре е да не знаеш нищо за… — тя поклати глава. — Не защото ти нямам доверие, Чарли.

— Знам. Питам се само защо трябва да ми имаш доверие, за да ми говориш за детството си и за онова, което ти дава сили да живееш.

— Ти знаеш какво ми дава сили да живея.

Той се засмя тихо.

— Да. Франки. Мисля, че тя е достатъчна за всеки човек — обърна се и тръгна към хамбара. — Ако искам да дойда с вас на пица, ще трябва първо да свърша със задълженията си. Двамата с Робърт ще изиграем партия шах, след като оставим теб и Франки във фермата. Този път ще го победя. Той наистина е по-добър в джудото и другите бойни изкуства, отколкото в разните игри. Необикновен човек е Робърт — хвърли поглед през рамо. — И не е ли необикновено това, че се появи в града и отвори този клуб за бойни изкуства само няколко месеца след твоето пристигане?

— Не, не е нещо необикновено. В града нямаше подобен клуб. Просто това е добър и успешен бизнес.

Чарли кимна.

— Предполагам, че всичко е така, както го приемаш ти. Ще се видим довечера.

Тя гледа след него, докато той вървеше към хамбара. Въпреки годините, походката му беше пъргава, а тялото му изглеждаше силно като тялото на доста по-млад мъж. Тя никога не мислеше за Чарли като за старец и изпитваше мъка, когато той говореше така. Никога досега не го беше чувала да говори за напредналата си възраст или за смъртта. Той винаги живееше за мига… А тези дни имаше достатъчно приятни мигове за всички тях.

Погледът й се зарея над хълмовете, опасващи фермата. Лъчите на следобедното слънце придаваха по-тъмнозелен цвят на боровете, които пък излъчваха почти неземно спокойствие на горещия августовски ден. Когато преди осем години беше дошла за първи път в малката ферма на Чарли, тя беше привлечена точно от това спокойствие. Боята на сградите се лющеше и оградите бяха доста стари, а къщата изглеждаше занемарена от години, но това чувство за безвремие и покой се усещаше навсякъде. Господи, а каква нужда от отпускане имаше тя тогава!

— Мамо! — чу гласа на дъщеря си. Обърна се и видя Франки да бърза към нея.

— Всичко ли е готово?

— Да — тя хвана Грейс за ръката. — Поговорих с Дарлинг, докато се грижех за него. Казах му, че е добро момче и че очаквам от него да прескочи бариерата и утре.

— Наистина ли? — попита настойчиво Грейс.

Момичето въздъхна.

— Но той сигурно и бездруго ще ме хвърли. Предполагам, че днес просто имах късмет — каза със съжаление.

Грейс се усмихна.

— Може би утре също ще имаш късмет — опита се да я насърчи тя.

Грейс стисна по-силно ръката на Франки. Господи, колко много я обичаше! Този миг беше един от съвършените. Независимо какво щеше да им донесе утрешният ден, днешният беше щастлив и завършен.

— Искаш ли да се надбягваме до къщата?

— Добре.

Франки издърпа ръката си и хукна през двора. Грейс се запита дали да й позволи да спечели. Колко ли щеше да боли да… Грейс хукна с всички сили. Щеше да боли. Трябваше да е честна с Франки и никога да не предава доверието й. Някой ден Франки щеше да я остави да диша праха й и тогава победата щеше да е много по-сладка за нея…

 

 

— Ще вали — каза Грейс, и вдигна глава към нощното небе. Тя и Робърт Блокмън стояха на паркинга и чакаха Чарли и Франки, които довършваха играта си на билярд в залата, съседна на пицарията. — Усещам приближаването на дъжда.

— Според прогнозата, следващите два дни ще са сухи като дните в пустинята — Робърт се беше подпрял на вратата на колата. — Август обикновено е сух.

— Тази вечер ще вали — повтори тя.

Робърт се засмя.

— Знам, че никой не вярва на прогнозите. Ти усещаш времето. Ти и конете ти. Те вероятно също са уплашени.

— Аз не се страхувам. Обичам дъжда — гледаше през прозореца как Франки се прицелва с щеката. — И Франки го обича. Понякога яздим заедно, когато вали.

— Не и аз — потръпна Робърт. — Аз съм като котките. Обичам да съм на сухо и да ми е уютно, когато навън е влажно.

Грейс се усмихна. Помисли си, че той прилича по-скоро на мечка, отколкото на котка. Беше в края на четирийсетте, огромен, едър, с ниско подстригана коса и неправилни черти на лицето, които включваха и гърбав нос, чупен два пъти в миналото. Тя непрекъснато повтаряше, че прилича повече на боксьор от световна величина, отколкото на учител по бойни изкуства.

— О, мисля, че можеш да преживееш лошото време — каза помирително тя. — Как мина седмицата ти, Робърт? Имаше ли нови клиенти?

— Двама. Може и да си ги видяла днес следобед в клуба. Тъкмо привършвахме подписването на договора. Две момчета. Бащата е шофьор на камион и мисли, че те трябва да са силни като него — направи гримаса. — Ще трябва много да се учат. Можеш да победиш бащата дори с една ръка, завързана на гърба. По дяволите, сигурно дори Франки би могла да го победи. Никакъв финес. Понякога се питам защо не замина по-далеч от малкия град, където хората се интересуват предимно от клюки.

— Мислех, че ти харесва в Таланвил — каза несигурно Грейс.

— Така е. Повечето време. Бавното темпо, спокойният живот ми допадат. Само понякога ми идва до гуша — погледът му се премести върху Франки. — Защо не я доведеш утре да покаже някои движения на онези момчета.

— А защо да…? — тя го изгледа с присвити очи. — За какво е всичко това, Робърт?

— За нищо.

— Робърт? — тя го погледна проницателно.

Той сви рамене.

— Просто чух баща им да си мърмори нещо под носа, след като вие заминахте. Дори след осем години в този град хората все още говорят за теб и Франки.

— И? — тя повдигна брадичка.

— Това не ми харесва — намръщи се той.

— Франки е незаконородена, а дори в днешно време има хора, които искат всичко в света да е според техните разбирания за него. Особено в малък град като този. Обясних това на Франки и тя разбра.

— Но на мен непрекъснато ми се иска да ударя някого — каза мрачно Робърт.

Грейс се усмихна.

— На мен също. Обаче децата са много по-открити от родителите си и Франки не се чувства наранена от това. Ако я боли, то е заради мен — опита се да го успокои Грейс.

— Обзалагам се, че тя също иска да удари някого!

— Тя вече го направи и се наложи да поговоря с нея — поклати глава Грейс. — Така че няма да караме Франки да бие когото и да било от клиентите ти, за да се чувстваш ти по-добре.

— А какво ще кажеш ти да се почувстваш по-добре? — погледна я настойчиво той.

— Няма да се почувствам по-добре, ако отстъпя пред невежеството и липсата на толерантност. А и така нещата могат да станат по-трудни за Чарли. Може да се почувства длъжен да ни защити, а той не е млад. Няма да поема дори най-малкия риск той да пострада — гласът й прозвуча рязко.

— Може да се грижи за себе си. Чарли е способен да сдържа нервите си.

— Не и когато става въпрос за мен и Франки. Направил е прекалено много за нас, за да получава такава отплата.

— Ти също направи много за него — напомни й Робърт.

Тя поклати глава.

— Той ме прие и даде дом на Франки. А аз само работех пряко сили, за да започне фермата да носи доходи. И без това щях да го направя.

— Не вярвам той да таи дори най-малко съжаление за това, което е направил за вас.

Тя не проговори веднага.

— А ти?

Той повдигна вежди.

— Какво аз?

— Ти също прекара осем години тук. И сам каза, че има моменти, когато ти идва до гуша от живота в малкия град.

— Щях да имам своите моменти, както ги наричам, дори да живеех в Париж или в Ню Йорк. Всички имат своето време на недоволство.

— Аз — не.

— Но ти имаш Франки — той сведе поглед към нея. — Както и ние. Никога не съм съжалявал, че бях изпратен тук, за да те наблюдавам. За всички нас това е основното. Винаги става въпрос за Франки, нали?

Франки тъкмо вдигаше щеката си нагоре, лицето й беше грейнало от радост, тъмните й очи блестяха, тя говореше възбудено на Чарли.

— Да — каза Грейс тихо. — Винаги става въпрос за Франки.

 

 

— Какво ще кажеш да те закарам у дома, Чарли? — Робърт отвори вратата на колата. — Защото си пил.

— Всичко при мен е законно. Изпих само две питиета. Нямам нужда у дома да ме кара някакъв нахакан хлапак.

— Нахакан хлапак? Ласкаеш ме — той се усмихна широко. — Хайде. Може и да си изпил само две питиета, но залитна леко, когато стана от масата. Нека те закарам.

— Камионът ми знае пътя за дома — той направи гримаса. — Като стария Добин — запали двигателя. — Ако те бях победил в последната игра, можеше и да те оставя да ме закараш у дома като проява на стил, но сега ще си запазя това право до следващия път — усмихна се. — Този път бях близо. Ще те победя следващата седмица.

— Само бъди внимателен.

— Винаги внимавам. Тези дни имам какво да губя — той наклони глава и се заслуша. — Това гръм ли беше?

— Няма да се изненадам. Грейс каза, че тази вечер ще вали. Откъде знае, по дяволите?!

Чарли сви рамене.

— Веднъж ми каза, че има четвърт индианска кръв — на племето чероки. Може би се предава с гените — махна му с ръка, докато излизаше на заден ход от паркинга.

Робърт се поколеба, загледан след него. Чарли като че ли шофираше добре, а и до неговата ферма се стигаше все по черни пътища. Ще му звънне, когато се прибере у дома, просто за да изхвърли мисълта за него. Обърна се и закрачи към своя „SUV“.

Вечерта се беше оказала приятна и той беше изпълнен с топло задоволство. Макар че не беше част от работата му, тази вечер му беше донесла радост в компанията на Грейс, Франки и Чарли. Те бяха най-близо до представата му за семейство, каквото той нямаше. Когато беше приел това поръчение, не беше и мечтал то да продължи толкова дълго. И щеше да бъде разочарован, когато приключеше.

„Ако някога приключи“, помисли си с горчивина. Бяха му казали, че Грейс Арчър е прекалено важна за тях, за да поемат каквито и да било рискове по отношение на нейната безопасност. А това, че го държаха тук, в този затънтен малък град, в продължение на осем години, само подчертаваше този факт.

Той нямаше намерение да поеме какъвто и да било риск по отношение на нея, дори агенцията някога да сметнеше, че тя е без значение. За него, Грейс се беше превърнала в лична мисия. Той я харесваше, по дяволите. Тя беше умна и силна и не позволяваше нищо да застане на пътя й, когато преследваше нещо. Беше също така много привлекателна жена. Беше изненадан, че я намира такава. Винаги беше харесвал хубавички, пълнички и приятни за гушкане женички и първата му съпруга напълно попадаше в тази категория. Но не и Грейс. Тя беше висока, стройна и грациозна, с къдрава къса кестенява коса, която обрамчваше лицето й, с огромни лешникови очи, пълни устни и деликатна костна структура, която беше по-скоро интересна, отколкото хубава по стандартния начин. Но имаше нещо в нейната увереност, във вътрешната й сила, в интелигентността й, което му въздействаше. Имаше моменти, когато интересът му затихваше, но тя беше така погълната от дъщеря си и живота си във фермата на Чарли, че той се съмняваше дали въобще забелязва какво става с него.

А може би беше забелязала и беше решила, че няма да обърне внимание. Знаеше, че на нея й харесва приятелството с него и че тя вероятно не искаше да подлага на риск тези им взаимоотношения заради други, по-неспокойни и по-бурни. Господ беше свидетел, че животът й беше достатъчно бурен, преди да дойде тук. Когато беше прочел досието й, му беше много трудно да свърже Грейс, която познаваше, с жената, описана в него. Е, с изключение на факта, че тя съвсем лесно го поставяше на мястото му, когато ставаше въпрос за работа. Беше силна и опитна и обичаше да рискува. Кой знае? Може би точно този намек за опасност я правеше толкова интересна в неговите очи.

Стигна до своя „SUV“ и натисна бутона на дистанционното, за да отключи вратите. На Чарли щяха да са необходими двайсет минути, за да стигне до дома си. Ще му даде още пет минути да влезе в къщата, а после ще му се обади и…

На седалката беше оставен голям кафяв плик. Той замръзна.

— По дяволите!

Нямаше съмнение, че беше заключил вратите. Огледа паркинга. Не видя нито едно подозрително лице. Но който и да беше оставил плика на седалката, беше имал на разположение цялата вечер, за да го направи. Взе го бавно и го отвори, извади съдържанието му. Снимка в профил на два бели коня. И двата коня имаха сини очи.

 

 

— Мамо, може ли да вляза? — Франки стоеше на прага на спалнята на Грейс. — Не мога да заспя.

— Разбира се — Грейс седна в леглото и потупа мястото до себе си. — Какво има? Боли те стомахът? Казах ти да оставиш последното парче пица.

— Не — Франки се сгуши под завивките. — Просто се чувствах самотна.

Грейс я прегърна.

— Тогава се радвам, че дойде. Самотата причинява болка.

— Да — Франки мълча няколко секунди. — Мислех си, че ти вероятно също се чувстваш самотна понякога.

— Да, когато ти не си при мен.

— Не, имам предвид, че може би ти липсват любовта и бракът. Да не би аз да ти преча?

— Ти не би могла да ми пречиш — засмя се Грейс. — Обещавам тези неща никога да не ми липсват. Прекалено съм заета.

— Така ли?

— Да — тя целуна леко Франки по слепоочието. — Това е достатъчно, малката ми. Онова, което имам с теб и Чарли, ме прави много, много щастлива.

— Мен също — прозина се Франки. — Исках просто да знаеш, че не бих имала нищо против, ако ти решиш…

— Отиди да спиш. Утре ще трябва да се справя с двегодишен жребец.

— Окей — тя се сгуши още по-плътно в майка си. — Отново чух музиката. Ще стана рано и ще се опитам да я изсвиря на пианото.

— Нещо ново?

Франки отново се прозина.

— Да. В момента е само шепот, но ще стане нещо по-силно.

— Ще се радвам да я чуя, когато си готова.

— Аха. Но сега тя е само шепот…

И в следващия миг вече беше заспала. Грейс внимателно се отмести, за да може главата й да почива по-удобно върху възглавницата. Трябваше да я накара да легне в собственото си легло, но нямаше да го направи. Франки беше толкова независима, че вече рядко идваше да се сгуши в Грейс, която много се радваше на тези моменти. Нямаше нищо помило и по-скъпо от мекото тяло на любимото дете.

А Господ знаеше, че никое дете не е по-обичано от това тук, в нейните прегръдки.

Странна беше загрижеността на Франки за самотата на майка й. А може би не беше чак толкова необичайна. Франки разсъждаваше като по-голямо дете и беше изключително чувствителна. Грейс се надяваше да я е убедила, че този тих живот във фермата е достатъчен за нея. Беше й казала истината. Беше толкова заета, че нямаше време да се тревожи за секс или интимна връзка. Дори връзката да не представляваше заплаха, тя не искаше да потъне отново в океана от чувственост, който едва не беше предизвикал гибелта й.

По времето, когато беше заченала Франки, тя беше напълно погълната от физическа страст, която я караше да забравя всичко. Това нямаше да се случи отново. Заради Франки поне трябваше да остане с ясен разсъдък.

Дъждът шибаше по прозореца и този ритмичен шум само подчертаваше спокойствието, което я обгръщаше. Тя искаше то да продължава и продължава. Конят, който трябваше да обуздае утре, можеше да върви по дяволите. Щеше да остане да лежи тук с Франки и да се наслаждава на момента.

 

 

— Какво, по дяволите, е това? — запита Робърт веднага щом се свърза с Лес Норт във Вашингтон. — Коне? Тази страна е пълна с коне, но досега никой не е отключвал колата ми, за да остави снимка на седалката ми.

— Със сини очи?

— И двата коня са със сини очи, да. Какво е това?

— Отиди веднага във фермата, Блокмън. И провери дали всичко е наред.

— И да я събудя? Тази вечер видях и нея, и детето. Чувстват се чудесно. А това може да е само някаква нескопосна шега. Аз не съм най-обичаният човек в града. Но и нямам нищо общо с конете и с тяхното отглеждане. А това ми гарантира статута ми на външен човек.

— Не е шега. И не е дело на някой от съседите ти. Отиди до фермата. Опитай се да не я изплашиш, но се увери, че всичко е наред.

— Ще се обадя на Чарли на мобилния му телефон — Робърт мълча един миг. — Сериозно е, нали?

— Дяволски си прав, сериозно е. Може би това е причината да я пазиш в продължение на всичките тези осем години. Отиди там и заслужи заплатата си.

— Тръгвам — и Робърт затвори.

Норт натисна копчето за прекъсване на връзката и остана така, замислен. Дали беше предупреждение? Вероятно. А ако беше предупреждение, от кого беше отправено?

Може би Килмър.

Изруга тихо. Най-лошият възможен сценарий беше появата на Килмър след всичките тези години. Бяха сключили сделка, по дяволите. Не можеше да се появи и да предизвика хаос във внимателно направените им планове. Но ако имаше проблем, Блокмън щеше да се справи с него.

Може би не беше толкова лошо. Може би той не беше в Таланвил. Може би беше наел някого, който да остави снимката.

Да, това беше възможно толкова, колкото и прасето да полети. Дори предупреждението да не беше лично негово дело, той не беше човек, който ще позволи някой друг да се справи с опасна ситуация, заплашваща Грейс Арчър.

Нямаше никакъв избор, освен да се обади на Бил Крейн, шефа си, и да му каже, че Килмър вероятно отново се е появил на сцената. По дяволите, Крейн беше един от новите момчета чудо, встъпили в длъжност след единайсети септември^[1]. Беше готов да се обзаложи, че Крейн дори не знае за съществуването на Килмър.

Е, щеше да научи. Норт нямаше намерение да разрешава сам този проблем. Щеше да събуди момчето чудо и да види какво ще направи то по въпроса с Килмър. Набра бързо номера и зачака, не без известно злостно задоволство, телефонният звън да изтръгне Крейн от съня му.

Глава 2

Камионът на Чарли се качи на стария дървен мост, за да прекоси реката, и хлабавите греди затракаха и се залюляха под гумите му. Отдавна се канеше да ги затегне, да поправи моста… Беше си почти у дома. Чарли усили звука на радиото, защото излъчваха песен на Реба Макинтайър. Винаги я беше харесвал. Хубава дама. Хубав глас. Кънтри музиката може и да не беше толкова дълбока и сложна, колкото нещата, които композираше Франки, но с нея той се чувстваше удобно. Нямаше причина да не харесва и двата вида музика.

Дъждът се стичаше на потоци по предното стъкло и той включи чистачките на пълна скорост. Дъждът не му създаваше толкова затруднения, колкото пиенето. Старостта не беше нещо приятно и лесно поносимо. Две питиета бяха достатъчни да му замаят главата. А някога можеше да пие, докато всичките му приятели паднат под масата, и главата му пак да е достатъчно бистра, за да…

Звънна мобилният му телефон и му беше необходима цяла минута, за да го извади от джоба си. Робърт. Поклати глава и се усмихна, докато натискаше копчето за приемане на разговора.

— Добре съм. Почти съм пристигнал у дома и ще съм ти много благодарен, ако не се отнасяш с мен като с малко дете… Имаше нещо на пътя точно пред него. Светлина!

Грейс още не спеше, когато звънна мобилният й телефон. Чарли? Не беше чула камиона му, а и той понякога оставаше при Робърт, ако беше прекалил с пиенето.

— Мамо? — прошепна сънено Франки.

— Шшш, тихо, бейби. Всичко е наред — протегна ръка над дъщеря си и вдигна слушалката на телефона. — Чарли?

— Изчезвай оттам, Грейс.

Беше Робърт. Тя седна с изправен гръб.

— Какво има?

— Не знам. И нямам време за обяснения. Норт ми каза да дойда там и съм на път. Но е възможно и да закъснея. Изчезвай оттам.

— Робърт, какво точно става? — запита тя с тревога.

Той не отговори веднага.

— Говорих с Чарли, преди няколко минути пътуваше към фермата. Но го изгубих. Мисля, че се е случило нещо.

— Какво? Значи трябва да го намеря…

— Аз ще го намеря. А вие двете с Франки просто изчезвайте оттам.

— Какво има, мамо? — Франки също седна в леглото. — Чарли добре ли е?

О, Господи, надяваше се да е така, но трябваше да вярва на Робърт. Трябваше и да се грижи за Франки.

— Добре, ти го намери, Робърт. А ако плашиш мен и Франки без никаква причина, ще те удуша.

— Надявам се да няма причина. Ще поддържаме връзка — и Робърт затвори.

— Какво се е случило с Чарли? — прошепна Франки.

— Не знам, бейби — тя отметна завивките. — Отиди в стаята си и донеси маратонките си. Не пали лампата и не си прави труд да се обличаш. Ще вземем по един дъждобран от стаичката долу.

— Но защо…

— Не задавай въпроси, Франки. Нямаме време. Просто ми имай доверие и прави това, което кажа. Окей?

Франки се поколеба.

— Окей — скочи от леглото и изтича вън от стаята. — Ще побързам.

Господ да я благослови! Повечето деца, ако бъдат изтръгнати от сън посред нощ, ще бъдат прекалено уплашени, за да направят каквото и да било. Грейс отиде до гардероба и взе раницата си от най-горната лавица. Беше приготвена, заедно с багажа в нея, още преди осем години, но тя периодично осъвременяваше, така да се каже, съдържанието й. Надяваше се дрехите, които беше приготвила за Франки, да са й все още по мярка… Тъкмо се канеше да отвори заключената кутия, която беше поставила в раницата, когато Франки се втурна обратно в стаята.

— Добре, наистина беше много бърза. Отиди до прозореца и виж дали все още вали така силно.

Докато Франки прекосяваше стаята, Грейс извади пистолета и камата. Бързо ги напъха, както и документите, поставени там преди осем години, в предния джоб на раницата, където щеше да й бъде по-лесно да ги достигне.

— Дъждът като че ли е понамалял малко. Но е толкова тъмно, че ми е трудно да видя… О, някой с фенерче в ръка прекосява двора. Мислиш ли, че е Чарли?

Не беше Чарли. Той познаваше всеки сантиметър от фермата и не би имал нужда от електрическо фенерче.

— Хайде, бейби — сграбчи я за ръката и я задърпа по коридора. — Ще излезем през кухненската врата. Искам да бъдеш много тиха.

Чу шум от допиране на метал в метал откъм входната врата. Пое си рязко дъх. Тя самата беше насилила достатъчно ключалки и познаваше този звук. Беше сменила и разнебитените ключалки на Чарли след идването си тук, но те пак можеха да бъдат разбити. А ако не успееше да се справи с тях, непознатият щеше да намери друг начин.

— Бързо навън! — прошепна тя и побутна дъщеря си към кухнята.

Франки затича по коридора и отвори вратата на кухнята. Погледна назад към Грейс с широко отворени очи.

— Крадци ли са? — прошепна тя.

Грейс кимна и взе един дъждобран за Франки от куката, хвърли й го, после взе един и за себе си.

— Може и да са повече от един. Тръгни към заграденото място до конюшнята, а после към гората. Ако не дойда скоро, не ме чакай. Ще те настигна.

Франки клатеше глава.

— Не ми казвай „не“ — каза Грейс. — На какво съм те учила? Човек трябва да може да се грижи за себе си, преди да се грижи за другите. Прави каквото ти казвам.

Франки се поколеба. Исусе! Грейс чу скърцането на входната врата при отварянето й.

— Бягай!

Франки затича, прекоси двора и наближи ограденото пространство. Грейс я гледа около секунда, чакаше. Почти винаги оставяха навън и човек, който да наблюдава. Не се наложи да чака дълго. Висок мъж се появи иззад ъгъла на къщата и се затича към Франки. Тя затича след него. Никакво оръжие. Не искаше онези, които нахлуваха в къщата, да чуят и да се втурнат насам. Можеше да тича с всички сили — гръмотевиците и трополенето на дъжда щяха да заглушат стъпките й.

Настигна мъжа, когато той навлизаше в гората. Сигурно беше чул дишането й. Обърна се към нея с пистолет в ръка. Тя скочи и удари с ръба на китката си ръката, която държеше оръжието. След това камата се стрелна към гърлото му. Не остана да го гледа как пада на земята. Обърна се и погледът й започна да претърсва сенките.

— Франки?

Чу тих хленч. Франки се беше сгушила до ствола на едно дърво недалеч оттам.

— Всичко е наред, бейби. Сега той не може да те нарани — Грейс коленичи до нея. — Но трябва да напуснем фермата. Трябва да бягаме. Преследват ни.

Франки протегна ръка и докосна петното на дъждобрана на Грейс.

— Кръв. По теб има… кръв.

— Да. Той щеше да те нарани. Щеше да нарани и двете ни. Трябваше да го спра.

— Кръв…

— Франки…

Застина, защото чу вик от другата страна на заграденото пространство. Изправи се и дръпна Франки за ръката.

— Ще говорим за това по-късно. Те идват. А сега направи каквото ти казвам — бягай. Да вървим.

Тя задърпа Франки по-навътре в гората, в сенките. Само след няколко крачки Франки затича, като понякога се препъваше. Къде да се скрият? Още преди години беше огледала горите наоколо и беше планирала две възможни скривалища. Трябваше да избере едното.

Не можеше да разчита, че Франки ще тича още дълго с тази скорост. Тя беше дете, а и беше почти в шок. Грейс трябваше да намери по-близко скривалище и да изчака те да си тръгнат, а и Робърт беше на път.

Или трябваше да намери начин да скрие поне Франки. А после, след като узнаеше колко на брой са те, щеше да реши дали не би могла да се справи със ситуацията и сама. Трябваше да се добере до скривалището. Чарли имаше ловно скривалище в едно от дърветата, недалеч оттук. Не го беше използвал от години, твърдеше, че е прекалено стар, за да се катери. Е, тя можеше. А Франки беше ловка като маймунка.

— Скривалището — прошепна й тя. — Тръгни към скривалището, Франки, нали помниш къде те водеше Чарли, когато ходехте на лов? Скрий се там.

— Не и без теб.

— Идвам. Няма да те оставя сама.

Франки се обърна и я изгледа втренчено.

— Сега.

— Добре, сега.

Грейс я хвана за ръката и двете тръгнаха през храстите. Мократа зеленина ги зашлевяваше през лицата, а маратонките им затъваха все по-дълбоко в калта с всяка следваща стъпка. Ослуша се. Чуваше ли ги? Да, но не можеше да определи местонахождението им.

Светлини от джобни фенерчета. Исусе! Скривалището беше право пред тях. Тръгнаха по-бързо и скоро стигнаха до дървото.

— Нагоре! — прошепна тя и побутна Франки.

Франки беше стигнала средата, когато Грейс започна да се катери. Дъщеря й възседна клона, който скриваше скривалището. Грейс стигна при нея само след секунди и я накара да легне по корем върху равната платформа.

— Тихо. При лов като този хората не очакват да си някъде над тях. Вниманието им е фокусирано право напред.

Дъждовните капки падаха шумно по прикриващото ги платно. Тя осъзна, че звукът е различен от този, който издаваше дъждът, падащ по листата на дърветата. Това щеше да ги издаде. Тя дръпна платнището. Надяваше се да е казала истината и те наистина да не поглеждат нагоре. Това не беше обичайна практика, но кой можеше да каже колко опитен е водачът на тази група?

— Легни долу! — повтори тя.

Усещаше как Франки трепери от страх. По дяволите! Грейс притисна Франки към себе си и извади пистолета от джоба на дъждобрана си.

Мъжете си подвикваха, докато претърсваха храстите. Не се страхуваха, че тя може да ги чуе. Двете с Франки бяха плячката, преследваните. Ослуша се и долови поне три различни гласа. Ако бяха само трима, нямаше да е невъзможно да им се изплъзнат. Тя познаваше тази гора, а те — не. Не биха могли да очакват…

Обаче не можеше да изостави Франки. А в момента един от тримата беше точно под дървото, на което беше скривалището. Грейс сдържа дъха си. Дланта й покри устата на Франки. Лъчът на фенерчето беше насочен към земята, търсеше отпечатъците от стъпките им.

Тя се прицели в главата на мъжа. Той беше от другата страна на дървото, но ако направеше няколко крачки вляво, щеше да види мястото, където се бяха покатерили…

Земята беше разтърсена от експлозия.

— Какво, по дяволите?!… — мъжът под дървото се обърна по посока на фермата. — Какво, дявол да го вземе, беше това?!

— Колата. Мисля, че беше колата, Керсов — друг мъж дотича до този под дървото. — Видях нещо като светкавица, а после — огън. Откъм шосето, на мястото, където оставихме колата. Може би резервоарът.

— Тази кучка! Как е излязла от гората?

— А как е убила Дженет? — запита другият. — Ти ни предупреди, че с нея няма да е лесно. А на шефа никак няма да му се хареса…

— Млъкни! — Керсов се обърна и тръгна към ограденото място. — Щом е взривила колата, не може да е далеч. Вероятно се опитва да стигне до собствения си автомобил. Ще блокираме шосето и ще я причакаме. Лок! Къде си? Виждал ли си Лок?

— Не и през последните две минути. Да го потърся ли?…

— Не, трябва да стигнем до шосето. Мърдай!

Миг след това стъпките им заглъхнаха. Франки извърна глава, за да не може дланта на Грейс да затиска устата й. Грейс прибра ръката си до тялото, но прошепна:

— Все още не сме в безопасност. Не знаем къде е третият, бейби.

Тя се ослуша внимателно. Нито звук, освен шума от падането на дъждовните капки по листата на дърветата. Когато не ги намереха във фермата, щяха да се върнат и отново да претърсят гората.

— Ще сляза долу, за да огледам. Ти ще останеш тук и ще изчакаш да дойда да те взема.

Франки започна силно, отчаяно, да клати глава.

— Да! — каза Грейс твърдо. — Не можеш нищо да направиш. Ще ми пречиш. Хайде, остани тук и бъди много, много тиха — тя вече се спускаше по дървото. — Няма да се бавя.

Чу потиснато, приглушено ридание. Франки обаче не се опита да я последва и тя изпита облекчение. Започна да напредва, изключително тихо, през храстите. Не беше лесно, тъй като клоните и листата бяха мокри, а калта залепваше по обувките. Но ако Лок, за когото говореха другите двама, я чуеше, тя също щеше да го чуе. Спря и се ослуша, после продължи напред. След две минути го видя.

Дребен мъж, проснат по гръб на земята, тялото му полускрито под един от храстите. Очите му бяха отворени, дъждът падаше върху лицето, изкривено в смъртна гримаса. Дали беше Лок? Можеше само да предполага кой е той. Но не можеше да прави предположения относно самоличността на онзи, който беше отнел живота му и взривил колата. Или може би можеше? Робърт й беше казал, че е на път, и беше обещал да й помогне. Трябваше да се възползва от предоставената от него възможност и да отведе Франки далеч от фермата.

Но къде?

„Бейкърс Хорс Фарм“ беше на пет мили оттук. Щяха да изминат една-две мили през гората, после щяха да излязат на шосето. Можеше да се крие в хамбара на фермата докато успее да се свърже с Робърт. Обърна се и затича обратно към скривалището.

Тя успя да зърне горящата кола, докато двете с Франки тичаха през гората. Нито следа от копелетата, които са били в нея.

— Мамо — дъхът на Франки излизаше на пресекулки. — Защо трябва да бягаме?

Защо животът се беше обърнал с краката нагоре? Защо беше принудена да гледа как майка й убива човек? Защо ги преследваха като животни?

— Ще говорим по-късно… Сега не мога, бейби, съжалявам. Ще се опитам да ти обясня.

Стигнаха завоя на пътя, който не се виждаше от фермата. Грейс погледна и в двете посоки. Не видя никого.

— Хайде. По пътя ще вървим по-бързо. А наистина трябва да побързаме…

Изведнъж бяха осветени от фарове на автомобил. Тя извади пистолета и избута Франки встрани. После я последва, притисна я към земята, вдигна пистолета и се опита да погледне зад заслепяващата я светлина, за да се прицели добре.

Колата намали скорост, почти спря.

— Всичко е наред, Грейс.

Тя замръзна. Не виждаше шофьора, но Господ да й е на помощ, познаваше този глас. Килмър.

— Качвай се. Ще се погрижа за твоята безопасност.

Тя затвори очи. Трябваше да преодолее шока. Сякаш винаги беше знаела, че това ще се случи.

— Върви по дяволите!

Отвори очи и видя, че е коленичил до нея. Светлината на фаровете идваше откъм гърба му и тя не можеше да различи нищо, освен очертанията му. Нямаше нужда да го види обаче, защото познаваше всяка линия на тялото му, всяка черта на лицето му.

— Всичко това се случва по твоя вина, нали?

— Влез в колата. Трябва да те измъкна оттук — обърна се към Франки. — Здравей, аз съм Джейк Килмър. Тук съм, за да ви помогна, и никой няма да те нарани.

Франки се притисна плътно в Грейс. Килмър отново се обърна към нея.

— Ще я оставиш тук, в калта, или ще ми позволиш да се погрижа за нея? Не аз съм заплахата.

Не, не той беше опасността. Не той беше и непосредствената заплаха. Но Килмър беше по-опасен от…

Той се изправи.

— Аз ще вляза обратно в колата. Ще изчакам две минути и ще потегля. А ти трябва да решиш.

И щеше да го направи. Килмър винаги постъпваше според думите си. Това беше едно от нещата, които я бяха привлекли… Той вече сядаше зад волана. Две минути. Трябваше да вземе решение. Изправи се.

— Хайде, Франки. Седни на задната седалка. Той няма да ни направи нищо лошо.

— Ти го познаваш? — прошепна Франки.

— Да, познавам го — тя хвана дъщеря си за ръката и я поведе към колата. — Познавам го вече доста дълго време.

— На седалката има одеяло, Франки — каза Килмър и натисна педала на газта. — Свали дъждобрана си и се завий в него.

— Мамо? — момичето очакваше съгласието на майка си, която тъкмо сядаше до нея.

Грейс кимна.

— Прогизнала си — тя я загърна в одеялото. — Трябва да те подсушим, скъпа — след това се бърна към Килмър. — Закарай ни в града и ни остави в някой мотел.

— Ще ви закарам до града — погледна я той. — Но не съм сигурен, че ще получите стая в който и да е мотел. Изглеждате така, сякаш сте лежали в калта поне месец.

— Тогава, може би ще ни вземеш стая, преди да ни оставиш — тя вече протягаше ръка към телефона си. — Няма да имаме повече нужда от теб.

— Каниш се да се обадиш на Робърт Блокмън?

Нямаше време да се чуди откъде той познава Робърт.

— Трябва да се уверя, че той е добре. Беше във фермата и не съм сигурна…

— Не беше във фермата.

Тя го погледна.

— Откъде… — направи пауза. — Ти си вдигнал във въздуха онази кола.

— Това беше най-лесният начин да ги отклоня от теб. Не бяха кой знае колко опитни, но не можех да бъда сигурен, че няма да попаднат на теб. Елиминирах единия в гората, но нямах време да дебна другите двама, след като двете с Франки бяхте толкова наблизо. Затова ги накарах да се върнат във фермата.

— Тогава трябва да предупредя Робърт, че са още там. Той беше на път… — тя отново прекъсна изречението по средата, като видя Килмър да клати глава. — Случило ли се е нещо с Робърт?

— Не знам нищо със сигурност. Но реших проблема във фермата, преди да дойда да ви взема.

„Реших проблема.“ Беше чувала Килмър да казва тези думи толкова много пъти и преди…

— Сигурен ли си?

— Знаеш, че винаги съм сигурен — усмихна се той. — Не трябва да се тревожиш за своето куче-пазач.

— Но аз се тревожа — тя набра номера на Робърт. — Трябваше да се обади, щом не е стигнал до фермата. Канеше се да потърси Чарли.

Включи се гласовата поща на Робърт. Грейс затвори, без да остави съобщение.

— Не отговаря — обърна се към него. — Кажи ми какво става, по дяволите.

— По-късно — погледна Франки, която беше навела глава и подсушаваше косата си. — Мисля, че на нея й е достатъчно за една вечер. Не бива да я тревожим още повече.

Франки вдигна глава и изгледа Килмър.

— Това е глупаво. Как бих могла да престана да се тревожа за Чарли? А и мама също се тревожи.

Килмър премигна.

— Съжалявам, ако съм се отнесъл с теб без необходимото уважение. Очевидно не съм разбрал с кого си имам работа — направи пауза. — Аз също съм загрижен за приятеля ви Чарли. Знам, че вероятно сте уплашени и объркани, и мисля, че ще оставя майка ти да обсъди случая с теб. Трудно е да очертаеш пред някого пълната картина, ако той не знае основни неща — погледна Грейс. — Ти казвала ли си й въобще нещо?

— Не.

— И аз така реших — сега той погледна извънредно сериозно Франки. — Сигурен съм, че майка ти ще попълни този пропуск веднага, щом е възможно. А ти ще й повярваш и ще знаеш, че това е истината. Окей?

„Говори с Франки така, сякаш тя е възрастна“, помисли си Грейс. Това беше правилният начин да се общува с нея. Трябваше да признае, че Килмър притежаваше вроден усет към хората.

— Окей — отговори Франки, като кимаше бавно с глава. Тя се сви на седалката и се загърна плътно в одеялото.

Лицето й беше бледо, а ръката, която стискаше одеялото, трепереше. Беше преживяла истински кошмар тази вечер и Грейс изпитваше отчаяно желание да я прегърне, да я притисне към себе си, да я залюлее. Но не сега. Не и докато не е сигурна, че са в безопасност. Спокойствието и самообладанието на Франки бяха крехки и можеха да бъдат нарушени във всеки момент. Дори само едно докосване можеше да я разстрои.

— Умно дете — погледът на Килмър се беше спрял на отражението на Грейс в огледалото за обратно виждане. — Ще се справи.

— Откъде си толкова сигурен? Ти не знаеш нищо за нея.

Тя скръсти ръце на гърди. Странно беше, че й е студено в толкова топлата августовска нощ. Не чувстваше студ преди това, но сега, със затихването на адреналина, тя трепереше толкова силно, колкото и Франки.

— Включи отоплението.

— Включено е — отговори Килмър. — Скоро ще го почувствате. Помислих, че ще реагираш както обикновено. Просто се отпусни и позволи… По дяволите! — спирачките изскърцаха, когато спря рязко край шосето, до реката. — Остани тук — той скочи от колата и затича надолу по склона, към брега на реката. — Мисля, че видях камион там долу, във водата. Ще отида сам. Не искаш да оставиш Франки сама, нали?

Само че Франки вече беше слязла от колата. Грейс я хвана, преди да е последвала Килмър.

— Не, Франки. Ние трябва да останем тук.

— Чарли има камион — Франки се бореше, за да се отскубне. — Може да е той. Трябва да му помогнем. Във водата е.

— Килмър ще ни каже дали можем да помогнем с нещо.

Грейс се измъчваше от чувство на безсилие. Погледът й проследи този на Франки. Водите на реката стигаха до средата на кабината, дъждът пречеше да се видят повече подробности. Възможно беше и да не е камионът на Чарли. Но кой по дяволите, можеше да е в тази част на пътя? Искаше да бъде там долу. Но нямаше начин да накара и Франки да отиде с нея, ако беше камионът на Чарли. Прегърна дъщеря си през раменете.

— Ще е по-добре да останем тук. Ако Чарли е в кабината, Килмър ще го измъкне.

— Но той не познава Чарли. Ти дори не го харесаш. Усещам го — настояваше Франки.

— Но е много добър в такива ситуации. Ако аз бях в онзи камион, не бих могла и да мечтая за по-подходящ спасител от Килмър.

— Това истината ли е?

— Да. А сега да се приближим, за да видим дали има нещо, което…

Килмър се изкачваше по склона, като влачеше някого със себе си. Тя застина на мястото си, сърцето й прескочи един удар — толкова силна беше надеждата й. Чарли?

— Чарли! — Франки се затича към тях. — Толкова се страхувах! Какво…

— Спокойно, Франки — беше Робърт, не Чарли. Беше прогизнал и влачеше левия си крак. — Внимавай, брегът е кален и хлъзгав.

Тя се спря рязко.

— Робърт? Мислех, че е…

— Не — Робърт срещна погледа на Грейс. — Господи, съжалявам! Гмурнах се и успях да го измъкна от кабината, но когато го довлякох до брега, видях… — той сви безпомощно рамене. — Съжалявам, Грейс.

— Не! Не ми казвай това!

Тя вече тичаше покрай него и надолу по склона. Не и Чарли. Робърт сигурно грешеше. Не и Чарли.

Той лежеше на брега. Абсолютно неподвижен. Грейс коленичи до него. Не трябваше да се предават. Жертвите на удавяния понякога можеха да бъдат върнати към живот. Потърси пулса. Нищо. Наведе се, за да приложи дишане уста в уста.

— Няма смисъл, Грейс — Килмър стоеше до нея. — Мъртъв е.

— Млъкни. Удавниците понякога…

— Не се е удавил. Погледни по-внимателно.

Как би могла да погледне по-внимателно, когато сълзите замъгляваха очите й?!

— Но той… е бил… в реката.

— Вгледай се.

Тя избърса сълзите от бузите си с опакото на дланта. И видя дупката в слепоочието на Чарли. Болката я прониза с такава сила, че тя се преви на две.

— Не! Не е възможно! Не и Чарли. Не е честно. Той беше…

— Шшш. Тихо — Килмър коленичи до нея. — Знам — взе я в прегръдките си. — Господи, бих искал…

— Пусни ме! — тя се изтръгна от ръцете му. — Ти не знаеш нищо за него.

— Познавам болката ти. Усещам я! — той се изправи. — Но ти няма да ми повярваш точно сега — сведе поглед към нея. — Ще те оставя насаме с него за няколко минути, но ще е по-добре да се върнеш в колата. Франки също е разтревожена, не е на себе си. Оставих Блокмън при нея, но тя има нужда от теб.

Той не изчака отговора й, а тръгна нагоре по склона. Да, Франки със сигурност имаше нужда от нея. Франки обичаше Чарли. И не би могла да проумее смъртта на любим човек.

Грейс също не я разбираше. Не и на този обичан от нея човек… Протегна ръка и нежно отстрани мократа коса, залепнала по челото на Чарли. Той винаги се грижеше за косата си. Тя често се закачаше с него по повод на това, колко често я сресва… Сълзите отново изпълниха очите й. Опита се да ги спре. Франки имаше нужда от нея.

Чарли… Него вече го нямаше.

Глава 3

Франки се изскубна от Робърт и се хвърли в прегръдките на Грейс, веднага щом тя отвори вратата на колата. И по нейните бузи се стичаха сълзи.

— Не искат да ме пуснат. Кажи им, че трябва да видя Чарли.

— Не, бейби — Грейс я притисна до себе си и зарови лице в косите й. — Не можеш да видиш Чарли сега.

Всъщност никога вече нямаше да го види. Но как би могла да й каже това?

— Ти плачеш.

Франки се отдръпна от нея и я погледна право в лицето. Протегна колебливо ръка и я докосна по бузата.

— Защо?

Грейс си пое накъсано, болезнено, дъх и попита:

— Защо плачеш?

— Защото съм уплашена, а те не ми позволяват да сляза долу…

— А аз плача, защото ми позволиха да отида при Чарли… — тя взе лицето на Франки в шепите си. — И узнах, че ще трябва да ти кажа нещо ужасно.

— Ужасно! — прошепна Франки. — И става въпрос за Чарли?

— Него вече го няма, бейби — гласът й изневери и тя трябваше да направи пауза, за да овладее чувствата си. Опита отново. — Чарли вече няма да бъде с нас.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Да.

Дъщеря й я гледаше, сякаш не вярваше.

— Вярно е!

— Не! — Франки зарови глава на гърдите й и дребното й телце се разтърси в ридания. — Не! Не! Не!

— Влез в колата с нея — каза Килмър и отвори вратата откъм шофьора. — Ще ви закарам до мотела и ще ви настаня.

— Може би аз трябваше да й кажа, Грейс — каза Робърт. — Но реших, че ще искаш да го сториш сама.

— Правилно.

Тя седна и взе Франки в прегръдките си. Залюля я напред и назад, като че ли така предложеното съчувствие можеше да я успокои.

— Мое задължение беше да й кажа. Шшш, бейби, знам, че не виждаш смисъла, знам, че боли. Боли… Но аз съм с теб и всичко ще се оправи. Обещавам.

— Чарли…

Ако я оставеше да се наплаче, тя щеше да се почувства по-добре. Не знаеше какво друго да направи. Господи, чувстваше се безпомощна. И тя изпитваше болка. Светът като че ли беше пълен с болка.

Болка за нея, болка за Франки. Болка и съжаление, че животът на Чарли е прекъснат така брутално.

— Съжалявам — Франки беше вдигнала поглед към нея, сълзите продължаваха да се стичат по бузите й. — Теб също те боли. Правя ли нещата по-трудни за теб?

Господи, кой би могъл да очаква, че Франки ще помисли и за някого другиго в такъв момент? Грейс поклати глава.

— Не, напротив — правиш ги по-лесни. Споделянето винаги намалява болката — притисна главата на Франки към рамото си. — Ще преживеем и това заедно. Както правим винаги.

— В „Холидей Ин“, нали? — запита Килмър, обърна колата и пое обратно по пътя.

— Да, няма значение къде ще отидем.

— Можете да останете у нас — намеси се Робърт.

Грейс поклати глава.

— Благодаря, може би по-късно — отпусна се тежко назад в седалката. — Не и тази вечер.

— Страхуваш се, че моят апартамент може би не е… — той погледна Франки. — Може би си права. Ще взема съседната стая.

— Аз ще се погрижа за нея, Блокмън — каза Килмър.

Робърт поклати глава.

— Недей въобще да оставаш близо до нея, докато не направя проверка във Вашингтон.

Килмър сви рамене и не продължи темата. Грейс обаче знаеше, че той няма да позволи на Робърт да го спре да постъпи, както желае, а просто щеше да заобиколи препятствието и да опита по друг начин. Килмър беше безмилостен и никога не се отказваше.

— Всичко е наред, Грейс — Килмър гледаше отражението й в огледалото за обратно виждане. — Няма да ти създавам проблеми.

— Сигурна съм — тя прегърна още по-здраво Франки. — В момента имам само един въпрос. Съществува ли някаква непосредствена опасност за Франки?

Той поклати глава.

— Разполагаме с няколко дни.

Тя въздъхна от облекчение. Щом Килмър казваше, че няма опасност, значи е така.

— Добре. Обаче няма да отидеш никъде, докато не говоря с теб.

Той кимна.

— Съгласен съм — погледна момичето. — След като й помогнеш да преживее това.

Да, трябваше първо да успокои Франки, а после щеше да се заеме с него.

 

 

Килмър стискаше силно кормилото, докато гледаше как Блокмън въвежда Грейс и Франки във фоайето на мотела. Господи, как му се искаше да отиде с тях! Обаче нямаше никакво значение какви са неговите желания. Възможно най-лошият ход щеше да бъде да настоява за вниманието на Грейс сега, когато тя беше подвластна на мъката и тревогата. Тя трябваше да приеме смъртта на Чарли, да се примири с нея, преди да може да понесе нови сътресения. Набра номера на Донован и попита:

— Някакви новини?

— Освен че хората на Марвът се въртят наоколо като стършели, готови да жилят? Не, няма нищо ново. Какво е положението там?

— По дяволите! Грейс и Франки са добре — направи пауза. — Момчетата на Керсов я откриха. Те вършат точно толкова работа, за колкото им е платено, затова мисля, че имам още ден или два, преди някой друг да се втурне да я преследва. Но ще дойдат. Сигурно е изтекла информация.

— Ти ми каза, че компанията е „погребала завинаги“ сведенията.

— Ако достатъчно на брой хора търсят информацията, шансовете тя да бъде купена нарастват астрономически — направи пауза. — Трябва да я измъкна оттук. Няма да е лесно.

— Мисля, че и тя ще иска да се измъкне.

— Не и с мен. Никога с мен. Аз обаче не мога да й предоставя избор, ако тя не иска да види причината.

— Грейс е умна и няма да рискува живота на малкото си момиченце.

— Но кой начин ще избере, за да я спаси? — Килмър гледаше втренчено вратата, през която беше изчезнала Грейс. — У всекиго тя вижда стаен тигър. И най-вече у мене. Дръж ме в течение.

Сложи край на разговора. Би трябвало да си вземе стая и да поспи няколко часа. Блокмън беше с тях и те бяха в безопасност. Блокмън правеше впечатление на способен, действен, а и очевидно беше загрижен за Грейс и Франки.

Щеше да остане на мястото си и да наблюдава. Беше придобил навика да вярва само на собствените си хора, а Блокмън беше човек на компанията. Можеше да включи и Кам Дилън, единствения от своите хора, който беше довел в града. Плановете му бяха да го изпрати във фермата, за да държи под око нещата там. Компанията вероятно щеше веднага да изпрати „чистачи“, които да приведат всичко в нормален ред, но ако не, Дилън щеше да се погрижи за това.

Не, той самият щеше да остане тук, за да е сигурен, че Грейс и Франки са в безопасност. Мрачно си помисли, че вероятно е време да излезе на сцената.

 

 

Грейс внимателно притвори вратата, която съединяваше стаите, така че да чуе Франки, ако тя се размърда в съня си.

— Спи ли? — запита Робърт.

Грейс уморено кимна.

— Мисля, че заспа така бързо, защото не може да понесе мисълта да остане будна. Видях те, че накуцваш. Добре ли е кракът ти?

Той кимна.

— Изкълчих го, докато се опитвах да измъкна Чарли от камиона.

Тя трепна.

— И какво направи по въпроса? Обади ли се на шерифа?

— Не, повиках няколко от хората си от Бирмингам, за да се погрижат за него, както и за труповете, които двамата с Килмър сте оставали във фермата. Мястото вероятно вече е разчистено. Във Вашингтон мислят, че така е най-добре.

— Пет пари не давам какво ще стане с труповете на онези копелета. Вероятно един от тях е убил Чарли. Но останките на Чарли са ми скъпи. Защо включват и Чарли в „разчистването“? Защото не искат никой да знае, че е бил убит? — сви ръце в юмруци. — Чарли няма как просто да изчезне. Прекарал е целия си живот тук, в тази общност. Има приятели. И сигурно е искал да се сбогува с тях.

— Да, бъди спокойна, той няма просто да изчезне. Ще бъде записан като удавник, а ЦРУ ще осигури надеждни свидетели, които ще потвърдят, че са видели тялото — без раната от куршума. А после ние ще действаме бързо, за да изпълним завещанието на Чарли. Той искаше да бъде кремиран и прахът му да бъде разпръснат по хълмовете в района на неговата собственост. Ще направим онова, което искаше той, после ще отслужим литургия.

— Колко удобно за ЦРУ! Откъде знаеш, че е искал да бъде кремиран?

— За Бога, Грейс! Харесвах стареца. Не бих те излъгал.

— Откъде знаеш какво пише в завещанието му? — запита тя отново.

— Защото бях свидетел, когато преди три години той го промени — отговори рязко, с дрезгав глас, Робърт. — Той ми имаше доверие, за разлика от теб. Искаш ли да се обадиш на адвоката му?

Робърт очевидно беше наранен и за първи път тя си спомни, че Чарли беше приятел и на Робърт. Поклати глава.

— Не, съжалявам. Но ти работиш за компанията, а те са известни с това, че подреждат всичко така, както е удобно за тях.

— Не и този път. Както и да е, той ме помоли да се погрижа за изпълнението на завещанието му и да улесня нещата за теб и Франки.

— Не можеш да го направиш — сълзите отново бликнаха в очите й. — Те го убиха, Робърт. А той въобще не беше замесен в това. Той просто се случи там и те го убиха. Човек не трябва да умира поради такава причина.

— Така е — той направи пауза. — Какво ще правиш сега, Грейс?

— Не знам. Прекалено скоро е. Винаги правя планове, разигравам различни сценарии, но никога не съм планирала това, което се случи с Чарли. Или може би просто съм го блокирала, защото не съм могла да понеса мисълта, че може да съм отговорна за нечия смърт.

— Не си отговорна.

— По дяволите, знаеш, че е така!

— Защото фермата, в която работеше, беше негова? Ти не можеш да живееш във вакуум. В живота ти има и други хора. Все се докосваш до някого. А в този случай, Чарли беше доста голяма част от твоя живот — по-голяма, отколкото ти би искала. Тези последни години вероятно бяха най-хубавите от живота му.

Тя поклати глава.

— Грейс, знам какво говоря — направи пауза. — Той остави фермата на Франки, а теб посочи като попечител.

Тя замръзна.

— Какво?

— Той обичаше това малко момиченце. Обичаше и теб. Нямаше семейство, близки роднини. Мислеше за теб като за своето семейство.

— О, по дяволите! — сълзите, напълнили очите й, започнаха да се стичат по бузите й. — Ти също го обичаше, Робърт. Какво, за Бога, ще правим без него?

— Онова, което винаги казваш на Франки след падане. Стани от земята и се качи отново на коня — той се усмихна леко. — А когато се съвземеш, ще ме намразиш за това, че съм ти казал нещо, което и бездруго знаеш.

Тя поклати глава.

— В момента в главата ми е истинска каша. Благодарна съм за всяка помощ, която получавам.

— Мога ли да направя нещо друго за теб?

Тя се опита да помисли.

— Искам утре сутринта да ме чака взета под наем кола. Моята остана във фермата.

— Ще те закарам, където и да пожелаеш да отидеш.

— Просто ми осигури кола — тя се усмихна невесело. — Не се тревожи. Няма да избягам веднага. Килмър каза, че имам малко време.

— Добре — той не проговори цяла минута. — Защото, когато се обадих във Вашингтон, Лес Норт ми каза, че ще доведе тук шефа си, Бил Крейн, да разговаря с теб — хвърли поглед към часовника на китката си. — Сега е 03:40 след полунощ. Ще бъде тук утре най-късно до обяд.

— Не искам да говоря с никого.

— Не можеш да му кажеш това. Аз нямам думата, положението ми е твърде ниско.

— Нека разговаря с Килмър.

— Сигурен съм, че нямат търпение и по отношение на това. Норт буквално наостри уши, когато споменах името на Килмър. Ще си направиш ли труда да ми кажеш как той е замесен във всичко това? Наистина се уморих да играя ролята на бодигард, без да знам кого защитавам и срещу кого. Имам нужда да узная поне основното.

Тя разтри слепоочията си.

— Не сега.

— Но не се ли чувстваш заплашена от Килмър?

Да, чувстваше се заплашена. От мига, в който го беше видяла отново, всеки неин инстинкт се беше събудил.

— Не, не се страхувам от него.

Това не беше точно отговор на въпроса, зададен от Робърт, но беше единственото, което би си позволила да признае.

— Къде е той?

Робърт сви рамене.

— Предполагам, че е заминал, след като ни е оставил тук — направи пауза. — Когато казах на Норт, че Килмър е елиминирал онези три копелета във фермата, той отговори, че не е изненадан. Наистина ли Килмър е толкова добър, Грейс?

— Да — тя се обърна и тихо отвори вратата между двете стаи. — Той е много, много добър. Лека нощ, Робърт.

Миг по-късно Грейс гледаше втренчено надолу към Франки. Тя все още спеше, слава Богу. Лицето й беше подпухнало от плача, къдриците й бяха разрошена коприна върху възглавницата. Беше прекалено изтощена и измъчена, за да зададе каквито и да било въпроси, когато Грейс я слагаше да си легне, но те щяха да излязат от устата й веднага, щом се събудеше. И Грейс трябваше да е готова за тях.

Седна на стола до леглото. Не беше готова. Но и никога нямаше да е готова. Трябваше да реши кои факти да й каже и какво да остави за друг път, когато Франки ще е по-способна да ги приеме.

Нощта щеше да бъде дълга.

— Ще трябва да наемем кола оттук. Вече наредих да се погрижат за това — каза Лес Норт на Крейн, докато прекосяваха терминала на летището в Бирмингам. — В Таланвил няма летище. Той е просто малък южен град, точка на картата. Затова и изпратихме Грейс Арчър там преди осем години.

— Е, очевидно някой е открил тази точка — каза Крейн мрачно. — Защо не бях информиран за тази ситуация?

— След като Конгресът завърза ръцете му, твоят предшественик, Джим Фостър, се надяваше нещата просто да затихнат. Марвът държеше в джоба си някои от сенаторите и манипулира няколко лобиста, за да убеди повече членове на парламента да се стоварят отгоре ни като тонове тежки тухли — каза Норт, когато излязоха от терминала и тръгнаха към паркинга. — Фостър не беше инициативен — добави с неутрално изражение. — Сигурен съм, че ти никога нямаше да позволиш да стане така.

— Дяволски си прав. Щях да настоявам, да вървя напред, всичко щеше да бъде открито. Обожават да обвиняват агенцията за собствените си гафове. Само така могат да запазят задниците си от ритниците на онези политици — той зае седалката до шофьора на посочения от Норт „Буик“. — Аз твърдо вярвам в законите на Мърфи. Определено е какво ще се случи при останала неразрешена ситуация — отвори дипломатическото си куфарче и извади досието, приготвено му от неговия помощник. — Трябвало е да принудите Арчър да продължи да работи за нас. Въобще не е трябвало да й предоставяте възможност да избере да се оттегли.

— Лесно е да се каже. И как, според теб, трябваше да го направим?

— Да я заплашите, че ще й отнемете защитата.

— И да изгубим всякаква надежда да получим помощта й. Тя вече беше загубила много и чувството й за горчивина беше силно.

— Учудващо е как горчивината може да се стопи, когато е застрашен животът ти.

„Какъв кучи син!“, помисли си Норт.

— Трябва ли да ти напомня, че е работила за нас, Крейн?

— Според досието й, дори това е съмнително. Баща й е бил двоен агент, а тя е работила рамо до рамо с него — той преглеждаше досието. — Родена в Лос Анжелис, Калифорния, дете на Джийн Данкъл и Мартин Стилър. Майката умира, когато тя е тригодишна, баща й отива в Европа, като взема детето със себе си. Участва последователно в няколко криминални групировки и наистина здраво изцапва ръцете си. Прекосява Европа и Африка, пренася оръжие и каквито други боклуци намери за добре — поклати глава. — Взема детето навсякъде, където отиде, затова е чудно, че въобще е оживяла и пораснала. По някое време били в Руанда и тя била простреляна от бунтовниците, след което била оставена да умре. Служителката на „Червения кръст“, която я намерила, се опитала да я отнеме от баща й, но Грейс отказала и избягала веднага, щом й се удала възможност.

Норт кимна.

— Мартин Стилър бил голям чаровник, очевидно е обичал много дъщеря си и е бил изключително добър с нея — той добави саркастично: — Но не достатъчно, за да се откаже от нея и да я изпрати да живее при дядо си по майчина линия в Мелбърн, Австралия. Тя прекарвала лятото с него в неговата ферма, но всяка есен Стилър бил там, за да я вземе отново и да я заведе Господ знае къде.

— И как е привлякъл нашето внимание?

— Дошъл е при нас с информация за Хюсеин. Информацията се оказа точна и ние го използвахме през следващите няколко години. Подозирахме, че играе двойна игра, но не можехме да го докажем. Затова просто внимавахме каква информация му предоставяме.

— А жената?

— Тя беше дете по онова време. Агент Рейдър беше връзката ни с Мартин Стилър и казваше, че дъщерята е наистина много мило дете. Тя учеше в кореспондентска фирма и се оказа достатъчно умна, за да бъде приета в „Сорбоната“.

Крейн все още изучаваше досието.

— Тя няма криминално минало. Приехме да я обучаваме за агент, когато беше на двайсет и три — той вдигна поглед. — Защо въобще е била наета с такъв произход?

— На основание на така наречения „специалния случай“. Говореше свободно осем езика, беше изключително умна, психически много устойчива, патриотизмът й беше съвсем искрен. Освен това, притежаваше качество, от което много се нуждаехме тогава. Беше удивително добра с конете, вероятно заради годините, прекарани във фермата на дядо й. Трябваше ни за определена работа, а мислехме, че ще можем да се отървем от нея по-късно, ако нещата не се получат — направи пауза. — Но тя се оказа полезна. Оценките й на предварителната подготовка бяха едни от възможно най-високите. Тя обаче трябваше да узрее бързо за онази задача. Затова я изпратихме при Килмър.

— Помощникът ми не можа да намери досието на този Килмър — той смръщи вежди. — Но успях да намеря един от старите служители в офиса, който беше чувал за него. Изказа се доста неясно.

Стар? Господи, Норт беше на петдесет и имаше само няколко сиви косъма. Но вероятно беше стар за Крейн, който беше навлязъл в трийсетте и беше строен и загорял като професионален тенисист. Опита се да сдържи раздразнението си, за да не проличи в гласа му.

— Килмър беше много ценна придобивка за ЦРУ и всичко, с което се занимаваше, беше свръхсекретно. Някои от неговите мисии вероятно биха били под въпрос за администрацията и Фостър реши, че ако няма досие и записки, няма да има и изтичане на информацията. Хората, които трябваше, знаеха кой е той и как могат да се свържат с него.

— Това е абсурдно. Фостър трябва да е бил идиот. Нищо чудно, че в агенцията е царял такъв хаос. Да се процедира по този начин… Това наистина ще доведе до масови обърквания.

— О, вярвам, че успявахме да сведем объркването до минимум — добави: — А и Килмър не намери смъртта си във водата, както се казва.

— Кой е този Килмър? Агентът, който беше чувал за него, го представяше като истинска легенда.

— Легенда? — повтори Норт докато извеждаше колата от паркинга. — Да, предполагам, че и това описание е добро, колкото и всяко друго.

— Легендите са нещо като вълшебни приказки. Искам друго.

Той сви рамене.

— Ще ти кажа, каквото знам. Роден е в Мюнхен, Германия. Баща му е бил полковник в американската армия, майка му — преводачка. Родителите му се развели, когато бил на десет, и за настойник бил определен баща му. Той вярвал в управлението на желязната ръка и отгледал Килмър според това правило. Записал се в „Уест Пойнт“ и се справял добре, но напуснал в третата си година. Бил брилянтен стратег и учителите му съжалявали за него. Известно време обикалял по света и независимо къде бил, все попадал в някаква бунтовническа група. Накрая сформирал своя военна група и назначавал самия себе си за изпълнение на специалните задачи. Заслужил си определена репутация. Години след като сформирал собствения си екип, ние започнахме да го наемаме за особено трудни мисии и открихме, че е незаменим.

— До работата с Марвът.

Норт кимна.

— Да.

 

 

— Събуди се, бейби! — Грейс разтърси нежно Франки. — Време е за ставане.

— Още е много рано — отговори сънено Франки. — Още само десет минути, мамо. Ще свърша моите… — тя отвори очи. — Чарли! — сълзите й бликнаха. — Чарли…

Грейс кимна.

— Вярно е. И нито една от нас не може да направи каквото и да било, за да го промени — тя изтри собствените си сълзи. — Иска ми се да можехме. Но трябва да продължим да живеем, Франки — отметна завивките. — Отиди да измиеш лицето и зъбите си. Има чисти дрехи за теб в раницата. Да, трябва да вървим.

Франки я погледна, очевидно объркана.

— Къде ще отидем?

— Ще се върнем във фермата. Вече е почти десет часа. Трябва да нахраним и напоим добитъка. Чарли не би искал те да страдат, нали?

Франки поклати глава със съжаление.

— Забравих за тях.

— Чарли не би забравил. Трябва да постъпваме така, както би желал той — тя целуна леко Франки по носа. — Знам, че искаш да ми зададеш ред въпроси, да говориш. Да, ще разговаряме, но първо трябва да се заемем със задълженията си.

Франки кимна.

— Трябва да се погрижа за Дарлинг — тръгна към банята, движенията й бяха уверени. — Няма да се бавя, мамо.

— Знам. Ще хапнем по кифла долу в барчето и ще тръгнем към фермата.

Вратата се затръшна след Франки и Грейс си пое облекчено дъх. Дотук всичко беше минало добре. Ако осигуряваше на Франки непрекъсната заетост, това нямаше да намали болката й, но щеше да й помогне да не си спомня всеки мъчителен момент. Същото лекарство би предписала на себе си. Да, но нямаше и съмнение, че тя щеше да е много заета. Беше отново попаднала в ужаса, от който мислеше, че е избягала преди девет години. Да, беше избягала, но всъщност не мислеше, че с него е свършено. Защо иначе би се приготвила, опаковала раница, опознала гората? Знаеше, че не е приключено.

— Различно е — погледът на Франки беше прикован в конюшнята. — Непрекъснато очаквам да видя Чарли да излиза от хамбара и да ме укорява шеговито, че съм се успала.

— Аз също — Грейс слезе от колата. — Само че той вече няма да го прави, бейби. И трябва да свикваме с това. Защо не се заемеш със задълженията си? Аз трябва да свърша някои неща вътре в къщата.

Погледът на Франки се премести към лицето й.

— Какви неща? Имат ли нещо общо с Чарли?

— Отчасти. Трябва да събера важните документи и да ги изпратя на адвоката му.

— И какво друго?

— Трябва да опаковам дрехите ни.

Франки мълча един миг.

— Точно така, няма да можем повече да живеем тук. Това място принадлежеше на Чарли. И на мен ще ми липсва.

— Ще се върнем. Чарли би искал да се върнем.

Франки клатеше глава недоверчиво.

— Чуй ме, Франки. Нещата ще се променят за известно време, но ти обещавам, че ще продължаваш да имаш фермата и животните. Вярваш ли ми?

Франки кимна.

— Ти никога не ме лъжеш — тръгна към конюшнята. — Трябва да видя Дарлинг. Той е умен, но може би също не разбира.

Също. Франки не разбираше, но се доверяваше на Грейс. И Грейс не можеше да я разочарова.

— Ще дойда след час и ще започнем да упражняваме конете.

Франки вдигна ръка, за да покаже, че е разбрала, и влезе в конюшнята. Грейс стана след нея секунда преди тя да се обърне и да започне да изкачва входните стъпала. Беше и обещала да бъде там след час, но времето едва щеше да й стигне. А не искаше Франки да остава сама повече от необходимото.

— Грейс.

Тя замръзна на място, обърна се и видя Килмър, който вървеше по пътя към къщата.

— Не искам да идваш тук.

— Но ти имаш нужда от мен.

— Не, по дяволите!

— Тогава, Франки има нужда от мен — той стигна до верандата. — Можеш да бъдеш толкова независима, колкото искаш, но не можеш да поставяш Франки в опасност.

— Не ми казвай как да се грижа за дъщеря си.

Тя стисна ръце в юмруци и ги отпусна край тялото си. Исусе, той беше останал съвсем същият! Не само на външен вид, но и по характер. Сигурно вече беше към края на трийсетте, но годините не му се бяха отразили. Висок, строен и мускулест. Всъщност видът му можеше лесно да заблуди, защото Грейс знаеше колко сила и издръжливост крие слабото му тяло. Но лицето му беше онова, което я беше привлякло преди толкова много години. Чертите му всъщност не бяха особено привлекателни. Тъмните му очи, скулите му високи, устните му — тънки, винаги здраво стиснати. Онова, което тя винаги намираше за очарователно. Това беше изражението му. Или по-скоро — липсата на такова. У него се забелязваше спокойствие, предпазливост и бдителност, сдържаност. И всичко това беше огромно предизвикателство от мига, в който го беше видяла.

— Не мога да споря — усмихна се той. — Не и когато си свършила такава отлична работа. Тя е просто прекрасна, Грейс.

— Да, така е.

— Аз просто предлагам да се възползваш от помощта ми, за да я извадим от това затруднение. Все пак имаш право да предявяваш известни искания към мен.

— Тя не е в затруднение, от което да не мога да я извадя. И нямам намерение да предявявам каквито и да било претенции. Не искам да се намесваш в живота й.

— Тогава, ще се наложи да настоявам — говореше тихо, но в гласа му се долавяше стоманена нотка. — Оставих те сама възможно най-дълго, защото така беше най-безопасно и за двете ви. Обаче ситуацията се промени. И трябва да се намеся.

— Настоявай, колкото искаш. Но нямаш право да…

— Аз съм бащата на Франки. А това ми дава много права.

Думите я зашлевиха като плесница през лицето.

— Не знаеш със сигурност. А аз ще се закълна във всеки съд по света, че това не е вярно.

— ДНК, Грейс. Магията на ДНК — той я изгледа с присвити очи. — И моментът е съвсем подходящ. Не предполагам, че си имала време да си намериш друг любовник и да заченеш в краткото време от нашата раздяла до нейното раждане.

— Няма да ми я отнемеш.

— Нямам такова намерение — последва кратка пауза. — Виж, обещах, че няма да се опитвам да ти я отнема. Дори няма да й кажа, че съм баща й. Просто искам да съм сигурен, че и двете сте в безопасност.

— Върви по дяволите! — тя се завъртя на пети и отвори входната врата. — Нямаме нужда от теб. Имаме Робърт и ЦРУ, които ще ни защитават.

— Те ще те защитават дотогава, докато имат полза от теб. А ти скоро ще се окажеш затруднение за тях.

— Защо?

— Защото аз развалих сделката си с тях — направи нетърпелив жест той. — Виж, важното е, че Марвът е пуснал кучетата си на свобода. Заложил е пет милиона долара за главата ти. И три милиона за тази на Франки.

— Какво?! — прошепна тя.

— Жива или мъртва — за Франки. Теб предпочита жива, защото можеш да се окажеш ценна. Но за Франки не дава пет пари.

Тя изправи рязко глава, като че ли не вярваше на ушите си, и го погледна втренчено:

— Не е вярно.

— Знаеш, че те търси още след нападението. Когато аз отново излязох на сцената и се превърнах в заплаха, той реши да забави малко темпото. Но разпространи новината за наградата преди месец и всички ловци на глави в Европа и Съединените щати се опитват да те намерят. Керсов сигурно е платил на някого в ЦРУ и така е ударил джакпота. Донован е получил информация от една от връзките си, че Керсов е извадил късмет и е на път към теб — сви устни. — И аз реших, че е време да се появя в Таланвил.

— Три милиона долара за Франки — ужасът май щеше да я завладее изцяло. — За малко момиченце…

— Знаеш, че това няма никакво значение за Марвът. Не си била далеч от действието чак толкова дълго.

— Достатъчно дълго — сви рамене тя. — Защо?

— Откраднах нещо, което беше много ценно за него. Той знаеше, че това е само началото, и поиска да ме накаже. Познаваш Марвът. Той вярва в чистотата на действията. Дори мафията няма нищо срещу него.

— Франки…

— Знам, че боли. Не знаех, че ви е намерил — каза той с дрезгав глас, почти грубо. — Предполагаше се, че компанията ви защитава успешно. Но явно са прецакали нещата.

— Вината, за което не е твоя — каза тя саркастично.

— Не съм казал това. Просто ти изброявам причините, поради които мисля, че имаш нужда от помощта ми. Сгрешил съм в началото и се налага сега да се поправя.

— Кажи го на Чарли. Поправи това, Килмър!

— Не мога — нова пауза. — Но мога да запазя живота и на двете ви, ако ми позволиш — той срещна и задържа погледа й. — Знаеш, че съм най-добрата ти възможност, Грейс. Ти може и да вярваш, че съм кучи син, но никой не е по-добър от мен в работата ми.

Тя поклати глава и отвори вратата.

— Да не се уплашиш, ако вътре налетиш на Дилън — каза Килмър.

Тя замръзна.

— Дилън?

— Никога не си срещала Кам Дилън, но той също е много добър. Накарах го да остави снимка на „Двойката“ в камиона на Блокмън, докато аз бързах насам.

— Защо? Колко мелодраматично! Нямаше ли да е по-просто Дилън да поговори с него?

— Не, нямаше време, знаех, че Блокмън няма да се свърже с Норт. Заповедите от шефовете идват по-скоро бързо, отколкото бавно, без много обяснения. Както и да е, Дилън наблюдава това място от снощи и когато те видях да потегляш в тази посока, му казах да започне да приготвя багажа ти.

— Какво?

— Нямаш много време и не би искала да лишаваш Франки от внимание. Казах му да опакова твоите вещи и тези на Франки! Трябва само да вземеш документите на Чарли и онези спомени, които желаеш. Дилън не би могъл да знае кое има стойност за теб. Вече сигурно е привършил. Ако искаш да направи нещо друго за теб, просто му кажи — последва пауза. — Той се подчинява само на заповеди, Грейс. Не прави нещата трудни за него — извърна се. — Обадих се на съседа ти, Ръсти Бейкър, тази сутрин и го помолих да изпрати двама от своите хора да се грижат за конете ти и да чистят конюшнята. Ще започнат работа от утре.

Тя отвори уста да каже нещо, но той вече се отдалечаваше. Хвърли поглед през рамо.

— Признай, така би постъпила и ти. Това би помогнало и на Франки, би намалило тъгата й, че си тръгва оттук.

Да, така би постъпила и Грейс и дори бе започнала да обмисля възможностите, когато беше разбрала, че не могат да останат тук. Той просто я беше изпреварил.

— Може би.

Той се усмихна леко.

— Знаеш го. Ще дойда да поговорим по-късно. Мисли кое е най-доброто за Франки. Три милиона долара са много пари, а по света има много копелета, на които парите все не достигат. Имаш нужда от мен, Грейс — и той тръгна към заграденото място.

Тя влезе в къщата с мисълта, че няма нужда от него. Не го искаше в живота си. В миналото не й беше донесъл нищо, освен беди и проблеми, а ето че сега й причиняваше друга трагедия. От ЦРУ щяха да открият местонахождението й и да я защитят. Бяха й длъжници и не биха оставили Марвът да я убие.

Три милиона долара.

Но ако имаше изтичане на информация от Лангли, станала причина копелетата да стигнат до фермата, кой би могъл да каже, че това няма да се случи отново? Ако Норт знаеше, че има изтичане, той щеше да го спре. А тя трябваше…

— Ти ли си мис Арчър? — към нея се приближаваше висок русокос мъж. — Аз съм Кам Дилън. Радвам се да се запозная с теб. Приготвих доста голям багаж за теб и дъщеря ти. Куфарите са в твоята стая — той се усмихна. — Не знаех обаче дали да сложа плюшеното мече на дъщеря ти или колекцията „Междузвездни войни“. Или и двете. Любимите играчки на децата се променят с годините. Не виждам сина си много често и винаги изоставам, когато става въпрос за това.

— Имаш син?

Той кимна.

— Но съм разведен. Жена ми получи настойничеството над Боби — огледа всекидневната. — Това място е доста приятно. Уютно. Създава усещане за дом. И се обзалагам, че дъщеря ти обича да се върти край конете.

— Да, така е — тя започна да изкачва стъпалата. — Аз ще привърша с приготвянето на багажа. Тя много обича плюшеното си мече, но няма нужда да го вземаме. Докато има пианото и книгите си, ще се чувства прекрасно.

— Мога да го събера в багажа. А малкото подобие на пиано вече е в един от куфарите. Има ли нещо друго, което бих могъл да донеса от някоя от другите стаи?

— Не, това е моя работа. Килмър не трябваше да те ангажира.

— Радвам се, че можах да помогна — усмивката му се стопи. — Видях снимката на стареца, поставена върху пианото. Съжалявам, че не стигнахме тук навреме. Килмър буквално полудя от гняв. Старецът наистина изглежда много мил човек.

— Беше много повече от мил — трябваше да успокои гласа си. — Сега, ако нямаш нищо против, имам работа. И трябва бързо да се върна при дъщеря си.

— Разбира се. Ще бъда на верандата, ако имаш нужда от мен. Просто ме извикай.

— Няма нужда да останеш по-дълго.

— Има, мадам. Подчинявам се на заповедите на Килмър — той тръгна към вратата. — А това означава, че ще остана.

Тя изкриви устни.

— Изглежда, дисциплината е на същото ниво, както когато аз работех за него.

Той направи гримаса.

— Да, той държи хората си изкъсо. Но си заслужава. Чувството, че си най-добрият, е приятно — тръгна към входната врата. — Ще занеса багажа ти до колата, когато приключиш.

„Чувството, че си най-добрият, е приятно.“

И тя се чувстваше така, когато работеше за Килмър. Той беше твърд, усърден, винаги стремящ се към съвършенство, успяваше да извлече всеки, дори най-малкия, талант на хората, с които работеше. Хората от екипа заблестяваха като диаманти, когато приключеше с обучението им. Човек винаги можеше да разчита на колегата си, независимо от пола му. А всичките те винаги можеха да разчитат на Килмър да ги преведе през каквато и да било ситуация. Никога не ги беше разочаровал.

С изключение на последната мисия в Ел Тарик.

„Не мисли за това.“ Беше получила уроците си от онази вечер и бе продължила да живее. Не й беше лесно. Години след това имаше моменти, изпълнени с гняв и желание да убие онзи кучи син Марвът. Но беше принудена да остави всичко това зад гърба си, когато откри, че е бременна. Не можеше да рискува нероденото си дете, а стана още по-трудно след появяването на Франки на бял свят. Надяваше се, че с времето ще успее да забрави и ще заживее нормален живот. Това не се случи. Ето че Килмър отново беше тук, а с него — и миналото.

А онова, което щеше да последва, сигурно щеше да е самият ад.

Глава 4

— Искам да прескоча бариерата, мамо — каза Франки. Яздеше Дарлинг от известно време, а сега го насочваше към Грейс, която държеше своята кобила за юздите. — Може ли?

Грейс се вгледа внимателно в лицето й.

— Защо?

— Просто искам да го направя. Окей?

Грейс бавно кимна.

— Щом искаш. Но внимавай.

— Той няма да ме хвърли — Франки обърна Дарлинг и започна нова обиколка на ринга. — После можем веднага да го приберем в конюшнята.

Искаше по този начин да се сбогува с коня? Не, Грейс мислеше, че е повече от това. Франки искаше да контролира нещо, независимо какво, в живота си, който се беше обърнал с краката нагоре. Грейс можеше да разбере това чувство. Тя самата имаше това усещане за неадекватност. Само че нямаше да й помогне да насочи някой жребец към бариерата и да я прескочи.

— Хайде, Дарлинг — прошепна тя. — Дай на Франки онова, от което има нужда.

Никакво колебание този път. Дарлинг прескочи бариерата уверено, доста високо, и изглеждаше наистина много доволен от себе си.

— Добро момче!

Тя гледаше как Франки язди обратно към нея. Нямаше радост и въодушевление този път. Просто тихо задоволство и решителност.

— Много добре, Франки.

Дъщеря й повдигна леко рамене.

— Дарлинг е този, който скочи. Аз просто го насочих.

— Да, но язди изключително добре.

Франки обърна Дарлинг към конюшнята.

— Кой от хората от „Бейкърс Фарм“ ще язди Дарлинг?

— Ти кой искаш да бъде?

— Много харесвам едно от момичетата. Мисля, че името й е Мария. Видях я да язди в шоуто на Комптън. Беше много мила с конете.

— Тогава Мария ще се грижи за Дарлинг. Обещавам — добави тя нежно. — Но само за известно време, Франки. Ти ще се върнеш.

— Да — тя гледаше право напред. — Но няма да е същото, нали? Чарли няма да е тук. И не знам дали някога ще мога… Не мога да гледам на всичко това по същия начин. Винаги ще виждам… онези мъже.

Грейс почувства как гневът я изпълва. Господи, толкова много неща бяха отнети на Франки в онази нощ. Грейс беше положила неимоверни усилия да й осигури златно детство, а ето че сега то беше опетнено.

— Ще трябва да ги забравиш и да мислиш за Чарли. Той би искал да постъпиш така. Това ще бъде твоят подарък за него.

Франки поклати глава със съмнение.

— Ще се опитам, мамо — слезе от коня и го поведе към конюшнята. — Ей сега ще се сбогувам с Дарлинг и ще се върна при теб — хвърли поглед през рамо. — Това може отново да се случи, нали? Затова искаш да избягаме оттук.

Какво трябваше да й каже?

Истината. Не трябваше да лъже Франки. Винаги беше искрена с нея и сега нямаше да позволи доверието й да бъде предадено.

— Да, може отново да се случи.

Франки се спря и се обърна с лице към нея.

— Защо?

Грейс знаеше, че все някога ще дойде времето и на този въпрос. И ето. Почти изпита облекчение.

— Много отдавна работех за една правителствена агенция и с това си спечелих омразата на доста влиятелен престъпник. Направих нещо, което силно противоречеше на неговите желания. И сега трябва да се крия, за да не ме намери и убие.

— Нещо като във филмите — каза Франки.

— Не и като в онези, които не бива да гледаш — опита се да се усмихне Грейс. — Непрекъснато повтарях на Чарли да не ти позволява да гледаш екшъни.

— Не може ли полицията или някой друг да те защити?

— Опитват се. Но възникват проблеми. Човекът, който иска живота ми, е много важен.

— Не разбирам.

„И как би могла?“, помисли си Грейс. Дъщеря й все още не знаеше нищо за подкупите, мръсните сделки и корупцията.

— Понякога и аз самата не разбирам. Но основното е, че трябва да бягаме и да се крием.

— Но ти не си направила нищо нередно — Франки беше смръщила силно вежди. — Не можем ли да се борим с тях?

„Три милиона долари за главата на Франки.“

— Не, не можем. Но ще се опитам да измисля нещо, което да ни позволи да останем на едно място — тя отново поклати глава. — Съжалявам, че това се случи, Франки. Иска ми се да можех да го предотвратя.

Франки се обърна.

— Чарли би искал да се бориш. Той се е бил във Втората световна война. Каза, че ако не са се били срещу фашистите, щяло да се наложи да изоставят страната си. Дори тук, в Алабама…

Грейс я гледаше как прибира Дарлинг в конюшнята. Тя приемаше всичко това така, както майка й беше очаквала. Вероятно за нея това не беше реалност, както доказваше и забележката й за филмите. Но смъртта на Чарли беше съвсем реална, както и ужасът, който беше изпитала през изминалата вечер. Ако й се дадеше време, тя щеше да осъзнае, че историята, разказана й от Грейс, е истина. Слезе от коня и я последва.

— Грейс — към нея се приближаваше Робърт. — Аз ще се погрижа за коня ти. Норт и Крейн са тук. В колата са, близо до ограденото място. Искат да говорят с теб.

— Аз не искам…

Тя спря. Нямаше избор. Трябваше да разговаря с тях. Имаше нужда от защита, от ново местонахождение, от закрила за Франки. Хвърли на Робърт юздите на коня.

— Франки ще ти помогне. Остани при нея, докато се върна.

Той кимна и поведе коня към конюшнята. Грейс погледна към синия „Буик“, паркиран близо до ограденото място. Никой не беше слязъл от колата. Така я принуждаваха тя да отиде при тях. Психологически ход? Ако беше така, не беше особено сполучлив.

Тя тръгна през ограденото място към „Буика“.

— По дяволите, не! — Грейс отвори вратата на „Буика“ и слезе. — Трябва да сте откачени, ако мислите, че ще ви позволя да използвате мен или Франки за собствените си игри.

— Но ти ще бъдеш в безопасност — каза Крейн. — Ние ще се погрижим за защитата ти. Трябва да изкараме Марвът от скривалището му и може би ти си подходящата примамка.

— И да застраша още повече Франки? Няма начин. Намерете ни място, където да сме дълбоко скрити, докато Марвът забрави за нас.

Крейн поклати глава.

— За нещастие, не можем повече да ти осигурим защита. Все пак дадохме ти осем години.

— А баща ми ви даде живота си.

— Не знам нищо за това. Било е преди аз да започна да работя в агенцията. Длъжен съм да намеря разрешение на този проблем и очаквам от теб да ми помогнеш.

— Като ви позволя да ни направите мишени, лесна плячка?

— Или може би да приемеш по-активна роля. Разбрах, че би била способна…

— Върви на майната си! — прекъсна го рязко Грейс.

Крейн се изчерви.

— Трябва да ме разбереш: или ще ни сътрудничиш, или ще останеш сама. Получи достатъчно от нас. Заминавам за Вашингтон тази вечер и ще очаквам отговора ти.

Тя се обърна към Норт.

— Ти нищо не казваш. Нима Крейн говори от името и на двама ви?

Той сви рамене и отвърна уклончиво:

— Той ми е шеф, мис Арчър.

— И това е отговорът, който ще получа? — тя затръшна вратата на колата. — Омитайте задниците си от фермата! Това пък е отговорът, който вие ще получите — и тя започна да се отдалечава с твърда крачка.

— Говори много грубо с нея — каза Норт. — Тя не може да бъде притискана, сър.

— Всеки може да бъде притиснат — каза Крейн. — Просто трябва да се уцели правилното място, където да се натисне. Тя трябва да защитава детето си и накрая ще отстъпи. Запали колата и да се върнем в града. Искам да ни види как потегляме. Окончателността на решението ни ще я изплаши.

— Не разчитай на това.

Норт погледна след отдалечаващата се Грейс и запали колата. Грейс гледаше право напред, езикът на тялото й говореше за гняв и предизвикателство.

— Тя никак не изглежда уплашена.

 

 

Бюрократични копелета. Нямаше съмнение, че Крейн искаше да я уплаши. Как се осмеляваше да използва безопасността на Франки за сключване на сделка! Изпитваше желание да го удуши. Не, това беше прекалено добро за него. Трябваше да го изпече на бавен огън…

— Приемам, че срещата не е минала добре — Робърт стоеше пред конюшнята. — Крейн е истински задник.

— По-добре ще е да им се обадиш и да им кажеш да дойдат да те вземат — каза тя, като подчерта всяка дума. — Аз им наредих да изчезнат от фермата.

— Аз разполагам със собствена кола. Не искам да бъда по-близо до Крейн, отколкото се налага — той изкриви устни. — Добре си постъпила с него. Той не иска да има работа с нас, обикновените хора.

— Той не е човек! И щеше да заложи не само моя живот, но и този на Франки. Франки!

— По дяволите! — Робърт смръщи вежди. — Господ ми е свидетел, не знаех нищо за това, Грейс. Предполагам, че трябваше да заподозра нещо, когато на сцената се появи Норт. Само че той не е лош човек. Не знаех, че след него ще дойде и…

— Е, но така стана — прекъсна го тя. — Вероятно и ти си вън от назначение. Направи ми услуга и се сбогувай с Франки, преди да тръгнеш. Тя вече претърпя достатъчно загуби, така че нека поне ти да не изчезнеш без дума за сбогом.

— Няма да те изоставя. Би трябвало да ме познаваш по-добре. Аз съм привързан към теб и детето — думите му прозвучаха топло.

Част от гнева й се стопи, когато го погледна. Това беше Робърт, нейният приятел. Не можеше да обвинява него за решенията на Крейн.

— Знам — каза тя. — Но ти си агент и трябва да се съобразяваш с тях. Трудно ми е да го забравя.

— Поработи по въпроса. Сега с какво мога да ти помогна?

— Не знам. Трябва да помисля. Къде е Франки?

— Все още в конюшнята с Килмър.

Тя замръзна.

— Какво?

— Той дойде в конюшнята веднага след като ти си тръгна и каза, че ще се погрижи за коня ти — Робърт направи гримаса. — Аз възразих, но всъщност не умея да се грижа за конете. Бях сигурен, че Франки ще е в безопасност с него, а и той като че ли разбираше какво прави.

Тя кимна.

— Да, той познава конете.

Но тя не искаше той да се приближава до Франки, по дяволите! Знаеше колко чаровен може да бъде, как умееше да привлича хората и не искаше да влияе на Франки по какъвто и да било начин. Робърт изучаваше изражението на лицето й, докато й говореше:

— Всичко ми изглеждаше наред. Тя е в безопасност, нали? Обадих се на един от колегите си във Вашингтон, за да проверят Килмър. Не разполагаха с много данни, но Шолц каза, че дочул клюки, според които той не се разбирал особено с шефовете си от агенцията.

Тя го погледна изпитателно:

— „Не се разбирал“? Минало време?

— Скъсал връзките си с ЦРУ преди осем години — поясни той.

— Не е възможно? — изненадата й беше очевидна.

— Ти не знаеше ли?

— Не, не исках да знам нищо за него. Исках само да изчезне от живота ми. ЦРУ се погрижи за това. Дадоха ми нова самоличност и теб.

Тя погледна с копнеж към вратата на конюшнята. Искаше да се втурне нататък, но трябваше да възвърне спокойствието си, преди отново да се изправи лице в лице с Франки. Все още беше силно ядосана на Крейн, освен това не искаше Франки да усети желанието й да стои далеч от Килмър. Щеше да остане в компанията на Робърт, докато се успокоеше малко затова продължи разговора:

— И какво прави Килмър в момента?

— Изненадваш ме. Ти го познаваш достатъчно добре. Можеш да направиш различни предположения. Какво е квалифициран да прави?

Би могъл да се справи с всичко, с което пожелае. Никога през живота си не беше срещала човек, по-способен да манипулира която и да е ситуация за собствена изгода. Той беше водач по природа и хората му бяха фанатично предани.

— Когато го срещнах, той ръководеше специален отряд от командоси за ЦРУ. Беше специалист по набезите на бунтовниците и сложните операции. ЦРУ го изпращаше, когато положението ставаше особено напечено за обикновените екипи.

Робърт подсвирна тихо.

— Впечатлен съм.

Да, и тя си беше помислила това, когато беше срещнала Килмър за първи път. Той беше спокоен и тих, стараеше се да не се натрапва на вниманието, но присъствието му беше доминиращо. При това, без той да полага особени усилия.

— Понякога Норт му изпращаше агент, когото да обучи и закали, така да се каже — продължи тя.

— И изпрати теб? — не беше въпрос, а констатация.

— Да.

— И как беше?

— Така ми се виеше свят, сякаш бях прекалила с чисто уиски. И толкова ме беше страх, все едно вървях по тънко въже, опънато над Големия каньон. Бях само на двайсет и три, а той имаше богат опит. Когато бях край него, бях така заслепена, както и всички други от екипа.

— Но си се справила. Преодоляла си го — усмихна се Робърт.

— О, да, преодолях го! — каза повече като на себе си Грейс.

Не можеше да чака повече. Трябваше да отстрани Франки от влиянието на Килмър.

— Ще отида да взема Франки — тя тръгна към конюшнята. — Остани тук, а аз ще я доведа да се сбогува с теб.

— Не бързай толкова. Ще трябва да приложат сила, за да ме отдалечат от вас двете.

— Ти имаш работа, Робърт. Не я рискувай. Мога да разбера това — тя подхвърли горчиво през рамо: — Когато не съм полудяла от гняв.

Чу гласа на Франки още с влизането си в конюшнята.

— Дарлинг наистина ми е любимец. Не изглежда честно да имаш любимци, но Чарли ми даде Дарлинг, а мама казва, че някои от конете имат специално разбиране за нещата от живота и за хората.

— Сигурен съм, че е права — каза Килмър. — Майка ти знае много за конете. Този е истински красавец.

— Обичам светлокафявите коне. Дарлинг ми напомня Тригър, коня на Рой Роджърс. Знаеш ли, че Тригър можеше да изпълни петдесет номера?

— Не. Чух, че е умен, но това е удивително — възхити се Килмър.

Сега Грейс беше достатъчно близо да види Килмър и Франки, застанали близо до Дарлинг. Лицето на дъщеря й беше оживено, тя гледаше нагоре към Килмър, а той й се усмихваше. Удивително беше, че Килмър беше успял да извади Франки от отчаянието и депресията й, макар и само за миг.

— Франки! — повика я тя.

Момичето кимна и погледна Грейс.

— Тъкмо привършваме, мамо. Трябваше да помогна на мистър Килмър. Той не знаеше къде стоят необходимите неща.

— Джейк — каза той на Франки. — Не можем да се грижим за конете заедно и да продължаваме да си говорим официално.

Тя се усмихна.

— Да, предполагам, че е така.

— Робърт те чака, Франки — каза Грейс. — Би искал да се сбогува с теб.

Лицето на Франки помръкна.

— Точно така. Ще трябва да се разделим и с Робърт. Не бях помислила за това — каза тя с тъга.

— Той тъгува толкова, колкото и ти, Франки. Но това не е завинаги. Добрите приятели остават такива за цял живот.

— Да, предполагам, че е така — тя избърса ръцете си в хавлията, която висеше от гвоздея във вратата на клетката. — Но като че ли всички… си тръгват.

Момичето не изчака отговора й, а се затича към вратата. Грейс погледна след нея.

— По дяволите!

— Блокмън няма ли да е прикрепен към теб отсега нататък? — запита Килмър. — Не можеш ли да го помолиш?

— Не.

Килмър я изгледа с присвити очи.

— Защо не?

Тя замълча.

— Защо не? — настоя той.

— Защото казах на Норт и на Крейн да вървят по дяволите.

— Интересно — той стоеше напълно неподвижно, но тя усещаше бурята, която бушуваше под привидното му спокойствие. — Може ли да запитам защо?

— Крейн искаше да се съглася да заложи двете ни с Франки като стръв и така да платя цената за защитата. Отговорих, че няма да стане.

Той замълча за миг.

— Мисля, че ще се наложи да се видя с Крейн при първа възможност — почувства, че трябва да поясни, и добави: — Макар че неговата глупост може би работи в моя полза, ако ще те накара да се обърнеш към мен. Така ли е?

— Не — отговори кратко Джейк.

— Кажи ми го, след като си имала време да обмислиш всички възможни последици — той се обърна и тръгна към вратата. — Ще оставя Дилън тук, за да те пази през нощта, а и да се грижи за конете до утре сутрин, когато ще дойдат хората на Бейкър. Ще се върнеш ли в мотела?

— Само за тази вечер — тя потупа Дарлинг за последен път и го последва. — След това ще трябва да изчезна. Веднага след като си изработя ясен план, ще отида до банката и ще изтегля пари. Каза, че разполагам с около два дни. Все още ли е така?

— Доколкото знам. Донован държи под око Марвът в Ел Тарик и би трябвало да забележа всяко раздвижване — направи пауза. — Аз вече имам план, Грейс. И разполагам с добър екип, който ще може да те защити.

— Робърт ми каза, че вече не работиш за ЦРУ.

— Знаеше, че половината от хората ми не са от ЦРУ още когато работеше с мен. Не е трудно да бъдат заместени държавните агенти. А и много от тях избраха да останат с мен.

Тя лесно можеше да му повярва. Килмър вдъхновяваше хората си и те му бяха предани без ни най-малко усилие от негова страна.

— За да правят какво?

Той сви рамене.

— Да правят онова, за което мен ме наемат. В този свят винаги се намира работа за добре смазана военна машина. Изпълнявал съм какви ли не задачи — от спасяването на отвлечени изпълнителни директори на нефтена компания в Колумбия до спасяването на войници от американската армия от терористи, въоръжени със снайпери, в Афганистан. Почти нищо не се промени, след като напуснах ЦРУ.

— Защо напусна тогава?

Той срещна погледа й.

— По същата причина, поради която го направи и ти. Защото всичко се обърка.

— И ти не помогна! — укори го тя.

— Няма да се оправдавам — каза той тихо. — Направих онова, което трябваше, но не съм способен на чудеса. Трябваше да направя своя избор.

— Избора ти не го биваше! — тя извърна поглед. — Можеше да струва живота на баща ми.

— Слава богу, не стана така, но да, съществуваше такава вероятност. Трябваше да действам бързо, за да спася останалите четирима от екипа, а те трябваше да напуснат Ел Тарик в онази нощ. Баща ти беше в Танжер. Нямаше да имам време да стигна до него, преди Марвът да е заложил капана си.

— Но не позволи и на мен да отида при него — тя сви длани в юмруци. — Удари ме, за да изпадна в безсъзнание, и ме заключи в онова проклето мазе. Не бях искала помощта ти. Нямах нужда от теб. Можех и сама да стигна до баща си.

— Марвът щеше да те чака. Изпратих предупреждение на баща ти, просто в случай че бях сгрешил, но той не напусна Танжер. Това говори ли ти нещо?

— Може би не е получил предупреждението — предположи тя.

— Получи го — поклати глава Килмър, — но нямаше нужда от него. Знаеше какво се е случило в Ел Тарик.

— Не знаеше. Той беше този, който информира ЦРУ за Марвът. Той получи назначението в Ел Тарик. Не беше негова вината за това, че Марвът се оказа подкупен.

— Казах ти и преди. Баща ти го подкупи, Грейс — каза тихо Килмър.

— Не, това е лъжа! Той не би направил това. Знаеше, че съм там. Обичаше ме.

Килмър не отговори.

— Обичаше ме — повтори тя.

— Може би беше решил, че ще успее да те измъкне, преди небесата да се стоварят отгоре ни. Ние обаче много бързо отивахме към края на мисията — сви рамене. — Водили сме този разговор и преди. Тогава ти не ми повярва. Не искаш да ми повярваш и сега. Затова да оставим темата и да се съсредоточим върху настоящето. Имаш нужда от мен, за да защитиш Франки, а аз имам желанието и средствата да го направя. Остави ме да ти помогна.

Тя се опита да контролира гнева и обидата от предателството, предизвикани от спомените. Поклати рязко глава.

— Мога да се справя и сама — погледна през двора към Франки и Робърт. — Трябва да отида при тях. Франки не изглежда прекалено разтревожена, Слава богу.

— Много ли е близка с него?

Тя вече прекосяваше двора.

— Да — отвърна през рамо.

— А той близък ли е с теб?

Тя му хвърли кос поглед.

— Какво — по-точно искаш да кажеш?

— Спиш ли с него?

Тя замръзна на мястото си.

— Не е твоя работа.

— Знам. Но това не променя нещата.

Говореше тихо, но с все същата настоятелност, която тя помнеше отпреди. О, мили Боже, дори тялото й отговаряше, сякаш бяха интимни от вчера и деветте години раздяла не съществуваха.

Не! Всичко беше приключило.

— Няма значение какво ще почувствам, Грейс — каза той. — Ти ще имаш пълния контрол, ако решиш да ми гласуваш доверие да се справя с проблема.

Тя никога не беше успявала да контролира каквото и да било, когато беше замесен той. Трябваше само да я докосне и тя щеше да се разтопи. Това сексуално привличане я объркваше и плашеше. В началото беше помислила, че е благоговение пред героя, но то се беше превърнало в нещо като наркотична зависимост през последвалите седмици. Беше нещо, което се изплъзваше от контрол.

Не можеше да е същото чувство. Сега тя беше по-възрастна и имаше причини да не изпитва каквото и да било, освен гняв и огорчение, към него. Усмивката му беше тъжна.

— Изглежда, и за теб няма значение. Така ли е? Не се чувствай зле. Хормоните нямат нищо общо със студената логика на ума — вече се обръщаше. — Тази вечер ще бъда близо до мотела. Оставих на Блокмън визитна картичка с телефонния си номер, за да ти я даде. Ако имаш нужда от мен, обади се.

И той се отдалечи надолу по пътя с широки крачки. Случилото се преди малко я разтърси силно и в момента тя не искаше да я занимават мисли за него. Вярваше, че е успяла завинаги да го изхвърли от живота си, но очевидно това не важеше за низките инстинкти на плътта.

Можеше и щеше да се справи. Може би връзката им беше приключила твърде внезапно, преди да е намерила естествения си край. И може би остатъчни емоции бяха нещо неизбежно в ситуации като тази. Може би следващия път, когато го видеше, въобще нямаше да усети сексуално напрежение. Трябваше да помни кой е той, какво беше направил и всичко щеше отново да е нормално.

Нормално?

Кое беше нормално в този свят, в който мили хора като Чарли можеха да бъдат убити без причина?

 

 

— Мистър Килмър ми харесва — каза Франки, след като се настани в леглото си за през нощта. — Искам да кажа Джейк. Той иска да го наричам така. Мисля дори, че е страхотен. Но ти не го харесваш, нали?

— Някога го харесвах — каза тя уж така, между другото. — Защо мислиш, че е страхотен?

— Защото умее да слуша. Повечето хора всъщност не слушат какво им говорят децата. Но не и той — тя се прозина. — Мисля още, че е умен. Не говори много, но личи, че е умен. Права ли съм, мамо?

— Много умен — каза на себе си Грейс.

— И си работила с него, когато си била супер шпионин? — продължаваше да любопитства дъщеря й.

— Не съм била шпионин, още по-малко — супер. Просто такава ми беше работата — тя я целуна по челото. — Чувстваш ли се вече по-добре, бейби?

— Не знам. В хамбара отново се разплаках.

— Това е естествено. Човек мисли, че е добре, а после нещо се случва и той отново се разплаква.

— Ти също ли?

— Аз също. Но важното е, че днес направихме онова, което Чарли би искал от нас. И че ще си го спомняме всеки ден с любов. А това можем, нали?

— Разбира се — Франки погали леко майка си по затворените клепачи. — Мокри са — и изведнъж тя зарови лице в гърдите на Грейс. — И мен ме боли, когато ти изпитваш болка. Какво мога да направя?

Гърлото на Грейс се беше свило, тя прегърна дъщеря си и я притисна към себе си.

— Обичай ме. И аз ще те обичам. Обичта е най-доброто лекарство — тя я побутна, за да легне отново на възглавницата. — Хайде, заспивай.

— Всичко ще е наред, нали? — прошепна Франки. — Вече няма да ни се случи нищо лошо?

Грейс кимна.

— На теб нищо няма да ти се случи, обещавам.

— А на теб? — настоя Франки.

— И на мен — тя я загърна плътно в одеялото. — Трябва да се грижа и за себе си, за да мога да бъда полезна и за теб. Лека нощ, бейби.

— Лека нощ, мамо.

Грейс загаси нощната лампа и отметна завивките на съседното легло. Съмняваше се, че ще може да заспи, но искаше Франки да чувства утехата от присъствието на друг човек в стаята, ако се събуди през нощта. Дъщеря й беше преживяла достатъчно ужас през последните няколко дни — ужас, който щеше да й стигне за цял живот.

Франки вече спеше. Чуваше равномерното й дишане. Грейс отиде до прозореца и погледна към паркинга, два етажа по-надолу. Какво очакваше да види? Елитни полицейски части да нахлуват в малкия градец? Може би. Марвът би могъл да си позволи елитни части с парите, които плащаше на хората си. Нито един негов екип обаче не би могъл да бъде толкова добър, колкото екип на Килмър.

Ръката й стисна здраво завесата. Липсата на шок при тази мисъл показваше, че умът й продължава да обмисля вариантите. Независимо колко упорито се опитваше да не мисли за предложението му, то все се въртеше в ума й. Възможностите на Килмър да защити Франки бяха такива, че никой не можеше да се мери с него. Ако останеше сама, Грейс щеше непрекъснато да бяга, а и щеше да е милион пъти по-уязвима. Беше обмислила различни варианти, но нито един от тях нямаше да й осигури такава закрила, каквато би имала при Килмър.

Франки промърмори нещо. Дали сънуваше? И дали този сън нямаше да се превърне в кошмар? Грейс й беше обещала сигурност. Дали имаше право да откаже предложението на Килмър, щом то гарантираше най-добър шанс на Франки?

Да, по дяволите! Грейс беше интелигентна и способна и не искаше намеса от… Не. Нямаше значение какви са желанията на Грейс, важни бяха нуждите на Франки. Можеше да позволи на Килмър да защити дъщеря си. Защото тя заслужаваше всичко, което той можеше да й даде. Извади мобилния си телефон и набра номера на Килмър, написан на визитната картичка, дадена й от Робърт. И веднага щом той отговори, каза:

— Нямам избор, по дяволите! Тя трябва да бъде в безопасност.

— Бъди по-конкретна.

— Отговорът е „да“, но ще бъде по мои правила и ако не ми харесват някои от твоите подходи, ще се оттегля. Ясна ли съм?

— Да. Нека тя е готова да тръгне още в пет сутринта.

— И не искам да се втурнеш тук, сякаш ще я спасяваш от пожар, за да не я уплашиш.

— Ще я обградя с грижите, с които е свикнала. Ти обаче ще бъдеш решаващият фактор. Ти си центърът на нейния живот и ще трябва да й вдъхнеш увереност в онова, което правим.

— Ти вече успя да се вмъкнеш в сърцето й — каза Грейс саркастично. — Тя мисли, че си страхотен.

Той замълча за миг.

— Така ли е?

— Тя е дете, а и не те познава напълно.

— Да, това значително намали ефекта от нейните думи — направи пауза. — Тя е необикновена, Грейс. Свършила си наистина забележителна работа.

— Направих и продължавам да правя всичко, на което съм способна. Тя е много специална — добави с дрезгав глас: — И нищо няма да й се случи. Затова е по-добре много внимателно да планираш и изпълниш нещата — и тя рязко затвори.

Свърши се. Тя отстъпи. Върна се до леглото на Франки и сведе поглед към нея. Беше красива. В съня си тя изглеждаше много по-уязвима — като съвсем малко дете.

— Играта вече започна, бейби — прошепна тя. — Не е това, което исках, но мисля, че е най-доброто за теб. Господи, надявам се да е най-доброто за теб.

Глава 5

— Готови ли сте? — запита Килмър, когато Грейс отвори вратата.

Тя кимна и каза.

— Франки е в банята. Ще излезе съвсем скоро.

— Как го приема?

— Добре. Тя е силна за възрастта си. Казах й, че трябва да намерим място, където ще живеем в безопасност, и тя го прие — направи гримаса. — Мисля, че се тревожи повече за мен, отколкото за себе си.

— Това не ме изненадва — Килмър отвори мобилния си телефон. — Дилън, ела да вземеш чантите. Ще тръгнем съвсем скоро.

— Нима мислеше, че ще се откажа в последната минута?

— Да, и тази възможност съществуваше. Не показа голям ентусиазъм… — той не завърши мисълта си.

— Здравей, Джейк — Франки беше излязла от банята.

— Здравей, Франки. Зарадвах се, когато разбрах, че ще дойдеш с нас, защото ще имаме нужда от помощта ти.

Тя смръщи вежди.

— За какво?

— За да се грижиш за конете в ранчото — усмихна се той.

Тя ококори очи.

— Коне? Колко са?

— Три. Не успях да разбера всички подробности, но мисля, че те ще имат нужда от много грижи и тренировки.

— Винаги е така с конете. Мама не ми каза, че ще живеем в ранчо. Твое ли е?

— Не. Просто съм го наел за следващите няколко месеца. Надявам се дотогава да можете да се върнете у дома.

— И къде се намира?

— До Джаксън, Уайоминг. Предполага се, че е приятно.

— На запад. Ранчо… — очите на Франки заблестяха. — Като Рой Роджърс.

Той се усмихна.

— Страхувам се обаче, че там няма Тригър. Ако искаш кон чудо, ще трябва сама да го тренираш.

— Не можем ли да вземем Дарлинг? Вече започнах да го обучавам.

— Сега — не. Може би по-късно — на вратата се почука и Килмър я отвори. — Франки, това е приятелят ми Дилън. Той ще дойде в ранчото с нас. Ще му покажеш ли къде са чантите ви?

— Разбира се — тя поведе Дилън през всекидневната. — Ти каубой ли си? — запита тя и посочи чантите, оставени до леглото. — Не приличаш на такъв.

— Обучавам се за каубой — отговори Дилън. — Може би ти ще ми дадеш някой и друг урок.

— Може би — тя изглеждаше изпълнена със съмнение. — Обаче не знам много за кравите. Чарли не ги обичаше. Предпочиташе конете. В ранчото има ли крави, Джейк?

— Не, доколкото знам. Но заедно ще разберем със сигурност — той грабна една от чантите. — Това само прави приключението по-истинско — погледна Грейс. — Всичко наред ли е засега?

— Ще видим, когато стигнем там. А как ще пътуваме? — искаше да знае Грейс.

— Ще отидем с кола до частно летище близо до Бирмингам и ще вземем реактивен самолет до Джаксън. А там ще наемем кола, с която ще отидем до ранчото.

— Нямаме опашка? — запита тя.

— Нямаме — отговори Килмър. — Познаваш ме достатъчно добре, за да задаваш този въпрос.

— Познавах те преди девет години.

— Не съм се променил — той срещна и задържа погледа й. — Не и по отношение на важните неща.

Тя откъсна погледа си от неговия с усилие. А той отново се обърна към Франки.

— Отиди до колата с Дилън, Франки. Ние ще направим обичайната проверка на чекмеджетата и гардеробите и ще дойдем веднага.

Момичето погледна Грейс.

— Окей?

Грейс кимна и Франки взе от Дилън малката чанта с тоалетните си принадлежности.

— Аз ще нося тази…

Грейс взе сакото си от дивана в момента, в който Франки излезе от стаята.

— Кажи ми колко безопасно е това място.

— Толкова, колкото мога да го направя. По-голямата част от хората ми ще бъдат там, за да те пазят. Изгорил съм всички документи, освен тези за конете. Ранчото се поддържа само, така че наоколо няма да се навъртат местни хора.

— Защо избра ранчо?

— Казах ти, че ще се погрижа на Франки да й е удобно и приятно.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Но има и нещо друго, нали?

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха леко нагоре.

— Познаваш ме прекалено добре.

Тя замръзна.

— Мили Боже, ти ще се опиташ да заловиш Двойката!

— Не и ако това ще има отражение върху теб.

— Ти си луд. Изгуби трима души в Ел Тарик преди девет години. Не е ли достатъчно?

— Повече от достатъчно, дори прекалено много, и един щеше да е прекалено много. Затова няма да се предам или да се откажа. Това бяха мои хора и не успях да ги спася. Ти се измъкна, но се наложи години наред да се криеш от копелето, да нямаш живот. Той можеше да се появи всяка минута и да ти отнеме всичко, за което си работила. Можеше да убие тебе, дори Франки. Няма да позволя тази заплаха да тегне повече над главата ти — направи пауза. — Няма да позволя на Марвът да си седи спокойно и да дебелее, докато управлява малката си империя. Първо ще изгуби всичко, а после ще го убия. И ще започна с Двойката.

Последните думи бяха произнесени, като лицето му остана безизразно, но гласът му прозвуча с абсолютна убеденост. Марвът мъртъв. При тази мисъл, тя изпита задоволство.

— Да, виждам, все още мразиш този кучи син — каза Килмър, като изучаваше изражението й. — Помня, че по онова време не можеше да решиш кого искаш да убиеш: мен или Марвът.

— Марвът. Но с преднина от един косъм. Той уби баща ми, но ти ми попречи да го спася.

— И отново ще го направя. Как успя да се сдържиш да не преследваш Марвът през всичките тези години?

— Франки беше по важна за мен.

Тя се опита да потисне емоционалната буря, предизвикана от гнева срещу Марвът. Нищо не се беше променило. Причината тя да бяга и да се крие, да не преследва Марвът, все още съществуваше.

— Аз съм вън от това. Няма да ти помогна.

Той повдигна вежди.

— Кой те е помолил?

— Крейн.

— Аз не съм Крейн. Не искам помощта ти — той й посочи с ръка да върви пред него. — Аз просто искам вие двете да сте в безопасност. Справял съм се достатъчно добре и без теб през целия си живот, Грейс. С Двойката няма да е по-различно.

— Добре — тя мина покрай него и тръгна към асансьора. — Защото мигът, в който видя, че преследваш Двойката, докато Франки е още в ранчото, ще е онзи, в който ще си тръгнем.

— Робърт! — Франки скочи от колата и затича към Блокмън, който беше застанал до хангара. Прегърна го развълнувано, бурно. — Защо си тук? Мислех, че…

— И аз мислех така — той я вдигна и я завъртя в кръг. — Но после се замислих за това, колко много имаш нужда от мен, за да можеш да захвърлиш кафявия колан и да спечелиш черния. Ако те оставя дълго без тренировки, ще забравиш всичко научено. Затова реших да дойда.

— Чудесно! — тя отново го прегърна и се обърна към Грейс. — Нали е чудесно, мамо?

Грейс кимна.

— Разбира се — срещна погледа на Робърт над главата на Франки. — Обаче ти имаш много повече да губиш от Франки. Освен ако Крейн не е променил решението си.

Робърт поклати глава.

— Каза ми да си гледам моята собствена работа, когато се опитах да поговоря с него — усмихна се на Франки. — И тъй като получих делово предложение, което много трудно бих могъл да откажа, последвах съвета му — погледна Килмър. — Обадих се на Шолц — моята свръзка в главния офис в Лангли. Той обеща да проследи изтичането на информация, благодарение на което Керсов е стигнал до Грейс.

— Колко време ще му отнеме?

Робърт сви рамене.

— Не знам — хвана Франки за ръката. — Да се качваме в самолета. Взех със себе си DVD с последния концерт на Сара Чанг. Помислих, че може би ще поискаш да го видиш.

— Така е, искам — Франки закима неудържимо с глава, докато двамата вървяха заедно към самолета. — Знаеш ли, тя е започнала съвсем млада като мен. Всъщност, свирела е във филхармонията в Ню Йорк още когато е била осемгодишна. Не мисля, че това би ми харесало. Би ми пречило да правя много други неща. Може би по-късно…

Грейс се обърна към Килмър веднага, щом другите не можеха вече да ги чуят.

— Защо го правиш?

— Обещах ти, че Франки ще има всяка възможна утеха. Той е част от живота й.

— И си го примамил, с което си го лишил от правителствената пенсия?

— Той няма да пострада от това, а и всичко, което трябваше да направя, беше да размахам моркова. Той буквално го грабна. Много е привързан към теб и Франки. Освен това, беше готов да опита нещо ново и различно.

— Участието в твоя екип със сигурност ще напълни банковата му сметка — каза тя сухо. — Ако не го убият.

— Обещавам да не изпращам Давид при Урая — прошепна той. — Независимо колко ще се изкушавам.

— Давид и Урая? — тя сбърчи озадачено чело. — Кои бяха те…

— Няма значение — той тръгна с широки крачки към самолета. — Да изчезваме оттук.

Давид и Урая. И тогава се сети. Библейският крал Давид и Урая, съпругът на Батшеба, изпратен от Давид на смърт, защото кралят е искал да съблазни съпругата му.

Страст.

Не, нямаше да мисли за думите на Килмър. Но как, по дяволите, би могла да престане? Те бяха извикали спомени, последвани от усещане за чувственост, свързани както мракът — с нощта.

Той искаше тя да си спомни. Проклет кучи син. Искаше тя да знае, че за него не е приключило. Беше направил уж между другото тази забележка за библейската страст, оставил я бе да я свърже със сексуалното безумие…

Трябваше да престане. Той не беше Давид, а и тя не беше библейска красавица. Случилото се между тях беше приключило. И тя просто трябваше да се погрижи да остане така.

 

 

Ранчото се казваше „Бар Трипъл Екс“. Името беше гравирано на дървената табела, поставена на стълб до портата.

— Нека аз отворя вратата — побърза да скочи от колата Франки. Спря и повдигна глава. — Тук е по-хладно, отколкото у дома — премести поглед и той обхвана великолепието на планините Гранд Тетън. — И много красиво. Наистина е красиво. Но е различно… — тя смръщи вежди в опит да подреди всичко в ума си. — Фермата на Чарли беше като малко и нежно пони, а това ранчо е… буен жребец — засмя се тихо. — Това е — тя отвори широко вратата, изчака колата да мине, затвори я и отново се качи в колата. — Но когато нещо е различно, то е интересно, нали, мамо? А и ти можеш да обуздаваш буйни жребци. Щеше да победиш и онзи двегодишен жребец, но… — усмивката й се стопи. — Всичко се случва.

— Ще го направя, когато се върнем — Грейс прегърна Франки. — Но ти си права, тук е различно. Просто ще трябва да видим какво можем да извлечем от това място — обърна се към Килмър. — Не видях охрана.

— Ще долетят тази вечер — той погледна Франки и се усмихна. — Утре тук ще има много каубои.

Тя му се усмихна в отговор.

— Но няма крави. Не видях нито една.

— Обзалагам се, че някои от онези каубои никога не са се качвали на кон — каза Дилън с усмивка. — Или поне ми се иска да е така. Не искам аз да съм единственият — той спря колата пред двуетажната тухлена къща и слезе. — Ще внеса чантите вътре. Поне съм добър в ролята на товарното муле.

— Ще ти помогна — Робърт грабна една от по-големите чанти и два куфара и последва Дилън по стъпалата. — В коя спалня, Килмър?

— Франки и Грейс ще заемат първата, до стълбите. Останалите можете да разпределите, както желаете. След като свършите, можете ли вие двамата да проверите конюшнята? И не забравяйте плевнята.

— Разбира се.

Робърт изчезна в къщата. Франки слезе от колата, изтича и застана на верандата.

— Красиво е — прошепна тя. — Чуйте вятъра. Той… пее.

— Така ли? — коленичи до нея Килмър. — И каква е песента му?

— Не знам — тя погледна замечтано към планините. — Но ми харесва… — седна на стъпалата. — Може ли да остана малко тук, навън, мамо?

— Ако не се отдалечаваш — Грейс разроши къдриците й, когато мина край нея. — Трийсет минути.

— Окей.

— Ако искаш, ще отидем да видим конете веднага след като проверят конюшнята — предложи Килмър.

После извади малкото пиано от колата, поставено по настояване на Франки на задната седалка, и изкачи стъпалата на верандата. Франки поклати глава.

— Не сега — тя се облегна на перилата с поглед, зареян над планините. — Искам просто да поседя тук и да послушам…

— Разбира се — каза Килмър и отвори вратата за Грейс. — Запознаването с конете може да почака.

Грейс си помисли, че интериорът е издържан в по-меки и топли нюанси, отколкото са характерни за Дивия Запад. Голяма каменна камина заемаше едната стена, а пред нея имаше удобен, тапициран в бежов цвят, диван. Няколко кожени фотьойла бяха разпръснати из стаята, но над всичко доминираше великолепната подова лампа от „Тифани“.

— Хубаво е тук, уютно.

— Радвам се, че одобряваш — той вече изкачваше стълбите, като носеше куфарчето с пианото на Франки. — Има четири спални. Настаних теб и Франки в първата.

— Можеш да оставиш пианото тук долу. Тя много скоро ще го поиска.

Той я погледна.

— Вятърът пее?

— Може би — сви рамене тя. — А може би е нещо друго. Тя говореше, че има нужда от пианото предната нощ, още преди да сме узнали за Чарли.

— За първи път виждам тази нейна страна — той погледна замислено затворената врата. — Интересно е. Докато виждаш пред себе си лудо по конете момиченце, и изведнъж то се превръща в изпълнен с чувствителност млад човек.

— Всички тези нейни страни са цялостната личност на Франки. Опитала съм се да работя върху разностранните й способности. Дано съм успяла — тя тръгна нагоре по стълбите. — Например, не й позволявам да зареже задълженията си само защото чува някоя мелодия в главата си.

— Господи! Не съм очаквал да си толкова жестока.

Тя го изгледа с блеснали от гняв очи.

— Важно е. Да, тя трябва да бъде окуражавана, но също толкова жизненоважно е да изгради силен характер.

— Бих казал, че тя има дяволски силен характер — той вдигна ръка. — Не те критикувам. Свършила си невероятна работа и аз нямам право да се намесвам.

— Да, това е истината.

Той се усмихна.

— Мога ли обаче да кажа, че изпитвам гордост, задето материалът, с който работиш, е осигурен от моите гени?

— Можеш да го кажеш на мен. Но не бива да го казваш на Франки — тя мина покрай него и продължи нагоре по стълбите. — Донован също ли ще дойде утре?

— Не, той ще „дебне“ Марвът. Той ме осведоми, че Керсов е един от играчите, появили се сред лагера на Марвът. Няма да го изтегля, докато наистина нямам нужда от него тук.

— И кой друг е поканен от Марвът да участва в лова на глави?

— Пиърсън и Родерик. Тези двамата са големите играчи, но съм сигурен, че Марвът е оставил играта отворена, за да участват в нея и по-дребни риби. Той е организирал истинско голямо състезание, за да е сигурен, че ще получи, каквото желае.

— Копеле!

— Да. Но това, че ги кара да се състезават, е добре за нас. Нито един от тях няма да рискува да разкрие къде си, без наистина да те е заловил и да има възможност да те предаде на Марвът.

— Или да му даде главите, поставени в кошница.

Килмър кимна.

— Във всеки случай, това ще ни даде време да се измъкнем, защото никой няма да докладва директно на Марвът — той се обърна и заслиза все така с пианото в ръце. — Ще оставя това до дивана във всекидневната. Предполагам, че трябваше да уредя тук да има голямо, истинско пиано.

— Тя е доволна и на това — Грейс спря в края на стълбите, за да го погледне. — Каза ми каква цена е готов да плати Марвът за мен и за Франки. А каква е цената за твоята глава?

— Достатъчна, за да купиш малко кралство — той изправи гръб и тръгна към верандата. — Да, той ми е малко ядосан. Можеш ли да си представиш?!

По гръбнака й полазиха тръпки. Защо той не можеше просто да обърне гръб на Марвът, както беше направила тя? Не, трябваше да настоява, да губи време, да рискува всичко.

Но дали тя наистина беше обърнала гръб на Марвът? Силният гняв, дори ожесточеност, които беше изпитала, я свариха неподготвена, изненадаха я. Чувствата обаче не са действия. А Килмър избираше да действа. Докато всичко, което интересуваше нея, беше безопасността на Франки.

Спалнята, посочена й от Килмър, имаше две големи легла, покрити с кувертюри с избродирани цветя. Панорамният прозорец на отсрещната стена позволяваше гледка към великолепните планини, очаровали Франки.

Тя отиде до прозореца и погледна надолу към ограденото място. Из целия район тук-там, растяха кестени, пасяха красиви коне, с дребни изящни кости. Арабска порода ли бяха?

Синеоката Двойка в Ел Тарик бяха арабска порода, спомни си неочаквано тя. Превъзходни във всяко отношение, във всяка физическа подробност, а сините очи ги правеха още по-необичайни. Бяха умни. Дори изключително умни. Никога не беше срещала по-интелигентни коне. Те като че ли усещаха всяка нейна мисъл, всяко нейно чувство. Тя ги познаваше добре. Преживяването да бъдеш с Двойката беше повече от вълнуващо, не можещо да се сравни с нищо друго. Отначало беше невъзможно да мисли за тях като за отделни животни. Те винаги бяха просто Двойката за нея, както и за всички останали в Ел Тарик. Но към края тя беше започнала да ги разделя, да ги кара да реагират всеки самостоятелно. Те бяха игриви и живи, много чувствителни, винаги леко напрегнати и очарователни. Дали все още бяха такива? Вече са сигурно почти десетгодишни…

Трябваше да престане да мисли за тях. Каза на Килмър, че не иска да има нищо общо с Двойката, и наистина го мислеше. Беше твърде опасно, а те и без това вече й бяха стрували прекалено много.

Извърна се от прозореца, вдигна чантата върху леглото и дръпна ципа. След като свършеше с разопаковането на багажа, щеше да вземе душ, а после да слезе в кухнята, за да види с какво разполага, и да приготви вечеря на Франки. Дъщеря й обикновено хапваше добре, но напоследък беше някак разсеяна и се нуждаеше от напомняне, за да се храни.

Като помисли малко, тя извади и подреди багажа от едната чанта, но остави другата недокосната и готова за незабавно тръгване. Имаше доверие в способностите на Килмър, но и в щастливото стечение на обстоятелствата. Винаги беше добре човек да е подготвен за най-лошото и да се надява на по-доброто.

 

 

Ел Тарик, Мароко

— Мислим, че Керсов е открил местонахождението на жената и детето — каза Брет Ханли още с влизането си в остъклената веранда. — Алабама.

Марвът вдигна поглед от шахматната дъска. Играеше тази древна игра с десетгодишния си син.

— Кога можем да ги очакваме?

— Е, това не знам точно… Мисията не била напълно успешна.

Марвът премести една от фигурите си.

— Шах и мат — смръщи вежди. — Гуилаум, винаги съм ти казвал да пазиш царицата си. Хайде, тичай сега и мисли за грешките, които допусна. Довечера искам да ми кажеш как можеше да спечелиш играта.

— Не съм сигурен… — очите на детето бяха пълни със сълзи. — Съжалявам, татко.

— Не е достатъчно да съжаляваш — той погали нежно сина си по бузата. — Чуй, трябва да се концентрираш и да станеш по-добър, за да се гордея с теб. Нали ти също искаш това?

Гуилаум кимна.

— И аз ще се гордея. Ставаш все по-добър с всяка игра — прегърна момчето, а после го потупа леко по дупето. — Сега направи, както ти казах — и загледа как детето се отдалечава с подтичване. — В каква абсурдност се опитваш да ме накараш да повярвам, Ханли?

— Керсов е изчезнал.

— Тогава откъде знаеш, че я е намерил? И още по-важно, откъде знаеш, че се е провалил в изпълнението на задачата? — попита вече нервно Марвът.

— Съпругата на Керсов, Изабел, ми се обади преди час. Каза, че е намерил жената и е планирал изпълнението на задачата преди две нощи. Но тя не е получавала и вест от него оттогава. Проследих дирята и открих, че е имало жена и дете на съответната възраст в малка ферма в Таланвил, Алабама. Собственикът на фермата претърпял автомобилна катастрофа във въпросната нощ, а жената, Грейс Арчър, и детето са изчезнали.

— И се предполага, че тази Грейс Арчър е нашата Грейс Стилър?

Ханли кимна.

— Тогава, може би Керсов е на път да ми я достави, така да се каже.

— Съпругата на Керсов беше… Да, беше силно разтревожена — той се усмихна саркастично. — Запита дали би платил за информация, доставена от съпруга й. Очевидно се тревожи повече за пари, отколкото за изчезването на съпруга си. Какво да правя?

— Отиди да я видиш. Ти умееш да преценяваш хората, използвай дарбата си. Ще разбереш дали просто не се опитва да изстиска пари от мен. Ако решиш, че знае нещо ценно, ще трябва да разбереш какво е то.

— А ако не е така?

— Знаеш, че не обичам хората, които се опитват да ме измамят. Както казах, използвай способностите си за преценка — Марвът сведе поглед към шахматните фигури. — С колко хора разполагаше Керсов?

— Трима.

— Вярваш ли, че Грейс Арчър е могла сама да се справи с тях?

— Била изключително добра. Ти самият си го казвал.

— Но четирима мъже… При това се предполага, че са я изненадали. Трудно би могла да се справи. Освен ако не е получила помощ.

— Мислиш, че е Килмър?

— Всъщност надявах се да се случи точно това. Възможно е. Когато разбрах, че кучката е родила детето на Килмър, за мен се отвори врата. Знам каква власт може да има детето над баща си. Ако нещо може да го извади от скривалището му, то е точно това — каза уверено Марвът.

— Но жената е тази, която искаш, нали?

— Трябва да имам тази жена. Тя наистина беше невероятна с конете. Известно време мислех, че тя ще е отговорът на загадката. Все още вярвам, че имам шанс. Дълго трябваше да бъда търпелив, но знаех, че накрая ще я намеря. И очевидно тя е толкова опасна, колкото беше и преди девет години — вдигна фигурата, довела до поражението на сина му. — Да, човек винаги трябва да пази царицата си.

 

 

— Мога ли да помогна? — на прага на кухнята стоеше Килмър и гледаше супата, която димеше върху котлона. — Предполагам, че не. Ти като че ли се справяш. Не си спомням да си имала готварски умения.

— Научих се. Франки трябва да се храни добре — тя извади купи от шкафчето. — А и всеки може да отвори кутия със супа и да постави чесновия хляб във фурната.

— Тя все още е навън, на верандата. Мислиш ли, че ще успееш да я накараш да се прибере и да хапне? — Килмър беше загрижен.

— Да. Ще й кажа, че трябва да се нахрани, защото трябва да отидем до конюшнята и да се погрижим за конете. Знаеш ли нещо интересно за тях, което бих могла да й кажа?

— Сивият жребец е на две години и още не е обязден. Червеникавокафявият е с благ нрав и вероятно ще е подходящ за нея. Черният е малко темпераментен, но не е зъл по природа.

— Знаеш ли имената им? Той сви рамене.

— Не попитах. Мога да се обадя на собственика и…

— Няма значение. На Франки вероятно ще се хареса сама да им измисли имена — тръгна към вратата. — Къде е Робърт? Не съм го виждала, откакто пристигнахме.

— Казах му да вземе джипа и да огледа местността. Реших, че това няма да навреди.

— Не — тя извади таблата с чесновия хляб от фурната. — С какво обещание го примами да напусне работата си?

— Чиста съвест по отношение на теб и Франки — подаде й чиния, върху която да постави хляба. — И достатъчно пари, за да е сигурен, че старините му ще бъдат спокойни.

— Тогава, значи се справяш много добре.

— Да, винаги се справям добре, когато съм оставен сам на себе си. Обикновено имам проблеми, когато се доверя на други.

— Баща ми не би…

— Не говорех за някого в частност. Всъщност мислех за трите години, в които бях свързан с ЦРУ. Имаше моменти, когато те ми връзваха ръцете — той й се усмихна. — И ми губеха времето с фалшиви следи.

Тя откъсна погледа си от неговия.

— Колко тъжно.

— Не, въобще не е тъжно. Струваше си. Заради теб.

— Наистина ли? — тя отново го погледна. — Предполагам, че не си успял да убедиш нито една от останалите да легне с теб.

— Не съм се и опитвал. Норт ми изпращаше само мъже преди теб — усмивката му изчезна. — И с теб не съм се опитвал, Грейс. То просто се случи. Беше като експлозия. Още щом те видях, почувствах тръпките, а после вече нещата излязоха от контрол.

И за нея беше така. Беше толкова сигурна в себе си и в нещата, които искаше от живота. А после срещна Килмър и беше като отнесена от вихъра.

— Да, така беше. Но аз усещах тръпките и след като те напуснах. Бях бременна. И за мен не беше свършило.

— Грейс, мислех, че е безопасно. Ти ми каза…

— Знам какво ти казах. Излъгах. Бях като луда. Мисля, че в онзи момент нищо нямаше значение за мен.

— Съжалявам, Грейс.

Тя вирна брадичка.

— А аз — не. Имам Франки. Как, по дяволите, бих могла да съжалявам за това? Ти си този, който трябва да съжалява. Ти прекара тези осем години без нея и дори не знаеше какво изпускаш.

— Знаех. Норт ми каза, че си бременна, на следващия ден, след като ти си му казала.

Тя изкриви устни.

— И беше готов да се втурнеш към мен?

— Не. Искаш ли да знаеш защо?

— Било е неудобство. Не си искал бременна любовница.

Той не обърна внимание на горчивината в гласа й.

 

 

— Марвът те искаше. Ти постигна повече от всеки друг с Двойката. Той те търсеше по всички точки на земното кълбо. Не можех да намеря място, където ще бъдеш в безопасност. Бягах, криех се, бях изгубил половината си екип в набега, който трябваше да ми осигури Двойката. Знаех, че ще мине известно време, преди да построя живота си отново. Затова сключих сделка с Норт.

— Сделка?

— Той ми обеща програма за защита за теб и бебето, бодигард на прага ти. ЦРУ можеха да ти предложат по-добра защита от мен по онова време. Затова приех сделката.

— А ти какво му даде в замяна?

— Свърших една особено мръсна работа за него в Ирак и му обещах да не преследвам Марвът, докато ти си под тяхна закрила.

— Да не го преследваш? — тя смръщи вежди. — ЦРУ искаха да го спрат. Те ни дадоха разрешение да го убием, ако се опита да ни попречи да откраднем Двойката.

— Но политиката се промени още дори преди набега. Марвът очевидно държеше в ръцете си няколко от политиците в Конгреса и те непрекъснато пречеха на работата на агенцията.

— Политици? Какво общо, по дяволите, би могъл да има Конгресът с чудовище като Марвът?

— Очевидно доста, както открих благодарение на източниците на Донован. Марвът осигурил парите за кампаниите на няколко от сенаторите и после упражнил влияние върху тях, за да преминат към „тъмната“ страна. Имало известни брожения в Конгреса и техен център станало случилото се в Ел Тарик. Властта непрекъснато преминавала от едни ръце в други и при една от тези смени няколко от членовете на Конгреса принудили ЦРУ да предприеме рейда в Ел Тарик — тя понечи да каже нещо, но той вдигна ръка. — Знам. Не виждаш особен смисъл в това, както и във всичко, свързано с онзи набег. И двамата се запитахме защо ЦРУ искат Двойката веднага щом получихме заповедите. Но водени от чувството за дълг и отговорност, се подчинихме.

— Няма нищо като чувство за дълг и отговорност у теб.

— Напротив, смятам за дълг да свърша възложената работа, и то добре. Не съм казал, че не бих задавал въпроси след придобиването на конете — той сви рамене. — Нямах обаче такава възможност. Всичко отиде по дяволите. Години наред не можех въобще да повдигна въпроса — той направи пауза. — Обаче не забравих, Грейс.

Не, той не би забравил. Той безмилостно преследваше онова, което искаше.

— И Конгресът просто така промени решението си по отношение на Марвът?

— Вероятно с помощта на огромни подкупи. Всичко, което Донован успя да открие по онова време, беше, че последният транш пари е в полза на Марвът. После, след няколко години, настъпи адът от терористичния акт на единайсети септември и настана хаос. Сега бавно сглобявам мозайката. Сигурен съм, Норт е помислил, че ако постави Конгреса пред свършен факт, ще успее да ги убеди да застанат на негова страна. Това не се случи. Ние се провалихме, което е позволило на Марвът да продължи мръсните си сделки не само в Ел Тарик, но и на други места по света.

Тя поклати глава.

— Не е така.

— Това е истината. Попитай Норт. Макар да не съм сигурен каква част от истината ще си позволи да ти каже точно в този момент.

— Това няма да бъде истината. Крейн искаше да ме използва като примамка за Марвът.

— Тогава, може би Крейн е човек на Марвът и иска да те предаде в ръцете му. Или не знае колко силни са лобитата в Конгреса и как това може да сложи край на кариерата му — Килмър сви рамене. — Както и да е, не мога да му позволя отново да сложи ръце върху теб.

— Да му позволиш? Изборът е мой, Килмър.

— Не, не мога да ти оставя свободен избор, когато става въпрос за Франки — направи гримаса. — Макар да го намирам за все по-трудно. Нямаш избор, когато става въпрос дали вие двете да живеете или да умрете. Ще се боря с теб със зъби и нокти. Ти ще живееш — тръгна към вратата. — Чаках прекалено дълго, за да бъда изигран сега.

— Какво, по дяволите, мислиш…

Той вече беше излязъл. А тя трепереше. Гняв? Възмущение? Шок? Реакцията й беше смесица и от трите. През всичките тези години беше мислила, че ЦРУ я защитават, защото те бяха отговорни, че тя трябва да се крие от Марвът. Да узнае, че дължи това на сделката им с Килмър, беше истински шок за нея. Тя не искаше да му е задължена за нищо, по дяволите. А той нямаше право да мисли, че може просто така да се появи и да започне да управлява живота й. Беше приела той да пази Франки, но нямаше да…

Пое си дълбоко дъх. Трябваше да се успокои. Килмър винаги беше успявал да извика у нея отговор, какъвто никой друг не успяваше. Не можеше да позволи това да се случи отново. Трябваше внимателно да помисли над онова, което й беше казал. Ако беше вярно, Грейс не можеше да има доверие на ЦРУ, дори да сключеше сделка с тях.

А тя не се съмняваше, че истината е такава. Килмър никога не я беше лъгал. На това негово качество най-много се възхищаваше. Винаги можеше да разчита на болезнена честност и прямост. Някога Грейс се чувстваше сигурна, тази честност беше нещо като скала, за която можеше да се залови в обкръжаващото ги насилие.

— Това за Франки ли е? — на прага стоеше Робърт и гледаше чинията. — Искаш ли да й я занеса?

Грейс поклати глава.

— Аз самата ще го направя — след кратка пауза. — Е, намери ли вълци сред хълмовете?

— Само от четириногия вид. И ги видях отдалече. Килмър всъщност не очакваше нищо друго. Той просто е извънредно внимателен.

— А ти приемаш неговите заповеди. Това не те ли тревожи?

Той се замисли.

— Не. Той винаги е учтив, а и знае какво прави. Получих страшно много пари, за да се присъединя към екипа му. Има право да раздава заповеди — наклони глава. — Разбрах, че някога е заповядвал и на теб. Ти имаше ли нещо против тогава?

Тя извърна поглед.

— Не, прав си. Той знае какво прави — Грейс тръгна към вратата. — По-добре да доведа Франки. Храната ще изстине.

— Няма да има значение. Тя няма да усети вкуса й. Спомням си, че очите й имаха същия поглед в една от вечерите, когато излязохме да хапнем пица. Със същия резултат можеше и да не сме там — той направи пауза. — Радвам се, че има какво да занимава ума й. Защото помислих, че може би ще скучае тук.

— Тя все още мисли за Чарли. Просто се справя с това по свой начин. Всички трябва да правим това, нали?

Мина покрай него и след миг вече беше на верандата. Беше по залез-слънце и розово пурпурните облаци, които кръжаха над върха на планината, бяха великолепни.

— Франки?

Франки я погледна през рамо.

— Красиво е, нали мамо?

— Това е слабо казано — тя седна на стъпалата до нея. — Повече от красиво е. Съвършено. Но е време да хапнем, Франки. Супа и чеснов хляб. Окей?

— Чудесно — Франки продължаваше да гледа залеза. — У дома няма такива планини. Обзалагам се, че на Чарли щеше да му хареса тук.

— Сигурна съм в това. Само че Чарли обичаше нежните понита, а не буйните жребци. Тях винаги оставяше на мен.

— Обзалагам се, че не е бил такъв през целия си живот. Преживял е Втората световна война, а това сигурно е било като да обяздиш див мустанг.

— По-лошо.

— Значи възможно е да е заобичал нежните понита, след като е остарял. Възможно е, когато е бил млад, да не е било така. Да е предпочитал Чайковски пред Брамс.

— Възможно е — тя прегърна дъщеря си през раменете. — Накъде води това, бейби?

— Просто трябва да внимавам. Всичко трябва да бъде правилно за Чарли. Помниш ли, казах ти, че отново съм чула музиката, която беше само шепот?

— Да.

— Мисля, че е възможно да е бил Чарли.

Грейс застина.

— Чарли вече не е с нас — каза тя тихо.

— Но може би той е като музиката. Не знаем откъде идва, но това не означава, че не е тук. Мислиш ли, че е възможно да е някъде около нас?

— Мисля, че всичко е възможно — тя прочисти гърлото си. — Мисля още, че на Чарли щеше да се хареса твоето сравнение с музиката.

— Не, сравнението не е мое, то е на Чарли — тя отново загледа залеза. — Точно за това всичко трябва да бъде правилно. Всичко, което Чарли е бил и ще бъде…

— Разбирам.

Тя виждаше дори повече от картината, която Франки рисуваше за нея. Беше казала на Робърт, че Франки ще се справи с тъгата по свой собствен начин, но дори не беше мечтала, че ще стане посредством такъв подарък към Чарли. Или може би това беше подаръкът на Чарли за Франки. Както и да беше, това пак беше правилно, красиво и въздействащо.

— Мога ли да помогна?

Франки поклати глава.

— Не, мелодията идва бавно. Тя е шепот, но сега е малко по-силна — скочи на крака. — Гладна съм. Да вечеряме и после да отидем при конете.

Франки отново беше дете и Грейс прие това с благодарност. Не знаеше още колко време ще успее да запази спокойствието си.

— Идеята е чудесна! Ще трябва да претоплим супата в микровълновата фурна.

— Аз ще го направя, защото аз те задържах тук навън — тя тръгна към вратата. — Исках да си поговоря с теб. Това прави нещата по-ясни…

Последните думи заглъхнаха, защото Франки влезе в къщата.

По-ясни? На нея й се струваше, че Франки вижда всичко с кристална яснота. Детските очи винаги виждат истината. Погледна залеза още веднъж. Сега той беше изцяло в пурпурночервен оттенък. Вятърът беше спрял. Поне тя не го чуваше. Може би се рееше някъде високо в клоните на боровете.

И вероятно Франки щеше да го чуе.

Глава 6

Франки гледаше конете с блеснали очи.

— Кой е най-красив? — обърна се тя към майка си. — На мен ми харесва сивият.

— Красив е, но още не е обязден. Ще почакаш, докато се справя с него.

— Няма нищо. Всичките ми харесват.

Тя вдигна предпазливо ръка, за да погали червеникавокафявия. При докосването на Франки кобилата наведе глава и изпръхтя тихо.

— Тя ме харесва.

— Тогава трябва да се погрижим да се запознаете по-добре.

— Как се казва тя?

— Килмър не знае. Затова ще дадем на конете наши имена. Какво име й подхожда според теб?

Франки наклони глава.

— Тя има благи и мъдри очи. Като онази циганка, която видяхме на карнавала.

— Тогава нека да е циганка? — предложи майка й.

Франки кимна.

— Добре, Циганка — съгласи се тя.

— Искаш ли да започнеш да се грижиш за нея още утре сутринта?

— Да, това ще е първото, което ще направя. А може ли да я яздя?

— Когато аз съм тук, за да те наблюдавам.

— Извинете ме, дами — към тях се приближаваше Дилън. — Няма вие да се грижите за конете. Килмър се смили над мен и ще доведе хора, които са запознати с тези наши четириноги приятели — той се усмихна щастливо. — Слава Богу.

— Франки ще се грижи за конете, които избере.

Франки кимна сериозно.

— Така трябва. Конят ти се отплаща, като ти позволява да го яздиш, а ти му се отплащаш с грижите. Циганка ще трябва да свикне с мен и да знае, че я обичам.

— Извинявам се — каза Дилън. — Не разбирам от тези неща. А ще могат ли момчетата да се грижат за другите коне?

— Докато мама обязди сивия — Франки потупа за последен път Циганка. — Даде ли име на сивия, мамо?

— Все още мисля. Може би ще можеш да ми помогнеш. Голяма отговорност е да дадеш име на кон… Какво е това? — чу се груб и остър звук и погледът на Грейс се насочи към последната клетка в редицата. — Това не е кон.

— Не — каза Дилън. — Магаре е. То трябва да осигурява спокойствие на конете, но те като че ли не го осъзнават. Доколкото можах да видя днес следобед, не му обръщат никакво внимание.

Тя замръзна на мястото си.

— Магаре — повтори.

И тръгна бавно по пътеката между редиците клетки. Може би не беше Козмо. Магарешкият рев обикновено звучи по един и същи начин.

— Килмър не спомена за никакво магаре. Дали го е взел под наем заедно с останалите животни в ранчото?

— Предполагам. Или може би не. Той говореше само за коне. Може би магарето е нова придобивка.

— Не се съмнявам в това — тя стоеше пред малкото сиво магаре. — Въпросът е доколко е нова.

Магарето я гледаше втренчено и войнствено. Оголи зъби и нададе рев като я изпръска със слюнка. По дяволите! Това беше Козмо. Тя се завъртя на пети.

— Трябва да се видя с Килмър. Ти остани с Франки и я прибери в къщата, когато е готова. Ще се видим вътре, Франки.

— Окей — тя отново се обърна към Циганка. — Мисля, че има мигли като на филмова звезда. Може би като на Джулия Робъртс. Ти какво мислиш, Дилън?

— Хм, аз не виждам приликата — каза Дилън. — Но пък аз съм страхотен почитател на Джулия Робъртс и не искам да я сравнявам с конска муцуна.

— Само миглите — каза Франки. — И може би зъбите. Тя също има големи, красиви зъби.

Това бяха последните думи, които Грейс чу, преди да излезе от конюшнята и да тръгне към къщата. Дяволите да го вземат Килмър. Беше й обещал и ето че Козмо беше в конюшнята. Тя се затича по стъпалата, нямаше търпение да стигне до входната врата.

— Мога ли да ти помогна?

Грейс се обърна рязко. Килмър стоеше в далечния край на верандата — неясна фигура в мрака.

— Козмо, по дяволите! Мислеше ли, че няма да го позная?

— Не, знаех, че веднага ще го познаеш. Точно затова те чакам тук.

— Кога го залови?

— Освободих го преди шест месеца.

— Как?

— Не беше лесно. Трябваше да изчакам да заведат конете и Козмо в Сахара за годишния излет. Оставиха го да пасе в един оазис, когато заведоха Двойката в пустинята. Трябваше да го отвлека и да го накарам да мълчи, докато се отдалечим. По дяволите, той има най-мощното гърло на планетата.

— Възможно е било да те убият.

— Прецених, че рискът си струва. Не бях готов да отвлека Двойката, но можех да взема техния другар. Единственото успокояващо въздействие, което Двойката позволява, е това на Козмо. Като се изключи твоето. Без него, сигурен съм, че на всички им е много трудно с Двойката.

Тя също беше сигурна в това.

— Шест месеца. Това означава, че не си наел това ранчо заради Франки. Ти си се подготвил за Двойката.

— Надявах се никога да не се нуждая от скривалище за вас двете — каза той. — Но щеше да е глупаво от моя страна да не се възползвам от мястото, където Двойката ще е в безопасност.

— Няма място, където Двойката ще е в безопасност — тя поклати разочаровано глава. — Не мога да повярвам, че ще се опиташ да ги отвлечеш. Марвът очевидно знае, че приближаваш. Ще те чака. Няма да се справиш.

— Ще се справя, само не трябва да избързвам. Стъпка по стъпка.

— И Козмо е една от тези стъпки?

— Неприятна, при това — той се усмихна. — Но стъпка, въпреки всичко. Не се тревожи, няма да предприема други в момента. Ще бъде прекалено опасно за теб.

— И се предполага, че трябва да съм благодарна?

Той поклати глава.

— Аз съм този, който трябва да ти е благодарен. Исках просто да си спокойна за Козмо.

Да, беше спокойна. Козмо може и да беше малка стъпка, но беше показателна за безмилостната решителност на Килмър. Явно се готвеше за решителния сблъсък. Веднага щом тя и Франки излязат от общата картина, той щеше да предприеме действия. И вероятно щеше да бъде убит.

— Чудесно — обърна се и тръгна към вратата, но се спря. — Каза ми, че си откраднал нещо от Марвът, което ще го накара да ни търси навсякъде по света. За Козмо ли говореше?

— Не, за нещо, което е малко по-важно от Козмо. Част от информацията, която Донован откри за мен — усмихна се. — Не се налага обаче да я споделя с теб. Ти не се интересуваш от всичко това.

— Да, не се интересувам.

Нямаше да се тревожи за него. Той беше избрал да излезе от живота й и що се отнасяше до нея, това беше добре. Продължаваше да се занимава с рисковани дела и да попада в опасни ситуации. Нейният живот беше съвсем различен. Неговият център беше Франки. Тя се стремеше към живота, не към смъртта. Ако той все още фанатично желаеше Двойката, то тя му желаеше късмет. Щеше да има нужда от него.

 

 

Екипът на Килмър пристигна в ранчото с хеликоптер на следващата сутрин.

— Кои са тези хора? — прошепна Франки, когато Килмър излезе да ги посрещне на двора. — Изглеждат като… — тя смръщи вежди. — Не мисля, че са каубои.

— Сигурна съм, че няколко от тях са — каза Грейс. — Помниш ли? Дилън каза, че ще ни помагат с конете.

Тя познаваше само двама от екипа — Луис Васкес и Натан Солтър. Останалите й бяха непознати, но пък разпознаваше тихата и ненатрапчива увереност, която Килмър като че ли внушаваше на всеки от хората си.

— Онзи високият мъж в оранжевата риза е Луис. Той знае много за конете. Израснал е в ранчо в Аржентина. Беше вакерос. Помниш ли, разказах ти за вакеросите.

— Може ли да се запозная с него?

— Веднага щом Килмър приключи разговора си с тях.

А той вече почти беше приключил. Мъжете се разделяха, вървяха бързо и целенасочено — вероятно бяха получили заповедите си. Само след няколко минути на двора нямаше никого.

— Е, предполагам, че сега са заети.

— Не са каубои — повтори убедено Франки. — Не са и войници. Но приличат и на двете.

— Не, те са хора, които могат да ни защитят. Знаят как да се справят. Така изкарват прехраната си. Можеш да разчиташ на тях. Ще се запознаете по-късно днес.

Франки кимна.

— Но не сега. Трябва да поработя с пианото си.

— Аз ще отида в конюшнята, за да се уверя, че могат да се грижат за конете — вдигна ръка. — С изключение на Циганка. Двете с нея като че ли ще се разбирате великолепно.

— Да — отговорът на Франки прозвуча разсеяно. — Ще се видим по-късно, мамо.

— Точно така.

Франки не можеше да мисли за нищо в момента. Тя се концентрираше върху музиката. Грейс виждаше, че тя вече мислено подрежда нотите.

— По-късно, да.

Килмър изкачваше стъпалата на къщата.

— Донован не дойде ли? — запита Грейс.

— Казах ти, че той наблюдава Марвът.

— Чувал ли си се с него напоследък?

— Не и откакто сме тук. Което може би е добър знак. Ще му се обадя тази вечер, ако дотогава не се чуем — той изучаваше лицето й с поглед. — Тревожиш се за него.

— Винаги съм харесвала Донован. Той ми спаси живота в Либия — Грейс извърна поглед.

— Така ли? — повдигна вежди той. — Никога не ми го е казвал.

— Не беше твоя работа. Остана между нас двамата.

— Било е моя работа, ако е застрашавало мисията. Нали? — настоя Килмър.

— Върви по дяволите!

Той се усмихна.

— Предполагам, това означава, че си съгласна с мен. Ще трябва да поговоря с Донован.

— За Бога, това беше преди девет години.

— Донован също винаги те е харесвал.

Приятелските връзки не биваха окуражавани в екипа на Килмър, но беше трудно за хората да не се привързват, след като животът им зависеше един от друг.

— Не че това се забелязваше. Ти ме научи да не давам изява на чувствата си.

— Да, ти бавно, но сигурно ставаше все по-силна и по-корава. И аз се гордеех с теб — в очите му играеха весели пламъчета.

А тогава само това имаше значение за нея. Беше готова да направи всичко, да изтощи докрай тялото си, за да получи одобрението му. Господи, колко наивна е била.

— Бях млада и глупава. Мислех, че ако се справям добре, ще означавам нещо за теб. Обожавах те и те боготворях като герой.

— Знам — усмихна се той многозначително.

Бузите й пламнаха.

— Самодоволно копеле.

— Защо, мислиш, наредих на Донован да работи с теб? Щяхме да се озовем в леглото още на втората нощ, ако с обучението ти се бях заел аз. Господи, нямах търпение да те докосна от мига, в който те видях. И реших да бъда олицетворение на морала и етиката. Но това нямаше значение. Нещата се развиха по същия начин и получиха същия завършек след седмица. Не съм от хората, които дълго могат да устояват на изкушения от този род — каза тихо и се извърна. Тръгна с едри крачки през двора.

Тя го гледаше как се отдалечава. Винаги беше харесвала начина, по който той се движеше, всеки негов мускул излъчваше грация. И сега не можеше да откъсне погледа си от него. Господи, това се случваше отново! Чувстваше същата гъделичкаща топлина в дланите си, същия недостиг на въздух, усещаше импулса да тръгне след него, да го докосне. Той погледна назад през рамо.

Тя понечи да каже нещо, но размисли. Завъртя се на пети и влезе в къщата.

Като влезе, се спря до вратата, за да успокои дъха си. Нямаше нужда от вълнения, а от добър, спокоен и щастлив живот с Франки. Не искаше отново да се гмурне в онзи океан от чувственост, който й беше дал един, макар и благословен, подарък. Останалото беше просто лудост, животинска нужда, която я караше да поставя под въпрос волята и силата си. Тогава искаше да даде всичко, да вземе всичко, без да мисли за последиците.

Но сега точно те имаха значение за нея. Трябваше да бъде майка на Франки, трябваше да намери сили да се бори със слабостта, благодарение на която я беше заченала. А не беше сигурна, че ще успее да го направи, ако останеше близо до Килмър. Имаше нужда от време, за да изгради защитата си.

„Господи, колко ли време ще ми е необходимо?“, запита се тя с отвращение. Беше имала на разположение девет години, а преградите, които беше издигнала, бяха разрушени само за няколко дни. Тогава, трябваше да започне отново изграждането им, да не мисли за Килмър и за начина, по който той се движи…

Да, трябваше да е непрекъснато заета. Можеше да се заеме с обяздването на сивия жребец. Така щеше да има още нещо, на което да обръща внимание, освен на чувствата и усещанията си.

Защото, ако не обръщаше внимание, това можеше да й коства живота.

 

 

— Какво красиво момче си ти! — каза тихо Грейс и погали нежно коня. — Животът ти е приятен, нали? Бягаш, риташ с копита и никой не може да те докосне. Иска ми се да можех да позволя това да продължава. Няма нищо по-красиво от див кон на свобода. Сърцето ми ще се пълни с радост само като те гледам. Но животът на конете невинаги е толкова добър. Ще си в по-голяма безопасност, ако се научиш да се разбираш с нас. Можеш да се преструваш, че това е игра. Всеки ден, за кратко, ще правиш онова, което искаме от теб. Мислиш ли, че е справедливо?

Сивият се отдалечи леко от нея.

— Може би не е толкова справедливо. Но така трябва да бъде. А аз ще се погрижа да си в безопасност и да си щастлив. Дали да те нарека Самсон? Той също е бил силен и не е искал да се подчинява на никого. Ти обаче ще си по-умен от него — тя пристъпи по-близо и го погали по муцуната. — Сега, чуй ме и аз ще ти кажа какво ще направим заедно. Не чувстваш ли колко много искам да си щастлив? И ще бъдеш, Самсон. Ще бъдеш…

— Мислех, че се кани да обязди коня — Робърт се приближи и застана до Килмър. — Гледах от верандата. Тя обаче не направи нищо. Само стоеше до него и го гледаше.

Килмър почувства лек пристъп на раздразнение. Присъствието на Блокмън тук може би се налагаше, но не трябваше той да го харесва. И не го искаше край себе си, когато се опитваше да се концентрира върху Грейс и жребеца.

— Това е част от нещата — той не откъсна поглед от Грейс, която продължаваше да стои пред коня и да мърда устни, да произнася думи, които те не можеха да чуят от такова разстояние. — Никога ли преди не си я виждал да обяздва жребец?

Робърт поклати глава.

— Аз не съм от хората, които обичат селския начин на живот. Никога не съм ходил във ферма, с изключение на случаите, когато съм бил канен на вечеря. Но знам, че Чарли я смяташе за истинска магьосница по отношение на конете.

— Умен човек!

Килмър се покачи на оградата и преметна крак от другата страна. Търпение. Негово беше решението Блокмън да е с тях и сега трябваше да приеме последиците от него, затова каза повече от учтивост:

— Виждал съм я по време на едно-две наистина удивителни обяздвания. Конете, изглежда, я разбират.

— Това означава ли, че няма да се опитат да я хвърлят от седлото? — попита Робърт.

Килмър поклати глава.

— Тя казва, че това се случва много рядко. Няма кон, който да понася опасността от накърняване на независимостта. Но трудностите по обяздването се съкращават значително, ако се породи разбирателство, преди тя да се е качила на седлото.

— Но как го постига?

Килмър сви рамене.

— Питай нея.

— Щом няма да видим нещо необичайно, защо си тук? — продължаваше Робърт.

Килмър мълча един миг.

— Защото, ако има нещо необичайно, сивият е опасен. И трябва да съм тук — той хвърли предизвикателен поглед на Робърт. — А ти защо си тук?

— Поради същата причина — сви устни Робърт. — Не бях сигурен обаче, че сивият представлява заплаха. Грейс винаги изглежда толкова уверена по отношение на конете.

— Всеки кон представлява опасност. Грейс не би го приела по друг начин. Тя казва, че кон, който не притежава дух, няма и сърце.

— Ти, изглежда, я познаваш много добре — каза бавно Робърт. — Колко време беше в екипа ти?

— Шест месеца.

— Не е много.

Килмър отново изпита раздразнение. Изгледа го студено.

— Достатъчно.

Робърт изучаваше изражението му.

— Виж, не знам какво е имало между двама ви, но няма и да се опитвам да разбера или да се намеся. Предполагам, че нещата между вас винаги са били сериозни. Ако мислех, че имам шанс с Грейс, вече щях да съм спал с нея. Тя е специална. Но нямам шанс, иначе вече да съм опитал. Мога да се състезавам с теб, но не и с Франки. Тя е прекалено силен противник… — след кратка пауза добави: — Твое дете ли е Франки?

Погледът на Килмър проблесна предупредително.

— Защо мислиш така?

— Възрастта отговаря. Осем години. А и сте били заедно в месеците, преди тя да дойде в Таланвил. Започнах да събирам две и две и възможностите сами излязоха на бял свят. А след това огледах внимателно Франки. Тя прилича на Грейс, но има нещо и от теб. Особено във формата на очите.

— Така ли? — Килмър беше така изненадан, че се скова. — Не съм забелязал.

— Но аз съм — той се усмихна. — Мили боже, мисля, че те сварих неподготвен.

Килмър си каза, че наистина беше така. Много внимаваше да не мисли за Франки като за някой, който му принадлежи. Беше се отказал от тази привилегия, когато беше оставил майка й да я отгледа сама, макар да не беше успял да потисне собственическото чувство, което все още изпитваше по отношение на Грейс. А то се равняваше на страстта, която тя пораждаше у него. Но накрая изборът все пак щеше да е неин. Докато с Франки… беше различно.

— Тя наистина ли прилича на мен?

Робърт кимна.

— Наистина.

— По дяволите! — измърмори Килмър. — Не че това променя нещо.

— Не, не променя — Робърт погледна Грейс. — Мисля, че се кани да възседне жребеца.

Килмър също погледна Грейс. Тя беше поставила крак в стремето, но продължаваше да говори на коня. Сивият се отдръпна, с което едва не я събори на земята. Тя освободи крака си точно навреме, като клатеше глава и се смееше. А конят я гледаше втренчено, с възмущение. Тя отново се приближи към него. Три пъти се опита да го възседне. И три пъти той се отдръпна. Тя продължи да му говори. После опита отново — два пъти. Той отново не й позволи. А следващия път просто леко се отстрани — като че ли беше отегчен от играта. И накрая й позволи леко, извънредно внимателно, да се намести на седлото. Килмър сдържа дъха си. Жребецът не помръдваше, но Килмър видя как мускулите му се напрегнаха. Грейс се беше навела над шията му и му говореше, оставяше го да свикне с тежестта й.

— Погледни очите му. Той ще се възпротиви — прошепна Килмър. — Внимавай, Грейс.

Тя като че ли не беше разтревожена, по дяволите! Милваше го нежно и изглеждаше напълно спокойна. Килмър се напрегна. Беше готов да слезе от оградата и да отиде при нея. Не, така само щеше да уплаши коня и да ядоса Грейс. По-добре беше да я остави сама да се справи. Тя знае какво…

Гневът на жребеца избухна! Той започна да подскача, да мята задните си крака, да се върти бясно, а стройното тяло на Грейс беше подхвърляно насам-натам с невероятна сила и тя приличаше на кукла на конци.

— Исусе! — възкликна Робърт. — Дръж се, Грейс!

И тя се задържа на седлото. В продължение на няколко минути Килмър беше сигурен, че жребецът ще я хвърли на земята.

— Не можем ли да й помогнем да слезе… — думите на Робърт заглъхнаха. — Глупаво. Разбира се, че не можем. Това… Той спира.

Жребецът стоеше неподвижно, трепереше. Грейс се наведе над него и прошепна нещо в ухото му. После нежно го срита. Той не помръдна. Тя отново го побутна с ботуша си. Той направи крачка напред, после — още една. Грейс го накара да обиколи ограденото място, като винаги го побутваше нежно, без да упражнява силен натиск. Накрая го спря и слезе от седлото.

Килмър си позволи отново да диша свободно. Господи, дори не беше осъзнал, че сдържа дъха си.

— По дяволите! — Робърт прескочи оградата и тръгна към Грейс и жребеца. — Страхувах се.

Килмър понечи да го последва, после се спря. Така само щеше да притесни Грейс, която вероятно не би го искала близо до себе си в този момент. Гледаше как Блокмън се смее и клати глава с горчивина, докато върви редом с нея. А тя водеше коня за юздата обратно към конюшнята.

Това не му харесваше. Изпитваше странно глождене. Дори болка.

Нямаше значение какво беше казал Блокмън. Килмър беше подвластен на същия примитивен инстинкт, на който се беше поддал още в мига, когато беше узнал каква голяма роля играе Робърт в живота на Грейс. Трябваше да го преодолее. Имаше и по-важни неща, с които трябваше да се справи…

Звънна мобилният му телефон. Беше Донован.

— Проблеми ли има?

— Може би — каза Донован. — Ханли напусна лагера снощи. Изпратих Тонино да го проследи. Отишъл е до Генуа, за да се види със съпругата на Керсов.

— Защо?

— Не знам. Не успяхме да сложим подслушвателни устройства преди пристигането му там. Ханли остана два часа, после се върна със самолет в лагера.

— Вероятно е получил информация.

— Готов съм да се обзаложа.

— Можеш ли да накараш Тонино да провери? Ако Марвът има възможност да намери информатора на Керсов, ние ще трябва да стигнем до него първи.

— Вече го изпратих обратно в Генуа. Исках да съм сигурен, че Ханли няма да спре и някъде другаде, преди да се върне при Марвът — направи пауза. — Как е Грейс?

— Чудесно. Току-що гледах как обяздва един буен жребец.

— А детето?

— Децата са си деца.

Само че това приличаше на него…

— Да, няма нищо специално по отношение на която и да е от тях двете — засмя се тихо Донован. — Кажи на Грейс, че нямам търпение да я видя — направи пауза. — А това може да стане и доста скоро. Имам предчувствие…

— Нищо друго ли не се е случило в лагера?

— Не. Може би ги наблюдавам прекалено дълго. Не ми обръщай внимание.

— Внимавай — каза Килмър. — Ако видиш и най-малкия знак за опасност, измъквай задника си оттам.

— Така ще направя. Искам да остана жив, за да видя детето ти — добави той не без известна доза лукавство. — Макар тя да не е нищо специално, а само още дете — и той затвори.

Копеле. Килмър се усмихваше, докато натискаше бутона за край на разговора.

Усмивката му изчезна. Това същото копеле притежаваше инстинкти, които неведнъж бяха спасявали вратовете и на двамата. Щом той мислеше, че нещо се готви, шансовете да се окаже прав бяха големи. А Килмър не беше готов за започването на играта. Не и с Грейс и Франки, които му връзваха ръцете.

Беше възможно и Донован да греши. Може би дебненето сред хълмовете и безпределната самота го бяха направили нервен и склонен към грешки. Хм, това беше много малко вероятно. Ситуациите, които можеха да повлияят на Донован, се брояха на пръсти. Той изчакваше обстановката да назрее, да експлодира, а после действаше със смъртоносни умения и бързина и винаги успяваше да я постави под контрол.

Килмър обаче се надяваше Донован да греши този път.

 

 

Генуа, Италия

Изабел Керсов живееше на виеща се тясна уличка на две пресечки от брега. Докато чукаше на входната врата, Марк Тонино си помисли, че къщата е съвсем прилична. Чиста и прясно боядисана, с червена врата, която й придаваше стил.

Никой не отговори. Той отново почука. Възможно беше Ханли да й е дал пари и тя бързо да е напуснала тази малка къща. Отново никой не отговори. Дори тя да не си беше у дома, това все още не означаваше, че не би могъл да получи информация. Може да беше оставила документи, визитни картички, телефонни номера.

Извади връзката с ключове и опита два, преди вратата да се отвори.

Влезе във всекидневната и включи джобното си фенерче. До стената беше поставено малко бюро. Той внимателно прегледа съдържанието му. Нищо, освен неплатени сметки и брошури за морски пътешествия. Керсов очевидно имаше големи мечти, а не разполагаше със средства.

А и съпругата му може би не държеше ценната информация в чекмеджетата на бюрото. Тонино знаеше от опит, че жените имат по-силно въображение, особено що се касаеше до укриването на разни съкровища. Те използваха фризерите или кухите релси за пердета.

Щеше да претърси първо спалнята. Там имаше повече възможни скривалища…

О, по дяволите! Нямаше да се наложи.

Протегна ръка към мобилния си телефон и набра номер.

— Донован, тя е мъртва.

— Сигурен ли си?

— Първо са я завързали, после са прерязали гърлото й — той насочи лъча на фенерчето към лицето й. — Има много порезни и прободни рани по лицето и горната половина на тялото й. Отвратително. Ханли дълго време се е трудил над нея. Очевидно не е искала да сътрудничи. Какво да правя?

— Изчезвай оттам.

— Не искаш ли да огледам къщата?

— Не, тя нямаше да е мъртва, ако не бяха получили каквото искат. Ханли щеше да я запази жива, ако му беше необходима — Донован направи пауза. — От колко време е мъртва?

— Не съм лекар, но предполагам, че около дванайсет часа, ако предположим, че е бил Ханли.

— Това означава, че Марвът знае каква информация продава съпругата на Керсов от почти цял ден. Което не е добре. Изтрий отпечатъците си, отърви се от всякакви доказателства, че си бил там, и се върни тук. Ще трябва да се обадя на Килмър.

Глава 7

— Дванайсет часа — повтори Килмър. — Може и да няма голямо значение. Ако източникът на информация на Керсов е човек от ЦРУ, той ще е безполезен за Марвът, защото никой в Лангли няма информация за Грейс.

— Ако — повтори Донован.

— Те вече нямат нищо общо с нея.

— Те все още имат своите връзки във ФБР. А какво ще попречи на ФБР да подръпне конците — тоест да използва местните полицейски участъци, за да се сдобие с информация?

— Нищо.

Да, предполагаше се, че ЦРУ и ФБР си сътрудничат по-усилено в последно време. Килмър не беше забелязал много признаци това да е наистина така, но тази ситуация можеше да бъде и съвсем различна. Конгресът обикновено вдъхваше удивително единомислие на организациите, когато започнеше да говори за орязване на бюджета.

— Ще накарам и Блокмън да се заеме с това. Той все още не е помогнал с нищо, но пък са минали само два дни.

Донован мълча един кратък миг.

— Ще кажеш ли на Грейс?

— Защо? За да се тревожи за нещо, за което не може да направи нищо в момента?

— Грейс не би искала да бъде държана на тъмно по въпрос, който може да се отрази на нея или дъщеря й.

— Нищо от случващото се в момента не се харесва на Грейс. Затова и няма да й кажа нищо, докато не разполагам с нещо по-определено. Нещо, което да мога да захапя, както се казва.

— Ще имаш късмет, ако тя не те захапе. Ще ти се обадя, когато науча повече — и той затвори.

Донован беше прав — Грейс не би одобрила той да пази нещо в тайна от нея, дори това да е за нейната защита. Е, по дяволите! В миналото беше принуден да стои настрани и да остави Грейс да поеме цялата тежест. Нямаше да постъпи така и сега. Щеше да направи, каквото трябва…

До слуха му достигна нежна музика. Откъде ли идваше?

Може би беше радио? Не, това бяха колебливи и деликатни звуци на пиано. Погледна часовника си. Един и четирийсет след полунощ. Музиката идваше от предната веранда. Той прекоси дневната, застана до вратата със стъкленото прозорче и погледна навън.

Франки седеше на верандата пред малкото пиано. Беше облечена в бял хавлиен халат и пухкави розови чехли, изражението й беше изключително концентрирано. До нея имаше джобно фенерче, което тя не използваше.

Сигурно го беше усетила, защото вдигна бързо глава.

— Мамо?

— Не е майка ти — той отвори вратата и излезе на верандата. — Знаеш ли колко е часът, Франки?

Тя въздъхна.

— Късно е. Добре поне, че не е мама. Не искам да я събудя. Винаги е много уморена, когато обяздва някой жребец.

— А това не може ли да почака до сутринта?

Франки поклати глава.

— Понякога музиката не спира само защото се е стъмнило и е време за сън. А тази мелодия принадлежи на Чарли и не искам да я загубя.

— Разбирам — да, тя беше просто още едно обикновено дете. — Но има едно малко затруднение. Не мисля, че майка ти би искала да си сама навън в този час. Освен това, много е студено. Какво ще направи тя, ако те открие тук? Ще те накара ли да си легнеш?

— Не, точно затова излязох, след като тя заспа — Франки направи гримаса. — Щеше да остане тук с мен, докато не реша да се прибера вътре. Тя знае как се чувствам, когато имам нужда от музика — смръщи вежди. — Ти ще й кажеш ли, че съм тук?

— Не — той се усмихна. — Аз може и да не знам нищо за музиката и за обяздването на жребци, но съм много добър в това да седя и да гледам. Предлагам да остана тук, във всекидневната, докато ти не решиш да се прибереш.

Лицето й грейна.

— Не ти ли се спи?

Той поклати глава.

— Аз и без това си лягам в малките часове. Ще ми е приятно да седя тук, отпуснат, и да те слушам как свириш.

Тя го погледна, изпълнена със съмнение.

— Наистина ли?

— Абсолютно — отговори той извънредно сериозно.

— Окей — тя отново се наведе над пианото. — Благодаря, Джейк…

— Няма за какво — той влезе в къщата, грабна едно одеяло от дивана и се върна при нея. — Но ще трябва да се завием, защото това е част от сделката. Не си вече в Алабама. Нощите тук са студени дори през август.

— Да, забелязах — тя остави той да я завие, но без да отделя поглед от пианото. — Странно…

Той стоеше и я гледаше. Момичето беше така погълнато от заниманието си, че той се съмняваше, че го е чула. С къдриците си и големия халат тя приличаше на героиня от филм с Шърли Темпъл. Но нямаше нищо детско в обзелия я импулс за творчество и в съсредоточеността й. Дългите й мигли хвърляха сянка над коприненонежните й бузи и той не виждаше очите й, които според Робърт имаха формата на неговите. Дали Франки наистина приличаше поне малко на него? И какво, ако беше така? Това… му харесваше.

Обърна се и отвори вратата. Отпусна се на близкия фотьойл и затвори очи, заслушан в мелодията, която Франки сътворяваше.

Двойката тичаше към нея. Бяха бели, но изглеждаха сребристи на лунната светлина. Сините им очи блестяха диво, докато препускаха през полето.

Канеха се да я убият. И Грейс си каза, че трябва да стои неподвижно. Ако се обърнеше и се опиташе да избяга, те щяха да я преследват, да я смачкат. Беше ги видяла да стъпкват до смърт един от конярите сутринта, когато той беше изпаднал в паника и се беше опитал да се отдалечи.

„Знам, че трябва да го направиш. Знам, че се страхуваш. Аз не съм заплаха за теб. Не съм заплаха. Не съм заплаха.“

Конете бяха достатъчно близо и Грейс усещаше мириса на потта им. Каза си, че не трябва да помръдне дори. Сърцето й биеше толкова тежко, че изпитваше болка в гърдите. Още няколко метра и те щяха да връхлетят върху нея. Тя отпусна ръце до тялото си. Много внимаваше да не ги протегне напред, защото те можеха да го сметнат за агресивен жест.

„Не съм заплаха.“

Те се носеха към нея бързи като мълния. Искаше да затвори очи, а трябваше да ги държи отворени. Може би щеше да намери начин да избегне копитата…

„Моля ви, аз не съм заплаха.“

Не успяваше да постигне контакт с тях. Каквото и да ги движеше, то беше прекалено силно. Само след секунди щяха да я съборят на земята. И тя щеше да умре. Още един опит. С цялата сила, на която беше способна. С цялата воля.

„Не съм заплаха!“

Двойката се раздели в последния момент и конете минаха от двете й страни! Усети раздвижването на въздуха, пръстта и дребните камъчета, вдигнати от копитата им, я удариха.

Изпита едновременно триумф и облекчение. Мили Боже, какво облекчение! Нямаше време за подобна слабост. Трябваше да се движи бързо. Да започне да се приближава. Не можеше да остави Двойката да се възстанови…

Имаше обаче нещо, което не беше наред. Не ги чуваше. Усещаше движение, но не чуваше тропота на копита. Леки, тихи движения…

Това беше сън, осъзна тя със замъглено съзнание, когато отвори очи. Преживяваше отново, на сън, онази нощ в полето с Двойката. Нищо чудно след този следобед със Сивия. А усещаше движението на Франки, която си лягаше. Грейс сънено произнесе:

— Франки?

— Всичко е наред, мамо — момичето дръпна завивките чак до брадичката си. — Можеш отново да заспиш.

— Наложи се да отидеш до тоалетната ли?

Франки не отговори.

— Франки?

— Исках… исках да задържа музиката. Затова излязох на верандата и посвирих.

Грейс изведнъж се разсъни.

— Сама? Не трябваше да постъпваш така, а да ме събудиш.

— Но ти беше много уморена.

— Това няма значение.

— Има. Всичко е наред, мамо. Не бях сама. Джейк беше с мен.

— Какво?

— Той каза, че никога не си ляга рано. Когато ме намери на верандата, ми даде одеяло да се завия и остана в дневната, докато свърших.

— О! — тя замълча. — Все пак трябваше да ме събудиш.

— Следващия път — Франки се прозина. — Когато не си толкова уморена.

— Никога не съм прекалено уморена за теб.

— Джейк не беше уморен. Така ми каза, а виждах, че думите му отговарят на истината. Той е възрастен, така че беше добре, че остана с мен, нали?

— Не всички възрастни…

Беше предупреждавала Франки неведнъж. Не искаше да поражда у нея недоверие по отношение на Килмър, защото можеше да възникне ситуация, в която тя да трябва да му се подчини, без да подлага нищо под въпрос.

— Да, всичко е наред. Но следващия път ме събуди. Не защото…

Франки вече спеше. А защо Грейс не се беше събудила при излизането на Франки от спалнята? Тя винаги спеше леко и усещаше дори най-леката промяна в дишането й. Но не и тази вечер, когато опасността беше надвиснала над тях. В това нямаше смисъл.

Освен ако подсъзнателно нямаше безрезервно доверие в Килмър. Франки със сигурност напълно му се доверяваше. Но тя беше дете, а Килмър обикновено внушаваше доверие — дори у закоравелите наемници. Това му беше дарба, дадена от Бога. И след като хората вярваха в него, той никога не ги предаваше. Поне така мислеше тя до онази нощ, в която бяха преследвали Двойката. Баща й също вярваше в него…

Обърна се и се загледа в лунната светлина, която струеше през прозореца. Светът изглеждаше мирен и спокоен, но тя знаеше, че екипът на Килмър е нащрек, обикаля наоколо, наблюдава.

Къде беше той? Дали си беше легнал, след като Франки се беше прибрала вътре? Той никога не спеше много. Веднъж й беше казал, че се страхува, че ще пропусне нещо, ако спи повече от пет часа. Че животът е прекалено кратък и трябва да използват всеки миг, всяка минута на удоволствие. Бяха заедно в леглото, когато беше споделил това с нея, спомни си тя сега. Необикновен миг на откровеност и увереност във връзката, която имаше повече общо със секса и чувствата, отколкото с личната философия. Беше се почувствала… толкова близо до него, а после тялото му беше покрило нейното и тя беше забравила всичко друго. И сега го виждаше — тъмната му коса, паднала над челото, гърдите му се спускат и повдигат с всяко поемане на дъх, с всяко движение. Силата, прецизността и…

Трябваше да престане да мисли за него. Ако се чувстваше така уязвима. Това сигурно беше, защото за нея беше минало прекалено много време. Не без Килмър, а въобще без секс. Той просто беше запалил въглените, които тя държеше загаснали през всичките тези години.

И така щеше да остане. Тя щеше да контролира нещата. Просто този път щеше да се наложи да направи по-голямо усилие.

— Но ти го яздиш — Робърт подпря лакти на оградата. — Беше едва вчера, когато те гледах да го обяздваш. Не се ли възпротиви днес, когато се опита да се качиш на гърба му?

— Разбира се, но Самсон през изминалата нощ явно е решил, че е по-добре да се разбираме. Така че се противи само три минути, за да докаже, че държи на независимостта си. Утре ще са още по-малко — тя слезе от Сивия и го потупа по врата. — Има хубава походка — гладка, плавна — погледна Робърт — след седмица ще бъде готов за езда. Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря. Казах ти, че обичам удобните елегантни автомобили, за предпочитане със сгъваем покрив. Твоят Самсон никак не е привлекателен за мен.

— Исках да ти дам шанс. Няма нищо, което може да се сравни с чувството да яздиш кон по равна и безкрайна поляна или край брега.

— Ако можеш да се задържиш на седлото — каза сухо Робърт.

— Упражнения, тренировки — само това е нужно — усмихна се тя.

— Мисля да остана привързан към автомобилите „Ламборгини“ и „Корвет“. От тях човек не може да падне — направи пауза. — Килмър беше разтревожен, докато ти яздеше това чудовище вчера. И аз го отнесох, така да се каже.

Тя го погледна.

— И какво означава това?

— Искаше да ти помогне в борбата ти с жребеца. Тревогата и раздразнението му се изляха върху мен.

— Така ли?

— Аз обаче знаех какво го тревожи и го нападнах първи. Трябваше, както се казва, да прочистя въздуха, щом ще се налага да работя с него.

Тя отвори портата и поведе Самсон към конюшнята.

— Няма ли да запиташ как прочистих въздуха?

Тя не искаше да говори за Килмър. Достатъчно трудно й беше да го вижда всеки ден, а изминалата вечер показа, че мисли прекалено много за него.

— Ти, изглежда, и без това ще ми кажеш.

— Казах му, че не съм спал с теб — засмя се тихо, като видя изражението й. — Да, мислех, че това ще привлече вниманието ти. Трудно е да разбереш Килмър, но се обзалагам, че това го накара да се почувства много по-добре. Защото идеята въобще не му харесва.

— Нищо чудно. Идеята е абсурдна.

— Аз не мисля така, защото разбрах, че ти не ме виждаш в такава роля. И… всичко е наред. Харесва ми да бъда твой приятел. И също така — приятел на Франки — направи пауза. — Но щях да оценя жеста, ако ми беше казала, че Килмър е бащата на Франки.

Погледът й се стрелна към лицето му.

— Той ли ти го каза?

Робърт поклати глава.

— Успях да събера фактите в едно. Освен това, Франки прилича на него.

— Грешиш.

— Можеш да мислиш, както желаеш — каза той. — Това и без друго е само върхът на айсберга. Бил съм държан на тъмно за много неща. Норт ми каза само онова, което трябваше да знам, за да те защитавам, а Крейн въобще не ми обърна внимание. Уморен съм от всичко това, Грейс. Не искам повече да бъда като слепец.

Прав беше. Не бяха постъпили справедливо с него. Не можеше да отговаря за ЦРУ, обаче двамата с Килмър бяха отговорни за собствените си действия. Не беше казала нищо на Робърт, защото изпитваше болка да говори за миналото. А Килмър никога и на никого не се доверяваше — такава беше личната му политика.

— Какво искаш да разбереш?

— Какво те прави достатъчно ценна, та Норт да ти осигури защита в продължение на толкова много години?

— Не е заради нещо, което знам. Нито един от екипа не знаеше защо се стремим към Двойката. На нас просто ни беше наредено да ги заловим. Мислех, че Марвът иска да ме убие, само защото бях една от онези, които предприеха набега в Ел Тарик. Марвът е известен със своята отмъстителност, а познаваше добре лицето ми, защото работех във фермата му. Логично беше да съм мишена.

— Кой е този Марвът?

— Пол Марвът. Наполовина французин, наполовина немец. Наследи криминална империя от баща си, чието поле на действие бяха Северна Африка и Южна Франция. Баща му беше убит от съперническа мафия, а Марвът е също такъв негодник като баща си и е също толкова опасен. Живее в Мароко и има огромна ферма за коне в Ел Тарик близо до брега.

— И това копеле иска смъртта ти?

— Поне така мислех — тя направи пауза. — Но Килмър ми каза, че му се наложило да сключи сделка с Норт. Марвът ме искал жива, а ЦРУ не са ме защитавали само защото са добри и съвестни хора. Така са държали юздите на Килмър. Обещал им да не преследва Двойката, докато те ме защитават.

— Ел Тарик. Какъв е бил този набег в Ел Тарик? Каква, по дяволите, е тази Двойка? Какво сте преследвали? Затворници? Пари?

— Коне.

— Какво?!

— Имаше два бели коня в конюшните на Марвът в Ел Тарик. Арабска порода, със сини очи. Жребец и кобила. Марвът ги охраняваше така, сякаш бяха бижута от английската корона.

— Защо?

— Не знам. Норт никога не ни каза. Мисля, че са били заложници — вдигна ръка. — Знам. Това е лудост. Но е вярно. Марвът беше истински фанатик по отношение на тях. Бях там. Видях ги да стъпкват до смърт един от конярите, а Марвът се безпокоеше единствено за това, дали болката от смъртта не е разтревожила по някакъв начин Двойката. Конете бяха хранени, поени, позволяваше им се пълна свобода във фермата. От време на време ги водеха на специално място в Сахара. Не ми се позволяваше да ги придружавам, но бях в Ел Тарик, когато това се случи веднъж. А когато ги върнаха във фермата, Марвът беше в ужасно настроение.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Можех само да слушам какво ми се говори, не ми беше разрешено да задавам въпроси. Особено ако те щяха да предизвикат подозрение.

— Странно.

— Да, но ЦРУ искаха конете, така че сигурно са знаели защо Марвът ги смята за толкова ценни. Норт заповяда на Килмър да ги залови. И ме изпратиха да му помогна.

— Защо теб?

— Баща ми беше този, който осведоми ЦРУ за ставащото в Ел Тарик. Беше сключил няколко незначителни сделки с Марвът и знаеше, че ЦРУ го наблюдават. Мислел е, че може да продаде изгодно информацията за конете на ЦРУ. И Норт с радост се възползвал от възможността. Очевидно са знаели нещо за развитието на действията. Норт пожелал баща ми да се върне в Ел Тарик и да получи повече сведения.

— А баща ти изпрати теб?

— Аз исках да отида — каза тя като че ли да защити и себе си, и баща си. — Бях се уморила да го следвам навсякъде по света и той го знаеше. Никога не прекарвах повече от няколко месеца в Америка. Исках да знам какво означава да живееш на едно място, да му принадлежиш. Баща ми казал на Норт за моя подход към конете и ме наеха като треньор в ЦРУ. Бяхме леко изненадани от тяхната готовност да изчакат с набега в Ел Тарик, докато аз се подготвя, но баща ми обясни, че това само показва от каква важност е събитието за тях. А аз пет пари не давах. Щях да имам своя шанс. Нали разбираш колко трудно щеше да бъде да ме приемат, ако баща ми не беше помолил?

— Да, имала си късмет.

— Да. Всичко щеше да е наред, но… Вината не е на баща ми.

— Рейдът е бил неуспешен?

— Беше дяволски трудно, но успяхме да изведем конете от конюшнята. Хората на Марвът ни чакаха на шосето. Едва успяхме да се измъкнем.

— Звучи като капан.

— Не беше го устроил баща ми.

— Уоу! Не съм казал това — той изучаваше изражението й. — Може би Килмър ви е предал?

— Баща ми намери смъртта си. Беше убит по-късно същия ден в Танжер от хората на Марвът. Като знаеш това, мислиш ли, че той ни е предал?

— Не — той вдигна ръка. — Виж, не знам нищо. Мисля, че това е между теб и Килмър.

— Не, не е — тя вкара Самсон в конюшнята. — Няма нищо между мен и Килмър. То приключи доста отдавна — тя му хвърли гневен поглед през рамо. — И Франки не прилича на него.

— Грешката е моя — измърмори Робърт. — Съжалявам.

Тя си пое рязко дъх.

— Не, аз съжалявам. Нямам право да ти държа такъв тон. Но последните няколко дни не са никак добри за мен. Не обичам да разчитам на Килмър за каквото и да било — тя се опита да се усмихне и смени темата. — Знаеш ли, че музиката, която Франки съчинява в момента, е за Чарли?

— Не — лицето му се озари от усмивка. — Той щеше много да се зарадва.

Грейс кимна.

— Тя ми говореше онзи ден, че в мелодията трябва да има голямо участие на цимбали. Че животът на Чарли невинаги е бил лесен и спокоен.

— От онова, което той ми е казвал, мога да преценя, че тя е права — каза Робърт. — Тя е още само дете. Как разбира подобни неща?

Грейс поклати глава.

— Не знам. Тя е истинско чудо — започна да разседлава Самсон. — А сега, ако нямаш повече въпроси, трябва да работя.

— С други думи, загубих достатъчно от ценното ти време.

— Не, имаше право да знаеш. Успя ли да стигнеш донякъде с проследяването на изтичането на информация от Лангли?

— Още не. Шолц работи по въпроса. Техният специалист е младо момче, истински магьосник по отношение на компютрите. Възможно е той да е човекът, когото търсим. Ако не, Шолц ще продължи да търси. Разговарям с него поне веднъж на ден, за да не се отпуска, да го държа изкъсо, така да се каже.

— И Шолц не знае къде си?

— Разбира се, че не. За Бога, мислиш ли, че ще рискувам да доведа някого при теб? Имам доверие на Шолц, но Килмър ми каза направо и грубо, че нямам право да вярвам на никого, докато ми плаща той. В споразумението ни няма такава точка. Но… Казах на Шолц, че съм в Маями.

— Трябваше да те запитам — тя го погледна право в очите. — Франки е моя отговорност и нямам право да приемам каквото и да било за дадено.

Той кимна.

— Аз — също. Както и Килмър. Ти като че ли нямаш доверие на никого. Кажи ми, Грейс, вярваше ли на баща си?

— Разбира се — тя поклати уморено глава. — През повечето време. Особено когато ставаше въпрос за мен и него. Защото на него не можеше да се разчита, да, той не беше особено честен, но ме обичаше. Не би направил нещо, което да ме нарани. И знаеше, че онази нощ ще бъда в Ел Тарик. Мен не би продал.

— Да, не изглежда вероятно.

— Вероятно, глупости — не би го направил!

Робърт направи гримаса.

— Като че ли непрекъснато казвам неща, които не трябва. Ще те оставя сама.

Грейс го загледа как се отдалечава. Не биваше да бъде остра с него. Той само беше задал въпросите, които всеки на негово място би задал. Не можеше да знае как се чувства тя по отношение на баща си. От най-ранно детство й се налагаше да го защитава пред хората, които не разбираха, че животът й с него не е такъв, какъвто те мислеха. Той беше превърнал живота в истинско приключение за дъщеря си. Понякога това приключение я ужасяваше, но той неизменно й показваше любовта си. И въпреки че детството й беше много самотно, тя никога не се беше съмнявала, че той е истински загрижен за нея. А за нея беше от изключителна важност да го знае. В свят, който се променяше всеки ден, в моменти, когато не можеше да разчита на никого и на нищо, тя знаеше, че баща й я обича.

А Килмър се беше опитал да й отнеме тази увереност.

Дяволите да го вземат.

— Тонино отиде в къщата на Керсов късно вечерта — каза Ханли. — Накарах Лакман да я наблюдава, докато открият тялото. Жената като че ли не е имала много приятели, защото трупът не беше открит и след дванайсет часа.

— Тонино — повтори замислено Марвът. — Един от хората на Килмър.

Ханли кимна.

— Сигурно Килмър го е изпратил, за да разбере как Керсов е открил Грейс Арчър.

— Или пък ти си бил проследен.

— Внимавах изключително много — побърза да го увери Ханли. — Аз съм професионалист. Щях да разбера, ако някой ме следеше.

Вярно беше, че Ханли допускаше много малко грешки. Но пък, от друга страна, хората на Килмър бяха най-добрите.

— Мисля, че трябва да бъдем изключително внимателни и да наблюдаваме района. Какъв е докладът на Лакман?

— Тонино остана в къщата по-малко от десет минути. Очевидно е открил трупа и е побързал да се махне оттам.

— И си сигурен, че не си оставил никакви доказателства?

Ханли поклати глава.

— Прерових бюрото й и претърсих спалнята. Нямаше никакви документи.

— Тогава, изглежда, имаме предимство пред Килмър — той се усмихна. — И имаме нужда само от още малко преднина. Свърза ли се с информатора на Керсов в ЦРУ?

— Изпратих човек в Лангли да се свърже лично с него. Ако Килмър знае за изтичането на информация, трябва да се доберем до източника преди него — Ханли сви рамене. — А няма нищо по-убедително от пари в брой. С изключение на страха. Да, страхът също е добър двигател.

Марвът кимна.

— Така е — изправи се. — Какъвто и да е, очаквам отговор до утре вечер. Ще запомниш, нали? — той изгледа Ханли право в очите, за да го уплаши. — Чаках доста дълго, за да заловя тази жена, Ханли. Търпението ми е вече на изчерпване. И няма да го приема лесно, ако отново я изгубим.

— Няма нужда да ми го казваш — Ханли извърна поглед. — Няма да я изгубим.

— Отлично. А сега се свържи с Лангли и ги накарай да се размърдат — тръгна към вратата. — Очаквам доклад, когато се върна от вечерната си разходка. Обещах на Гуилаум да го заведа до ограденото място, за да погледа Двойката.

Ханли поклати глава.

— Защо момчето е като обладано от тези коне? Та то си има прекрасен собствен кон.

— Децата винаги са очаровани от забраненото. Той знае, че Двойката е причинявала смърт.

— Не се ли страхуваш, че Гуилаум може да се опита да се прокрадне и да ги поязди?

— Почти сигурно е, че ще го направи някой ден. Точно затова казах на всички, които работят в конюшните, че ако го допуснат близо до тях без мен, ще ги затворя вътре заедно с Двойката — той сви рамене. — Но като позволявам на Гуилаум да ги доближава от време на време, аз отлагам този момент — отвори вратата. — А, ето те и теб, Гуилаум. Готов ли си?

— Да, татко — очите на Гуилаум блестяха. — Взех и фотоапарата си. Искам да закача техни снимки в стаята си.

— Каква добра идея! — той хвана Гуилаум за ръката и хвърли поглед през рамо към Ханли. — Ако ми доведеш Грейс Арчър да работи с Двойката, може би няма да има защо да се тревожа за сина си. Двойна причина за теб да внимаваш много.

Ханли кимна.

— Разбира се, ще бъда извънредно внимателен.

Марвът се усмихна на Гуилаум.

— Ханли ще ни доведе човек, който да участва в игрите заедно с Двойката. Това не е ли интересно?

Гуилаум изглеждаше изпълнен със съмнение.

— Но те не обичат да играят.

— Може би ще искат, щом е с нея.

Той поведе Гуилаум към ограденото място и направи знак на конярите да пуснат конете.

— Качи се на оградата и ги гледай. Движат се с такава грация! Нежни като коприна.

— Или като огън — погледът на Гуилаум не се откъсваше от двамата красавци. — Бял огън. Светкавици, татко. Ще може ли онази жена да ги опитоми? Ще мога ли да ги яздя тогава?

Марвът се канеше да му отговори утвърдително, но после размисли. След като получеше от Двойката, каквото искаше, най-вероятно беше да се отърве от тях.

— Понякога е по-добре да се радваме отдалеч на онова, което обичаме. Като например сега. Гледай как бягат.

Лунната светлина се отразяваше и караше конете да изглеждат сребристи и неземно красиви. Беше ясна нощ — като онази, в която за първи път беше гледал как Грейс Арчър работи с Двойката. Беше сигурен, че Двойката ще я убие, и беше любопитен да види как ще се държи тя пред лицето на смъртта. Все още си спомняше колко стройна и крехка изглеждаше, сравнена с бруталната сила на конете. Не беше намерила смъртта си в онази нощ и той беше изпълнен с надежда, защото беше видял как Двойката отговаря на нейния подход.

Кучка.

— Не са ли красиви, татко? — Гуилаум не отделяше поглед от конете. — Виж само как извиват шии!

— Великолепни са! — каза той.

И напълно безполезни за него. Толкова безполезни, колкото бяха и през всичките тези години. Но може би още не за дълго. Беше решил да се отърве от възможни пречки, като беше обявил награда за главата на детето. Мислеше, че жената ще може да се концентрира по-добре върху Двойката, ако момичето не присъства в живота й. Обаче се радваше, че Керсов не го беше убил. След като добиеше контрол над информатора на Керсов, той щеше сам да проведе операцията.

Майките ставаха крайно послушни, когато някой използваше детето им.

— Идват към нас — прошепна Гуилаум. — Може би искат да бъдем приятели.

— Слез от оградата — каза му той. — Трябва да се научиш да разпознаваш и правилно да тълкуваш чувствата им. Това, което виждаш, не е привързаност.

— Какво е тогава?

Омраза. Той гледаше втренчено конете, докато те препускаха към оградата. Двойката никога не пропускаше възможност да се опита да го нападне яростно. Те го мразеха от мига, в който ги беше довел тук. Питаше се защо, след като той самият никога не се беше държал лошо с тях. Дали не беше някакъв дълбок инстинкт, който им подсказваше, че той контролира не само болката, но и живота им? Скочи от оградата в мига, в който Двойката зави встрани само на сантиметри от главата му.

— Татко!

Обърна се към Гуилаум, който го гледаше с ужас и страх, но и с трескава възбуда. За миг беше изпълнен с гняв, а после той се стопи напълно. Гуилаум беше негов син и Марвът щеше да се чувства по същия начин, ако беше застрашен неговият баща. Любовта понякога съществува редом с желанието да види онзи, който царува, съборен от трона. Беше предал на сина си своята собствена природа.

— Помисли си, че мога да умра? — той потупа сина си по рамото. — Не и аз. Никога. Аз няма да бъда победен. Това няма да се случи. Приеми го.

— Само си представих, че…

— Знам каква мисъл е минала през главата ти — погледна назад към Двойката. — Но мисля, че трябва поне веднъж да видиш смъртта. Ще бъде добър урок за теб. Предпазвах те прекалено дълго. Видях насилствената смърт за първи път, когато бях на твоята възраст. Млад човек разгневи баща ми и трябваше да бъде наказан. Баща ми не знаеше, че съм буден и гледам, но по-късно узна и ме запита как съм се почувствал. Казах му, че се гордея с него, с това, че е способен да вдигне ръка и да смачка този, който не му се е подчинил. След това станах много по-близък с баща си. Той ме изпращаше все в избрани елитни училища, даде ми образование, с което всеки би се гордял. Обаче никога не разбрах нещо по-важно от наученото през онази нощ — той не откъсваше поглед от Двойката. — Да, определено имаш нужда от урок, Гуилаум.

Глава 8

Кръвта не преставаше да блика… Докато тичаше през храсталака и скачаше в реката, Донован си помисли, че няма време да направи каквото и да било, освен да притиска силно раната с ръка. Те бяха непосредствено зад него.

Щеше да умре. По дяволите! Това място не беше подходящо за добър ирландец като него. Знаеше една пещера зад водопада на половин миля оттук. Можеше да се скрие в нея. Беше я открил още през първата седмица, откакто наблюдаваше Ел Тарик.

Ако Марвът не знаеше за пещерата. Тя не беше в неговата собственост, но беше достатъчно близо. Ако знаеше, Донован щеше да бъде заловен като лисица в капан.

Но за това можеше да се тревожи и по-късно. Сега трябваше да стигне до пещерата и да спре проклетата кръв. Да се обади на Килмър и да му каже за случилото се. Той щеше да дойде или да изпрати някого. Ако не беше прекалено късно…

— Предполага се, че трябва да ти помагам за конете.

Грейс, която вчесваше Самсон, се обърна и видя Луис Васкес да й се усмихва широко.

— Здравей, Луис. Как си напоследък?

— Добре — Луис влезе в клетката и взе четката от ръцете й. — Ти изглеждаш добре. Видях дъщеря ти. Много е красива.

— Да. Спомням си, че ти също имаш дъщеря — тя сбърчи чело. — Тя беше на три… Как е сега?

— Мерседес? Истински ангел — той отново й се усмихна, този път — през рамо. — Превръща се в млада дама. А това ме плаши.

— Канеше се да се върнеш у дома, в Аржентина, когато събереш достатъчно пари за магазин. А ето че си още тук.

— Опитах се да се върна у дома преди пет години — сви рамене той. — Не се получи. Не можах да се установя. Трудно е да се превърнеш в собственик на магазин, след като си работил за Килмър. Няма вълнение, няма опасности, ставаше ми все по-скучно и по-скучно. Съпругата ми се зарадва, когато ме видя отново да тръгвам — засмя се тихо. — Сега се радваме, когато се връщам у дома на всеки няколко месеца и не се налага да се съобразяваме непрекъснато един с друг. Прекрасно уреждане на въпроса.

— А Мерседес?

— Аз съм воин, герой. Нося й подаръци и й разказвам приказки, омайвам я. Всеки мъж има нужда да бъде герой за някого — отдалечи се на крачка от жребеца. — Прекрасно животно!

— Да — тя направи кратка пауза. — Ти беше ли с Килмър, когато открадна Козмо?

Той кимна.

— Страшно беше. Помислих, че Килмър ще се превърне в пушечно месо. Имаше късмет, че куршумът отскочи от манерката му и засегна ребрата, а не сърцето му.

Тя застина.

— Бил е прострелян?

— Не ти ли каза? Той беше последен в редицата и един от хората на Марвът успя да стреля докато бяхме още в обсега му.

„Куршумът отскочи от манерката му и засегна ребрата, а не сърцето му.“

Полазиха я студени тръпки. Бил е толкова близо. Исусе, можел е да умре и тя никога да не узнае.

— Не, не ми е казвал!

— Донован си правеше шеги със случилото се почти цял месец. Казваше, че си струвало Килмър да умре, защото бил откраднал проклетото магаре. А Килмър не мислеше, че е забавно. Много трудно успя да отвлече магарето.

— Дори не разбирам как е успял.

— Но ако ще отвлече Двойката, трябва да има Козмо. А сега има и теб, Грейс. Всичко се нарежда перфектно за него.

— Аз не му принадлежа — каза тя студено и се извърна.

Беше идиотско да е така шокирана. Килмър живееше под заплахата от смъртта всеки ден. Няколко пъти беше на косъм и докато тя работеше с него. Но тогава беше различно. Тя беше там, беше споделяла опасността с него.

— Не се обиждай — каза Луис. — Мислех, че всичко е заради това. Трябваше да ликвидираме онова копеле Марвът и да отвлечем Двойката. Когато те видях, разбрах…

— Луис! — на прага на конюшнята стоеше Дилън. — Тръгваме. Хеликоптерът ще бъде тук след десет минути. Приготви се.

— Тръгвам — още докато говореше, той захвърли четката и се затича към вратата. — Ще се видим по-късно, Грейс.

Грейс остана да гледа след него изумена. Колко пъти тя самата беше отговаряла по същия начин на такова повикване? Обаче такова повикване не биваше да се случва тук.

Не и тук.

Излезе от конюшнята и тръгна с широки крачки към къщата. Дворът беше изпълнен с хората на Килмър, които непрекъснато се движеха, събираха оборудването и екипите си — мълчаливи, бързи, експедитивни и сръчни. Килмър беше на верандата и разговаряше с Робърт. Вдигна поглед, щом чу стъпките й. Направи знак на Робърт и той се скри в къщата.

— Какво става? — ръцете й бяха свити в юмруци. — Къде отиваш?

— Няма да оставя теб и Франки без защита — каза той тихо. — Наредих на Блокмън и четирима от моите хора да останат тук. Ще се върна най-късно след два дни. Ако не, ще ти се обадя. Ако има проблем, Блокмън ще заведе теб и Франки на друго, безопасно място в планините недалеч оттук.

— Какво става? — повтори тя.

— Донован е ранен. Още е жив, но не знам докога, ако не го измъкна. Каза, че е загубил много кръв.

— Донован — прошепна тя. — Къде?

— В Ел Тарик. Или близо до града. Хората на Марвът са го изненадали. Един от съгледвачите, изглежда, го е видял и е извикал подкрепление.

— Ще минат много часове, преди да стигнеш до Ел Тарик. Не можеш ли да уредиш при него да отиде някой, който е по-наблизо?

— Не и в Ел Тарик. Рискът е прекалено голям. Хората на Марвът буквално пъплят като мравки по хълмовете — погледна часовника си. — Ще ти се обадя, като стигна в Ел Тарик, но след това няма да ме чуеш, докато не поемем обратно. Защото хората на Марвът ще уловят сигнала. Казах на Донован да не ми се обажда в никакъв случай, освен ако не промени местонахождението си — погледна към небето. — Ето го и хеликоптера — заслиза по стъпалата. — Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Дал съм нареждания…

— Дяволски си прав, че аз ще бъда добре. Мога и сама да се грижа за Франки. Правила съм го винаги — изгледа го гневно тя. — И защо мислиш, че съм такава кучка, та не бих искала да спасиш Донован? Нима се предполага, че трябва да го оставиш да кърви до смърт? Измъкни го оттам, по дяволите!

Той се усмихна.

— Отивам, отивам. Колко си заядлива!

Тя го загледа как прекосява тичешком двора към хеликоптера, който току-що се беше приземил. Вятърът от перките рошеше косата му и прилепваше ризата му в цвят каки към стройното му тяло. Той направи знак на екипа да се качи в хеликоптера и остана долу, докато и последният не се скри вътре. Такава беше практиката му и сега Грейс си спомни това. Той винаги беше последен. И по тази причина е бил прострелян, когато е отвлякъл Козмо.

По същата причина се беше върнал в Ел Тарик преди девет години, за да измъкне и последния си човек от хълмовете около имението.

Винаги последен.

Тя разбираше нуждата му да спасява хората си. Беше разбрала и тогава. Но не беше разбрала защо не й беше позволил да отиде в Танжер при баща си, щом имаше шанс да го спаси.

— Къде отиват, мамо? — Франки стоеше до нея.

— Един от мъжете, които работят за Килмър, е ранен и е в беда. Отиват да му помогнат.

— Не можем ли и ние да отидем?

Грейс сведе поглед към измъченото лице на Франки.

— Защо? Ти дори не познаваш този човек.

— Не искам да ранят и Джейк. Може би ние ще успеем да се погрижим за него. Ти не искаш ли да отидеш?

— Не, аз…

И изведнъж осъзна, че иска да отиде. Искаше да е една от екипа, качил се в хеликоптера. Искаше да е една от тези, които ще спасят Донован. Ако все още беше жив, когато Килмър стигнеше до него…

— Да, бих искала да отида — каза тя на Франки. — Човекът, който е ранен, ми е добър приятел. Но понякога не можеш да постъпиш, както желаеш. Понякога е по-добре да си останеш у дома, за да не пречиш.

— Аз няма да преча.

— Може да не го направиш нарочно — тя направи пауза. — Помниш ли онази вечер, когато отидохме да гледаме „Лешникотрошачката“? Всичките танцьори правеха онова, на което са ги учили. Какво щеше да се случи, ако някой от публиката беше скочил на сцената и се беше опитал да танцува с тях?

Франки се засмя.

— Щеше да бъде забавно.

— Но щеше да накара танцьорите да направят грешки. Нима не разбираш?

Усмивката на Франки се стопи.

— Да, предполагам. Аз няма да зная стъпките.

Грейс кимна.

— Но ти знаеш стъпките, мамо.

Грейс загледа как хеликоптерът се издига над земята. Да, тя знаеше стъпките и искаше да ги изпълни, по дяволите.

— Може да съм забравила голяма част от тях. По-добре е да остана с теб — застави се да извърне поглед и да не гледа как хеликоптерът изчезва. — Да влезем вътре и да намерим Робърт. Почти е време да започнем да приготвяме вечерята.

Франки обаче продължаваше да гледа втренчено хеликоптера.

— Харесвам Джейк. С него всичко ще е наред, нали, мамо? Той няма да умре като Чарли, нали?

Как би могла да отговори на този въпрос, без да рискува да излъже?

„Винаги последен.“

— Той има големи шансове — прегърна Франки през раменете. — Джейк се справя със ситуации като тази вече много години и е наистина умен.

Франки не проговори секунда и Грейс разбра. Момичето беше осъзнало, че майка й беше избегнала положителния отговор. После каза:

— И той знае стъпките. Нали?

— Да, той знае всяка една стъпка — тя целуна леко дъщеря си по слепоочието. — Всъщност той самият е създал няколко.

— Това е добре — изражението й все още беше измъчено. — Чарли не беше млад като Джейк. Но и той беше умен. Би трябвало да е научил много през годините. Но е мъртъв, мамо.

Да, Франки винаги мислеше за главното и можеше да се разчита, че ще направи най-подходящото сравнение. Сравнение, при което по гръбнака на Грейс полазиха студени тръпки. Тя си пое дълбоко дъх.

— Виж, ако Джейк е в беда и има нужда от помощ, обещавам да отида да го измъкна. Окей?

— И без да пострадаш?

Не можеше да дава на Франки обещания, които не можеше да спази.

— Да, ще внимавам да не ме ранят. А сега може ли да отидем да хапнем нещо?

Франки кимна.

— Разбира се — погледна отново към небето, но хеликоптерът беше изчезнал зад хоризонта. — Хеликоптерите са красиви, нали? Звукът, който перките издават, е доста остър, но има ритъм…

— Не ставай глупав. Остави ме — прошепна Донован. — Прекалено късно е. Измъкни екипа.

— Не! — Килмър го хвана по-здраво през кръста и го повлече към мътната вода. — Да не мислиш, че изминах целия този път и оставих кръвожадните пиявици да се забият в краката ми, за да позволя на Марвът да те хапне за закуска? Дори не става въпрос за теб, а за егото ми.

Донован се засмя, обаче смехът му завърши с кашлица.

— Копеле!

— Да.

Килмър се движеше бързо, като постоянно оглеждаше горите и от двете страни. Бяха елиминирали четирима от хората на Марвът при пристигането си преди час, но беше възможно да има още.

— А сега млъкни. Ако мога да те преведа през тази рекичка и през гората, имаме шанс. Ще се срещнем с останалите от екипа при шосето. А хеликоптерът е на пет мили от другата страна на шосето.

— Пет или петстотин мили, каква разлика…

— Виж, ще успеем. Хайде, съсредоточи се в това, да поставяш единия си крак пред другия и си затваряй устата. Няма да умра в тази воняща река и няма да те оставя. Така ни остава само една друга възможност. Трябва да бъда герой.

— Никога няма да мога да го понеса, ако ми спасиш живота. По-добре да предам Богу дух сега.

— Донован.

— Добре, добре. Ще млъкна. И без това се чувствам малко слаб. Ако не ме измъкнеш оттук скоро, може да припадна и ще се наложи да ме носиш.

— Не се осмелявай!

— Вярвам… Ще успеем… — думите излизаха от устата му на пресекулки. — Дори да не си герой, ще трябва да успеем…

— Добре ли си? — запита Робърт, след като излезе на верандата. — Беше много тиха на вечеря.

— Така ли? Мислиш ли, че Франки е забелязала? — Грейс направи гримаса. — Господ ми е свидетел, че се опитвам да се държа нормално.

— Самата Франки беше много тиха. Мисля, че е погълната от мелодията, която се опитва да съчини — каза Робърт. — А ти си разтревожена?

— По дяволите, да, тревожа се. Каза, че ще се обади.

— Случват се разни неща.

— Знам! — каза тя доста остро. Пое си дълбоко дъх, после бавно го изпусна. — Знам също, че някои от тези неща са лоши. Целият екип може да бъде изтрит от лицето на земята. Килмър може да е мъртъв — тя кръстоса ръце на гърди, за да спре треперенето им. — Трябваше да се обади досега.

— Какво искаш да направя? Да се обадя ли на Норт, за да проверя дали не е чул за раздвижване в Ел Тарик?

— Не. Опасно е за Франки да се свържем с тях, след като знаем, че е имало изтичане на информация. Ще чакаме.

— Няма да е дълго. Обещах на Килмър, че ще изведа двете ви оттук, ако не се върне до утре. Той се страхуваше да не заловят някого от екипа и да го принудят да говори.

— Ще чакаме до вдругиден — поклати глава тя. Господи, за какво мислеше? — Не, ти си прав. Трябва да отведем Франки далеч. Ще й кажа да е готова за заминаване утре при изгрева — добави уморено: — По дяволите, не ми се иска отново да я карам да бяга и да се крие.

— И на мен също — Робърт се обърна и отвори вратата.

— Но такъв е животът.

„Или смъртта“, помисли си тя и цялото й тяло потрепери. Смъртта на Килмър.

Погледна навън, към планините. Защо изпитваше толкова силна болка при тази мисъл? Девет години беше живяла, без дори веднъж да помисли за него, а сега…

Не, това беше лъжа. Килмър винаги присъстваше някъде дълбоко в подсъзнанието й, въпреки че тя се опитваше да го отрече. И как би могло да бъде другояче? Той беше най-силното сексуално преживяване в живота й. Тя му се възхищаваше и го уважаваше. Беше родила детето му.

А Килмър не й беше разрешил да отиде при баща си, когато той имаше нужда от нея. Нямаше значение, че тя щеше да закъснее и нямаше да може да го спаси. Килмър й беше отнел дори тази възможност. Съзнанието за това продължаваше да я измъчва, но мисълта за възможната смърт на Килмър караше всичко друго да изглежда незначително.

Чуваше как Франки свири на пианото вътре в къщата. Не композираше. Почиваше си, като свиреше Моцарт. Красиво. Толкова красиво. Килмър още не беше получил възможността да осъзнае колко красива е тя във всяко едно отношение.

А сега можеше и никога да не узнае.

 

 

Мобилният й телефон звънна в 03:43 сутринта. Тя подскочи и протегна ръка към нощното шкафче.

— Ало.

— Връщаме се у дома — каза Килмър. — Сега ще се качим на борда на самолет в Танжер.

Слава Богу. Тя не можа да проговори цели две секунди.

— Обеща, че ще се обадиш снощи.

Господи, идиотско беше да каже точно това!

— Бях малко зает — отговори той сухо. — А и не можех да използвам мобилния си телефон в близост до Ел Тарик. Хората на Марвът бяха навсякъде и не можех да рискувам да засекат сигнала. Ще си бъда у дома утре.

— Как е Донован?

— Жив е. Превързахме раните и му преляхме кръв. Състоянието му обаче е тежко. Наехме лекар тук, в Танжер, той ще пътува с нас в самолета. Не мога да настаня Донован в болница. Марвът има връзки навсякъде тук. Всичко наред ли е при теб?

— Да.

— Добре — и той затвори.

Тя бавно натисна копчето за край на разговора. Господи, ръката й трепереше! Почти й се виеше свят от облекчение… и радост.

— Мамо? — Франки се беше подпряла на лакът на възглавницата. — Джейк ли беше?

— Да — наложи се да прочисти гърлото си. — Той е добре, в безопасност.

Франки седна в леглото. Лицето й грейна.

— Може ли да отида да кажа на Робърт?

— Ще се върне утре — сега гласът й беше по-уверен. — Да, мисля, че Робърт трябва да знае. Тичай.

Франки скочи от леглото и се втурна вън от стаята. Тя самата трябваше да отиде да каже на Робърт, обаче в момента не искаше да види никого. Беше прекалено разтърсена. Господи, беше помислила, че всичко беше приключило много отдавна.

Но чувствата, които сега изпитваше, бяха прекалено силни и тя не можеше да ги овладее. Трябваше да бъде наясно с преживяванията си, да реши. Не можеше да прекара остатъка от живота си така. В състояние на отричане, разкъсвана от спомени и чувства, които не може да прогони. Най-разумно щеше да бъде да ги признае и така да ги победи. Да, това би било най-разумното решение.

О, Господи, той беше жив!

 

 

Тя чу пулсирането на перките на хеликоптера час, след като си беше легнала, на следващата вечер. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Хеликоптерът се спускаше бавно, а от него наоколо се разстилаше сиво-бяла светлина.

— Джейк ли е? — запита Франки.

— Така мисля — тя грабна един халат и тръгна към вратата. — Остани тук, докато не се уверя — срещна Робърт на стълбите. — Килмър?

Той кимна.

— Обади ми се преди десет минути, за да каже, че са на път, и нареди да приготвя стая за Донован — направи рязко движение с глава. — Ще му дам моята стая. А аз ще спя с останалата част от екипа в общата спалня. Смених чаршафите.

Той затича надолу по стъпалата и скоро вече беше вън. Тя го последва и стигна до верандата навреме, за да види вратите на хеликоптера да се отварят и Килмър да скача на земята.

— Настанете бързо Донован вътре — обърна се към Блокмън. — Всичко наред ли е?

Робърт кимна.

— В моята стая. Втората вляво. Как е той?

— Упоен е. Доктор Кралон го държи на успокоителни, откакто сме тръгнали от Танжер — погледът му се спря на Грейс, докато двама от хората му внимателно поставяха Донован на носилка. — Той ще живее, Грейс. Възстановихме загубата на кръв, а тя беше главната заплаха.

— Слава Богу! — тя сведе поглед към лицето на Донован, когато носилката мина край нея. — Господи, колко е блед!

Донован отвори очи.

— Вината е на Килмър — прошепна той. — Той остави всичките онези пиявици да ми изпият кръвта.

— Неблагодарно копеле! — каза Килмър. — Аз съм този, когото те изядоха жив — направи знак на мъжете, които го носеха. — Настанете го в леглото, преди да съм отворил шевовете, за да го оставя да кърви до смърт.

— Прекалено късно — каза Донован. — Грейс ще ме пази — погледът му с мъка се съсредоточи върху нея. — Здравей, Грейс, как си?

— По-добре от теб — тя обаче изпитваше облекчение, че той е достатъчно добре да се шегува с Килмър. — Но ще се погрижим — извика тя след него, докато го носеха нагоре по стълбите — да превърнеш живота на Килмър в ад, когато пожелаеш.

— Много благодаря — каза Килмър. Обърна се към ниския, мургав мъж, който стоеше до него. — Грейс Арчър, това е доктор Хюсеин Кралон. Той се грижи за Донован.

— За мен е удоволствие, мадам — докторът учтиво се поклони. — А сега трябва да отида при пациента си. С ваше разрешение.

Той не изчака съгласието й, а забърза след Донован.

— Донован в безопасност ли е с него? — запита Грейс, докато го гледаше да се отдалечава по коридора. — Марвът наистина има огромно влияние в Мароко.

— Ползвал съм услугите му и преди. Той не обича Марвът. Синът му е бил убит в престъпление, свързано с наркотици, от един от главорезите на Марвът преди пет години. Не само няма да удуши Донован, докато спи, но ако може, дори ще му помогне срещу Марвът — направи пауза. — Как е Франки?

— Добре — Господи, той изглеждаше много уморен. — Кога спа за последен път?

— Дремнах в самолета — той потри брадичката си. — Трябва да се обръсна.

— Джейк! — Франки стоеше в края на стълбите. — Приличаш на пират! — изтича надолу, разтревоженият й поглед не се отделяше от майка й. — Знам, че трябваше да остана в стаята си, но видях Джейк да слиза от хеликоптера, и разбрах, че всичко е наред. Мисля, че ме забравихте.

— Права си — усмихна се тя. — Както виждаш, Джейк е жив и здрав.

— Добре. Тревожехме се за теб, Джейк.

— Така ли? — погледът му се спря на лицето на Грейс. — И двете?

— Естествено. Аз се тревожех дали ще успееш да измъкнеш Донован.

Той направи гримаса, после се усмихна на Франки.

— Тъй като ти не познаваш Донован, може ли да предположа, че си се тревожила само за мен?

— Разбира се. Аз те харесвам — тя погледна Грейс. — Може ли да донеса на Джейк горещ шоколад? Той изглежда така, сякаш има нужда… от нещо силно.

— Късно е.

— Няма да мога да заспя сега. Прекалено съм развълнувана.

— Джейк може да се погрижи за… — видя разочарованието, изписано по лицето на Франки. — Разбира се, тичай. А аз ще се погрижа на Донован да му е удобно. Ще бъда долу след петнайсет минути и тогава ти ще се върнеш в леглото. Сключихме ли сделка?

— Да.

Тя затича по коридора към кухнята. А Грейс заизкачва стълбите.

— Ако не искаш да се занимаваш с нея, изпрати я горе. Тя просто иска да направи нещо за теб.

— Не и след милион години. За мен е чест — той направи пауза. — Просто съм любопитен защо й позволяваш да общува с мен?

Тя му хвърли поглед през рамо.

— Защото може би съм била груба в други случаи. Тя е права — изглеждаш така, сякаш имаш нужда от нещо. Може би не от горещ шоколад, но Франки умее да лекува хората. Когато изпитвам някаква болка, ми става по-добре, ако тя е наоколо.

— Долавям истината в думите ти — той се обърна. — Благодаря, Грейс.

Гласът му издаваше умора и тя се спря по средата на стълбите.

— Колко близо беше до смъртта, Килмър?

— Достатъчно близо, за да съжаля за много неща, които не съм направил в живота си. Както и че не съм оставил завещание, което да подсигури теб и Франки — той се усмихна леко. — Но мисля, че това може да предизвика обида у теб.

— Нямаме нужда от нищо. Чарли остави фермата на Франки.

— Добре. Обаче това не означава, че аз нямам задължения.

— Малко е късно.

Той кимна.

— Знам. Но трябва да играя с тези карти, които са ми раздадени. Лека нощ, Грейс — той тръгна по коридора. — Ако искаш, можеш да си легнеш, а аз ще се погрижа за Франки.

— Добре.

Шокирана, осъзна, че не иска да го остави, а да продължи да го гледа. Искаше да изглади тези бръчки на изтощение, които го караха да изглежда години по-стар. Господи, май и тя беше като Франки! Но онова, което искаше да му предложи, не беше горещ шоколад.

— Грейс?

Той се беше спрял и я гледаше, мъчейки се да разгадае изражението й.

— Не — тя поклати глава, изпаднала в паника. — Това нищо не означава, аз просто съм ти благодарна за Донован. Лудост е да се мисли…

— Спокойно — каза той тихо. — Нищо не мисля. Прекалено съм уплашен, че да мога дори да се надявам. Просто искам да знаеш, че с радост се поставям на твое разположение и можеш да ме използваш, ако решиш. Не очаквам повече, отколкото си решила да дадеш. Не бих молил за повече… — той поклати глава и каза с дрезгав глас и доста грубо: — По дяволите, не е така! Бих те погълнал и бих питал за още. Винаги е било така при нас.

Думите му предизвикаха приятни тръпки по тялото й. Да, те бяха ненаситни, щом ставаше въпрос за секс.

— Не — тя навлажни устни. — Минаха прекалено много години, прекалено много неща се случиха помежду ни.

— Това няма да пречи на секса. Гарантирам ти.

— Не можеш да гарантираш… Защо въобще разговарям с теб?

— Защото търсиш начин да получиш онова, което искаш. Вземи го, Грейс. Няма да има последици. Обещавам.

Тя поклати глава и забърза нагоре по стълбите. Ядосано си помисли, че бяга. Толкова по въпроса да се примири с чувствата, които изпитва към Килмър. Трябваше само да го види и веднага попадаше под магията му, главата й се замайваше, а коленете й омекваха. И я заливаше горещина. Чувстваше се така, сякаш има треска, дъхът й излизаше на пресекулки. А бяха минали девет години. И тя не беше вече същата жена. Беше майка на Франки и това беше достатъчно.

Не, по дяволите, в този миг не беше достатъчно.

„Вземи онова, което искаш.“

Това би било прекалено опасно, прекалено всепоглъщащо. Беше доволна, преди той отново да се появи в живота й. Щеше да бъде доволна и когато си отидеше.

Доволна. Каква слаба дума, недостатъчна да изрази чувствата й.

Щастлива. Винаги беше щастлива с Франки. Нямаше нужда от тази лудост, която преживяваше с Килмър…

Глава 9

— Добре ли прекара нощта, Донован? — тя отвори с усмивка вратата на следващата сутрин. Хвърли поглед на доктор Кралон, който побърза да стане от стола си. — Лош пациент ли е той?

— Ужасен — поклати глава лекарят. — Ругае ме и отказва да ми се подчинява. Никак не е благодарен.

— Държи ме на подлога, Грейс — поклати глава Донован. — Не ми позволява да стана, дори за да отида до тоалетната. Това е унизително.

— И практично — тя седна на освободения от лекаря стол.

— Отиди да закусиш, докторе. Аз ще остана при него.

— С радост — лекарят тръгна към вратата. — И ако по пътя успея да му простя, ще му донеса закуска, когато се върна.

Донован се усмихна, когато лекарят затвори вратата след себе си.

— Той е много мил човек. И упорит, дяволски упорит.

— Тогава, престани да го измъчваш. Знаеш, че все още не можеш да ставаш от леглото, дори за да отидеш до тоалетната. Дай си два дни.

— Но мъжът е длъжен достойно да се възпротиви.

— Не, човек трябва да бъде разумен и да престане да създава проблеми — тя изучаваше лицето му. — Тази сутрин не си толкова блед. Снощи се тревожех за теб, но днес виждам, че си съвсем същият.

— Разбира се. Просто исках да предизвикам съчувствие у теб, когато ме свалиха от хеликоптера. Отново въпрос на чест и достойнство. Килмър се върна като герой, а аз лежах върху носилката, слаб като новородено котенце. И трябваше да получа всичко, което успея.

Тя повдигна вежди.

— Нима онова беше преструвка?

— Е, може би не съвсем. Пътуването беше истински кошмар — погледна я внимателно. — Изглеждаш по-възрастна, Грейс.

— Много благодаря.

— Не, отива ти. Винаги си била интересна, но сега излъчваш и… някаква дълбочина. Искам да продължа да те гледам, за да видя какво се крие под повърхността.

— Нищо не се крие. Аз съм толкова просто устроена, колкото винаги съм била.

Той поклати глава.

— Просто устроена, друг път. Ти беше кълбо от противоречия още от мига, в който слезе от самолета преди девет години. Обичаше родината си, таеше патриотични чувства, но беше видяла прекалено много, за да имаш доверие на което и да е правителство. Беше смела, но и толкова уплашена, че не смееше да си признаеш. Искаше да имаш приятели, но се страхуваше да протегнеш ръка към хората, за да не ги изгубиш после.

— Мили Боже, Донован. Откога си станал психолог?

— Това е само един от по-незначителните ми таланти — усмихна се той. — Но го използвам само по отношение на хората, които обичам. И не изразявам мнението си, докато не ми го поискат.

— Аз не съм те молила за него.

— И когато искам да си пъхна носа в нещо, което не е моя работа.

Тя замръзна.

— За какво говориш?

— Мислех, че ще умра в онази река.

— И?

— Килмър ми спаси живота. И то не за първи път. Няма много неща, които аз да мога да направя за него, затова реших да взема всичко в ръцете си.

— И по-точно?

— Той наистина те обича, Грейс. Не иска да говори за това, но знам, че е луд по теб.

— Обича само секса с мен.

— Да, знам, че това е много важно. Но има и още.

Тя поклати глава.

— Виждаш ли, ти винаги представяш нещата такива, каквито искаш да ги видиш — продължи Донован.

— Уморен си. Ще те оставя да си почиваш — тя понечи да се изправи.

— Да не си се осмелила да помръднеш — той се закашля. — Ще ме накараш да получа криза.

— Този път номерът ти няма да мине.

— Тогава, остани на мястото си, за да мога да изкажа дълбоките си мисли. Имам нужда от публика.

Тя бавно седна.

— Ти се възползваш от състоянието си.

Той кимна.

— И защо не? Адски боли. Трябва да извлека и нещо положително от това.

— Ще говорим по-късно — тя понечи да си тръгне.

— А какво, ако получа кръвоизлив и умра? И това се случва. Не, ще говорим сега. Моментът е подходящ. Аз предизвиквам съжаление и няма да се опиташ да ме обориш. А докато се възстановя, ти вече ще си имала време да го преодолееш.

— Да преодолея — какво?

— Желанието си да се защитиш, когато ти кажа, че си тесногръда кучка, когато става въпрос за Килмър.

Тя застина.

— Не се налага да преглътна това, Донован.

— Напротив, налага се — той отново се закашля. — Виждаш ли, тревожиш ме, причиняваш ми страдание. Почти чувствам как ще получа кръвоизлив.

— Лъжец.

— Можеш да ме оставиш сам. Но лекарят може да ме намери мъртъв, когато се върне.

— Блъфираш.

— Но дава резултат — той лукаво добави: — Омекнала си с годините. Вероятно майчинството е помогнало.

— Продължавай да говориш! — процеди тя през зъби.

— Ти измами Килмър. Между вас ставаше нещо специално. Никога не съм го виждал такъв с която и да е жена. Килмър никога не лъже. Защо, по дяволите, не му се довери, вместо да бягаш?

— Знаеш защо. Той не ми позволи да помогна на баща си — тя стисна здраво страничните облегала. — Имаше късмет, че не го удуших.

— Той ти попречи да се озовеш в ръцете на Марвът.

— Не можеш да знаеш това със сигурност — държеше на своето Грейс.

— Напротив, знам го. Килмър ме изпрати в Танжер онази нощ, за да се свържа с баща ти. Милият ти татко не искаше да тръгне. Каза ми, че ще е по-добре да работиш с Марвът, че ще натрупаш много пари, ако напуснеш агенцията и се концентрираш в обяздването на Двойката. Затова сключил сделка с Марвът и му е подшушнал информацията за набега.

— Не! — тя го изгледа гневно. — Лъжеш!

— Не вярвам, че е искал да те нарани. Каза, че са му дали гаранция, че няма да те убият. Той искрено вярваше, че онова, което е най-добро за него, е най-добро и за теб.

— Трима души загинаха в онзи набег. Искаш да кажеш, че той все едно ги е убил!

Той замълча.

— Не ти вярвам.

— Защо да те лъжа? Няма да спечеля нищо.

— Как е можел да очаква от мен да работя за Марвът? Никога не бих го направила.

— Дори ако вярваше, че държи баща ти като заложник?

— Но ти щеше да ми кажеш истината.

— Ако бях жив. Отървах се на косъм, след като той извика един от хората на Марвът от съседната стая. Получих куршум в крака и се крих цели два дни. Но успях да се обадя на Килмър и да му кажа да те държи далеч от Танжер.

— Баща ми беше убит от Марвът.

— Защото Марвът очевидно е решил, че капанът няма да проработи и баща ти не му е нужен повече. Но е възможно също да е убил баща ти като наказание за твоето участие в набега. Можел е да го използва като предупреждение, когато те залови.

Тя поклати глава.

— Не съм съгласна.

— Но е така.

— Ако е вярно, защо Килмър не ми го е казал по-рано? — не отстъпваше Грейс.

— Той ти е казал, че баща ти е предал информацията на Марвът, но в нощта, в която баща ти е умрял. Трябвало ли е в онзи момент да ти разкрие напълно какъв негодник е бил баща ти и да ти каже, че дори разполага с доказателства за това? Ти го обичаше. Имаше му доверие. Той беше единственият човек на света, когото ти имаше. Мисля, че Килмър искаше да разговаря с теб по-късно, само че моментът така и не настъпи. Ти избяга. Килмър научи, че Марвът те преследва, и трябваше да намери начин да те защити. И тогава Норт му каза, че си бременна. Това го постави натясно. Не можеше да бъде при теб, за да те защити, а не искаше да те лиши и от малкото удобство, на което можеше да разчиташ.

— Баща ми ме обичаше — гласът й трепереше. — Наистина ме обичаше, Донован.

— Може би. Но не те е обичал достатъчно, за да те държи далеч от Марвът. Парите са се оказали по-съблазнителни за него. Бях там, Грейс. Ти беше предадена — той срещна погледа й. — Знаеш, че не лъжа. Имам белег на лявото бедро от онази нощ. Искаш ли да го видиш?

Тя поклати глава отрицателно.

— Вярваш ли ми? — погледна я с надежда Донован.

— Не знам. О, Боже, не ми се иска да ти вярвам, Донован — изстена Грейс.

Той кимна.

— Трябва да ми вярваш. Обзалагам се, дълбоко в сърцето си си знаела, че Стилър ни е предал. Просто не си можела да го признаеш пред себе си, но се налага да го направиш. Примири се — затвори очи. — А сега трябва да си почина и да се преборя с кръвоизлива, за да мога да го използвам отново утре, когато реша да те изнудвам. Мислиш ли, че подобен номер може да мине и при Килмър?

— Не.

— Човек никога не знае. Той не е чак такъв задник, за какъвто го мислиш… — отвори очи. — Казах ти истината, Грейс. Господ ми е свидетел, всяка дума е вярна. А сега ми кажи, че ми вярваш.

— Не мога — прошепна тя.

— Кажи ми! — настоя той.

— Не мога! — очите й бяха плувнали в сълзи. — Боли.

— Кажи ми, моля те Грейс!

— Добре, по дяволите. Вярвам ти — сълзите потекоха по бузите й. — Доволен ли си?

— Да — той отново затвори очи. — Хайде, остави ме сега сам. Мъжете не обичат да гледат разплакани жени. Искам да се срещна с дъщеря ти, Грейс. Ще й позволиш ли да дойде да ме види?

Тя не отговори, а тръгна към вратата.

— Ще бъда добър приятел на дъщеря ти. Не позволявай на горчивината, която изпитваш, да нарани и нея.

— Това не бих направила — тя отвори вратата. — Ще я доведа да те види довечера — подпря леко глава на рамката. — И не съм… Не съм ти обидена. Ти постъпи така, както сметна за най-добре. Просто много ме боли. И знам, че Франки има нужда от приятели.

— Килмър също може да й бъде добър приятел.

— Не бъди толкова настоятелен, Донован.

— Просто помислих, че ще е добре да кова желязото, докато е горещо.

— Толкова е горещо, че мога да изгоря жива.

Вратата се затвори след нея. Беше й необходим миг, за да възвърне спокойствието си. Изтри очите си и си пое дълбоко дъх. Не би могла да закуси заедно с Франки в такова състояние. Беше очаквала, че ще се наложи тя да утешава Донован, и неговата атака я свари неподготвена.

Изпитваше болка. Дали Донован не беше прав? Дали тогава е знаел, че баща й ги е предал, но е отказал да го признае? И дали тя наистина се е държала така отчаяно за идеята, че има само един близък човек на света? Толкова ли слаба е била?

Истината.

Трябваше да помисли за това, да се примири, както й беше казал Донован. Да слезе долу, да закуси, да не позволи Франки да види тревогата й. А после да остане сама, докато възвърне спокойствието на мислите и чувствата си. В момента това й изглеждаше невъзможна задача. Трепереше, а трябваше да спре и тези проклети сълзи.

Гледаше втренчено стълбите, налагаше си да се усмихне.

Да не позволи на Франки да разбере…

 

 

Франки седеше на оградата до мястото за конете и гледаше планините. Чакаше. Килмър я гледа няколко секунди, преди да слезе от верандата и да прекоси двора.

— Какво правиш тук?

— Нищо — отвърна тя.

— Имаш ли нещо против да остана при теб? — и той седна на оградата до нея. — Бях доста зает напоследък, и искам да разбера дали не пропускам нещо.

Тя се усмихна.

— Нищо важно, но… — тя замълча, като че ли не знаеше как да продължи. — Мама я няма от доста време. Искам да съм тук, когато се върне.

Той застина.

— От колко време?

— Два часа. Язди Самсон.

— Ти видя ли я да тръгва?

Франки кимна.

— Държеше се… странно. Това ме обезпокои.

— Странно?

Франки сви рамене.

— Да, нещо такова — смръщи вежди. — Както когато има силно главоболие или настинка, но не иска да ме тревожи.

— Искаш да кажеш, когато изпитва болка.

— Не знам. Тревожа се.

— Тя най-вероятно е добре — направи пауза. — Искаш ли да отида след нея?

— Това няма да й хареса. Тя не иска да се тревожа за нея. Затова и не я последвах с Циганка.

— Аз обаче няма защо да се тревожа какво ще помисли за мен. Тя и без това ми е ядосана през повечето време. Така че мога да взема Циганка назаем от теб и да я последвам. Окей?

Тя кимна, изпитала огромно облекчение.

— Не мисля, че е ранена или в опасност. Не съм видяла Самсон да я хвърля, а и той вече е привързан към нея. Просто…

— Ще се почувстваш по-добре, когато тя се върне — Килмър слезе от оградата и тръгна към конюшнята. — В коя посока пое?

Франки посочи на запад.

— Към подножието на планините.

— Моите хора наблюдават и подножието на планините, Франки. Ако нещо се беше случило с нея, вече щяхме да знаем. Но, за всеки случай, ще отида да видя.

— И няма да й кажеш, че съм се тревожила?

— Не, няма, обещавам. Понякога е утеха да знаеш, че някой те обича достатъчно, та да се тревожи. Майка ти вероятно се чувства ужасно самотна след смъртта на добрия ви приятел Чарли. Може би затова не се е чувствала особено щастлива днес — той се усмихна. — Във всеки случай, ще се опитаме да поправим нещата. Така е най-добре. Много по-добре, отколкото да не обръщаме внимание. Защо не влезеш в къщата да посвириш на пианото, докато се върна? Обзалагам се, че на нея ще й е по-приятно да те чуе да свириш, отколкото да те види кацнала на оградата.

Франки кимна и скочи на земята.

— Ще се опитам. Но ми е трудно да се концентрирам, когато нещо не е наред с мама.

— Аз ще оправя нещата, Франки.

Момичето го гледа няколко секунди право в очите, после бавно кимна.

— Добре — усмихна се тя. — Вярвам ти — затича към къщата. — Циганка не обича да бъде в близост до ограда. Отдръпва се. Бъди внимателен.

Килмър загледа как тя се скрива в къщата.

„Вярвам ти.“

„Бъди внимателен.“

Господи, чувстваше се като средновековен рицар, напътстван от своята кралица. Горд и пълен с надежда, готов да води битка с драконите. Дали повечето бащи се чувстват така по отношение на децата си? Вероятно. Но за него това беше нещо ново и го караше да си спомня времето, преди да се превърне в циничния кучи син, който беше сега. И преди колко време беше това? Може би е бил по-малък дори от дъщеря си.

Когато си само на осем като Франки, всичко ти се струва възможно.

А когато имаш дете като Франки, се опитваш да превърнеш дори невъзможното във възможно.

— Не мислиш ли, че е време да се върнеш?

Грейс беше спряла до един поток да напои Самсон. Обърна се рязко и видя Килмър върху гърба на Циганка само на няколко метра от себе си. Помисли си, ядосана и огорчена, че той е последният човек, когото иска да види в момента. Все още беше прекалено разтревожена, емоционално нестабилна заради разговора си с Донован.

— Не и без да има причина. Да не би това място да е опасно за здравето ми?

— Не, тук си в безопасност — той слезе от Циганка и я поведе към потока. — Само че Франки не е особено щастлива. Мисли, че нещо не е наред с теб.

— О, по дяволите!

Погледът му обходи лицето й.

— Има ли проблем?

Тя не отговори.

— Има ли проблем? — повтори въпроса си Килмър.

— Нищо, което би могло да засегне Франки.

— Всичко, което правиш, засяга Франки. Обещах й да поправя нещата. И как бих могъл да го направя, ако не ми помогнеш.

— Не бива да даваш обещания, които не можеш да спазиш.

— Ще спазя това — той се усмихна горчиво. — Не мога да направя нищо друго. Никога досега не съм давал обещание на дете. Това е огромна отговорност. Ти вече го знаеш, но аз току-що го откривам. Така че, кажи ми как мога да я накарам да спре да се тревожи.

— Остави това на мен.

Усмивката му изчезна.

— Оставил съм прекалено много неща на теб. Няма да го направя отново.

Тя извърна поглед.

— Докато двете с Франки не останем далеч от очите ти, което означава и от ума ти.

— Винаги съм мислил за теб. А и никога вече няма да ти позволя да се отдалечиш от мен.

— Не ти вярвам.

— Ще повярваш, ако престанеш да гледаш накъдето и да било, освен към мен.

Тя обаче не отдели поглед от боровете пред себе си.

— Не искам да те гледам.

— Защото си прекалено добър съдник на човешките характери и знаеш, че никога не бих те излъгал. Дори когато ти казах за баща ти, ти…

— Млъкни! — погледът й се стрелна към лицето му. — Защо двамата с Донован не ме последвахте и не ме накарахте да ви чуя? Защо ми позволихте да продължавам да лъжа сама себе си?

Той застина.

— Донован е разговарял с теб.

— Тази сутрин — каза тя, като произнесе подчертано и двете думи. — Не можа да изчака.

— Съжалявам. Мислех, че ще успея първо да поговоря с него. Не се налагаше да се справяш и с това сега.

— И кога имаше намерение да ми кажеш? След още девет години?

Той поклати глава.

— Не съм мазохист. Просто щях да ти дам още малко време.

— За Бога, не съм някой безпомощен идиот — тя се опита да добие контрол над гласа си. — Вярвала съм в нещо, което не е било истина. Боли ме и се чувствам празна. Но ще се справя.

— Знам, че ще се справиш — той направи пауза. — Но не съм сигурен за себе си. Може би ще ми дадеш съвет.

— Нямаш нужда от съвет — хвана юздите и се приготви да се качи на гърба на коня. — Както казах на Франки, ти знаеш всички стъпки.

— По дяволите, но не е така — той я хвана за рамото и я обърна към себе си. — Като слепец съм от момента, в който те срещнах — очите му я изгаряха. — Сякаш нещо ме връхлетя, а не знаех какво.

— Това беше сексът, Джейк.

— По дяволите, да. Но имаше и нещо друго. Сексът беше просто едно от нещата. Нямахме време да открием дали имаме шанс за нещо и вината за това беше моя. Трябваше да… Но всеки път, когато започвах разговор с теб за… — той сви рамене. — Може би ако имахме още няколко месеца. Не можех да държа ръцете си далеч от теб. Това беше единственото, което ми се виждаше важно. Основното.

И тя се беше чувствала по същия начин.

— Може би наистина сексът е бил всичко.

— Нямахме шанс да разберем — той изкриви устни. — А когато разбрах, че си бременна, се почувствах разгневен и измамен. Дори не помислих за детето. Признавам. Просто помислих, че няма надежда за мен. Ти ми беше ядосана заради баща си, а ето че те бях натоварил и с дете, което не искаше. Причинявах само злини.

— Исках Франки.

— Кога го разбра?

Грейс поклати глава.

— Всичко това е в миналото — тя се опита да се отдалечи от него. — Не искам да говоря за това сега.

— Знам. Боли те — дланите му се движеха бавно, почти с копнеж, по раменете й. — Ще те оставя сама. Скоро.

Тя осъзна, че дишането й беше станало плитко. Докосването му предизвикваше странни усещания в тялото й. Преглътна мъчително.

— Сега ли?

— Да — той не я пусна. — Обаче дори ти знаеш, че няма полза. Ще трябва да разберем. Тогава всичко свърши прекалено бързо. Не беше справедливо… Трябваше да имаме своя шанс.

— Аз открих това преди осем години, когато се роди Франки. Приключило е.

— Лъжкиня. Тогава, защо сърцето ти бие толкова силно, че виждам туптенето на пулса ти в падинката на шията?

Тя си пое дълбоко дъх, отскубна се и се отдалечи от него. Качи се бързо върху гърба на коня.

— Бъди честна със себе си и с мен — каза той тихо. — Така ще бъде най-безопасно за теб. Изборът е твой. Аз няма да те притисна в ъгъла — той се усмихна. — Макар да ми се иска да те притисна към най-близкото легло, ако имам такава възможност. Няма да е толкова лошо. Знаеш, че ще ти хареса.

Да, щеше да й хареса. Вероятно щеше да полудее, ако по някакъв начин издадеше чувствата и усещанията си.

— В момента не мога да се справя с това.

Той кимна.

— Да, не постъпвам справедливо. Ако бях мъж от типа на Блокмън, дори нямаше да спомена за това. Току-що си преживяла шок и си разтревожена. Но аз не съм като Блокмън. Ще трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм.

— Въобще не се налага да те приема.

— Напротив. Аз няма да изляза от живота ти отново, поне не доброволно. И ще трябва да ми избереш някаква роля в него.

Тя го гледаше втренчено, а в сърцето й бушуваше буря от емоции. Не биваше да се чувства по този начин. Беше дошла тук, за да проясни главата си, а ето че сега, повече от всякога, й се виеше свят.

— Франки те чака — каза той тихо.

Да, Франки я чакаше. Франки беше важното нещо в живота й, а не това вътрешно безпокойство. Срита Самсон, за да поеме в галоп, и той запрепуска бясно към ранчото.

— Здравей, мамо — Франки я посрещна на стъпалата на верандата. Погледът й обходи лицето на Грейс и тя въздъхна облекчено. — Ти отново си добре нали?

— Винаги съм добре — прегърна я тя. — Защо си помислила, че не е така?

— Ами… не изглеждаше както обикновено — поклати глава Франки. — Не знам. Но Джейк май наистина се е справил. Каза, че ще помогне.

— О, така ли? И откъде знаеш, че той ми е помогнал?

— Изглеждаш така, както винаги след добра езда. Сияеш.

— Имаш богато въображение — целуна я по бузата. — Но ако отново се разтревожиш, ела при мен, за да поговорим. Не се обръщай към непознати.

— Не чувствам Джейк като непознат — каза Франки. — Сега трябва да отида до хамбара и да поработя с Робърт. Каза, че не съм се упражнявала достатъчно в бойните изкуства, откакто сме пристигнали тук. Искаш ли да дойдеш и да погледаш?

— Не бих го пропуснала за нищо на света. Ще дойда веднага, след като се отбия до банята и грабна бутилка вода.

— Добре — Франки затича надолу по стълбите, но се обърна да я погледне. — Наистина изглеждаш красива, мамо. По-млада…

— Благодаря ти.

Тя загледа как Франки прекосява тичешком двора към конюшнята, преди да влезе вътре и да тръгне към банята. Робърт постъпваше правилно, като настояваше Франки да бъде заета и да се фокусира върху задачите, които бяха нещо обикновено в живота й, преди той да се преобърне. Всички те трябваше да се концентрират върху…

Мили боже. Беше зърнала лицето си в огледалото на аптечката. Вдигна ръка и колебливо докосна зачервената си буза.

Франки беше казала, че сияе. Беше казала, че изглежда по-млада. Беше отново на двайсет и три, когато всяка минута живот беше вълнуваща.

Не, не искаше онова време да се върне. Не искаше отново да е толкова уязвима и пълна с надежди и мечти. Не искаше Килмър да има властта да осъществи тази метаморфоза. Беше прекарала кратко време с него, а ето че резултатът от чувствата, които той беше запалил, я гледаше от огледалото.

Господ да й е на помощ. Отново на двайсет и три.

— Не съм доволен, Ханли — каза Марвът. — Как е успял Килмър да го измъкне?

— Вниманието на часовоите беше отвлечено от друга група, разположена от него на запад. Докато разберем, че тревогата е фалшива, той беше…

— Накарали сте ме да изглеждам като глупак — дланите на Марвът, поставени върху бюрото, се свиха в юмруци. — Баща ми ме научи, че достойнството е всичко, а вие позволихте Килмър да ме унижи цели три пъти. Първо открадна торбичката, после проклетото магаре, а сега успя да измъкне тежко ранен човек от района на Ел Тарик. А ти беше дежурен в два от тези случаи — говореше спокойно, но в гласа му се усещаше нескрита злоба. — Мисля, че е време да изкупиш грешките си, нали?

— Поемам цялата вина — каза Ханли. — Помислих… имах нещастието да…

— Нещастието? Не мога да приема тази дума. Кажи ми как ще попреча на хората си да мислят, че съм слаб и всеки може да проникне на моя територия?

— Ще намерим Килмър и Грейс Арчър.

— Кога?

— Преговорите с човека в Лангли напредват бавно. Той играе, преструва се — като видя изражението на Марвът, побърза да добави: — Обаче възнамерявам да летя до там утре вечер и да поема нещата в свои ръце, за да съм сигурен, че ще получим, каквото искаме. Няма да се върна, докато не науча къде се крие Килмър.

— Не, няма да се върнеш, докато не заловиш Килмър и Грейс Арчър. Ще ми трябва добър пример, за да изтрия петното от твоите провали. На никого няма да позволя да мисли, че аз съм по-слаб и по-недостоен от баща си. Няма да позволя сина ми да чуе да се говори, че съм глупак — стисна устни. — Ще ти дам седем дни, за да ми доведеш Килмър и Арчър, Ханли. Никакво забавяне, никакви извинения. Седем дни. След това ти самият ще се превърнеш в пример.

Глава 10

— Донован, това е дъщеря ми Франки — каза Грейс. — Нямаше търпение да се запознае с теб. Как е първото ти име, Донован? Не мисля, че някога съм го чувала.

— Няма и да го чуеш. Майка ми е направила грешката да ми даде име, което да не отговаря на гигантската ми сила и на огромните ми таланти. Донован е достатъчно добре.

— Колко интересно! Изкушавам се да навляза малко по-надълбоко във въпроса — прошепна Грейс. — Франки, двамата с Донован работехме заедно преди доста време — тя затвори вратата на спалнята. — Той ме научи на много неща.

— Да, така е — Донован протегна ръка, за да покаже, че не иска да го прекъсват. — Много се радвам да се запозная с теб, Франки — смръщи вежди. — Такова красиво момиче като теб трябва да има и красиво име. Истинското ти име е Франческа, нали?

Франки кимна.

— Само че е прекалено дълго. Франки ми харесва повече.

Донован погледна Грейс.

— Защо Франческа?

— Прекарах няколко години в Италия като дете. И винаги съм харесвала това име — тя се усмихна широко и щастливо на Франки. — Но такова дълго име не подхождаше на малкото бебе, така че според мен Франки е добър компромис.

Донован поклати глава.

— Само че сега може да носи името Франческа със стил и грация.

— На какво си научил мама? — запита Франки. — На разни шпионски номера?

— Е, на някои от основните неща в нашата работа. Не можеш да шпионираш или да крадеш тайни, ако не знаеш как да се защитаваш и да се измъкваш от трудни ситуации.

Франки смръщи вежди.

— Ти обаче май не си успял да се измъкнеш много успешно от тази ситуация. Простреляли са те.

— Вярно е — засмя се тихо Донован. — Но те уверявам, че не бях толкова тромав, когато обучавах майка ти — погледна Грейс. — А тя беше една от най-добрите ми ученички. Гордеех се с нея. Разбира се, Килмър щеше да ме удуши, ако не си бях свършил добре работата. Той особено държеше на това.

— Джейк? — усмихна се Франки. — Мама казва, че е много умен. Аз го харесвам.

— И аз.

— Франки, трябва да оставим Донован да поспи — каза Грейс. — Можем да го посетим и друг път.

— Чувствам как се подобрявам с всяка изминала минута — каза Донован. — Не ме изоставяйте. Искам да опозная дъщеря ти. Ти бягай, ако имаш работа, а нея остави да се запознае с мен.

— Донован, лекарят… — Грейс сви рамене и погледна Франки. — Ти какво ще кажеш?

— Тя иска да остане, за да й разкажа всичко за майка й — каза Донован. — Нали така, Франческа?

— Франки — поправи го тя. Но изглеждаше заинтересувана. — Да, ако това няма да му навреди. Може ли наистина да припадне, мамо?

— Не, той се шегува, Франки.

— Ще ме боли, ако не разговарям с теб — Донован погледна Грейс и тонът му стана по-мек. — Може би няма през цялото време да разговаряме за мама. Трийсет минути, Грейс?

С други думи, искаше да я увери, че няма да спомене за Килмър и за връзката й с него. Донован можеше да бъде и дискретен. Но само когато пожелаеше. Тя кимна и отвори вратата.

— Трийсет минути. И след това ще си легнеш, Франки.

— Добре — Франки седна на стола до леглото на Донован, без да отделя поглед от лицето му. — Защо ти си обучавал мама, а не Джейк?

— Защото бях по-умен, естествено.

Франки поклати глава.

— Ако ти беше по-умен, Джейк щеше да работи за теб.

Грейс потисна желанието си да се засмее и затвори вратата след себе си. Донован щеше да опознае Франки, да, но може би щеше да бъде поне малко изненадан. Дъщеря й рядко запазваше нещо за себе си. Правеше го само в случаите, когато помислеше, че може да нарани чувствата на някого. Инстинктивно разбираше, че с Донован няма такава опасност. Тя щеше да го преценява, докато в същото време и той щеше да прави своите преценки.

— Как е Донован?

Тя застина, обърна се и видя Килмър в края на стълбите.

— Изглежда, се чувства добре. По-добре, отколкото мислех. Какво каза лекарят?

— Че се възстановява невероятно бързо. На доктор Кралон е много трудно да го накара да си почива — направи пауза. — Видях, че заведе Франки при него.

Грейс кимна.

— Той пожела да се запознае с нея. А мен отпрати.

— И ти го остави да му се размине?

— Искам двамата да се опознаят. Искам той да е истински загрижен за нея. Искам целият свят да я обича искрено. Може би по този начин ще успея да запазя безопасността й.

— Много умно.

Тя поклати глава.

— Мисля, че е проява на отчаяние — понечи да мине покрай него, но той я хвана за ръката. Тя замръзна. — Не прави това.

— Аз ще осигуря нейната безопасност, Грейс. Запитай ме защо.

— Пусни ме.

— Защото аз се интересувам истински от нея. Тя буквално ми влезе под кожата.

— Не можеш да я имаш.

— За Бога, казах ти, че няма да се опитам да ти я отнема. Не можеш ли да ми дадеш поне толкова, колкото даваш на Донован? — той стисна ръката й по-силно. — Остави ме да я опозная, без да се тревожа, че ти ще изпаднеш в паника и ще ми я отнемеш рязко. Разумът ти трябва да говори и по отношение на мен. Колкото повече я обичам, толкова повече ще се грижа за нейната безопасност.

Но тя въобще не мислеше, когато ставаше въпрос за него. Само чувстваше.

— Различно е. Има прекалено много пречки.

— Премахни ги, тогава — каза той почти грубо. — Премахни ги всичките. Дори знаеш как да го постигнеш. Не казвам, че сексът ще изчисти всичко между нас, но ще станем достатъчно близки да видим проблемите от друга перспектива. По дяволите, какви ги говоря!? Ако съм толкова близък с теб, няма да мога да мисля за нищо — пусна я и ръцете му паднаха от двете страни на тялото. — По дяволите, може би се канех да използвам Франки, за да те вкарам в леглото. Господи, надявам се да не съм чак такъв кучи син — обърна се. — Може би си права. Може би не бива дори да се приближавам до Франки.

Никога не беше виждала Килмър в такова настроение. Той винаги беше толкова уверен, сигурен в нещата и в себе си. Тя изпита внезапен прилив на съчувствие, примесено с раздразнение. Първо беше нарушил душевното й равновесие с това избухване на чисто сексуално привличане, а после я беше накарал да се чувства объркана и да го съжалява.

— За Бога, не съм казала, че не трябва да се приближаваш до нея.

Той я погледна, чакаше.

— Просто казах, че не искам… — тя мина покрай него и тръгна по коридора към спалнята си. — Само не я обърквай. Не я карай да се привързва прекалено много към теб, защото после може да излезеш от живота й. Тя е преживяла вече достатъчно такива случаи.

— Какво си й казала за баща й, Грейс?

— Нищо. Казах й, че съм направила грешка, но бих я направила отново, ако това ще означава да имам друго дете като нея.

— И не ме обвиняваш?

— Защо трябва да те обвинявам? Бях достатъчно възрастна и направих избор. Не се предпазих. Трябва да обвинявам себе си — отвори вратата. — Ти беше вън от това.

— Грейс, причиняваш ми болка.

— Не такава, каквато причинява фактът, че си пропуснал първите стъпки на Франки. Или първите й думи, или приспивните песни. Нямаш представа какво си пропуснал.

— Напротив, имам.

Тя хвърли поглед през рамо и замръзна, когато видя изражението на лицето му. Може би разбираше какво е пропуснал и наистина изпитваше болка. Имаше моменти, когато бяха заедно, в които тя беше виждала истинския Килмър зад студената и сдържана външност. Тя го беше боготворила така, както се боготвори герой, обичаше и тялото му, и нещата, които той правеше с нея. А какво щеше да бъде, ако познаваше цялостната му личност? Дали щеше да избере да се довери на привързаността на баща си, а не на думата на Килмър?

Той я изгледа с присвити очи, докато се мъчеше да разгадае изражението й.

— Грейс…

Тя бързо влезе в спалнята си и затвори вратата. Облегна се на нея и затвори очи. Чувстваше се странно, изпитваше гъдел по цялото тяло, беше готова да се разтопи. Сърцето й биеше бързо, тежко. Този отговор на тялото, чисто физическа реакция, трябваше да изчезне.

Нямаше да изчезне. Не и докато беше под един и същи покрив с Килмър, не и докато го виждаше всеки ден. А при всички случаи трябваше да остане тук с Франки, докато животът на друго място не стане безопасен. Не можеше да го избягва, а всеки път, когато го видеше, напрежението нарастваше.

И тя не можеше да не му обръща внимание. Затова трябваше да е непрекъснато заета. Да се занимава с Франки.

Изведнъж си спомни как я беше погледнал Килмър в мига, преди тя да се скрие в спалнята. Погледът му беше пълен с толкова първично желание, беше толкова горещ и настоятелен, че тя беше изпаднала в паника. Защото й се беше сторило, че гледа в огледалото.

Господи, надяваше се, че ще успее да го игнорира.

— Обичаш ли Циганка така, както Дарлинг?

Франки, която решеше Циганка, вдигна поглед и видя Джейк, подпрян на вратата на клетката.

— Обичам ги еднакво. Няма да е справедливо да имам любимец. Може и да го усетят и така чувствата им ще бъдат наранени.

— Разбирам — усмихна се той. — И дори дълбоко в сърцето си не правиш разлика между тях?

Тя се замисли.

— Различни са. Циганка е сигурна и същевременно нежна, а Дарлинг е нервен и… забавен. Искам да съм с всеки от тях, но поотделно, в различно време. Иска ми се и Дарлинг да беше тук.

— А на мен ми се струва, че имаш достатъчно задължения и занимания. Музиката ти и Циганка.

— Ти обаче никога не си прекалено зает, че да не можеш да ми бъдеш добър приятел — тя отново започна да реше Циганка. — А аз нямам много приятели.

— Защо?

— Нямам същите интереси като повечето деца. Не обичам нещата, които обичат те. Мислят, че съм странна.

— И това те тревожи?

— Малко. Понякога. Обичам да яздя. Много от децата в Таланвил яздят. Но много малко свирят на музикален инструмент и нито едно не чува музика, която трябва да запише.

— Би ли предпочела да имаш повече приятели в замяна на музиката?

— Не ставай глупав! — сбърчи чело Франки.

— Предполагам, това означава, че отговорът ти е отрицателен.

— Музиката е част от мен. Как бих могла просто да престана да я чувам? Тя ме кара да се чувствам… не знам… като че ли съм орел, разперил криле, или може би Дарлинг, когато скача много високо и… — тя поклати глава. — Не, Дарлинг се страхува, а аз не се страхувам от музиката. Предполагам, защото не съм виждала кон, който да обича музиката.

— А аз съм виждал.

— Къде?

— Всъщност два коня. В Мароко. Майка ти също ги е виждала.

— Никога не ми е разказвала за тях — вдигна учудено вежди момичето.

— Те не са коне, които тя би искала да яздиш. Те са като гръм и светкавица. Но когато ги видиш да бягат, те може би ще ти напомнят за музика.

— Гръм и светкавица… Чайковски? — каза замечтано Франки.

— Или Шопен.

— Искам да ги видя.

— Някой ден може би — отговори уклончиво Джейк.

— Какви са имената им? — не спираше да любопитства Франки.

— Двойката. Никога не съм чул да ги наричат по друг начин.

Тя поклати утвърдително глава.

— Ако мама ги е видяла, тя сигурно им е дала имена. Щом имат душа, трябва да имат и имена.

— Е, ако им е дала имена, не ми е казала — усмихна се той. — А и сигурно няма да й се хареса, че разговарям с теб за тях. Както казах, те са от онези коне, с които тя не би искала да общуваш. Те определено не са подходящи.

— Тя не ми позволява да яздя и някои от нейните коне, но няма нищо против да ги гледам или да им говоря. Мама казва, че е важно да си приятел с конете — тя потупа Циганка за последен път. — И така се отнася с тях. Тя полага усилия, докато накрая конете я заобичат.

— Виждал съм я да се сприятелява с животни. Тя е много специална.

Франки кимна, после се обърна и го погледна.

— Мама е най-добрата ми приятелка. Нямам нужда от което и да е от децата в училище.

— Да, разбирам как се чувстваш. Аз също много й се възхищавам.

— Но тя ти е ядосана. Сега е по-добре, отколкото в нощта, в която умря Чарли, но все още се държи странно, когато ти си наблизо.

— Постъпих глупаво преди много години. Опитах се да поправя нещата, но вероятно е необходимо време. Радвам се, че според теб раздразнението й от мен е намаляло.

Франки кимна.

— Не се чувствай зле. Не мисля, че мама щеше да ти позволи да ни доведеш тук, ако не те харесваше.

— Това наистина е утеха — той направи пауза. — А ти харесваш ли ме поне малко, Франки?

Тя се усмихна.

— Разбира се — отвори вратата на клетката. — Ти си различен. Мисля, че може би си като Тригър. Знаеш всички номера, но не ги показваш, без някой да ти е дал сигнал. Дотогава просто си наблизо и изглеждаш прекрасно, хубав си.

— Хубав? — засмя се той. — Господи, никой не ме е наричал „хубав“ досега.

— Е, нещо такова — усмивката й стана по-широка. — Но е вярно. Винаги си наоколо и раздаваш заповеди. И не си ли губиш времето сега, когато просто разговаряш с мен?

— Забавлявам се. Но може би, ако ми дадеш сигнал, ще започна да ровя с копито.

Тя се засмя радостно.

— Така ли? Бих искала да видя това. Направи го.

Той потупа по пода с левия си крак.

— Мили Боже, колко ниско падна всемогъщият! Но отказвам да цвиля по команда.

— Тогава, ти не си Тригър.

— Не съм — усмивката му изчезна. — Но мога да съм ти по-добър приятел от Тригър. Може би не толкова добър, колкото майка ти, но бих искал да опитам.

— Защо?

— Понякога ми е трудно с теб. Не може ли просто да приемеш някои неща? — той изучаваше изражението на лицето й. — Не, предполагам, че не можеш. Ти прекалено много приличаш на майка си — направи пауза. — Харесваш ми. Никога преди не съм общувал с деца. Тези дни са като подарък за мен. Окей?

— Може би — тя сведе клепачи, но той видя как очите й дяволито проблеснаха. — Нямам много време. Отново чувам музиката.

— Няма да ти преча. Не бих се съревновавал с музиката.

— А и имам задължения — каза тя малко лукаво. — Разбира се, ако ти ринеш тора заради мен, както правеше в ранчото на Чарли, това ще ми даде… Ауч! — той я удари по дупето и тя се засмя леко. — Е, ти като че ли нямаш друга работа.

— Не е така — той я хвана за ръката и я дръпна вън от клетката. — Трябва да се чувстваш поласкана, че намерих време за теб, въпреки пълния си график. И противно на твоята преценка за моя характер, нямам нужда да чакам сигнали, за да правя номерата, които знам. Аз съм царят на цирка, човек чудо.

Тя го гледаше със сериозно изражение на лицето.

— Чух лекаря да казва, че е истинско чудо това, че Донован е още жив. Ти го доведе тук и сега той наистина ще е добре. Това е почти чудо.

— Аз се пошегувах, Франки.

Тя кимна.

— Да — усмивка озари лицето й. — Но може би ще ти помогна да изринеш тора.

 

 

— Трябва да проумееш, че поемам голям риск.

Картър Невинс се огледа нервно. Беше избрал да се срещне с Ханли в този бар в покрайнините на Фредериксбърг, защото тук идваха работници от средната класа и нямаше и най-малък шанс да бъдат видени от някой от Лангли. Човек обаче никога не знаеше кой може да влезе в което и да е място, където продават алкохол. Но още при първия си поглед към Ханли той беше разбрал, че изборът му е правилен. Не би искал да се срещне с него на някое безлюдно място. Брет Ханли беше висок, мускулест, с черна коса и кафяви очи, а костюмът му вероятно струваше повече, отколкото Невинс печелеше за цяла година. Беше се усмихвал почти непрекъснато през първите пет минути, но въобще не се усмихваше сега. Можеше да върви по дяволите! Невинс имаше нещо, което Ханли искаше, и щеше да го накара хубаво да плати за него.

— Мога да си изгубя работата. И ти ще трябва да ми платиш достатъчно.

— Сигурен съм, че Керсов ти е плащал по-малко, отколкото ти предлагам аз сега — Ханли говореше тихо, тонът му беше кадифен. — Не бива да бъдеш алчен, Невинс.

— Трябваше само да преодолея паролата и да получа достъп до файловете, за да намеря Грейс Арчър. Няма обаче данни за сегашното й местонахождение. Не мисля, че и Норт знае нещо. А това променя играта.

— Тогава, как възнамеряваш да откриеш къде са Килмър и Арчър?

— Имам връзка.

— Кой?

Нима този неандерталец го мислеше за идиот?

— Човек, който е във връзка с тях, откакто са напуснали Таланвил. Но трябва да имам достатъчно пари, за да накарам и него да работи за теб.

— Колко?

— Петстотин хиляди — Ханли дори не премигна и Невинс изруга под носа си. Трябваше да поиска повече. — За него. Същата сума и за мен.

— Ти си луд.

— Ако той не пожелае да сътрудничи, имам и друг начин да открия Арчър.

— Какъв?

Невинс се усмихна.

— Магията на компютрите. Така дори малкият човек може да се превърне в гигант. А аз съм гигант, Ханли. Чуваш ли какъв рев излиза от гърлото ми!

Ханли го изгледа студено.

— Ти не си нищо друго, освен луд за връзване. Опитваш се да блъфираш. Мразя подобни номера.

Невинс почувства студени тръпки да полазват по гърба му.

— Ще взема двеста хиляди сега, а останалото, когато ти предам информацията. Ти си този, който блъфира. Ако имаше по-добър източник, нямаше да си тук.

Ханли го гледа дълго и втренчено.

— Колко време ще ти е необходимо?

Невинс се опита да не покаже облекчението си.

— Две седмици?

— Имам пет дни. Ще трябва да успееш за толкова.

— Никак не е много.

Ханли се усмихна невесело.

— Знам. Пет дни — стана от масата. — Ще има двеста хиляди долара в банковата ти сметка утре. И ако не се свържеш с мен след пет дни, ще бъда крайно недоволен. А моят работодател ще бъде буквално бесен. Ако го познаваше, не би искал да го ядосаш, Невинс — обърна се и излезе от бара.

Невинс си пое дълбоко дъх. Господи, трепереше. В какво ли се беше забъркал? Керсов беше твърд човек, имаше представа играч от каква големина е Ханли. Всичко щеше да бъде наред. Да, беше блъфирал малко. Все още не държеше Шолц в джоба си. Шолц обичаше да си пъха носа в работите на хората, знаеше, че Невинс го дебне. Може би парите щяха да го убедят. Парите са всемогъщи. Сега, когато Невинс беше открил, че може да изтръгне повече пари от Ханли, ги искаше всичките за себе си.

План Б определено беше възможен. Той беше умен и знаеше начин за достъп до загадките на Вселената. Или поне на своята собствена Вселена.

Най-добре щеше да бъде тази вечер да се върне в Лангли и да прекара няколко продуктивни часа на компютъра. Ханли не му беше повярвал, когато му беше казал, че е гигант. Е, вярно беше. Или поне щеше да се потруди това да се превърне в истина.

Чуваш ли моя рев, Ханли?

 

 

Отново яздеха заедно. За трета поредна сутрин. Грейс гледаше Франки и Килмър да препускат през полето към подножието на планината. Франки се смееше и говореше весело на Килмър, а той я слушаше с характерната за него тиха съсредоточеност. Почувства се изолирана. Разтърси глава и се опита да се отърси от това внезапно чувство за празнота. Нали беше дала разрешение на Килмър да прекарва известно време с Франки. И можеше да се очаква, че Франки ще харесва Килмър все повече с всяка тяхна среща. На двайсет и три самата Грейс беше заслепена от Килмър.

Тя обаче го виждаше в светлината на герой, водач на останалите мъже, умен и добър тактик. Франки го гледаше с други очи. Тя харесваше човека, не опитния воин и интимността между тях двамата беше по-дълбока и по-силна, отколкото онази, сведена до основните инстинкти.

— Изглеждат добре заедно, нали? — тя се обърна и видя Донован, седнал в количката. Доктор Кралон го беше извел на верандата. — Кога ще й кажеш?

— Млъкни, Донован — тя се обърна към лекаря. — Сигурен ли сте, че той не трябва да остане в леглото? За предпочитане, с лепенка на устата?

Лекарят поклати глава.

— Прекалено късно. Възстановен е достатъчно — направи пауза. — По тази причина аз си тръгвам довечера. Той вече няма нужда от мен. Мистър Килмър ще определи някого другиго да се грижи за него.

— Сигурна съм, че изпитвате облекчение.

— Да, както ви казах, той е доста лош пациент — усмихна се на Донован. — Но се радвам да видя, че се подобрява с всеки изминал ден. Радвам се, че спасих живота му. И врата му, който не заслужава това.

— Не е вярно, че не заслужава — възрази Донован. — И трябва да се радвате, че ви дадох възможност да практикувате. Вероятно имате нужда от това.

— Неблагодарност — поклати глава Кралон. — Мисля да вляза вътре и да изпия още една чашка кафе. Вие искате ли една, мис Арчър?

Тя поклати глава.

— Ще се постарая Донован да получи необходимите грижи — тя загледа как лекарят се скрива във вътрешността на къщата, преди да се обърне към Донован. — В Мароко ли ще се върне той?

Донован поклати глава.

— Там е прекалено опасно за него. И още по-опасно за теб и Франки. Килмър ще го заведе със самолет до колиба в близост до „Йелоустоун“, и той ще остане, докато ситуацията тук се охлади.

— А защо не остане тук?

— Килмър не иска да го възнагради за труда му, като го постави в опасност. Колкото е по-далеч от нас, в толкова по-голяма безопасност ще бъде — погледът на Донован отново се спря на Килмър и Франки. — Няма да навредиш на Франки, ако й кажеш, че той е баща й.

Грейс поклати глава. Той сви рамене.

— Изборът е твой.

— Да, така е — с огромно усилие тя успя да откъсне поглед от дъщеря си и Килмър. — Нямам нищо против двамата да бъдат приятели. Но с бащите е различно. Не искам Франки все повече да се надява, че Килмър ще бъде постоянна част от живота й. Няма да му позволя да я нарани, когато си отиде.

— Той причини ли ти болка, Грейс?

Тя не отговори.

— Не очаквах нищо от него. Аз бях тази, която си тръгна.

— А той се втурна след теб. Не веднага, но когато видя, че имаш нужда от него, беше там.

— Донован, защо непрекъснато настояваш да говорим за това?

— Килмър ми е приятел. Последните девет години не бяха лесни и за него. Никога не съм го виждал толкова разтревожен, колкото в деня, в който разбра, че си бременна. Той направи необходимото, за да защити и двете ви, а някои от мисиите, които Норт му натрапи, бяха наистина мръсни и опасни. Нямаше да ги приеме, ако не мислеше за вас.

— Нима се опитваш да ме накараш да се чувствам виновна?

— По дяволите, не, опитвам се да те накарам да видиш, че Килмър беше хванат в същата мрежа като теб и не се опита да се освободи. Дай му малко спокойствие, някаква награда. Той заслужава.

— Позволявам му да прекарва доста време с Франки. Откажи се, Донован. Или ще бутна количката ти от верандата и ще те гледам как се плъзгаш с опасна скорост към ограденото място.

— Ах, твърдоглава жена си ти, Грейс — Донован наклони леко глава на една страна. — Може ли отново да използвам заплахата с инфаркта?

— Не.

— Тогава, предполагам, е по-добре да си затворя устата. Жалко. Не произнасям толкова често такива мъдри слова. Ще вкараш ли количката ми в къщата, или предпочиташ да останеш тук, за да се наслаждаваш на гледката на баща и дъщеря?

— Донован, аз… — процеди тя през зъби. — Аз няма сама да измъчвам себе си. Правя онова, което е необходимо. Престани да говориш за Франки.

— О, този път не говорех за Франки. Наблюдавах ви снощи, когато добрият лекар ме свали на долния етаж да вечерям с вас. Теб и Килмър. Гледката ми беше добре позната. Сякаш се върнах девет години назад. Но може би сега е малко по-силно?

Господи, толкова ли беше очевидно? Донован каза тихо:

— Мога да разбера защо си в конфликт със себе си относно Франки, но защо не си разрешиш забавлението да…

— Достатъчно! Ще кажа на лекаря да закара количката ти в къщата.

Тя се обърна рязко и влезе вътре.

— Яздиш доста добре — каза Франки на Килмър. — Не вярвах, че Самсон ще ти позволи да се качиш на гърба му. Мама знае ли, че го яздиш?

— Казах й — Килмър направи гримаса. — Е, добре, де, помолих я, може би тя реши, че Самсон ще ме хвърли на земята.

— Обаче тя ми каза, че знаеш много за конете.

— Само онова, на което тя ме научи набързо преди девет години. Мисля, че и тогава яздех добре — той потупа Самсон по врата. — Аз не съм като майка ти. Не мога да чета мислите на конете. Но знам основното и се оказва, че дори мога да яздя коне, които са малко непокорни. Грейс твърди, че те се чувстват в безопасност с мен.

— Мама те е обучавала? — Франки срита Циганка и я накара да галопира през полето. Той препусна в галоп след нея. — Защо?

— Не бяхме сигурни какви познания за конете ще са ми необходими. Мисията можеше да изисква повече, отколкото знаех.

— Мисия — Франки се изкикоти. — Звучи толкова важно… И забавно.

— Предполагам.

Усмивката й изчезна.

— Но не е забавно. Донован беше на мисия, нали? И едва не загина. Ти също можеше да умреш. Мама много се тревожеше.

— Така ли?

Тя кимна.

— Аз също. Обаче тя обеща да дойде и да те измъкне, ако попаднеш в беда.

— Това е… интересно.

— Това означава, че тя все пак те харесва, нали? И сигурно някога сте били приятели, щом те е учила да яздиш.

— Какво целиш, Франки?

— Понякога се налага да оставям мама сама. Е, нямам предвид съвсем сама. Не ми се иска, но когато музиката… Не мога да я взема със себе си в музиката — момичето прехапа долната си устна. — Тя ми казваше, че не се чувства самотна, но това беше преди смъртта на Чарли. Не искам тя да бъде самотна, Джейк.

— И какво очакваш от мен?

— Аз… те харесвам. Ти дойде да й помогнеш, когато бяхме в беда. Ти сигурно също я харесваш. Просто искам да й помагаш да не се чувства самотна. Не трябва да си непрекъснато около нея, само от време на време.

Господи, колко го разчувства това дете! Не можа да проговори цяла минута.

— Аз също те харесвам, Франки. Сигурен съм обаче, че майка ти ще пожелае сама да говори с мен по този въпрос.

Франки се усмихна широко.

— Да, тя би казала, че това не е моя работа. Няма да е права, разбира се. Тя е моя работа така, както аз — нейна.

— Вие двете се разбирате чудесно.

Франки кимна.

— Да. Виж, не искам да се чувстваш зле, ако не искаш да си наоколо, но трябва да се грижа за мама — изведнъж й хрумна нещо. — Вие двамата с мама яздили ли сте някога онези два бели коня, за които ми разказа? Онези, които били като гръм и светкавица?

— Не.

— Мислих за онези коне след нашия разговор. Белите коне са красиви. Чувал ли си някога за Крачещия Бял Мустанг?

— Страхувам се, че не.

— Никой не знае дали мустангът е легенда или не, но са го виждали от Скалистите планини до Рио Гранде. Някои казват, че спасил живота на малко момиченце, което се изгубило.

— Ти знаеш много за известните коне, нали?

— Разбира се. Мама ми е разказвала много за тях. Даде ми и книга, когато бях шестгодишна. Един от любимите ми разкази е за Шотгън. Той бил само малко пони, но влязъл в разбушувалото се море, за да издърпа на брега спасителна лодка. А после идва разказът за Буцефал.

— Какво?

— Правилно ли го произнесох? Той бил черният жребец, собственост на Александър Велики. Александър дори е кръстил град на него. Не е ли страхотно?

— Да.

— А не знаем името на кобилата на Пол Ревер. Макар някои хора да мислят, че тя се казвала Кафявата красавица. Все пак, тя е тази, която…

 

 

Блокмън последва Килмър на верандата след вечеря онази същата вечер.

— Шолц каза, че може би Невинс е виновникът за изтичането на информация.

— Компютърният специалист?

Блокмън кимна.

— Възможно е. Каза, че ще се огледа по-внимателно, за да открие нещо със сигурност. Ще ми докладва отново утре. Но не е спешно, нали? В момента няма информация, която може да изтече. Норт не знае къде сме.

— Спешно е. Заради всички онези, които търсят Грейс и Франки.

— Говоря с него всяка вечер — той смени темата. — Видях те с Франки тази сутрин. Страхотно дете, нали?

Килмър кимна. Блокмън се засмя.

— Предполагам, че не искаш да се впускаш в подробности — тръгна надолу по стъпалата. — Напрежението, което се усеща във въздуха, е високо. Мисля да отида до общата спалня, за да поиграя покер. Твоите момчета непрекъснато се забавляват с картите.

Напрежение? Килмър си помисли, че Робърт е дяволски прав, докато го гледаше да прекосява двора. Напрежението като че ли беше неизменна част от дните напоследък. Напрежение относно Марвът, относно Двойката, относно Грейс.

От всекидневната долиташе музика. Франки свиреше соната. Прекрасно. Обикновено свиреше вечер, ако не композираше. А той беше развил навика да седи сам в мрака и да слуша, докато тя не отиде да си легне. Би се радвал да може да вижда лицето й, докато свири, но ставаше все по-трудно да…

— Франки иска да знае дали те дразни по някакъв начин.

Обърна се и видя Грейс, застанала на прага.

— Какво?

— Тя не е глупава. Забелязва всичко. Ти винаги излизаш на верандата след вечеря. Тя се пита дали да продължава да свири на пианото, ако това те дразни по някакъв начин.

— Разбира се, че ще свири. Ще разговарям с нея утре.

Грейс се поколеба.

— Вие двамата често разговаряте, нали?

Той се усмихна.

— Предполагам, че се опитвам да наваксам изгубеното време. Не че е възможно.

— Не, не е — направи пауза. — Затова ти казах, че е добре да я опознаеш. Нямаш идея какво си пропуснал.

— Напротив, имам — беше негов ред да направи пауза. — Но и ти можеш да ми помогнеш малко, като ми кажеш това-онова. Кога разбра, че Франки не е обикновено дете?

— Не знам. Когато беше на три вероятно. Тогава тя откри старото пиано във всекидневната на Чарли. А дори когато беше по-малка, като че ли се заслушваше в нещо, което ние не чувахме. После откри, че музиката е вътре в нея. Двамата с Чарли бяхме смаяни. Не знаехме какво да правим. После реших, че онова, което не е естествено за голяма част от хората, е естествено за Франки, наложи ми се да го приема и да я направя щастлива, да развия дарбата й.

— Свършила си добра работа.

— Опитах се. И успях, надявам се.

Той не проговори няколко секунди.

— Тя се тревожи за теб. Мисли, че си самотна.

Грейс застина.

— Казала ти е това?

Той се засмя тихо.

— Мисля, че тя търси бавачка за майка си. За времето, в което композира. Увери ме, че тази работа няма да е на пълен работен ден.

— О, ти си избран?

— Бях наистина поласкан, че е помислила за мен. Бях изненадан, че не е избрала Блокмън. Предполагам, решила е, че той е прекалено зает. А всички знаят, че аз само „се въртя наоколо и раздавам заповеди“ — той вдигна ръка, когато тя отвори уста да проговори. — Знам. Няма нужда нищо да казваш. Разбирам, мислиш, че не съм подходящ.

— Нямам нужда от теб. Мога и сама да се грижа за живота си. А и ти ясно ми даде да разбера, че не искаш да се натоварваш с отговорности.

— Нищо подобно не съм казал. Ти въобще не ме чуваш напоследък — той я изгледа с присвити очи. — Или не искаш да ме чуеш. Не мога да те обвинявам, но не ми говори глупости. Аз съм тук и съм готов да поема толкова отговорности, с колкото решиш да ме натовариш — добави, донякъде рязко и грубо: — Причината, поради която заставам тук, докато Франки свири, е, че не мога да откъсна очи от теб. Казваш, че Франки забелязва всичко. Искаш ли да забележи колко много ми се иска да завлека майка й в леглото? Не мисля, че тя е готова за този вид образование, а ти?

— Не, разбира се, че не. Франки не би разбрала, че…

— Отначало. Но сигурно съзнаваш, че накрая ще забележи. Не мога да пазя това в тайна, знам, че страстта ми личи. Същото е и за теб. И докато двамата се държим като… Защо, по дяволите, просто не ми позволиш… — той си пое дълбоко дъх. — Не исках да кажа това. Думите просто излязоха от устата ми — тръгна надолу по стъпалата. — Мисля да отида до общата спалня, преди да съм казал още нещо неподходящо — хвърли й поглед през рамо. — Но е вярно и е време да направим нещо по въпроса. И двамата ще бъдем много по-спокойни и ще изпълняваме по-добре задълженията си, ако не ни се налага да се справяме и с това — направи пауза. — Утре следобед в три ще бъда в хамбара.

Тя замръзна.

— Какво трябва да означава това?

— Ти няма да ми позволиш да те имам тук, в къщата. Не и с Франки наоколо — усмихна се предизвикателно. — Нямаме нужда от легло. Както си спомням, правехме го навсякъде, където успявахме да намерим равна повърхност. От кална канавка до масата в кухнята на онази малка колиба до Танжер. Нищо не можеше да ни попречи.

Той се отдалечи, преди тя да е успяла да каже нещо.

„Нищо не можеше да ни попречи.“ Грейс трепереше, докато го гледаше да прекосява двора с широки крачки. Това кратко и просто изречение накара толкова много спомени да нахлуят в главата й… Трябваше да престане да мисли за това. Чувстваше как сетивата й отговарят, как тръпките полазват първо по дланите й, после по цялото й тяло. Откри, че й е трудно да диша, че гърдите й са се уголемили и напрегнали.

Господи, желаеше го!

Да, той беше прав — беше се превърнало в истинско мъчение да го гледа, да чува гласа му и да потиска сексуалните си нужди. Тя беше жена, за Бога! Естествено беше да има желания и нужди. Неестествено беше да си забранява да ги удовлетворява, ако това нямаше да попречи на никого.

Трябваше да си легне. Да помисли за последиците.

Не искаше да мисли. Искаше да последва Килмър сега, в същата тази минута.

„Нямаме нужда от легло.“

Затвори очи. Трябваше да се пребори с това. Ако имаше време, на всяка цена би преодоляла слабостта си. Утре щеше да бъде непрекъснато заета и така да изхвърли мисълта за Килмър от главата си.

Утре…

Хамбара, утре в три.

Глава 11

Слънчевите лъчи топлеха гърба й. Грейс вървеше към хамбара. Това беше грешка. Или не, не беше грешка. А после безразсъдно си помисли, че ще го направи, независимо дали греши или не. Цяла нощ се беше въртяла, мятала, борила със себе си. И беше стигнала до този извод. Беше зряла жена и можеше да се справи с една сексуална връзка. Този път щеше да прояви здрав разум и да се предпази. Това не би трябвало да означава нищо повече от плътска страст — същата лудост, която ги беше свързала преди девет години. Беше минало много време за нея и тя вероятно страдаше от отдръпване — специален вид затваряне в себе си. Килмър беше прав — и двамата щяха да се справят по-добре, след като веднъж задоволят тази своя нужда.

Исусе, не знаеше дали въобще мисли рационално. Знаеше само, че коленете й са омекнали, че чувства как бузите й изгарят в руменина, докато отваря вратата на хамбара.

Полумрак. Мирис на сено и коне.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — Килмър сякаш изникна от сенките. — Господи, толкова се страхувах!

Стоеше и я гледаше. Защо не я докосваше?

И после той я докосна. Постави длан на шията й. Беше груба в сравнение с нейната мека и нежна кожа. Сърцето й прескочи един удар и пулсът й се ускори. Тя потрепери.

— Кажи, че всичко е наред — каза той с дрезгав глас. — За Бога, кажи ми, че е наред.

Тя не можеше да говори. По дяволите, не можеше дори да диша. Можеше само да усеща дланта му.

— Грейс.

— Млъкни! — тя зарови лице в рамото му. — Просто го направи.

— По дяволите, да.

Дланите му бяха навсякъде по тялото й, разтриваха я, мачкаха, галеха, стискаха. Той издаваше ниски, гърлени звуци, които бяха почти животински.

— Хубаво е. Толкова си…

— И аз се чувствам така.

Тя разкопчаваше ризата му, за да може да плъзне ръка по тялото му. Господи, беше забравила мириса му, а той беше толкова еротичен за нея, колкото и всеки афродизиак.

Той вече беше свалил блузата й и сега разкопчаваше сутиена й. Захвърли и него на земята и я задърпа към една от клетките.

— Хайде. Ела. Трябва да вляза в теб.

Тя смътно видя куп сено, покрит с одеяло, преди той да я дръпне долу. Беше гола под него. Чувството… Тя изви тяло, за да направи контакта по-пълен.

— Да — той се движеше между бедрата й. — Вземи ме… Позволи ми…

Тя всеки момент щеше да извика. Заби нокти в раменете му.

— Килмър…

— Шшш, така трябва. Всичко е наред. Само ми позволи…

— Да ти позволя? — тя се задъхваше. — Не, остави на мен — тя се претърколи отгоре. — Не мога да стоя неподвижно. Трябва да…

— Както искаш — той натисна точката в основата на гръбнака й и през нея преминаха тръпки. — Както…

— Луди сме — прошепна тя, докато се опитваше да си поеме дъх. — Мислех, че ще е различно. Надявах се да е различно, но се оказа съвсем същото. Човек би помислил, че помъдрява с годините…

— Удоволствието също е мъдрост. Не можем да живеем без удоволствия — Килмър я беше прегърнал и галеше корема й. — Те компенсират лошите времена и запазват разсъдъка ни.

— Няма нищо разумно в това, което току-що се случи — тя се опита гласът й да прозвучи спокойно. — Беше лудост. Не мога да разбера защо реагирам така на теб. То просто се случва.

Той я целуна леко по слепоочието.

— И съм благодарен на Бога за това.

— Химия.

— Може би.

— Какво друго?

— Нямам представа. И нямам намерение да човъркам или разглобявам нещо фантастично, за да видя как е устроено. Просто ще го приема и ще му се наслаждавам — езикът му погали меката част на ухото й. — Предлагам и ти да направиш същото.

— Ние не сме еднакви.

— О, забелязах го.

— Копеле! — тя игриво заби зъби в ръката му. — Жените са устроени така, че да мислят и да се тревожат. Просто са такива. Не можем да се насладим на търкалянето в сеното, без да помислим за последиците — поклати глава. — Какви ги говоря? Нали точно така беше зачената Франки. А много внимавах тогава, нали?

— Вината беше и моя.

— Глупости. Ти ме запита и аз те излъгах. Така нещата са изцяло моя отговорност, нямам никакви претенции към теб.

— Иска ми се да беше предявила претенции, когато беше разбрала, че си бременна. Чувствах се безпомощен. Исках да направя нещо, каквото и да е, а тогава нямаше нищо, което можех да направя, без да те поставя в рисковано положение — дланта му продължаваше да гали корема й ниско долу. — Непрекъснато мислех за теб, питах се как ли изглеждаш бременна, колко голям е коремът ти и как би се чувствала, ако го галех така.

— Бях огромна като къща и се клатех като патица. Щеше много да се смееш.

— Не, нямаше.

Тя мълча няколко секунди.

— Може би нямаше. Хората се променят, когато в живота им се появи бебе. Аз поне се промених — тя застина. — Престани да ме галиш.

— Защо? Просто се опитвам да бъда нежен, по дяволите.

— Няма този ефект.

Той се засмя и се претърколи върху нея.

— Защо?

— Защото мисля за бременността си, а това ме води към спомените как е станало това. Спомням си как ние…

— Да, схванах връзката — той бавно потри тяло в нейното и се усмихна, когато тя си пое рязко дъх. — Издадох заповеди никой да не се осмелява и да припари дотук в следващите три часа. Ти колко време имаш?

— Не знам. Помолих Донован да наглежда Франки. Тя композира — дланите й стискаха все по-силно раменете му. — Престани да задаваш въпроси. Не хаби нито минутка, по дяволите. Имам нужда от това.

— Нито минутка! — прошепна той.

— Нито секунда…

— Чакай.

Грейс се обърна, застанала до вратата на клетката, за да погледне Килмър, който продължаваше да лежи гол на одеялото. Господи, искаше да се върне при него. Би трябвало да е задоволена, но се чувстваше така, сякаш не се беше любила безкрайно дълго, безброй пъти, с него.

— Какво? Вече е почти пет и трябва да се върна в къщата.

— Не споря с теб — усмихна се той. — Има сламка в косата ти. Бих ти помогнал да я отстраниш, но това би могло да доведе до проблеми.

Тя бързо прокара пръсти през косата си.

— Окей?

— Красива си.

— Разбира се.

— Не те лъжа. Изглеждаш зачервена, рошава, мека и… красива — направи пауза. — Кога?

— Какво?

— Недей да лъжеш себе си. Знаеш, че ще се случи отново. По-добре е да го планираме, за да е по-лесно за теб. Утре по това време?

Тя кимна рязко.

— Ако няма проблеми с Франки.

— Ще чакам — той седна и започна да се облича. — Обаче вероятно няма да е достатъчно за нито един от двама ни. Трябва да си подготвена за това.

— Няма да позволя Франки да мисли, че майка й е…

— Аз също няма да позволя тя да мисли така за теб. Казвам само, че ще ми е трудно да стоя далеч от теб. Ръцете ми искат непрекъснато да те докосват. А дори когато не те докосвам, ти ще знаеш за какво мисля.

Тя осъзна, че също би искала да чувства допира на дланите му. Нямаше съмнение, че го желаеше. Тази тяхна среща беше също толкова пълна с отчаяна лудост, колкото и сексът, който бяха правили преди девет години. Знаеше, че и сега ще се пристрастят към него, както тогава.

— Не мога да мисля чак толкова напред — той закопча колана си. — Гарантирам. Остави ме все пак да се погрижа за това. Ще направя нещата лесни за теб и Франки няма нищо да разбере.

Тя направи гримаса, издаваща огорчение.

— Но всички останали в ранчото ще знаят.

— Да, но дори само веднъж някой да повдигне вежди, ще го накарам да съжалява, че се е родил. Преди девет години ти не се тревожеше, че целият екип знае за нашата връзка.

— Тогава не мислех абсолютно за нищо. Просто чувствах.

— Не мога да пазя това в тайна — каза тихо той. — Тук всички сме прекалено близо един до друг, живеем доста нагъсто.

— Знам — тя отвори вратата на клетката. — Взех своето решение и нямам право да очаквам нищо друго. Просто направи така, че Франки да не узнае.

 

 

Лангли, Вирджиния

— Върху какво работиш? — Шолц стоеше до работното място на Невинс и гледаше с любопитство екрана на компютъра му. — Мислех, че ще вечеряме заедно.

— Подранил си. Мисля, че се разбрахме за седем и половина — Невинс побърза да изключи компютъра. — По един проект, поръчан ми от Норт. Каза, че го иска веднага — изправи се. — Къде искаш да отидем? До близкото кафе или някъде другаде?

— В италианския ресторант, в който ходихме преди два дни. През следващия час няма да мога дори да помисля за работа. Понякога се питам защо, въобще, се примирявам с тези бюрократични глупости.

Невинс си помисли, че като говори така, Шолц цели да го накара да го почувства по-близък, почти приятел. Което не беше много вероятно. Шолц не притежаваше и половината от неговия интелект. Но той все пак имаше нужда от него.

— Да, храната там е добра — усмихна се той. — Между другото, парите, които ще получа за тази поръчка, също са добри. Можем да надникнем дори в частния сектор.

— Какво е Ops 751?

— Любопитен си.

Слава богу, че беше успял да изгаси компютъра, преди Шолц да е видял и другите данни. Щеше да е по-добре да не работи повече по въпроса, освен ако не може да си осигури абсолютно спокойствие. Всички от неговия отдел си бяха отишли у дома и се предполагаше, че Шолц също ще си тръгне най-късно до час. Но може би само рискуваше, времето нямаше да му стигне. Оставаха само няколко дни до определения от Ханли срок.

— Казах ти, работя по поръчка на Норт.

— И какво е намислил Норт?

Той сниши глас почти мелодраматично.

— Поверително е. Свръхсекретно — засмя се. — Всичките тези глупости. Ще ти обясня по време на вечерята — което означаваше, че трябва веднага да започне да съчинява правдоподобна история. — Да изчезваме оттук.

 

 

Грейс стоеше на верандата, гледаше планините и чакаше. Франки свиреше във всекидневната след вечеря. Тази вечер музиката беше весела и жива. Грейс я чуваше да разговаря с Донован докато свири. И тя трябваше да е вътре с тях. Или не, не трябваше. Разполагаше с няколко минути.

Вратата се отвори и тя се напрегна. На верандата излезе Килмър и застана до нея. Дланите му се плъзнаха по тялото й и обхванаха гърдите й.

— Слава Богу! Господи, нямах търпение вечерята да свърши — прошепна той.

Както и Грейс. По тялото й преминаха тръпки и тя го изви така, че то да прилепне към неговото.

— Не… Трябва да вляза вътре.

— Не веднага — той продължи да милва гърдите й. — Казах на Донован, да задържи вниманието на Франки. В хамбара. Дай ми трийсет минути. Ще побързам.

По дяволите, и двамата трябваше да побързат. Първите дни, в които трябваше да заситят страстта си, бяха почти непоносими. Желанието им приличаше на експлозия.

— Хайде. Да не би да предпочиташ цяла нощ да лежиш в леглото си и да мислиш за това? — хвана я за ръката и я задърпа надолу по стъпалата. — Трийсет минути, Грейс.

Не биваше да отива. Досега успяваше да запази контрол поне когато Франки беше наоколо. Но не и тази вечер. Дългите часове на очакване я правеха трескава. Затича се към хамбара.

— Побързай.

Вървяха бързо към къщата след четирийсет и пет минути. Грейс чуваше Франки да свири и да се смее на нещо, казано от Донован. Не бяха забелязали отсъствието й. Килмър изрази същата мисъл на глас.

— Не си й липсвала. Престани да се тревожиш. Не се бавихме много — стисна устни. — Никак не беше много. Но достатъчно, за да не полудеем.

— Държим се като животни.

— Да. И в това няма нищо нередно. Сексът е чист, горещ и красив.

— Нередно е, щом не мога да го контролирам.

Той постави длан на ръката й, с което я принуди да спре.

— Ако се тревожиш за Франки, ще можем да го уредим. Не искаш да се прокрадваш така? Тогава го направи законно.

— Какви ги говориш?

— Омъжи се за мен.

Тя го изгледа втренчено.

— Какво?!

— Ще можем да спим в едно и също легло. И никакъв хамбар повече.

— Няма да се омъжа за никого, само и само за да правя секс с него.

— И защо не? Ако се отегчим един от друг, ще можеш да се разделиш с мен и всеки да тръгне по пътя си. Нали това искаш? — той направи пауза. — А и Франки ме харесва. Мисля, че ще ме приеме.

— А после да страда, когато ни напуснеш?

— Нея няма да изоставя. И теб вече никога няма да изоставя. Ако трябва да се разделим, ще ме напуснеш ти. Има разлика и съм сигурен, че и тя ще я долови. Ще помислиш ли?

Тя поклати глава.

Той сви рамене.

— Не мислех, че си готова. Все още изпитваш горчивина, задето те оставих да отгледаш Франки сама.

— Казах ти, че това не е вярно.

— Мисля, че е. Независимо колко си повтаряш, че не ме обвиняваш, сигурно е останала горчивина. И това е правилно. Ще поработим заедно по въпроса.

Тя отново поклати глава.

— Тогава ще го приемем като установено положение — Килмър се отдръпна встрани, за да започне тя първа да изкачва стъпалата на верандата. — Само че така нещата ще тръгнат на зле, а не на добре. Готов съм да се обзаложа.

— Време е за лягане, Франки — Грейс стана от стола. — Вече е почти десет часът.

— Добре — направи гримаса Франки. — Обаче никак не ми се иска да си легна. Сънят е такава загуба на време.

Донован се засмя.

— Това ми напомня за моя приятел Килмър. Той непрекъснато се страхува, че ще пропусне нещо, ако спи повече от пет часа в денонощие.

— Така ли? — тя погледна Килмър. — Вярно ли е, Джейк?

Той кимна.

— Ние определено си приличаме, Франки.

Грейс неведнъж беше чувала Франки да се оплаква, че трябва да си легне. Никога не беше свързвала това с неохотата на Килмър да спи. Дали Франки беше наследила това от него, или то беше просто детска тревога, че може да пропусне нещо интересно?

— Дали си приличате или не, няма да има значение, когато сте кисели и недоволни сутринта — тя посочи вратата с палец. — Хайде. Ще се кача след малко.

— Ще дойда с теб — Донован бавно се изправи. — Ти поне ще ме пазиш да не падна по стъпалата.

Франки незабавно застана до него и му подаде патерицата.

— По-добре ще е, ако не паднеш. Толкова си едър, че вероятно ще ме смачкаш — постави длан на рамото му. — Облегни се на мен.

— Ще го направя — той сведе поглед към нея и й се усмихна. Двамата пресякоха стаята. — Ще се опитам да не те смачкам.

Тя сбърчи съсредоточено чело, защото й предстоеше да му помогне да изкачи стъпалата. Грейс ги последва до коридора и ги загледа как тръгват нагоре. Те като че ли се справяха много добре. Двамата — малкото дете и огромният мъж — бяха изключително мила гледка.

— Всичко е наред, Грейс — каза Донован. — Тя се грижи добре за мен — той отново се усмихна на Франки. — Може да я наема за болногледачка, докато се изправя отново на крака.

Франки поклати глава.

— Много съм заета. А и ти всъщност нямаш нужда от мен. Просто малко си се схванал от дългото седене тази вечер.

— Радвам се, че диагнозата ти е толкова положителна — измърмори Донован. — А после Килмър ще ме накара веднага да се върна на работа.

— Ще изпратя Луис да ти помогне да се съблечеш — каза Грейс.

— И сам мога да се справя. Както каза Франки, вече съм в състояние да не се нуждая от ничия помощ.

Грейс загледа след тях. Животът на Франки беше толкова различен от онзи, преди да дойдат тук. Килмър, Донован, Блокмън и дори няколко от хората на Килмър бяха непрекъснато с нея. Тя нямаше възможност, нито причина, да се чувства самотна. Положението не беше идеално, но и не беше толкова лошо.

Обърна се и отново влезе във всекидневната. В стаята беше влязъл Робърт и разговаряше с Килмър, но замълча, като видя Грейс.

— Здравей. Настани ли Франки в леглото?

— Не. Ще се кача горе след няколко минути.

— Тогава просто ще ви пожелая лека нощ — тръгна към вратата. — Ще се видим утре сутринта.

— Чакай — тя го гледаше с присвити очи. — Какво става, Робърт?

— Всичко е наред.

Погледът й се спря на Килмър.

— Какво пазите в тайна от мен?

— Очевидно нищо — каза Килмър. — Макар да се надявах, че ще има нещо. Кажи й, Блокмън.

Робърт сви рамене.

— Моят човек в Лангли, Шолц, мисли, че е открил кой е продал на Керсов информацията за вашето местонахождение. Компютърен специалист на име Невинс. Шолц смята, че той отново е в преговори с хората на Марвът.

Сърцето на Грейс пропусна един удар, тя беше готова да изпадне в паника.

— Какво?!

— Спокойно — каза Килмър. — Той не разполага с информация, която да продаде. Няма представа къде сме.

— Тогава защо, по дяволите, ще преговаря?

— Двойна игра? — предположи Робърт. — Шолц не е сигурен. Невинс работел върху нещо на компютъра си дни наред. Казал, че е проект за Норт, но Шолц се съмнява.

— Мислиш, че Норт се опитва да ни проследи?

— В това няма логика — каза Килмър. — Аз бях дяволски внимателен.

— Шолц е успял да види част от номер, преди Невинс да изгаси компютъра. Ops 751. Опитал се да влезе по-късно, но срещнал пречки.

— Ops 751 — повтори Грейс, после поклати глава. — Може би наистина е проект за Норт.

— Няма да оставим това без проверка — каза Килмър. — Ще ти кажа веднага, щом научим нещо.

— Така ли? — запита тя студено. — Нямаше да ми кажете нито дума, ако не бях прекъснала разговора ви.

— Признавам — каза Килмър. — Не обвинявай Блокмън. Решението беше мое. Няма ясна заплаха и не исках да се тревожиш за нищо.

— Лошо решение. Искам да знам всичко, което знаеш и ти — срещна погледа му. — И ще е добре да е така отсега нататък.

Той кимна.

— Съгласен. Знам кога да се вслушам в желанията на другите.

— Добре. Не го прави отново — обърна се и тръгна към вратата. — Лека нощ, Робърт.

— Лека нощ — Робърт побърза да излезе от стаята.

— Лека нощ, Грейс — Килмър очевидно беше решил да не обърне внимание на нарочния пропуск от нейна страна. — Наспи се добре.

— Сънят ми винаги е здрав. Нямам проблеми в това отношение.

Той се засмя.

— Лъжкиня.

Тя хвърли поглед назад и го видя да излиза на верандата. Самодоволно копеле. Не, не беше самодоволен. Би трябвало да е в кома, за да не знае как се чувства тя. Макар да беше ядосана, това не променяше силата на сексуалното привличане между тях, което пречеше на съня й, както и на всяко нейно действие в будно състояние.

„Омъжи се за мен.“

Предложението я беше изумило, а после, след първия шок, беше изпаднала в паника. Защото през първите няколко секунди беше изпитала радост и надежда. Абсолютно в разрез със здравия разум, абсолютно без никаква връзка с прагматизма. Радостта беше съвсем искрена, силна.

Стигна до стаята си и се спря пред вратата, за да възвърне спокойствието си, преди да се изправи лице в лице с Франки. Напоследък сякаш трябваше непрекъснато да прави това. Да крие страха си, да крие връзката си с Килмър, да крие тревогата си за бъдещето.

Франки тъкмо си лягаше, когато Грейс отвори вратата.

— Здравей, мамо — тя дръпна завивките до брадичката си и сложи глава на възглавницата. — Мисля, че съвсем скоро Донован ще може да върви и без тази патерица. Съгласна ли си?

— Вероятно. Той, изглежда, се възстановява удивително бързо — отиде до леглото и оправи завивките на дъщеря си.

— Много е мило от твоя страна, че му помагаш.

— Харесвам го. Харесвам всички тук — прозина се. — Но най-много харесвам Джейк. С него си приличаме… Това е хубаво, нали?

— Много хубаво — изгаси лампата върху нощното шкафче. — Хайде заспивай, бейби.

— Ти го харесваш много повече сега. Виждам — сви се на една страна. — Прекарвате много време заедно…

Грейс замръзна. Трябваше да знае, че от такова наблюдателно и чувствително дете като Франки нищо не може да се скрие.

— Така ли?

— Разбира се, като например тази вечер, когато бяхте заедно на верандата.

— О!

— Сигурно има много неща, за които да разговаряте.

— Хм, понякога.

— Радвам се. Както ти казах, разговорите с него те карат да изглеждаш… щастлива. Грееща, розова и мека.

— Звучи така, сякаш описваш новородено — каза тя сухо.

Франки се засмя.

— Това е глупаво.

— Да, така е. Хайде, заспивай.

— Добре — Франки се сгуши още повече под завивките.

— Но когато стана на възрастта на Джейк, няма да спя повече от два часа на нощ. Ще свиря на пиано, ще пиша музика и много ще яздя.

— Конете също трябва да спят.

— Ще ги оставям да спят. Няма да яздя непрекъснато — отново се прозина. — Има и други неща, които мога да правя…

Да, за децата животът е вълнуващ, нов и пълен с радостни предчувствия. И особено за Франки.

Дъщеря й вече спеше. Грейс седна на другото легло и я загледа. Франки беше изразила отношението си към Килмър и одобрението си от това, че майка й прекарва известно време с него. Дъщеря й не знаеше нищо за него, освен онова, което се виждаше с просто око, и онова, което й подсказваше инстинктът.

А нима Грейс знаеше много повече от това? Познаваше произхода му, но той никога не говореше за миналото си. Знаеше, че е умен и динамичен, справедлив с хората си и смъртно опасен за враговете си. И, Господ да й е на помощ, познаваше интимно тялото му и го желаеше с животинска страст! Възбуждаше се дори само при мисълта за секс с него.

Значи не биваше да мисли за това. Трябваше да си легне и да се опита да поспи. Да не мисли за онова невъзможно предложение. Единственото, което двамата с Килмър бяха правили заедно, беше секс и военни операции.

Чакай. Това не беше толкова лошо. По време на мисиите те работеха като добре смазан швейцарски часовник, предугаждаха нуждите си още преди да са изказани на глас. И в секса беше същото. Може би познаваше Килмър и начина, по който той мислеше и усещаше нещата. Може би двамата прилягаха инстинктивно един към друг. Ако това беше вярно, може би нямаше да е толкова трудно да се научат…

Мили Боже ето че тя вече обмисляше възможностите. Нямаше начин. Това беше безумие.

Стана, оправи завивките и започна да се съблича.

Глава 12

— Ханли, трябва да приготвиш хората си за действие — каза Невинс. — Много съм близо. Обаче не мога да ти отделя повече от няколко минути, защото Норт може да заподозре нещо.

— Открил си местонахождението на Килмър и Арчър? Някой там знае къде са те…

— Не, казах ти. Никой не знае. Но има човек, който е във връзка с тях, и мога да получа информацията от него.

— Дай ми името му. Аз ще го открия.

— Не вярвам той да знае. Той разговаря с някого от тях, всяка вечер. Подслушвам разговорите и знам, че Блокмън не му дава никаква информация.

— Проследи обажданията.

— Няма начин. Блокмън не е аматьор. Използва приспособления, които правят проследяването невъзможно.

— Как, тогава, ще ми осигуриш информацията?

— Ще опитам необичаен метод. Горила, която тежи осемстотин паунда /приблизително 400 кг/.

— Какво?!

— Просто разположи хората си в средата на Щатите, за да могат да се придвижат бързо в която и да е посока. Ще те информирам, когато имам възможност да ти предам информацията. Очаквам преди това да получа парите по банковата си сметка.

Ханли не проговори няколко секунди.

— Ако ме лъжеш или играеш двойна игра, ще съжаляваш!

— Не съм глупак. И няма да сгреша. Просто искам работата ми да бъде заплатена подобаващо. Рискована е, може да ми се наложи да напусна, при това — бързо. Ще имам нужда от парите. Информацията може да имам и утре, така че побързай да разположиш хората си.

Невинс сложи край на връзката и се облегна назад, втренчил поглед в компютърния екран. Беше близо. Щеше да успее да разгадае паролата още преди дни, ако не се налагаше да внимава толкова много. Компютърът му можеше да се наблюдава от шефовете му, затова трябваше да прикрива първоизточника на програмата, като я клонира, докато работи върху нея.

Шефовете му. Нямаше шефове тук, в Лангли, помисли си с раздразнение. Дали Норт, или Крейн някога биха могли да влязат в програма като Ops 75132? Не, те използваха хора като него, които имаха мозък, за да успеят.

Беше казал истината по отношение на риска, който поема. Шолц беше станал много подозрителен и го дебнеше. Или поне Невинс имаше такова чувство. Процентът на вероятността да се наложи да напусне работа беше доста висок.

А може би не. Щеше много да внимава, а и му беше необходим контрол само от минута, преди да излезе от програмата. А после той вече ще е на път и ще звъни на Ханли от колата си, докато пътува към банката. А след още седем часа ще бъде в Гватемала. След още един ден ще пристигне в Бразилия с нови документи и достатъчно пари да започне свой собствен компютърен бизнес. Ще има всичко. Пари, жени и уважението, което заслужава.

Нетърпеливо се наведе напред и започна отново да работи върху горилата, която тежеше осемстотин паунда.

— Ops 751? — повтори Донован. — Не е много като отправна точка.

— Това е видял на екрана Шолц, преди Невинс да изгаси компютъра. Не е успял да види целия номер — каза Килмър.

— Веднага ще се заема с това — Донован протегна ръка към телефона. — Но може би ще се окаже безполезно. Защото тези букви и цифри биха могли да се отнасят до какво ли не.

— Опитай. Имаш достатъчно връзки във Вашингтон, за да разбереш дори с кого спи президентът. Би трябвало да можеш да разгадаеш и този номер.

— Не съм казал, че е невъзможно — усмихна се широко Донован. — И се радвам, че има с какво да се занимавам, освен задължението да развличам дъщеря ти. Тя е чудесно дете, но е прекалено наблюдателна и с остър език. Кара ме непрекъснато да се изправям на нокти, а аз съм болен човек.

— Тя кара всички ни да заставаме нащрек.

— Няма да се изненадам, ако знае всичко, което става наоколо — каза многозначително Донован.

Килмър смръщи вежди.

— По-добре да не знае. Може и да е много зряла за възрастта си, но не е готова за това.

— Да… — Донован му махна с ръка да излезе от стаята. — Остави ме да работя. Ще се опитам да получа резултат до утре.

— Сигурен ли си, че Невинс ще се обади? — запита Марвът. — Ставам нетърпелив, Ханли.

— Ще се обади утре. Знам — каза Ханли. — Обещах, че ще се погрижа за всичко.

— Да, така каза, много добре помня. Не нарушавай обещанието си — той затвори и се обърна към Гуилаум: — Близо сме. След няколко дни Двойката отново ще имат своя другар в конюшнята. Не е ли вълнуващо?

— Трябва да тръгвам — прошепна Грейс и се подпря на лакът. — Вече минава пет. Франки ще…

— Те очаква — завърши Килмър вместо нея. — Не бива да се тревожиш, че ще ни изненада. Знаеш, че Донован няма да й позволи да изтича тук.

— И все пак трябва да тръгвам — тя започна да се облича. — Все някой трябва да се тревожи. Теб, изглежда, не те интересува дали тя ще открие или не.

— Да — той се излегна в сеното. — Аз съм над това. Вече ти предложих да те направя законна съпруга, жена на приличието. Може би, ако Франки знаеше, че ние… сме близки, това щеше да наклони везните в моя полза.

— Но тя знае.

Той замръзна.

— Какво?

— Поне е забелязала, че прекарваме известно време заедно. Наблюдателна е.

— Донован каза същото. И още, че не бихме могли напълно да я заблудим. Изненадан съм, че ти не изпадна в паника и не ме отхвърли.

— Бих го направила, ако това ще я нарани. Но тя, изглежда, няма нищо против да имам малко време за себе си.

— Да, имаш нужда.

Грейс не отговори. Изведнъж той се оказа на колене пред нея и започна да разкопчава дънките й.

— Не! — спря го тя.

— Кажи ми, че имаш нужда от това — устните му вече докосваха нежната кожа на корема й и тя чувстваше топлината на дъха му. — Дай ми поне това.

О, Господи! Беше като хваната в капан от гледката, миризмата и докосването. Полумракът в хамбара, мирисът на сено и Килмър, езикът му…

— Трябва да тръгвам.

Езикът му я ближеше нежно и по гръбнака й полазваха горещи тръпки. Дланите й се заровиха в косата му.

— Само толкова, Грейс.

Само толкова обаче не беше достатъчно за нея. Искаше той да я дръпне долу и… Откъсна се от него и се облегна на вратата на клетката.

— Дяволите да те вземат, Килмър.

Той седна на петите си.

— Трябва да те накарам да пожелаеш да дойдеш и утре. Тъй като не искаш да опростиш нещата и да спим заедно при всичките полагащи се за това добри условия.

— Престани да говориш за това — тя дръпна ципа на дънките и запаса блузата си в тях. — Франки не би одобрила подобен брак. И не искам да разбере на какво е способна похотта. Бракът би трябвало да означава нещо повече от това.

— Тогава престани да бъдеш толкова твърдоглава. Нека му дадем шанс да означава и нещо друго. Да не би да мислиш, че всички онези деца в тийнейджърска възраст, които се редят на опашка пред гражданския отдел, знаят какво означава бракът? Всички те мислят само за секс. Ние имаме много по-голям шанс бракът да се получи, защото притежаваме зрелостта да се борим за това.

Тя поклати глава и се извърна.

— Отивам в къщата. Дай ми петнайсет минути, преди да тръгнеш след мен.

— Аз не бързам — той се протегна върху одеялото. — Мисля, че мога да остана да полежа тук и да слушам мелодичния рев на Козмо. Докато се любим, дори не го чувам. Това сигурно е най-дрезгавият и най-дразнещият звук на света.

— Точно затова Двойката го харесва толкова много. Той е специален, необичаен като тях.

— Никога не съм се замислял над подобна възможност. Благодаря, че ми даде тази различна гледна точка.

— Няма защо. Това е единствената помощ, която ще получиш от мен по отношение на Двойката.

— Нали не мислиш, че те съблазнявам, защото ми е необходима помощта ти? Няма начин.

Тя му хвърли поглед през рамо, като отвори вратата на клетката. Той беше все още гол и изглеждаше привлекателен, отпуснат и чувствен. Побърза да извърне поглед.

— Не, не мисля така. Не си чак толкова добър актьор. Ще се видим на вечеря.

— Имам го! — каза Невинс. — Прехвърли парите, Ханли. Ще се обадя в банката след час и ако са там, до довечера ще знаеш тяхното местонахождение.

— По-добре да не грешиш — каза Ханли. — Имам хора в Сент Луис, които чакат сигнал, и не искам да изглеждам като глупак — и той затвори.

Невинс си помисли, че последното изречение беше още една заплаха. Но на него не му се налагаше повече да се тревожи за заплахите на този кучи син. Имаше контрол. Нещата можеха да се объркат единствено ако Блокмън не се обадеше на Шолц тази вечер. Обаче Блокмън беше точен като часовник — поне досега. Девет часът източно време. Разговорите рядко траеха повече от две минути.

Две минути обаче щяха да са достатъчни за него. Беше готов.

— Няма такова нещо като Ops 751 — каза Донован, когато Килмър влезе в къщата. — Армията обаче има няколко ops програми. Моята връзка там ще прегледа списъка и ще се опита да разбере какво би могло да се свърже с нашия случай. Няма да е лесно. Сериите с номера 75 са строго секретни.

— Ще можеш ли да го направиш?

— Разбира се. В наше време няма тайни, които да не могат да бъдат изкарани на бял свят. Само че за секретните случаи е необходимо повече време — усмихна се. — Може би още един ден. А ако е топ секретно — и цяла седмица.

— Армията… — Килмър смръщи замислено вежди. — Какво общо може да има Невинс с файловете на армията? Не ми харесва тази работа.

— Ако Блокмън успее да получи от Шолц целия номер, може би бих могъл да отговоря на въпроса ти.

— И двамата правят каквото могат — погледна часовника си. Беше 18:15. — Обаче ще говоря с него, преди да се обади на Шолц в девет часа.

Беше почти време. Оставаше още една минута по източно време. Невинс се напрегна, не смееше да отдели поглед от екрана, където беше програмирал номера на Шолц.

Хайде, по дяволите. Ето го и позвъняването. В 21:02. И той се впусна в действие. Пръстите му полетяха по клавишите. Трябваше да успее.

Да.

Погледът му сякаш беше залепнал за екрана. Ето, да, още една минута. Остани на телефона още минута, Шолц.

Нямаше нужда от още една минута! Наведе се над клавиатурата. Имаше онова, което му трябваше.

— Не разполагаме с повече информация — каза Блокмън на Килмър. — Невинс се изплъзва. Преди седмица е бил по петите на Шолц, пъхал си е носа навсякъде. А сега на практика не му обръщал никакво внимание, затворил се бил в себе си. Всеки път, когато Шолц се доближел до работното му място, той все правел хотелски резервации за Норт и Крейн или казвал, че работи по поръчка на Норт — добави сухо: — Но което било любопитно, Невинс все оставал в началото на работата, не бележел никакъв напредък. Представяш ли си?

— Въобще не мога да си го представя — каза Килмър. — Ако не се опитва да измъкне информация от Шолц, значи разполага с друг източник.

— Ops 751? — той сви рамене. — Нали каза, че Донован работи по въпроса.

— Ако не се е озовал в сляпа улица. Неговият източник му казва, че това вероятно е поръчка за армията. Няма много смисъл в предположението, че те разполагат с информация за Грейс.

— Шолц прави всичко, което е възможно — каза Блокмън. — Невинс е истински магьосник с компютрите и добре прикрива следите си. Дори да подшушна анонимно нещо на Норт по отношение на него, съмнявам се, че бихме могли да го заловим.

— Ако не можете да получите повече информация от Шолц, ще опитаме така — Килмър се обърна и влезе в къщата. — Дали ще го хванем или не, искам копелето да е с вързани ръце.

— Събуди се! — Донован отвори рязко вратата и влезе, подпирайки се на патерицата си, в стаята на Килмър. — Току-що ми се обади връзката ми във Вашингтон. Даде ми списък с проектите на армията, започващи с Ops 751 — подаде листа хартия на Килмър. — Погледни и кажи дали няма да забележиш същото като мен.

Листът беше изпълнен с номера на проекти. Погледът на Килмър се плъзна бързо по тях и стигна до номер 75132.

— По дяволите!

— И аз така си помислих — каза мрачно Донован. — Въпросът е дали Невинс е стигнал до същото?

— Според Шолц той е магьосникът на компютърния свят. Не бих искал да поема какъвто и да било риск — умът му бързо преценяваше възможностите. — Той не се интересува повече от Шолц, защото е разбрал, че може да разреши проблема по друг начин. Вече е получил от него онова, което е искал. Вероятно знае точно в колко часа се обажда Блокмън. Дори да не може да проследи обажданията, може да засече сигнала.

— И да остави Ops 751 да се погрижи за това. Прекалено ли е късно?

— Може би — Килмър бързо се обличаше. — Зависи от това докъде е бил стигнал Невинс в девет часа тази вечер. Обади се в общата спалня и кажи на момчетата да се приготвят. Блокмън бързо да дойде тук.

— А Грейс и Франки?

— Аз ще ги събудя, но със сигурност не очаквам това с нетърпение — отиде до прозореца и се загледа навън в мрака. — Няма фарове по шосето. Но Марвът може да прехвърли хората си и по въздуха. Размърдай се, Донован.

Длан покриваше устата на Грейс! Тя отвори очи и в същото време ръката й се стрелна към гърлото на наведената над нея фигура. Килмър я хвана, преди да е стигнала целта си.

— Тихо! — прошепна той. — Опитай се да не уплашиш Франки. Събуди я и й кажи, че трябва да отидем на друго място. Веднага.

Сърцето й подскочи, паниката едва не я завладя. Отстрани дланта му от устата си.

— Как бих могла да не я уплаша? Марвът ли е? Разбрал е къде сме.

— Да — тя вече беше станала и се обличаше. — Хайде, по-бързо.

Франки отметна завивките и скочи от леглото с поглед, прикован в Килмър.

— Какво става, Джейк?

— Не съм сигурен. Може би нищо тревожно — той клекна пред нея. — Има стара ловджийска хижа в планините. Ще заведа теб, майка ти и приятеля ти Робърт там за ден или два. Нищо няма да ти се случи, обещавам.

— А ти защо няма да дойдеш с нас?

— По-добре ще е да остана тук, за да ви кажа кога ще можете да се върнете — изправи се. — Хайде, побързай. Робърт ще ви чака долу.

— Добре.

Франки изтича до бюрото и започна да вади дрехите си. Раздразнението и паниката се бореха у Грейс, докато вадеше раницата от гардероба. По дяволите, същите действия беше извършила едва преди няколко дни. Кога ли щеше да дойде краят на това?

— Защо бягаме? — запита тя Килмър тихо, за да не чуе Франки. — Какво става?

— Ops 751 вероятно е Ops 75132 — отговори той. — Сателит, поставен от разузнаването на армията преди две години. Предполага се, че чрез него трябва да се събира военна информация, която да помогне на Щатите да се предпазят от терористични нападения. Устройство, което може да улови всякакъв сигнал и да установи което и да е местонахождение в света, ако се насочи в правилната посока — направи пауза. — И като всяко друго нещо в нашия съвременен свят, то се контролира от компютрите.

Компютри.

— Невинс! — прошепна тя. — Но как би могъл да получи контрол над него? Как е възможно?

— Той е гений. Дори хакери в гимназиална възраст могат да се доберат до строго секретна информация без никакви проблеми. А Невинс е по-умен, има много повече опит и е мотивиран. Определено е възможно. Само не знам дали вече е успял или все пак сме имали късмет. Няма да поема никакъв риск — тръгна към вратата. — Изчезвай оттук, Грейс. Не знам още колко… По дяволите!

Тя също ги чу. Перките на хеликоптер.

Килмър взе Франки на ръце и затича към вратата.

— Остави всичко. Бягай.

Грейс вече тичаше надолу по стъпалата. Робърт я чакаше в подножието им и сграбчи Франки за ръката веднага щом Килмър я остави на земята.

— Джипът е паркиран отзад — той хукна към задния изход. — Килмър, колко безопасно е в онази хижа?

— Тя е доста навътре в гората ще останете там само ден или два. Дотогава ще съм при вас.

Шумът от перките се чуваше по-силно, хеликоптерът очевидно се беше спуснал по-ниско, когато стигнаха до джипа.

— Не бих разчитал на това — каза Робърт. — Ако не ми се обадиш до дванайсет часа, ще намеря друго място.

Грейс си помисли, че не иска да изкаже на глас възможността Килмър да е мъртъв до дванайсет часа. И по гръбнака й полазиха студени тръпки. Вдигна поглед към нощното небе и видя синьо-белите светлини на хеликоптер. Обърна се към Килмър.

— Какво ще правиш?

— Измъкни ги оттук — той вдигна Франки и я настани в джипа. — Ще ги задържа, какво друго — отговори рязко. — Мърдай, Блокмън. Недей да включваш фаровете. Трябва да се измъкнете, преди да са ви видели. И независимо какво ще се случи, не спирайте.

От хеликоптера върху къщата се посипаха куршуми. Прозорецът на една от стаите се разби на парчета и те се посипаха по покрива на джипа.

„Ще ги задържи?“, помисли си Грейс като изпаднала в треска. Нападателите стреляха и хората му трябваше да избегнат тези куршуми, докато чакат хеликоптерът да се приближи достатъчно, за да отвърнат.

Джипът пое по пътя и тя хвърли поглед през рамо. Куршумите от хеликоптера се сипеха по хамбара и двора пред него, а на светлините от него тя виждаше хората на Килмър да тичат приведени.

— Мамо… — Франки се сгуши в нея. — Ами Джейк?

— Той ще бъде добре.

Господи, надяваше се да казва истината. От всичко на света най-много искаше да скочи на земята и да изтича обратно в къщата, върху която куршумите продължаваха да се сипят.

— Килмър знае какво прави.

— Не го виждам.

И Грейс не го виждаше. Сега хеликоптерът беше по-ниско, светлините му осветяваха всичко наоколо сякаш беше денем.

Къде беше Килмър?

— Искаш ли аз да се прицеля? — запита Донован.

— Не, аз ще го направя — Килмър се прицели в резервоара на „Спрингфийлд“. — Разбира се, ако искаш да помогнеш, можеш да отвлечеш вниманието им, като затичаш през двора.

— Много забавно. По-добре да е скоро. Предполагам, ще се постараят да нанесат колкото могат повече щети. След това ще се приземят на място извън обсега на нашите оръжия и отново ще ни засипят с куршуми.

— Пропуснах да снабдя ранчото с установка за реактивни снаряди. Съжалявам, че те карам да чакаш.

— И така трябва. След последните ми преживявания в Ел Тарик нервите ми са в много деликатно състояние. Просто…

— Връщат се.

Умни бяха. Движеха се бързо и сменяха посоката при всяка атака. Този път се приближаваха от север. Ако хеликоптерът не се отклонеше от сегашния си курс, той щеше да може добре да се прицели в резервоара.

Имаше възможност само за един изстрел.

— По-добре изстрелът да е успешен — измърмори Донован. — Защото в противен случай не знам кога ще дойде краят на това.

— И какво е новото?

Идваха бързо. Изстрелът трябваше да е добре премерен.

Хеликоптерът избухна и експлозията освети нощното небе. Грейс прегърна здраво Франки.

— Свалиха ги.

Франки гледаше горящите останки, които падаха на земята.

— Джейк в безопасност ли е вече?

— Така мисля — предполагаше, че не трябва да показва такова варварско задоволство пред Франки. По дяволите. Точно така се чувстваше. Можеше да й обясни по-късно. — Най-после, да.

— Не можем ли да се върнем, вече?

— Чу какво каза Джейк — намеси се Робърт. — Няма да се върнем, докато той не ни се обади и не ни каже, че всичко е наред. Съмнявам се, че това ще се случи. Той вероятно ще ни уговори среща на друго място.

Франки очевидно не можеше да откъсне поглед от останките.

— Защото в ранчото ще дойдат и други хора? — прошепна тя. — Друг хеликоптер?

— Не знам — каза Грейс. — Но, да, ще дойдат и други.

— Надявах се, че може би след Чарли… — Франки стисна здраво предпазния колан, защото джипът силно подскачаше. Бяха стигнали подножието на планините и пътят беше много неравен. — Отново ли ще трябва да се крием?

Грейс кимна.

— Онзи човек сигурно много те мрази, щом толкова силно иска да те нарани — каза Франки.

— Марвът? Да, той не обича да го побеждават. Искаше нещо от мен, но не го получи.

— Тогава, аз също го мразя. Надявам се да е бил в онзи хеликоптер.

— Не е бил. Марвът наема хора, които да му свършат мръсната работа. Затова и трябва да продължим да се крием. Винаги ще се намерят хора, на които да плати.

— Не трябва да бъде така — гласът на Франки трепереше от гняв. — Той трябва да бъде наказан. Някой трябва да го накара да спре. Защо ние не го направим?

— Казах ти, че…

— Джейк би могъл. Ще опита ли?

— Може би.

— Тогава ние трябва да му помогнем.

Господи, нямаше да й е лесно.

— Франки, Марвът може сериозно да те нарани. Лудост е, но той иска не само мен, иска да нарани и теб. Не мога да позволя това да се случи, дори да се наложи да се крием известно време. Не може да продължи вечно.

— Това не е правилно, мамо. Не бива да му позволяваме…

Джипът се наклони силно вляво, защото една от предните гуми се спука.

— Господи! — Робърт се бореше да запази контрол над джипа, който тръгна по наклона. — Дръжте се. Не мога да…

Пред тях се извисяваше висок бор.

— Не!

Грейс разкопча предпазния си колан, сграбчи Франки, за да я защити от парченцата стъкло от разбития преден прозорец.

— Наведи глава. Затвори очи, бейби. Ще бъде…

Болка. Мрак.

— Да изчезваме оттук! — извика Килмър, докато гледаше горящите останки от хеликоптера. — Донован, кажи на Естевес да качи оборудването и хората в камиона. Искам да тръгнем към планините след пет минути. И хеликоптерът да се приземи до хижата след трийсет минути — обърна се към Дилън, който беше дотичал при него. — Жертви има ли?

— Няма мъртви. Едно парче се заби в лявото рамо на Васкес, но спрях кръвотечението.

— Може ли да се движи?

Дилън кимна.

— Няма проблеми.

— Тогава, помогни на Донован да… — внезапно и рязко вдигна глава към небето. — Господи, не!

— Какво има? — запита Дилън.

— Още един хеликоптер.

— Ще кажа на хората ни да се скрият — и той затича към къщата.

Само че шумът от хеликоптера не се приближаваше. Какво ставаше, по дяволите? А и не се виждаха светлини.

После ги видя в далечината. Не летяха по посока към тях. Хеликоптерът направи кръг и пое към подножието на планините.

— Не! — той затича към камиона. — Донован!

Хеликоптерът се спускаше, когато те стигнаха подножието на планините.

— Да се опитам ли да го сваля? — запита Донован. — Разстоянието не е много голямо…

— Не — Килмър оглеждаше двете страни на пътя. — Не е безопасно. Къде, по дяволите… Блокмън не е имал време да стигне до хижата преди появата на хеликоптера. Трябва да е…

— На склона! — извика Дилън от задната част на камиона. — Виждам нещо на…

Килмър спря рязко колата и скочи на земята.

— Разпръснете се. И много внимавайте.

Възможно беше това да е капан. Близо до един самотен бор видя очертанията на джипа, в който бяха Робърт, Грейс и Франки. Не се чуваха изстрели. Теренът беше гол и не се виждаше нищо, освен хората му, които тръгнаха надолу по склона. Луната беше пълна и светеше ярко и той щеше да види, ако някой лежеше в засада.

— Виждам! — извика тихо Дилън. — На земята откъм мястото на шофьора.

Килмър също го видя. Блокмън лежеше по гръб, от крака му течеше кръв. Не виждаше нито Грейс, нито Франки. По дяволите! По дяволите! По дяволите! Плъзна се надолу по склона.

— Блокмън, какво се случи?

Блокмън отвори очи.

— Капан. Сигурно са се досетили, че ще се опитаме да изведем Грейс от ранчото, и спуснаха хора и тук, в подножието на планините. Опитах се да ги спра. Грейс…

— Отвели са Грейс?

Блокмън поклати глава.

— Отведоха Франки. Не можаха да… заловят Грейс. В клисурата е. Копелета. Опитах се да ги спра, но те…

Той замръзна.

— Да ги спреш да не направят какво?

— Да я наранят… — затвори очи. — Опитах се да…

— В клисурата ли каза?

Блокмън не отговори. Килмър скочи на крака и хвърли поглед на джипа, докато тичаше към клисурата от другата страна на пътя. Не се виждаше нито Грейс, нито Франки. Може би Блокмън нямаше точна представа за случилото се. Защо биха оставили Грейс, вместо да я вземат със себе си?

Не трябваше да мисли за това. Трябваше да ги търси. Да ги намери.

— Донован, обърни камиона и освети клисурата с фаровете.

След малко я забеляза.

Грейс лежеше на една страна в дъното на клисурата като парцалена кукла.

— Донесете комплекта за първа помощ! — извика Килмър.

Той вече се спускаше по склона. Падна, изправи се и отново падна, преди накрая да стигне до нея. Коленичи и насочи лъча на фенерчето към лицето й. Беше в безсъзнание. Толкова неподвижна. Провери пулса й. Жива беше. Зави му се свят от облекчение.

— Добре ли е? — до него стоеше Донован с комплекта за първа помощ в ръка.

— Не — отговори Килмър на пресекулки. — Не е добре. Но е жива и аз ще й помогна да остане жива — той се обърна към Дилън, докато проверяваше Грейс за счупени кости. — Претърсете района, за да се убедите, че Франки не е тук. Блокмън каза, че са я отвели, но може и да е ударил главата си и да не преценява правилно.

— Хеликоптерът ще е тук след пет минути — каза Донован. — Ще й помогнем, Килмър.

— Дяволски си прав — изправи се. Дали имаше сътресение на мозъка или вътрешни наранявания? — Обади им се и им кажи, че ще имаме нужда от медицинска помощ. Как е Блокмън?

— Добре. Куршумът е излязъл от другата страна. Не кърви много.

— От Франки няма и следа — Дилън се беше върнал. — Теренът е равен и почти гол и щяхме да я видим, ако… — прехапа долната си устна. — Момчетата обаче не искат да се откажат. Можем ли да останем и да продължим да я търсим?

Всичките му хора бяха привързани към Франки. Не искаха да се откажат, дори шансът тя да е сред тези хълмове да беше съвсем малък. Килмър се чувстваше по същия начин. Блокмън беше казал, че са отвели Франки. Шансовете да е тук наоколо бяха, на практика, нулеви.

Той отметна косата на Грейс от челото й. По дяволите, защо не дойдеше в съзнание или поне не се размърдаше? Да, трябваше да остане с Грейс, но нямаше да мисли логично и така да пропусне и най-малкия шанс да намери Франки.

— Ти и Васкес останете след другите и продължете да търсите. Ще изпратя хеликоптера за вас утре сутринта.

Глава 13

Грейс отвори бавно очи и видя лицето на Килмър като неясно, размазано петно. Беше се навел над нея… Дали току-що не бяха правили любов? Любов? Не биваше да бърка секса с любовта, но понякога беше трудно да… Изведнъж си спомни.

Джипът се беше блъснал в бора, след като Блокмън беше загубил управлението.

— Франки! — Грейс рязко седна в леглото, погледът й трескаво обходи стаята. — Къде е Франки?

— Спокойно — Килмър я прегърна. — Франки е жива.

— Но е наранена? Опитах се да я предпазя от… — спусна крака на пода. — Трябва да я видя.

— Не е възможно.

Погледът й се спря на лицето му.

— Излъга ме — прошепна тя. — Не е жива. Загинала е в злополуката.

— Не те лъжа, Грейс. Блокмън каза, че е била жива и в съзнание последния път, когато я е видял.

— Последния път, когато я е видял? За какво, по дяволите, говориш?

— Опитвам се да ти обясня. Успокой се. Лежи тихо и ме слушай. Окей?

Искаше й се да се разкрещи, да му каже, че не може да се успокои, не и когато дъщеря й е… Пое си дълбоко дъх. Нямаше да й помогне ако изпаднеше в истерия.

— Кажи ми къде е Франки.

— Не съм сигурен — кратка пауза. — Вероятно в Ел Тарик.

— О, мили Боже! — изстена Грейс.

— Ще я върна, Грейс.

Не трябваше да изпада в паника, а да запази самообладание.

— Не, аз ще я върна. Какво се случи? Последното, което помня, беше, че джипът се блъсна в един бор.

— Имаше и втори хеликоптер. Той се приземи в подножието на планините. Първият хеликоптер сигурно е пуснал част от хората в планините, те са слезли тук и са ви причакали. Простреляли са предните гуми, джипът е излязъл от пътя и се е блъснал в дървото. Били сте изхвърлени навън, ти си се търколила по склона и си спряла чак в дъното на клисурата. Блокмън каза, че Ханли е изпратил хора да ви заловят, но им извикал да се върнат, когато видели фаровете на моя камион в далечината. Кълнял невъздържано, но се оттеглил в хеликоптера, като успял да залови само Франки.

— Ханли — повтори тя. — Вторият човек на Марвът. Как Робърт е разбрал, че е бил Ханли?

— Ханли искал да е сигурен, че Робърт ще узнае. Казал му името си, преди да го простреля в крака. Предал на Блокмън съобщение, че Марвът ще се свърже с теб.

— Защо Франки? — прошепна тя.

— Сигурен съм, че Марвът ще ти даде възможност да зададеш този въпрос — направи пауза. — Аз мога само да предположа. Ти също.

Да, можеше да предположи.

— Ще държи Франки като заложница — гневът и ужасът бяха готови да я завладеят. — Кучи син!

— Аз ще я върна, Грейс.

— Няма да направиш нищо, което да даде на онова копеле основание да я нарани — тя стисна здраво очи. — Ами ако вече я е наранил? Робърт е казал, че е в съзнание. Но не може да знае какво е станало после. А те няма да дадат и пет пари за нея.

— Блокмън видял, че Франки сритала Ханли в топките, докато я влачел към хеликоптера. Бих казал, че тя е в доста добра форма.

— Тя ще се бори с тях — Грейс отвори очи и с трепереща ръка отстрани косата от лицето си. — Учила съм я да се бори. Но какво ще стане, ако ги разгневи? Тя е само дете.

— Грейс, опитай се да разсъждаваш. Ако ще я държат като заложница, няма да я наранят.

— По дяволите, откъде знаеш? Не съм в състояние да разсъждавам трезво. Мога само да чувствам. Тя е моя дъщеря. Въобще не можеш да разбереш колко съм уплашена.

— Може би си права — той извърна поглед от лицето й. — Но знам колко съм уплашен аз. Не само ти обичаш Франки. Може и да нямам право да изпитвам собственическо чувство, но имам право да я обичам. Тя ми даде това право с отношението си към мен, а не с това, че е моя дъщеря — добави той донякъде грубо. — И ще продължа да я обичам и да правя онова, което е най-добро за нея. Така че не се опитвай да ми попречиш да я изтръгна от ръцете на Марвът. Няма да стане.

— Ти… я обичаш?

— За бога, Грейс! Как, по дяволите, би могло да бъде иначе? Да не би да мислиш, че съм искал да прекарвам време с нея от някаква криворазбрана родителска гордост? Тя е просто прекрасна.

— Да, така е — по бузите й се стичаха сълзи. — Тя вероятно също е уплашена. Няма да се издаде, но ще се страхува.

Той седна до нея и я взе в прегръдките си.

— Знам — залюля я напред-назад. — Това ме убива.

Ръцете му й дадоха утеха, спряха ужаса. Близостта му й помогна да преодолее чувството, че е сама. Тя също го прегърна.

— Защо са отвели малко безпомощно дете?

— Което обаче успя да ритне един от тях в топките. Обзалагам се, той не мисли, че е толкова безпомощна — отблъсна я леко назад, за да може да я погледне. — Ние също не сме безпомощни само защото той е успял да отведе Франки. Ще си я върнем обратно — жива и здрава — целуна я леко по челото. — След малко трябва да тръгна, за да говоря с доктор Кралон за състоянието на Блокмън и Васкес.

— Васкес също ли е бил ранен?

Той кимна.

— Обаче раната не му попречи цяла нощ да претърсва околността с надеждата да намери Франки. Той също не мисли, че привързаността към някого се диктува от кръвната връзка.

Тези думи също попаднаха в целта.

— Доктор Кралон — тя се огледа и видя, че мебелите в стаята са груби, но удобни. — Това ли е мястото, където го изпрати?

— Беше удобно. Имах нужда от медицинска помощ, а това място е и безопасно. Ранчото е затворено, конете ще прехвърля в ранчото на Чарли в Алабама.

Тя изкриви устни.

— Толкова съм разтревожена, че дори не забелязвам къде се намирам.

— Да, събитията ти дойдоха малко в повече — той тръгна към вратата. — Дори не попита за собствените си наранявания. Дясното ти коляно е превързано, имаш натъртени ребра и леко сътресение на мозъка. Коляното ще ти създава може би най-големи затруднения. Ще заздравее, но ще те боли — отвори вратата. — Ще постъпиш умно, ако се опиташ да си починеш. Беше в безсъзнание през последните осем часа и това ще помогне да се възстановиш. Защото може да се наложи да действаш много бързо.

Не искаше да почива. Искаше й се веднага да се облече и да хукне да спасява Франки.

— Знам — погледът му преценяваше изражението й. — Аз се чувствам по същия начин. Но трябва да почакаме. Сега не е време за действие.

— Да чакаме Марвът да ми се обади — това щеше да бъде следващият му ход.

— Да.

— А той откъде ще знае как да се свърже с мен?

— Блокмън каза, че е записал телефонните номера от мобилния му телефон. Марвът ще използва записания от него номер. Не вярвам обаче да бърза. Той иска ти да изпаднеш в паника. Иска да мислиш за всичко, което би могъл да направи, за да нарани Франки.

— Ще си помисля за това — прошепна тя. — Но не мога да променя особено начина, по който се чувствам.

— Аз също — вратата се затвори след него.

Тя се поколеба, после се застави да лежи спокойно на леглото. Трябваше да почива, да оздравява, да чака. И да дебне.

 

 

Телефонното обаждане на Марвът дойде двайсет и четири часа по-късно.

— Радвам се отново да чуя гласа ти, Грейс. Бях много разочарован, когато ме изостави преди всичките тези години. Имам големи планове за теб.

— Къде е дъщеря ми?

— Очарователно дете. Бих познал, че е твоя дъщеря, дори да я бях срещнал насред пустинята.

— Тя е само уплашено малко момиченце.

— Кажи това на Ханли. Захапала го е толкова лошо, че трябваше да почистим и превържем китката. Знаеш ли, че раните от човешки ухапвания бързо се инфектират? Той беше много ядосан.

— Заслужил си го е.

— Беше ми изключително трудно да го убедя в това. Искаше да завърже ръцете и краката й и да я хвърли в морето. Той не се възхищава на силата на духа като мен.

— Не я наранявайте.

— Молиш ли се?

Тя стисна силно телефона.

— Да, моля ви.

— И аз реших, че си готова да се молиш в името на детето си. И аз имам дете и знам за тяхната способност да ни карат да омекваме. Непрекъснато се боря с това. Кажи ми Килмър също ли е толкова разтревожен?

— Не. И защо да бъде?

— Наистина, Грейс, мислиш ли, че не знам всичко за теб, щом плащам добре? Включително името на бащата на твоето дете? Няма обаче да се изненадам, ако неговата болка не е равна на твоята. Той няма опит в отглеждането на детето, какъвто имаме ние с теб. Различно е, когато видиш новороденото бебе и знаеш, че в него тече твоята кръв.

— Как мога да получа дъщеря си обратно?

— Трябва да завършиш работата, която започна. Мисля, знаеш, че това ще бъде цената.

— Не знам какво искаш от мен. Никога не съм знаела.

— Искам да опитомиш Двойката. Искам те да те обичат, да ти се подчиняват, да те отведат там, където желаеш.

— Защо?

— Това не е твоя грижа.

— А какво ще кажеш да направим замяна? Аз ще се предам в ръцете ти, а ти ще върнеш Франки на Килмър.

— Не. Ще имам и двете ви. В началото бях много ядосан на Ханли, че не е заловил и двете ви. Но след като помислих, реших, че може би така е по-добре. Ако беше довел и двете ви, щеше да ми се наложи да се справя с Килмър, защото щеше да се втурне след вас. Той е мъж, който притежава инстинктите на воин и свой начин на действие. Може да се опита да прецени дали това е по-ценно от живота на дъщеря му. Мога да го разбера. Ти обаче няма да позволиш това да се случи. Ти ще контролираш Килмър. Няма да му позволиш да направи нещо прибързано, което може да струва живота на малкото ти момиченце. Не е ли вярно?

— Вярно е.

— Тогава, можем да продължим с плана си. Ще дойдеш веднага в Ел Тарик. А Килмър няма да предприема нищо. Ясно ли е?

— Ясно е.

— Ако видя дори следа от него или от някой от хората му, ще предам твоята малка Франки на хората си да я изнасилят, а после сам ще я убия. Разбра ли?

Тя затвори очи.

— Разбрах.

— Тогава, ще те очаквам, за да те представя на сина си. Той няма търпение да види как ще работиш с Двойката — Марвът сложи край на разговора.

— Е? — запита Килмър.

— Трябва незабавно да отида в Ел Тарик. Ако ти попречиш по някакъв начин, Франки ще бъде убита, след като бъде изнасилена.

Килмър тихо изруга.

— Не можеш да отидеш. Остави на мен.

— Няма начин, по дяволите. Марвът не блъфира — срещна погледа му. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Дланите й се свиха в юмруци.

— Знам, че и двете ще умрете, ако влезеш в онзи капан.

— Килмър, нямаме друг избор, освен да опитаме.

Той си пое дълбоко дъх, после рязко кимна с глава.

— Окей, трябва да защитим Франки. Не го оспорвам.

— И по-добре да не го правиш. Марвът каза, че имаш инстинкти на воин. Прав е. Но ще ги потиснеш, за да ми помогнеш. Или, Господ да ми е на помощ, ще те убия.

Изправи се. Коленете й трепереха и й се наложи да се хване за облегалката на стола, за да не падне.

— Нищо няма да се случи на Франки.

Килмър я гледа един миг, преди да каже тихо:

— Знаеш, че твоето отиване в Ел Тарик ще бъде само временно отлагане. Той няма да позволи на нито една от двете ви да живее, когато получи каквото иска.

— Той дори не направи предложение — каза тя с горчивина. — Знае, че ще отида, защото това е единственият шанс да отложа неизбежното.

— И надежда да я спасиш.

— Не, това не е надежда. То ще се случи.

Господи, започна да й прилошава от тревога — стомахът й се сви. Непрекъснато си представяше Франки в ръцете на онези копелета. Трябваше да престане. Не можеше да мисли, когато беше завладяна от такъв страх.

— Трябва да я освободя.

— Трепериш. Искаш ли да ти приготвя питие?

Тя поклати глава.

— Кафе. Черно. Ще отида до банята да се напръскам със студена вода.

Той кимна с поглед, прикован в лицето й.

— Добра идея.

Стигна до банята тъкмо навреме, за да повърне. О, Боже…

— Окей — Килмър беше вече до нея и я хвана, за да я подкрепи.

— Остави ме.

— Няма начин — стисна я по-здраво. — Никога вече. Свърши ли?

Тя кимна. Той я обърна към мивката.

— Наведи се.

Нежно изми лицето й с вода, взе една хавлия от закачалката и го подсуши, след което захвърли хавлията и я прегърна.

— Хвани се за мен.

Тя поклати глава.

— Не съм слаба. Не мога да си позволя слабост.

— Кой е казал, че си? Аз имам нужда да се хвана за някого — гласът му беше дрезгав. — Мислиш ли, че сме сами в това? Аз… обичам онова малко момиченце. А има вероятност да загубя и двете ви.

Той трепереше. Не беше виждала Килмър толкова измъчен, податлив на стреса. Ръцете й бавно го обгърнаха.

— Толкова съм уплашена, Килмър — прошепна тя.

— И аз — той зарови лице в косата й. — Няма да направя нищо, което би могло да я нарани, Грейс. Просто искам и двете да сте живи.

Тя искаше да остане тук, да се чувства в безопасност и сигурна, защитена от проблемите, които напираха. Само че Франки не беше в безопасност. Отдръпна се от него.

— Тогава, по-добре да намерим начин да се погрижим за това — опита се да говори спокойно, да запази силата на гласа си. — Излез оттук, остави ме да се измия.

Той се поколеба, гледаше я втренчено. После бързо излезе.

— Десет минути.

— Забави се повече от десет минути — вдигна поглед Килмър, когато тя влезе в кухнята.

— Бях горе, нахвърлях някои неща в куфара си.

Той й наля кафе.

— Ще ти трябва оръжие.

Тя поклати глава.

— Марвът ще накара хората си да ме претърсят. Ще трябва ти да ми доставиш, когато имам нужда от него.

Той застина.

— Аз? Ще ми позволиш да ти помогна?

— Не се опитвай да ме ядосаш. Знаеш, че няма да можеш да стоиш спокойно, ако имаш възможност да предприемеш нещо.

— Нещо, което ще е безопасно — поправи я той.

— Имам ти доверие — тя навлажни устни. — Трябва да ти имам доверие. Няма да мога да я измъкна сама. Аз съм обаче тази, която ще ръководи действията. Ти няма да предприемеш нищо, докато не ти дам сигнал, че е безопасно за нея.

— И как ще го направиш?

— Някой от твоите хора ще ме наблюдава. В багажа съм приготвила четири сини памучни ризи и една в цвят каки. Ако съм облечена в цвят каки, това ще бъде сигнал, че нещо ще се случи, ще има някаква промяна, може би опит за бягство. Това ще бъде сигнал, че трябва да си нащрек.

— Опит за бягство? В Ел Тарик?

Тя се замисли.

— Може би. Няма да е лесно. Може би това ще бъде сигнал за теб, че ние ще отидем до онзи оазис в пустинята. Не мога да съм сигурна, че Марвът няма да ни заведе там.

— А какво, ако Марвът реши да остави Франки в Ел Тарик?

Тя поклати глава.

— Няма да му позволя. Ще намеря начин. Ти просто бъди готов.

— Ще бъда готов — той сведе поглед към чашката си с кафе. — Нещо друго?

— Да. Трябва да знам всичко, което си открил за Двойката. Никакви тайни повече, Килмър.

— Никакви тайни. Щях да ти кажа, когато и да беше запитала. Но ти не се заинтересува.

Прав беше. Не беше поискала да узнае каквото и да било за Двойката. Не искаше да се замесва в това.

— Но сега се интересувам. Няма да работя на сляпо, както направих преди толкова много години. Ще имам нужда от всички възможни, явни и тайни, оръжия, които бих могла да измоля, да взема назаем или да открадна. А знанието е много мощно оръжие.

— Питай, тогава.

— Какво открадна от Марвът, та го ядоса толкова, че се впусна да ме преследва?

— Карта. Беше прибрана в много красива торбичка, на която бяха избродирани главите на Двойката.

— Каква карта?

— Карта на място в Сахара. По моя преценка, в радиус от около петдесет мили от онзи оазис, в който Марвът разполага лагера на Двойката.

— Какво място? Какво има там?

— Нещо, което Марвът иска отчаяно.

— Какво, по дяволите?

— Прототип на двигател, конструиран от британски изобретател преди повече от петнайсет години. Името му е Хю Бъртън и е живял в Сахара през по-голямата част от живота си. Баща му бил археолог, но той станал инженер. Бил гений в професията си и бил също толкова умен и находчив в обучаването на конете. Също изпитвал страст към тези животни и имал малка конюшня близо до Танжер. Там се стичали собственици от цяла Европа и му плащали, за да обучава конете им.

— Върни се на двигателя.

— Всичко е част от това. Изглежда, призванията на бащата и сина започнали да се допълват по някое време.

— Какво искаш да кажеш?

— Бащата на Хю открил батерия в древна гробница в Египет. Не за първи път било откривано такова изобретение, но това било невероятно ефективно. В сравнение с него, постиженията на инженерите от Детройт изглеждали като детски играчки. Хю убедил баща си да не докладва за находката на египетското правителство и започнал работа по създаването на съвършен двигател. Машина, която щяла да сложи край на нуждата от гориво и щяла да направи истинска революция в световната икономика.

— И успял ли?

— О, да. Били му необходими повече от седем години, но успял. След това демонстрирал двигателя в Щатите пред няколко конгресмена, които били силно загрижени за опазването на околната среда. Те били впечатлени и започнали да преговарят с Бъртън за правата над двигателя. Но Бъртън прекъснал преговорите и се върнал в Сахара.

— Защо?

— Докато бил във Вашингтон, баща му бил измъчван и убит от Марвът, който научил за откритието и се опитал да спре преговорите, за да добие правата над двигателя от Бъртън. Можеш ли да си представиш каква власт щял да има? Дори над Средните щати, където се добива голяма част от нефта? Ако двигателят се наложел в западния свят, това щяло да означава край за нефтените картели. Течното злато щяло просто да се превърне в боклук.

— Отказването на Бъртън от преговорите означава ли, че Марвът е успял?

Той поклати глава.

— Бъртън обичал баща си и нямало да позволи Марвът да получи каквото и да било след смъртта му — направи гримаса. — Марвът буквално заклал стареца.

— Тогава, е трябвало да сключи сделка с враговете на Марвът.

— По онова време Бъртън мислел, че целият свят му е враг. Не искал да има нищо общо с когото и да било. Винаги бил различен от другите, странен. Взел сглобения двигател с няколко от конете си поел към пустинята.

— А Марвът го последвал?

— Да. Обаче Бъртън бил живял в пустинята, познавал хората и успял да прикрие следите си, като се присъединил към номадите. Запознал се с шейха Адам Бен Харун в училище в Англия и се оказало, че имат общи интереси. Племето на шейха също отглеждало прекрасни арабски коне.

— И колко време бил с това племе?

— Минали четири години, преди Марвът да го залови. Само че двигателят не бил у Бъртън, а скрит някъде в пустинята.

— Марвът не го ли принудил да му каже къде?

— Не. Бъртън умрял при опит за бягство. Само че Марвът, чрез мъчения, все пак успял преди това да измъкне информация от него. Казал, че заровил двигателя в дюните близо до оазиса и че е обучил Двойката да го намери.

— Двойката?

— Те се родили, докато Бъртън се криел от Марвът — кобила и жребец. Той ги обяздил и ги обучил да убият всеки, който се опита да ги язди. Очевидно също така ги научил какъв е пътят до неговото най-голямо съкровище. Това никак не било лесно, защото конете били тренирани да не се доближават до скривалището, ако не са заедно. Така, ако някой откраднел единия или го убиел, никой нямало да успее да намери двигателя.

— И затова Марвът трябва да намери някой, който да язди Двойката?

— Ти ги видя. Те не могат да бъдат яздени. Единственият му избор се състоеше в следното — или да ги убие, или да намери човек, когото те ще приемат. Опита и наркотици, доведе най-добрите каубои, но веднага щом се качаха на гърба на един от Двойката, конят замръзваше на място. Или се опитваше да убие ездача. Един от ездачите оцеля като по чудо.

— Странно, че Марвът би повярвал на всичко това.

— О, вярва! Не мисли, че Бъртън би лъгал. Особено ако е жестоко измъчван. През последното десетилетие той търси сам из пустинята. И, да, мисли, че Двойката може да намери двигателя.

— А ти как разбра всичко това?

— Аз търся отговори от осем години. Донован даде добри пари на някои от връзките ни във Вашингтон за част от информацията. А аз търсих в пустинята, докато не намерих номадското племе, подслонило навремето Бъртън. Шейхът е много интересен, но не особено общителен. Трябваше да живея с тях повече от шест месеца, преди да ми окажат достатъчно доверие да разговарят с мен.

— А картата, която си откраднал?

— Беше торбичка, която са отнели на Бъртън при залавянето му. Много е неясна. Бъртън вероятно преднамерено я е направил такава. Имал е Двойката и само е трябвало да знае къде да ги заведе. Тя описва само общ район от седемдесет и пет мили и Марвът претърсва този район от години. По дяволите, когато си имаш работа с дюни, които се местят при всяка буря, онова, което търсиш, може да е заровено навсякъде. Вероятно затова Бъртън е обучил Двойката да намери двигателя. Страхувал се е, че може би няма да успее да го намери сам след години — сви рамене. — Надявах се на повече, когато откраднах картата от Марвът.

— Не е ли могъл Марвът да използва някакъв въздушен или метален детектор, за да установи местонахождението на двигателя?

— Човек би помислил за това, да. Бъртън сигурно е намерил начин да замаскира всеки сигнал. Гениалността му не подлежи на съмнение.

— Значи на Марвът, като възможна следа, му остават само конете. Нищо чудно, че се грижи толкова добре за тях.

— Като се има предвид, че могат да го направят един от най-влиятелните хора в света.

— Ако се повярва на това, че конете могат да го заведат до двигателя — Грейс го погледна право в очите. — Ти мислиш ли, че е възможно?

Килмър сви рамене.

— Шейхът каза, че е вярно. Тогава реших, че бих опитал, но по онова време не знаех много за конете. Ти какво мислиш?

Тя смръщи вежди.

— Знам, че дивите коне притежават инстинкт, който ги кара да се връщат в определени райони с промяната на сезоните. А и старата поговорка за коня Добин, който винаги знае пътя към дома… Усещането на животните за дома определено е по-остро и много по-развито от нашето. Виж само колко истории за кучета и котки, намерили пътя до дома, съществуват на всички континенти. Дали Бъртън е могъл да обучи Двойката да се подчинява само на него? — поклати глава. — Не знам. Ако е бил толкова гениален, колкото казваш, възможно е — сви устни. — Но трябва да е бил истински кучи син, щом ги е научил да мразят всекиго, освен него.

— Бил е човек, изпълнен с горчивина. Вероятно се е наслаждавал на чувството, че ще има превъзходство над Марвът и след смъртта си. Нещо като да му размаха моркова под носа и да го лиши от възможността да го грабне.

— Но Двойката са тези, които са страдали.

Тя разтри слепоочията си. Толкова много жестокост. Не само в лицето на Марвът, но и на този Бъртън, който също бил изпълнен с омраза и дори я оставил като завещание.

— И Марвът очаква от мен да направя онова, което никой друг не е могъл? Исусе!

— Не трябва да правиш нищо, освен да се преструваш, че имаш напредък, докато успеем да отвлечем Франки оттам.

— Да се преструвам? Марвът не е глупав — тя поклати глава. — Но в момента не мога да мисля за това. Ще се заема с проблема след пристигането си в Ел Тарик. Погрижи се този, който ще ме наблюдава, да е добър. Марвът ще очаква твоя ход и ще бъде нащрек. А твоят човек ще трябва да е достатъчно близо. Ако го хванат, това ще означава смъртта на Франки.

— Да, той ще бъде добър.

— Донован ли ще изпратиш?

— Да — наклони глава на една страна. — Или аз самият. Достатъчно добър ли съм за теб, Грейс?

Тя срещна погледа му.

— Да — обърна се към вратата. — Остави ме на летището. Останалият път до Ел Тарик ще пропътувам сама.

— Така ще бъде най-добре. Защото Марвът ще наблюдава внимателно — направи пауза. — Ще се справим, Грейс. Не се съмнявай.

— Не се съмнявам — трябваше да потисне паниката. — Не мога да се съмнявам.

— Не мислех, че ще я пуснеш да отиде — Донован гледаше как Грейс изчезва в терминала.

— Нямах избор — Килмър отдели колата от тротоара. — Тя е права. Трябва да отиде. А аз трябва да остана на заден план, докато не намеря начин да ги измъкна.

— А това те убива.

— Не е лесно.

— И така, кога ще трябва да замина за Ел Тарик?

— Ако преживяванията в Ел Тарик са ти достатъчни, мога да отида и аз.

— Не.

— Ще дойда веднага, щом мога. Трябва да се върна в Сахара.

— Какво?

— Почти съм сигурен, че няма да можем да се доближим до нея в Ел Тарик. Мястото ще се охранява строго. Ще подготвя бягството при оазиса.

— Мислиш, че все някога ще ги заведе там?

— Грейс ще се опита да постигне с Двойката онова, което иска Марвът. Ако успее, той ще ги заведе в пустинята, за да се опита да намери двигателя.

— А какво, ако грешиш? Ако тя има нужда от теб в Ел Тарик, и то почти веднага?

Той стисна кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Тогава ще си прережа гърлото.

Глава 14

Ел Тарик

Въжетата, които стягаха китките й, ожулиха силно кожата й, когато Франки се опита да ги разхлаби, като ги потрие в издаденото място в стената на клетката. Нямаше полза. Тя се отказа и се облегна, за да нормализира дишането си. В конюшнята беше тъмно и миришеше на слама и тор. Странно, всички конюшни миришеха по един и същи начин. Човек би помислил, че тук, в тази чужда страна, би могло да е различно.

— Тя е по-малка от мен, татко.

Франки вдигна глава и видя едно момче да я гледа. Не беше много по-голямо от нея. Стоеше до мъжа, на когото я беше предал Ханли. Марвът.

— Двойката ще я убие.

Марвът се засмя.

— Може би. Това ще направи Ханли много щастлив. Но майка й е тази, която ще работи с Двойката. Нашата малка Франческа само ще доведе майка й тук — Марвът вдигна фенерчето и насочи лъча му право в очите й. — Доведох сина си да се запознае с теб. Видя Ханли да те носи към конюшнята и това предизвика любопитството му. Кажи здравей, Гуилаум.

— Здравей — звучеше така, сякаш мислеше за нещо друго. — Какво ще стане с нея, татко?

— Какво искаш да й се случи?

Гуилаум поклати глава.

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. Спомена Двойката.

Гуилаум навлажни устни.

— Просто си помислих… Тя е като мен. Едва ли би искал да я нараниш.

— Но беше любопитен да видиш дали ще се отнасям с нея, както с всички други. Отговорът е „да“. Това, че е дете, не я прави изключение. Трябва да го запомниш — обърна се към Франки. — Ти също трябва да го запомниш. Когато майка ти дойде, трябва да я убедиш да ми се подчинява.

— Тук ли ще я оставиш? — запита Гуилаум. — Мръсна е — сбърчи нос. — И мирише.

— И ти миришеш! — каза Франки ожесточено. — Вониш — изгледа гневно Марвът. — И ти също.

Марвът се засмя.

— Не е ли сладка? Не се страхува. Трябва да я задържа тук известно време. Може да научиш нещо от нея.

Гуилаум смръщи силно вежди.

— Не я харесвам.

— Виждаш ли? Ти вече научи нещо — усмихна се на Франки. — Тук става доста студено през нощта. Ако помолиш сина ми за извинение, ще ти дам одеяло.

Тя го изгледа гневно.

— Както искаш. Хайде, Гуилаум.

— Може ли да дойда отново?

— Ти си добро момче — той хвърли поглед на Франки. — Ти наистина трябва да проявиш повече ум, когато избираш битките си, малко момиченце. Напоследък забелязвам, че Гуилаум притежава склонност към жестокост…

Двамата излязоха и Франки въздъхна от облекчение. Господи, толкова много се страхуваше! Макар да знаеше, че не бива да се страхува от тях, защото те искаха да я уплашат. Познаваше подобен род хора в училище и мама й беше казала, че ако им показва страха си, те още повече ще я тормозят. Не, тя нямаше да отстъпи. Но никога преди не беше завързвана и държана в такова мрачно място. Не биваше да се страхува. Трябваше да се опита да свали въжето от китките си. Трябваше да потисне страха…

 

 

— Не мога да изразя с думи радостта си, че те виждам — Марвът се усмихна широко, когато въведоха Грейс в офиса му. — Винаги съм имал чувството, че някога ще се видим отново. Наистина не постъпи добре, като ме накара да чакам толкова дълго.

— Къде е дъщеря ми?

— Не се тревожи, не е пострадала… много.

Сърцето на Грейс прескочи един удар.

— Много?

— Е, снощи се е опитала да освободи китките си от въжетата и кожата й е силно ожулена. Сигурно изпитва болка. Почти беше успяла. Ако един от хората ми не беше проверил рано тази сутрин, можеше да не разполагам с нищо, за да сключа сделка с теб. Някой от охраната със сигурност щеше да я застреля.

— Искам да я видя.

— Ще я видиш.

— Сега.

Той сви рамене.

— Много си настоятелна. Трябва да ти напомня, че тук командвам аз — изправи се. — Мога обаче да разбера майчинската ти загриженост. Хайде. Ще разговаряме и докато вървим към конюшнята.

— Искам да видя Франки.

— Чух те. Дъщеря ти е в една от клетките в конюшнята. След като се е държала толкова зле с Ханли, реших, че с нея трябва да се отнасяме като с животно. Ханли напълно одобри това — поведе я по пътеката към конюшнята. — Тя не подобрява положението си с предизвикателното си поведение, което демонстрира. Обиди дори сина ми. Вярвам, че нищо няма да й достави по-голямо удоволствие от това да ме накара да я хвърля в клетката на Двойката.

— Не ме изненадва. Не и когато става въпрос за твоя син. Жестокостта сигурно е ваша семейна черта.

— Това да не би да целеше да ме разгневи? Не, жестокостта не се предава с гените. И аз не се срамувам от тази черта. И дядо ми, и баща ми бяха много влиятелни хора. Кръвта е монетата, от която се изсича властта. Цялата история на човечеството показва, че нито един завоевател не е оставил своя следа, без да пролее кръв. Наполеон, Александър, Юлий Цезар.

— Атила, Хитлер, Садам Хюсеин.

Той се засмя тихо.

— Дори по-добре. Върховна власт и никаква тревога за последиците.

„И все пак, той не прилича на варварин“, помисли си тя. Марвът беше в четирийсетте, с късо подстригана коса, започваща да посивява, с привлекателни черти и атлетично тяло. Беше облечен в скъпи бели панталони и свободна бяла риза, които му придаваха небрежна елегантност.

— Твоите герои?

— Не, всички те са направили глупави грешки — отвори вратата на конюшнята. — Грешната преценка е нещо обяснимо. Глупостта обаче, не. Например, помислих, че Килмър е забравил за поражението си отпреди толкова много години. Това беше грешна преценка, която обаче лесно може да се поправи — въведе я в конюшнята. — Първата клетка.

Тя се втурна покрай него. О, Господи, Франки! Стоеше и гледаше втренчено дъщеря си. Мръсна, със сплъстена коса, завързана, буквално захвърлена в мръсотията.

— Здравей, мамо — Франки се беше свила до стената на клетката. — Не ме гледай така. Добре съм. Наистина.

— По дяволите, не е така — тя коленичи до нея и я взе в прегръдките си. — Но ще бъдеш, бейби — залюля я напред-назад, в очите й бликнаха сълзи. — Аз съм тук и всичко ще бъде наред.

Франки прошепна:

— Той наистина обича да тормози хората. Трябва да внимаваме.

— Знам — хвърли поглед през рамо на Марвът. — Копеле. Така ли трябваше да се отнесеш с нея?

— Да, мислех, че това ще й се отрази добре. Сега ще бъдеш много по-послушна, нали? А аз ще бъда по-щедър, след като съм сполучил да произведа съответния натиск — сведе поглед към Франки. — Дори ще ти позволя да почистиш раните по китките й, преди да са се инфектирали в тази мръсотия.

Грейс гледаше китките на Франки и чувстваше как гневът я разкъсва отвътре. Раните не бяха дълбоки, но вече бяха замърсени.

— Донесете ми малко вода и антисептик.

— Ще изпратя някого, но след като постигнем съгласие. Ще работиш с Двойката, докато станат напълно опитомени.

— Те никога няма да станат абсолютно питомни.

— Тогава, докато направят онова, което е необходимо.

Тя рязко кимна с глава.

— Ако ме оставиш сама да преценявам действията си с тях.

— Разбира се. Уважавам твоите способности. И не се страхувам, че нарочно ще протакаш нещата. Такова красиво малко момиченце… — извърна се. — Сега ще те оставя насаме с дъщеря ти, за да разбереш колко добре сме се отнасяли с нея. Е, сравнително добре. Ела в къщата, когато свършиш тук. Ще те чакам в офиса, за да обсъдим подробностите. Ще се движиш свободно из района, но, естествено, ще бъдеш внимателно наблюдавана.

Грейс изчака той да излезе от конюшнята, преди да запита Франки:

— Боли ли те и някъде другаде? — ръцете й бързо преглеждаха тялото на Франки. — Имаш ли наранявания и на други места?

— Онзи мъж, Ханли, ми зашлеви шамар — помълча, после добави: — След като го ухапах.

Грейс видя леката синина на лявата буза на Франки.

— Нещо друго? Получи ли наранявания по време на отвличането? Удари ли главата си?

— Не. Добре съм.

— Не си добре — погледна китките на Франки и гневът отново я завладя. — Тези рани, макар и повърхностни, болят.

— Но за тях съм виновна аз. Ти винаги си ми казвала, че трябва да се съпротивлявам на подобен род хора, а не можех да го направя със завързани ръце.

— Имам голяма уста. Не е трябвало…

— Но ти беше права — Франки смръщи вежди. — Честно, добре съм, мамо. Снощи ми беше малко студено, но това е всичко. А и бях толкова заета да се опитам да протъркам тези въжета, че не обръщах голямо внимание на студа — сниши глас. — Те обаче ме изплашиха. Мисля, че ще трябва скоро да си тръгнем оттук.

— Да — Грейс седна на пети. — Но няма да е лесно и ти ще трябва да ми помогнеш. Ще се подчиняваш на заповедите ми, без да задаваш въпроси. Не можеш да спориш, не и с мен, и с нито един от тези хора. Ще направиш ли това?

Тя смръщи силно вежди.

— Не знам. Тези хора не ми харесват. Ти каза, че…

— Знам какво съм казала. Ситуацията е различна. Ще е много по-трудно за мен, ако трябва да се тревожа за твоето отношение към тях. Няма да се съпротивляваш. Ще го направиш ли?

Тя се поколеба, после кимна.

— Ако не те наранят. Мисля, че искат да ти причинят болка.

— Няма да ме наранят, докато им давам онова, което искат.

— Двойката… Джейк ми разказа за тях. Ще ги видя ли?

— Ще се опитам да уредя Марвът да позволи да работиш с мен. Така ще е по-безопасно за теб. Затова и трябва да ми дадеш обещание. Ако той види, че пречиш, вместо да помагаш, ще те отнеме от мен.

— Мислиш, че ще ми позволи?

Тя се молеше на Бога да е така. Понякога възможността за бягство се появяваше съвсем неочаквано. И ако се случеше така, Франки трябваше да е с нея.

— Ще направя всичко, за да го убедя. Но трябва да мога да ти имам доверие, Франки. Двойката понякога всява страх, а няма да ти е позволено да викаш или плачеш, дори да помислиш, че ще ме наранят.

Замълча за миг.

— Но те няма да те наранят, нали? Те ще бъдат като конете у дома. Ти можеш ли да разговаряш с тях?

Грейс отново я прегърна и забеляза, че Франки трепери. Тя очевидно се опитваше да скрие от Грейс колко много се страхува.

— Няма да ме наранят — добави: — Но ще е трудно да ги накарам да ме слушат. Ще трябва да мине известно време. На Двойката прекалено дълго се е позволявала абсолютна свобода.

— Помниш ли, когато трябваше да опитомиш жребеца на мистър Бейкър? Той мислеше, че конят е зъл, а ти каза, че е само уплашен. Може би тези коне също се страхуват.

— Може би — тя погали Франки по косата и се опита да я разсее. — Мисля, че е време да престанем да ги наричаме Двойката. Те не са две части от една и съща машина. Те са индивиди и ще трябва да се справя с тях поотделно. Да им дадем имена.

— И двата коня са бели, нали? Приличат ли си?

— Да. Но единият е жребец, а другият — кобила. И двата коня имат сини очи, но единият е малко по-дребен и с по-тъмна грива. Жребецът е по-едър, по-силен и има малък белег отстрани. Мисля, че е причинен от шпора.

— Виждаш ли? Вероятно се страхуват, че ще бъдат наранени.

— Мислим за имена — напомни й тя.

Франки смръщи вежди.

— Трудно е… — замисли се. — Може би Надежда за кобилата. Защото на нас ни е необходима, нали? И се надяваме, че ще ни харесат?

— О, да. Определено се надяваме на това. А за другия кон?

Франки поклати глава.

— За какво се сети, когато го видя за първи път?

Че смъртта и страхът са готови да я връхлетят.

— Бях много разсеяна и не можех да мисля абсолютно за нищо.

Франки мълча секунда.

— Да го наречем Чарли.

— Какво?

— Искам да го кръстим Чарли.

— Франки, този кон въобще не прилича на Чарли. Той е много див.

— Но аз обичах Чарли. За мен ще е по-лесно да обичам този кон, ако мисля за Чарли всеки път, когато го видя. Може би това ще помогне и на теб.

Грейс се опита да се усмихне.

— Може би — прочисти гърлото си. — Окей, нека бъде Чарли тогава.

 

 

— Не говори глупости — каза Марвът. — На детето няма да бъде разрешено дори да се доближава до теб. Тя ще бъде заключена и ако си послушна, може да я виждаш от време на време.

— Защо? Сигурно знаеш, че Франки също има опит с конете. Може да ми помогне — Грейс направи пауза. — Или се съмняваш, че охраната ти може да ни попречи да избягаме? Предполагам, че тревогата ти е основателна. Не си се справил много добре с Килмър и хората му.

— Това трябваше да ме ужили ли, както се казва? Е, не се получи. Справих се с този проблем.

— Няма нужда да се тревожа за дъщеря си, вниманието ми трябва да е концентрирано изцяло върху Двойката. И без това ще ми е достатъчно трудно. Ще трябва да се съгласиш с това, което смятам, че ще ми е необходимо.

— Казваш, че детето ще ти помогне да опитомиш Двойката? Колко интересно.

Тя застина. Усмивката му беше прекалено злобна.

— Казвам само, че тя ще бъде от полза за мен.

— Тогава, може би трябва да те оставя да опиташ. Естествено, ще очаквам тя да язди един от Двойката след известно време. Дори ще я оставя да избере кой от двата коня.

Исусе! Погледът й се беше спрял на лицето му, тя се опитваше да разгадае изражението му.

— Не можеш да искаш това от мен.

Тази идея я плашеше до смърт. Той обаче щеше да отхвърли молбата й, ако тя не се съгласеше на това. Може би щеше да приспи бдителността му, докато намерят начин да избягат.

— Напротив, мога! — засмя се тихо той. — И аз ще определя времето, естествено — в разумни граници. Двамата с Гуилаум ще ви посещаваме често, за да видим как напредвате. Нямам търпение Гуилаум да я види на гърба на коня. Той се съмняваше, че ще се отнасям с нея както с теб, и това ще бъде един добър урок за него.

— Ако ме притискаш, дори с времето, няма да мога да постигна нищо с Двойката.

— Мога да бъда търпелив. Освен ако не ме ядосаш много — направи пауза. — Или ако Килмър не ме ядоса.

— Килмър е вън от това — тя смени темата. — Искам легло за мен и друго за Франки — в конюшнята.

— Наистина ли? Аз се канех да те настаня малко по-удобно.

Тя поклати глава.

— Искам да ям и да спя с Двойката. Те трябва да ме опознаят много добре. Сигурна съм, че ти ще се погрижиш да ни охраняват добре.

— Аз също съм сигурен в това — той сви рамене. — Както кажеш. Има душ и в конюшнята, а охраната ще ви носи храна. Очаквам бързи резултати и ще ви дам всичко, от което имате нужда, за да ги получите. Докато виждам, че нещата се развиват според очакванията ми. Ако не, ще се ядосам много и ще се погрижа да се променят.

— Ще получиш исканите резултати.

Тя се обърна, излезе от офиса и тръгна по излъскания коридор към френските врати, от които започваше пътеката към конюшнята. Всичко в тази огромна като палат и издържана в средиземноморски стил вила говореше за лукс и власт, които трябваше да вдъхват страхопочитание на всеки посетител. Тя обаче нямаше да се поддаде на подобни чувства. Той може и да притежаваше власт, но дори властта може да бъде изгубена и дори нарушена.

Господи, в какво се бяха забъркали двете с Франки? Дъщеря й беше добра с конете, но беше дете. Грейс не искаше тя дори да се приближава до Двойката. Беше се надявала, че момичето ще бъде близо до нея, но няма да участва в опитомяването. Е, това нямаше да се случи. Окей, трябваше да го приеме. Така щеше да й е по-трудно да се погрижи за безопасността на Франки, но щеше да намери начин.

Видя Франки да я чака пред вратата на конюшнята и се застави да се усмихне.

— Здравей, успях да го уговоря. Ще бъдем заедно. Не е ли чудесно?

Чуха неистовото цвилене и тропането с копита на Двойката веднага щом влязоха в конюшнята.

— Сякаш са ядосани — каза Франки. — Толкова са шумни. Защо въобще не ги чух снощи?

— Вероятно са били в ограденото място. Не обичат да бъдат затворени и изразяват неодобрението си. Момчетата, които работят в конюшнята, се страхуват от тях и само от време на време ги затварят тук. Всъщност те отварят вратите и оставят конете сами да влязат. Когато бях тук преди, едва ги накарах да махнат един камък от копитото на един от Двойката.

— На кой?

Точно така — трябваше да запомни, че не може непрекъснато да мисли за тях като за Двойката.

— Онзи, когото ти нарече Чарли.

— Красиви са — прошепна Франки. Очите й блеснаха, когато видя за първи път конете в техните клетки. — Не мисля, че някога съм виждала толкова красиви коне. А ти, мамо?

— Те са доста нависоко в списъка.

„Здравейте, момчета. Мина много време. Зле ли ви беше тук? Надявам се, че не. Предполагам, че са се отнасяли добре с вас. Доближи се още повече до тях. Ще се опитам да направя нещата по-лесни за вас…“

— Мили Боже!

Франки вдигна разтревожено поглед към нея.

— Какво има?

— Кобилата — тя тръгна към телефона в конюшнята. — Погледни я — вдигна слушалката и набра номера в къщата. — Защо не ми каза? — запита тя Марвът, когато той отговори от другия край. — И как очакваш да работя с нея, когато тя ще бъде остра като мачете?

— Очаквам от теб да правиш това, за което си тук. А тя винаги реагира остро.

— Тя невинаги е бременна.

— Не, това й е за първи път. Много внимавах да бъдат разделени, когато е периодът й на размножаване. Не исках нищо да пречи. За нещастие, този път бях далеч от фермата и хората ми са направили грешка. Никога повече няма да я допуснат.

— Кога се очаква кончето?

— Всеки момент.

— Имаш ли ветеринарен лекар на разположение? Човек, който да очаква обаждането ти?

— Разбрах, че има добър лекар в селото на трийсет мили оттук. Ако имаш проблеми, ще го извикам.

— Ако аз имам проблеми?

— Не бих поверил кобилата на никого другиго, освен на теб. Със сигурност имаш опит в този род неща, нали?

— Да. Престанахме да развъждаме конете във фермата преди четири години, за да се концентрираме в обучението им, но естествено, присъствала съм на много раждания преди това. И винаги до мен е имало лекар.

— Не искам външни хора тук. Ти ще се справиш. Единственото ми изискване е кобилата да остане жива. Кончето не ме интересува.

— Но мен ме интересува.

— Тогава, ще трябва да се потрудиш и двамата да преминат това изпитание, нали?

— Виж, кобилата ще бъде дяволски неспокойна. Може би ще се наложи да изчакам раждането, преди да започна работа с тях.

— Не се приема — той затвори.

Грейс остави слушалката и уморено се облегна на гредата, на която беше закачен телефонът. Господи, а преди беше мислила, че никак няма да й е лесно.

— Кобилата е бременна? — запита Франки. — Знам, в момента мислиш, че това не е добре, но аз обожавам жребчетата.

— Знам. Ти обичаш всички малки животни — кончета, котенца, кученца. Това тук е малко различно, Франки — тя се изправи и с мъка се усмихна. — Но ще се справим. Радвам се, че й даде името Надежда. Наистина, ще трябва много да се надяваме, че тя ще ни сътрудничи — посочи другия кон. — А това е Чарли. Сигурна ли си, че не искаш да промениш името му?

Франки поклати глава.

— Не… Името е… подходящо. Какво ще правим сега?

— Ще ги пуснем на свобода. Затова оставихме отворени вратите и на конюшнята, и на ограденото място. Не им пречи, не заставай на пътя им.

Франки се отдръпна, за да може Грейс да отвори вратата на клетката.

— Достатъчно далеч ли съм?

— Не. Отдръпни се още. Чарли е известен с това, че поваля на земята всички наоколо.

Тя отвори широко и двете врати и отскочи назад точно навреме, за да избегне конете, които се втурнаха навън. Напрегна се, когато усети, че Чарли се поколеба и изпръхтя злобно към Франки. Обаче отворената врата на конюшнята силно го изкушаваше. Обърна се и се втурна навън след Надежда.

— Той не ме харесва — каза Франки. — Помислих…

— Той не харесва никого — побърза да каже Грейс. — И не трябва да ни харесва. Добре ще е дори само да ни понася. Хайде — тя последва конете вън от конюшнята. — Трябва да се залавяме за работа.

Погледът й обходи двора пред конюшнята. Трима души въоръжена охрана стояха, равномерно разпределени, пред конюшнята. Имаха вид на хора, които много добре знаят как да използват оръжията. Тя не се съмняваше, че фермата гъмжи от охрана.

— Конете ще трябва да свикнат с нас — влезе в ограденото място и затвори вратата. — Или поне с мен. Ще ги запознаем с теб, след като свикнат с моето нахлуване в тяхната територия.

Конете вече бяха усетили нахлуването й. И Надежда, и Чарли я гледаха с тревогата и ожесточението, които тя така добре помнеше. Тя застина, стегна се.

„Хайде, да приключим с това. Покажете ми колко сте силни. Не искам аз да бъда шефът. Искам да съм ваш приятел. Вие все още не знаете нищо за приятелството. Нека ви науча.“

— Мамо!

Конете препускаха към нея.

„Така няма да стане. Не мога да ви позволя да ме нараните.“

Тя стоеше неподвижно, чакаше. Те нямаше да се разделят и да преминат от двете й страни, както правеха преди всичките тези години. Беше прекалено скоро. Но тя трябваше да им покаже, че не се страхува, а това означаваше да изчака до последната минута.

— Мамо, отдръпни се!

Още няколко секунди. Сега. Хвърли се към оградата, залюля се и се метна отгоре. Надежда се блъсна в оградата, където само преди секунди беше стояла Грейс. Чарли я последва и счупи третата поред дъска в оградата. След това се отдалечиха, затичаха из ограденото място. Тя си пое дълбоко дъх и ги загледа.

„Първа среща. Няма да е последна. Ще ви дам малко време, но ще остана тук.“

Обърна се Франки, която гледаше втренчено след конете.

— Уплаши ли се?

Франки кимна.

— Добре. Така ще стоиш далеч от ограденото място, докато не сме готови за теб.

Ако въобще някога щеше да е готова да пусне Франки в ограденото място при Надежда и Чарли. В своето ожесточение те бяха готови да стигнат до крайности, доколкото тя си спомняше.

— Искам да помогна — каза Франки. — Какво мога да направя?

— Наблюдавай ги. Трябва да знам кой от двамата води, когато нападат. Трябва да знам още дали нещо друго, освен моето присъствие в тяхната територия, не ги предизвиква.

— Ти не можеш ли да прецениш?

— Малко съм разсеяна на този етап — каза сухо Грейс.

— Работила си с тях и преди. Тогава не откри ли отговора на тези въпроси?

— Тогава нямах за цел да ги яздя. Единственото, което искаха от мен, беше да ги опитомя достатъчно, за да можем да ги качим в камион с ремарке, който да ги отведе от фермата.

— Но сега искат от теб да ги яздиш?

Тя кимна.

— Така мисля. Освен ако двете с теб не успеем да избягаме почти незабавно.

Франки хвърли поглед през рамо към охраната и поклати глава.

— Възможно е — каза Грейс. — Но междувременно трябва да работим с конете. Сега, кажи, кой от тях тръгна първи в нападение.

— Не помня. Бях силно уплашена.

— И аз. Опитай се да си спомниш.

— Мисля, че беше Надежда — Франки кимна. — Да, тя беше.

— Така ли? — Грейс погледна конете. — Това не ме изненадва. Обикновено бих заложила на Чарли, но в момента Надежда е напълно непредсказуема. Нейната агресивност вероятно се е засилила няколко пъти.

— Заради жребчето? — Франки се замисли. — Надежда изглежда… нервна. Може би тя също се страхува.

— Може би — Грейс се усмихна на Франки. — Виждаш ли, ти вече ми помагаш. Не се налага да влезеш в ограденото място.

— Аз не искам и ти да влизаш там — прошепна Франки. — Конете ще те наранят.

— Защото не разбират, че ние не искаме да ги нараним. Всъщност Чарли и Надежда не са много по-различни от другите коне, които съм обяздвала.

Последното не беше вярно. Двойката години наред беше успявала да се съпротивлява, което достатъчно убедително показваше силата им. Хю Бъртън ги беше научил, в младите им години, на различни начини да устояват на опитите за покоряване.

— Заедно ще се справим — тя слезе от оградата отново в ограденото място. — Сега ще се поразходя тук. Вярвам, че конете са преодолели опиянението от първия си успех. Трябва да им покажа, че това не ме е обезкуражило.

— Ще те нападнат ли отново?

— Да — тя тръгна покрай оградата. — Дръж ги под око, за да видиш дали няма да направят нещо необичайно…

„Освен опита им да я стъпчат до смърт.“

 

 

— Очакваш да ти помогна, Килмър? — Шейх Бен Харун поклати глава. — Племето ми загуби един от най-добрите в обяздването си хора заради конете на Марвът. Карим харесваше Бъртън и се опита да го защити от онова копеле Марвът.

— Тогава, бих помислил, че искаш отмъщение, Адам.

— Казах на Бъртън, че ще може да разчита само на себе си, ако Марвът го залови. На хората си казах същото. Нямах намерение да жертвам когото и да било от тях заради интересите на Бъртън или Марвът — изкриви устни. — Хубаво е човек да се опитва да се приобщи към напредъка на цивилизацията, но номадите, така или иначе, са обречени, Килмър. Нашата култура изчезва с всяка крачка, която цивилизацията прави навътре в пустинята. След няколко десетилетия ще ни последва съдбата на динозаврите.

— Не мога да споря с теб. А ми се иска да можех. Ще кажа само, че съм живял с твоите хора и знам, че не биха искали да позволят на Марвът да спечели.

Шейхът мълчеше.

— Може би си прав. Но нямаме такива оръжия, каквито има Марвът. Ние отглеждаме коне, не бойци. Затова и не преследвах Марвът, когато уби Карим.

— Аз мога да ти осигуря и хора, и оръжие. И ще се опитам да не те въвличам в пряката борба.

— А после ще вземеш двигателя и ще си тръгнеш оттук.

— Да. Но не и докато не се уверя, че ти ще си в безопасност — направи пауза. — И не е само заради двигателя. Марвът държи дъщеря ми и майка й. Ще умрат, ако не ги освободя.

Шейхът го гледа втренчено няколко секунди, после се усмихна леко.

— А, значи не става въпрос за отмъщение.

— Напротив. Искам да кастрирам копелето за това, че отвлече семейството ми.

— Поне имаме общи интереси — усмихна се шейхът. — Разбирам, когато става въпрос за семейството. Аз смятам цялото племе за свое семейство.

— Тогава, кажи ми, че ще…

— Достатъчно — вдигна ръка шейхът. — Не ме притискай, Килмър. Ще помисля и ще разговаряме отново.

— Може би не разполагаме с много време.

— Тогава, прави онова, което трябва. Аз няма да позволя да ме караш да бързам.

Килмър разбра, че не би могъл да постигне по-голям успех. Изправи се.

— А какво, ако помоля само за разузнавателен отряд и убежище, ако имам нужда от такова?

— Няма да бързам с решението си.

Килмър рязко кимна.

— Съжалявам.

Излезе от палатката и остана отпред, опитвайки се да преодолее обзелото го разочарование. Не можеше да обвинява шейха, че не иска да поеме риск. Трябваше да остане спокоен. Не беше получил и отрицателен отговор. Шейхът може би щеше да му осигури помощта, от която се нуждаеше. Майката на Адам Бен Харун беше наполовина англичанка и той беше получил образованието си в Англия. А това несъмнено оказваше влияние върху начина му на мислене. Той и цялото племе бяха необичайни. Те бяха едно от малкото племена, наследници на арабите по тези места.

Килмър гледаше тъжно към златистите дюни, които ограждаха лагера. Преди година се радваше на престоя си сред племето. Според него те бяха любезни и интелигентни хора. Но беше разбрал това, след като беше успял да пробие стената на резервираността и недоверието им. Не искаше да ги постави в опасност, но, Господи, имаше нужда от помощ. Да отвлече Грейс и Франки от Марвът, беше само първата стъпка. Килмър беше сигурен, че те ще бъдат убити, дори Грейс да дадеше на Марвът онова, което той искаше.

Това беше само въпрос на време.

Глава 15

— Интересен ден — каза Марвът. — Но не виждам да има напредък.

— Напротив — тя не погледна, докато затваряше вратата на ограденото място. — Към края на деня Двойката на два пъти имаше възможност да ме нападне. Не го направи. Хайде, Франки. Да се измием и да хапнем.

— Ден първи — каза Марвът. — И не видях участието на детето.

„Копеле.“

— Тя ми помагаше предимно чрез наблюдение. Трябваше да забележи още какво има най-голямо влияние върху конете — побутна Франки пред себе си. — Не можеш да очакваш много.

— Напротив, очаквам всичко. Нямам търпение да я видя на гърба на един от Двойката. Избрахте ли вече кой ще бъде?

— Не.

Тя бързо поведе Франки обратно към конюшнята. Чувстваше погледа на Марвът при всяка крачка, която правеше. Франки мълча, докато не стигнаха до конюшнята.

— За какво говореше той? И аз ли трябва да яздя един от конете?

— Да, той иска това. Което обаче не означава, че ще трябва да го направиш.

— И защо го иска?

— Защото знае, че това ще ме разтревожи. Казва, че ще бъде добър пример за сина му, но не мисля, че тази е истинската причина.

— Гуилаум — каза замислено Франки. — Чудя се какво ли е да имаш баща като Марвът. Не харесах Гуилаум, но може би, ако баща му беше по-мил човек и той щеше да бъде по-различен. И ти ли мислиш като мен?

— Не трябва да се тревожиш за Гуилаум. Имаме достатъчно неща, за които да мислим.

Франки кимна.

— Ще се опитам да яздя един от конете, ако искаш.

— Не искам.

Но мислеше само за това през целия ден. Шансът да задържи Франки до себе си зависеше от това, дали ще успее да докаже, че тя й помага. Не се изненада да види Марвът в края на деня.

— Ако те види поне веднъж, може би ще намали натиска върху нас. Как се чувстваш по отношение на тази възможност?

— Страхувам се — Франки направи гримаса. — По дяволите, страхувах се и първия път, когато трябваше да накарам Дарлинг да скочи.

Само че Дарлинг беше котенце в сравнение с Двойката.

— Днес ти три пъти ми каза, че Надежда е инициатор на нападенията. Би ли искала да опиташ да яздиш Чарли?

Франки поклати глава.

— Харесвам Надежда. Съжалявам я.

— Въпреки че в момента тя е по-агресивната?

— Харесвам я — повтори упорито Франки. — Мисля, че ако успееш да я отделиш от Чарли, тя може и да ме хареса. Когато е с Чарли, няма нужда от никого другиго.

— Опитахме се да ги разделим и когато бях тук преди. Това като че ли не им се отрази по особен начин.

— Бихме ли могли да опитаме?

Грейс кимна.

— Утре.

Франки се усмихна.

— Добре. Няма да се страхувам толкова, когато започнем да се опознаваме — направи пауза. — За мен е по-трудно, отколкото за теб. Знам, че винаги обръщаш всичко на шега, когато се опитам да говоря за това. Чарли ми каза, че конете наистина те разбират, че някои хора са просто като… магия за тях.

— Аз не съм магьосник. Не ставай глупава.

— Но Чарли каза, че ти…

— Аз просто имам дарба да общувам с конете. Това не означава, че…

Прекъсна насред изречението. Винаги беше искала Франки да живее в реалния свят, а тази нейна дарба без съмнение беше малко странна. Но двете бяха заедно в тази дяволска ситуация и тя трябваше да бъде откровена с нея.

— Аз не омагьосвам конете, нито съм доктор Дулитъл, но още когато бях на твоята възраст, чувствах, че конете ме разбират, както и аз — тях. Никога не съм крила това от теб.

— Когато беше на моята възраст? И как откри това?

— Беше лято и аз отново бях във фермата на дядо. Една от кобилите беше болна. Местният ветеринарен лекар не можеше да разбере какво точно й има, но аз разбрах.

— Тя ти е казала?

— Не, просто знаех — Грейс сви рамене. — Лекарят обаче каза, че е било просто предположение.

— И конете правят това, което им кажеш, нали?

— Понякога. А друг път въобще не ми обръщат внимание. Това просто означава, че за мен е малко по-лесно да се справя с тях, отколкото на другите хора.

— Мисля, че винаги ти обръщат внимание. Дарлинг, например, никога не ти се съпротивлява.

— Той престана да се съпротивлява и на теб. Просто му трябваше време да разбере, че няма от какво да се страхува.

— След като ти му го каза.

— Ти беше тази, която изрече думите, помниш ли?

— Мамо, стига си ми приписвала заслуги, каквито не притежавам.

Грейс се поколеба, после кимна.

— Добре, може би аз дадох тласък на събитията, да. Но ако Дарлинг ти нямаше доверие, никога нямаше да прескочи бариерата.

Франки се усмихна широко, щастливо.

— Мамо, не се чувствай зле. Всичко е наред, винаги съм го знаела. Трябва да се гордееш с това. Страхотно е да имаш майка, която може да разговаря с…

— Казах ти, не съм магьосник…

— Да, но сега, след като знам, че Надежда ще чуе какво й казваш, се чувствам по-сигурна.

Грейс си помисли, че това вероятно е добре. Доверието не беше излишно в нито една ситуация, а в момента имаха нужда от всички възможни оръжия. Реалността и практичността невинаги бяха най-добрите помощници.

— Можеш да бъдеш сигурна, че ще й кажа някоя добра дума за теб. Сега обаче забрави за Надежда и Чарли и всичко, което ще се случи утре. Трябва да хапнем и да си легнем да спим.

— Ти също ли?

— Разбира се.

Грейс влезе в конюшнята и погледна Двойката. Две много нервни момчета хранеха конете, които вече се бяха прибрали в боксовете си.

— Ако Надежда и Чарли са достатъчно тихи, за да можем да спим.

 

 

Чарли и Надежда не бяха тихи. За щастие, Франки беше толкова уморена, че спеше непробудно, въпреки шума. Грейс лежа в леглото си, заслушана във врявата, докато се убеди, че Франки няма и да помръдне. След това тихо стана и застана на прага на конюшнята. Мъжът от охраната, само на няколко метра от нея, изправи гръб и стисна по-силно карабината.

— Няма никъде да отида. Просто имам нужда от свеж въздух.

Мъжът я гледаше втренчено, без да говори. Усмихна й се нахално, дори арогантно. Тя престана да му обръща внимание и загледа в мрака горите, които обграждаха фермата. Дали Килмър беше някъде там? Чувстваше се много самотна и изолирана в този момент. Искаше да го види. Странно, въпреки че сексът беше голяма част от връзката им, когато мислеше за него сега, не беше в този смисъл. Не си го представяше гол над нея в хамбара. Спомняше си го как се усмихваше на Франки, докато яздеха заедно из полето.

Независимо какво беше казала на Марвът, денят никак не беше окуражаващ. Ако Двойката въобще си я спомняше, това не беше очевидно. Всичко, постигнато с тях преди толкова много години, се беше заличило и тя трябваше да започне наново. А може би грешеше. Щеше да го разбере в следващите няколко дни.

Но колко ли дни щеше да й даде Марвът? Не можеше да му позволи да се усъмни и да й отнеме Франки. Това не трябваше да се случва, по дяволите.

И нямаше никакъв смисъл да се взира в дърветата като някоя средновековна девица, която очаква героя, който ще я спаси. Можеше да има доверие на Килмър, че ще се намеси, ако открие възможност, но тя щеше да бъде тази, върху която щеше да падне по-голямата част от отговорността.

Беше време да се върне към работата си, вместо да стои тук, поддала се на депресията, и да позволява на този мъж да я гледа така. Влезе обратно в конюшнята и се запъти към Двойката. Когато конете я видяха, станаха нервни.

„Окей, не сте доволни. Навлязох във вашето пространство. Ще трябва да свикнете с това. Защото ще се случи отново.“

Седна срещу техните клетки и се облегна на стената.

„Свикнете с мен. Няма да ви нараня, да ви причиня болка. Аз съм също толкова затворник тук, колкото сте и вие. Знам, че сте наранявани преди, но ако ние всички станем един екип, никога вече няма да се тревожите, че някой ще иска да ви язди. А и аз ще ви яздя само толкова често, колкото е необходимо, за да ви поддържам във форма.“

Дали я слушаха? И ако беше така, дали думите й оказваха някакво влияние върху тях? Знаеше, че може да общува с някои коне, но никога не узнаваше до каква степен я разбираха те. Можеше само да се надява, че те ще усетят какво чувства тя. Агресията, с която Двойката я посрещаше, никак не я окуражаваше.

„Не искате да чуете какво ви казвам. Мога да разбера това. Но трябва да продължа да ви говоря, защото е вярно и защото мъжът, който е ваш враг, е и мой враг. Затова ще бъда тук всяка нощ и всеки ден, докато не започнем да се разбираме. Утре ще бъдете разделени за малко, обаче не трябва да се страхувате. Ние само искаме да ви опознаем по-добре. Няма да е задълго. И после отново ще бъдете заедно.“

Но агресията на конете само стана по-силна, както и шумът, който вдигаха. Възможно беше това да е добър знак. Поне им въздействаше по някакъв начин. Може би.

„Моята дъщеря, Франки, е с мен. Видяхте я днес. Тя е млада, още дете, и ще бъде много мила. Обещавам ви, че няма да е никаква заплаха за вас.“

Трябваше непрекъснато да повтаря тези думи. Франки не беше заплаха. Франки ще бъде мила с тях. Отново и отново — докато не повярват. Имаше шанс. Доколкото знаеше, до Двойката никога не се беше приближавало дете. Синът на Марвът беше очарован от тях, но и много се страхуваше. Конете усещаха страха и отговаряха с агресия.

Франки също се страхуваше. Е, тогава задачата на Грейс щеше да бъде да премахне този страх или поне да го намали.

„Тя избра имена за вас. Ти си Надежда, а ти си Чарли. Имената не са чак страхотни, но тя ги харесва и те означават нещо за нея. А първият човек, онзи, който ви е отгледал, даде ли ви имена? Не мисля, че щях да харесам вашия първи собственик. Вие сте огорчени и наранени от него.“

Никаква промяна в поведението им, което продължаваше да издава безпокойство. Трябваше да продължи да говори каквото й дойдеше наум. Единственото, което трябваше да повтаря, беше онази част, която се отнасяше до Франки. Отново, отново и отново…

 

 

— Какво да правя сега? — запита Франки, застанала пред Надежда. — Да се опитам ли да я погаля?

— Не и ако не искаш да изгубиш някой от пръстите си — усмихна се Грейс. — Просто стой и й говори. Аз ще отида в заграденото място с Чарли и ще се опитам да го утеша, че е загубил за кратко другарчето си.

Франки седна на пода.

— И какво да й кажа?

— Каквото искаш — тръгна по пътеката между клетките. — Това ще е само между вас двете. Ще се върна след два часа. Внимавай винаги да си извън клетката. Ако имаш нужда от мен, ела до ограденото място.

— Добре.

Грейс си помисли, че тази сутрин Франки е особено неуверена. И кой би могъл да я обвинява? Тя самата напредваше колебливо — като слепец, който опипва пътя си в мрака.

Застана до оградата, загледана в Чарли, който пръхтеше гневно в отговор.

„Казах ти, че това ще се случи. Ще бъдеш отново с нея след няколко часа. Знам, че чувството за безпомощност никак не е приятно, но отново повтарям, това ще е само за известно време. Франки трябва да я поопознае. Мъжът, който е ваш враг, иска да я нарани и ако Надежда й помогне, Франки ще успее да я спаси. Знам, че не те интересува. Но може би някой ден и това ще стане.“

Това последното беше малко глупаво. Чарли не се интересуваше от утрешния ден. За него беше важен единствено настоящият момент. Грейс отвори вратата на ограденото място.

— Сега да видим дали ме мразиш толкова много, колкото и вчера…

Думите едва бяха излезли от устата й, когато той я нападна. Тя се наведе, втурна се встрани и скочи върху оградата. Почувства как главата на Чарли докосна бедрото й, когато той прелетя край нея. Конят обаче не се обърна, за да нападне отново. Затича към средата на ограденото място, всяка линия от тялото му излъчваше гордост, арогантност и предизвикателство. Когато се обърна, тя почти видя задоволството му от победата. Грейс си пое дълбоко дъх и скочи от оградата, като се опита да потисне надеждата и повишеното настроение, обзели я изведнъж. Прекалено скоро. Да.

„Злобата не е така голяма, както вчера. Но ти определено ми показа къде ми е мястото. А сега не можем ли да се успокоим и да останем заедно, без всичкото това подскачане наоколо? Уморена съм. Нито един от двама ни не спа достатъчно снощи.“

Изглежда, това не можеше да се случи. Чарли изцвили и отново я нападна. Тя скочи към оградата, но не успя да се покатери достатъчно бързо. Той я ухапа леко по дупето, после отново препусна към средата на мястото. По дяволите, заболя я. Тя разтри ухапаното място и внимателно се обърна с лице към разгневения кон. Мили боже, той показваше такова превъзходство! Дали не си играеше с нея? Тя застина, надеждата отново я завладя.

„Да, сега си щастлив. Но постъпката ти никак не беше мила. Би трябвало да те оставя сам. Знаеш, че няма да го направя, но има нещо, което трябва да разбереш. Ако направиш това отново, може би няма да ти бъда толкова добър приятел в игрите. Не съм силна като теб и мога да бъда наранена. Не мисля, че искаш да ме извадиш от играта, както се казва.“

А може би искаше. Може би тя грешеше. Слезе бавно от оградата, като гледаше предпазливо и неотклонно Чарли. А той отново я нападна!

 

 

— Тя е много глупава! — каза Гуилаум. — Конят ще я убие. И така й се пада.

— Тихо! — предупреди го баща му.

Погледът на Марвът не се отделяше от Грейс. Наблюдаваше я вече повече от час. Втурването в атака на коня, отдръпването на жената — движения от смъртоносен балет. Едва в последните няколко секунди той се беше убедил, че балетът не е толкова смъртоносен, колкото му беше изглеждал на пръв поглед.

— Не е глупава. И не мисля, че конят ще я убие.

— О! — кратко възкликна момчето.

Марвът сведе поглед към сина си.

— Разочарован ли си? Защо?

— Не искам Двойката да бъде опитомена. Искам да си останат такива, каквито са. Само по този начин те ще бъдат единствено мои.

— Никога не са били твои. Аз съм техният господар. И са безполезни такива, каквито са сега. Не се отнасям търпеливо към предмети, които не мога да използвам. Накрая винаги се налага да бъдат унищожени.

Гуилаум гледаше Грейс.

— А тя ти е от полза?

Марвът кимна и загледа как Грейс отново бавно се приближава към жребеца, който стоеше неподвижен, и с всяка крачка тя се приближаваше все повече, преди той да я нападне.

— Да, тя ми е полезна — неочаквано, той се засмя и погледна Гуилаум. — Нищо обаче не е вечно. Не се съмнявам, че твоето желание ще се сбъдне някой ден.

 

 

— Как върви? — запита Грейс веднага щом влезе в хладната конюшня.

— Не толкова добре — направи гримаса Франки. — Тя не ми обръща внимание. Не мисля, че разговорите с конете се удават на някого другиго, освен на теб.

— Поне свиква с гласа ти. Готова ли си за обяд?

Франки кимна, изправи се и наклони леко глава на една страна.

— Изглеждаш… щастлива.

Грейс кимна.

— Чарли беше малко по-сговорчив от Надежда. Чувствах се така, сякаш се опитвам да плувам в блато, но постигнах известен напредък — тя стисна Франки за рамото. — А това е всичко, на което можем да се надяваме в момента. Минали са само два дни. Още е много рано.

— А колко време трябва… — въздъхна Франки. — Съжалявам, разбирам, че няма как да знаеш. Просто ми се иска всичко да е свършило.

— Нямам представа колко време ще е необходимо.

Обаче нямаше никакво съмнение, че тя щеше да използва всяка минута и ако беше необходимо, щеше да се лиши дори от сън, за да ускори процеса.

— Ако се притесняваш, че ще настоявам по-скоро да яздиш Надежда, можеш да се успокоиш. Това няма да се случи. Ако успея да постигна значителен напредък с Чарли, Марвът ще трябва да се задоволи с това.

— А ако не?

Трябваше да се досети, че Франки нямаше да приеме нищо наготово, без да задава въпроси.

— Ще се тревожим тогава, ако се наложи.

Франки мълча няколко секунди, после попита с надежда.

— Мислиш ли, че Джейк ще ни помогне? Той спаси Донован.

— Сигурна съм, че ще опита! — окуражи я майка й.

— Но наоколо има много въоръжени мъже. Няма да му е лесно, нали?

— Да, така е. Трябва да сме готови за всичко.

Франки се усмихна.

— Той обаче знае всички стъпки. Ти ми каза, че е така, нали.

— Мисля, че е по-добре да зависим само една от друга. А Джейк да бъде просто чудесна изненада, ако успее да стигне до нас.

— Мисля, че ще успее — Франки седна на леглото. — Той ни харесва.

— Остани тук — Грейс тръгна към вратата. — Ще изпратя един от охраната да ни донесе обяд.

Тя остана навън, загледана в Чарли, който пасеше в ограденото място. Изглеждаше отпуснат, сякаш не забелязваше присъствието й, но тя знаеше, че той го усеща.

— Два часа, Чарли — прошепна тя. — Приготви се. Ще се върна.

Той вдигна глава, но не я погледна. Погледът й се отправи покрай него, към гората. Странно беше, че Франки спомена за идването на Джейк. Тя преднамерено не говореше за него. Франки беше дискретна, но беше дете и Грейс не искаше да я натоварва с информацията, че Килмър вероятно ще участва във всеки техен опит за бягство.

Чарли изцвили и се втурна към оградата. Грейс се усмихна.

— Не ме нападай сега. Ще имаш своята възможност след обяда.

 

 

Беше почти залез-слънце, когато Франки изтича вън от конюшнята и извика:

— Мамо, ела бързо! Нещо не е наред с Надежда.

Грейс затвори вратата на ограденото място и затича към нея.

— Идвам веднага! Какво се е случило?

— Лежи на една страна. Изведнъж стана някак странна, а следващото, което осъзнах, беше, че е на земята.

— А случи ли се нещо преди това?

— Беше неспокойна. Крачеше и хапеше корема си. Дали не започва раждането на жребчето? Трябваше ли да те извикам по-рано?

— Не, справи се добре — вече беше пред клетката на Надежда. — И аз не бих могла да направя нищо.

— Жребчето ли е?

— Така мисля. Забелязах, още вчера, че вимето й е пълно. Това обикновено е знак, че ще роди скоро.

— Но защо легна?

— Вероятно водите й са изтекли. Кобилата обикновено ляга на земята с опънати крака след изтичането на околоплодните води. Подготвя се за раждането.

— Точно така, трябваше да се сетя. Но не съм виждала раждането на друго жребче, освен на Дарлинг, а това беше преди три години.

— Естествено е да си забравила подробностите. Тогава беше само на пет.

— Как ще й помогнем сега?

— Аз ще вляза в клетката. Жребчето ще се покаже след около двайсет минути. Отиди и кажи на охраната, че имам нужда от кофа топла, сапунена вода, памучни хавлии, въже, с което да завържа плацентата, и двупроцентна йодова тинктура, за да обработя пъпа. Запомни ли?

Франки кимна и бързо изтича навън.

— Добре, Надежда — Грейс бавно отвори вратата на клетката. — Не ме харесваш и ми нямаш доверие, но не си в състояние, в което можеш да предявяваш придирчивост. Тук съм, за да ти помогна.

Надежда вдигна глава и я изгледа гневно.

— Не изпадай в паника. Не е добре за теб — седна до нея. — Няма да правя нищо, докато не видя, че има нужда от моята намеса. Подчинявай се на сигналите на тялото си.

Главата на Надежда се отпусна назад и настъпи първата контракция.

Изминаха десет минути, но жребчето не се показваше.

— Хайде, Надежда! — прошепна тя. — Нека това бъде едно нормално и успешно раждане. Аз не съм ветеринарен лекар. Не знам дали ще мога да помогна, ако имаме проблеми.

— Донесох всичко, мамо! — Франки едва носеше кофата с топла вода. — Трябваше ми известно време. Не разбраха какво искам, докато не дойде едно от момчетата от конюшнята. Как е тя?

— Добре, мисля — въздъхна облекчено Грейс. — Вече се виждат главата и предните крака. Слава Богу! Ела тук, Франки. Тя е прекалено заета, за да се опита да те нарани.

— Погледни главата на жребчето — каза Франки учудено. — Все още е в някакъв мехур. Той не трябваше ли да е спукан досега?

— Това е амниотичната торба. Ще се спука след минута и жребчето ще може да диша.

Само че торбата не се пукаше. Грейс изчака малко, после каза:

— Добре, малкото ми, нека ти помогнем — тя внимателно разкъса мембраната и жребчето пое първия си дъх. — Хайде, продължавай да излизаш. Дай малко почивка на майка си…

— Жребчето не се движи. А е само наполовина навън — Франки коленичи до кобилата. — Какво не е наред?

— Почива си. Не помниш ли? Жребчето обикновено си почива от десет до двайсет минути, преди да излезе и задната му половина. В този момент е важно да не скъсаме пъпната връв. Трябва да оставим кобилата сама да го направи.

— Сигурно е доста мъчително — Франки погали леко Надежда. — Всичко ще е наред. И ще свърши скоро.

Надежда не реагира агресивно на докосването на Франки и Грейс беше изненадана. Може би кобилата беше прекалено уморена.

След десет минути жребчето излезе на бял свят и Надежда започна да се мята. Пъпната връв се скъса и Грейс каза:

— Бързо! Донеси ми йодовата тинктура, преди вниманието й да е изцяло погълнато от жребчето.

Успя да обработи мястото, а после трябваше бързо да се претърколи и да се отстрани от пътя й, когато Надежда започна да търси малкото си.

— Хайде, Франки, да излезем навън. Време е майка и рожба да установят връзка помежду си.

— Жребче е. Не е ли страхотно!? Приключихме ли?

— Трябва да изчакаме изхвърлянето на плацентата, но за това може да са необходими и три часа — затвори вратата на клетката. — Да ги оставим сами сега.

— Толкова е хубаво! — Франки се подпря на вратата на клетката, не можеше да откъсне поглед от кобилата и жребчето. — Виж, тя го ближе.

Надежда цвилеше тихо на жребчето, но не правеше опити да стане. Грейс се усмихна и погледна кончето. Нямаше нищо по-непохватно и в същото време по-очарователно от новородено конче. То беше легнало по корем и се опитваше да стане.

— Наглеждай го минутка, докато извикам Марвът. Трябва да сме сигурни, че кобилата няма да го настъпи, когато реши да се изправи.

— Ще се грижа за него.

Грейс поклати глава. Франки очевидно беше възхитена от жребчето, а и кой можеше да я обвинява? Тя вдигна слушалката на домашния телефон и набра къщата.

— Очаквах обаждането ти — каза Марвът. — Вярвам, че кобилата е в отлично здраве?

— Да, както и жребчето. До утре сутринта трябва да разполагаме с ивермектин. Може да се вземе от ветеринарния лекар. Използва се за сваляне на температурата на кобилата след раждане.

— Ще изпратя за лекарството — и той затвори.

Тя остави слушалката и се върна при кобилата. Надежда беше права, а жребчето неуверено се опитваше да бозае.

— Можем ли да му помогнем? — запита Франки. — Само в началото?

— Не, то ще се научи само — постави длан на рамото й. — Красиво е, нали?

Франки кимна.

— Прекрасно. Но е толкова малко. Може ли да се грижа за него, мамо? Когато нямаш нужда от мен?

— Мисля, че идеята ти е чудесна. Така ще докажеш на Марвът, че си полезна. И дори можеш да се сближиш с Надежда. В момента тя изглежда много кротка и податлива.

— Мислех какво име да дадем на жребчето. Какво ще кажеш за Маестро?

— Името е прекалено сериозно за такова малко създание.

— Но аз отсега мога да кажа, че той ще бъде специален. Виж само колко грациозно повдига глава. Има усет към красивото.

А как беше успяла Франки да види тези черти в току-що новороденото и още непохватно жребче?

— Тогава, да, Маестро е чудесно име — тя стисна дъщеря си за рамото и се извърна. — Ще се върна скоро. Отивам до ограденото място.

Франки кимна, без да откъсва поглед от жребчето.

След няколко минути Грейс се облегна на оградата.

„Ти вече си баща, Чарли. Той е най-красивото жребче, което съм виждала, и Франки буквално е влюбена в него. Питам се какво ли ще изпиташ, когато го видиш…“

 

 

— Твоят шейх каза ли вече нещо определено? — запита Донован, след като Килмър отговори на обаждането му.

— Той не е моят шейх — тросна му се Килмър. — Адски независим е и ме кара да чакам цели шест проклети дни.

— Все още няма отговор?

— Дори не повдигна вежди, за да ми подскаже посоката на мислите си — направи пауза. — Как са нещата там?

— Същите като вчера. Е, може би не точно. Единият от конете позволи на Грейс да го погали днес следобед.

— По дяволите! Кой? — попита с надежда Килмър.

— Не знам. Не мога да ги различавам от това разстояние. Тя ги разделя за по няколко часа всеки ден, после, вечерта, отново им позволява да са заедно обясни Донован.

— Виждал ли си Франки?

— Само два пъти за изминалите няколко дни. Тя остава вътре в конюшнята с жребчето. Излиза само когато изкарват и него в ограденото място. Изглежда добре — опита се да го успокои Донован.

— А Грейс?

— Тя като че ли е изгубила малко тегло. Това не ме изненадва — като се има предвид, че работи с коня от изгрев до залез-слънце — направи кратка пауза. — Аз не съм бил тук преди девет години, когато е работила с Двойката. Необикновена е. Според мен чете мислите на конете.

— Не й казвай това. Тя се ядосва на всяко, дори на най-малкото, сравнение с магьосничеството.

— И все пак, чувствам се като омагьосан само като я гледам. Половината време се страхувам, че конят ще я прегази и тя ще намери смъртта си, а през останалата част се питам защо не побърза с опитите си да го язди.

— Толкова ли е напреднала? — запита с очакване Килмър.

— Достатъчно близо, за да ти кажа да си готов във всяка минута. Каза ми, че Марвът ще ги заведе в пустинята веднага след обяздването на конете. Той всеки ден проверява докъде са стигнали.

— Добре ли се отнася с Франки и Грейс?

— Доколкото виждам, да. Охраната им носи храна. Обикновено мъжете стоят далеч от тях, но са толкова много, че биха могли да опазят и кралските бижута. Прав беше, ще е дяволски трудно да стигнем до тях.

— Значи остава пустинята.

— И аз мисля така.

— А ти как си?

— Възстановен съм почти сто процента. Да лежа и да наблюдавам — това е като лекарство за мен. Вече копнея за действие.

— Предчувствам, че този момент ще настъпи дяволски скоро. Не мога да чакам по-дълго. Ще се опитам да предизвикам отговора на шейха. Веднага щом получа обещание за помощ, ще дойда и ще заема мястото ти. Ще се обадя утре.

Килмър сложи край на разговора. По дяволите! Чувстваше се неспокоен. Ако Грейс беше толкова близо до язденето, Марвът можеше да ги изведе в пустинята всяка минута. Прекоси лагера и влезе в палатката на шейха.

— Окей, достатъчно. Имам нужда от категоричен отговор.

— Неучтив си — усмихна се шейхът. — Все пак, ти си този, който поиска услуга.

— Да или не?

— Напрегнат си. Да не би да имаш нужда от жена? Мога да го уредя. Последния път, когато беше тук, те забавлява Фатима. Тя ми каза, че ако я поискаш…

— Нямам нужда от жена. Отговори ми.

Усмивката на шейха стана по-широка.

— Май те ядосах. Мислех само да ти дам урок по добри обноски. Очевидно имаш нужда от такъв.

— Времето изтича. Оставих приятел да наблюдава вместо мен в Ел Тарик. Трябва да съм там в най-скоро време.

— Мислих по въпроса — каза шейхът. — Това не е проблем, който може да се реши лесно. Да рискувам ли живота на хората си, за да задоволя своето желание за отмъщение? Или да не се намеся, а да гледам как Марвът буквално ви прегазва и получава каквото иска?

— Ако не вземеш решение, няма да имаш избор.

— О, взел съм решение. Страхувам се, че проявявам безотговорност и малодушие, недопустими за един водач.

— И това означава?

— Че ще се противопоставя на копелето.

 

 

Жребецът стоеше абсолютно неподвижен в ограденото място и я гледаше втренчено. Сребрист на лунната светлина, той приличаше на кон от вълшебна приказка. Грейс чувстваше как я обзема вълнение. Стисна здраво най-горната греда на оградата. Чарли не беше митическо същество. Той беше истински, от плът и кръв. И тя скоро щеше да разбере дали щеше да оцелее в схватката с него.

„Ще доведа тук Надежда след няколко минути. Тя се привързва все повече към Франки след раждането на Маестро. Защото вижда колко много обича тя жребчето. И знае, че дъщеря ми не е заплаха за нея. Както и ти знаеш, че аз не съм заплаха за теб.

Ще те яздя утре. Не през деня, а на свечеряване. Не искам нашият враг да е наоколо, когато това се случи. Няма да сложа седло на гърба ти, защото знам, че така ще нараня гордостта ти и ще ти напомня за хората, причинили ти болка. Ездата без седло ще бъде по-трудна за мен. Ще можеш да ме хвърлиш и ако не съм достатъчно бърза, можеш да ме убиеш. Надявам се, че няма да го направиш.“

 

 

— Да, време е. Отвори вратата на клетката — после слезе от оградата и отвори портата. — Да им позволим да са заедно.

След миг видяха как Надежда се втурна в ограденото място и радостно поздрави Чарли. В моменти като този, името Двойката придобиваше нов смисъл. Тази вечер беше лесно да се забравят жестокостта и агресивността, показани от конете през годините. Обичта и привързаността на жребеца и кобилата бяха очевидни. Двамата срещу света…

Нещо като връзката, изградена между нея и Франки. Затвори портата.

„Утре, Чарли.“

Глава 16

— Ще отида до ограденото място, Франки — каза Грейс. — Грижи се за Надежда и жребчето.

— Да ги доведа ли при Чарли?

— Не. И дори няма да изпратиш Надежда, докато не ти извикам.

— Не мога ли да дойда с теб за малко? — после, като видя изражението на Грейс, Франки се напрегна. — Ти се каниш да го яздиш — прошепна тя. — Тази вечер?

— Ще се опитам. От Чарли зависи дали ще успея.

— Искам да дойда и да гледам.

— А аз предпочитам да не си там. Възможно е да ме хвърли.

— И преди съм те виждала да обяздваш — устните на Франки трепереха. — Не заради това не ме искаш там, нали?

Грейс се поколеба.

— Да, причината не е тази.

— Страхуваш се, че Чарли ще те нарани.

— Възможно е.

— Тогава, не опитвай още.

— Франки…

— Почакай, докато сме сигурни в него.

— Може да не съм сигурна в него, докато не се случи. Имам напредък през последните три дни, но кой може да каже дали е достатъчно.

Франки стисна здраво челюсти.

— И аз ще бъда там. Може да имаш нужда от мен.

Грейс я гледа минутка, после бързо я прегърна.

— Ако падна, недей да влизаш в ограденото място. Охраната ще гледа, те ще дойдат да ме измъкнат. Марвът не иска да ми се случи нищо.

Тя искрено се надяваше това да е истина. Всички тук се ужасяваха от Двойката и се страхуваха да се приближат до конете, затова тя допускаше, че ако падне, може да се забавят, докато стане прекалено късно.

— Не искам обаче да мислиш, че това ще се случи. Вероятно всичко ще бъде наред.

Франки си пое дълбоко дъх, после бързо се отдалечи.

— Ами да го направим, тогава.

 

 

— По дяволите! — измърмори Килмър.

Размърда се на клона, върху който седеше, и стисна по-силно бинокъла. Тя се канеше да се качи на гърба на Чарли. Напрежението се усещаше във въздуха, докато вървеше към жребеца. Походката й беше странно пружинираща, тя стъпваше внимателно, сякаш вървеше в минирана местност. А може би онова, което се канеше да направи, беше също толкова опасно.

Застана пред него и започна да му говори. Жребецът не помръдваше. Тя го заобиколи и застана отстрани, като продължи да му говори. Господи, проявяваше прекалена смелост! Дори не беше сложила седло на гърба му! Стоеше, протегнала ръце, готови да се заровят в гривата му, и му, говореше, говореше, говореше. Килмър виждаше хората от охраната, струпали се до оградата, за да гледат.

„Спрете я, по дяволите!“

В следващия миг тя беше върху гърба му! Конят остана абсолютно неподвижен. Една минута. Две. Три. После жребецът избухна, започна да рита силно със задните си крака и тялото на Грейс се заизвива в невъзможни пози — приличаше на парцалена кукла. А после тя падна на земята. Конят се беше изправил на задните си крака над нея. Килмър сграбчи карабината си. Вероятно беше прекалено далеч, но все пак беше възможно изстрелът…

 

 

Грейс чу как Франки изпищя, когато копитата на Чарли се оказаха само на сантиметри от главата й. Тя се претърколи. Чарли отново се беше изправил на задните си крака. Този път беше по-близо до нея. Но не я стъпка…

— Мамо!

Копитата отново бяха над нея. Тя започна трескаво да се отстранява от пътя му. А после спря, замръзна на място, защото й хрумна мисъл, граничеща с невъзможното.

„Ти блъфираш. Окей. Аз направих каквото трябваше и сега ти ми показваш, че това не ти харесва. Но не ме мразиш достатъчно, за да ме убиеш.“

С крайчеца на окото си видя портата да се отваря. Охраната.

— Не! Не идвайте. Добре съм.

Грейс си наложи да лежи неподвижно, когато конят отново се изправи на задни крака. Исусе, като че ли беше полудяла! Тези копита можеха да смажат главата й за секунда.

Мръсотията изпръска лицето й, когато копитата се стовариха върху земята. Той зацвили неистово и се впусна в галоп из ограденото място. Беше приключило. Засега. Тя бавно се изправи и тръгна към него. Беше се натъртила здраво при падането, тялото й трепереше като реакция на случилото се. Не трябваше да обръща внимание на това. Не можеше да го остави сега, трябваше да го накара да я приеме.

„Нощта ще е дълга, Чарли.“

Трябваше да остане върху него. Три обиколки на мястото.

„Той знае колко съм уморена. А аз знам колко уморен е той.“

Сивата зора на утрото започна да се процежда през клоните на дърветата и тя видя бледото лице на Франки, когато преминаха покрай нея. Трябваше да я накара да си легне още преди часове. Обаче се страхуваше да остави жребеца дори за секунда.

„Още две обиколки и ще сметнем, че сме приключили засега, окей?“

Чарли затича по-бързо и за миг тя помисли, че той се кани да се блъсне в оградата както безброй пъти тази нощ. Той отново намали скоростта. Още една обиколка. Виеше й се свят от умора. Не биваше да се отпуска. Трябваше да задържи погледа си право напред.

„Моля те, не започвай пак да риташ бясно, Чарли. Ще бъде много трудно и за двама ни. Почти сме приключили. Ще спрем, когато стигнем до Франки. Ще сляза от гърба ти и двамата ще си починем. Следващия път ще е по-лесно. Вече знаеш, че не искам да те нараня. А и аз знам, че не искаш да ме нараниш — поне не много. Няма да те яздя често, но трябва да ми позволяваш, когато се налага. Повярвай ми, беше по-лесно за теб, отколкото за мен.“

Господ й беше свидетел, че това беше истина. Франки беше право пред тях, седнала на оградата. Вдигна ръка, за да й помаха.

„Успяхме, Чарли.“

Грейс слезе от коня, но се хвана здраво за гривата му, защото коленете не я държаха. За нейна изненада, той остана неподвижен, докато тя възстанови равновесието си. После тръгна с треперещи нозе към портата, а той препусна в друга посока.

Франки й отвори портата и се хвърли в прегръдките й.

— Трябваше да почакаш — прошепна тя, като я прегърна силно. — Толкова се страхувах! Трябваше да изчакаш…

— Не можех да чакам — тя нежно прокара пръсти през къдриците на Франки. — Време беше.

— Продължи толкова дълго.

— Не можех да го оставя. Щеше да се наложи да започна отново утре — тя погледна просветляващото небе. — Днес беше важен ден.

— Добра работа.

Тя застина, обърна се и видя Марвът.

— Така ли мислиш?

— Изключително добра работа — той я гледаше хладно, но и с възхищение. — Изглеждаш уморена и малко пострадала, но наистина бях впечатлен.

— Не се опитвах да впечатля теб. Дори не знаех, че си тук.

— Дойдох едва преди няколко часа. Понякога хората ми проявяват глупост. Не искали да ме събудят — усмихна се. — Това шоу си заслужаваше липсата на сън. Наистина не бях сигурен дали ще успееш да го опитомиш.

— Не съм го опитомила. Съмнявам се, че някой ще успее да го направи. Аз просто успях да постигна някакво съгласие с него.

— И това е достатъчно. Можеш ли да го яздиш?

Тя кимна.

— Трудно, но мисля, че ще ми позволи да остана на гърба му. Но дали ще мога да го насоча в желаната от мен посока? Още не е вероятно.

— Дори ако използваш юзда?

— Няма да използвам юзда. Видях устата му. Онзи, който се е опитвал да го обязди, трябва да бъде разстрелян.

Марвът сви рамене.

— Ще зарасне. Трябваше да опитам всичко възможно. Беше само веднъж. Беше очевидно, че няма да се получи и че жребецът по-скоро ще умре, но няма да позволи да бъде обязден.

„Кучи син.“

— С изключение на теб — наклони глава той. — Възхищавам ти се. Както и на себе си, че проявих достатъчно ум да те накарам да дойдеш тук. Всъщност не е необходимо жребецът да приема заповедите ти. Искам той да те води — изгледа я с присвити очи. — Това не те изненадва. След като Килмър открадна картата, помислих, че знае защо Двойката е толкова важна за мен. Сигурен съм, че е бил разочарован да види колко неясна е тя.

— Аз съм изненадана, че според теб Двойката може да те заведе до двигателя. Те са само коне, все пак.

— Вярвам в силата на отмъщението. А Бъртън силно го желаеше. Мога да разбера задоволството, което е изпитал от това, че имам ключа, но не мога да го използвам — извърна се. — Но бях търпелив и сега ще получа отплатата си. Ще се отправим към пустинята утре.

— Не — каза тя. — Дай ми още един ден.

Той я изгледа.

— Протакаш нарочно?

— Трябва да съм сигурна в жребеца.

Той сви рамене.

— Един ден.

— Ще вземем ли и кобилата?

— Разбира се. Опитвал съм се да ги разделям и преди, когато съм ги водил до оазиса. Не се получаваше. Поотделно не искаха дори да тръгнат. А заедно все пак успявахме да ги изведем в пустинята.

— А жребчето?

— То не е необходимо.

— То още бозае, ще се разболее тук! — настоя тя.

— Не би могло да ме интересува по-малко.

— Но ако й отнемеш жребчето, ще разтревожиш кобилата, а така и жребеца.

Погледът му се спря на Франки.

— Сигурна ли си, че точно кобилата ще се разтревожи?

Тя не отговори известно време, но после каза твърдо:

— Трябва да вземеш и жребчето.

— А не можем ли да оставим дъщеря ти тук да се грижи за него?

— Не!

Той се усмихна.

— Кажи ми поне една причина, поради която трябва да взема и момиченцето ти.

— Искаш да се концентрирам върху задачата, която конете трябва да изпълнят. Няма да се справя, ако ще трябва да се тревожа за Франки — Грейс се опита да бъде спокойна.

— Неубедително. Но ще вземем и детето. Може да имам нужда от него, за да те държа в ръцете си.

— А жребчето? — запита Франки.

Той сви рамене.

— Може и да има истина в думите на майка ти. Не искам нищо да пречи на възможността, която най-после се разкрива пред очите ми. Ще вземем и него.

Грейс го гледаше как се отдалечава. Беше получила каквото искаше и това беше добре. Но изведнъж я полазиха студени тръпки. Пристигането им в оазиса щеше да бъде сигнал за началото на действията. Килмър не беше имал възможност, докато бяха във фермата и тя беше длъжна да предприеме опит за бягство в пустинята.

— Защо мръщиш вежди? — запита Франки. — Нали ще вземем и Маестро?

— Уморена съм, ти сигурно също си уморена — тръгна към конюшнята. — Да се опитаме да поспим няколко часа, преди да се наложи да започнем новия ден.

— Първо трябва да видя как са Надежда и Маестро — каза Франки и претича покрай нея. — Ще се видим след няколко минути.

Грейс не забърза след нея. Беше натъртена на няколко места, изпитваше болки, беше смъртно уморена. Може би трябваше да позволи на Франки да остане тук. Защото, щом стигнеха до оазиса, щеше да се окаже в центъра на действието. Можеше да разчита на Килмър, че ще избере най-добрия от хората си, за да я защитават тук, в Ел Тарик.

Какво мислеше, за Бога?! Би полудяла, ако рискуваше да остави Франки на някого другиго. Едно телефонно обаждане на Марвът и Франки щеше да е мъртва.

Не, май нямаше правилен избор. Просто трябваше да направи най-доброто, на което е способна.

 

 

Килмър опря буза на клона и затвори очи. Потеше се обилно, а стомахът му се свиваше. Нощта беше мъчителна. Вероятно беше сънувал кошмари — как онзи жребец прегазва тялото на Грейс. Беше разкъсан от внезапен пристъп на гняв. Защо, по дяволите, тя не се беше отказала? Какъв идиотизъм беше това да продължаваш да настояваш въпреки всичко?! Искаше му се да я убие. И в същото време му се искаше да я прегърне, да я притисне към себе си и да я защити от всички диви жребци и убийци като Марвът, от целия проклет свят. Искаше още да й каже колко много се гордее с нея. А най-много му се искаше да се спусне до фермата и така да сложи край на всичко, за което тя се беше борила през изминалата нощ.

 

 

— Мамо, добре ли си? Десет часът е.

Грейс отвори бавно очи и видя разтревоженото лице на Франки.

— Така ли? — седна на леглото и разтърси глава, за да я проясни. — Съжалявам. Сигурно съм била по-уморена, отколкото мислех. Ти кога се събуди?

— Преди два часа. Проверих как е жребчето и се върнах тук. Мислех, че ще се събудиш всяка минута.

— Ей сега.

Господи, цялата се беше схванала. Струваше й се, че всеки миг краката й ще поддадат под нея и ще падне на земята, докато вървеше към душа.

— Трябва да се измия и да хапна нещо. Виж в раницата дали ще намериш чисти дрехи, които да облека.

— Разбира се. Нещо определено ли искаш.

— Дънки — влезе в кабинката и започна да се съблича. — И риза в цвят каки.

 

 

— Облякла е риза в цвят каки — каза Килмър на Донован по телефона. — Така ни предупреждава, че ще има промяна.

— Каква промяна? — Донован направи пауза. — Опит за бягство?

— Не мисля. Не и с цялата тази охрана наоколо. Вероятно ще се опитат да се доближат до теб.

— А защо… Мили боже, яздила е жребеца? — възкликна Донован.

— Снощи опита — потвърди Килмър.

— По дяволите. Иска ми се да бях там.

— И на мен. Това едва не причини смъртта й. Беше й необходима почти цялата нощ, но тя се справи.

— Гордея се с нея!

— Опитва се да ни предупреди, затова не се бави, а подготви нещата. Ще дойда при теб веднага щом разбера дали ще тръгнат към оазиса.

— Ще съм готов — Донован затвори.

Килмър остави телефона си и отново вдигна бинокъла до очите си. Грейс беше в ограденото място. Изглеждаше, че между нея и жребеца се повтаря случилото се предната вечер. Но не, всъщност не беше така. Той й позволяваше да го язди. Но тя остана на гърба му само няколко минути, после слезе, качи се на оградата и му заговори. След петнайсет минути отново го възседна за малко, после скочи на земята.

„Гордея се с нея.“

Думите на Донован отново зазвучаха в ушите му. Не би могъл да се гордее с нея повече от Килмър. Сега, когато не изпитваше такъв ужас от опитите на Грейс да язди жребеца, на преден план излизаше гордостта. Тя беше силна, смела и умна жена…

Неговата жена.

Неговата? Ако можеше да прочете мислите му в този момент, вероятно би му отрязала топките. А ето че той не можеше да се отърве от това собственическо чувство, когато ставаше въпрос за Грейс. Беше участвал в създаването на жената, която тя беше днес. Преди девет години я беше учил на непознати за нея умения, но тя нямаше представа на какво го беше научила в замяна.

Достатъчно. Независимо колко силно му се искаше да вярва, че има участие в създаването на изключителната Грейс Арчър, след като всичко беше казано, беше ясно, че тя е напълно независима личност.

И той трябваше да се погрижи тази жена и нейната дъщеря да останат живи през следващите няколко дни.

 

 

— Стигнаха до оазиса в четири часа сутринта — Шейхът направи гримаса. — С каравана, ремаркета за конете и камиони, пълни с личната армия на Марвът. Той е петно върху пейзажа. Помниш ли думите ми? Казах ти, че нас буквално ни изтикват от естествения ни район. Това ще се случи навсякъде в пустинята през следващите няколко години.

— А може би не — каза Килмър. — Марвът е престъпник, който е готов да погази всичко. Всеки друг би бил по-внимателен от него.

— Но нахлуването в нашата територия все пак съществува. Винаги ще има такива като Марвът и на нас постоянно ще ни се налага да балансираме между доброто и злото — Шейхът разгъна карта върху старата маса. — Той вече изпрати напред хора, които да отстранят всеки, изпречил се на пътя им — стисна устни. — Като че ли може да ни открие, ако ние не искаме да бъдем открити. Ние познаваме пустинята, но ще разбием лагера след около час, така че да приключим с това — посочи точка на картата. — Това е оазисът. Онзи, който Марвът през цялото време използва като база. Има оградено място за конете, което той подготви за тях още когато ги доведе за първи път тук. Има няколко огромни палатки в лагера, но Марвът винаги бива настанен в каравана с климатична инсталация — той забоде пръст в центъра на лагера. — Тук.

— И армията му го заобикаля. Колко са на брой?

— Моите хора са преброили двайсет и седем. Къде е картата, която си откраднал от Марвът?

Килмър извади торбичката от джоба си, а от нея — и картата. Разгъна я до тази на шейха.

— До кое място в пустинята извежда Двойката?

Шейхът очерта квадрат.

— В този район. Само дюни, с изключение на едно изоставено село. Но на две мили на север започва подножието на планината Атлас — посочи съответното място на картата. — В селото има вода и Грейс може да спре, за да напои конете — усмихна се, но усмивката му беше леко крива. — Конете се чувстват като у дома си в селото. На това място слизат от ремаркетата. И там биха искали да останат. Понякога Марвът не може да ги накара да се помръднат.

— Има ли вероятност двигателят да е скрит в селото?

— Не. Марвът е претърсил буквално цялото село. Просто Двойката е прекалено упорита и не иска да върви нататък.

— Или пък прекалено добре обучена.

Шейхът сви рамене.

— Възможно е. Бъртън беше истински фанатик по отношение дресировката на Двойката. Беше ги отвел някъде за цели седем месеца и не знам какво е правил с тях през това време — стисна устни. — А може би не искам да знам. Обаче му се подчиняваха напълно, когато се върнаха в лагера.

— Не съм сигурен, че Двойката се е чувствала по-добре с него, отколкото с Марвът — Килмър сведе поглед към селото, изобразено на картата. — Има ли място тук, където бихме могли да си уредим среща с Грейс?

— Няколко. Обаче Марвът ще изпрати предварително хората си там. Винаги прави така.

— Бихме могли да ги избегнем. Освен ако не вървят по петите на Грейс.

— Ако постъпи така, Марвът може би ще провали всичките си шансове за помощ от страна на Двойката. Причината, поради която искаше Грейс, беше, че конете отказват да направят каквото и да било, ако хората му са наблизо. Можем да се надяваме, че най-после е научил урока си — Шейхът направи пауза. — Но ще я наблюдават непрекъснато от разстояние. Бинокли, телескопи… Ще бъде като насекомо под микроскоп. Ако изчезне за минута, Марвът веднага ще започне съответни действия. Ако приземиш хеликоптер, всичките му хора ще се спуснат върху теб.

— Знам. Може би ще се наложи да превзема основния му лагер. Знаеш ли къде са Грейс и Франки?

— В палатка в края на лагера. Много добре охранявана. А знаеш ли какво ще се случи, ако Марвът разбере, че би могъл да изгуби Грейс?

— Знам. Това няма да се случи.

— Така казах и аз, когато Марвът прегази лагера ми и уби най-добрия сред хората ми.

— Това няма да се случи — повтори Килмър. — Грейс и Франки трябва да са далеч от лагера по време на нападението.

— Съгласен съм — седна и загледа замислено картата. — Няма да е лесно, но може би има начин…

— Какво?

— Нека се консултирам с Хасан. Той ми донесе интересна новина тази сутрин.

— Каква новина?

— Ще има сироко през следващите дни. Може да се възползваме от него.

— Пясъчна буря? Откъде, по дяволите, знае? Пясъчните бури са непредсказуеми.

— Той познава пустинята. На осемдесет и девет години е и живее тук, откакто се е родил. Пясъчните бури са голяма опасност за моето племе. Налага се да знаем кога е безопасно да се придвижваме. Хасан почти винаги ни дава вярна информация.

— Но се случва и да сгреши?

— Случва се. Той не е пророк, все пак, само усеща приближаването й, подушва я във въздуха — повдигна вежди. — Това не те ли изненадва?

— Не. Грейс също има такъв инстинкт. Тя винаги предсказва с точност дъжда.

— Мисля, че ще харесам Грейс — усмихна се шейхът. — Тя ще ти повярва ли, когато й кажеш, че ще разполага с укритие, ако успее да избяга с дъщеря си от лагера?

— Можеш ли да й предадеш съобщение?

Шейхът поклати глава.

— Няма да кажа на нито един от хората си да влезе в лагера на Марвът, за да се свърже с нея. Това зависи от теб.

— Можеш ли да ми кажеш поне кога се очаква пясъчната буря?

— Може би вдругиден. Хасан успява да я предскаже с по-голяма точност в деня преди разразяването й.

— Това ме успокоява. И как би могла Грейс да забави действията на Марвът дотогава?

— Това е твой проблем. Жена, която може да предсказва дъжда, със сигурност е достатъчно умна да се справи с гадна крастава жаба като Марвът.

— Той не е глупав.

— Вярно е — последва кратка пауза. — Ще ти кажа. Ще направя така, че да отвлека вниманието на Марвът тази вечер, за да можеш да изпратиш съобщение на Грейс.

— Как?

— Понякога през оазиса минават караваните на пътуващи търговци. Отбивали са се при Марвът и преди, когато е бил тук. Няма да е особено подозрително, ако се появи малка каравана. Ще ти дам подходящи дрехи и реквизит, за да можеш да се смесиш с хората. Няма да имаш много време, преди Марвът да ги изхвърли, но може би ще е достатъчно — закрачи отново из палатката. — И не забравяй охраната пред нейната палатка.

— Не е вероятно да забравя — обърна се към входа на палатката. — И ще оценя много жеста ти, ако помолиш Хасан да определи по-точно деня на бурята. Така не разполагам с много, което да кажа на Грейс.

— Килмър…

— Какво?

— Нито веднъж не спомена двигателя. Отказа ли се от него?

— Не, по дяволите. Няма да позволя на Марвът да има онова, което иска — каза той, като подчерта ясно всяка дума. — Но няма да рискувам Грейс и Франки, за да му го отнема. Ще има и друга възможност, друг ден.

— Много мъдро. Надявам се, че ще успееш да ги отвлечеш от Марвът. Надявам се още, че ще намериш двигателя.

— Защото не изпитваш добри чувства към нефтения картел? — поиска да узнае Килмър.

— Отчасти. Дали Фатима да не намаже лицето и тялото ти, преди да се облечеш утре? — усмихна се широко шейхът. — Ще й достави огромно удоволствие.

— Ще се справя сам — и Килмър излезе от палатката.

Донован се изправи, когато го видя.

— Кога ще предприемем нещо? Каква помощ ще получим от него? — попита нетърпеливо той.

— Немного. Мисля, че ще можем да разчитаме на него, когато имаме нужда. Няма да рискува нито един от хората си, докато не нападнем — Килмър направи гримаса. — Но предлага услугите на синоптика на племето. Така че, предполагам, не трябва да се оплаквам.

— Синоптик?

— Ще ти обясня по пътя към моята палатка.

Килмър погледна небето. То беше кристално ясно и обсипано със звезди. Нито следа от облак, нито намек за предстояща промяна.

— Надявам се само този Хасан да е толкова добър в предсказването на времето, колкото е Грейс…

Глава 17

— Чарли се опитва да счупи оградата — каза Франки, дотичала в палатката. — А жребчето е много уплашено, мамо.

— Идвам веднага!

Грейс се втурна навън. Чарли цвилеше високо, гневно и възбудено и удряше силно с копита по дървените греди. Една вече беше счупена и кобилата беше много неспокойна. След миг щеше да се присъедини към Чарли в разрушението.

— Спри го! — Марвът крачеше с широки крачки към тях. — Ще се нарани. Не съм си направил целия този труд, за да си счупи някой крак.

— Твоята загриженост стопля сърцето — Грейс вече отваряше портата. — Ще го спра. Нека хората ти стоят далеч от него. Вероятно мисли, че е предаден. Познава това място. Разбрах го още когато слезе от ремаркето.

Втора дъска се счупи, когато Чарли я ритна силно.

„Престани. Не ни помагаш, Чарли. Не е това, което си мислиш. Никой няма да причини нищо лошо нито на теб, нито на Надежда и жребчето. Трябва да се преструваме, че играем по техните правила. За известно време. За последен път, обещавам.“

Трета греда се разцепи на две.

„Чарли…“

Грейс влезе в ограденото място и тръгна към него. Той риташе, очите му мятаха мълнии. В следващия миг препускаше към нея. Тя спря и зачака. Конят зави точно навреме, за да не я събори на земята.

„Обещавам, Чарли. Само ми дай шанс. Ще преживеем всичко това заедно.“

Конят се затича към оградата — към мястото, където беше застанал Марвът. Той направи неволно крачка назад, когато Чарли се закова точно пред него. Грейс едва потисна усмивката си.

„Браво на теб. Поне знаеш кой е целта. А сега се успокой и си почини. Може би всички имаме нужда от почивка.“

Той ритна силно оградата, после затича към далечния край.

„Добре. И недей да убиваш нито един от хората, които ще влязат тук, за да поправят оградата. Не искам да се опитат да си отмъстят на когото и да било от вас. Ти си силен, но жребчето е още слабо.“

Обърна се и излезе от заграденото място.

— Утре ще трябва да се справиш по-добре от днес — каза Марвът. — Не демонстрираш особен контрол над него.

— Не си мъртъв, нали? Той просто си играеше с теб — Грейс затвори портата и попита: — Утре? Ще потеглим още сутринта ли?

— Няма причина да чакаме.

— Конете имат нужда от почивка. Те също изпадат в стрес.

— Ще го преживеят.

Марвът се извърна и тръгна към караваната.

— Мамо, може ли да отида до навеса да видя Маестро? — запита Франки.

Грейс кимна разсеяно.

— Стой обаче далеч от Чарли.

— Добре. Той не ме харесва.

— Ще се научи. Но сега не е подходящият момент за това. Нервен е.

Франки каза сухо:

— Да, вижда се от начина, по който риташе гредите. Аз също съм малко нервна.

Грейс я загледа как внимателно заобикаля района, в който беснееше Чарли, и бърза към навеса, където се бяха сгушили Надежда и жребчето. Ясно беше, че на Франки няма да се случи нищо лошо, докато е с тях. Надежда вече не се страхуваше от нея, а жребчето я приемаше като своя втора майка.

Грейс се обърна и влезе отново в палатката. Изведнъж се чуха звънци, викове, удари на метал в метал. Какво ли ставаше, по дяволите? Пред нея застана един от охраната и й препречи пътя.

— Остани в палатката си! — заповяда мъжът.

— Какво има?

— Каравана търговци — той я избута вътре в палатката. — Ще останеш тук, докато си тръгнат.

Тя хвърли поглед през рамо и зърна модерна каравана с климатична инсталация, няколко ездача и камили. Охраната дръпна надолу платнището на палатката и тя остана в полумрак. Каравана? Прекалено голямо съвпадение. Марвът със сигурност ще заподозре нещо… Изведнъж някой застана зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Не викай, Грейс.

Килмър! Тя се изскубна от хватката му и се обърна с лице към него.

— Ти, идиот такъв! Тъкмо мислех колко подозрително е това. Марвът ще те хване и ще те обеси.

— Ти също много ми липсваше.

Тя се хвърли в прегръдките му.

— Изчезвай оттук. В момента не можеш да ни помогнеш. Охраната е прекалено многобройна и…

— Ще те измъкна от ръцете на Марвът — прегръдката му беше силна. — Ако млъкнеш и ме оставиш аз да говоря.

Тя зарови глава в рамото му. Не искаше още да се отдели от него. Господи, колко много й беше липсвал! Докато той не я докосна, не осъзнаваше колко самотна се чувства. Той миришеше странно. На нещо като лосион за тяло, нещо сладко…

— Говори! — вдигна поглед тя към него.

— Кога ще започнете да търсите двигателя с помощта на Двойката? — попита Килмър.

— Утре. Ако Чарли не си счупи някой крак в опитите си да събори оградата — усмихна се Грейс.

— Чарли? — естествено беше да недоумява.

— Франки даде това име на жребеца. А кобилата е Надежда.

— Трябва да протакаш. Трябва ни още един ден! — повтори настойчиво Килмър.

— Мога ли да отбележа, че нямам кой знае какъв избор? Защо се налага.

— Ще има пясъчна буря вдругиден. Тя ще ни помогне да ви освободим.

— Разбирам. Но откъде, по дяволите, знаеш, че ще има пясъчна буря? Няма нищо по-непредсказуемо от сироко в пустинята. То просто се образува изведнъж от нищото.

— Така казах и аз. Но Адам има нещо средно между синоптик и гуру в племето си. Според него, щом Хасан казва, значи ще има пясъчна буря.

— Кога? По кое време?

— Ето, това не е много сигурно. Според Хасан, бурята ще се разрази следобед.

— Ако е сутринта, няма да успеем дори да излезем от лагера.

— Тогава ще измислим нещо друго — той направи пауза. — Как е Франки?

— Чудесно. Би се гордял с нея.

— Гордея се и с двете ви — пусна я и направи крачка назад. — Трябва да изчезвам оттук. Адам каза, че няма да разполагам с повече от две минути.

Тя не искаше той да си тръгне. Господи, страхуваше се за него!

— Някаква идея как да забавя Марвът?

— Да — Килмър бръкна в джоба си и й подаде малко пакетче. — Това ще те разболее. Ще ти бъде ужасно лошо цели дванайсет часа. Ще повръщаш. Ще имаш диария. Стомашни болки. Дори за Марвът ще бъде ясно, че не си добре.

— Господи, благодаря! — каза тя саркастично, но взе пакетчето. — Предполагам, че е по-силно и от хапче цианид.

— Може би утре няма да мислиш така — стисна устни той. — На мен този начин също не ми харесва. Ако измислиш нещо друго, не вземай праха.

— Добре — за първи път забеляза, че е облечен като местните и че кожата му е по-тъмна. — Приличаш на герой от „Али Баба и четирийсетте разбойника“ — сбърчи нос. — И миришеш.

— Да, но изглеждам съвсем автентично — тръгна към другия край на палатката, където беше разхлабил въжетата, за да влезе. Хвърли поглед назад, към нея — всичко ще бъде наред, Грейс. Просто се опитай да го убедиш, че Франки трябва да е с теб. За да можем да отвлечем едновременно и двете ви.

— А ако той не се съгласи?

— Ще трябва да изпратим друга група за нея. Тъй като няма да знае със сигурност, че сме успели да отвлечем теб, ще бъде по-лесно.

— При положение че наистина има пясъчна буря.

— Ще има — Килмър повдигна платнището. — Мисля, че заслужаваме да се случи чудо.

Изведнъж я обзе страх.

— Остави ли човек пред палатката да наблюдава?

Той се усмихна, разбрал тревогата й.

— Да, ще внимавам, разбира се.

И в следващия миг вече го нямаше. Тя се ослуша, забила нокти в дланите си. Искаше й се да изтича навън и да види какво става. Но не можеше. Остана на мястото си, напрегнала слух да долови и най-малкия шум, който да й подскаже дали Килмър е в беда. Проехтя изстрел! О, Господи! След това се чу, смях, звънчета. Сред шума се открои гласът на Марвът. Той не викаше, но звучеше така, сякаш беше много ядосан. Втори изстрел. Тя изтича до входа на палатката и вдигна платнището. Мъжът, който я беше избутал в палатката, държеше Франки, която се съпротивляваше.

— Мамо, кажи му! Трябва да се върна при жребчето. Изстрелите го изплашиха.

Грейс не й обърна внимание, а запита охраната:

— Какви бяха тези изстрели?

Той сви рамене.

— Опитват се да ни продадат оръжие. С много ниско качество. Част от него е толкова старо, че сигурно е от ирано-иракската война. Скоро ще си тръгнат. Позволиха им да останат, само защото оръжието ни заинтересува — бутна Франки към нея. — Тя няма никакво уважение. Ако зависеше от мен, щеше да бъде наказана така, че нямаше да може да стои на краката си.

— Сигурна съм в това — Грейс дръпна Франки в палатката. — Кажи ни, когато си тръгнат и ние можем да се върнем при конете — спусна платнището и вдигна ръка, защото Франки понечи да възрази. — Тихо. Не трябва да наглеждаш жребчето постоянно. Понякога не е нужно да сме пред погледите им.

— Защо? Жребчето е… — тя спря да говори и подуши въздуха. — Мирише… странно.

— Да, така е. И е твоя работа да се погрижиш тази миризма да изчезне веднага щом ни позволят да вдигнем платнището. Използвай каквото се сетиш.

— Но какво… — тя ококори очи. — Джейк ще се погрижи за нас?

Още един изстрел. По дяволите, защо мъжете бяха като децата, когато станеше въпрос за оръжие?

— Да, Джейк — Грейс кръстоса ръце на гърди, за да спре треперенето им. — Но все още не може да ни помогне. Трябва да изчакаме.

— Колко време?

— Това няма да ти кажа. Не защото ти нямам доверие. Просто искам реакциите ти да са естествени, независимо какво ще се случи. Разбираш ли какво ти казвам?

Франки бавно кимна.

— Предполагам. И какво трябва да правя?

— Да се грижиш за жребчето и Надежда — направи пауза. — А може да се наложи да се грижиш и за Чарли.

— Защо? Казах ти, той не ме харесва.

— Не искам нищо да му се случи. Нямам доверие на охраната, че ще се грижи добре за него.

— Но нали ти ще бъдеш тук…

— Ще бъда много болна за известно време. И може да не съм в състояние да ти помогна.

— Искаш да кажеш, че ще се престориш на болна?

Грейс поклати глава.

— Няма да се преструвам — коленичи пред Франки и взе ръцете й в своите. — Ще се разболея, бейби. Но ще ми бъде зле само един ден и после ще се възстановя.

— Защо? — тя я стисна здраво. — Не искам да ти е зле. Ами ако не се оправиш?

— Ще се оправя.

— Откъде знаеш?

— Джейк ми даде прах, който ще предизвика временно неразположение, а аз му имам доверие. Ти също трябва да му имаш доверие.

Франки поклати глава.

— Не, не и ако ти е зле заради него.

— Той не би ме наранил нарочно, Франки. Не повече, отколкото би наранил и теб.

Думите й не стигаха до нея. Франки беше ужасена и кой би могъл да я обвинява? Най-големият страх, което едно дете може да изпита, е, че ще изгуби родителя си.

— Той много ни обича, Франки — о, какво, по дяволите, май трябваше да й каже. — И знаеш ли защо трябва да му имаме доверие?

— Защото е добър?

Грейс си пое дълбоко дъх.

— Защото е твой баща, Франки.

— Какво?

Шокът, изписан по лицето на дъщеря й, накара кръвта на Грейс да замръзне. Дали беше направила грешка? Дали не трябваше да изчака? И дали въобще трябваше да й каже?

— Това е истината.

— И той… не ме иска.

— Не, това не е вярно — побърза да каже Грейс. — Но се грижи за твоята безопасност. Иска и двете да сме добре.

Погледът на Франки изучаваше лицето й.

— Вярно ли е всичко това?

— Абсолютно — до тази минута не беше осъзнала, че вярва на казаното й от Килмър. — И трябва да имаш доверие на Джейк, защото той много, много те обича — Грейс притисна Франки до себе си, после я отдалечи, за да се взре в очите й. — И никога нямаше да ми даде нещо, което да ме разболее истински.

— Като в онзи филм, който гледахме. Онзи, с гробницата.

Отначало Грейс не разбра, но после се сети и се засмя:

— О, „Ромео и Жулиета“. Да, определено ще се върна към живот след двайсет и четири часа. А ти ще трябва да се грижиш за всичко, докато това стане.

Франки кимна.

— И ще трябва да се престоря на уплашена, когато се разболееш?

— Не мисля, че ще се наложи да се преструваш — целуна я по челото. — Но не се страхувай прекалено много, защото това ще ме накара да се почувствам още по-зле. Окей?

— Окей — навлажни устни. — Кога ще започне всичко?

— Ще взема праха посред нощ, за да ми е зле през по-голямата част от деня утре — приглади косата на Франки назад от лицето й. — Не можеш да направиш нищо за мен, освен да се грижиш за конете. Ще те боли да ме гледаш така, трябва да си смела.

— Може би прахът няма да подейства…

— Ще подейства. Защото Джейк каза така. А сега да хапнем малко и да видим дали ще ни позволят да се върнем при конете. Не чух повече изстрели, а ти?

— И аз — Франки трепереше. — Това не ми харесва, мамо.

— И на мен. А утре ще ми харесва още по-малко. Но това ще бъде нашият шанс, Франки. А ние трябва да се възползваме от всяка възможност, която ни се разкрива — изправи се. — Да отидем да успокоим Маестро.

 

 

Грейс внимателно зави с одеялото Франки, която беше заспала, и бързо излезе от палатката. Охраната незабавно я спря.

— Не се опитвам да избягам — каза тя внимателно. — Но трябва да видя как са конете. Марвът не би имал нищо против, уверявам ви.

— Три часът сутринта е — каза мъжът подозрително. — Върни се в палатката.

— Виж, не се чувствам добре и не ми се спори. Искаш ли да събудиш Марвът и да му обясниш, че ми пречиш да си върша работата? Няма да е доволен.

Мъжът се поколеба, после отстъпи встрани.

— Виждам добре ограденото място оттук. Искам да останеш в полезрението ми. Ще ти дам десет минути.

— Няма да ми е необходимо толкова много време.

Чарли стоеше в далечния край, но вдигна глава, когато тя приближи.

„Не съм тук, за да те тревожа. Трябва да ти кажа, че няма да те видя утре. Франки ще бъде тук, ще бъде уплашена и разтревожена и ще оценя твоето добро поведение. Ще се опитам да дойда утре вечер, а на следващия ден ще излезем в пустинята. Няма да е, както е било преди. Нямам нищо против да ме заведеш до двигателя. Ако искаш да се разхождаме през целия ден, и това ще е чудесно. Но трябва да ми помогнете, ти и Надежда, да се отървем от врага. Окей?“

Той я погледна втренчено, след това извърна глава.

„Това е окуражаващо.“

Тя се обърна и тръгна към палатката. Чарли изцвили. Тя хвърли поглед назад, към него. Той не я гледаше. Какво, по дяволите? Нима можеше да очаква той да бърбори като мистър Ед от онзи стар телевизионен сериал? Грейс дори не знаеше до каква степен я разбира той. Ако въобще я разбираше. Още от детството си вярваше, че понякога се разбира с конете. Между хората и тези животни можеше да се зароди много силна връзка, ако човек се постараеше. Но в момента беше така обезкуражена, че се питаше дали не заблуждава сама себе си. Е, трябваше да престане да мисли за това. Не би могла да направи нищо повече.

Чарли отново изцвили. Тя погледна назад и видя, че той беше отишъл до мястото, където преди стоеше тя, и я гледаше втренчено.

„Ако си ме разбрал, искам просто да бъдеш добър с Франки. Помогни й.“

Забърза към палатката и мина край охраната, без дори да го погледне. Франки продължаваше да спи спокойно. Беше толкова красива. Не биваше да я буди, освен ако не беше наистина необходимо. Погледна часовника си, 3:45 сутринта. Време беше. Взе прахчето и напълни чаша вода от кофата до леглото. Не трябваше да мисли прекалено много. Просто трябваше да го направи.

Глътна праха, после водата. Разкъса пакетчето на малки части и ги сложи в дъното на раницата си. Не знаеше след колко време ще подейства прахът. Остави металната чаша отново до кофата с водата, легна и се зави с одеялото. Беше направила всичко, което зависеше от нея. Беше подготвила охраната, като му беше казала, че не се чувства добре. Беше взела праха в определеното време. Ако, както беше казал Килмър, се чувстваше зле в продължение на дванайсет часа, нямаше да може да стане до късно на следващия ден.

Не се почувства зле веднага. Може би Килмър беше объркал лекарството… Беше казала на Франки, че трябва да му имат доверие. Усмихна се горчиво. Колко странно, че трябваше да му се довери за правилната доза…

Ахна и се сви от болка. Стомахът й се беше свил на възел. Едва стигна до кофата с водата, преди да повърне.

 

 

— Изглеждаш ужасно — Марвът я гледаше намръщено. — Охраната каза, че повръщаш от час. Какво ти има?

— Откъде да знам? — тя затвори очи, защото отново и отново й се повдигаше. — Да не си ме отровил?

— Не ставай идиотка! — каза гневно той. — Имам нужда от теб.

— Да, това е от значение. Тогава, може би е хранително натравяне или грип, или… Може да ме е ухапало някакво насекомо. Не знам — тя отново отиде, със залитане, до кофата. — Аз съм заета.

Стомахът я болеше ужасно, но беше абсолютно празен и нямаше какво повече да повърне. Мили боже, чувстваше се наистина ужасно!

— Чувствам се малко по-добре, отколкото преди час. Може би най-лошото е минало.

— Изглеждаш отвратително — той сви презрително устни. — И цялата палатка мирише на повръщано — тръгна към изхода. — Тази работа не ми харесва.

— И на мен.

Беше й студено, трепереше. Килмър, наистина ли се налагаше всичко да е толкова автентично? Да, защото в противен случай нямаше да е убедително.

— Да извикаме ли лекар?

— Не, по дяволите, не искам външна намеса — той погледна свилата се в ъгъла Франки. — Може би ще се възстановиш по-бързо, ако ти напомня, че без теб нямам никаква полза от нея.

— Дай ми малко време — тя отново се наведе над кофата, защото я заля нова вълна на прилошаване. — Само няколко часа…

Когато вдигна глава, него вече го нямаше.

— Не мислех, че ще е чак така, мамо — прошепна Франки. Очите й изглеждаха огромни на пребледнялото лице. — Ще умреш ли?

— Не, казах ти… — трябваше отново да затвори очи. — Ще мине след около дванайсет часа. Ще се чувствам прекрасно.

— Джейк не биваше да постъпи така с теб.

— Напротив, налагаше се — беше й трудно да спори, след като цялото й тяло беше съгласно с нея. — А ти не трябва да си тук с мен. Не можеш да ми помогнеш. Излез навън и се погрижи за конете.

— Не искам да те оставя сама.

— Излез навън, Франки. За мен е по-трудно, като седиш непрекъснато тук и се тревожиш.

Франки бавно стана.

— Може ли да се върна скоро?

— След четири часа. Но само за да видиш дали не съм малко по-добре. После пак ще отидеш при конете.

— Не искам… — тя не довърши изречението, а се извърна. — Не искам да се чувстваш зле. Трябваше да… Не ми харесва.

Но излезе от палатката и Грейс й беше благодарна. Беше й достатъчно зле и без да се налага да успокоява Франки. Макар да я беше предупредила, знаеше, че Франки няма да може да понесе състоянието й спокойно. Защото връзката им беше силна, а Франки беше обичлива по природа.

О, Господи, щеше отново да повърне!

Трябваше да премине през това. Щяха да минат часове и болката и неразположението щяха да утихнат.

„Обаче ако пясъчната буря не се разрази утре, ще те убия със собствените си ръце, Килмър.“

 

 

По обяд повръщането и разстройството на Грейс бяха престанали, но продължаваха да я полазват студени тръпки. До три часа постепенно утихнаха и те, но тя беше слаба и напълно изтощена. В пет часа успя да пийне глътка вода. В пет и половина Марвът отново се отби в палатката й.

— Добре ли си?

— Не бих казала. Бих се зарадвала на още един ден почивка.

— Няма да я получиш — каза той кисело. — Прахоса твърде много от времето ми. Ще тръгнем в осем сутринта.

— Твърдеше, че имаш неизчерпаемо търпение.

— На свършване е. Защото съм прекалено близо до целта.

— Много добре, осем часът — тя направи пауза. — Искам да взема Франки със себе си.

— Не.

— Тя се разбира прекрасно с кобилата. Имам нужда от помощ.

— Тя не е яздила кобилата. Имаш жребеца и ще можеш да водиш кобилата.

— Ще имам по-голям шанс, ако…

— Не — той се усмихна мрачно. — Сигурен съм, че ще се посветиш с цялото си сърце на търсенето, ако детето е оставено на моите любящи грижи. Защото, ако не намерим двигателя или поне не узнаем района, в който се намира, ще застрелям жребчето пред малкото ти момиченце. Не мисля, че това ще ти хареса.

Грейс видя ужаса, изписан по лицето на Франки при тази заплаха. Копеле! Процеди през стиснати зъби:

— Ще направя всичко възможно да ти дам исканото от теб.

— Знам — каза той и тръгна към изхода на палатката. — Просто трябва да те държа в ръцете си.

Да убие жребчето. А може би и Франки!

— Няма да му позволя да го направи — каза Франки ожесточено. — Няма да му позволя да нарани Маестро.

— Това беше само заплаха, бейби.

— Но той ще я изпълни. Знам. Няма да му позволя.

Франки беше ядосана и уплашена, но страхът й не можеше да се мери с този на Грейс. Тя отчаяно искаше Марвът да й позволи да вземе дъщеря си със себе си в пустинята. Трябваше да остане спокойна. Килмър щеше да узнае, че Франки е останала в лагера, и щеше да промени плановете си. Щеше обаче да е по-лесно, ако детето беше с нея и тя беше сигурна, че то е в безопасност.

— Чуй ме, Франки, Джейк ще дойде за теб и ти не трябва да позволиш привързаността към жребчето да ти попречи да отидеш с него. Марвът няма да го застреля, освен ако не спечели нещо от това. А когато ти не си тук, той няма да може да ни причини болка с тази своя постъпка.

— Все пак е възможно да го направи — в очите й блестяха сълзи. — И вината ще бъде моя. Няма да тръгна без Маестро.

Грейс погледна дъщеря си. В очите й се четеше безпомощност.

— Франки, всичко ще бъде… Добре, ще намерим начин да отведем и Маестро. Просто бъди готова.

Франки кимна.

— Ще подготвя и него.

И как, по дяволите, щяха да успеят да избягат от Марвът с все още неувереното в себе си жребче? След като не можеха да планират всичко в подробности, оставаше им само да импровизират.

— Да, ще направиш добре — седна и затвори очи, защото й се виеше свят. — Но в момента трябва да направиш нещо много по-просто. Ще помолиш ли охраната да ми донесе месен бульон? Ще трябва да възвърна силите си до утре сутринта.

— Разбира се — Франки скочи на крака. — Нещо друго?

Грейс поклати глава.

— По-късно ще опитам да хапна твърда храна — сбърчи нос. — След това ще почистим и измием всичко, което можем. Миризмата е ужасна. От нея отново ми прилошава.

— Добре — и Франки изтича навън.

Грейс се изправи с мъка на крака, излезе пред палатката и погледна небето. Бели облаци, синьо небе. Никакъв вятър. Бяха заложили всичко на пясъчната буря, а нямаше нито един признак за нейното приближаване. Е, Килмър сигурно разполагаше и с резервен план. Трябваше да има вяра в него.

Марвът ставаше нетърпелив. Заплахата му беше равносилна на оголването на зъбите при животните. Значи трябваше да се справи и с това. Да го спре поне докато не измислят друг план. По дяволите, как й се искаше да усети поне лек ветрец, раздвижване в пясъчните дюни — нещо, което да подскаже неспокойствие в природата.

Нищо.

 

 

Ремаркетата с конете и двете каравани напуснаха лагера в осем часа на следващата сутрин. След час стигнаха до изоставеното село Картал.

След още пет минути Блокмън се плъзна по дюната и се озова до Килмър и Адам, които го чакаха.

— Току-що конете слязоха от ремаркетата. Франки не е с нея.

— По дяволите! — Килмър се обърна към Адам. — Ще се наложи да се разделим на две групи. Ние ще отвлечем Грейс, а Донован ще изпратя за Франки.

Адам кимна.

— Ще трябва да действаме бързо — обърна се. — Сега ще отида да видя как Марвът ще разположи охраната си около Грейс. Ще трябва да знаем къде е той, когато бурята връхлети, за да не се натъкнем на него.

— Ако има буря.

— Ще се разрази днес. Хасан каза, че зъбите го болят. Това е сигурен знак.

— Чудесно — запълзя нагоре по дюната. — Нека се надяваме, че не е някой развален зъб.

 

 

— Отдалечете се! Всички! — Грейс направи още една крачка към Чарли. — Изнервяте го, Марвът.

— Тръгваме — Марвът се качи отново в караваната. — Всъщност той е удивително спокоен. Обикновено в такива моменти се опитва да прегази всеки, който е в радиус от десет метра около него. Впечатлен съм.

— Това не означава, че той ще поеме в тръс право към двигателя на Бъртън — постави длан на гривата на Чарли. Той беше напрегнат, но не направи опит да се отдръпне. — Той вероятно дори не съществува. Вероятно го е унищожил, за да не попадне в ръцете ти.

— Съществува. Егото на Бъртън беше не огромно, а гигантско. Той не би се лишил от шанса да стане световноизвестен. Двигателят е някъде в този район. Ако не бяхме принудени да убием копелето, то щеше да ни каже точното местонахождение — изгледа я право в очите, без да премигва. — Ти започни търсенето веднага, а ние ще се върнем след малко, за да сформираме база. Върни се в края на деня, за да те вземем. Охраната ми е навсякъде, от Килмър няма и следа. Ще бъдеш под непрекъснато наблюдение. Не се опитвай да избягаш или ще се върна в оазиса за дъщеря ти.

— Как бих могла да избягам с два диви коня през пустиня, която трябва да прекося?

Обърна се и отиде до Надежда. Тя изглеждаше много по-спокойна от Чарли. Беше много по-уравновесена след раждането на жребчето.

— Трябва да имам дух в бутилка, за да успея.

Той кимна.

— А Килмър не е магьосник — каза, като я гледаше изпитателно.

И той потегли, а другите превозни средства го последваха. Тя потупа Надежда по врата, после се върна при Чарли.

— Е, останахме сами, момчето ми.

Огледа пустинята и поклати глава. Дюните бяха огромни, слънцето печеше силно и само след няколко часа горещината щеше да е непоносима. В далечината се виждаше подножието на планината Атлас, което изглеждаше хладно и гостоприемно на фона на абсолютната пустота, която я заобикаляше. Беше чела някъде, че в пустинята Сахара има огромна дюна, равняваща се по размери на Роуд Айлънд. Като гледаше дюните, лесно можеше да повярва в това.

„Килмър не е магьосник.“

„От Килмър няма и следа.“

Марвът грешеше. Тя беше работила с Килмър и знаеше, че в определени случаи неговите способности се равняват на тези на магьосник. Ако не искаше да бъде открит, никой не можеше да го открие. Той щеше да е при нея, когато тя имаше нужда от него.

— Да тръгваме.

Тя възседна Чарли и хвана въжето на Надежда. А после погледна кобилата и се спря. Въжето беше пълна глупост. Нямаше да може да я контролира с негова помощ. Тя щеше да следва Чарли и без него. То само щеше да й пречи. Освободи я.

— Хайде, Надежда. Да приключим с това, за да можеш да се върнеш при жребчето си.

Надежда изцвили и се втурна към тях.

— Чарли?

Дали щеше да тръгне? Дали нямаше да откаже да помръдне, както беше правил досега?

„По дяволите, Чарли. Тръгни. Няма значение накъде ще вървиш. Просто върви.“

Жребецът направи крачка напред, после втора.

„Ще сме все още тук, когато Марвът се върне, ако не помръднеш. Аз лично не искам да го видя скоро.“

Чарли тръгна, после затича в тръс. Алилуя! Бедрата й се стегнаха около него.

„А сега просто да се поразходим и да се позабавляваме, докато Килмър не дойде за нас.“

Небето все още беше кристално ясно — толкова синьо, че очите я заболяха да го гледа. А Килмър нямаше да дойде преди разразяването на бурята.

Глава 18

— Къде е проклетата пясъчна буря? — изръмжа Килмър и избърса потта от челото си. — Тя е в пустинята от часове, а ние не можем нищо да предприемем.

Адам сви рамене.

— Скоро. Бъди търпелив.

— Кажи го на Марвът. Очевидно е, че конете не се отправят в определена посока. Те просто се разхождат. Ако реши, че няма полза от Грейс, ще я убие, без да му мигне окото.

— Може би ще й даде още един ден.

— Още един ден? Каза, че бурята ще се разрази днес.

— Хасан може и да сгреши. Казах ти, че е точен до деветдесет процента.

Килмър изруга.

— Адам, това е…

— Чакай — Шейхът повдигна глава. — Усещаш ли?

— Какво?

— Вятър.

— Не усещам нищо.

— Тогава, може би греша. И аз не го усещам вече…

 

— Вървиш в кръг, Чарли — Грейс отпи глътка вода от манерката. — Видяхме това пресъхнало речно корито и преди.

През последните два часа жребецът се разхождаше близо до планината Атлас. По дяволите, може би търсеше вода.

— Жаден ли си? — слезе от гърба му и наля вода в съда, който беше взела със себе си. — Не трябва да се оплаквам. Ти вървиш, а нали това исках от теб. Жалко, че може би е за нищо. Мисля, че онзи гуру от племето на шейха не познава времето. Изглежда, ще трябва да се опитаме да убедим Марвът…

Чарли вдигна толкова рязко глава, че разля водата от съда. Зацвили и зарита със задните си крака.

— Какво, по дяволите?

Надежда също риташе, очите й диво блестяха. Бяха много уплашени. Чарли гледаше на запад. Тя също погледна натам — към хоризонта. Мрак. А само преди миг небето беше ясно.

Пясъчната буря.

Стълбът пясък се простираше, докъдето поглед стига, и се движеше бързо. Щеше да я удари след минута. И да я скрие от погледите на Марвът и хората му.

— Хайде, Килмър! — прошепна тя. — Ела да ни вземеш.

Бързо свали ризата, която беше облякла над тениската си, и шалчето, с което беше вързала косата си. Ако имаше късмет, Килмър и хората му щяха да са тук след минути, но нито тя, нито конете щяха да могат да дишат през пясъка. Разкъса ризата на две и намокри парчетата плат.

— Това няма да ви хареса — пристъпи към Чарли. — Но трябва да ми имате доверие. Мисля, че Надежда ще ми позволи да се погрижа за нея, ако види теб. Ако искаш да я спасиш, ще ме оставиш да направя каквото трябва.

Пясъкът вече щипеше лицето й, а бурята дори не ги беше връхлетяла още. Чарли изви глава встрани.

— Трябва да ме оставиш да ти помогна — в гласа й се долавяше отчаяна нотка. — Имай ми доверие.

Той отстъпи назад. Тя спря и си пое дълбоко дъх.

— Не мога да те накарам насила. Но никога не съм те лъгала. Никога не съм те наранявала. Няма да го направя и сега.

Той спря и втренчи поглед в нея. Вятърът развяваше гривата му, мускулите му бяха напрегнати. Тя направи крачка към него.

— Моля те. Ще сложа превръзка на очите и носа ти, за да можеш да дишаш. И ще останем заедно, докато дойде помощта. Окей?

Той я остави да се приближи. Тя бавно постави парчето плат на очите и носа му и го завърза.

— Ти си добро момче — каза му тя успокояващо. — Няма от какво да се страхуваш. Сега ще се погрижа за Надежда и ще я доведа при теб. Ще преметна въжето през гърбовете ви, за да не се изгубите. И ще го държа, за да не се омотаете в него. Стой спокойно, не мърдай.

Той затропа неспокойно, но не побягна. Само след секунда беше сложила превръзка над очите и носа на Надежда, след това застана между тях двамата. Не можеше да диша. Пясъкът се вихреше навсякъде около тях, усещането върху голата й кожа беше като от малки остри ножове. Завърза шала, така че да предпази лицето си, и хвана конете за гривите.

— Моля ви, не изпадайте в паника — прошепна. — Всичко ще е наред. Дръжте се на крака и не се страхувайте.

Опита се да ги обърне, така че да не бъдат с лице към силния вятър. Трябваше да се държи отчаяно за тях, за да не падне. Трябваше да им говори. Каквото и да е. Да ги предпази да не се втурнат в бурята и да си счупят крак.

Говори им. Пя им песни. Рецитира им детски стихчета.

„Килмър, къде си?“

 

 

— По дяволите, къде е тя? — Марвът стисна здраво бинокъла. — Не виждам проклетата кучка!

— Заради пясъчната буря е — каза Ханли.

— Знам! — сряза го саркастично Марвът. — Искам да знам кога ще свърши.

Ханли сви рамене.

— Час. Ден. Седмица. Доколкото знам, няма начин да се предскаже.

— По дяволите. Кажи на Каприано да я доведе.

— Ако успее да я намери. Конете ще изпаднат в паника и…

— Доведете ми я!

Ханли кимна и опита да отвори вратата на караваната. Вятърът отново я затвори.

— По дяволите! — той със сила отвори отново вратата. — Ще трябва да…

Звънна мобилният му телефон и той отговори:

— Ханли е — заслуша се. — Кучи син! Ако им позволиш да вземат детето, си мъртъв — сложи край на разговора. — Нападнали са основния ни лагер при оазиса.

— Килмър?

— И аз мисля така — каза Ханли. — Може би не знае, че Арчър не е там.

— А може би знае. Може да е при нея в пустинята сега — Марвът седна и се замисли. — Кучката се опитва да ме изиграе като последен глупак. Тръгваме веднага обратно към оазиса. Кажи на мъжете да забравят за нея и да се върнат в базата.

— Ще я изоставиш?

— Мислиш ли, че тя няма да се върне за детето? Ще съсредоточим всичките си сили, за да запазим контрол над базата. А после ще трябва само да изчакаме двамата с Килмър да дойдат за детето.

— Ще използваме детето като заложник?

— О, да! Никой няма да ме прави на глупак — запали двигателя на караваната. — Чака я изненада, като се върне в оазиса. Ще видим дали ще й хареса да завари дъщеря си без няколко пръста на ръцете.

 

 

Стрелба! Франки се сгуши по-близо до Маестро в ъгъла на навеса.

— Всичко е наред, момчето ми! — прошепна тя и го прегърна силно през врата. — Няма да позволя на никого да те нарани.

Жребчето изцвили тихо, неспокойно. Дали той идваше?

„Ще убия жребчето.“

Франки осъзна, че той ще го направи, и изпита силна мъка. После реши, че тя ще му попречи. Отново изстрели. Какво ли ставаше?

Мамо… Небето потъмняваше, видя отвън сянка на мъж. Марвът ли беше?

„Хайде, мамо. Хайде, мамо. Моля те, ела.“

 

 

Пясъчната буря набираше сила. Чарли отново зацвили и едва не събори Грейс.

— Моля те, потрай още малко — гласът й трепереше. — Обещавам, всичко…

— Пусни го! — чу тя глас много близо до себе си.

Беше Килмър. Обзе я огромно облекчение. Свали шалчето от очите си и го видя сред вихрушката пясък. Беше само сянка, изглеждаше като същество от друга планета. Носеше маска за дишане. Зад него стояха няколко мъже, но бяха прекалено далеч, за да може да ги разпознае в бурята. Които и да бяха, обаче, те силно безпокояха Чарли и Надежда.

— Кажи им да отстъпят! — извика тя. — Ти също.

Килмър им даде знак с ръка и мъжете направиха няколко крачки назад.

— Аз ще се махна от пътя ти след малко — той й подаваше маската за дишане.

— Какво стана с Франки. Отвлече ли я? — трескаво изрече Грейс.

— Донован и Блокмън получиха заповед да нападнат лагера в минутата, в която се разрази бурята. Ремаркето за конете е на около трийсет метра от дясната ти страна. Ако успееш да качиш Двойката, хората на шейха ще се погрижат да ги вземат в лагера си.

— Отстъпи! — тя пое голяма глътка кислород и подръпна леко въжето. „Ще вървите със завързани очи, Чарли. Само за малко. А след това всичко ще приключи.“

Дали щеше да тръгне с нея, или щеше да се освободи и да избяга? Чарли се изправи на задните си крака. Надежда също. По дяволите. Тя отново подръпна въжето, след това го захвърли, вплете пръсти в гривите им и ги дръпна. Чарли направи крачка напред.

„Още една, Чарли. Бавно, крачка по крачка.“

Вероятно не бяха изминали повече от няколко минути, но това бяха най-дългите трийсет метра в живота й. Качи Чарли в ремаркето, после се върна и накара Надежда да стъпи на мостчето. Бурята все така вилнееше, затова трябваше да предпази очите и устите им. Потупа ги по гърбовете.

— Ще ви измъкнем от това и ще се погрижим за вас. Обещавам, че ще бъдете в безопасност…

Слезе от ремаркето и направи знак на двамата мъже, които стояха до мостчето, да го вдигнат и да затворят вратите. Килмър я хвана здраво за ръката.

— Хайде. Трябва да стигнем до Франки.

Обзе я силен страх и кръвта й се смръзна във вените.

— Нали каза, че Донован ще я спаси — затича редом с него към караваната. — Не се ли е обадил още?

— Не, но вероятно няма връзка заради бурята. Тя се разрази първо там. В оазиса беше все още спокойно, когато разговаряхме за последен път. Пясъкът е като одеяло, което покрива над триста метра. Знаеш колко е добър Донован. Ще я измъкне.

— Нищо не знам — тя скочи в караваната. — Както и ти. Така че, престани да ме успокояваш и да вървим при нея. Виждаш ли нещо в тази буря?

— Не, но покрих двигателя и съм задал на устройството за навигация посока оазиса — запали двигателя. — Не се съмнявах, че няма да изчакаш Донован да я доведе при нас.

— А ти би ли изчакал? Глупости. Щеше да отидеш без мен.

Той кимна.

— Дяволски си права.

 

 

Донован се свърза с Килмър, когато на него му оставаха само няколко километра до оазиса.

— Владеем лагера. Трябваше да отбием атаката на Марвът и хората, които беше взел със себе си, за да наблюдават Грейс. Но в момента позицията ни е силна.

— Намерихте ли Франки?

— Не е тук. Претърсихме всички палатки, но не я намерихме.

— Не е възможно? Трябва да е там — той направи пауза. — Освен ако Марвът не я е завел някъде другаде.

— Няма ли я? — прошепна Грейс.

Килмър кимна.

— А някаква следа от Марвът? — запита той Донован.

— Не, той тръгна, след като отбихме атаката му. Разпитах обаче няколко от хората му, като приложих сила. Казаха, че момиченцето било в палатката си.

— Не изпадай в паника — Килмър се опита да успокои Грейс. — Марвът не е там. Охраната казала, че Франки е в палатката си.

— Не ми казвай да не изпадам в паника! — Гласът й трепереше от страх. — Възможно е да се е обадил и да е дал заповед да я убият. Може вече и да е заровена някъде в пясъка.

— Донован и Блокмън са влезли в лагера веднага след разразяването на бурята. Нападението е приключило за минути. Просто е нямало време да го сторят.

Може би. Мисълта за това беше непоносима и тя се опита да мисли за другата алтернатива.

— Кажи на Донован да отиде при жребчето в навеса да види дали е живо. Марвът заплаши, че ще го убие.

— Добре.

Килмър предаде съобщението на Донован. Изминаха пет мъчителни минути, преди Донован да им се обади отново.

— Жребчето го няма. Огледах навсякъде.

— Мили Боже! — възкликна Грейс. — Тя е отвела жребчето.

— Какво е станало? — не разбра Килмър.

— Франки се страхуваше, че ще убият новороденото. Изстрелите са я уплашили и тя е избягала с него.

— В тази буря? — не вярваше той.

Грейс кимна рязко.

— Тя много обича жребчето. Кажи на Донован да се опита да проследи… — прокара пръсти през косата си. — Господи, няма да са останали никакви следи! Не и в тази буря. Тя може да загине сред пясъците.

— Ще я намерим, Грейс.

— Да — не би могла да понесе някаква друга мисъл. — Тя е умно момиче. Не би излязла в бурята, ако не е подготвена, дори да е силно уплашена. Просто трябва разберем къде е.

— Веднага щом условията позволят, ще издигнем хеликоптера и ще претърсим района…

В този момент предното стъкло се пръсна на парчета и един куршум се заби в кожената седалка.

— По дяволите! Наведи се! — той натисна рязко спирачките и се претърколи навън. — Остани тук.

Друг куршум разпръсна пясъка около него. Изстрелът беше много точен. Който и да беше стрелецът, беше в защитено място, откъдето можеше да вижда ясно — каравана или някакво друго превозно средство. А и хората на Марвът не биха стреляли, ако той не е издал заповед.

— Мислиш ли, че можеш да ме победиш, Килмър? — гласът принадлежеше на Марвът. — Отстъпих само временно. Знаех, че ще дойдеш да спасиш детето. Трябваше само да изчакам. Чу ме, Арчър, все още можем да постигнем споразумение. Мислиш ли, че ти или детето сте в безопасност? Никога няма да си в безопасност. Дай ми каквото искам и детето ще живее. Ако не работиш за мен, и двете ще умрете. Заклел съм се в това над гроба на баща си. Просто въпрос на време е.

— Времето изтече! — промълви Грейс.

Тя лежеше до Килмър на земята, в ръцете си държеше карабина. Това не го изненада. Грейс не би се крила в караваната.

— Нищо не виждам, а ти?

— И аз — после, когато вятърът промени посоката си, видя луксозната каравана. — Ето я нашата цел. Не виждам той да разполага с някакви подкрепления. Ще му създам доста работа. А ти заобиколи и направи дупка в резервоара. Искам да видя как това копеле ще се изпече.

Той не изчака отговора й, а затича на зигзаг през дюните. Около него заваляха куршуми. Близо, дори прекалено близо.

 

 

Трябваше да стигне зад караваната. Грейс запълзя на длани и колене, а надолу по дюните се плъзгаше по корем. Чуваше свистенето на куршумите. „Бягай, Килмър.“ Но как би могъл да бяга в този пясък?! Тя едва пълзеше. Непрекъснато затъваше…

— Уцелих го, Ханли!

Гласът на Марвът — дрезгав, триумфален. Обзе я ужас. Беше сигурна, че говорят за Килмър. Някой от куршумите сигурно го беше уцелил. Тези думи на Марвът бяха последвани от неприлични ругатни.

— Не, още е жив. Отново стана — още един изстрел. — Как, по дяволите…? Къде е жената?

„Зад теб, копеле.“

Тя внимателно се прицели в резервоара на караваната. „Зад теб, кучи сине!“

Натисна спусъка. Караваната избухна и наоколо се посипаха метални отломъци! Парчетата се разлетяха във всички посоки.

Когато вдигна поглед, пламъците от експлозията вече бяха задушени от липсата на кислород, причинена от пясъчната буря. Нямаше съмнение обаче, че Марвът и хората му са намерили смъртта си. Никой не би могъл да преживее подобен ад.

— Хубав изстрел — Килмър куцукаше към нея. — Искаше ми се обаче малко по-бързо да заемеш позиция.

Обзе я облекчение.

— Страхувах се… Трябваше… — спря насред изречението. — Марвът е мъртъв.

— Добре. Жалко, че не се е случило малко по-рано. Например, преди трийсет или четирийсет години.

Тя затвори очи, най-после осъзнала, че е сложен край на всичките тези години на криене и страх. Край, постигнат само в няколкото секунди на експлозията.

Не, ужасът не беше приключил. Защото злото, посято от Марвът щеше да продължи. Заради него Франки се скиташе някъде из бурята. Което можеше да коства живота й.

— Франки! Трябва да я открием, докато не е станало късно.

— Да, знам — Килмър куцукаше обратно към караваната. — Ще отидем до оазиса, а там ще се организираме така, че да претърсим района.

— Чакай — тя се изравни с него. — Седни и ми позволи да превържа крака ти. Кърви ли?

— Не много — продължи да върви. — Няма време.

— Ако кърви, трябва да бъде превързан. Ще ми е необходима само минута.

— Казах ти — стигна до караваната и непохватно се опита да седне зад кормилото. — Не е важно.

— Важно е — тя го побутна към другата врата. — Ще шофирам аз — седна зад кормилото и грабна комплекта за първа помощ от задната седалка. — Престани да се правиш на светец. Не ти отива.

Сряза крачола му и го разтвори, за да открие раната. Куршумът беше преминал през плътта, кървенето беше по-силно, отколкото той признаваше.

— Би се скарал на когото и да е от екипа си, ако не обърне внимание на раната си.

— Трябва да стигнем до Франки — изкриви устни. — Изненадан съм, че искаш да изхабиш дори минутка заради мен.

— Това не е губене на време — тя направи превръзката. — Ти си важен за мен, Килмър.

Той застина.

— Така ли?

Тя се обърна и запали двигателя.

— Да — кимна Грейс.

 

 

Донован излезе от палатката да ги посрещне, когато караваната спря в оазиса.

— Франки не е тук. Изпратих Васкес и Блокмън да потърсят следи. Нищо. Дори не знаем в каква посока е тръгнала — погледна Грейс. — Съжалявам. Господи, съжалявам! Ако само беше останала тук, щяхме да я спасим.

— Страхувала се е за жребчето — Грейс изскочи от караваната. — Трябва да я намерим, Донован.

— Вече организирах група за търсене — той вдигна поглед към небето. — Дадох на Блокмън едно от навигационните устройства. Ще узнаем веднага, ако той я намери. Бурята намаля, но все още не можем да използваме хеликоптер. По дяволите, каза ли човекът от племето на Адам колко ще продължи?

— Не — Килмър също слезе от караваната. — Ако не успеем да се справим, ще се наложи да се обадя на Адам и да го помоля да ми изпрати помощ — тръгна към палатката. — И ще го запитам дали е утихнала болката в зъбите на Хасан.

— Куцаш — отбеляза Донован. — Имахте ли проблеми?

— Да, Марвът и хората му ни обстрелваха — уточни Грейс. — Раната трябва да се почисти и превърже наново, преди той да се впусне в акция.

— Марвът… — повтори като ехо Донован. — Мога ли да се надявам, че сте премахнали копелето?

— Мъртъв е. Грейс вдигна царството му във въздуха — Килмър влезе в палатката.

— Отлично! — каза Донован на Грейс. — Поне една част от операцията е протекла, както трябва.

В момента обаче на нея нищо не й се струваше както трябва. Защо тази буря не спираше?

— Сигурен ли си, че нито един от хората на Марвът не е видял Франки да напуска лагера?

— Гарантирам, че щяха да ми кажат. Когато бурята позволи, ще издигнем хеликоптер и ще я намерим.

— Не можем да чакаме — Грейс сви длани в юмруци. — Тя е само едно малко момиченце. Може да загине в пустинята.

— Знам. Знам. Щом групата се върне в лагера, веднага ще я изпратим в друга посока.

„И те вероятно отново няма да намерят нищо“, помисли си тя в агонията на мъката. Пустинята беше огромна. Макар че в тази буря Франки и жребчето биха могли да бъдат само на няколко метра от тях и те пак да не ги видят. Трябваше да помислят. Сигурно имаше начин, трябва да имаше… Тръгна към палатката, в която беше влязъл Килмър.

— Кажи ми, щом групата за търсене се върне.

 

 

Групата се върна в лагера след двайсет минути. Франки не беше с тях. Грейс стоеше и гледаше как мъжете, които не можеше да разпознае, вървяха към оазиса. Резултатът беше такъв, какъвто очакваше, и това засили паниката й. Колко дълго би могла да оцелее Франки, попита тя.

— Адам е тук, Грейс — каза Килмър зад нея.

Тя се обърна с лице към него.

— Довел ли е хората си?

— Да — стисна той устни. — Това, което си намислила, е лудост. Няма да се получи.

— Може би. Но не мога да измисля нищо друго. Бурята отслабва, но промяната е колеблива. Не искам да чакам възможността за издигането на този проклет хеликоптер — тя тръгна към групата мъже, събрани около ограденото място за конете. — Кой е шейхът?

— Аз ще те представя — Килмър се беше изравнил с нея. — Грейс Арчър, шейх Адам Бен Харун.

Мъжът, който се обърна с лице към нея, беше висок и мургав, в края на трийсетте. Лицето му беше интересно — по-скоро на западен човек, отколкото на жител на Средния изток. Той се поклони.

— Очарован съм да се запозная с вас. Съжалявам, че е при такива тъжни обстоятелства. Моите хора ще направят всичко възможно да намерят момиченцето ви.

— Благодаря ви — погледът й се отправи край него, към ремаркето с конете. — Благодаря ви още, че сте докарали конете.

Той сви рамене.

— Хората ми се зарадваха да се отърват от тях. Не успяха да ги свалят от ремаркето. Не че не притежават умения, но тези коне са… различни.

— Аз ще ги сваля от ремаркето.

— И защо?

— Надявам се да ме отведат при Франки…

— В тази буря?

— Вече не е толкова лошо, вятърът утихва. Имате предпазни качулки за конете?

Шейхът кимна.

— Да. Тъй като живеем в пустинята, налага се понякога да използваме специални приспособления за конете. Макар да предпочитаме да не пътуваме в такова време.

Животът на номадските племена беше такъв, че трябваше да са готови за всякакви ситуации. И тя се надяваше точно на този отговор.

— И сте взели две със себе си?

— Да, само че конете не ги обичат, защото ги карат да се потят. Вероятно ще изпаднат в паника и ще ги изгубиш.

— Ще се справя.

Надяваше се думите й да отговарят на истината. Конете бяха много близо до паниката преди.

— Това е риск, който трябва да поема. Жребчето на кобилата е с дъщеря ми. Надявам се инстинктът й да ги поведе към рожбата й. Чувала съм, че се е случвало.

— Имаш намерение да вземеш и двата коня? Нужна ти е само кобилата — намеси се Килмър.

— И аз помислих така отначало, но са били заедно през целия си живот. Те са Двойката. Кобилата е нервна без него. Не мога да съм сигурна каква ще е реакцията й, ако я пусна сама — тя отвори вратичката на ремаркето и спусна мостчето. — Не мога просто да стоя и да говоря. Трябва да ги приготвя за тръгване. Слава Богу, пясъкът вече не щипе така остро.

— Ще дойда с теб — заяви Килмър.

— Не, няма. За тях ти си непознат. Казах ти, че конете и без това ще са нервни. Искам да фокусират вниманието си върху Франки и жребчето. Дай ми една от радиостанциите, излъчващи сигнали за насочване, и ще установиш местонахождението ни, когато ги намеря — тръгна по мостчето. — А междувременно, Донован и Робърт могат да излязат с друг екип, за да продължат издирването. Трябва да използваме всички възможности.

— А аз какво ще правя, да въртя палци ли? Няма начин.

— Прави каквото искаш. Но няма да дойдеш с мен. Дори кракът ти да не беше ранен, щеше да бъдеш пречка.

И тя влезе в ремаркето. Господи, колко много искаше той да е с нея! Беше уплашена, а той винаги я караше да се чувства силна. Беше уморена да бъде сама, да се бори сама. Беше се уморила да бъде без него.

Е, но беше абсолютно сама в това. Имаше само Чарли и Надежда. И трябваше да е доволна. Нежно погали жребеца по врата.

„Здравей, Чарли. Не очаквах да те видя толкова скоро, но имаме проблем…“

Глава 19

Вятърът отново се усили. Беше трудно дори да се диша. От колко ли време беше сред пустинята? Часове? Вероятно не. Може би бяха излезли от оазиса съвсем скоро. Трудно беше да се каже. Сякаш се намираше в някакво изкривено време, различно от това на Земята. Чарли дишаше извънредно трудно въпреки маската, която покриваше очите и носа му. Долният й край беше отворен, за да позволява циркулация на въздуха, но той беше наситен с песъчинки. Надежда като че ли се справяше малко по-добре.

Чарли спря и вдигна глава.

„Продължавай да вървиш. Къде, по дяволите, са чудесните ви инстинкти? Трябва да намерим Франи и жребчето.“

Неочаквано Чарли се втурна напред, после рязко смени посоката. Надежда не изоставаше.

„Не така трябваше да се развият нещата. Този път трябваше да води Надежда. Тя е майката, по дяволите.“

Само че Надежда беше свикнала да следва Чарли. Грейс можеше само да се моли тя да поеме водачеството, когато се прояви майчиният й инстинкт. На това място пясъкът беше по-гъст, Грейс се чувстваше дезориентирана и не можеше да каже колко близо са до склона на огромната дюна. Чарли спря, залитна, изправи се. Грейс едва успя да се задържи на гърба му. Надежда тревожно изцвили.

„Аз също се страхувам. Сякаш сме се изгубили в пъкъла. Но щом аз съм толкова уплашена, как ли се чувства Франки?“

Чарли слизаше по склона на дюната, подплъзваше се, залиташе, понякога почти подскачаше и друсането беше много силно. Внезапно, тя се преметна през главата му и потъна в мрак.

Разтърси глава, за да я проясни, и едва не повърна.

— Чарли? — извика Грейс.

Не го виждаше. Не виждаше нищо, освен пясък и мрак. Трябваше да намери навигационното устройство в джоба си, да натисне бутона и да каже на Килмър къде се намира. Едва не изкрещя, когато се опита да мръдне дясната си ръка. Нещо не беше наред с рамото й… Затърси, макар да й беше крайно неудобно, с лявата си ръка. Намери бутона и го натисна.

„Ела и ме вземи, Килмър. Паднах зле. Сега всичко зависи от теб. Ти трябва да намериш Франки.“

— Чарли! — извика Грейс.

Видя го само на няколко метра, а Надежда стоеше на крачка зад него. Опита се да седне, но падна отново по гръб, когато болката рязко я прониза. Пое си дълбоко дъх и зачака болката да утихне. Не можеше да остави конете сами и безпомощни, макар самата тя да беше също безпомощна. Можеха да изпаднат в паника и да се наранят. Бурята отново беше поутихнала, пясъкът щипеше дразнещо, но вече не заслепяваше. Запълзя към Чарли, стигна до него и бавно се изправи — първо на колене, после на крака. Провери сигурността на маската му, след това направи същото за Надежда.

„Ще трябва да се справите сами. Върни се в оазиса, Чарли. Заведи Надежда у дома.“

Той не помръдна.

„Върни се в оазиса. Какво чакаш?“

Той изцвили и не помръдна.

„Тръгвай!“

Той се обърна и в следващата минута двамата с Надежда се скриха зад воала от пясък. Тя се свлече на пясъка и отпусна глава на лявото си рамо.

— Окей, Килмър, къде си?

„А ти къде си, Франки, бейби?“

— Грейс!

— Тук съм — тя с мъка се изправи на лакът. — Тук съм, Килмър.

Изведнъж той се озова до нея и коленичи.

— Какво се случи?

— Постъпих глупаво. Паднах… Трябва да намериш Франки. Претърси района. Чарли се държеше странно, като че ли искаше да потегли в точно определена посока, преди да падна. Побързай.

— Донован, Блокмън и другите са непосредствено зад мен. Къде се удари?

— Рамото, мисля. Видя ли Чарли и Надежда? Изпратих ги обратно в оазиса. Чарли е умен, надявам се, че ще разбере и…

— Не ги видях. Кое рамо? — дясното.

Той опипа първо ръката й, после и рамото.

— Не мисля, че има счупване. Обзалагам се, че ставата се е разместила.

— Тогава я намести и да намерим Франки.

Той поклати глава и се изправи.

— Мисля да оставя това на Донован.

Тя го гледаше втренчено, сякаш не вярваше на ушите си.

— Какво?

— Остави ме в лагера и тръгна сама. Оставих те да тръгнеш, защото вземането на решението беше продиктувано от разума ти. Но няма да ти позволя да се скиташ из пустинята, докато изпитваш силна болка, след като мога да се справя с търсенето толкова добре, колкото и ти — тръгна нагоре по дюната. — Ще кажа на Донован, че съм те намерил. Ще те уведомя незабавно, когато намеря дъщеря си — хвърли й поглед през рамо. — Моята дъщеря, Грейс. Не искам да бъда лишен от възможността да я спася. Тя принадлежи и на мен.

— Дяволите да те вземат, Килмър. Намести рамото ми.

Той не отговори. Вече беше изкачил дюната наполовина.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — в очите й бликнаха сълзи. Щеше да го убие, само да можеше!

— Донован! — извика тя. — Донован!

 

 

Килмър се сблъска с Донован на върха на дюната.

— Раменната става на Грейс е разместена. Намести я, но без да бързаш. Ще я боли ужасно. Искам да намеря Франки, преди тя да е преминала през ада — обърна се към Блокмън. — Грейс мисли, че има вероятност Франки да е в този район. Ти и Васкес тръгнете на изток, а аз ще тръгна на запад.

— Аз съм този, на когото ще се наложи да премине през ада! — извика Донован след него. — Тя ще разбере, че се бавя нарочно.

— Вероятно. Ще трябва да се справиш.

— Копеле! — изсъска Донован.

След кратка пауза добави:

— Желая ти късмет, Килмър!

— Благодаря.

Късмет. Щеше да има нужда от благосклонността на съдбата. Това малко момиченце имаше такава власт над всички тях. Всичко би могло да й се случи в тази буря. Никога през живота си не беше изпитвал такъв страх.

Не, това не беше вярно. Когато беше видял Грейс да лежи наранена в пясъка, без малко щеше да си изгуби ума от страх.

„Забрави за Грейс. Тя е в безопасност. Мисли за Франки. Намери Франки.“

Грейс беше казала, че може би е наблизо. Молеше се на Бога да се окаже права. Сега бурята беше само тънък воал от пясък, но пак имаше опасност да не я забележи. Трябваше да вика, непрекъснато да вика името й. Свали маската си.

— Франки! Франки, отговори ми!

Никакъв отговор.

— Франки!

— Франки!

Господи, гласът му едва излизаше, дрезгав. От колко ли време викаше непрекъснато? Петнайсет минути? Трийсет? Гърлото му беше сухо и дращеше от пясъка, който вдишваше.

— Франки!

Може би не можеше да му отговори. Може би се беше ударила или…

— Франки! — извика отчаяно. — Джейк е. Отговори ми.

Отново не последва отговор.

— Франки!

Слаб звук долетя през воя на вятъра. Той замръзна на мястото си. Вик?

— Франки?

Отново чу звука, вляво, надолу по дюната. Не беше човешки вик. А тихо цвилене. Франки беше взела със себе си жребчето. Килмър се запрепъва надолу по дюната, плъзгаше се, падаше, ставаше. Защо Франки не му беше отговорила? Ако беше в съзнание, трябваше да го е чула. Беше точно над нея. Може би не беше Франки. Възможно беше жребчето да се е отделило от нея. Господи, не искаше дори да си помисли за това!

— Франки!

После видя купчинката, покрита с одеяло, в подножието на дюната.

— По дяволите!

Беше долу само за секунди. Вдигна одеялото. Франки се беше свила на кълбо до жребчето, прегърнала го. Дали беше жива? Лицето й беше бледо и зацапано от пясъка, очите й бяха затворени. Тя бавно ги отвори.

— Джейк?

Господи! Гърлото му се беше свило от чувствата, които изпитваше, и не можеше да говори. Кимна рязко. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Помислих, че може да е Марвът. Той искаше да убие Маестро.

— Знам! — промълви той, като я притискаше към гърдите си.

Тя започна да се дърпа.

— Стискаш ме прекалено силно. Не мога да дишам.

— Съжалявам — каза той. — Това е нещо ново за мен. А и малко се тревожех за теб. Както и майка ти. Трябва веднага да те заведа при нея.

— Тя добре ли е? Страхувах се, че Марвът…

— Марвът няма да ни тревожи повече. Майка ти е добре. Удари рамото си, докато те търсеше, но не е нещо сериозно. А сега да измъкнем и теб оттук — натисна бутона на навигационното си устройство. — Жребчето добре ли е?

— Чудесно — тя направи гримаса. — Обаче Маестро не е много умен още. Не искаше да стои под одеялото. Непрекъснато му повтарях, че трябва да се крием, но предполагам, че не ме разбираше. Много ми се искаше мама да е тук.

Жребчето се опитваше да се изправи на крака.

— Но беше достатъчно умен, за да изцвили и така да ми покаже къде сте.

— О, това не беше той, а Чарли.

— Чарли?

— Чарли и Надежда. Ей ги там — тя кимна наляво. — Дойдоха преди час. Избягали ли са?

— Не — Килмър успя да различи Двойката през воала от пясък. Бурята почти беше спряла, слава богу. — Търсеха те.

— Знаеш ли, надявах се, че ще ме търсят. Чарли стоеше тук пред нас като охрана. Може би заради жребчето. Той му е баща. Мисля, че това има значение.

Той й помогна да се изправи и изтупа праха, доколкото можа, от нея.

— Така е.

 

 

Устройството на Донован изпищя тъкмо когато довършваше наместването на ставата. Той замръзна и му хвърли поглед.

— Килмър е. Сигурно е намерил Франки.

Грейс отблъсна ръката му и с мъка се изправи на крака.

— Да вървим, те имат нужда от нас.

Той кимна.

— Ще му е нужна помощ, но нашите хора, както и тези на Адам, ще дойдат всяка минута.

— Да вървим Донован! Трябва да съм при тях.

— Реших, че е добре да ти кажа — опита се да й помогне да изкачи дюната, но тя го отблъсна. — Макар че ти явно не си в настроение да ме чуеш.

— Не искам да слушам никого, освен Франки.

— Той ще я доведе при теб, Грейс.

Тя го знаеше, но тревогата й беше много силна. Дали Франки беше добре? Не искаше да мисли за различните възможности.

— Няма да се наложи да я доведе при мен. Аз ще отида при нея.

— Нека ти помогна, тогава.

Тя му беше ядосана. Даже донякъде беше разочарована от него. Но в момента това нямаше значение. Не и когато трябваше да стигне до Франки.

— Да, помогни ми, Донован.

След десет минути Грейс видя Франки. Първо я чу, а след няколко минути силуетът й се очерта въпреки вихрещия се пясък. Робърт Блокмън я беше качил на раменете си, устата и очите й бяха покрити с шалче. Килмър вървеше до тях.

— Здравей, мамо! — махна й с ръка Франки. — Виж как яздя Робърт. Казах му, че мога да вървя, но той отвърна, че сигурно съм много уморена.

— Когато е побягнала не е помислила и не е взела кон, който би могла да язди — усмихна се щастливо Килмър. — Само че Блокмън се справя добре като товарно животно — има много мускули и почти никакъв мозък.

Робърт се засмя.

— Поне не ме простреляха като теб.

Грейс, в почуда, осъзна, че те се шегуват. Беше толкова уморена, струваше й се, че всеки момент ще се разпадне, а те се смееха.

— Остави я долу, Блокмън — Килмър наблюдаваше изражението на Грейс. — Почини си малко.

Блокмън внимателно остави Франки на земята.

— И без това трябва да отида да проверя дали конете ни следват — и той затича в посоката, от която бяха дошли.

— Да, Маестро имаше желание да дойде с нас, а мисля, че Чарли ще се погрижи той да върви редом с нас — Франки смръщи вежди, като видя превързаното рамо на Грейс. — Добре ли си, мамо?

Грейс претича разстоянието, което ги делеше, и падна на колене пред Франки.

— Да, вече се чувствам прекрасно — каза тя с дрезгав глас, прегърна дъщеря си и зарови лице в косата й. — Ти много ме уплаши. Не трябваше да бягаш така.

— Трябваше да защитя жребчето. Когато се роди, ти ми каза, че трябва да се грижа за него — тя прегърна здраво Грейс, после направи крачка назад. — Взех одеяло, под което да се скрием, но Маестро не искаше да ми се подчини — сбърчи носле. — Не успях да се справя добре като теб. Но той знае, че го обичам, и мисля, че това ни помогна.

— Любовта обикновено помага — тя погледна над рамото й към Килмър. — Не е ли пострадала?

— Само малко е обезводнена — отговори Килмър. — И уморена. Мисля, че ще спи добре тази вечер. Караваната е паркирана на пътя. Да я заведем дотам, а после ще я върнем в оазиса. Как е рамото ти?

— Не беше съвсем добре — каза Донован. — Както и настроението й — усмихна се на Франки. — Може да се наложи да кажеш някоя добра дума за мен!

Погледна я умолително той.

— В какво си сгрешил? — запита Франки.

— Направих превръзката много бавно. А тя искаше да те търси.

— Джейк ме намери, мамо. Чу Чарли, когато конят изцвили и така му показа мястото, където бяхме.

— Чарли?

— Каза, че Чарли е стоял като охрана над нея и жребчето — намеси се Килмър. — Реши, че се е грижил за Маестро, защото му е баща. Казах й, че е възможно — усмихна се той.

— Бащите имат специални чувства към своите деца.

— Намерих конете — каза Робърт, когато отново застана до тях. — Следват ни, но жребчето е много бавно.

— Малко е — защити го Франки. — Ще можем ли да го вземем в караваната?

— Не мисля, че идеята е добра — каза Грейс. — Няма да има достатъчно място. А и вероятно ще иска да остане с майка си.

Франки смръщи вежди.

— Тогава и аз ще вървя с него. То е моя отговорност.

— Не, няма — възрази Грейс. — Искам веднага да се върнеш в оазиса.

Франки стисна твърдо устни.

— Когато се върне и жребчето.

— Франки…

— Ще изпратя Блокмън да заведе конете обратно в лагера — каза Килмър.

— Кой, аз? — Робърт направи гримаса. — Може и да опитам, но може би ще е по-добре Васкес да ми помогне.

— Аз трябва да се грижа за Маестро — повтори Франки.

— На какво разстояние сме от лагера? — запита Грейс.

— Четири мили — отговори Килмър. — Прекалено много, за да ги измине пеш след всичко, което й се е случило дотук. На две мили сме от пътя. Ще можем да вземем ремарке за конете, но след като се върнем в лагера.

— Не мислех за Франки — тя се усмихна на дъщеря си. — Права си, жребчето е твоя отговорност, но Чарли и Надежда са моя. Доведох ги в пустинята, за да те намерят, и те свършиха работата си. Не мога да ги изоставя сега без човек, на когото да имат доверие.

Франки кимна.

— Значи и двете ще останем.

— Глупаво е да останем и двете. Ще можеш да осигуриш ремаркето, след като се върнеш в лагера. И това ще е огромна помощ.

Франки поклати глава отрицателно.

— Франки, ти свърши работата си. Погрижи се за безопасността на Маестро. А сега е време да улесниш задачата на всичките тези мъже, които излязоха в бурята да те търсят. Те ще се тревожат, докато не разберат, че си на сигурно място в лагера.

— Но аз не искам… — въздъхна тя. — Добре. Ще се върна в лагера, за да подсигуря ремаркето. Но после ще се върна с Джейк — обърна се към Килмър. — А ти трябва да изпратиш някого с мама, за да й помогне. Никой друг не би могъл да се справи с Чарли и Надежда, но не искам тя да бъде сама.

— Аз също — каза той тихо. — Ще мога ли аз да се погрижа за нея? А Донован да те заведе до лагера и да се върнете с ремаркето.

Франки изучава изражението му една дълга секунда.

— Да, ти ще бъдеш достатъчно добра компания на мама.

— Отлично — Килмър я прегърна бързо и се обърна към Донован: — Тогава, вие тримата тръгвайте. Ще е чудесно, ако сте докарали ремаркето на пътя, когато ние стигнем там.

Той се върна при Грейс, а Блокмън, Донован и Франки потеглиха към оазиса.

— Има ли начин да накараме конете да вървят малко по-бързо?

— Вероятно не. Жадни са и пясъкът щипе кожата им, а това означава, че не са в добро настроение. Провери ли Блокмън маските им?

— Аз го направих много внимателно.

— Тогава, ще ги проверя отново — тя вдигна поглед към небето. — Мисля, че се е прояснило малко. Дали бурята няма най-после да спре?

— Трудно е да се каже. Но вятърът е доста по-слаб — погледна отново към пътя. — Мисля, че виждам Двойката.

— Чарли и Надежда — поправи го тя.

— Както и да е.

— Не… Те намериха Франки. Като ги наричаме Двойката, те сякаш са… анонимни. Не го заслужават.

Той хвърли поглед през рамо и се усмихна.

— Чарли и Надежда, тогава.

— Все още накуцваш. Трябваше да оставиш Донован с мен и…

— Не, не трябваше да направя така — погледна я право в очите. — Точно тук, при теб, ми е мястото.

Господи! Не можеше да откъсне поглед от неговия. Той кимна и отмести очи — погледна към конете, които вървяха към тях.

— Не изглежда да бързат. Защо не им поговориш и не им кажеш, че ние бързаме?

— Те невинаги ме слушат. А и напоследък не им беше лесно.

— С всички ни беше така — като го видя, Чарли отстъпи назад. — Хей, няма да те нараня — направи гримаса. — Това е смешно, нали? Би могъл да ме стъпче както слон — муха. Добре, ти ми кажи какво да правя.

— Остави мен да се справя с тях. А ти се погрижи за жребчето.

— Колко унизително! Ще се занимавам с децата — погледна новороденото конче. — Но е страшно хубаво. Хайде, човече.

Грейс направи крачка към Чарли и го погали. Той трепна и пристъпи от крак на крак. Както беше казала на Килмър, в днешния ден конете бяха преживели събития, които биха разстроили много по-мили и спокойни животни. Истинско чудо беше и това спокойствие, на което се радваха в момента.

— Успокой се. Почти приключи. Още малко и ще се измъкнем от всичко това — прошепна тя. — Благодаря ти, момче…

 

 

— Мамо! — каза тихо Франки. — Вече е ден и бурята премина. Може ли да отида до ограденото място, за да видя как е Маестро?

Беше шест и половина. Грейс се прозина.

— Едва се е съмнало. Всички бяхме много уморени, след като прибрахме конете снощи. Жребчето също има нужда от сън.

— Искам просто да го видя. След вчера… Бях толкова уплашена — Франки вдигна раменца. — Искам само да го видя.

Защото се беше страхувала, че ще го изгуби. Точно както Грейс се беше страхувала, че ще изгуби Франки.

— Знам — протегна ръце. — Ела тук — взе я в прегръдките си и я залюля. — Хей, казвала ли съм ти някога колко много те обичам?

— Не бъди толкова сантиментална! — но отпусна глава на рамото на Грейс и също я прегърна здраво. Останаха така няколко секунди.

— Аз също се страхувах за теб вчера. Но си спомних какво ми беше казала — че трябва да имам доверие в Джейк. Той успя, нали?

— Да, успя — Грейс отново я прегърна. — И ти също успя. И аз. Работихме всички заедно.

Франки се усмихна.

— А не е ли забавно, че Чарли повика Джейк при нас?

— Чарли е много умен.

Франки кимна.

— Като чичо Чарли. Бях права да дам на жребеца неговото име, нали? Може би това би се харесало и на чичо Чарли. Ти какво мислиш?

— Мисля, че чичо Чарли щеше да се гордее, че името му се носи от жребеца, който е спасил живота ти.

— Знаеш ли, когато двамата с Маестро лежахме в пясъка, аз мислех за Чарли. И непрестанно чувах музиката в главата си. Тя ме… стопляше. И аз вече не се страхувах.

Грейс преглътна, защото гърлото й се беше свило мъчително.

— Това е добре, Франки.

— И когато Джейк дойде, знаех, че всичко ще е наред. Не защото ти ми каза, че той е мой баща. Познавам бащите на някои от моите приятелки, и са истински неудачници.

— Как се чувстваш сега, когато знаеш, че Джейк е твой баща?

Франки поклати глава.

— Не знам. Странно… Ще трябва да свикна с това.

— Обвиняваш ли ме?

Франки я погледна изненадано.

— Защо да те обвинявам? Харесвам Джейк, но ти си моята майка. Обичам те. А ние живеехме добре и без него.

Грейс се засмя.

— Просто питах — изправи се. — Отиди да видиш как е жребчето. Веднага щом се облека, ще дойда при теб.

 

 

Шейхът стоеше до оградата и гледаше Чарли и Надежда, когато Грейс отиде при тях след четирийсет и пет минути.

— Не изглежда да са пострадали от бурята.

Грейс кимна.

— Приспособленията, които ни дадохте, помогнаха много. Но, наистина, и двата коня се потяха обилно. Двете с Франки ги почистихме и измихме очите им, когато се прибрахме тук снощи — направи гримаса. — Не беше лесно.

— Изненадан съм, че сте успели да свършите и това.

— Аз също. Вероятно вече са се научили, че могат да ни имат доверие.

— Изключителни коне — каза той. — Спомням си колко красиви бяха по времето, когато Бъртън ги обучаваше, но съм забравил за другите им качества. Какви са плановете ви за тях? — усмихна се. — Мога да бъда убеден да се грижа за тях.

— Много си мил — усмихна му се тя. — Предполагам, че наследниците на Бъртън имат права над тях. Обаче няма да ги получат. Досегашният живот на конете не е бил никак лек и не бих рискувала това да продължава.

— Аз съм много мил с конете си.

Тя поклати глава.

— Обещах на Чарли, че ще се грижа за него. И ще го направя.

Шейхът кимна.

— Разбирам — извърна се. — По-добре да се върна в лагера си и отново да поема своите отговорности. За мен беше удоволствие да се срещна с теб. Надявам се отново да те видя, както и дъщеря ти.

— Ти беше много любезен, но мисля, че двете с Франки ще искаме да останем, поне известно време, далеч от тази част на света.

— Спомените се стопяват, а мога да ти покажа толкова красиви части на пустинята, че да останеш изумена.

— И пясъчната буря ме изуми.

— Вярно е — засмя се той тихо. — Но тя поне ни даде шанс.

Грейс го загледа как се отдалечава.

— Той наистина би се грижил за конете — тя се обърна и видя Килмър да излиза от навеса. — Адам никога не казва нещо, което не мисли или няма намерение да изпълни. Той много се гордее с пустинята си. Освен това разбира, че преживяването е било извънредно лошо за теб.

Тя поклати глава.

— Искам да си отида у дома.

— Във фермата на Чарли?

Тя кимна.

— Франки трябва отново да заживее нормално. А аз трябва да се сбогувам с приятеля си Чарли. Още не съм направила това. Ако приятелите му все още не са му отслужили литургия, ще го направя аз.

— Добре, разбираемо е — той погледна конете. — И къде е моето място?

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да ви оставя да си отидете. Нито теб. Нито Франки.

Първо я обзе радост, от която й се зави свят, а после — страх.

— Нямаш избор. Нито една от нас двете не ти принадлежи.

— Тогава ще работя за това, което искам — погледна я. — С Франки няма да ми е толкова трудно. Тя с радост ще ми даде шанс. Току-що ми сподели, че си й казала, че съм неин баща. Защо си го направила?

— Струваше ми се правилно в онзи момент — навлажни устни. — Тя го прие добре. Как се държа с теб?

— Много спокойно. Нито сълзи, нито прегръдки. Мисля, че съм на изпитателен срок. Това ме устройва. Не очаквам нищо друго. Всичко, което искам, е шанс — заговори по-тихо. — Шанс, Грейс.

— Казах ти, ще ти позволявам да я виждаш.

— Шанс с теб, Грейс. Шанс да градя бъдещия ни живот заедно.

Тя рязко поклати глава.

— Няма върху какво да градим. О, разбира се, сексът. Това обаче не е достатъчно.

— Но е добър старт — направи пауза. — Освен това, мисля, че между нас има нещо много повече от секс. Уважение, харесване… може би любов. Поне от моя страна. Аз се интересувам истински от теб. Нека си дадем възможност да открием какво още изпитваме един към друг — усмихна се. — Обещавам, ще направя така, че да е забавно за теб.

Тя почувства как кръвта й се стопля и по лицето й плъзва руменина, когато го погледна.

— Не искам да бъда забавлявана.

— Напротив, искаш. В момента си спомняш колко добре се чувствахме заедно преди време. А на мен не ми се налага да си спомням. Спомените са непрекъснато с мен.

Тя поклати глава.

— В момента не мога да се справя с това. Не знам точно какви са чувствата, които изпитвам към теб. Не знам дали искам да рискувам да те направя част от моя живот, а и от този на Франки.

Погледът й изучаваше изражението му.

— Разбирам, че бързам, притискам те. Добре, ще ти дам малко време — стисна устни. — Но не много. Кога искаш да се върнеш в Алабама?

— Колкото е възможно по-скоро. Трябва да уредя транспорт за Чарли, Надежда и жребчето.

— Това ще отнеме време. Нямаш документи за конете и не е лесно да се уреди влизането им в Съединените щати.

Тя смръщи вежди. Все още не беше помислила логично.

— По дяволите!

— Ще изпратя теб и Франки в Щатите утре. Ще помоля Адам да ми даде няколко от своите хора, за да се грижим за конете, докато успея да ти ги изпратя с кораб. Това устройва ли те?

— Да, благодаря ти.

— Не ми благодари. Бих искал да се грижа за теб. Трябва да наваксвам цели девет години — погледна я право в очите. — И ще поддържам връзка с теб поне докато ти изпратя конете. Ще ти се обаждам всяка вечер и ще разговаряме, ще се опознаваме все повече. Може би ще ни е по-лесно да общуваме, ако сме далеч — обърна се и тръгна обратно към палатките. — И ще започна веднага да работя за това, което казах.

— Килмър! — повика го тя отново.

Той хвърли поглед през рамо.

— А двигателя? Все още ли го искаш?

— Да, по дяволите.

— Дори да го намериш, мислиш ли, че ЦРУ ще ти позволят да го задържиш?

— Ако успея да го намеря достатъчно бързо. Правото на собственост е девет десети от закона — усмихна се той. — А аз се застраховах още преди година. Обадих се на двамата законни наследници на Бъртън и купих от тях бъдещите им права върху имуществото на Бъртън. Предложих им сто хиляди долара и десет процента от всичко, което успея да спася от унищожение. Те решиха, че съм луд да вярвам в празни мечти, подписаха документите и потънаха вдън земя.

— Много умно.

— Сделката е напълно законна. Аз поемам риска, а тези десет процента могат да ги направят по-богати, отколкото някога са мечтали — присви очи. — Защо задаваш този въпрос сега?

— Можеш да се върнеш в района, където Чарли обикаля вчера. Близо до скалното дере от другата страна на дюните.

— Защо?

— Той непрекъснато се връща там. Не обърнах много внимание тогава. Не бях сигурна, че конете могат да заведат когото и да било до мястото, където е скрит двигателят. Реших, че просто обикаля в кръг.

— Може би е било така.

— Но снощи, докато търсихме Франки, той като че ли знаеше къде отива, и я намери. Инстинктът му беше безпогрешен. Може би инстинктът го е водил и вчера следобед. Инстинктът и паметта.

— Възможно е. Струва си да опитаме — той задържа погледа й. — Инстинктът и паметта могат да се окажат много добра основа, нали?

Измина дълъг миг, преди тя да успее да откъсне погледа си от неговия.

— Понякога. Както каза, струва си да опитаме.

— Точно така — каза той тихо. — Точно това казах, Грейс.

Епилог

Шест месеца по-късно

— Те са тук, мамо! — Франки дотича в конюшнята. — Видях ги на завоя на шосето.

Грейс застина, после бавно се извърна от Дарлинг. Сърцето й биеше тежко, чувстваше руменината, избила по бузите й.

— Защо не отидеш да ги посрещнеш? Аз ще дойда веднага след теб.

— Побързай.

И Франки изтича вън от конюшнята. Тя не искаше да бърза. Затвори очи и се опита да се успокои. Разбира се, знаеше, че този момент ще дойде. Килмър й се беше обадил снощи и й беше казал, че ще пристигнат днес.

Това обаче не й беше помогнало кой знае колко. Беше лежала будна цяла нощ, в очакване. А сега й се искаше да затича по шосето като Франки. Пое си дълбоко дъх и излезе от конюшнята. Донован и Франки отваряха портата на ограденото място, за да влязат Чарли, Надежда и жребчето. Козмо изрева и затича в тръс към тях. А Килмър вървеше към нея.

— Имаш ново попълнение сред конете. Чух още, че имаш нужда и от допълнителна работна ръка.

Господи, изглеждаше страхотно!

— Твоята квалификация е прекалено висока.

— Изпробвай ме.

— Каза, че си намерил двигателя. Оказа ли се това, за което се говореше?

— Да, предварителните тестове са удивителни.

— Тогава нямаш нужда от работа.

— Имам. Имам нужда от теб — усмихна се. — Мисли за статута си. Ще бъдеш единствената собственичка на ранчо, която ще има работник милиардер.

— Идеята има и добрите си страни.

Той беше достатъчно близо, за да го докосне. Господи, как й се искаше да го докосне! Беше минало толкова много време.

— Знаеш, че винаги съм се интересувала от положението си в обществото. Разбира се, ще се радвам да ти осигурявам допълнителни награди.

— Разчитам на тях. Очаквам ги с нетърпение. Няма да мога да живея без тях.

— Нито аз.

Време беше. Не можеше да чака повече. В следващия миг беше в прегръдките му.