Айрис Йохансен
В неизвестност (7)

Глава 7

— Дванайсет часа — повтори Килмър. — Може и да няма голямо значение. Ако източникът на информация на Керсов е човек от ЦРУ, той ще е безполезен за Марвът, защото никой в Лангли няма информация за Грейс.

— Ако — повтори Донован.

— Те вече нямат нищо общо с нея.

— Те все още имат своите връзки във ФБР. А какво ще попречи на ФБР да подръпне конците — тоест да използва местните полицейски участъци, за да се сдобие с информация?

— Нищо.

Да, предполагаше се, че ЦРУ и ФБР си сътрудничат по-усилено в последно време. Килмър не беше забелязал много признаци това да е наистина така, но тази ситуация можеше да бъде и съвсем различна. Конгресът обикновено вдъхваше удивително единомислие на организациите, когато започнеше да говори за орязване на бюджета.

— Ще накарам и Блокмън да се заеме с това. Той все още не е помогнал с нищо, но пък са минали само два дни.

Донован мълча един кратък миг.

— Ще кажеш ли на Грейс?

— Защо? За да се тревожи за нещо, за което не може да направи нищо в момента?

— Грейс не би искала да бъде държана на тъмно по въпрос, който може да се отрази на нея или дъщеря й.

— Нищо от случващото се в момента не се харесва на Грейс. Затова и няма да й кажа нищо, докато не разполагам с нещо по-определено. Нещо, което да мога да захапя, както се казва.

— Ще имаш късмет, ако тя не те захапе. Ще ти се обадя, когато науча повече — и той затвори.

Донован беше прав — Грейс не би одобрила той да пази нещо в тайна от нея, дори това да е за нейната защита. Е, по дяволите! В миналото беше принуден да стои настрани и да остави Грейс да поеме цялата тежест. Нямаше да постъпи така и сега. Щеше да направи, каквото трябва…

До слуха му достигна нежна музика. Откъде ли идваше?

Може би беше радио? Не, това бяха колебливи и деликатни звуци на пиано. Погледна часовника си. Един и четирийсет след полунощ. Музиката идваше от предната веранда. Той прекоси дневната, застана до вратата със стъкленото прозорче и погледна навън.

Франки седеше на верандата пред малкото пиано. Беше облечена в бял хавлиен халат и пухкави розови чехли, изражението й беше изключително концентрирано. До нея имаше джобно фенерче, което тя не използваше.

Сигурно го беше усетила, защото вдигна бързо глава.

— Мамо?

— Не е майка ти — той отвори вратата и излезе на верандата. — Знаеш ли колко е часът, Франки?

Тя въздъхна.

— Късно е. Добре поне, че не е мама. Не искам да я събудя. Винаги е много уморена, когато обяздва някой жребец.

— А това не може ли да почака до сутринта?

Франки поклати глава.

— Понякога музиката не спира само защото се е стъмнило и е време за сън. А тази мелодия принадлежи на Чарли и не искам да я загубя.

— Разбирам — да, тя беше просто още едно обикновено дете. — Но има едно малко затруднение. Не мисля, че майка ти би искала да си сама навън в този час. Освен това, много е студено. Какво ще направи тя, ако те открие тук? Ще те накара ли да си легнеш?

— Не, точно затова излязох, след като тя заспа — Франки направи гримаса. — Щеше да остане тук с мен, докато не реша да се прибера вътре. Тя знае как се чувствам, когато имам нужда от музика — смръщи вежди. — Ти ще й кажеш ли, че съм тук?

— Не — той се усмихна. — Аз може и да не знам нищо за музиката и за обяздването на жребци, но съм много добър в това да седя и да гледам. Предлагам да остана тук, във всекидневната, докато ти не решиш да се прибереш.

Лицето й грейна.

— Не ти ли се спи?

Той поклати глава.

— Аз и без това си лягам в малките часове. Ще ми е приятно да седя тук, отпуснат, и да те слушам как свириш.

Тя го погледна, изпълнена със съмнение.

— Наистина ли?

— Абсолютно — отговори той извънредно сериозно.

— Окей — тя отново се наведе над пианото. — Благодаря, Джейк…

— Няма за какво — той влезе в къщата, грабна едно одеяло от дивана и се върна при нея. — Но ще трябва да се завием, защото това е част от сделката. Не си вече в Алабама. Нощите тук са студени дори през август.

— Да, забелязах — тя остави той да я завие, но без да отделя поглед от пианото. — Странно…

Той стоеше и я гледаше. Момичето беше така погълнато от заниманието си, че той се съмняваше, че го е чула. С къдриците си и големия халат тя приличаше на героиня от филм с Шърли Темпъл. Но нямаше нищо детско в обзелия я импулс за творчество и в съсредоточеността й. Дългите й мигли хвърляха сянка над коприненонежните й бузи и той не виждаше очите й, които според Робърт имаха формата на неговите. Дали Франки наистина приличаше поне малко на него? И какво, ако беше така? Това… му харесваше.

Обърна се и отвори вратата. Отпусна се на близкия фотьойл и затвори очи, заслушан в мелодията, която Франки сътворяваше.

Двойката тичаше към нея. Бяха бели, но изглеждаха сребристи на лунната светлина. Сините им очи блестяха диво, докато препускаха през полето.

Канеха се да я убият. И Грейс си каза, че трябва да стои неподвижно. Ако се обърнеше и се опиташе да избяга, те щяха да я преследват, да я смачкат. Беше ги видяла да стъпкват до смърт един от конярите сутринта, когато той беше изпаднал в паника и се беше опитал да се отдалечи.

„Знам, че трябва да го направиш. Знам, че се страхуваш. Аз не съм заплаха за теб. Не съм заплаха. Не съм заплаха.“

Конете бяха достатъчно близо и Грейс усещаше мириса на потта им. Каза си, че не трябва да помръдне дори. Сърцето й биеше толкова тежко, че изпитваше болка в гърдите. Още няколко метра и те щяха да връхлетят върху нея. Тя отпусна ръце до тялото си. Много внимаваше да не ги протегне напред, защото те можеха да го сметнат за агресивен жест.

„Не съм заплаха.“

Те се носеха към нея бързи като мълния. Искаше да затвори очи, а трябваше да ги държи отворени. Може би щеше да намери начин да избегне копитата…

„Моля ви, аз не съм заплаха.“

Не успяваше да постигне контакт с тях. Каквото и да ги движеше, то беше прекалено силно. Само след секунди щяха да я съборят на земята. И тя щеше да умре. Още един опит. С цялата сила, на която беше способна. С цялата воля.

„Не съм заплаха!“

Двойката се раздели в последния момент и конете минаха от двете й страни! Усети раздвижването на въздуха, пръстта и дребните камъчета, вдигнати от копитата им, я удариха.

Изпита едновременно триумф и облекчение. Мили Боже, какво облекчение! Нямаше време за подобна слабост. Трябваше да се движи бързо. Да започне да се приближава. Не можеше да остави Двойката да се възстанови…

Имаше обаче нещо, което не беше наред. Не ги чуваше. Усещаше движение, но не чуваше тропота на копита. Леки, тихи движения…

Това беше сън, осъзна тя със замъглено съзнание, когато отвори очи. Преживяваше отново, на сън, онази нощ в полето с Двойката. Нищо чудно след този следобед със Сивия. А усещаше движението на Франки, която си лягаше. Грейс сънено произнесе:

— Франки?

— Всичко е наред, мамо — момичето дръпна завивките чак до брадичката си. — Можеш отново да заспиш.

— Наложи се да отидеш до тоалетната ли?

Франки не отговори.

— Франки?

— Исках… исках да задържа музиката. Затова излязох на верандата и посвирих.

Грейс изведнъж се разсъни.

— Сама? Не трябваше да постъпваш така, а да ме събудиш.

— Но ти беше много уморена.

— Това няма значение.

— Има. Всичко е наред, мамо. Не бях сама. Джейк беше с мен.

— Какво?

— Той каза, че никога не си ляга рано. Когато ме намери на верандата, ми даде одеяло да се завия и остана в дневната, докато свърших.

— О! — тя замълча. — Все пак трябваше да ме събудиш.

— Следващия път — Франки се прозина. — Когато не си толкова уморена.

— Никога не съм прекалено уморена за теб.

— Джейк не беше уморен. Така ми каза, а виждах, че думите му отговарят на истината. Той е възрастен, така че беше добре, че остана с мен, нали?

— Не всички възрастни…

Беше предупреждавала Франки неведнъж. Не искаше да поражда у нея недоверие по отношение на Килмър, защото можеше да възникне ситуация, в която тя да трябва да му се подчини, без да подлага нищо под въпрос.

— Да, всичко е наред. Но следващия път ме събуди. Не защото…

Франки вече спеше. А защо Грейс не се беше събудила при излизането на Франки от спалнята? Тя винаги спеше леко и усещаше дори най-леката промяна в дишането й. Но не и тази вечер, когато опасността беше надвиснала над тях. В това нямаше смисъл.

Освен ако подсъзнателно нямаше безрезервно доверие в Килмър. Франки със сигурност напълно му се доверяваше. Но тя беше дете, а Килмър обикновено внушаваше доверие — дори у закоравелите наемници. Това му беше дарба, дадена от Бога. И след като хората вярваха в него, той никога не ги предаваше. Поне така мислеше тя до онази нощ, в която бяха преследвали Двойката. Баща й също вярваше в него…

Обърна се и се загледа в лунната светлина, която струеше през прозореца. Светът изглеждаше мирен и спокоен, но тя знаеше, че екипът на Килмър е нащрек, обикаля наоколо, наблюдава.

Къде беше той? Дали си беше легнал, след като Франки се беше прибрала вътре? Той никога не спеше много. Веднъж й беше казал, че се страхува, че ще пропусне нещо, ако спи повече от пет часа. Че животът е прекалено кратък и трябва да използват всеки миг, всяка минута на удоволствие. Бяха заедно в леглото, когато беше споделил това с нея, спомни си тя сега. Необикновен миг на откровеност и увереност във връзката, която имаше повече общо със секса и чувствата, отколкото с личната философия. Беше се почувствала… толкова близо до него, а после тялото му беше покрило нейното и тя беше забравила всичко друго. И сега го виждаше — тъмната му коса, паднала над челото, гърдите му се спускат и повдигат с всяко поемане на дъх, с всяко движение. Силата, прецизността и…

Трябваше да престане да мисли за него. Ако се чувстваше така уязвима. Това сигурно беше, защото за нея беше минало прекалено много време. Не без Килмър, а въобще без секс. Той просто беше запалил въглените, които тя държеше загаснали през всичките тези години.

И така щеше да остане. Тя щеше да контролира нещата. Просто този път щеше да се наложи да направи по-голямо усилие.

— Но ти го яздиш — Робърт подпря лакти на оградата. — Беше едва вчера, когато те гледах да го обяздваш. Не се ли възпротиви днес, когато се опита да се качиш на гърба му?

— Разбира се, но Самсон през изминалата нощ явно е решил, че е по-добре да се разбираме. Така че се противи само три минути, за да докаже, че държи на независимостта си. Утре ще са още по-малко — тя слезе от Сивия и го потупа по врата. — Има хубава походка — гладка, плавна — погледна Робърт — след седмица ще бъде готов за езда. Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря. Казах ти, че обичам удобните елегантни автомобили, за предпочитане със сгъваем покрив. Твоят Самсон никак не е привлекателен за мен.

— Исках да ти дам шанс. Няма нищо, което може да се сравни с чувството да яздиш кон по равна и безкрайна поляна или край брега.

— Ако можеш да се задържиш на седлото — каза сухо Робърт.

— Упражнения, тренировки — само това е нужно — усмихна се тя.

— Мисля да остана привързан към автомобилите „Ламборгини“ и „Корвет“. От тях човек не може да падне — направи пауза. — Килмър беше разтревожен, докато ти яздеше това чудовище вчера. И аз го отнесох, така да се каже.

Тя го погледна.

— И какво означава това?

— Искаше да ти помогне в борбата ти с жребеца. Тревогата и раздразнението му се изляха върху мен.

— Така ли?

— Аз обаче знаех какво го тревожи и го нападнах първи. Трябваше, както се казва, да прочистя въздуха, щом ще се налага да работя с него.

Тя отвори портата и поведе Самсон към конюшнята.

— Няма ли да запиташ как прочистих въздуха?

Тя не искаше да говори за Килмър. Достатъчно трудно й беше да го вижда всеки ден, а изминалата вечер показа, че мисли прекалено много за него.

— Ти, изглежда, и без това ще ми кажеш.

— Казах му, че не съм спал с теб — засмя се тихо, като видя изражението й. — Да, мислех, че това ще привлече вниманието ти. Трудно е да разбереш Килмър, но се обзалагам, че това го накара да се почувства много по-добре. Защото идеята въобще не му харесва.

— Нищо чудно. Идеята е абсурдна.

— Аз не мисля така, защото разбрах, че ти не ме виждаш в такава роля. И… всичко е наред. Харесва ми да бъда твой приятел. И също така — приятел на Франки — направи пауза. — Но щях да оценя жеста, ако ми беше казала, че Килмър е бащата на Франки.

Погледът й се стрелна към лицето му.

— Той ли ти го каза?

Робърт поклати глава.

— Успях да събера фактите в едно. Освен това, Франки прилича на него.

— Грешиш.

— Можеш да мислиш, както желаеш — каза той. — Това и без друго е само върхът на айсберга. Бил съм държан на тъмно за много неща. Норт ми каза само онова, което трябваше да знам, за да те защитавам, а Крейн въобще не ми обърна внимание. Уморен съм от всичко това, Грейс. Не искам повече да бъда като слепец.

Прав беше. Не бяха постъпили справедливо с него. Не можеше да отговаря за ЦРУ, обаче двамата с Килмър бяха отговорни за собствените си действия. Не беше казала нищо на Робърт, защото изпитваше болка да говори за миналото. А Килмър никога и на никого не се доверяваше — такава беше личната му политика.

— Какво искаш да разбереш?

— Какво те прави достатъчно ценна, та Норт да ти осигури защита в продължение на толкова много години?

— Не е заради нещо, което знам. Нито един от екипа не знаеше защо се стремим към Двойката. На нас просто ни беше наредено да ги заловим. Мислех, че Марвът иска да ме убие, само защото бях една от онези, които предприеха набега в Ел Тарик. Марвът е известен със своята отмъстителност, а познаваше добре лицето ми, защото работех във фермата му. Логично беше да съм мишена.

— Кой е този Марвът?

— Пол Марвът. Наполовина французин, наполовина немец. Наследи криминална империя от баща си, чието поле на действие бяха Северна Африка и Южна Франция. Баща му беше убит от съперническа мафия, а Марвът е също такъв негодник като баща си и е също толкова опасен. Живее в Мароко и има огромна ферма за коне в Ел Тарик близо до брега.

— И това копеле иска смъртта ти?

— Поне така мислех — тя направи пауза. — Но Килмър ми каза, че му се наложило да сключи сделка с Норт. Марвът ме искал жива, а ЦРУ не са ме защитавали само защото са добри и съвестни хора. Така са държали юздите на Килмър. Обещал им да не преследва Двойката, докато те ме защитават.

— Ел Тарик. Какъв е бил този набег в Ел Тарик? Каква, по дяволите, е тази Двойка? Какво сте преследвали? Затворници? Пари?

— Коне.

— Какво?!

— Имаше два бели коня в конюшните на Марвът в Ел Тарик. Арабска порода, със сини очи. Жребец и кобила. Марвът ги охраняваше така, сякаш бяха бижута от английската корона.

— Защо?

— Не знам. Норт никога не ни каза. Мисля, че са били заложници — вдигна ръка. — Знам. Това е лудост. Но е вярно. Марвът беше истински фанатик по отношение на тях. Бях там. Видях ги да стъпкват до смърт един от конярите, а Марвът се безпокоеше единствено за това, дали болката от смъртта не е разтревожила по някакъв начин Двойката. Конете бяха хранени, поени, позволяваше им се пълна свобода във фермата. От време на време ги водеха на специално място в Сахара. Не ми се позволяваше да ги придружавам, но бях в Ел Тарик, когато това се случи веднъж. А когато ги върнаха във фермата, Марвът беше в ужасно настроение.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Можех само да слушам какво ми се говори, не ми беше разрешено да задавам въпроси. Особено ако те щяха да предизвикат подозрение.

— Странно.

— Да, но ЦРУ искаха конете, така че сигурно са знаели защо Марвът ги смята за толкова ценни. Норт заповяда на Килмър да ги залови. И ме изпратиха да му помогна.

— Защо теб?

— Баща ми беше този, който осведоми ЦРУ за ставащото в Ел Тарик. Беше сключил няколко незначителни сделки с Марвът и знаеше, че ЦРУ го наблюдават. Мислел е, че може да продаде изгодно информацията за конете на ЦРУ. И Норт с радост се възползвал от възможността. Очевидно са знаели нещо за развитието на действията. Норт пожелал баща ми да се върне в Ел Тарик и да получи повече сведения.

— А баща ти изпрати теб?

— Аз исках да отида — каза тя като че ли да защити и себе си, и баща си. — Бях се уморила да го следвам навсякъде по света и той го знаеше. Никога не прекарвах повече от няколко месеца в Америка. Исках да знам какво означава да живееш на едно място, да му принадлежиш. Баща ми казал на Норт за моя подход към конете и ме наеха като треньор в ЦРУ. Бяхме леко изненадани от тяхната готовност да изчакат с набега в Ел Тарик, докато аз се подготвя, но баща ми обясни, че това само показва от каква важност е събитието за тях. А аз пет пари не давах. Щях да имам своя шанс. Нали разбираш колко трудно щеше да бъде да ме приемат, ако баща ми не беше помолил?

— Да, имала си късмет.

— Да. Всичко щеше да е наред, но… Вината не е на баща ми.

— Рейдът е бил неуспешен?

— Беше дяволски трудно, но успяхме да изведем конете от конюшнята. Хората на Марвът ни чакаха на шосето. Едва успяхме да се измъкнем.

— Звучи като капан.

— Не беше го устроил баща ми.

— Уоу! Не съм казал това — той изучаваше изражението й. — Може би Килмър ви е предал?

— Баща ми намери смъртта си. Беше убит по-късно същия ден в Танжер от хората на Марвът. Като знаеш това, мислиш ли, че той ни е предал?

— Не — той вдигна ръка. — Виж, не знам нищо. Мисля, че това е между теб и Килмър.

— Не, не е — тя вкара Самсон в конюшнята. — Няма нищо между мен и Килмър. То приключи доста отдавна — тя му хвърли гневен поглед през рамо. — И Франки не прилича на него.

— Грешката е моя — измърмори Робърт. — Съжалявам.

Тя си пое рязко дъх.

— Не, аз съжалявам. Нямам право да ти държа такъв тон. Но последните няколко дни не са никак добри за мен. Не обичам да разчитам на Килмър за каквото и да било — тя се опита да се усмихне и смени темата. — Знаеш ли, че музиката, която Франки съчинява в момента, е за Чарли?

— Не — лицето му се озари от усмивка. — Той щеше много да се зарадва.

Грейс кимна.

— Тя ми говореше онзи ден, че в мелодията трябва да има голямо участие на цимбали. Че животът на Чарли невинаги е бил лесен и спокоен.

— От онова, което той ми е казвал, мога да преценя, че тя е права — каза Робърт. — Тя е още само дете. Как разбира подобни неща?

Грейс поклати глава.

— Не знам. Тя е истинско чудо — започна да разседлава Самсон. — А сега, ако нямаш повече въпроси, трябва да работя.

— С други думи, загубих достатъчно от ценното ти време.

— Не, имаше право да знаеш. Успя ли да стигнеш донякъде с проследяването на изтичането на информация от Лангли?

— Още не. Шолц работи по въпроса. Техният специалист е младо момче, истински магьосник по отношение на компютрите. Възможно е той да е човекът, когото търсим. Ако не, Шолц ще продължи да търси. Разговарям с него поне веднъж на ден, за да не се отпуска, да го държа изкъсо, така да се каже.

— И Шолц не знае къде си?

— Разбира се, че не. За Бога, мислиш ли, че ще рискувам да доведа някого при теб? Имам доверие на Шолц, но Килмър ми каза направо и грубо, че нямам право да вярвам на никого, докато ми плаща той. В споразумението ни няма такава точка. Но… Казах на Шолц, че съм в Маями.

— Трябваше да те запитам — тя го погледна право в очите. — Франки е моя отговорност и нямам право да приемам каквото и да било за дадено.

Той кимна.

— Аз — също. Както и Килмър. Ти като че ли нямаш доверие на никого. Кажи ми, Грейс, вярваше ли на баща си?

— Разбира се — тя поклати уморено глава. — През повечето време. Особено когато ставаше въпрос за мен и него. Защото на него не можеше да се разчита, да, той не беше особено честен, но ме обичаше. Не би направил нещо, което да ме нарани. И знаеше, че онази нощ ще бъда в Ел Тарик. Мен не би продал.

— Да, не изглежда вероятно.

— Вероятно, глупости — не би го направил!

Робърт направи гримаса.

— Като че ли непрекъснато казвам неща, които не трябва. Ще те оставя сама.

Грейс го загледа как се отдалечава. Не биваше да бъде остра с него. Той само беше задал въпросите, които всеки на негово място би задал. Не можеше да знае как се чувства тя по отношение на баща си. От най-ранно детство й се налагаше да го защитава пред хората, които не разбираха, че животът й с него не е такъв, какъвто те мислеха. Той беше превърнал живота в истинско приключение за дъщеря си. Понякога това приключение я ужасяваше, но той неизменно й показваше любовта си. И въпреки че детството й беше много самотно, тя никога не се беше съмнявала, че той е истински загрижен за нея. А за нея беше от изключителна важност да го знае. В свят, който се променяше всеки ден, в моменти, когато не можеше да разчита на никого и на нищо, тя знаеше, че баща й я обича.

А Килмър се беше опитал да й отнеме тази увереност.

Дяволите да го вземат.

— Тонино отиде в къщата на Керсов късно вечерта — каза Ханли. — Накарах Лакман да я наблюдава, докато открият тялото. Жената като че ли не е имала много приятели, защото трупът не беше открит и след дванайсет часа.

— Тонино — повтори замислено Марвът. — Един от хората на Килмър.

Ханли кимна.

— Сигурно Килмър го е изпратил, за да разбере как Керсов е открил Грейс Арчър.

— Или пък ти си бил проследен.

— Внимавах изключително много — побърза да го увери Ханли. — Аз съм професионалист. Щях да разбера, ако някой ме следеше.

Вярно беше, че Ханли допускаше много малко грешки. Но пък, от друга страна, хората на Килмър бяха най-добрите.

— Мисля, че трябва да бъдем изключително внимателни и да наблюдаваме района. Какъв е докладът на Лакман?

— Тонино остана в къщата по-малко от десет минути. Очевидно е открил трупа и е побързал да се махне оттам.

— И си сигурен, че не си оставил никакви доказателства?

Ханли поклати глава.

— Прерових бюрото й и претърсих спалнята. Нямаше никакви документи.

— Тогава, изглежда, имаме предимство пред Килмър — той се усмихна. — И имаме нужда само от още малко преднина. Свърза ли се с информатора на Керсов в ЦРУ?

— Изпратих човек в Лангли да се свърже лично с него. Ако Килмър знае за изтичането на информация, трябва да се доберем до източника преди него — Ханли сви рамене. — А няма нищо по-убедително от пари в брой. С изключение на страха. Да, страхът също е добър двигател.

Марвът кимна.

— Така е — изправи се. — Какъвто и да е, очаквам отговор до утре вечер. Ще запомниш, нали? — той изгледа Ханли право в очите, за да го уплаши. — Чаках доста дълго, за да заловя тази жена, Ханли. Търпението ми е вече на изчерпване. И няма да го приема лесно, ако отново я изгубим.

— Няма нужда да ми го казваш — Ханли извърна поглед. — Няма да я изгубим.

— Отлично. А сега се свържи с Лангли и ги накарай да се размърдат — тръгна към вратата. — Очаквам доклад, когато се върна от вечерната си разходка. Обещах на Гуилаум да го заведа до ограденото място, за да погледа Двойката.

Ханли поклати глава.

— Защо момчето е като обладано от тези коне? Та то си има прекрасен собствен кон.

— Децата винаги са очаровани от забраненото. Той знае, че Двойката е причинявала смърт.

— Не се ли страхуваш, че Гуилаум може да се опита да се прокрадне и да ги поязди?

— Почти сигурно е, че ще го направи някой ден. Точно затова казах на всички, които работят в конюшните, че ако го допуснат близо до тях без мен, ще ги затворя вътре заедно с Двойката — той сви рамене. — Но като позволявам на Гуилаум да ги доближава от време на време, аз отлагам този момент — отвори вратата. — А, ето те и теб, Гуилаум. Готов ли си?

— Да, татко — очите на Гуилаум блестяха. — Взех и фотоапарата си. Искам да закача техни снимки в стаята си.

— Каква добра идея! — той хвана Гуилаум за ръката и хвърли поглед през рамо към Ханли. — Ако ми доведеш Грейс Арчър да работи с Двойката, може би няма да има защо да се тревожа за сина си. Двойна причина за теб да внимаваш много.

Ханли кимна.

— Разбира се, ще бъда извънредно внимателен.

Марвът се усмихна на Гуилаум.

— Ханли ще ни доведе човек, който да участва в игрите заедно с Двойката. Това не е ли интересно?

Гуилаум изглеждаше изпълнен със съмнение.

— Но те не обичат да играят.

— Може би ще искат, щом е с нея.

Той поведе Гуилаум към ограденото място и направи знак на конярите да пуснат конете.

— Качи се на оградата и ги гледай. Движат се с такава грация! Нежни като коприна.

— Или като огън — погледът на Гуилаум не се откъсваше от двамата красавци. — Бял огън. Светкавици, татко. Ще може ли онази жена да ги опитоми? Ще мога ли да ги яздя тогава?

Марвът се канеше да му отговори утвърдително, но после размисли. След като получеше от Двойката, каквото искаше, най-вероятно беше да се отърве от тях.

— Понякога е по-добре да се радваме отдалеч на онова, което обичаме. Като например сега. Гледай как бягат.

Лунната светлина се отразяваше и караше конете да изглеждат сребристи и неземно красиви. Беше ясна нощ — като онази, в която за първи път беше гледал как Грейс Арчър работи с Двойката. Беше сигурен, че Двойката ще я убие, и беше любопитен да види как ще се държи тя пред лицето на смъртта. Все още си спомняше колко стройна и крехка изглеждаше, сравнена с бруталната сила на конете. Не беше намерила смъртта си в онази нощ и той беше изпълнен с надежда, защото беше видял как Двойката отговаря на нейния подход.

Кучка.

— Не са ли красиви, татко? — Гуилаум не отделяше поглед от конете. — Виж само как извиват шии!

— Великолепни са! — каза той.

И напълно безполезни за него. Толкова безполезни, колкото бяха и през всичките тези години. Но може би още не за дълго. Беше решил да се отърве от възможни пречки, като беше обявил награда за главата на детето. Мислеше, че жената ще може да се концентрира по-добре върху Двойката, ако момичето не присъства в живота й. Обаче се радваше, че Керсов не го беше убил. След като добиеше контрол над информатора на Керсов, той щеше сам да проведе операцията.

Майките ставаха крайно послушни, когато някой използваше детето им.

— Идват към нас — прошепна Гуилаум. — Може би искат да бъдем приятели.

— Слез от оградата — каза му той. — Трябва да се научиш да разпознаваш и правилно да тълкуваш чувствата им. Това, което виждаш, не е привързаност.

— Какво е тогава?

Омраза. Той гледаше втренчено конете, докато те препускаха към оградата. Двойката никога не пропускаше възможност да се опита да го нападне яростно. Те го мразеха от мига, в който ги беше довел тук. Питаше се защо, след като той самият никога не се беше държал лошо с тях. Дали не беше някакъв дълбок инстинкт, който им подсказваше, че той контролира не само болката, но и живота им? Скочи от оградата в мига, в който Двойката зави встрани само на сантиметри от главата му.

— Татко!

Обърна се към Гуилаум, който го гледаше с ужас и страх, но и с трескава възбуда. За миг беше изпълнен с гняв, а после той се стопи напълно. Гуилаум беше негов син и Марвът щеше да се чувства по същия начин, ако беше застрашен неговият баща. Любовта понякога съществува редом с желанието да види онзи, който царува, съборен от трона. Беше предал на сина си своята собствена природа.

— Помисли си, че мога да умра? — той потупа сина си по рамото. — Не и аз. Никога. Аз няма да бъда победен. Това няма да се случи. Приеми го.

— Само си представих, че…

— Знам каква мисъл е минала през главата ти — погледна назад към Двойката. — Но мисля, че трябва поне веднъж да видиш смъртта. Ще бъде добър урок за теб. Предпазвах те прекалено дълго. Видях насилствената смърт за първи път, когато бях на твоята възраст. Млад човек разгневи баща ми и трябваше да бъде наказан. Баща ми не знаеше, че съм буден и гледам, но по-късно узна и ме запита как съм се почувствал. Казах му, че се гордея с него, с това, че е способен да вдигне ръка и да смачка този, който не му се е подчинил. След това станах много по-близък с баща си. Той ме изпращаше все в избрани елитни училища, даде ми образование, с което всеки би се гордял. Обаче никога не разбрах нещо по-важно от наученото през онази нощ — той не откъсваше поглед от Двойката. — Да, определено имаш нужда от урок, Гуилаум.