Айрис Йохансен
В неизвестност (8)

Глава 8

Кръвта не преставаше да блика… Докато тичаше през храсталака и скачаше в реката, Донован си помисли, че няма време да направи каквото и да било, освен да притиска силно раната с ръка. Те бяха непосредствено зад него.

Щеше да умре. По дяволите! Това място не беше подходящо за добър ирландец като него. Знаеше една пещера зад водопада на половин миля оттук. Можеше да се скрие в нея. Беше я открил още през първата седмица, откакто наблюдаваше Ел Тарик.

Ако Марвът не знаеше за пещерата. Тя не беше в неговата собственост, но беше достатъчно близо. Ако знаеше, Донован щеше да бъде заловен като лисица в капан.

Но за това можеше да се тревожи и по-късно. Сега трябваше да стигне до пещерата и да спре проклетата кръв. Да се обади на Килмър и да му каже за случилото се. Той щеше да дойде или да изпрати някого. Ако не беше прекалено късно…

— Предполага се, че трябва да ти помагам за конете.

Грейс, която вчесваше Самсон, се обърна и видя Луис Васкес да й се усмихва широко.

— Здравей, Луис. Как си напоследък?

— Добре — Луис влезе в клетката и взе четката от ръцете й. — Ти изглеждаш добре. Видях дъщеря ти. Много е красива.

— Да. Спомням си, че ти също имаш дъщеря — тя сбърчи чело. — Тя беше на три… Как е сега?

— Мерседес? Истински ангел — той отново й се усмихна, този път — през рамо. — Превръща се в млада дама. А това ме плаши.

— Канеше се да се върнеш у дома, в Аржентина, когато събереш достатъчно пари за магазин. А ето че си още тук.

— Опитах се да се върна у дома преди пет години — сви рамене той. — Не се получи. Не можах да се установя. Трудно е да се превърнеш в собственик на магазин, след като си работил за Килмър. Няма вълнение, няма опасности, ставаше ми все по-скучно и по-скучно. Съпругата ми се зарадва, когато ме видя отново да тръгвам — засмя се тихо. — Сега се радваме, когато се връщам у дома на всеки няколко месеца и не се налага да се съобразяваме непрекъснато един с друг. Прекрасно уреждане на въпроса.

— А Мерседес?

— Аз съм воин, герой. Нося й подаръци и й разказвам приказки, омайвам я. Всеки мъж има нужда да бъде герой за някого — отдалечи се на крачка от жребеца. — Прекрасно животно!

— Да — тя направи кратка пауза. — Ти беше ли с Килмър, когато открадна Козмо?

Той кимна.

— Страшно беше. Помислих, че Килмър ще се превърне в пушечно месо. Имаше късмет, че куршумът отскочи от манерката му и засегна ребрата, а не сърцето му.

Тя застина.

— Бил е прострелян?

— Не ти ли каза? Той беше последен в редицата и един от хората на Марвът успя да стреля докато бяхме още в обсега му.

„Куршумът отскочи от манерката му и засегна ребрата, а не сърцето му.“

Полазиха я студени тръпки. Бил е толкова близо. Исусе, можел е да умре и тя никога да не узнае.

— Не, не ми е казвал!

— Донован си правеше шеги със случилото се почти цял месец. Казваше, че си струвало Килмър да умре, защото бил откраднал проклетото магаре. А Килмър не мислеше, че е забавно. Много трудно успя да отвлече магарето.

— Дори не разбирам как е успял.

— Но ако ще отвлече Двойката, трябва да има Козмо. А сега има и теб, Грейс. Всичко се нарежда перфектно за него.

— Аз не му принадлежа — каза тя студено и се извърна.

Беше идиотско да е така шокирана. Килмър живееше под заплахата от смъртта всеки ден. Няколко пъти беше на косъм и докато тя работеше с него. Но тогава беше различно. Тя беше там, беше споделяла опасността с него.

— Не се обиждай — каза Луис. — Мислех, че всичко е заради това. Трябваше да ликвидираме онова копеле Марвът и да отвлечем Двойката. Когато те видях, разбрах…

— Луис! — на прага на конюшнята стоеше Дилън. — Тръгваме. Хеликоптерът ще бъде тук след десет минути. Приготви се.

— Тръгвам — още докато говореше, той захвърли четката и се затича към вратата. — Ще се видим по-късно, Грейс.

Грейс остана да гледа след него изумена. Колко пъти тя самата беше отговаряла по същия начин на такова повикване? Обаче такова повикване не биваше да се случва тук.

Не и тук.

Излезе от конюшнята и тръгна с широки крачки към къщата. Дворът беше изпълнен с хората на Килмър, които непрекъснато се движеха, събираха оборудването и екипите си — мълчаливи, бързи, експедитивни и сръчни. Килмър беше на верандата и разговаряше с Робърт. Вдигна поглед, щом чу стъпките й. Направи знак на Робърт и той се скри в къщата.

— Какво става? — ръцете й бяха свити в юмруци. — Къде отиваш?

— Няма да оставя теб и Франки без защита — каза той тихо. — Наредих на Блокмън и четирима от моите хора да останат тук. Ще се върна най-късно след два дни. Ако не, ще ти се обадя. Ако има проблем, Блокмън ще заведе теб и Франки на друго, безопасно място в планините недалеч оттук.

— Какво става? — повтори тя.

— Донован е ранен. Още е жив, но не знам докога, ако не го измъкна. Каза, че е загубил много кръв.

— Донован — прошепна тя. — Къде?

— В Ел Тарик. Или близо до града. Хората на Марвът са го изненадали. Един от съгледвачите, изглежда, го е видял и е извикал подкрепление.

— Ще минат много часове, преди да стигнеш до Ел Тарик. Не можеш ли да уредиш при него да отиде някой, който е по-наблизо?

— Не и в Ел Тарик. Рискът е прекалено голям. Хората на Марвът буквално пъплят като мравки по хълмовете — погледна часовника си. — Ще ти се обадя, като стигна в Ел Тарик, но след това няма да ме чуеш, докато не поемем обратно. Защото хората на Марвът ще уловят сигнала. Казах на Донован да не ми се обажда в никакъв случай, освен ако не промени местонахождението си — погледна към небето. — Ето го и хеликоптера — заслиза по стъпалата. — Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Дал съм нареждания…

— Дяволски си прав, че аз ще бъда добре. Мога и сама да се грижа за Франки. Правила съм го винаги — изгледа го гневно тя. — И защо мислиш, че съм такава кучка, та не бих искала да спасиш Донован? Нима се предполага, че трябва да го оставиш да кърви до смърт? Измъкни го оттам, по дяволите!

Той се усмихна.

— Отивам, отивам. Колко си заядлива!

Тя го загледа как прекосява тичешком двора към хеликоптера, който току-що се беше приземил. Вятърът от перките рошеше косата му и прилепваше ризата му в цвят каки към стройното му тяло. Той направи знак на екипа да се качи в хеликоптера и остана долу, докато и последният не се скри вътре. Такава беше практиката му и сега Грейс си спомни това. Той винаги беше последен. И по тази причина е бил прострелян, когато е отвлякъл Козмо.

По същата причина се беше върнал в Ел Тарик преди девет години, за да измъкне и последния си човек от хълмовете около имението.

Винаги последен.

Тя разбираше нуждата му да спасява хората си. Беше разбрала и тогава. Но не беше разбрала защо не й беше позволил да отиде в Танжер при баща си, щом имаше шанс да го спаси.

— Къде отиват, мамо? — Франки стоеше до нея.

— Един от мъжете, които работят за Килмър, е ранен и е в беда. Отиват да му помогнат.

— Не можем ли и ние да отидем?

Грейс сведе поглед към измъченото лице на Франки.

— Защо? Ти дори не познаваш този човек.

— Не искам да ранят и Джейк. Може би ние ще успеем да се погрижим за него. Ти не искаш ли да отидеш?

— Не, аз…

И изведнъж осъзна, че иска да отиде. Искаше да е една от екипа, качил се в хеликоптера. Искаше да е една от тези, които ще спасят Донован. Ако все още беше жив, когато Килмър стигнеше до него…

— Да, бих искала да отида — каза тя на Франки. — Човекът, който е ранен, ми е добър приятел. Но понякога не можеш да постъпиш, както желаеш. Понякога е по-добре да си останеш у дома, за да не пречиш.

— Аз няма да преча.

— Може да не го направиш нарочно — тя направи пауза. — Помниш ли онази вечер, когато отидохме да гледаме „Лешникотрошачката“? Всичките танцьори правеха онова, на което са ги учили. Какво щеше да се случи, ако някой от публиката беше скочил на сцената и се беше опитал да танцува с тях?

Франки се засмя.

— Щеше да бъде забавно.

— Но щеше да накара танцьорите да направят грешки. Нима не разбираш?

Усмивката на Франки се стопи.

— Да, предполагам. Аз няма да зная стъпките.

Грейс кимна.

— Но ти знаеш стъпките, мамо.

Грейс загледа как хеликоптерът се издига над земята. Да, тя знаеше стъпките и искаше да ги изпълни, по дяволите.

— Може да съм забравила голяма част от тях. По-добре е да остана с теб — застави се да извърне поглед и да не гледа как хеликоптерът изчезва. — Да влезем вътре и да намерим Робърт. Почти е време да започнем да приготвяме вечерята.

Франки обаче продължаваше да гледа втренчено хеликоптера.

— Харесвам Джейк. С него всичко ще е наред, нали, мамо? Той няма да умре като Чарли, нали?

Как би могла да отговори на този въпрос, без да рискува да излъже?

„Винаги последен.“

— Той има големи шансове — прегърна Франки през раменете. — Джейк се справя със ситуации като тази вече много години и е наистина умен.

Франки не проговори секунда и Грейс разбра. Момичето беше осъзнало, че майка й беше избегнала положителния отговор. После каза:

— И той знае стъпките. Нали?

— Да, той знае всяка една стъпка — тя целуна леко дъщеря си по слепоочието. — Всъщност той самият е създал няколко.

— Това е добре — изражението й все още беше измъчено. — Чарли не беше млад като Джейк. Но и той беше умен. Би трябвало да е научил много през годините. Но е мъртъв, мамо.

Да, Франки винаги мислеше за главното и можеше да се разчита, че ще направи най-подходящото сравнение. Сравнение, при което по гръбнака на Грейс полазиха студени тръпки. Тя си пое дълбоко дъх.

— Виж, ако Джейк е в беда и има нужда от помощ, обещавам да отида да го измъкна. Окей?

— И без да пострадаш?

Не можеше да дава на Франки обещания, които не можеше да спази.

— Да, ще внимавам да не ме ранят. А сега може ли да отидем да хапнем нещо?

Франки кимна.

— Разбира се — погледна отново към небето, но хеликоптерът беше изчезнал зад хоризонта. — Хеликоптерите са красиви, нали? Звукът, който перките издават, е доста остър, но има ритъм…

— Не ставай глупав. Остави ме — прошепна Донован. — Прекалено късно е. Измъкни екипа.

— Не! — Килмър го хвана по-здраво през кръста и го повлече към мътната вода. — Да не мислиш, че изминах целия този път и оставих кръвожадните пиявици да се забият в краката ми, за да позволя на Марвът да те хапне за закуска? Дори не става въпрос за теб, а за егото ми.

Донован се засмя, обаче смехът му завърши с кашлица.

— Копеле!

— Да.

Килмър се движеше бързо, като постоянно оглеждаше горите и от двете страни. Бяха елиминирали четирима от хората на Марвът при пристигането си преди час, но беше възможно да има още.

— А сега млъкни. Ако мога да те преведа през тази рекичка и през гората, имаме шанс. Ще се срещнем с останалите от екипа при шосето. А хеликоптерът е на пет мили от другата страна на шосето.

— Пет или петстотин мили, каква разлика…

— Виж, ще успеем. Хайде, съсредоточи се в това, да поставяш единия си крак пред другия и си затваряй устата. Няма да умра в тази воняща река и няма да те оставя. Така ни остава само една друга възможност. Трябва да бъда герой.

— Никога няма да мога да го понеса, ако ми спасиш живота. По-добре да предам Богу дух сега.

— Донован.

— Добре, добре. Ще млъкна. И без това се чувствам малко слаб. Ако не ме измъкнеш оттук скоро, може да припадна и ще се наложи да ме носиш.

— Не се осмелявай!

— Вярвам… Ще успеем… — думите излизаха от устата му на пресекулки. — Дори да не си герой, ще трябва да успеем…

— Добре ли си? — запита Робърт, след като излезе на верандата. — Беше много тиха на вечеря.

— Така ли? Мислиш ли, че Франки е забелязала? — Грейс направи гримаса. — Господ ми е свидетел, че се опитвам да се държа нормално.

— Самата Франки беше много тиха. Мисля, че е погълната от мелодията, която се опитва да съчини — каза Робърт. — А ти си разтревожена?

— По дяволите, да, тревожа се. Каза, че ще се обади.

— Случват се разни неща.

— Знам! — каза тя доста остро. Пое си дълбоко дъх, после бавно го изпусна. — Знам също, че някои от тези неща са лоши. Целият екип може да бъде изтрит от лицето на земята. Килмър може да е мъртъв — тя кръстоса ръце на гърди, за да спре треперенето им. — Трябваше да се обади досега.

— Какво искаш да направя? Да се обадя ли на Норт, за да проверя дали не е чул за раздвижване в Ел Тарик?

— Не. Опасно е за Франки да се свържем с тях, след като знаем, че е имало изтичане на информация. Ще чакаме.

— Няма да е дълго. Обещах на Килмър, че ще изведа двете ви оттук, ако не се върне до утре. Той се страхуваше да не заловят някого от екипа и да го принудят да говори.

— Ще чакаме до вдругиден — поклати глава тя. Господи, за какво мислеше? — Не, ти си прав. Трябва да отведем Франки далеч. Ще й кажа да е готова за заминаване утре при изгрева — добави уморено: — По дяволите, не ми се иска отново да я карам да бяга и да се крие.

— И на мен също — Робърт се обърна и отвори вратата.

— Но такъв е животът.

„Или смъртта“, помисли си тя и цялото й тяло потрепери. Смъртта на Килмър.

Погледна навън, към планините. Защо изпитваше толкова силна болка при тази мисъл? Девет години беше живяла, без дори веднъж да помисли за него, а сега…

Не, това беше лъжа. Килмър винаги присъстваше някъде дълбоко в подсъзнанието й, въпреки че тя се опитваше да го отрече. И как би могло да бъде другояче? Той беше най-силното сексуално преживяване в живота й. Тя му се възхищаваше и го уважаваше. Беше родила детето му.

А Килмър не й беше разрешил да отиде при баща си, когато той имаше нужда от нея. Нямаше значение, че тя щеше да закъснее и нямаше да може да го спаси. Килмър й беше отнел дори тази възможност. Съзнанието за това продължаваше да я измъчва, но мисълта за възможната смърт на Килмър караше всичко друго да изглежда незначително.

Чуваше как Франки свири на пианото вътре в къщата. Не композираше. Почиваше си, като свиреше Моцарт. Красиво. Толкова красиво. Килмър още не беше получил възможността да осъзнае колко красива е тя във всяко едно отношение.

А сега можеше и никога да не узнае.

 

 

Мобилният й телефон звънна в 03:43 сутринта. Тя подскочи и протегна ръка към нощното шкафче.

— Ало.

— Връщаме се у дома — каза Килмър. — Сега ще се качим на борда на самолет в Танжер.

Слава Богу. Тя не можа да проговори цели две секунди.

— Обеща, че ще се обадиш снощи.

Господи, идиотско беше да каже точно това!

— Бях малко зает — отговори той сухо. — А и не можех да използвам мобилния си телефон в близост до Ел Тарик. Хората на Марвът бяха навсякъде и не можех да рискувам да засекат сигнала. Ще си бъда у дома утре.

— Как е Донован?

— Жив е. Превързахме раните и му преляхме кръв. Състоянието му обаче е тежко. Наехме лекар тук, в Танжер, той ще пътува с нас в самолета. Не мога да настаня Донован в болница. Марвът има връзки навсякъде тук. Всичко наред ли е при теб?

— Да.

— Добре — и той затвори.

Тя бавно натисна копчето за край на разговора. Господи, ръката й трепереше! Почти й се виеше свят от облекчение… и радост.

— Мамо? — Франки се беше подпряла на лакът на възглавницата. — Джейк ли беше?

— Да — наложи се да прочисти гърлото си. — Той е добре, в безопасност.

Франки седна в леглото. Лицето й грейна.

— Може ли да отида да кажа на Робърт?

— Ще се върне утре — сега гласът й беше по-уверен. — Да, мисля, че Робърт трябва да знае. Тичай.

Франки скочи от леглото и се втурна вън от стаята. Тя самата трябваше да отиде да каже на Робърт, обаче в момента не искаше да види никого. Беше прекалено разтърсена. Господи, беше помислила, че всичко беше приключило много отдавна.

Но чувствата, които сега изпитваше, бяха прекалено силни и тя не можеше да ги овладее. Трябваше да бъде наясно с преживяванията си, да реши. Не можеше да прекара остатъка от живота си така. В състояние на отричане, разкъсвана от спомени и чувства, които не може да прогони. Най-разумно щеше да бъде да ги признае и така да ги победи. Да, това би било най-разумното решение.

О, Господи, той беше жив!

 

 

Тя чу пулсирането на перките на хеликоптера час, след като си беше легнала, на следващата вечер. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Хеликоптерът се спускаше бавно, а от него наоколо се разстилаше сиво-бяла светлина.

— Джейк ли е? — запита Франки.

— Така мисля — тя грабна един халат и тръгна към вратата. — Остани тук, докато не се уверя — срещна Робърт на стълбите. — Килмър?

Той кимна.

— Обади ми се преди десет минути, за да каже, че са на път, и нареди да приготвя стая за Донован — направи рязко движение с глава. — Ще му дам моята стая. А аз ще спя с останалата част от екипа в общата спалня. Смених чаршафите.

Той затича надолу по стъпалата и скоро вече беше вън. Тя го последва и стигна до верандата навреме, за да види вратите на хеликоптера да се отварят и Килмър да скача на земята.

— Настанете бързо Донован вътре — обърна се към Блокмън. — Всичко наред ли е?

Робърт кимна.

— В моята стая. Втората вляво. Как е той?

— Упоен е. Доктор Кралон го държи на успокоителни, откакто сме тръгнали от Танжер — погледът му се спря на Грейс, докато двама от хората му внимателно поставяха Донован на носилка. — Той ще живее, Грейс. Възстановихме загубата на кръв, а тя беше главната заплаха.

— Слава Богу! — тя сведе поглед към лицето на Донован, когато носилката мина край нея. — Господи, колко е блед!

Донован отвори очи.

— Вината е на Килмър — прошепна той. — Той остави всичките онези пиявици да ми изпият кръвта.

— Неблагодарно копеле! — каза Килмър. — Аз съм този, когото те изядоха жив — направи знак на мъжете, които го носеха. — Настанете го в леглото, преди да съм отворил шевовете, за да го оставя да кърви до смърт.

— Прекалено късно — каза Донован. — Грейс ще ме пази — погледът му с мъка се съсредоточи върху нея. — Здравей, Грейс, как си?

— По-добре от теб — тя обаче изпитваше облекчение, че той е достатъчно добре да се шегува с Килмър. — Но ще се погрижим — извика тя след него, докато го носеха нагоре по стълбите — да превърнеш живота на Килмър в ад, когато пожелаеш.

— Много благодаря — каза Килмър. Обърна се към ниския, мургав мъж, който стоеше до него. — Грейс Арчър, това е доктор Хюсеин Кралон. Той се грижи за Донован.

— За мен е удоволствие, мадам — докторът учтиво се поклони. — А сега трябва да отида при пациента си. С ваше разрешение.

Той не изчака съгласието й, а забърза след Донован.

— Донован в безопасност ли е с него? — запита Грейс, докато го гледаше да се отдалечава по коридора. — Марвът наистина има огромно влияние в Мароко.

— Ползвал съм услугите му и преди. Той не обича Марвът. Синът му е бил убит в престъпление, свързано с наркотици, от един от главорезите на Марвът преди пет години. Не само няма да удуши Донован, докато спи, но ако може, дори ще му помогне срещу Марвът — направи пауза. — Как е Франки?

— Добре — Господи, той изглеждаше много уморен. — Кога спа за последен път?

— Дремнах в самолета — той потри брадичката си. — Трябва да се обръсна.

— Джейк! — Франки стоеше в края на стълбите. — Приличаш на пират! — изтича надолу, разтревоженият й поглед не се отделяше от майка й. — Знам, че трябваше да остана в стаята си, но видях Джейк да слиза от хеликоптера, и разбрах, че всичко е наред. Мисля, че ме забравихте.

— Права си — усмихна се тя. — Както виждаш, Джейк е жив и здрав.

— Добре. Тревожехме се за теб, Джейк.

— Така ли? — погледът му се спря на лицето на Грейс. — И двете?

— Естествено. Аз се тревожех дали ще успееш да измъкнеш Донован.

Той направи гримаса, после се усмихна на Франки.

— Тъй като ти не познаваш Донован, може ли да предположа, че си се тревожила само за мен?

— Разбира се. Аз те харесвам — тя погледна Грейс. — Може ли да донеса на Джейк горещ шоколад? Той изглежда така, сякаш има нужда… от нещо силно.

— Късно е.

— Няма да мога да заспя сега. Прекалено съм развълнувана.

— Джейк може да се погрижи за… — видя разочарованието, изписано по лицето на Франки. — Разбира се, тичай. А аз ще се погрижа на Донован да му е удобно. Ще бъда долу след петнайсет минути и тогава ти ще се върнеш в леглото. Сключихме ли сделка?

— Да.

Тя затича по коридора към кухнята. А Грейс заизкачва стълбите.

— Ако не искаш да се занимаваш с нея, изпрати я горе. Тя просто иска да направи нещо за теб.

— Не и след милион години. За мен е чест — той направи пауза. — Просто съм любопитен защо й позволяваш да общува с мен?

Тя му хвърли поглед през рамо.

— Защото може би съм била груба в други случаи. Тя е права — изглеждаш така, сякаш имаш нужда от нещо. Може би не от горещ шоколад, но Франки умее да лекува хората. Когато изпитвам някаква болка, ми става по-добре, ако тя е наоколо.

— Долавям истината в думите ти — той се обърна. — Благодаря, Грейс.

Гласът му издаваше умора и тя се спря по средата на стълбите.

— Колко близо беше до смъртта, Килмър?

— Достатъчно близо, за да съжаля за много неща, които не съм направил в живота си. Както и че не съм оставил завещание, което да подсигури теб и Франки — той се усмихна леко. — Но мисля, че това може да предизвика обида у теб.

— Нямаме нужда от нищо. Чарли остави фермата на Франки.

— Добре. Обаче това не означава, че аз нямам задължения.

— Малко е късно.

Той кимна.

— Знам. Но трябва да играя с тези карти, които са ми раздадени. Лека нощ, Грейс — той тръгна по коридора. — Ако искаш, можеш да си легнеш, а аз ще се погрижа за Франки.

— Добре.

Шокирана, осъзна, че не иска да го остави, а да продължи да го гледа. Искаше да изглади тези бръчки на изтощение, които го караха да изглежда години по-стар. Господи, май и тя беше като Франки! Но онова, което искаше да му предложи, не беше горещ шоколад.

— Грейс?

Той се беше спрял и я гледаше, мъчейки се да разгадае изражението й.

— Не — тя поклати глава, изпаднала в паника. — Това нищо не означава, аз просто съм ти благодарна за Донован. Лудост е да се мисли…

— Спокойно — каза той тихо. — Нищо не мисля. Прекалено съм уплашен, че да мога дори да се надявам. Просто искам да знаеш, че с радост се поставям на твое разположение и можеш да ме използваш, ако решиш. Не очаквам повече, отколкото си решила да дадеш. Не бих молил за повече… — той поклати глава и каза с дрезгав глас и доста грубо: — По дяволите, не е така! Бих те погълнал и бих питал за още. Винаги е било така при нас.

Думите му предизвикаха приятни тръпки по тялото й. Да, те бяха ненаситни, щом ставаше въпрос за секс.

— Не — тя навлажни устни. — Минаха прекалено много години, прекалено много неща се случиха помежду ни.

— Това няма да пречи на секса. Гарантирам ти.

— Не можеш да гарантираш… Защо въобще разговарям с теб?

— Защото търсиш начин да получиш онова, което искаш. Вземи го, Грейс. Няма да има последици. Обещавам.

Тя поклати глава и забърза нагоре по стълбите. Ядосано си помисли, че бяга. Толкова по въпроса да се примири с чувствата, които изпитва към Килмър. Трябваше само да го види и веднага попадаше под магията му, главата й се замайваше, а коленете й омекваха. И я заливаше горещина. Чувстваше се така, сякаш има треска, дъхът й излизаше на пресекулки. А бяха минали девет години. И тя не беше вече същата жена. Беше майка на Франки и това беше достатъчно.

Не, по дяволите, в този миг не беше достатъчно.

„Вземи онова, което искаш.“

Това би било прекалено опасно, прекалено всепоглъщащо. Беше доволна, преди той отново да се появи в живота й. Щеше да бъде доволна и когато си отидеше.

Доволна. Каква слаба дума, недостатъчна да изрази чувствата й.

Щастлива. Винаги беше щастлива с Франки. Нямаше нужда от тази лудост, която преживяваше с Килмър…