Айрис Йохансен
В неизвестност (13)

Глава 13

Грейс отвори бавно очи и видя лицето на Килмър като неясно, размазано петно. Беше се навел над нея… Дали току-що не бяха правили любов? Любов? Не биваше да бърка секса с любовта, но понякога беше трудно да… Изведнъж си спомни.

Джипът се беше блъснал в бора, след като Блокмън беше загубил управлението.

— Франки! — Грейс рязко седна в леглото, погледът й трескаво обходи стаята. — Къде е Франки?

— Спокойно — Килмър я прегърна. — Франки е жива.

— Но е наранена? Опитах се да я предпазя от… — спусна крака на пода. — Трябва да я видя.

— Не е възможно.

Погледът й се спря на лицето му.

— Излъга ме — прошепна тя. — Не е жива. Загинала е в злополуката.

— Не те лъжа, Грейс. Блокмън каза, че е била жива и в съзнание последния път, когато я е видял.

— Последния път, когато я е видял? За какво, по дяволите, говориш?

— Опитвам се да ти обясня. Успокой се. Лежи тихо и ме слушай. Окей?

Искаше й се да се разкрещи, да му каже, че не може да се успокои, не и когато дъщеря й е… Пое си дълбоко дъх. Нямаше да й помогне ако изпаднеше в истерия.

— Кажи ми къде е Франки.

— Не съм сигурен — кратка пауза. — Вероятно в Ел Тарик.

— О, мили Боже! — изстена Грейс.

— Ще я върна, Грейс.

Не трябваше да изпада в паника, а да запази самообладание.

— Не, аз ще я върна. Какво се случи? Последното, което помня, беше, че джипът се блъсна в един бор.

— Имаше и втори хеликоптер. Той се приземи в подножието на планините. Първият хеликоптер сигурно е пуснал част от хората в планините, те са слезли тук и са ви причакали. Простреляли са предните гуми, джипът е излязъл от пътя и се е блъснал в дървото. Били сте изхвърлени навън, ти си се търколила по склона и си спряла чак в дъното на клисурата. Блокмън каза, че Ханли е изпратил хора да ви заловят, но им извикал да се върнат, когато видели фаровете на моя камион в далечината. Кълнял невъздържано, но се оттеглил в хеликоптера, като успял да залови само Франки.

— Ханли — повтори тя. — Вторият човек на Марвът. Как Робърт е разбрал, че е бил Ханли?

— Ханли искал да е сигурен, че Робърт ще узнае. Казал му името си, преди да го простреля в крака. Предал на Блокмън съобщение, че Марвът ще се свърже с теб.

— Защо Франки? — прошепна тя.

— Сигурен съм, че Марвът ще ти даде възможност да зададеш този въпрос — направи пауза. — Аз мога само да предположа. Ти също.

Да, можеше да предположи.

— Ще държи Франки като заложница — гневът и ужасът бяха готови да я завладеят. — Кучи син!

— Аз ще я върна, Грейс.

— Няма да направиш нищо, което да даде на онова копеле основание да я нарани — тя стисна здраво очи. — Ами ако вече я е наранил? Робърт е казал, че е в съзнание. Но не може да знае какво е станало после. А те няма да дадат и пет пари за нея.

— Блокмън видял, че Франки сритала Ханли в топките, докато я влачел към хеликоптера. Бих казал, че тя е в доста добра форма.

— Тя ще се бори с тях — Грейс отвори очи и с трепереща ръка отстрани косата от лицето си. — Учила съм я да се бори. Но какво ще стане, ако ги разгневи? Тя е само дете.

— Грейс, опитай се да разсъждаваш. Ако ще я държат като заложница, няма да я наранят.

— По дяволите, откъде знаеш? Не съм в състояние да разсъждавам трезво. Мога само да чувствам. Тя е моя дъщеря. Въобще не можеш да разбереш колко съм уплашена.

— Може би си права — той извърна поглед от лицето й. — Но знам колко съм уплашен аз. Не само ти обичаш Франки. Може и да нямам право да изпитвам собственическо чувство, но имам право да я обичам. Тя ми даде това право с отношението си към мен, а не с това, че е моя дъщеря — добави той донякъде грубо. — И ще продължа да я обичам и да правя онова, което е най-добро за нея. Така че не се опитвай да ми попречиш да я изтръгна от ръцете на Марвът. Няма да стане.

— Ти… я обичаш?

— За бога, Грейс! Как, по дяволите, би могло да бъде иначе? Да не би да мислиш, че съм искал да прекарвам време с нея от някаква криворазбрана родителска гордост? Тя е просто прекрасна.

— Да, така е — по бузите й се стичаха сълзи. — Тя вероятно също е уплашена. Няма да се издаде, но ще се страхува.

Той седна до нея и я взе в прегръдките си.

— Знам — залюля я напред-назад. — Това ме убива.

Ръцете му й дадоха утеха, спряха ужаса. Близостта му й помогна да преодолее чувството, че е сама. Тя също го прегърна.

— Защо са отвели малко безпомощно дете?

— Което обаче успя да ритне един от тях в топките. Обзалагам се, той не мисли, че е толкова безпомощна — отблъсна я леко назад, за да може да я погледне. — Ние също не сме безпомощни само защото той е успял да отведе Франки. Ще си я върнем обратно — жива и здрава — целуна я леко по челото. — След малко трябва да тръгна, за да говоря с доктор Кралон за състоянието на Блокмън и Васкес.

— Васкес също ли е бил ранен?

Той кимна.

— Обаче раната не му попречи цяла нощ да претърсва околността с надеждата да намери Франки. Той също не мисли, че привързаността към някого се диктува от кръвната връзка.

Тези думи също попаднаха в целта.

— Доктор Кралон — тя се огледа и видя, че мебелите в стаята са груби, но удобни. — Това ли е мястото, където го изпрати?

— Беше удобно. Имах нужда от медицинска помощ, а това място е и безопасно. Ранчото е затворено, конете ще прехвърля в ранчото на Чарли в Алабама.

Тя изкриви устни.

— Толкова съм разтревожена, че дори не забелязвам къде се намирам.

— Да, събитията ти дойдоха малко в повече — той тръгна към вратата. — Дори не попита за собствените си наранявания. Дясното ти коляно е превързано, имаш натъртени ребра и леко сътресение на мозъка. Коляното ще ти създава може би най-големи затруднения. Ще заздравее, но ще те боли — отвори вратата. — Ще постъпиш умно, ако се опиташ да си починеш. Беше в безсъзнание през последните осем часа и това ще помогне да се възстановиш. Защото може да се наложи да действаш много бързо.

Не искаше да почива. Искаше й се веднага да се облече и да хукне да спасява Франки.

— Знам — погледът му преценяваше изражението й. — Аз се чувствам по същия начин. Но трябва да почакаме. Сега не е време за действие.

— Да чакаме Марвът да ми се обади — това щеше да бъде следващият му ход.

— Да.

— А той откъде ще знае как да се свърже с мен?

— Блокмън каза, че е записал телефонните номера от мобилния му телефон. Марвът ще използва записания от него номер. Не вярвам обаче да бърза. Той иска ти да изпаднеш в паника. Иска да мислиш за всичко, което би могъл да направи, за да нарани Франки.

— Ще си помисля за това — прошепна тя. — Но не мога да променя особено начина, по който се чувствам.

— Аз също — вратата се затвори след него.

Тя се поколеба, после се застави да лежи спокойно на леглото. Трябваше да почива, да оздравява, да чака. И да дебне.

 

 

Телефонното обаждане на Марвът дойде двайсет и четири часа по-късно.

— Радвам се отново да чуя гласа ти, Грейс. Бях много разочарован, когато ме изостави преди всичките тези години. Имам големи планове за теб.

— Къде е дъщеря ми?

— Очарователно дете. Бих познал, че е твоя дъщеря, дори да я бях срещнал насред пустинята.

— Тя е само уплашено малко момиченце.

— Кажи това на Ханли. Захапала го е толкова лошо, че трябваше да почистим и превържем китката. Знаеш ли, че раните от човешки ухапвания бързо се инфектират? Той беше много ядосан.

— Заслужил си го е.

— Беше ми изключително трудно да го убедя в това. Искаше да завърже ръцете и краката й и да я хвърли в морето. Той не се възхищава на силата на духа като мен.

— Не я наранявайте.

— Молиш ли се?

Тя стисна силно телефона.

— Да, моля ви.

— И аз реших, че си готова да се молиш в името на детето си. И аз имам дете и знам за тяхната способност да ни карат да омекваме. Непрекъснато се боря с това. Кажи ми Килмър също ли е толкова разтревожен?

— Не. И защо да бъде?

— Наистина, Грейс, мислиш ли, че не знам всичко за теб, щом плащам добре? Включително името на бащата на твоето дете? Няма обаче да се изненадам, ако неговата болка не е равна на твоята. Той няма опит в отглеждането на детето, какъвто имаме ние с теб. Различно е, когато видиш новороденото бебе и знаеш, че в него тече твоята кръв.

— Как мога да получа дъщеря си обратно?

— Трябва да завършиш работата, която започна. Мисля, знаеш, че това ще бъде цената.

— Не знам какво искаш от мен. Никога не съм знаела.

— Искам да опитомиш Двойката. Искам те да те обичат, да ти се подчиняват, да те отведат там, където желаеш.

— Защо?

— Това не е твоя грижа.

— А какво ще кажеш да направим замяна? Аз ще се предам в ръцете ти, а ти ще върнеш Франки на Килмър.

— Не. Ще имам и двете ви. В началото бях много ядосан на Ханли, че не е заловил и двете ви. Но след като помислих, реших, че може би така е по-добре. Ако беше довел и двете ви, щеше да ми се наложи да се справя с Килмър, защото щеше да се втурне след вас. Той е мъж, който притежава инстинктите на воин и свой начин на действие. Може да се опита да прецени дали това е по-ценно от живота на дъщеря му. Мога да го разбера. Ти обаче няма да позволиш това да се случи. Ти ще контролираш Килмър. Няма да му позволиш да направи нещо прибързано, което може да струва живота на малкото ти момиченце. Не е ли вярно?

— Вярно е.

— Тогава, можем да продължим с плана си. Ще дойдеш веднага в Ел Тарик. А Килмър няма да предприема нищо. Ясно ли е?

— Ясно е.

— Ако видя дори следа от него или от някой от хората му, ще предам твоята малка Франки на хората си да я изнасилят, а после сам ще я убия. Разбра ли?

Тя затвори очи.

— Разбрах.

— Тогава, ще те очаквам, за да те представя на сина си. Той няма търпение да види как ще работиш с Двойката — Марвът сложи край на разговора.

— Е? — запита Килмър.

— Трябва незабавно да отида в Ел Тарик. Ако ти попречиш по някакъв начин, Франки ще бъде убита, след като бъде изнасилена.

Килмър тихо изруга.

— Не можеш да отидеш. Остави на мен.

— Няма начин, по дяволите. Марвът не блъфира — срещна погледа му. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Дланите й се свиха в юмруци.

— Знам, че и двете ще умрете, ако влезеш в онзи капан.

— Килмър, нямаме друг избор, освен да опитаме.

Той си пое дълбоко дъх, после рязко кимна с глава.

— Окей, трябва да защитим Франки. Не го оспорвам.

— И по-добре да не го правиш. Марвът каза, че имаш инстинкти на воин. Прав е. Но ще ги потиснеш, за да ми помогнеш. Или, Господ да ми е на помощ, ще те убия.

Изправи се. Коленете й трепереха и й се наложи да се хване за облегалката на стола, за да не падне.

— Нищо няма да се случи на Франки.

Килмър я гледа един миг, преди да каже тихо:

— Знаеш, че твоето отиване в Ел Тарик ще бъде само временно отлагане. Той няма да позволи на нито една от двете ви да живее, когато получи каквото иска.

— Той дори не направи предложение — каза тя с горчивина. — Знае, че ще отида, защото това е единственият шанс да отложа неизбежното.

— И надежда да я спасиш.

— Не, това не е надежда. То ще се случи.

Господи, започна да й прилошава от тревога — стомахът й се сви. Непрекъснато си представяше Франки в ръцете на онези копелета. Трябваше да престане. Не можеше да мисли, когато беше завладяна от такъв страх.

— Трябва да я освободя.

— Трепериш. Искаш ли да ти приготвя питие?

Тя поклати глава.

— Кафе. Черно. Ще отида до банята да се напръскам със студена вода.

Той кимна с поглед, прикован в лицето й.

— Добра идея.

Стигна до банята тъкмо навреме, за да повърне. О, Боже…

— Окей — Килмър беше вече до нея и я хвана, за да я подкрепи.

— Остави ме.

— Няма начин — стисна я по-здраво. — Никога вече. Свърши ли?

Тя кимна. Той я обърна към мивката.

— Наведи се.

Нежно изми лицето й с вода, взе една хавлия от закачалката и го подсуши, след което захвърли хавлията и я прегърна.

— Хвани се за мен.

Тя поклати глава.

— Не съм слаба. Не мога да си позволя слабост.

— Кой е казал, че си? Аз имам нужда да се хвана за някого — гласът му беше дрезгав. — Мислиш ли, че сме сами в това? Аз… обичам онова малко момиченце. А има вероятност да загубя и двете ви.

Той трепереше. Не беше виждала Килмър толкова измъчен, податлив на стреса. Ръцете й бавно го обгърнаха.

— Толкова съм уплашена, Килмър — прошепна тя.

— И аз — той зарови лице в косата й. — Няма да направя нищо, което би могло да я нарани, Грейс. Просто искам и двете да сте живи.

Тя искаше да остане тук, да се чувства в безопасност и сигурна, защитена от проблемите, които напираха. Само че Франки не беше в безопасност. Отдръпна се от него.

— Тогава, по-добре да намерим начин да се погрижим за това — опита се да говори спокойно, да запази силата на гласа си. — Излез оттук, остави ме да се измия.

Той се поколеба, гледаше я втренчено. После бързо излезе.

— Десет минути.

— Забави се повече от десет минути — вдигна поглед Килмър, когато тя влезе в кухнята.

— Бях горе, нахвърлях някои неща в куфара си.

Той й наля кафе.

— Ще ти трябва оръжие.

Тя поклати глава.

— Марвът ще накара хората си да ме претърсят. Ще трябва ти да ми доставиш, когато имам нужда от него.

Той застина.

— Аз? Ще ми позволиш да ти помогна?

— Не се опитвай да ме ядосаш. Знаеш, че няма да можеш да стоиш спокойно, ако имаш възможност да предприемеш нещо.

— Нещо, което ще е безопасно — поправи я той.

— Имам ти доверие — тя навлажни устни. — Трябва да ти имам доверие. Няма да мога да я измъкна сама. Аз съм обаче тази, която ще ръководи действията. Ти няма да предприемеш нищо, докато не ти дам сигнал, че е безопасно за нея.

— И как ще го направиш?

— Някой от твоите хора ще ме наблюдава. В багажа съм приготвила четири сини памучни ризи и една в цвят каки. Ако съм облечена в цвят каки, това ще бъде сигнал, че нещо ще се случи, ще има някаква промяна, може би опит за бягство. Това ще бъде сигнал, че трябва да си нащрек.

— Опит за бягство? В Ел Тарик?

Тя се замисли.

— Може би. Няма да е лесно. Може би това ще бъде сигнал за теб, че ние ще отидем до онзи оазис в пустинята. Не мога да съм сигурна, че Марвът няма да ни заведе там.

— А какво, ако Марвът реши да остави Франки в Ел Тарик?

Тя поклати глава.

— Няма да му позволя. Ще намеря начин. Ти просто бъди готов.

— Ще бъда готов — той сведе поглед към чашката си с кафе. — Нещо друго?

— Да. Трябва да знам всичко, което си открил за Двойката. Никакви тайни повече, Килмър.

— Никакви тайни. Щях да ти кажа, когато и да беше запитала. Но ти не се заинтересува.

Прав беше. Не беше поискала да узнае каквото и да било за Двойката. Не искаше да се замесва в това.

— Но сега се интересувам. Няма да работя на сляпо, както направих преди толкова много години. Ще имам нужда от всички възможни, явни и тайни, оръжия, които бих могла да измоля, да взема назаем или да открадна. А знанието е много мощно оръжие.

— Питай, тогава.

— Какво открадна от Марвът, та го ядоса толкова, че се впусна да ме преследва?

— Карта. Беше прибрана в много красива торбичка, на която бяха избродирани главите на Двойката.

— Каква карта?

— Карта на място в Сахара. По моя преценка, в радиус от около петдесет мили от онзи оазис, в който Марвът разполага лагера на Двойката.

— Какво място? Какво има там?

— Нещо, което Марвът иска отчаяно.

— Какво, по дяволите?

— Прототип на двигател, конструиран от британски изобретател преди повече от петнайсет години. Името му е Хю Бъртън и е живял в Сахара през по-голямата част от живота си. Баща му бил археолог, но той станал инженер. Бил гений в професията си и бил също толкова умен и находчив в обучаването на конете. Също изпитвал страст към тези животни и имал малка конюшня близо до Танжер. Там се стичали собственици от цяла Европа и му плащали, за да обучава конете им.

— Върни се на двигателя.

— Всичко е част от това. Изглежда, призванията на бащата и сина започнали да се допълват по някое време.

— Какво искаш да кажеш?

— Бащата на Хю открил батерия в древна гробница в Египет. Не за първи път било откривано такова изобретение, но това било невероятно ефективно. В сравнение с него, постиженията на инженерите от Детройт изглеждали като детски играчки. Хю убедил баща си да не докладва за находката на египетското правителство и започнал работа по създаването на съвършен двигател. Машина, която щяла да сложи край на нуждата от гориво и щяла да направи истинска революция в световната икономика.

— И успял ли?

— О, да. Били му необходими повече от седем години, но успял. След това демонстрирал двигателя в Щатите пред няколко конгресмена, които били силно загрижени за опазването на околната среда. Те били впечатлени и започнали да преговарят с Бъртън за правата над двигателя. Но Бъртън прекъснал преговорите и се върнал в Сахара.

— Защо?

— Докато бил във Вашингтон, баща му бил измъчван и убит от Марвът, който научил за откритието и се опитал да спре преговорите, за да добие правата над двигателя от Бъртън. Можеш ли да си представиш каква власт щял да има? Дори над Средните щати, където се добива голяма част от нефта? Ако двигателят се наложел в западния свят, това щяло да означава край за нефтените картели. Течното злато щяло просто да се превърне в боклук.

— Отказването на Бъртън от преговорите означава ли, че Марвът е успял?

Той поклати глава.

— Бъртън обичал баща си и нямало да позволи Марвът да получи каквото и да било след смъртта му — направи гримаса. — Марвът буквално заклал стареца.

— Тогава, е трябвало да сключи сделка с враговете на Марвът.

— По онова време Бъртън мислел, че целият свят му е враг. Не искал да има нищо общо с когото и да било. Винаги бил различен от другите, странен. Взел сглобения двигател с няколко от конете си поел към пустинята.

— А Марвът го последвал?

— Да. Обаче Бъртън бил живял в пустинята, познавал хората и успял да прикрие следите си, като се присъединил към номадите. Запознал се с шейха Адам Бен Харун в училище в Англия и се оказало, че имат общи интереси. Племето на шейха също отглеждало прекрасни арабски коне.

— И колко време бил с това племе?

— Минали четири години, преди Марвът да го залови. Само че двигателят не бил у Бъртън, а скрит някъде в пустинята.

— Марвът не го ли принудил да му каже къде?

— Не. Бъртън умрял при опит за бягство. Само че Марвът, чрез мъчения, все пак успял преди това да измъкне информация от него. Казал, че заровил двигателя в дюните близо до оазиса и че е обучил Двойката да го намери.

— Двойката?

— Те се родили, докато Бъртън се криел от Марвът — кобила и жребец. Той ги обяздил и ги обучил да убият всеки, който се опита да ги язди. Очевидно също така ги научил какъв е пътят до неговото най-голямо съкровище. Това никак не било лесно, защото конете били тренирани да не се доближават до скривалището, ако не са заедно. Така, ако някой откраднел единия или го убиел, никой нямало да успее да намери двигателя.

— И затова Марвът трябва да намери някой, който да язди Двойката?

— Ти ги видя. Те не могат да бъдат яздени. Единственият му избор се състоеше в следното — или да ги убие, или да намери човек, когото те ще приемат. Опита и наркотици, доведе най-добрите каубои, но веднага щом се качаха на гърба на един от Двойката, конят замръзваше на място. Или се опитваше да убие ездача. Един от ездачите оцеля като по чудо.

— Странно, че Марвът би повярвал на всичко това.

— О, вярва! Не мисли, че Бъртън би лъгал. Особено ако е жестоко измъчван. През последното десетилетие той търси сам из пустинята. И, да, мисли, че Двойката може да намери двигателя.

— А ти как разбра всичко това?

— Аз търся отговори от осем години. Донован даде добри пари на някои от връзките ни във Вашингтон за част от информацията. А аз търсих в пустинята, докато не намерих номадското племе, подслонило навремето Бъртън. Шейхът е много интересен, но не особено общителен. Трябваше да живея с тях повече от шест месеца, преди да ми окажат достатъчно доверие да разговарят с мен.

— А картата, която си откраднал?

— Беше торбичка, която са отнели на Бъртън при залавянето му. Много е неясна. Бъртън вероятно преднамерено я е направил такава. Имал е Двойката и само е трябвало да знае къде да ги заведе. Тя описва само общ район от седемдесет и пет мили и Марвът претърсва този район от години. По дяволите, когато си имаш работа с дюни, които се местят при всяка буря, онова, което търсиш, може да е заровено навсякъде. Вероятно затова Бъртън е обучил Двойката да намери двигателя. Страхувал се е, че може би няма да успее да го намери сам след години — сви рамене. — Надявах се на повече, когато откраднах картата от Марвът.

— Не е ли могъл Марвът да използва някакъв въздушен или метален детектор, за да установи местонахождението на двигателя?

— Човек би помислил за това, да. Бъртън сигурно е намерил начин да замаскира всеки сигнал. Гениалността му не подлежи на съмнение.

— Значи на Марвът, като възможна следа, му остават само конете. Нищо чудно, че се грижи толкова добре за тях.

— Като се има предвид, че могат да го направят един от най-влиятелните хора в света.

— Ако се повярва на това, че конете могат да го заведат до двигателя — Грейс го погледна право в очите. — Ти мислиш ли, че е възможно?

Килмър сви рамене.

— Шейхът каза, че е вярно. Тогава реших, че бих опитал, но по онова време не знаех много за конете. Ти какво мислиш?

Тя смръщи вежди.

— Знам, че дивите коне притежават инстинкт, който ги кара да се връщат в определени райони с промяната на сезоните. А и старата поговорка за коня Добин, който винаги знае пътя към дома… Усещането на животните за дома определено е по-остро и много по-развито от нашето. Виж само колко истории за кучета и котки, намерили пътя до дома, съществуват на всички континенти. Дали Бъртън е могъл да обучи Двойката да се подчинява само на него? — поклати глава. — Не знам. Ако е бил толкова гениален, колкото казваш, възможно е — сви устни. — Но трябва да е бил истински кучи син, щом ги е научил да мразят всекиго, освен него.

— Бил е човек, изпълнен с горчивина. Вероятно се е наслаждавал на чувството, че ще има превъзходство над Марвът и след смъртта си. Нещо като да му размаха моркова под носа и да го лиши от възможността да го грабне.

— Но Двойката са тези, които са страдали.

Тя разтри слепоочията си. Толкова много жестокост. Не само в лицето на Марвът, но и на този Бъртън, който също бил изпълнен с омраза и дори я оставил като завещание.

— И Марвът очаква от мен да направя онова, което никой друг не е могъл? Исусе!

— Не трябва да правиш нищо, освен да се преструваш, че имаш напредък, докато успеем да отвлечем Франки оттам.

— Да се преструвам? Марвът не е глупав — тя поклати глава. — Но в момента не мога да мисля за това. Ще се заема с проблема след пристигането си в Ел Тарик. Погрижи се този, който ще ме наблюдава, да е добър. Марвът ще очаква твоя ход и ще бъде нащрек. А твоят човек ще трябва да е достатъчно близо. Ако го хванат, това ще означава смъртта на Франки.

— Да, той ще бъде добър.

— Донован ли ще изпратиш?

— Да — наклони глава на една страна. — Или аз самият. Достатъчно добър ли съм за теб, Грейс?

Тя срещна погледа му.

— Да — обърна се към вратата. — Остави ме на летището. Останалият път до Ел Тарик ще пропътувам сама.

— Така ще бъде най-добре. Защото Марвът ще наблюдава внимателно — направи пауза. — Ще се справим, Грейс. Не се съмнявай.

— Не се съмнявам — трябваше да потисне паниката. — Не мога да се съмнявам.

— Не мислех, че ще я пуснеш да отиде — Донован гледаше как Грейс изчезва в терминала.

— Нямах избор — Килмър отдели колата от тротоара. — Тя е права. Трябва да отиде. А аз трябва да остана на заден план, докато не намеря начин да ги измъкна.

— А това те убива.

— Не е лесно.

— И така, кога ще трябва да замина за Ел Тарик?

— Ако преживяванията в Ел Тарик са ти достатъчни, мога да отида и аз.

— Не.

— Ще дойда веднага, щом мога. Трябва да се върна в Сахара.

— Какво?

— Почти съм сигурен, че няма да можем да се доближим до нея в Ел Тарик. Мястото ще се охранява строго. Ще подготвя бягството при оазиса.

— Мислиш, че все някога ще ги заведе там?

— Грейс ще се опита да постигне с Двойката онова, което иска Марвът. Ако успее, той ще ги заведе в пустинята, за да се опита да намери двигателя.

— А какво, ако грешиш? Ако тя има нужда от теб в Ел Тарик, и то почти веднага?

Той стисна кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Тогава ще си прережа гърлото.