Айрис Йохансен
В неизвестност (20)

Епилог

Шест месеца по-късно

— Те са тук, мамо! — Франки дотича в конюшнята. — Видях ги на завоя на шосето.

Грейс застина, после бавно се извърна от Дарлинг. Сърцето й биеше тежко, чувстваше руменината, избила по бузите й.

— Защо не отидеш да ги посрещнеш? Аз ще дойда веднага след теб.

— Побързай.

И Франки изтича вън от конюшнята. Тя не искаше да бърза. Затвори очи и се опита да се успокои. Разбира се, знаеше, че този момент ще дойде. Килмър й се беше обадил снощи и й беше казал, че ще пристигнат днес.

Това обаче не й беше помогнало кой знае колко. Беше лежала будна цяла нощ, в очакване. А сега й се искаше да затича по шосето като Франки. Пое си дълбоко дъх и излезе от конюшнята. Донован и Франки отваряха портата на ограденото място, за да влязат Чарли, Надежда и жребчето. Козмо изрева и затича в тръс към тях. А Килмър вървеше към нея.

— Имаш ново попълнение сред конете. Чух още, че имаш нужда и от допълнителна работна ръка.

Господи, изглеждаше страхотно!

— Твоята квалификация е прекалено висока.

— Изпробвай ме.

— Каза, че си намерил двигателя. Оказа ли се това, за което се говореше?

— Да, предварителните тестове са удивителни.

— Тогава нямаш нужда от работа.

— Имам. Имам нужда от теб — усмихна се. — Мисли за статута си. Ще бъдеш единствената собственичка на ранчо, която ще има работник милиардер.

— Идеята има и добрите си страни.

Той беше достатъчно близо, за да го докосне. Господи, как й се искаше да го докосне! Беше минало толкова много време.

— Знаеш, че винаги съм се интересувала от положението си в обществото. Разбира се, ще се радвам да ти осигурявам допълнителни награди.

— Разчитам на тях. Очаквам ги с нетърпение. Няма да мога да живея без тях.

— Нито аз.

Време беше. Не можеше да чака повече. В следващия миг беше в прегръдките му.