Айрис Йохансен
В неизвестност (16)

Глава 16

— Ще отида до ограденото място, Франки — каза Грейс. — Грижи се за Надежда и жребчето.

— Да ги доведа ли при Чарли?

— Не. И дори няма да изпратиш Надежда, докато не ти извикам.

— Не мога ли да дойда с теб за малко? — после, като видя изражението на Грейс, Франки се напрегна. — Ти се каниш да го яздиш — прошепна тя. — Тази вечер?

— Ще се опитам. От Чарли зависи дали ще успея.

— Искам да дойда и да гледам.

— А аз предпочитам да не си там. Възможно е да ме хвърли.

— И преди съм те виждала да обяздваш — устните на Франки трепереха. — Не заради това не ме искаш там, нали?

Грейс се поколеба.

— Да, причината не е тази.

— Страхуваш се, че Чарли ще те нарани.

— Възможно е.

— Тогава, не опитвай още.

— Франки…

— Почакай, докато сме сигурни в него.

— Може да не съм сигурна в него, докато не се случи. Имам напредък през последните три дни, но кой може да каже дали е достатъчно.

Франки стисна здраво челюсти.

— И аз ще бъда там. Може да имаш нужда от мен.

Грейс я гледа минутка, после бързо я прегърна.

— Ако падна, недей да влизаш в ограденото място. Охраната ще гледа, те ще дойдат да ме измъкнат. Марвът не иска да ми се случи нищо.

Тя искрено се надяваше това да е истина. Всички тук се ужасяваха от Двойката и се страхуваха да се приближат до конете, затова тя допускаше, че ако падне, може да се забавят, докато стане прекалено късно.

— Не искам обаче да мислиш, че това ще се случи. Вероятно всичко ще бъде наред.

Франки си пое дълбоко дъх, после бързо се отдалечи.

— Ами да го направим, тогава.

 

 

— По дяволите! — измърмори Килмър.

Размърда се на клона, върху който седеше, и стисна по-силно бинокъла. Тя се канеше да се качи на гърба на Чарли. Напрежението се усещаше във въздуха, докато вървеше към жребеца. Походката й беше странно пружинираща, тя стъпваше внимателно, сякаш вървеше в минирана местност. А може би онова, което се канеше да направи, беше също толкова опасно.

Застана пред него и започна да му говори. Жребецът не помръдваше. Тя го заобиколи и застана отстрани, като продължи да му говори. Господи, проявяваше прекалена смелост! Дори не беше сложила седло на гърба му! Стоеше, протегнала ръце, готови да се заровят в гривата му, и му, говореше, говореше, говореше. Килмър виждаше хората от охраната, струпали се до оградата, за да гледат.

„Спрете я, по дяволите!“

В следващия миг тя беше върху гърба му! Конят остана абсолютно неподвижен. Една минута. Две. Три. После жребецът избухна, започна да рита силно със задните си крака и тялото на Грейс се заизвива в невъзможни пози — приличаше на парцалена кукла. А после тя падна на земята. Конят се беше изправил на задните си крака над нея. Килмър сграбчи карабината си. Вероятно беше прекалено далеч, но все пак беше възможно изстрелът…

 

 

Грейс чу как Франки изпищя, когато копитата на Чарли се оказаха само на сантиметри от главата й. Тя се претърколи. Чарли отново се беше изправил на задните си крака. Този път беше по-близо до нея. Но не я стъпка…

— Мамо!

Копитата отново бяха над нея. Тя започна трескаво да се отстранява от пътя му. А после спря, замръзна на място, защото й хрумна мисъл, граничеща с невъзможното.

„Ти блъфираш. Окей. Аз направих каквото трябваше и сега ти ми показваш, че това не ти харесва. Но не ме мразиш достатъчно, за да ме убиеш.“

С крайчеца на окото си видя портата да се отваря. Охраната.

— Не! Не идвайте. Добре съм.

Грейс си наложи да лежи неподвижно, когато конят отново се изправи на задни крака. Исусе, като че ли беше полудяла! Тези копита можеха да смажат главата й за секунда.

Мръсотията изпръска лицето й, когато копитата се стовариха върху земята. Той зацвили неистово и се впусна в галоп из ограденото място. Беше приключило. Засега. Тя бавно се изправи и тръгна към него. Беше се натъртила здраво при падането, тялото й трепереше като реакция на случилото се. Не трябваше да обръща внимание на това. Не можеше да го остави сега, трябваше да го накара да я приеме.

„Нощта ще е дълга, Чарли.“

Трябваше да остане върху него. Три обиколки на мястото.

„Той знае колко съм уморена. А аз знам колко уморен е той.“

Сивата зора на утрото започна да се процежда през клоните на дърветата и тя видя бледото лице на Франки, когато преминаха покрай нея. Трябваше да я накара да си легне още преди часове. Обаче се страхуваше да остави жребеца дори за секунда.

„Още две обиколки и ще сметнем, че сме приключили засега, окей?“

Чарли затича по-бързо и за миг тя помисли, че той се кани да се блъсне в оградата както безброй пъти тази нощ. Той отново намали скоростта. Още една обиколка. Виеше й се свят от умора. Не биваше да се отпуска. Трябваше да задържи погледа си право напред.

„Моля те, не започвай пак да риташ бясно, Чарли. Ще бъде много трудно и за двама ни. Почти сме приключили. Ще спрем, когато стигнем до Франки. Ще сляза от гърба ти и двамата ще си починем. Следващия път ще е по-лесно. Вече знаеш, че не искам да те нараня. А и аз знам, че не искаш да ме нараниш — поне не много. Няма да те яздя често, но трябва да ми позволяваш, когато се налага. Повярвай ми, беше по-лесно за теб, отколкото за мен.“

Господ й беше свидетел, че това беше истина. Франки беше право пред тях, седнала на оградата. Вдигна ръка, за да й помаха.

„Успяхме, Чарли.“

Грейс слезе от коня, но се хвана здраво за гривата му, защото коленете не я държаха. За нейна изненада, той остана неподвижен, докато тя възстанови равновесието си. После тръгна с треперещи нозе към портата, а той препусна в друга посока.

Франки й отвори портата и се хвърли в прегръдките й.

— Трябваше да почакаш — прошепна тя, като я прегърна силно. — Толкова се страхувах! Трябваше да изчакаш…

— Не можех да чакам — тя нежно прокара пръсти през къдриците на Франки. — Време беше.

— Продължи толкова дълго.

— Не можех да го оставя. Щеше да се наложи да започна отново утре — тя погледна просветляващото небе. — Днес беше важен ден.

— Добра работа.

Тя застина, обърна се и видя Марвът.

— Така ли мислиш?

— Изключително добра работа — той я гледаше хладно, но и с възхищение. — Изглеждаш уморена и малко пострадала, но наистина бях впечатлен.

— Не се опитвах да впечатля теб. Дори не знаех, че си тук.

— Дойдох едва преди няколко часа. Понякога хората ми проявяват глупост. Не искали да ме събудят — усмихна се. — Това шоу си заслужаваше липсата на сън. Наистина не бях сигурен дали ще успееш да го опитомиш.

— Не съм го опитомила. Съмнявам се, че някой ще успее да го направи. Аз просто успях да постигна някакво съгласие с него.

— И това е достатъчно. Можеш ли да го яздиш?

Тя кимна.

— Трудно, но мисля, че ще ми позволи да остана на гърба му. Но дали ще мога да го насоча в желаната от мен посока? Още не е вероятно.

— Дори ако използваш юзда?

— Няма да използвам юзда. Видях устата му. Онзи, който се е опитвал да го обязди, трябва да бъде разстрелян.

Марвът сви рамене.

— Ще зарасне. Трябваше да опитам всичко възможно. Беше само веднъж. Беше очевидно, че няма да се получи и че жребецът по-скоро ще умре, но няма да позволи да бъде обязден.

„Кучи син.“

— С изключение на теб — наклони глава той. — Възхищавам ти се. Както и на себе си, че проявих достатъчно ум да те накарам да дойдеш тук. Всъщност не е необходимо жребецът да приема заповедите ти. Искам той да те води — изгледа я с присвити очи. — Това не те изненадва. След като Килмър открадна картата, помислих, че знае защо Двойката е толкова важна за мен. Сигурен съм, че е бил разочарован да види колко неясна е тя.

— Аз съм изненадана, че според теб Двойката може да те заведе до двигателя. Те са само коне, все пак.

— Вярвам в силата на отмъщението. А Бъртън силно го желаеше. Мога да разбера задоволството, което е изпитал от това, че имам ключа, но не мога да го използвам — извърна се. — Но бях търпелив и сега ще получа отплатата си. Ще се отправим към пустинята утре.

— Не — каза тя. — Дай ми още един ден.

Той я изгледа.

— Протакаш нарочно?

— Трябва да съм сигурна в жребеца.

Той сви рамене.

— Един ден.

— Ще вземем ли и кобилата?

— Разбира се. Опитвал съм се да ги разделям и преди, когато съм ги водил до оазиса. Не се получаваше. Поотделно не искаха дори да тръгнат. А заедно все пак успявахме да ги изведем в пустинята.

— А жребчето?

— То не е необходимо.

— То още бозае, ще се разболее тук! — настоя тя.

— Не би могло да ме интересува по-малко.

— Но ако й отнемеш жребчето, ще разтревожиш кобилата, а така и жребеца.

Погледът му се спря на Франки.

— Сигурна ли си, че точно кобилата ще се разтревожи?

Тя не отговори известно време, но после каза твърдо:

— Трябва да вземеш и жребчето.

— А не можем ли да оставим дъщеря ти тук да се грижи за него?

— Не!

Той се усмихна.

— Кажи ми поне една причина, поради която трябва да взема и момиченцето ти.

— Искаш да се концентрирам върху задачата, която конете трябва да изпълнят. Няма да се справя, ако ще трябва да се тревожа за Франки — Грейс се опита да бъде спокойна.

— Неубедително. Но ще вземем и детето. Може да имам нужда от него, за да те държа в ръцете си.

— А жребчето? — запита Франки.

Той сви рамене.

— Може и да има истина в думите на майка ти. Не искам нищо да пречи на възможността, която най-после се разкрива пред очите ми. Ще вземем и него.

Грейс го гледаше как се отдалечава. Беше получила каквото искаше и това беше добре. Но изведнъж я полазиха студени тръпки. Пристигането им в оазиса щеше да бъде сигнал за началото на действията. Килмър не беше имал възможност, докато бяха във фермата и тя беше длъжна да предприеме опит за бягство в пустинята.

— Защо мръщиш вежди? — запита Франки. — Нали ще вземем и Маестро?

— Уморена съм, ти сигурно също си уморена — тръгна към конюшнята. — Да се опитаме да поспим няколко часа, преди да се наложи да започнем новия ден.

— Първо трябва да видя как са Надежда и Маестро — каза Франки и претича покрай нея. — Ще се видим след няколко минути.

Грейс не забърза след нея. Беше натъртена на няколко места, изпитваше болки, беше смъртно уморена. Може би трябваше да позволи на Франки да остане тук. Защото, щом стигнеха до оазиса, щеше да се окаже в центъра на действието. Можеше да разчита на Килмър, че ще избере най-добрия от хората си, за да я защитават тук, в Ел Тарик.

Какво мислеше, за Бога?! Би полудяла, ако рискуваше да остави Франки на някого другиго. Едно телефонно обаждане на Марвът и Франки щеше да е мъртва.

Не, май нямаше правилен избор. Просто трябваше да направи най-доброто, на което е способна.

 

 

Килмър опря буза на клона и затвори очи. Потеше се обилно, а стомахът му се свиваше. Нощта беше мъчителна. Вероятно беше сънувал кошмари — как онзи жребец прегазва тялото на Грейс. Беше разкъсан от внезапен пристъп на гняв. Защо, по дяволите, тя не се беше отказала? Какъв идиотизъм беше това да продължаваш да настояваш въпреки всичко?! Искаше му се да я убие. И в същото време му се искаше да я прегърне, да я притисне към себе си и да я защити от всички диви жребци и убийци като Марвът, от целия проклет свят. Искаше още да й каже колко много се гордее с нея. А най-много му се искаше да се спусне до фермата и така да сложи край на всичко, за което тя се беше борила през изминалата нощ.

 

 

— Мамо, добре ли си? Десет часът е.

Грейс отвори бавно очи и видя разтревоженото лице на Франки.

— Така ли? — седна на леглото и разтърси глава, за да я проясни. — Съжалявам. Сигурно съм била по-уморена, отколкото мислех. Ти кога се събуди?

— Преди два часа. Проверих как е жребчето и се върнах тук. Мислех, че ще се събудиш всяка минута.

— Ей сега.

Господи, цялата се беше схванала. Струваше й се, че всеки миг краката й ще поддадат под нея и ще падне на земята, докато вървеше към душа.

— Трябва да се измия и да хапна нещо. Виж в раницата дали ще намериш чисти дрехи, които да облека.

— Разбира се. Нещо определено ли искаш.

— Дънки — влезе в кабинката и започна да се съблича. — И риза в цвят каки.

 

 

— Облякла е риза в цвят каки — каза Килмър на Донован по телефона. — Така ни предупреждава, че ще има промяна.

— Каква промяна? — Донован направи пауза. — Опит за бягство?

— Не мисля. Не и с цялата тази охрана наоколо. Вероятно ще се опитат да се доближат до теб.

— А защо… Мили боже, яздила е жребеца? — възкликна Донован.

— Снощи опита — потвърди Килмър.

— По дяволите. Иска ми се да бях там.

— И на мен. Това едва не причини смъртта й. Беше й необходима почти цялата нощ, но тя се справи.

— Гордея се с нея!

— Опитва се да ни предупреди, затова не се бави, а подготви нещата. Ще дойда при теб веднага щом разбера дали ще тръгнат към оазиса.

— Ще съм готов — Донован затвори.

Килмър остави телефона си и отново вдигна бинокъла до очите си. Грейс беше в ограденото място. Изглеждаше, че между нея и жребеца се повтаря случилото се предната вечер. Но не, всъщност не беше така. Той й позволяваше да го язди. Но тя остана на гърба му само няколко минути, после слезе, качи се на оградата и му заговори. След петнайсет минути отново го възседна за малко, после скочи на земята.

„Гордея се с нея.“

Думите на Донован отново зазвучаха в ушите му. Не би могъл да се гордее с нея повече от Килмър. Сега, когато не изпитваше такъв ужас от опитите на Грейс да язди жребеца, на преден план излизаше гордостта. Тя беше силна, смела и умна жена…

Неговата жена.

Неговата? Ако можеше да прочете мислите му в този момент, вероятно би му отрязала топките. А ето че той не можеше да се отърве от това собственическо чувство, когато ставаше въпрос за Грейс. Беше участвал в създаването на жената, която тя беше днес. Преди девет години я беше учил на непознати за нея умения, но тя нямаше представа на какво го беше научила в замяна.

Достатъчно. Независимо колко силно му се искаше да вярва, че има участие в създаването на изключителната Грейс Арчър, след като всичко беше казано, беше ясно, че тя е напълно независима личност.

И той трябваше да се погрижи тази жена и нейната дъщеря да останат живи през следващите няколко дни.

 

 

— Стигнаха до оазиса в четири часа сутринта — Шейхът направи гримаса. — С каравана, ремаркета за конете и камиони, пълни с личната армия на Марвът. Той е петно върху пейзажа. Помниш ли думите ми? Казах ти, че нас буквално ни изтикват от естествения ни район. Това ще се случи навсякъде в пустинята през следващите няколко години.

— А може би не — каза Килмър. — Марвът е престъпник, който е готов да погази всичко. Всеки друг би бил по-внимателен от него.

— Но нахлуването в нашата територия все пак съществува. Винаги ще има такива като Марвът и на нас постоянно ще ни се налага да балансираме между доброто и злото — Шейхът разгъна карта върху старата маса. — Той вече изпрати напред хора, които да отстранят всеки, изпречил се на пътя им — стисна устни. — Като че ли може да ни открие, ако ние не искаме да бъдем открити. Ние познаваме пустинята, но ще разбием лагера след около час, така че да приключим с това — посочи точка на картата. — Това е оазисът. Онзи, който Марвът през цялото време използва като база. Има оградено място за конете, което той подготви за тях още когато ги доведе за първи път тук. Има няколко огромни палатки в лагера, но Марвът винаги бива настанен в каравана с климатична инсталация — той забоде пръст в центъра на лагера. — Тук.

— И армията му го заобикаля. Колко са на брой?

— Моите хора са преброили двайсет и седем. Къде е картата, която си откраднал от Марвът?

Килмър извади торбичката от джоба си, а от нея — и картата. Разгъна я до тази на шейха.

— До кое място в пустинята извежда Двойката?

Шейхът очерта квадрат.

— В този район. Само дюни, с изключение на едно изоставено село. Но на две мили на север започва подножието на планината Атлас — посочи съответното място на картата. — В селото има вода и Грейс може да спре, за да напои конете — усмихна се, но усмивката му беше леко крива. — Конете се чувстват като у дома си в селото. На това място слизат от ремаркетата. И там биха искали да останат. Понякога Марвът не може да ги накара да се помръднат.

— Има ли вероятност двигателят да е скрит в селото?

— Не. Марвът е претърсил буквално цялото село. Просто Двойката е прекалено упорита и не иска да върви нататък.

— Или пък прекалено добре обучена.

Шейхът сви рамене.

— Възможно е. Бъртън беше истински фанатик по отношение дресировката на Двойката. Беше ги отвел някъде за цели седем месеца и не знам какво е правил с тях през това време — стисна устни. — А може би не искам да знам. Обаче му се подчиняваха напълно, когато се върнаха в лагера.

— Не съм сигурен, че Двойката се е чувствала по-добре с него, отколкото с Марвът — Килмър сведе поглед към селото, изобразено на картата. — Има ли място тук, където бихме могли да си уредим среща с Грейс?

— Няколко. Обаче Марвът ще изпрати предварително хората си там. Винаги прави така.

— Бихме могли да ги избегнем. Освен ако не вървят по петите на Грейс.

— Ако постъпи така, Марвът може би ще провали всичките си шансове за помощ от страна на Двойката. Причината, поради която искаше Грейс, беше, че конете отказват да направят каквото и да било, ако хората му са наблизо. Можем да се надяваме, че най-после е научил урока си — Шейхът направи пауза. — Но ще я наблюдават непрекъснато от разстояние. Бинокли, телескопи… Ще бъде като насекомо под микроскоп. Ако изчезне за минута, Марвът веднага ще започне съответни действия. Ако приземиш хеликоптер, всичките му хора ще се спуснат върху теб.

— Знам. Може би ще се наложи да превзема основния му лагер. Знаеш ли къде са Грейс и Франки?

— В палатка в края на лагера. Много добре охранявана. А знаеш ли какво ще се случи, ако Марвът разбере, че би могъл да изгуби Грейс?

— Знам. Това няма да се случи.

— Така казах и аз, когато Марвът прегази лагера ми и уби най-добрия сред хората ми.

— Това няма да се случи — повтори Килмър. — Грейс и Франки трябва да са далеч от лагера по време на нападението.

— Съгласен съм — седна и загледа замислено картата. — Няма да е лесно, но може би има начин…

— Какво?

— Нека се консултирам с Хасан. Той ми донесе интересна новина тази сутрин.

— Каква новина?

— Ще има сироко през следващите дни. Може да се възползваме от него.

— Пясъчна буря? Откъде, по дяволите, знае? Пясъчните бури са непредсказуеми.

— Той познава пустинята. На осемдесет и девет години е и живее тук, откакто се е родил. Пясъчните бури са голяма опасност за моето племе. Налага се да знаем кога е безопасно да се придвижваме. Хасан почти винаги ни дава вярна информация.

— Но се случва и да сгреши?

— Случва се. Той не е пророк, все пак, само усеща приближаването й, подушва я във въздуха — повдигна вежди. — Това не те ли изненадва?

— Не. Грейс също има такъв инстинкт. Тя винаги предсказва с точност дъжда.

— Мисля, че ще харесам Грейс — усмихна се шейхът. — Тя ще ти повярва ли, когато й кажеш, че ще разполага с укритие, ако успее да избяга с дъщеря си от лагера?

— Можеш ли да й предадеш съобщение?

Шейхът поклати глава.

— Няма да кажа на нито един от хората си да влезе в лагера на Марвът, за да се свърже с нея. Това зависи от теб.

— Можеш ли да ми кажеш поне кога се очаква пясъчната буря?

— Може би вдругиден. Хасан успява да я предскаже с по-голяма точност в деня преди разразяването й.

— Това ме успокоява. И как би могла Грейс да забави действията на Марвът дотогава?

— Това е твой проблем. Жена, която може да предсказва дъжда, със сигурност е достатъчно умна да се справи с гадна крастава жаба като Марвът.

— Той не е глупав.

— Вярно е — последва кратка пауза. — Ще ти кажа. Ще направя така, че да отвлека вниманието на Марвът тази вечер, за да можеш да изпратиш съобщение на Грейс.

— Как?

— Понякога през оазиса минават караваните на пътуващи търговци. Отбивали са се при Марвът и преди, когато е бил тук. Няма да е особено подозрително, ако се появи малка каравана. Ще ти дам подходящи дрехи и реквизит, за да можеш да се смесиш с хората. Няма да имаш много време, преди Марвът да ги изхвърли, но може би ще е достатъчно — закрачи отново из палатката. — И не забравяй охраната пред нейната палатка.

— Не е вероятно да забравя — обърна се към входа на палатката. — И ще оценя много жеста ти, ако помолиш Хасан да определи по-точно деня на бурята. Така не разполагам с много, което да кажа на Грейс.

— Килмър…

— Какво?

— Нито веднъж не спомена двигателя. Отказа ли се от него?

— Не, по дяволите. Няма да позволя на Марвът да има онова, което иска — каза той, като подчерта ясно всяка дума. — Но няма да рискувам Грейс и Франки, за да му го отнема. Ще има и друга възможност, друг ден.

— Много мъдро. Надявам се, че ще успееш да ги отвлечеш от Марвът. Надявам се още, че ще намериш двигателя.

— Защото не изпитваш добри чувства към нефтения картел? — поиска да узнае Килмър.

— Отчасти. Дали Фатима да не намаже лицето и тялото ти, преди да се облечеш утре? — усмихна се широко шейхът. — Ще й достави огромно удоволствие.

— Ще се справя сам — и Килмър излезе от палатката.

Донован се изправи, когато го видя.

— Кога ще предприемем нещо? Каква помощ ще получим от него? — попита нетърпеливо той.

— Немного. Мисля, че ще можем да разчитаме на него, когато имаме нужда. Няма да рискува нито един от хората си, докато не нападнем — Килмър направи гримаса. — Но предлага услугите на синоптика на племето. Така че, предполагам, не трябва да се оплаквам.

— Синоптик?

— Ще ти обясня по пътя към моята палатка.

Килмър погледна небето. То беше кристално ясно и обсипано със звезди. Нито следа от облак, нито намек за предстояща промяна.

— Надявам се само този Хасан да е толкова добър в предсказването на времето, колкото е Грейс…