Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622

История

  1. — Добавяне

Две

Шепърд Сиърс Кембъл обичаше да лъска обувките си. Тази любов водеше началото си от армията (той бе ветеран от три офанзиви на прочута въздушна дивизия) и дори сега, макар че цивилните обувки се отплащаха много по-малко от някогашните тежки военни ботуши, острата миризма и енергичната работа в клекнало положение му носеха силно усещане за esprit de corps[1]. Междувременно той си напяваше стара суинг мелодия за бигбенд, като редуваше дрезгавия текст с тананикане, примижал и с отпуснати устни — Буддаппа банх! Банх! Банх! — за да симулира партията на медните инструменти и от време на време правеше пауза, за да отпие от бирата, оставена на пода до него. Тогава изпъваше гърба си, почесваше пожълтелите подмишници на тениската си и си позволяваше продължително и удовлетворяващо оригване.

— В колко часа идват Уилърови, кукло? — попита той съпругата си, която се изучаваше внимателно в огледалото на натруфената си тоалетка.

— В осем и половина, мило.

— Господи — рече той. — Ако искам да си взема душ, по-добре да си размърдам задника. — Примижа, огъна предната част на дясната си обувка, за да провери блясъка й, преди отново да се наведе, да грабне парцала и да се заеме с лявата.

Безстрастното селско изражение на лицето му, докато работеше, беше станало рядкост за Шеп Кембъл — пазеше го за лъскането на обувки или за смяната на гуми — но то напомняше за една сила, която някога имаше пълна власт над сърцето му. Години наред, като момче и като мъж, той бе копнял да бъде безчувствен и груб, да бъде един от навъсените момчета и мъже, чиито реални или въображаеми подигравки го бяха преследвали в детството, чрез силата на волята да отрече нещата, които дълго време бяха най-срамните факти в живота му: че бе отгледан в поредица от скъпи къщи и апартаменти в Сатън Плейс, че го обучаваха частни учители и му се позволяваше да играе с други деца само под усмихнатия поглед на английската му бавачка или на френската му гувернантка и че богато разведената му майка бе настоявала — до единадесетгодишната му възраст — всяка неделя да го облича с „прелестна“ шотландска поличка на „Бергдорф Гудман“.

— Тя щеше да ме превърне в проклета близалка! — от време на време изръмжаваше той дори и сега пред неколцината приятели, с които си позволяваше да разговаря за майка си, но в по-спокойните и по-мъдри моменти отдавна бе успял да й прости. Ничии родители не са съвършени, а освен това, каквито и да са били намеренията й, той знаеше, че тя никога не бе имала шанс. От началото на юношеството, от мига, когато детската му психика започна да се втвърдява в плещестата структура на борец, ако не и от по-рано, той бе недосегаем за развълнуваната й хватка. Всичко в света, което можеше да има и най-слаба връзка с нещата, които майка му наричаше „култивирани“ или „приятни“, бе прокълнато за Шеп Кембъл в онези формиращи характера години, а всичко, което тя определяше като „вулгарно“, бе близко на сърцето му. В малкото и скъпо начално училище не му беше трудно да бъде зле облеченият, създаващ проблеми хулиган сред съучениците си и да предизвиква страх, възхищение и смътно съжаление заради предположението, че е един от питомците на благотворително заведение. След като го изключиха в последния клас, за ужас на майка му, той отиде право в една пренаселена манхатънска гимназия и имаше дребни търкания с полицията до настъпването на осемнадесетия му рожден ден, който го изпрати ликуващ и кряскащ при парашутистите, решен да се отличи не само със забележителна смелост, но и с другото качество, така ценено от войниците — умението да бъде корав кучи син.

Шеп успя и в двете отношения и войната като че само задълбочи настоятелността на търсенето му. След това изглеждаше напълно логично да отхвърли сълзливите аргументи на майка си за обучение в Принстън или Уилямс и вместо това да постъпи в треторазреден технологичен институт в Средния Запад (по Закона за обучението на ветерани от Втората световна война — обясняваше винаги той, сякаш всеки намек за лични финанси би го унизил). Там, дремейки в часовете в коженото си яке или висейки нощем в мърлявата компания на други корави типове от университетското градче, изръмжавайки раздутото си от бирата презрение към самата идея за свободните изкуства, той усвои несъмнено мъжествения, несъмнено подходящия за средната класа занаят на механоинженерството. Пак там откри и съпругата си — дребната, мека, почитаема касиерка в университета, и стана баща на първия от синовете им; и едва няколко години по-късно се прояви силната реакция.

Онова, което се случи тогава — по-късно щеше да го нарича „Времето, когато сякаш полудях“, бе, че се събуди, за да открие, че работи в завод за хидравлични машини на сто мили от Финикс, Аризона, и живее в една от четиристотинте близко разположени, еднакви къщи в пустинята — подобна на кутийка, опечена от слънцето къща с четири поставени в рамки планински сцени от магазина за евтини стоки по стените и пет кафяви наръчника по инженерство в иначе голата библиотека, кутийка, всяка вечер огласяна от шума на телевизора или пронизителните викове на съседите, отбили се за игра на канаста.

Шепърд Сиърс Кембъл трябваше да признае, че се чувстваше отчаян сред тези млади мъже с безцеремонни, преждевременно отпуснати лица, и тези момичета, които избухваха в парализиращ смях от просташки вицове („Хари, Хари, разкажи онзи, дето хванали един в женската тоалетна!“) или стискаха устни в израз на мълчаливо уважение, докато съпрузите им спореха за автомобили („Е, вземи шевролета; аз съм почитател на шевролетите, без изключение“) и бързо започна да възприема себе си като измамник и глупак. Изведнъж взе да му се струва, че голямата авантюра да се преструва на нещо, което не беше, го бе въвлякла в начин на живот, който не искаше, и не можеше да понесе, че предизвиквайки майка си, бе обърнал гръб на рожденото си право.

Започнаха да го преследват ярки видения на света, който можеше и трябваше да бъде негов, свят на интелект и чувствителност, който сега се бе смесил в ума му с „Изтока“. На Изток, вярваше той тогава, мъжът постъпваше в колеж не за професионално образование, а заради дисциплинираното търсене на мъдростта и красотата и никой, прехвърлил дванадесетгодишната възраст, не смяташе, че тези думи са за лигльовците. На Изток, облечен със смачкани дрехи от туид и фланелени материи, можеше да крачи с часове сред стари брястове и часовникови кули, да разговаря с приятелите си, а тези приятели щяха да са каймакът на своето поколение. На Изток момичетата бяха превъзходно стройни и грациозни; те се движеха с авторитета на места като Бенингтън и Холиок; разговаряха интелигентно с тихи, едва доловими гласове и никога не се кикотеха. В студените зимни вечери можеше да ги срещнеш за коктейли в Билтмор и да ги заведеш на театър, а после, стоплени от брендито, те щяха да дойдат с теб на разходка до някоя скована от снега странноприемница в Ню Ингланд, където щяха щастливо да се плъзнат в леглото с теб под пухения юрган. На Изток след колежа можеше да отложиш започването на сериозна работа, докато не прекараш няколко години в изпълнен с книги ергенски апартамент с периоди на пътувания из Европа, докато накрая откриеш истинското си призвание, то е чрез процес на информиран и неприбързан подбор; точно както когато най-накрая се ожениш, то е, за да отпразнуваш тържествено последната и най-хубавата от многото си продължителни изискани любовни авантюри.

Размишлявайки мрачно върху тези фантазии, не след дълго Шеп Кембъл си спечели репутацията на сноб в хидравличния завод. Влезе в противоречие и с Мили и я ужаси, тъй като се беше превърнал в унил слушател на класическа музика и намусен читател на литературни журнали. Той рядко разговаряше с нея, а когато го правеше, никога не бе със старата неповторима смесица между момче от нюйоркските улици и фермер от Индиана — смесица, която тя винаги бе смятала за „много сладка“, а с нов ритъм на сприхаво нетърпение, който звучеше стряскащо като английски акцент. И тогава една неделна вечер, след като цял ден беше пил и подвиквал на децата, тя се сви в сълзи с бебето на гърдите си, докато съпругът й я наричаше невежа кучка и счупи три кости от юмрука си с удари по стената.

Седмица по-късно, все още бледа и потресена, тя му помогна да натоварят дрехите, одеялата и кухненските съдове в колата и те се впуснаха в прашното си пътешествие на Изток; а шестте месеца в Ню Йорк, които последваха, докато той се опитваше да реши дали да продължи да работи като инженер — този период беше, Шеп го знаеше, най-тежкият в живота на Мили. Първата груба изненада бе, че парите на майка му се бяха изпарили (всъщност никога не ги бе имало в изобилие, а сега едва й стигаха, за да живее прилично в хотел — кисела префинена възрастна дама с котка), а имаше още стотици груби изненади в потискащата реалност на Ню Йорк, който се оказа голям, мръсен, шумен и жесток. Капка по капка харчейки спестяванията им за евтина храна и мебелирани стаи, никога незнаеща къде е Шеп или в какво настроение ще се прибере, никога незнаеща какво да каже, когато той говореше несвързано за следдипломни курсове по музика и философия или когато искаше да се излежава с часове край фонтана на Уошингтън Скуеър с четиридневна брада, тя неведнъж бе стигала дотам, че да отваря нюйоркския телефонен указател на страниците с психиатри. Но най-накрая той бе започнал работа в „Алайд Присижън“ в Стамфорд, те се преместиха в къща под наем и после в Ривълушънъри Хил Истейтс и животът на Мили отново се нормализира.

За Шеп последните няколко години също бяха време на относително спокойствие. Или поне така изглеждаше, във всеки случай, в искрящия здрач на тази хубава пролетна вечер. Той се бе заситил с печено агнешко и бира, очакваше с нетърпение приятните разговори с Уилърови и си даваше сметка, че нещата можеха да бъдат и много по-зле. Разбира се, работата в Стамфорд, къщата в Ривълушънъри Хил Истейтс и участието в „Лоръл Плейърс“ не бяха точно онова, което бе рисувал във виденията си за Изтока, но какво толкова. Ако не друго, улегналостта на последните няколко години му бе позволила да гледа назад без съжаление.

Защото кой можеше да отрече, че фазата на корав мъж, невротична или не, му се беше отразила доста добре? Нима не му бе помогнала да получи Сребърна звезда и офицерско звание за заслуги на двадесет и една години? Онези неща бяха реални, бяха доста повече, отколкото по-голямата част от мъжете на неговата възраст можеха да посочат (Офицерско звание за заслуги! Самото изричане на тези думи наум и до днес караше топлите струйки на гордостта да се разливат в гърлото и гърдите му), и никой психиатър не би могъл да ги премахне. Вече не го преследваше и чувството, че е изостанал от своето поколение в културно отношение. Определено се чувстваше равен с човек като Франк Уилър, например, а Франк бе продукт на всички онези неща, които някога го бяха карали да се гърчи от завист — източния университет, свободните изкуства, годините шляене в Гринич Вилидж. Тогава какво толкова ужасно имаше във факта, че бе постъпил в държавен технически институт?

А и ако не беше отишъл в държавния технически институт, никога не би срещнал Мили, а той нямаше нужда от никакъв проклет психиатър, за да му каже, че наистина щеше да е болен, наистина щеше да е в беда, ако някога отново съжалеше за това. Може би произходът им беше различен; може би се беше оженил за нея по причини, които не си спомняше добре, и може би това не беше най-романтичният брак в света, но Мили бе жената за него. Две неща в нея се бяха превърнали в постоянен източник на сантименталното му изумление: че бе останала до него по време на цялата му паника в Аризона и в Ню Йорк — той се кълнеше, че никога няма да го забрави — и че се бе приспособила така добре към новия му начин на живот.

Колко неща беше научила! За момиче, чийто баща бе полуграмотен бояджия и чиито братя и сестри казваха неща като „Ня’а ник’во значение въобще“, едва ли бе лесно. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-забележително му се струваше, че тя умееше да се облича много спретнато, също като Ейприл Уилър, както и да говори добре по всяка тема; че успяваше да живее в грозна практична къща в предградията и да намери извинение за това с работата и децата („Иначе, разбира се, бихме живели в града или някъде по-далеч, наистина сред природата…“). Тя бе смогнала да придаде на всяка стая в тази къща просторния, изчистен, интелектуален вид, който Ейприл Уилър наричаше „интересен“. Е, на почти всяка стая. Изпълнен с нежност и снизхождение, докато навиваше парцала за обувки на восъчен цилиндър, Шеп Кембъл трябваше да признае, че точно тази стая, тази спалня, не бе особено изискана. По тесните й стени, облепени с тапети с големи флорални мотиви в розово и виолетово, имаше грижливо направени рафтове, върху които пък бяха поставени редици дребни крехки джунджурии от стъкло; прозорците служеха не толкова като прозорци, колкото като места за пухкавото изобилие от димитени завеси, а съответстващите димитени покривала на леглото и тоалетката падаха в прекомерно обилни дипли и вълни на килима. Беше стая, за която би могло да си мечтае малко момиченце, останало само с куклите си и обсебено от идеята да направи нещата хубави за тях сред счупените щайги от портокали и парченцата плат в тайното сенчесто ъгълче на задния двор, малко момиченце, което метеше голата земя, докато станеше гладка като кора на хляб и отново я премиташе, ако започнеше да се рони — припкащо, шепнещо малко момиченце с влажни пръсти, чиито бузки потрепваха, докато побутваше изцапаната си панделка („Ето… Ето…“), и чиито бързи уплашени очи много приличаха на очите, които сега се взираха в огледалото, търсейки признаци за остаряване.

— Скъпи? — каза Мили.

— М-м?

Тя бавно се завъртя върху подплатената пейка, напрегната от смущаващата мисъл.

— Ами… не знам, сигурно ще се изсмееш, но слушай. Не мислиш ли, че Уилърови стават някак… сковани или нещо такова?

— О, не, не ставай глупава — отвърна й той, насищайки гласа си с тежестта и дълбочината на здравия разум. — Какво те накара да си помислиш подобно нещо?

— Не знам. Просто го забелязвам. Знам, че тя е разстроена заради пиесата и всичко, но вината все пак не беше наша, нали така? А после, когато бяхме там последния път, всичко изглеждаше някак… не знам. Помниш ли, когато се опитвах да ти опиша как ме погледна майка ти онзи път? Е, Ейприл ме гледаше точно по същия начин онази вечер. А сега и цялата работа със забравянето на поканата ни… не знам. Просто е странно.

Той хлопна капачето на кутийката с боя за обувки и я прибра заедно с навития парцал и четките.

— Скъпа — рече, — просто си въобразяваш всичко това. Ще си развалиш цялата вечер.

— Знаех, че това ще кажеш. — Тя се изправи. Изглеждаше объркана и трогателна в розовия си комбинезон.

— Казвам само истината. Хайде сега просто да се отпуснем и да си прекараме добре. — Той отиде и я прегърна, но усмивката му замръзна в тревожна гримаса до ухото й, защото приближавайки се до рамото й бе доловил лек полъх на нещо граниво.

— О, предполагам, че си прав — каза тя. — Съжалявам. Върви и вземи душ, а аз ще довърша в кухнята.

— Няма какво да бързаме — отвърна той. — Те винаги закъсняват малко. Защо и ти не си вземеш душ?

— Не, аз съм напълно готова, след малко ще си облека роклята.

Под душа, докато замислено се сапунисваше и търкаше, Шеп Кембъл се чудеше защо, по дяволите, понякога миришеше така. Не че не взимаше достатъчно вани — дяволски добре знаеше, че снощи го беше направила — и нямаше нищо общо с месечния й цикъл; беше го проверил отдавна. Изглежда се дължеше на нервите — като обрив или болен стомах; предположи, че тя просто се потеше повече в напрегнати моменти.

Но трябваше да признае, докато се подсушаваше в парата, че бе нещо повече от миризма на пот. Бог му бе свидетел, че това само по себе си би било възбуждащо в една жена. И изведнъж той се изпълни със спомена за миналото лято, когато бе държал в ръцете си полупияната Ейприл Уилър на задушния претъпкан дансинг във „Витос Лог Кебин“, когато подгизналата й рокля бе залепнала за гърба й, а слепоочието й се плъзгаше под бузата му, докато се поклащаха под ударите на барабана и стоновете на саксофона. О, тя се потеше, определено, а миризмата й бе силна и чиста като на лимон; именно миризмата й наред с високото й, ритмично поклащащо се тяло бяха накарали неговия… го бяха накарали да иска… о, божичко. Беше се случило почти преди година, а споменът все още караше пръстите му да треперят, докато закопчаваше ризата си.

Къщата изглеждаше неестествено неподвижна. Носейки празната кутия от бира, той слезе долу да види какво прави Мили и стигна почти до средата на дневната, преди да осъзнае, че имаше четирима синове.

Почти се препъна в тях. Те лежаха по корем в редица, техните осем, седем, пет и четиригодишни тела, облечени еднакво в сини плетени пижами, всички облегнати на лакти, за да гледат примигващата синева на телевизионния екран. Четирите руси личица с чипи носове в профил изглеждаха забележително еднакви и забележително приличаха на Мили, а челюстите им действаха в синхрон върху дъвките, чиито розови обвивки лежаха разхвърляни по килима.

— Здрасти, банда — рече той, но никой от тях не вдигна поглед. Той ги заобиколи внимателно и отиде в кухнята намръщен. Дали и другите мъже някога изпитваха отвращение при вида на собствените си деца? Не беше само изненадата; в това нямаше нищо необичайно. Всъщност доста често се натъкваше неочаквано на тях и си мислеше: „Кои са тези четиримата?“, и му трябваха секунда-две, за да фокусира ума си върху факта, че бяха негови деца. Но по дяволите, ако някой го попиташе какво изпитва в тези моменти, би могъл да го опише съвсем откровено като дълбок пристъп на наслада — същото чувство, което изпитваше, когато ги проверяваше в леглата нощем или когато препускаха под високо хвърлената от него топка по моравата. Това беше различно. Този път трябваше да признае, че отчетливо изпита леко отвращение.

Мили бе там, в кухнята, и мажеше пастет върху кракери, облизвайки пръсти, докато действаше.

— Извини ме, миличка — рече той, промъквайки се покрай нея. — Веднага се махам от пътя ти.

Той си взе студена кутия бира от хладилника и излезе на задната морава, където започна мрачно да отпива. Оттук, като погледнеше надолу над приличащите на сенки върхове на дърветата, почти различаваше ръба на Уилъровия покрив; още по-надолу, зад него и вдясно, под телефонните жици, безкрайният ръмжащ парад от автомобили по Шосе 12 тъкмо бе включил светлините си. Той се вглеждаше в блещукащата магистрала дълго време, опитвайки се да проумее.

Не изпитваше отвращение, но какво точно? Прекалено придирчиво снобско неодобрение може би, защото заради зяпането им в просната поза и дъвченето изглеждаха някак невъзпитани и… ами принадлежащи към средната класа? Но що за глупости бяха това? Нима предпочиташе да ги види седнали край проклета масичка за чай, за бога? Облечени с шотландски полички? Не, сигурно имаше нещо повече от това. Вероятно видът им просто бе прекъснал мислите му за Ейприл Уилър — а той определено имаше мисли за нея! Всякакви мисли! Не беше ли по-здравословно да си го признае, отколкото да се крие от този факт? — видът им бе прекъснал мислите му за Ейприл Уилър и малко го бе шокирал; това беше. И сега, след като бе погледнал истината в очите, той си даде разрешение да престане да гледа Шосе 12 и вместо това да се съсредоточи върху покрива на Уилърови. През зимата, когато дърветата бяха голи, оттук се виждаше по-голямата част от къщата и малко от моравата, а вечер се виждаше и светлината в прозореца на спалнята. Започна да се чуди какво ли правеше Ейприл в момента. Решеше косата си? Обуваше чорапите си? Надяваше се да бъде облечена с тъмносинята си рокля.

— Обичам те, Ейприл — прошепна той просто за да види какво е усещането. — Обичам те. Обичам те.

— Миличък? — викаше Мили. — Какво правиш там навън? — Тя стоеше на прага на осветената кухня, взирайки се в мрака, а зад нея се усмихваха Уилърови.

— О! — рече той и тръгна обратно през моравата. — Здравейте! Не ви видях да пристигате. — После се почувства глупаво, спря да допие остатъка от бирата си и установи, че го бе изпил преди няколко минути; кутията вече бе топла в ръцете му.

Вечерта бе неловка от самото начало — всъщност толкова неловка, че през целия първи час Шеп трябваше да отбягва погледа на Мили от страх, че изражението й ще потвърди тревогата му. Не можеше да го отрече: наистина се случваше нещо дяволски странно. Уилърови не се включваха; не се отпуснаха и не се движеха. Никой от тях не тръгна, бъбрейки, към кухнята да помогне с питиетата; те просто седяха любезно, залепени за дивана, един до друг. Само изстрел би могъл да ги отдели.

Ейприл действително бе избрала тъмносинята си рокля и бе по-красива от всякога, но погледът й бе странен и далечен — поглед по-скоро на любезен зрител, отколкото на гост, още по-малко пък на приятел — и по никакъв начин човек не можеше да измъкне от нея нещо повече от „Да“ или „О, така ли“.

И с Франк беше така, само че десет пъти по-зле. Не беше само това, че не говореше (макар че за Франк това бе толкова нетипично, колкото човек можеше да си представи) или че не правеше усилие да скрие факта, че не слуша какво казва Мили; той се държеше като проклет сноб. Очите му постоянно блуждаеха из стаята, изследвайки мебелите и картините така, сякаш никога преди не се бе озовавал в така забавно типична за предградията дневна като тази — сякаш, за бога, не бе прекарал последните две години, тръскайки пепелта си и разливайки алкохол по всички повърхности в тази стая; сякаш не бе прогорил дупка в тапицерията точно на този диван миналото лято и не бе припаднал пиян и хъркащ точно на този килим. По едно време, докато Мили говореше, той се наклони леко напред и погледна с присвити очи покрай нея като човек, който наднича през решетките на затъмнена клетка за мишки, а на Шеп му трябваше цяла минута, за да осъзнае какво правеше: четеше заглавията на книгите по рафтовете в другия край на стаята. А най-лошото бе, че Шеп, въпреки цялото си раздразнение, трябваше да се бори с импулса да скочи приветливо на крака и да започне да се извинява („Е, разбира се не е кой знае каква библиотека, искам да кажа, че не ми се ще да съдите за вкусовете ни по отношение на книгите по това… всъщност са предимно боклуците, които се трупат с годините, повечето ни наистина хубави книги някак…“). Вместо това със здраво стисната челюст той събра всички чаши и отиде в кухнята. Господи!

Този път наля на Уилърови двойни питиета, за да подпомогне нещата, а на Мили — половин, защото ако продължаваше да пие със същото темпо и в състоянието, в което бе в момента, до час щеше да е припаднала.

И най-после Уилърови се поотпуснаха, въпреки че когато това се случи, Шеп изобщо не беше сигурен дали преди не му харесваха повече.

Започна се с това, че Франк прочисти гърлото си и заяви:

— Всъщност ние имаме една доста важна новина. Заминаваме… — тук спря, изчерви се и погледна Ейприл. — Ти им кажи.

Ейприл се усмихна на съпруга си — не като зрител, гост или приятел, а по начин, който накара сърцето на Шеп да се свие от завист — а после се обърна обратно към публиката си.

— Заминаваме за Европа — каза тя. — За Париж. Завинаги.

Какво? Кога? Как? Защо? Кембълови, съпругът и съпругата, избухнаха в свирепа поредица от въпроси, а Уилърови отговаряха весело и любезно. Всички говореха едновременно.

— … О, може би от седмица-две — отвръщаше Ейприл на настояването на Мили да разбере откога продължаваше всичко това. — Трудно ми е да си спомня. Просто внезапно решихме да заминем и толкова.

— Добре де, но каква е идеята? — питаше Шеп за втори или трети път. — Искам да кажа, работа ли получи там, или какво?

— Ами… не, не точно. — И всички разговори секнаха, когато двамата с Ейприл се спогледаха по един интимен, вбесяващ начин.

Добре, искаше да каже Шеп, ако щете ни казвайте. На кого му пука?

След това разговорите започнаха отново. Наклонени напред, прекъсващи се един друг и стискащи ръцете си като деца, Уилърови им разправиха цялата история. Шеп направи онова, което винаги правеше, когато го засипеха множество смущаващи новини една след друга: пусна се по течението. Приемаше всеки факт и го оставяше да се плъзне безболезнено в дъното на ума му, мислейки си: „Добре, добре, ще помисля за това по-късно; и за това; и за това“, така че будната горна част на ума му да остане достатъчно свободна, за да му помага да контролира ситуацията. По този начин той успяваше да поддържа подходящото изражение върху лицето си и да казва подходящите неща; дори успя да се зарадва на факта, че компанията се бе оживила и сега поне имаше достатъчно действие. Също така се изненада и изпита гордост, като видя колко добре се справяше Мили.

— Хмм, звучи прекрасно, деца — каза тя, когато приключиха. — Така е, наистина звучи прекрасно. Но определено ще ни липсвате, нали така, скъпи? Боже! — Очите й блестяха. — Боже! Наистина много ще ни липсвате, хора.

Шеп се съгласи и Уилърови се отдръпнаха в своята грациозна любезна сантименталност. Казаха, че и на тях Кембълови щели да им липсват. Много.

По-късно, когато всичко приключи, след като Уилърови си тръгнаха и къщата притихна, Шеп предпазливо позволи на малка част от болката да се надигне в него — точно колкото да му напомни, че основният му дълг в този момент бе към съпругата му. За момента можеше да потисне останалото.

— Знаеш ли какво мисля, кукло? — започна той, заставайки до нея, докато тя плакнеше чашите и пепелниците в кухненската мивка. — Мисля, че цялата тази тяхна история звучи доста незряло. — И видя как раменете й се отпуснаха с благодарност.

— О, аз също. Не исках да казвам нищо, но си помислих точно същото. Незряло е подходящата дума. Искам да кажа, дали някой от тях поне за минута е помислил за децата им?

— Да — отвърна той. — И това е само едно от нещата. И още: що за идиотска идея е тя да го издържа? Имам предвид, кой мъж би могъл да приеме подобно нещо?

— О, това е толкова вярно — рече тя. — Мислех си точно същото. Имам предвид, не ми е приятно да го кажа, понеже наистина много ги харесвам и двамата и те са… знаеш, те наистина са най-добрите ни приятели и всичко, но е вярно. През цялото време си мислех точно същото… наистина точно това си мислех.

Но по-късно, легнал по гръб в тъмнината на горния етаж, той бе напълно безполезен за нея. Усещаше, че лежи будна и напрегната до него, чуваше леко дрезгавото й дишане с издайническото потрепване на гърдите при всяко вдишване и знаеше, че ако само я докоснеше — ако само се обърнеше към нея и й покажеше, че е буден — тя щеше да се хвърли в прегръдките му и да заплаче, изхвърляйки всичко върху врата му, докато той гали гърба й и шепне: „Какво има, миличка? А? Какво има? Кажи на татко“.

Но не можеше да го направи. Не можеше да положи усилието. Не искаше сълзите й да намокрят горнището на пижамата му; не искаше топлия потръпващ гръб под дланта си. Поне не тази вечер, не сега. Не беше във форма да утешава когото и да било.

Париж! Самото име на това място бе засегнало крехката основа на всичко, бе го отвело назад във времето, когато светът изглеждаше лек и чист като гордата невидима птичка, чиито нокти сякаш винаги захващаха мястото, където лейтенантската нашивка стоеше закрепена на рамото на униформата му. О, той помнеше улиците на Париж и дърветата, и прекрасната лекота на завоеванията вечер („Искаш ли едрата, Кембъл? Добре, вземи едрата, а аз ще взема дребничката. Хей, мамзел… Извинете, мамзел…“) и сутрините, пропилените синьо-жълти сутрини с чашите горещо кафе, с пресните франзели и обещанието за вечен живот.

И да, да, може би наистина беше детинска работа, войнишка работа, офицерска работа, да.

Но, о, божичко, да бъде там с Ейприл Уилър. Да върви по онези улици, а хладните пръсти на Ейприл Уилър да са вплетени в неговите, да се изкачи по каменните стъпала на някоя порутена стара сива къща с нея; да се носи с нея в някоя висока синя стая с под от червени плочки; да слуша дрезгавото лъкатушене на смеха й и гласа й там („Не били искал да те обичам?“); да усеща лимонения й аромат, чистотата й, когато той… когато тя… о, боже.

О, мили боже, да бъде там с Ейприл Уилър.

Бележки

[1] Солидарност (фр.). — Б.пр.