Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622

История

  1. — Добавяне

Две

— Няма ли? — попита Дженифър същия следобед. С Майкъл стояха на килима в дневната по бански и с хавлиени кърпи, преметнати през раменете им като плащове. Бяха играли под пръскачката на моравата и майка им ги беше извикала вътре уж „да поизсъхнат и да хапнат сладки и мляко“, но също така, както се оказа, да чуят официалното съобщение на родителите си, че в крайна сметка няма да заминават за Европа. — Няма ли? Как така?

— Защото мама и татко решиха, че ще е по-добре засега да не го правим — отвърна Ейприл. Бяха се спрели на този отговор преди няколко минути (засега нямаше смисъл да им казват за бебето) и думите звучаха неестествено и сковано и тя се опита да противодейства, добавяйки много нежно: — Ето така.

— О. — Напълно неутралните изражения по лицата и на двете деца се подчертаваха от факта, че очите им все още бяха заслепени от слънцето, а устните им, под усмихнатите следи от мляко, бяха посинели от продължителното стоене под водата. Дженифър вдигна едното си босо стъпало и почеса с него ухапаното от комар място върху глезена на другия си крак.

— Само това ли ще кажете? — попита Франк малко по-сърдечно, отколкото беше планирал. — Нито „ура“, нито нищо? Мислехме, че ще се радвате.

Децата си размениха бързи погледи и се усмихнаха свенливо. Напоследък и за двамата беше трудно да разберат какво се очакваше от тях. Дженифър избърса мустаците от млякото.

— Тогава по-нататък ли ще заминем за Франция или какво?

— Ами — отвърна майка й, — може би. Ще видим. Но определено няма да бъде скоро, така че няма смисъл да мислиш за това.

— Значи ще останем тук — каза Дженифър услужливо, — но не съвсем завинаги.

— Нещо такова, Нифър. Хайде, дай на мама целувка и после какво ще кажете и двамата да излезете и да се понапечете на слънце? И да се постараете да стоите далеч от водата за известно време, става ли? Устните ви са посинели. Можете да си вземете по още няколко сладки, ако искате.

— Знаеш ли какво можем да направим, Нифър? — каза Майкъл веднага щом отново излязоха навън. — Знаеш ли онова място навътре в гората, където голямото дърво е паднало и има един малък клон, на който можеш да седнеш и да си направиш ужкимски щанд за сода? Можем да занесем сладките си там, ти ще си жената, която идва до щанда за сода, а аз ще съм продавачът.

— Не искам.

— Хайде де. И аз ще те попитам: „Какво ще обичате днес?“. А ти ще отвърнеш: „Една сладка, моля“, а аз ще кажа…

— Не искам, казах. Много е горещо. — И тя седна доста надалеч от него върху парещата трева. Защо „ще е по-добре засега да не го правим“? И защо майка й изглеждаше толкова странна и тъжна, когато каза: „Ето така“? И защо баща й си беше останал у дома, като дори не беше болен?

Щом се нахрани, Майкъл затича лудо по ръба на склона в предния двор, размахвайки ръце.

— Виж ме, Нифър, виж ме, виж ме — ще падна мъртъв. — Той се люшна и падна, претърколи се няколко пъти и остана да лежи неподвижен на тревата, вътрешно хихикайки, като си представяше колко смешно е било. Но тя не го гледаше. Тя се беше приближила до панорамния прозорец и надничаше вътре.

Те все още седяха на дивана, леко наклонени един към друг, майка й кимаше, а баща й говореше. Беше странно да наблюдава как ръцете му жестикулираха във въздуха, а устата му се движеше и движеше, без да издаде звук. След известно време майка й отиде в кухнята, а баща й остана да седи там сам. После той стана, слезе в мазето и излезе навън с лопатата, за да работи върху каменната пътека.

 

 

— О, не знам дали да се натъжа, или да се зарадвам — рече Мили Кембъл след няколко вечери, потъвайки във възглавничките на дивана. — Искам да кажа, че е много жалко и така нататък за вас, сигурно сте ужасно разочаровани, но пък аз лично съм много доволна. А ти, скъпи?

Шеп, след трепетна глътка джин с тоник, която болезнено удари кубчетата лед в предните му зъби, отвърна, че и той, разбира се, е доволен.

Но в действителност не беше сигурен в нищо. Вече седмици наред, в опит да изхвърли Ейприл Уилър от ума си, той намираше утеха в една фантазия за след десет години: Уилърови се завръщаха от Европа, Кембълови посрещаха кораба и в момента, в който Ейприл слизаше по подвижното мостче, той виждаше, че е станала едра и набита от десетилетието изкарване на прехраната. Бузите й висяха, тя стоеше и се движеше като мъж и говореше саркастично и презрително с висяща от устата й цигара. Когато тази фантазия не действаше, той се задоволяваше с целенасочено изброяване на настоящите й несъвършенства (Тя беше твърде едра в таза; гласът й ставаше прекалено писклив, когато бе напрегната; в усмивката й имаше нещо невротично и изкуствено) и всеки път, когато видеше някое хубаво момиче, на плажа или на светофара по време на всекидневното пътуване до Стамфорд и обратно, той го използваше, за да укрепи убедеността си, че светът е пълен с далеч по-хубави, по-интелигентни, по-фини и по-желани жени от Ейприл Уилър. Пак в този период той се учеше да бъде повече от мил с Мили. Обръщаше й внимание по всевъзможни начини; веднъж купи скъпа блуза от най-хубавия магазин в Стамфорд и й я занесе у дома („Как така защо? Понеже си моето момиче, затова…“) и се наслаждаваше на усещането, че тя разцъфтява под допира му.

А сега всичко отиваше по дяволите. Уилърови нямаше да заминават никъде. Мили седеше и бъбреше за бременности и бебета, новата й блуза вече сивееше под мишниците и едно копче липсваше; Ейприл Уилър бе страхотна и красива, както винаги. Той прочисти гърло:

— Значи възнамерявате да останете тук до безкрай? — попита. — Или ще си търсите нова къща?

 

 

— А — рече Джак Ордуей. — Така. Победен от дефектна контрацепция. Е, Франклин, не мога да кажа, че съжалявам. Щеше много да ми липсваш в тази кутийка, можеш да бъдеш сигурен. Освен това — той се облегна елегантно назад в скърцащия си въртящ се стол и прехвърли единия си глезен над коляното, — освен това, ако ми простиш, цялата тази история за Европа наистина звучеше малко… мъничко нереалистично, така да се каже. Не че е моя работа.

 

 

— Вземи си стол, Франк — рече Барт Полок. — Какво си намислил?

Беше най-горещият ден в годината — от дните, в които всички на Петнадесетия етаж обсъждаха колко скандално бе, че компания като „Нокс“ нямаше климатична инсталация, но Франк очакваше, че личният кабинет на Полок, тук, на Двадесетия етаж, някак си ще е по-хладен. Също така си представяше, че Полок ще стане да го посрещне, може би ще мине по килима с протегната ръка и че веднага щом приключат с формалностите („Франк, изключително много се радвам…“) може да преминат към деловата част на по един-два коктейла в някой климатизиран хотелски бар. Вместо това седяха сковани и потни под дразнещото жужене на електрически вентилатор. Стаята беше по-малка, отколкото изглеждаше отвън, а Полок, облечен в учудващо евтина лятна риза, под която ясно се виждаха очертанията на подгизналия потник, приличаше повече на изтощен търговец, отколкото на висш ръководител. Бюрото му, макар и подходящо широко и покрито със стъкло, бе затрупано със също толкова разхвърляни купчини с документи като това на Франк. Единствената украса, подсказваща високия му ранг, беше подносът от корк и сребро с термокана за вода и чаша, а внимателният оглед на всичко това разкриваше, че елементите до един са покрити с фин слой прах.

— М-м — рече той, когато Франк приключи. — Ами чудесно. Аз лично много се радвам, че си стигнал до това решение. Сега, разбира се, както ти казах… — Той затвори кръглите си очи и нежно потърка клепачите. Това не означаваше, че е забравил нещо; Франк го виждаше. Всичко беше наред. Просто никой не можеше да бъде бодър в стая като тази и в ден като този; а освен това в крайна сметка говореха за бизнес. — Както ти споменах онзи ден на обяда, целият проект е още във фаза на развитие. От време на време ще те викам да се съветваме, докато нещата се изяснят. Междувременно ти предлагам да продължиш с онези… как им викаха… с рекламните материали. Ще звънна на Тед да му кажа, че работиш върху нещо заедно с мен. Засега няма нужда да знае повече. Става ли?

 

 

— Променили сте какво? — попита госпожа Гивингс и се намръщи стреснато срещу черните дупчици в телефонната слушалка. Бе прекарала мрачен и много тежък ден: по-голямата част от следобеда в Грийнейкърс — първо седя непоносимо дълго на различни пейки в излъскания и дезинфектиран коридор, чакайки за среща с лекаря на Джон, после седя с измъчена любезност до бюрото на доктора, докато той й казваше, че поведението на Джон през последните няколко седмици не било много обещаващо и че според него било най-добре за известно време тези негови излизания да се прекратят, да речем за пет-шест седмици.

— Но той се държа съвсем добре с нас — беше излъгала тя. — Това възнамерявах да ви кажа. О, нещата наистина леко излязоха извън контрол последния път, както споменах, но като цяло изглеждаше много спокоен. Много бодър.

— Да. За съжаление можем да процедираме единствено на базата на собствените си… ъъъ… наблюдения тук в отделението. Кажете ми как приемаше края на посещенията? Какво изпитваше по отношение на завръщането си в болницата всеки път?

— Едва ли би могъл да бъде по-мил. Наистина, докторе, той е кротък като агънце и не създава проблеми.

— Да. — И докторът попипа омразната игла за вратовръзка. — Ами, нали разбирате, всъщност щеше да е по-добър знак, ако проявяваше известна неохота. Да речем — той се намръщи към календара, — да речем поне до първата неделя на септември. Тогава може отново да опита.

Със същия успех би могъл да каже никога. Но в първата неделя на септември по всяка вероятност Уилърови щяха да са на път към другия край на света. Сега, безкрайно уморена, тя се беше обадила на Уилърови, за да отмени следващата среща, за която се бяха уговорили — щеше да се наложи да намира други извинения за останалите недели оттук нататък — и Ейприл Уилър, с глух и безкрайно далечен глас, се опитваше да й каже, че нещо се беше променило. Защо бяха тези промени, когато всичко, което човек искаше, за което смирено молеше Бога, какъвто и да бе този Бог, бе някои неща да си останат същите.

— Променили сте какво?… — После изведнъж госпожа Гивингс усети кръвта във вените си. — … О, променили сте плановете си. О, значи не сте готови да продадете… — И моливът й започна да рисува поредица от черни петолъчки върху тефтерчето — да ги рисува с такъв огромен натиск, че радостните им форми се отпечатаха върху всички страници отдолу. — О, толкова се радвам да го чуя, Ейприл. Наистина, това е най-добрата новина от не знам колко време насам. Значи тогава оставате тук с нас… — Уплаши се, че може да заплаче; но за щастие Ейприл се извиняваше за „целия труд, свързан с обявяването на къщата за продан“ и това й позволи да се оттегли в безопасността на хладнокръвния толерантен делови смях. — О, не, моля те, изобщо не го споменавай. Наистина, не съм направила кой знае какво… Добре тогава… Чудесно, Ейприл… Хубаво. Ще се чуем пак.

Остави слушалката така, сякаш връщаше рядко и изящно бижу в кадифената му кутия.

 

 

Лош сън или писък на птица, или и двете, го събудиха твърде рано сутринта и го изпълниха с ужас — с усещането, че при следващото вдишване и примигване ще си спомни за някаква мъка, за обременяваща лоша новина от вчера, която сънят само временно е притъпил. Мина поне минута, докато си спомни, че новината беше хубава: вчерашният ден бе последният от първата седмица на август. Крайният срок дойде и отмина. Дебатът приключи, той беше спечелил.

Опря се на лакът, за да я погледне в синята светлина — тя спеше с гръб към него и лицето й бе скрито под разпиляната коса — и се сгуши близо до нея, прегръщайки я. Извика на лицето си доволна усмивка и отпусна крайници в пълно спокойствие, но това не подейства. Половин час по-късно продължаваше да лежи буден, пушеше му се и гледаше как небето изсветлява.

Странно, но през последната седмица не бяха говорили по този въпрос. Всеки следобед той се връщаше у дома, готов да обори възникналите в последната минута аргументи — дори бе намалил пиенето, така че умът му да е ясен за дискусии — ала всяка вечер или говореха за други неща, или изобщо не разговаряха. Миналата вечер тя сложи дъската за гладене пред телевизора и се зае с прането, като на всеки няколко секунди вдигаше намръщен поглед от съскащата ютия към пъстрите образи, подскачащи по екрана.

Какъв е смисълът да говорим? — сякаш му казваше профилът й в отговор на неспокойния му поглед през стаята. За какво има да се говори? Не говорихме ли достатъчно?

Когато тя най-после изключи телевизора и сгъна дъската за гладене, той отиде до нея и докосна ръката й.

— Знаеш ли какво е това?

— Кое? Какво искаш да кажеш?

— Днес. Последният ден от… знаеш. Ако беше решила да го направиш, днес щеше да е последната ти възможност.

— О. Да, предполагам, че е така.

Той потупа рамото й някак неловко.

— И не съжаляваш?

— Ами — отвърна тя, — предполагам, че няма смисъл, нали? Би било малко късно за това, не е ли така? — Тя сковано понесе дъската за гладене, едното от крачетата на която висеше, и вече беше стигнала до вратата на кухнята, когато той се сети да й помогне. Скочи до нея.

— Чакай, дай да я взема.

— О, благодаря.

А в леглото, без нито дума, правиха разумна, сдържана, зряла любов. Последното нещо, което й каза, преди да заспи, беше: „Слушай. Всичко ще бъде наред“.

— Надявам се — прошепна тя. — Надявам се, много се надявам.

После той заспа, а сега беше буден.

Стана и тръгна леко из тихата къща. Кухнята грееше във всички цветове на изгрева — беше красива сутрин, — а календарът бе изгубил силата си. Висеше там, подарък от „Ей Джей Столпър енд Санс“ — документ, полезен само за плащането на сметките и запазването на часове при зъболекаря. Сега можеха да минат дни и седмици, без никой да го погледне; можеше да мине цял месец, преди някой да се сети да откъсне страницата.

Франклин X. Уилър си наля чаша леденостуден портокалов сок, с цвета на слънцето, и започна да отпива бавно до кухненската маса — боеше се, че ще му прилошее, ако го глътне наведнъж. Беше спечелил, но не се чувстваше победител. Успешно бе оправил хода на живота си, но повече от всякога се чувстваше жертва на безразличието на света. Не изглеждаше справедливо.

Много бавно — там, на масата — успя да проумее и идентифицира какво го беше потискало при събуждането, после едва не го задави с портокаловия сок и му пречеше да се наслади на ярката трева, на дърветата и на небето зад прозореца.

Щеше да има още едно дете, а никак не беше сигурен, че го иска.

 

 

— Да знаеш какво имаш, запетая — казваше живият човешки глас от диктофона, — да знаеш от какво имаш нужда, запетая, да знаеш без какво можеш да минеш, тире. Това е контрол на инвентара. Нов ред…

Изведнъж вече бе средата на август, от последния му разговор с Полок бяха минали две седмици или може би три; времето сега, когато бе превъзмогнал необходимостта да го измерва и разпределя, отново бе започнало да му се изплъзва.

— Искаш да кажеш, че вече е петък? — бе готов да попита, мислейки си, че е вторник или сряда, и едва по обяд същия ден, когато мина покрай витрина, аранжирана с есенни листа и с думите „ОТНОВО НА УЧИЛИЩЕ“, осъзна, че лятото бе свършило. Много скоро щеше да дойде време за връхните дрехи и после Коледа.

— Главното нещо, което трябва да направя сега — бе обяснил неотдавна на Ейприл, — е да довърша онази поредица. Искам да кажа, че не мога да очаквам да говоря за пари с него, преди да съм го направил, нали така?

— Предполагам. Ти знаеш най-добре.

— Е, не мога. Имам предвид, не можем да очакваме някакви чудотворни промени за една нощ в нещо подобно; то е от нещата, които не можеш да пришпорваш.

— Да не би да ти се струва, че те пришпорвам? Наистина, Франк, по колко начина да го кажа? Всичко зависи от теб.

— Знам — отвърна той. — Знам, разбира се, че знам. Така или иначе, наистина искам да приключа с проклетата поредица възможно най-бързо. Може би ще оставам до по-късно няколко дни тази седмица, за да работя върху нея.

И след този разговор започна да стои до късно почти всяка вечер. Доста му харесваше да вечеря сам в града и да се разхожда вечер, преди да хване късния влак. Това му създаваше приятно усещане за независимост, за свобода от цикъла на пътуващите до и от работа; и освен това изглеждаше подходяща практика за новия, зрял, несантиментален брак, който очевидно щяха да имат оттук нататък.

Единственият проблем беше, че този втори материал се оказа доста по-труден от първия. Вече два пъти го приключваше и всеки път откриваше крещящи грешки в логиката или в акцента, които изискваха основно преработване.

Часовникът в офиса показваше пет и четиридесет и пет, докато прослушваше записа на третия и последен вариант, а тишината извън кутийката му показваше, че дори последните и най-добросъвестни служители на Петнадесетия етаж си бяха отишли у дома. Скоро щяха да пристигнат отрядите чистачки с парцали и кофи. Когато записът свърши, той изпита радостна възбуда. Не беше много добър, но щеше да свърши работа. Сега можеше да отиде в центъра и да пийне едно-две питиета преди вечеря.

Тъкмо се наклони да изключи машинката, когато по пътеката отвън се чу потрепването на приближаващи женски токчета. Веднага разбра, че беше Морийн Граб, че нарочно беше останала до късно, за да е насаме с него, и че тази вечер щеше да излезе с нея. Стори му се важно да не гледа открито към пътеката, докато тя минаваше; вместо това остана сведен над диктофона и надничаше към вратата под прикритие. Да, беше Морийн; бързият поглед бе достатъчен, за да го потвърди. Той бе достатъчен и за да му покаже, че няколко сантиметра от фустата й надничат съблазнително през отвора в края на полата й при всяка нейна стъпка, а лицето й, също така леко извърнато настрани като неговото, не посмя да погледне към него.

Стъпките й заглъхнаха и, докато чакаше уверено завръщането им, той отново натисна бутона „старт“ на диктофона и се облегна назад да слуша. Така можеше да гледа откровено към пътеката, ала привидно да е зает с работа, когато тя отново минеше покрай него.

— Копие до отдела за размножаване — каза диктофонът. — Заглавие: Да поговорим за инвентаризационния контрол, кръгли скоби, вариант три. Нов ред. Да знаеш какво имаш, запетая, да знаеш от какво имаш нужда, запетая, да знаеш без какво можеш да минеш, тире. Това е…

— О. — Тя бе спряла точно пред него и грижливо изиграната изненада донякъде се развали от силната руменина, която плъзна по лицето и врата й. — Здравей, Франк. Работиш до късно?

Той изключи машинката, изправи се бавно и тръгна към нея със спокойната, почти сънлива походка на мъж, който знае точно какво прави.

— Здрасти — рече.