Ричард Йейтс
Пътят на промените (6)

Шест

— Като че ли всичко излиза от фокус — каза тя. — Имам предвид, чувствам се добре и всичко, но май не е зле да хапнем нещо.

Седяха в скъп ресторант с тухлени стени на Западна Десета улица и Морийн говореше от половин час, разправяйки задъхано биографията си, като спря само за да му позволи да се обади на госпожа Йоргенсън и да уреди някое от другите момичета да поеме рецепцията този следобед. („Работата е там — беше обяснил той, — че се наложи да взема Морийн да ми помогне да открием едни материали тук в «Нагледни пособия» и, както изглежда, ще се наложи да останем до края на работния ден“. Никъде в „Нокс“ нямаше отдел или подотдел, наречен „Нагледни пособия“, но той бе достатъчно сигурен, че госпожа Йоргенсън не го знаеше и че когото и да попиташе, също нямаше да може да й каже. Проведе разговора много умело и изобщо не осъзнаваше, че беше почти пиян, докато едва не събори поднос с френски сладкиши на връщане от телефонната кабина.) Останалата част от времето посвети на пиене и слушане — със смесени емоции.

Ето какво научи: че е на двадесет и две години, от някакъв град далеч нагоре в щата, където баща й държал железарски магазин; че мрази името си („Имам предвид, «Морийн» си е добре, но «Граб» звучи толкова ужасно до него; предполагам, че заради това бях полудяла да се омъжвам“); че се омъжила на осемнадесет и анулирала брака шест месеца по-късно — „Беше абсолютно нелепо“ — и прекарала следващите година-две, „мотаейки се из къщи, работейки в петролна компания и чувствайки се депресирана“, докато не й хрумнало, че всъщност винаги била искала да отиде в Ню Йорк и „да живее“.

Всичко това беше много приятно, както и начинът, по който срамежливо започна да го нарича „Франк“, а също и новината, че наистина държеше апартамент заедно с още една жена — „абсолютно прелестен“ апартамент точно тук, в Гринич Вилидж — но след известно време той установи, че постоянно се налагаше да си напомня да се чувства приятно. Проблемът според него бе, че тя говореше твърде много. Освен това, толкова голяма част от казаното звучеше фалшиво, че много от възможностите да бъде очарован оставаха блокирани и погребани под стилизираната церемония на маниерността. Скоро той отгатна, че до голяма степен, ако не и изцяло, глупостта й се дължеше на съквартирантката й Норма, която предизвикваше у Морийн огромно възхищение. Колкото повече му разказваше за тази жена или „мацка“ — че била по-голяма и два пъти разведена, че работела в голямо списание и познавала „всякакви изключителни хора“ — толкова по-дразнещо ясно му ставаше, че тя и Норма изпълняваха класическите роли на ментор и послушник в чисто женско забавление. Следите на това обучение личаха в твърде тежкия грим и твърде грижливата прическа на Морийн, както и в заучените й маниерности и начина й на говорене — прекомерното използване на думи като „откачен“, „изключителен“ и „ужасен“, ококореното изброяване на фактите, свързани с поддръжката на апартамента и безкрайния запас от смешки за сладките дребни италиански бакали, сладките дребни китайски перачи и грубите, но симпатични полицаи, които, стана ясно, бяха поддържащите актьори в холивудския романтичен филм на неомъжените момичета в Манхатън.

Под потискащата тежест на това излияние той поръчваше питие след питие и сега кроткото й съобщение, че сякаш всичко е изгубило фокус, го изпълни с чувство за вина. Цялото крехко оживление, поставено от Норма върху лицето на Морийн, бе изчезнало; тя изглеждаше искрена и безпомощна като дете, готово да повърне върху официалната си рокля. Франк извика сервитьора и й помогна да си избере най-питателните неща в менюто с грижата на съвестен баща; и когато тя се захвана да яде, вдигайки от време на време поглед, за да го увери, че се чувства много по-добре, бе негов ред да говори.

Той се възползва максимално. Изреченията се изливаха от него, параграфите сами се сглобяваха и политаха, подходящи вицове му се притичваха на помощ и отстъпваха пред внушителна поредица от епиграми.

Започвайки с бързо и дръзко развенчаване на „Нокс Бизнес Машинс Корпорейшън“, което я накара да се разсмее, той уверено премина към по-широки области на анатемосване, докато постави развенчания мит за свободната инициатива в краката й. После, точно когато по-нататъшните приказки за икономика биха могли да я отегчат, той я понесе в мъгливите царства на философията и леко я постави обратно на земята с остроумна забележка.

А как приемаше смъртта на Дилън Томас? И не бе ли съгласна, че това поколение беше най-нежизнеспособното и най-уплашеното в най-новото време? Той бе във върховата си форма. Използваше материала, който караше Мили Кембъл да казва: „О, това е толкова вярно, Франк!“, както и по-стари, по-дълбоки неща, които някога му бяха помогнали да се превърне в най-интересния човек, когото Ейприл Джонсън познаваше. Дори спомена, че е работил като докер. Ала през всичко това минаваше ярка и умело изпредена нишка, предназначена само за Морийн: неговият портрет като почтен, но обезверен млад семеен мъж в тъжна, ала смела война със заобикалящата го среда.

Когато пристигна кафето, той виждаше, че всичко това дава резултат. Лицето й се бе превърнало в автоматичен светкавичен регистър на всичко, което той казваше: той можеше да го накара да избухне във весел смях, да се намръщи и да кимне с тържествено съгласие или да омекне в романтичен размисъл; ако искаше, много лесно би могъл да я разплаче. Когато за миг отместваше поглед от него — надолу към чашата си или със замъглени очи из залата, то бе само за да си поеме емоционален дъх; в един момент можеше да се закълне, че я бе уловил да планира как щеше да разкаже на Норма за него довечера („О, най-очарователният мъж…“), а начинът, по който се разтопи, докато й помагаше да си облече палтото, и залитна към него, докато излизаха от ресторанта, за да се разходят на слънце, недвусмислено показа, че и последната трошица съмнение можеше спокойно да бъде загърбена. Беше успял.

Сега единственият проблем беше къде да отидат. Смътно се насочваха към дърветата на „Уошингтън Скуеър“, а бедата с разходката в парка, освен загубата на ценно време, бе, че по това време там щеше да е пълно с жени — бивши приятелки и съседки на Ейприл. Ан Снайдър, Сюзън Крос и бог знае още колко други щяха да са там, вдигайки омекващите си бузи към слънцето или бършейки сладолед от устите на децата си, докато разговаряха за детските градини, огромните наеми и наистина прекрасните японски филми, чакайки да стане време да съберат играчките и пълнозърнестите сухари и да се приберат у дома, за да приготвят коктейли на съпрузите си. Щяха да го забележат на минутата („О, разбира се, че е Франк Уилър, но коя е онази с него? Не е ли странно?“). Той обаче едва бе позволил на това притеснение да се появи, когато Морийн спря на тротоара.

— Тук живея. Искаш ли да се качиш за питие или нещо?

След миг той вървеше след ханша й по мъждиво осветеното покрито с мокет стълбище, после зад него с щракане се затвори врата и той стоеше в стая, която миришеше на чистене с прахосмукачка, бекон от закуската и парфюм — висока тиха стая, в която всичко бе обилно окъпано в жълта светлина от прозорците, чиито хоризонтални бамбукови щори бяха превърнали слънцето във фини ивици от сянка и злато. Чувстваше се висок и силен, докато тя се суетеше и въртеше около него в обутите си с чорапи крака, оправяйки пепелници и списания — „Боя се, че тук е ужасна бъркотия; няма ли да седнеш?“ — и когато тя опря едното си коляно в дивана, за да се пресегне и да хване въженцето, което отваряше щорите, той приближи гърба й и сложи едната си ръка на кръста й. Това бе достатъчно. С мокро леко скимтене тя се обърна и се притисна към него, вдигайки устни нагоре. После се озоваха на дивана и единственият проблем на света бяха оковите на дрехите им. Въртейки се и пъшкайки заедно, те действаха бързо с възлите, копчетата, катарамите и кукичките, докато и последната пречка бе премахната. След това в топлината и ритъма на плътта им той откри всеобхватното усещане, че от това бе имал нужда; самопогълнатостта му бе така пълна, че само смътно си даваше сметка за шепота й „О, да, да, да…“.

Когато обаче всичко приключи, когато се отделиха и освободиха един от друг в леко запотена бъркотия от ръце и крака, той знаеше, че никога в живота си не бе изпитвал по-голяма благодарност към когото и да било.

Опита се да погледне лицето й, за да добие представа, но тя бе притиснала глава към гърдите му, така че виждаше единствено разрошената й черна коса. Тя го чакаше да заговори пръв. Завъртя леко глава и установи, че гледа през извит отвор в щорите, които тя бе успяла да вдигне леко нагоре, преди да падне в прегръдките му. Огледа очукания тухлен корниз на отсрещната къща, чиито комини и телевизионни антени приличаха на странни силуети на фона на яркосиньото небе. Някъде отдалеч долетя тихото бръмчене на самолет. Погледна в другата посока, към стаята, където всичко — репродукциите на Пикасо, книгите, платненият стол, изпъстреният със снимки плот над камината — всичко плуваше в ярка жълта светлина. Първата му мисъл бе, че сакото и ризата му лежаха хвърлени там, до стола, а обувките, панталонът и бельото му бяха тук, по-наблизо. Можеше да стане, да се облече и да изчезне от това място за тридесет секунди.

— Е — рече накрая той, — едва ли си очаквала точно това, когато отиде на работа тази сутрин, нали?

Мълчанието продължи, така пълно, че той за първи път си даде сметка за тиктакането на часовника в съседната стая. После:

— Да — отвърна тя. — Определено не съм очаквала това. — И тя бързо седна. Потърси пипнешком морскосиния пуловер и го дръпна, за да се покрие. След това, колебливо, изглежда реши, че благоприличието едва ли вече имаше значение и го пусна; но в пристъп на смущение отново го вдигна, очевидно чудейки се дали тъкмо в подобен момент благоприличието не бе от най-голямо значение, и отново покри гърдите си с него, кръстосвайки ръце отгоре. Сега косата й бе непривлекателно непокорна, както вероятно е била в детството й; сякаш избухваше нагоре от скалпа й в стотици малки къдрички. Тя я докосна нежно с върховете на пръстите си на няколко места, не в опит да я приглади, а по-скоро по потайния, полусъзнателен начин, по който самият той понякога бе докосвал пъпките си на шестнадесет — просто за да се увери, че тези ужасни неща още са там. Лицето и шията й бяха бледи, но по бузите й бе започнала да пълзи дълбока руменина, сякаш я бяха зашлевили, и тя изглеждаше така уязвима, че за секунда-две бе сигурен, че можеше да прочете мислите й. Какво щеше да каже Норма? Дали Норма щеше да се ужаси от нея, задето бе толкова лесна? Не; мнението на Норма сигурно щеше да бъде, че в една истински зряла, истински изтънчена връзка би било безнадеждно банално да мислиш посредством термини като „лесна“ или „трудна“. Да, но все пак, ако бе така зряла и изискана, защо не можеше да реши какво да прави с пуловера си? Защо, за бога, й беше толкова ужасно трудно да реши какво да каже на мъжа?

Накрая тя се успокои. Вдигна брадичка, сякаш да отхвърли назад гладък тежък кичур, лепна на лицето си заучена усмивка и го погледна право в очите за първи път.

— Имаш ли цигара, Франк?

— Разбира се. Ето. — И най-сетне, милостиво, диалогът потръгна.

— Как се казваше онзи отдел, който измисли?

— М-м?

— Сещаш се. Мястото, на което й каза, че ще бъдем. На госпожа Йоргенсън.

— О. „Нагледни пособия“. Всъщност не съм го измислил. По-рано имаше нещо, наречено така, долу на осмия етаж. Но не се тревожи, тя никога няма да се сети.

— Наистина звучи съвсем реално. „Нагледни пособия“. Извини ме за малко, Франк. — И тя побягна през апартамента, неудобно приведена, сякаш това щеше да я направи по-малко гола, към стаята, в която тиктакаше часовникът.

Когато излезе, облечена в дълъг до пода пеньоар и с почти напълно възстановена в предишната форма коса, тя го завари облечен и вежливо разглеждащ снимките върху плота на камината — като посетител, когото все още не са поканили да седне. Показа му къде е банята и когато той се върна, тя бе оправила дивана и се въртеше нерешително из кухничката.

— Да ти направя ли питие или нещо?

— Не, благодаря ти, Морийн. Всъщност мисля, че е най-добре да тръгвам. Става късно.

— О, така е. Изпусна ли си влака?

— Нищо. Ще хвана следващия.

— Жалко, че трябва да бързаш. — Тя изглеждаше решена да се държи спокойно и достойно и го правеше елегантно до момента, в който му отвори вратата, когато очите й спряха в ъгъла до дивана и откриха, че нещо ефирно и бяло — сутиен или колан за жартиери, бе пропуснато при подреждането и все още лежи смачкано на килима. Тя се втренчи в него, очевидно борейки се с импулса да изтича там, да го грабне и да го мушне под възглавничките — или пък да го разкъса на парченца — и когато се обърна отново към него, очите й бяха жалостно разширени и блеснали.

Нямаше как да бъде избегнато — налагаше се да изрече някакви думи. Но единственото искрено нещо, което би могъл да каже, бе, че никога не бе изпитвал такава благодарност и можеше да изрази признателността си, но се чудеше дали това нямаше да има точно противоположния ефект, точно все едно й предлагаше пари. Хрумна му друга идея: можеше да бъде тъжен и нежен; можеше да я хване за раменете и да каже: „Виж, Морийн. Това нещо не може да има бъдеще“. Но тогава тя би могла да отвърне: „О, знам“ и да зарови лице в сакото му, а така не би имал друг избор, освен да признае: „Не ми се ще да мисля, че съм се възползвал нечестно от теб; ако е така, ами, аз…“ и това бе бедата. Щеше да се наложи да каже: „Аз съжалявам“, а последното нещо, което искаше да направи, последното нещо на света, което желаеше, бе да се извинява. Дали лебедът се е извинил на Леда? Дали орелът се е извинил? Дали лъвът се е извинил? По дяволите, не.

Вместо това й се усмихна — лека, светска, хубава усмивка — и задържа лицето си в тази позиция, докато тя колебливо му отвърна. Тогава той се наведе, целуна я леко по устните и каза:

— Слушай, беше страхотна. Пази се.

Бързо слезе по стълбите, излезе на улицата и тръгна. Преди да измине половината пресечка, вече бе преминал в екзалтиран бяг и тича чак до Пето авеню. Веднъж се наложи да кривне рязко, за да не се блъсне в бебешка количка, и жената изкрещя: „Защо не внимаваш къде вървиш?“, но той отказа, точно както един орел или лъв би направил, да погледне назад. Чувстваше се мъж.

Можеше ли един мъж да пътува за дома в задния вагон за пушачи, педантично оправяйки панталона си на коленете, за да запази ръба, и шумолейки да сгъне вечерния си вестник така, че да остави на съседа си място за лакътя? Можеше ли един мъж да седи кротко, да си прави масаж срещу главоболието и да позволява да бъде заобиколен от бърборенето на уморени, дружелюбни останки от мъже, които седяха, полюшваха се и играеха бридж в застоялата миризма на печатарско мастило, тютюн, лош дъх и прегрели радиатори?

По дяволите, не. Мъжът трябваше да пътува изправен и на открито, навън на шумната желязна платформа, където вятърът удря вратовръзката му, застанал с широко разтворени крака върху потрепващите, подрънкващи железа, да дърпа силно от стиснатата цигара, докато горящият й край се превърне в огнена игла и потрепваща хартиена пепел и после да я метне като куршум върху ревящите релси, докато предградията се носят бавно по розово-сивия прах на седмия час. А когато стигне до своята гара, мъжът слиза по железните стъпала и скача, преди влакът да е спрял, приземява се, тичайки и после забавя до спокойна атлетична походка, докато върви към паркирания си автомобил.

Завесите на панорамния прозорец бяха спуснати. Видя това от пътя, преди да стигне до алеята. После, когато зави, зърна Ейприл да излиза тичешком през вратата на кухнята и да застава, чакайки го, под навеса за колите. Беше облечена с черната си коктейлна рокля, с балетни пантофки и с много малка престилка от свеж бял газ, която не беше виждал преди. Едва успя да изключи двигателя, когато тя отвори рязко вратата на колата, хвана ръката му и заговори. Дланите й бяха по-тънки и по-нервни от тези на Морийн Граб. Тя бе по-висока и по-възрастна, използваше съвсем различен парфюм и говореше по-бързо и с по-писклив тембър.

— Франк, слушай. Преди да влезеш вътре, трябва да говоря с теб. Ужасно е важно.

— Какво?

— О, толкова много неща. Първо, липсваше ми цял ден, ужасно съжалявам за всичко и те обичам. Останалото може да почака. Сега влез вътре.

Дори да можеше да посвети цяла година на това и на нищо друго, не би успял да проумее и прецени емоциите, които го изпълваха през онези две или три секунди, докато изкачваше тежко стъпалата към кухнята, а Ейприл бе вкопчена в ръката му. Сякаш вървеше в пясъчна буря; сякаш вървеше по дъното на океана; сякаш вървеше във въздуха. А ето и странната част: въпреки цялото си объркване, нямаше как да не забележи, че гласът на Ейприл, колкото и да бе различен, притежаваше някакво качество, което го правеше странно подобен на гласа на Морийн Граб, когато разправяше за изключителните хора, които Норма познавала, или когато казваше: „Нагледни помагала“ — качество, което подсказваше за играене на роля и за фалшива интензивност, сякаш говореше не толкова на него, колкото на някаква романтична абстракция.

— Изчакай тук, мили мой — каза тя. — Само минутка, докато те извикам — и тя го остави в кухнята, където от горещата миризма на печено говеждо очите му се насълзиха. Тя му подаде старомодна чаша, пълна с лед и уиски, и изчезна в затъмнената дневна, от която сега се чу зле потисканият смях на децата и звукът от запалването на клечка кибрит.

— Добре — извика тя. — Сега.

Те стояха до масата и той огледа лицата и на тримата, преди да разбере кое ги къпеше в потрепкваща жълта светлина. Беше торта със свещички. Тогава прозвуча бавната им пронизителна песен:

— Чес-тит рож-ден ден…

Гласът на Дженифър бе най-силен, а Ейприл бе единствената, която пееше вярно, когато взеха височината „Чес-тит рож-ден, скъпи татко…“, но Майкъл даваше всичко от себе си и усмивката му бе най-широка.