Ричард Йейтс
Пътят на промените (10)

Три

От 1936, когато се изнесоха завинаги от града, господин и госпожа Гивингс сменяха местоживеенето си на всеки две или три години и неизменното им обяснение бе, че Хелън я бива с къщите. Тя купуваше къщата в плачевно състояние, нанасяше се, енергично подобряваше състоянието й и я продаваше с печалба, която инвестираше в следващата. Беше започнала от Уестчестър, постепенно премествайки се на север към Путнам Каунти и после в Кънектикът. Направи го с шест къщи. Но настоящият им дом, седмият, бе нещо различно. Живееха в него вече от пет, почти шест години, и се съмняваха, че някога ще го напуснат. Както госпожа Гивингс често обясняваше, тя се беше влюбила в мястото.

Къщата бе сред малкото автентични сгради, останали в района от времето преди застрояването на „Ривълушънъри Роуд“, от двете й страни растяха два от малкото оцелели брястове със силуети на винени чаши и тя обичаше да мисли за нея като последен бастион срещу вулгарността. Работата често я отвеждаше навътре в постоянно увеличаващия се вражески лагер, налагаше й се да стои усмихната в кухните на противни малки фермерски къщи и построени на различни нива сгради, да общува с невъзможно груби хора, чиито деца се блъскаха с триколките си в пищялите й и разливаха сироп по роклята й; бе принудена да вдишва отработените газове и да попива безутешността на Шосе 12 с неговите супермаркети, пицарии и будките за замразени кремове, но тези неща само засилваха радостта й от завръщането. Тя обожаваше последните няколкостотин метра от сенчестия път, които й показваха, че почти е стигнала, и лекото съскане на изравнения чакъл под гумите й, изключването на двигателя в спретнатия гараж и смелото, уморено минаване край уханните цветни лехи до красивата стара врата в колониален стил. А първият полъх на кедър и паркетин вътре, първият поглед към репродукциите на „Кариърс енд Ивс“ над очарователната стара стойка за чадъри неизменно я изпълваха със сантименталната нежност на думата „дом“.

Този ден бе особено мъчителен. Събота винаги бе най-натоварена в търговията с недвижими имоти, а този следобед, отгоре на всичко, трябваше да отиде с колата чак до Грийнейкърс — не за да посети сина си, разбира се, а за разговор с лекаря, нещо, което винаги я караше да се чувства омърсена. Не се ли очакваше психиатрите да бъдат мъдри хора с дълбок глас и бащинско отношение? Тогава как да не се чувстваш омърсена в присъствието на този дребен мъж със зачервени очи, който си гризеше ноктите, бе залепил очилата си с тиксо и използваше игла на „Улуърд“, за да притиска вратовръзката си към бялата риза под бялата престилка. Човек, който трябваше да прелисти с наплюнчен пръст поне дузина кафяви папки, за да си спомни за кой от пациентите му става дума, а после казваше: „Да, о, да, а какъв беше въпросът ви?“.

Но сега, благодарение на светеца, закрилящ уморените пътници, който и да беше той, си беше у дома.

— Здравей, скъпи! — изчурулика Хелън от вестибюла, тъй като съпругът й със сигурност четеше вестника в дневната, и без да спре да поговори с него, се насочи направо към кухнята, където чистачката бе оставила нещата за чая готови. Каква ободряваща и успокояваща гледка представляваше димящият чайник! И колко чиста и просторна бе тази кухня с всичките си високи прозорци. Създаваше й усещане за покой, каквото бе изпитвала само като дете, бъбрейки с прислужниците в кухнята на прекрасната къща на баща си във Филаделфия. И странното бе, често си мислеше тя, че никоя от останалите къщи, някои от които бяха точно толкова хубави като тази или дори по-хубави, не бе предизвиквала у нея това чувство.

Е, разбира се, хората се променят, казваше си понякога тя; предполагам, че просто съм по-стара и по-уморена. Но дълбоко в себе си, свенливо имаше съвсем различно обяснение. Тя искрено вярваше, че способността й да обича тази къща бе само една от многото промени в характера й през изминалите няколко години — дълбоки позитивни промени, които я бяха отвели до ново виждане за миналото.

— Защото я обичам — чуваше да заявява собственият й глас преди много години в отговор на гневния въпрос на Хауърд защо отказва да напусне работата си в града.

— Едва ли е толкова интересна — често повтаряше той, — и не може да се каже, че имаме нужда от тези пари. Тогава защо? — А нейният отговор неизменно бе, че обича работата си.

— Обичаш „Хорст Бол Беъринг Къмпани“? Обичаш да бъдеш стенограф? Как човек може да обича подобни неща?

— Случайно съм такъв човек. Освен това, много добре знаеш, че тези пари са ни необходими, ако искаме да имаме домашна помощница на пълен работен ден. Знаеш също, че не съм стенограф. — Тя работеше като секретарка. — Наистина, Хауърд, няма смисъл да го обсъждаме.

Тя никога не успя да обясни или дори да проумее, че обичаше не работата си — можеше да бъде всяка работа — или дори независимостта, която тя й даваше (въпреки че това, разбира се, бе важно за жена, постоянно на ръба на развода). Дълбоко в себе си тя обичаше и се нуждаеше от самия труд. „Усърдният труд — постоянно повтаряше баща й — е най-доброто лекарство, създавано досега, за всички болежки на човека… и на жената“ и тя винаги му бе вярвала. Напрежението, суматохата и блясъкът в офиса, бързият обяд върху поднос, педантичното справяне с документите и телефонните обаждания, изтощението от извънредната работа и накрая сладостното облекчение при събуването на обувките вечер, което винаги я караше да се чувства изтощена, чиста и способна единствено да изпие два аспирина, да вземе вана, да хапне нещо леко и да си легне — това бе същината на любовта й и тъкмо тя й даваше сили да се справя с бремето на брака и родителските задължения. Без това, както често казваше, би полудяла.

Когато все пак напусна работата си и се премести извън града, за да се заеме с недвижимите имоти, промяната бе трудна. В този бизнес просто нямаше достатъчно работа. В онези дни малко хора купуваха имоти и не можеше да прекарва неограничено време в изучаването на ипотечното право и строителните нормативни документи; имаше цели дни, в които нямаше какво да прави, освен да преподрежда документите върху бюрото си от палисандрово дърво и да чака телефонът да иззвъни, а нервите й бяха така изопнати, че бе готова да закрещи, докато не откри, че страстта й можеше да намери изява в усъвършенстването на заобикалящите я неща. Със собствените си ръце свали пластове тапети и мазилка, за да разкрие оригиналната дъбова ламперия; сложи нови перила на стълбището, махна обикновените рамки на прозорците и ги замени с други в колониален стил; направи чертежи и внимателно надзираваше построяването на нова тераса и нов гараж; почисти, запълни, изравни и засади нова морава. След три години бе повишила пазарната стойност на имота с пет хиляди долара, бе убедила Хауърд да го продадат и да купят друг и се бе заела да подобрява и него. След това дойде третият, после четвъртият и така нататък, като работата й в областта на недвижимите имоти нарастваше през цялото време, докато през една от върховите години успяваше да работи по осемнадесет часа на ден — десет върху бизнеса и осем върху къщата. „Защото ми харесва“, настояваше тя и до късно нощем се занимаваше с безкрайните задачи да реже, чука, лакира и поправя, „Харесва ми да върша тази работа… а на теб?“.

Нима не бе постъпвала глупаво? От гледна точка на спокойствието и благополучието, които я изпълваха сега, докато подреждаше нещата за чая върху подноса, госпожа Гивингс въздъхна снизходително при мисълта за това колко глупаво, неправилно и нелепо бе действала през онези години. О, тя се беше променила, нямаше съмнение. Хората наистина се променят и промяната може да се изрази както в разцвет, така и в западане, нали така? Защото точно на това приличаше: последен разцвет, дълго отлагано навлизане в женствеността.

О, засилването на чувствата й към тази къща и отслабването на обсебеността й от работата бяха само най-дребните и най-повърхностните симптоми на промяната. Имаше и по-дълбоки неща — смущаващи, странно приятни неща; физически неща. Случваше се от някоя литнала фраза на Бетховен по радиото в кухнята да й се прииска да заплаче от болката на радостта. Друг път, докато си бъбреше с Хауърд, усещаше тръпката на… ами, желанието: щеше й се да го вземе в обятията си и да притисне милата му стара глава до гърдите си.

— Мислех днес просто да пием чай — рече тя, внасяйки подноса в дневната. — Надявам се да не възразяваш. Работата е там, че ако ядем сега, няма да сме гладни за вечеря, а ще трябва да вечеряме много рано, понеже Уилърови ще ме чакат в осем. Доста неподходящо разпределение на времето, за съжаление. — Тя внимателно постави подноса върху старинна масичка за кафе, чиято повърхност бе леко зацапана с лепило, показващо местата, където се беше разцепила, запокитена от Джон през стаята в ужасната вечер, когато дойде щатската полиция.

— О, не е ли прекрасно да седнеш — каза госпожа Гивингс. — Има ли нещо по-хубаво от това да се отпуснеш след тежък ден?

Чак след като приготви чая му така, както той го обичаше — с три бучки захар — и му го подаде, тя вдигна поглед, за да се увери, че съпругът й е там. И едва в този момент, внезапно помирисвайки чая и виждайки я, Хауърд Гивингс осъзна, че тя си е у дома. Слуховият му апарат бе стоял изключен през целия следобед. Шокът накара лицето му да потрепне като на уплашено бебе, но тя не забеляза и продължи да говори, а той остави „Хералд Трибюн“, едната му трепереща ръка се зае със слуховия апарат, а другата се протегна, за да поеме чашата и чинийката, които затракаха.

Хауърд Гивингс изглеждаше по-стар от шестдесет и седемте си години. Бе прекарал целия си зрял живот като дребен служител в седмата по големина животозастрахователна компания в света и сега, когато се бе пенсионирал, годините скучна работа бяха белязали лицето му така видимо, както вятърът и слънцето бележат лицата на старите моряци. Той бе някак бял и мек. Лицето му, вместо да се сбръчка или да увисне от възрастта, бе подпухнало в деликатната гладкост на детството, косата му също приличаше на бебешка — фина като млечка. И преди не беше як, а сега слабостта му се подчертаваше от нарастващото коремче, което го принуждаваше да седи с широко разтворени мършави колене. Носеше доста спретната риза на червени квадратчета, сив фланелен панталон, сиви чорапи и чифт стари черни ортопедични обувки, толкова набръчкани, колкото гладко бе лицето му.

— Няма ли някакъв сладкиш? — попита той, след като прочисти гърлото си. — Мисля, че е останало малко от кокосовия.

— Ами да, скъпи, но мислех днес само да пием чай, тъй като ще вечеряме много рано… — Отново му обясни за ангажимента си с Уилърови, само смътно съзнавайки, че вече му го беше казала, а той кимна, само смътно съзнавайки какво му казваше. Докато говореше, тя гледаше разсеяно очарована как залязващото слънце оцветява в пурпурно ухото на съпруга й и превръща пърхота му в огнени прашинки, но мислите й препускаха напред към вечерта.

Това посещение у Уилърови нямаше да бъде обикновено. Всъщност щеше да бъде първата стъпка към осъществяването на един план, който бе изникнал като видение преди много седмици. Една вечер по здрач, докато се разхождаше из сините дълбини на задната морава, за да успокои нервите си, тя я видя оживена от семейно събиране. Ейприл Уилър бе там, седнала в бял стол от ковано желязо, и бе обърнала хубавата си глава, за да се усмихне с обич на някаква умна и бащинска забележка на Хауърд Уилър, който седеше до нея до бяла маса от ковано желязо, върху която имаше лед и коктейли. Срещу тях, изправен и леко наклонен напред с чаша в ръка, Франк Уилър водеше сериозен разговор с Джон, който се бе отпуснал с достойнство в бял шезлонг от ковано желязо. Тя виждаше как Джон се усмихва, спокоен и вежлив, любезно изразявайки несъгласието си с Франк по някакъв маловажен въпрос, свързан с политиката или книгите, или бейзбола, или за каквото там разговаряха младите мъже, видя го също как се обръща към нея и казва:

— Майко? Няма ли да се присъединиш към нас?

Картината се връщаше дни наред, докато не стана реална като снимка в списание, а тя продължаваше да я усъвършенства. Дори намери място в нея за децата на Уилърови: можеха да си играят тихо в сенките зад розовите храсти, облечени в бели шорти и обувки за тенис, ловейки светулки в бурканчета. И колкото по-жива ставаше картината, толкова по-малко неосъществима й се виждаше. Нима на Джон нямаше да му се отрази изключително добре да се възстановява сред чувствителни приятни хора на неговата възраст? И едва ли щеше да бъде проява на алтруизъм от страна на Уилърови: нима не й бяха казвали неведнъж колко са закопнели за приятели от своята порода? Със сигурност уморителната двойка от Ривълушънъри Хил (Крендъл? Кембъл?) не можеше да им предложи нещо особено от гледна точка на… ами приятните разговори и така нататък. А бог й бе свидетел, че Джон, независимо от всичко, беше интелектуалец.

О, точно това им трябваше на всички; тя знаеше; знаеше го. Но знаеше също, че не бива да бърза. От самото начало си даваше сметка, че трябва да процедира бавно, стъпка по стъпка.

При последните няколко посещения тя и Хауърд получиха позволение да го изведат на едночасова разходка с колата извън болницата, както се изразиха — „пробно“.

— Не мисля, че посещение у дома би било мъдро на този етап — беше казал докторът миналия месец, пукайки отвратително кокалчетата на изпоцапаните си с мастило ръце, едно след друго, върху преспапието на бюрото. — Изглежда все още има доста враждебност по отношение на, ъъъ, домашната атмосфера и прочее. Засега е най-добре да се ограничите само до тези предварителни разходки. По-нататък, в зависимост от развитието на нещата, може да опитате да го заведете в дома на някой близък приятел, където ще се чувства повече или по-малко на неутрална почва; това ще е следващата логична стъпка. Тук сами направете преценка.

Беше го обсъдила с Хауърд — дори го беше споменала дискретно на Джон няколко пъти по време на разходките им — и миналата седмица собствената й преценка, след внимателно претегляне на фактите, й бе подсказала, че е време за следващата логична стъпка. Беше си уредила среща с доктора днес просто за да му съобщи за решението си и да поиска един малък съвет. Според него доколко трябваше да каже на Уилърови за заболяването на Джон? Докторът, както очакваше, изобщо не й беше от полза — можела и тук сама да прецени, но поне не възрази и сега оставаше само да повдигне въпроса пред Уилърови. Щеше да е много по-удобно и прилично да проведе разговора тук, както беше планирала, на осветената от свещи маса за вечеря, но нямаше как.

— Много се надявам да не го приемете като задължение — репетираше тя шепнешком, докато миеше съдовете от чая в кухнята, — но се чудех дали мога да ви помоля за голяма услуга. Става дума за сина ми Джон… — О, нямаше значение как щеше да се изрази, щеше да намери подходящите думи, щом настъпеше моментът, знаеше също, че Уилърови ще я разберат. Бог да ги благослови; Бог да ги благослови; тя знаеше, че ще я разберат.

Не можеше да мисли за нищо друго, докато бързаше с приготвянето и сервирането на ранната вечеря и с измиването на съдовете, а когато бе готова, когато спря в коридора, за да освежи червилото си и да извика: „До скоро, скъпи“, преди да потегли, бе развълнувана като момиченце.

Но в мига, в който влезе, бъбреща и смееща се, в дневната на Уилърови, вълнението й се превърна в паника. Чувстваше се като натрапник.

Очакваше да ги завари напрегнати и неорганизирани, както винаги — говорещи едновременно, прехвърчащи и подскачащи покрай нея, препречващи пътя си в опит да махнат някоя ръбеста играчка от стола, на който се готвеше да седне, но те я посрещнаха спокойни. Не се налагаше Ейприл да твърди, че в къщата е ужасна бъркотия, защото не беше така. На Франк не му се наложи да измърмори: „Ще ви направя питие“, и да тръгне да се бори и да блъска хладилника, защото питиетата бяха готови и красиво подредени върху масичката за кафе. Очевидно Уилърови вече от известно време си говореха спокойно на по питие преди пристигането й, изразиха любезна радост да я видят, но ако не беше дошла, щяха да продължат заедно в съвършена самодостатъчност.

„О, за мен само капчица, благодаря, чудесно“, чу се да казва госпожа Гивингс и „О, не е ли чудесно човек да седне“, а също „Божичко, къщата ви изглежда чудесно“, както и някои други неща, след което: „Много се надявам да не ви обременявам, но се чудех дали мога да ви помоля за голяма услуга. Става дума за сина ми Джон“.

Потрепването на мускулите по лицата на Уилърови бе така леко, че и най-добрата камера в света не би го уловила, но за госпожа Гивингс то бе като ритник. Те знаеха! Това бе единственото, което напълно бе пренебрегнала. Кой им беше казал? Колко знаеха? Бяха ли чули за изпотрошаването на къщата, за срязването на телефонния кабел и за щатската полиция?

Но трябваше да довърши започнатото. Всъщност сега гласът й им казваше, че той не е добре от известно време. Заради преумората и едно, друго, трето, беше стигнал до пълен нервен срив. За щастие, от известно време живееше в района — много й било неприятно да боледува толкова далеч от дома — но баща му и тя пак се тревожели. Лекарите сметнали за необходимо да му бъде осигурена пълна почивка, така че за момента той…

— … ами всъщност само за момента той е в Грийнейкърс. — Гласът бе останал единственото живо нещо в госпожа Гивингс, всичко останало бе изтръпнало.

И всъщност, увери ги гласът й, те щели да се учудят какво прекрасно място е Грийнейкърс от гледна точка на… ами удобства, персонал и така нататък; много по-хубаво, например, от повечето частни домове и подобни неща в района.

Гласът продължаваше и продължаваше, ставайки все по-слаб, докато най-сетне стигна до същината. Някоя неделя в скоро време — о, не веднага, разбира се, но някоя неделя в бъдеще — дали Уилърови биха имали нещо против да…

— О, разбира се, че не, Хелън — казваше Ейприл Уилър. — С удоволствие ще се запозная с него. Много мило от твоя страна да се сетиш за нас. — А Франк Уилър, пълнейки чашата си, каза, че определено му се струва, че синът й е интересен човек.

— В такъв случай какво ще кажеш за следващата неделя? — попита Ейприл. — Ако ти е удобно?

— Следващата неделя? — Госпожа Гивингс се престори, че пресмята нещо. — Ами да видим: не съм сигурна дали… Добре, чудесно, тогава. — Знаеше, че трябва да изпитва радост — в крайна сметка тъкмо за това беше дошла — но искаше единствено да се махне оттук и да се прибере у дома. — Разбира се, няма нищо спешно. Ако следващата неделя ви е неудобно или нещо, винаги можем да го направим дру…

— Не, Хелън. Следващата неделя е съвсем добре.

— Ами — отвърна тя. — Добре тогава. О, божичко, вижте колко е часът. Боя се, че е най-добре да… о, но вие искахте да ме питате нещо, нали така? А ето че пак само аз говорих, както винаги. — Когато отпи от питието си, установи, че устата й напълно е пресъхнала. Усещаше я подута.

— Ами всъщност, Хелън — започна Франк Уилър, — ние имаме една доста важна новина…

 

 

Половин час по-късно, докато шофираше към дома си, госпожа Гивингс през цялото време повдигаше вежди изумено. Гореше от нетърпение да разкаже на съпруга си.

Намери го все така в креслото под жълтата светлина на лампата, седнал до безценния старинен часовник, който бе купила на един търг преди войната. Вече беше приключил с „Хералд Трибюн“ и преглеждаше „Уърлд Телеграф“ и „Сън“.

— Хауърд — рече тя. — Знаеш ли какво ми казаха онези деца?

— Кои деца, скъпа?

— Уилърови. Нали се сещаш, хората, при които ходих? Двойката в малката къщичка на „Ривълушънъри Роуд“? Хората, които смятах, че Джон ще хареса?

— О. Не, какво?

— Ами първо, случайно знам, че не са особено стабилни финансово — наложи се да вземат заем за цялото капаро за къщата, а това беше само преди две години. И второ…

Хауърд Гивингс се опитваше да слуша, но очите му постоянно се стрелкаха към вестника в скута му. Дванадесетгодишно момче от Саут Бенд, Индиана, бе кандидатствало за банков заем, за да купи лекарство за кучето си, което се казвало Спот, а управителят на банката лично подписал документа.

— … тогава аз казах: „Но защо ще продавате? Вероятно ще искате да си имате къщата, когато се върнете“? И знаеш ли какво ми отговори той? Погледна ме по онзи много предпазлив начин и рече: „Ами точно там е работата. Няма да се връщаме“. Аз попитах: „О, работа ли си получил там?“. „Не — отвърна той, точно така. — Не. Нямам работа.“ Аз попитах: „Значи тогава ще отседнете при роднини или приятели, или нещо?“. „Не.“ — И госпожа Гивингс ококори очи, за да изобрази върха на безотговорността. „Не… не познаваме жива душа. Просто заминаваме, това е.“ Наистина, Хауърд, не мога да ти опита колко смущаващо беше. Можеш ли да си представиш? Искам да кажа, не е ли някак… безвкусно? Цялото нещо?

Хауърд Гивингс докосна слуховия си апарат и каза:

— Защо безвкусно, скъпа? — Предположи, че е изгубил нишката. Отначало ставаше дума за някого, който заминавал за Европа, а сега очевидно за нещо друго.

— Е, не е ли? — попита тя. — Хора, буквално без долар на свое име, с деца почти в училищна възраст? Искам да кажа, хората не правят такива неща, нали? Освен ако… ами… бягат от нещо? А не бих искала да си мисля, че има нещо… е, не знам какво да мисля; там е работата. А винаги са ми се стрували такива уравновесени, стабилни хора. Не е ли странно? А смущаващото е, че — нали разбираш — вече се бях договорила по въпроса за Джон, преди те да ми кажат всичко това. Сега, предполагам, ще трябва да го направим, въпреки че вече май няма особен смисъл.

— Да направим какво, скъпа? Не мога много да разбера какво…

— Е, да го заведем там на гости, Хауърд. Изобщо ли не ме слушаш?

— О, да, разбира се. Искам да кажа, защо да няма особен смисъл?

— Ами защото — отвърна нетърпеливо тя. — Каква полза да ги запознаваме с Джон, след като ще заминават през есента?

— Полза?

— Ами само имам предвид… знаеш. Той има нужда от постоянни хора. О, разбира се, едва ли ще му навреди да се запознае с тях, да го заведем там един-два пъти, преди те да… просто си мислех за нещо много по-дълготрайно някак си. О, скъпи, толкова е объркващо. Защо според теб хората не могат да бъдат малко по… — Тя не беше съвсем убедена какво казва или какво искаше да каже и с изненада забеляза, че бе извивала кърпичката си на стегнато влажно въже през цялото време, докато говореше. — Все пак вероятно човек никога… не може… да бъде сигурен за хората — заключи тя, после се обърна, излезе от стаята и бързо пое към горния етаж, за да си облече удобни дрехи.

Когато мина покрай сенчестото огледало на площадката, тя с гордост забеляза, че собственото й отражение, поне видяно бегло с периферното зрение, все още бе на бързо, гъвкаво момиче в добре обзаведена къща, а щом спря върху дебелия килим в спалнята, където пъргаво свали сакото си и изхлузи полата, сякаш отново бе в бащиния си дом и бързаше да се преоблече за танците по време на чая. Кръвта й сякаш закипя от натиска на детайлите в последната минута (Какъв парфюм? О, бързо… какъв?) и тя едва не изтича до парапета, за да извика: „Чакайте! Идвам! Веднага слизам!“.

Успокои я видът и усещането на старата й фланелена риза и торбестия панталон, които висяха на закачалката в гардероба. Глупачка, глупачка, смъмри се тя, наистина оглупявам. Но истинският шок дойде, когато седна на леглото, за да събуе чорапите си, защото очакваше стъпалата й да бъдат стройни и бели, с бледосини вени и прави крехки кости. Вместо това, разплескани на килима като две жаби, те бяха жилести и с подутини по кокалчетата, свити, за да скрият вроговените нокти. Тя бързо ги пъхна в хубавите си норвежки чорапи — чехли (наистина най-хубавото нещо на света за ходене из къщата) и скочи, за да облече останалите прости и разумни дрехи, но бе твърде късно и през останалите пет минути трябваше да стои там, хваната за таблата на леглото с две ръце и да стиска здраво челюстта си, защото плачеше.

Плачеше, защото бе имала такива големи, големи надежди за Уилърови тази вечер, а сега се чувстваше ужасно, ужасно, ужасно разочарована. Плачеше, защото бе на петдесет и шест години и стъпалата й бяха грозни, подути и ужасни; плачеше, защото никое от момичетата в училище не я харесваше и никое от момчетата не я харесваше по-късно; плачеше, защото Хауърд Гивингс беше единственият мъж, който някога й беше предлагал женитба, и защото беше приела, и защото единственото й дете беше умопомрачено.

Но скоро спря — трябваше просто да влезе в банята, да издуха носа си, да измие лицето си и да среши косата си. После, освежена, тя слезе жизнерадостно и безшумно надолу в чехлите — чорапи и отиде да седне в люлеещия се стол с кожена облегалка срещу съпруга си, загасяйки всички лампи, освен една, при влизането си.

— Ето — рече тя. — Така е много по-уютно. Наистина, Хауърд, нервите ми бяха обтегнати като жици след тази работа с Уилърови. Не можеш да си представиш колко се разстроих. Винаги съм ги мислила за много солидни млади хора. Смятах, че всички женени млади хора в наше време би трябвало да са по-уравновесени. Не мислиш ли, че би трябвало, особено в общност като тази? Бог ми е свидетел, аз чувам единствено за млади двойки, които умират да се установят тук и да отгледат децата си…

Тя продължи да говори и да говори и да се движи и движи из стаята, а Хауърд Гивингс така навременно кимаше с глава, усмихваше се и сумтеше, че тя така и не разбра, че той бе изключил слуховия си апарат за през нощта.