Ричард Йейтс
Пътят на промените (14)

Едно

Способността да измерваме и разпределяме времето ни осигурява почти неизчерпаем източник на утеха.

— Синхронизираме часовниците на шестнадесет-нула-нула — казва капитанът от пехотата и всеки от струпалите се край него лейтенанти се отърсва от страха, премествайки двете миниатюрни стрелки върху точиците, докато над главата му треперейки прелитат тонове бойни оръжия: прозаичният, цивилен на вид циферблат е възстановил, макар и за кратко, илюзията за личен контрол. Добре, казва циферблатът, поглеждайки педантично нагоре измежду космите и вените на всяка ужасно уязвима китка; чудесно: дотук всичко върви по план.

— Боя се, че съм плътно ангажиран до края на месеца — казва висшият ръководител, сладостно намествайки телефона до бузата си, докато прелиства календара с ангажиментите си, и в този момент устата и очите му излъчват усещане за дълбока сигурност. Лъскавите, просторни, разделени на дни страници пред него доказват, че нищо непредвидено, никаква злощастна случайност не може да го застигне отсега до края на месеца. Гибелта и болестите са притиснати до стената и дори смъртта ще трябва да почака; той е плътно ангажиран.

— О, да видим — казва възрастният мъж, накланя старата си глава и примигва към слънцето в объркани спомени, — първата ми съпруга почина през пролетта на… — и за миг го обзема ужас. Пролетта на какво? Миналото? Бъдещето? Какво е всяка пролет, ако не безсмислено пренареждане на клетки в кората на въртящата се земя, която плува в безкрайна обиколка около слънцето? Какво е самото слънце, ако не една от милиардите равнодушни звезди, вечно носещи се из пустотата? Безкрайност! Но скоро милосърдните клапи и ключове в мозъка му започват да вършат тежко работата си и той е в състояние да каже: — Пролетта на хиляда деветстотин и шеста. Или не, чакай… — и кръвта му отново замръзва, докато галактиките летят. — Чакай! Хиляда деветстотин и четвърта. — Сега е сигурен и ободряващият прилив на благополучие вдига неволно ръката му, за да плесне доволно бедрото. Може да е забравил усмивката на първата си съпруга и звука на гласа й през сълзи, но прикривайки смъртта й с поредица от цифри, той е внесъл последователност в собствения си живот и в живота изобщо. Сега всички останали години могат послушно да си дойдат на мястото, всяка с методичния си принос за цялото. Хиляда деветстотин и десета, хиляда деветстотин двадесет и… О, разбира се, че си спомня!… Хиляда деветстотин и тридесета, хиляда деветстотин и четиридесета, чак до напълно заслуженото му място в настоящето и нататък към нежното обещание на бъдещето. Земята може спокойно да възстанови великодушната си неподвижност — Помириши тази нова трева! — и ето го все същото огромно старо слънце, което виси горе и му се усмихва през всичките тези години. — Да, сър — може да каже с достойнство сега, — хиляда деветстотин и четвърта — и тази вечер звездите ще го радват като знак за окончателната му небесна почивка. Той е внесъл ред в хаоса.

* * *

Началото на лятото на 1955 съвсем спокойно можеше да се окаже непоносимо и за двамата Уилърови и би могло да завърши съвсем различно, ако не беше календарът, който висеше на стената в кухнята им. Новогодишен подарък от „Ей Джей Столпър енд Санс, Хардуер енд Хоум Фърнишингс“, илюстриран с провинциални сцени от Ню Ингланд, това бе календар, в който на страницата за всеки месец имаше и два по-малки правоъгълника — за предишния и за следващия месец, така че четвърт от годината можеше да бъде обхваната само с един търсещ поглед.

Уилърови можеха да отнесат датата на зачеването към края на първата седмица на май — седмицата след рождения му ден. И двамата си спомняха как той прошепна: „Струва ми се малко хлабаво“, а тя му отвърна: „О, не, сигурна съм, че е наред, не спирай…“ (следващата седмица тя си купи нова диафрагма, за да бъде сигурна) и това превръщаше първата седмица на август, отдалечена с четири седмици и разположена начисто върху следващата страница, в тайнствения момент „точно в края на третия месец“, когато, според думите на една приятелка от школата, отпреди много време, е безопасно да се използва тоалетният душ.

Паниката я изстреля право в аптеката в мига, в който излезе от лекарския кабинет същия следобед; паниката го тласна надолу по коридора, за да се изправи пред нея с това нещо в ръце, в мига, в който го намери в шкафа същата вечер, и пак паниката ги караше да се взират един в друг сред зеленчуковата пара, ожесточено мълчаливи, докато от съседната стая нахлуваше музиката от анимационния филм. Но много по-късно същата нощ, след като тайно и поединично изследваха календара, паниката им потъна в откритието, че цяла поредица от логични и подредени дни очакваха разумната си употреба между настоящия момент и крайния срок. Имаше достатъчно време да стигнат до правилното решение по този въпрос, да намерят изход.

— Скъпи, не смятах да постъпя така ужасно; нямаше да го направя, ако ти не ме беше притиснал по този начин, преди да сме имали възможността да го обсъдим разумно.

— Знам, знам. — И той я потупа нежно по разтърсващото се от плач рамо. Сълзите й не означаваха капитулация, той го осъзнаваше. В най-добрия случай показваха, както се надяваше от самото начало, че донякъде й се искаше да бъде разубедена, а в най-лошия — че не желаеше да му се противопоставя, че бе намерила опора в календара и бе видяла в оставащите четири седмици щедра възможност постепенно да го спечели на своя страна. Но и в двата случая — и точно това го изпълваше с благодарност, докато я прегръщаше и галеше — и в двата случая означаваше, че тя мисли за него, че й пука за него. За момента само това имаше значение.

— Защото трябва да бъдем заедно в това, нали? — попита тя и леко се отдръпна от прегръдката му. — Иначе нищо няма да има смисъл. Не е ли така?

— Разбира се, че е така. Сега може ли да поговорим малко? Защото имам да кажа някои неща.

— Да. И аз искам да поговорим. Само че хайде и двамата да си обещаем да не се караме, става ли? Просто не е нещо, за което можем да си позволим да се караме.

— Знам. Слушай…

И така се отвори пътят за спокойния, контролиран, смъртно сериозен дебат, с който започнаха да изпълват дните от календара, дебат, който ги държеше постоянно нащрек, и това изобщо не беше неприятно. Приличаше на ухажване.

И също като ухажването, се осъществяваше в умело аранжирано разнообразие от обстановки — Франк се грижеше за това. Безбройните им стотици хиляди думи биваха изричани на закрито и на открито, по време на дълги разходки с колата из хълмовете нощем, в скъпи ресторанти сред природата и в Ню Йорк. За две седмици прекараха толкова много вечери навън, колкото за цялата изминала година, и едно от нещата, които му подсказваха, че може би печели — в началото на втората седмица — бе, че тя не възразяваше срещу харченето на толкова много пари. Почти със сигурност би го направила, ако все още твърдо държеше да заминат за Европа през есента.

Но по това време той вече не се нуждаеше от подобни дребни знаци. Почти от самото начало бе поел инициативата и до голяма степен вярваше в победата. В крайна сметка идеята, която трябваше да продаде, несъмнено бе благородна. Беше лишена от егоизъм, зряла и (макар да се опитваше да избягва морализаторството) морално непоклатима. Другата идея, колкото и тя да се стараеше да обгради смелостта й с романтика, бе отблъскваща.

— Но, Франк, не разбираш ли, че искам да го направя само заради теб? Повярвай ми, моля те, или се опитай да ми повярваш!

А той й се усмихваше тъжно от крепостта на убедеността си.

— Как би могло да е заради мен — питаше, — след като при самата мисъл ми се обръща стомахът? Само помисли, Ейприл. Моля те.

Основният му тактически проблем в тази първоначална фаза на кампанията бе да намери думите, с които да направи позицията си привлекателна и също толкова препоръчителна. Посещенията на ресторанти в града и околностите му помагаше в това отношение; тя просто трябваше да се огледа, за да открие свят, изпълнен с хубави, изискани, несъмнено стойностни мъже и жени, които някак си бяха успели да надскочат средата си — хора, които бяха превърнали скучната си работа в преимущество, бяха използвали системата, без да й се подчинят, и които определено щяха да се съгласят с него, ако познаваха фактите по случая на Уилърови.

— Добре — казваше тя, след като го изслушваше. — Да предположим, че всичко това наистина ще се случи. Да предположим, че след две години и двамата ще бъдем ужасно изискани, стимулирани и така нататък и че ще имаме множество очарователни приятели и дълги ваканции в Европа всяко лято. Наистина ли мислиш, че ще бъдеш по-щастлив? Няма ли все пак да похабяваш най-хубавите си години в напълно празна, безсмислена…

И така попадаше право в лапите му:

— Да предположим, че оставим тази работа на мен. — Колко, питаше я той, щяха да струват най-хубавите му години, ако й позволеше да се осакати? — Защото това ще направиш, Ейприл, няма какво да се лъжем. Ще извършиш престъпление срещу собствената си същност. И срещу моята.

Понякога, предпазливо, тя го обвиняваше, че прекалено драматизира цялата работа. Жените го правят всеки ден без всякаква опасност; момичето от школата го беше направило най-малко два пъти. О, след третия месец наистина би било различно, със сигурност.

— Искам да кажа, че определено би имало за какво да се тревожим, ако случаят беше такъв. Но сега, ако се направи навреме и всичко, е най-безопасното нещо на света.

Но при всяко споменаване за безопасността на начинанието той издуваше бузи и въздишаше, мръщеше се и клатеше глава, сякаш го караха да се съгласи, че геноцидът може да бъде оправдан. Не. Нямаше как да го приеме.

Скоро в гласа й започна да се прокрадва леко смутено колебание и тя извърташе поглед, щом заговореше за аборта като „да направи онова нещо“, въпреки прочувствените си излияния за това колко важно беше да го извърши — сякаш присъствието на любящото му, загрижено лице поставяше темата извън границите на благоприличния разговор. Пак скоро — и вероятно това беше най-окуражаващият знак от всички — той започна да забелязва, в различни моменти, как тя го гледа прикрито през мъглата на романтичното възхищение.

Тези моменти невинаги бяха случайни; понякога идваха в резултат на преднамерена суета от негова страна — вид мъжко флиртуване, така умело като женското. Например, когато вървеше или се отдалечаваше от нея в ресторанта, той внимаваше винаги да го прави по стария „невероятно сексапилен“ начин, а когато се разхождаха заедно, се връщаше към стария си навик да държи главата си неестествено изправена и да повдига с няколко сантиметра рамото си от страната, където тя се притискаше до ръката му, за да си придаде малко по-голяма височина. Когато палеше цигара в тъмното, внимаваше да бъде мъжествено смръщен, преди да драсне клечката и да скрие пламъка в шепи (знаеше, понеже го беше упражнявал пред огледалото на една тъмна баня преди години, че това създава мимолетна, изключително драматична картина) и обръщаше огромно внимание на безброй детайли: гласът му да бъде тих и плътен, косата му да е сресана и да не излага на показ изгризаните си нокти; винаги пръв да скача от леглото сутрин, така че тя никога да не вижда подпухналото му и безпомощно спящо лице.

Случваше се след някое такова прекалено обмислено представление, както когато установи, че всичките кътници го болят, тъй като ги беше стискал твърде дълго, за да разиграва мрачна решимост под светлината на свещите, той изпитваше известно отвращение от себе си, задето се налагаше да прибягва до подобни методи, а — съвсем смътно — и от нея също, задето така лесно им се поддаваше. Що за детинщини бяха това? Но той бързо се справяше с тези атаки на съвестта: в любовта и войната всички средства са позволени, а и освен това нима тя не бе напълно способна да играе същата игра? Нима миналия месец не беше извадила всичко от торбата с хитрините, за да го подмами да приеме плана за Европа? Е, добре тогава. Може би беше малко абсурдно, може би не беше най-здравословното поведение за зрели хора, но на този въпрос можеха да се спрат по-нататък. Залогът бе твърде голям, за да се тревожи за подобни неща сега.

Затова той си даде свободата да се съсредоточи върху усъвършенстването на ролята си. Много внимаваше изобщо да не споменава за работата си, нито че се уморяваше от пътуването с влака; възприе спокоен, почти европейски маниер в общуването със сервитьорите и служителите по бензиностанциите; изпъстряше коментарите си след посещението на театър с неясни литературни отпратки — и всичко това, за да покаже, че мъж, работещ в „Нокс“, все пак може да бъде интересен („Ти си най-интересният човек, когото познавам“); ентусиазирано лудуваше с децата, надменно косеше ливадата за рекордно време и веднъж по време на цялата им среднощна разходка с колата имитираше как Еди Кентър пее „That’s the Kind of Baby for Me“, защото това я разсмиваше — и всичко това, за да покаже, че мъж, изправен пред такъв мрачен и напълно неестествен брачен проблем — съпруга, нежелаеща да роди детето му, все пак може да бъде мил („Обичам те, когато си мил“).

Лесно и бързо щеше да спечели кампанията, ако можеше да направи така, че всички часове от четирите седмици да бъдат наситени със същата интензивност; бедата бе, че обикновеният живот трябваше да продължи.

Налагаше се да убива по-голямата част от всеки един ден в офиса, където Джак Ордуей не спираше да го поздравява за елегантното му измъкване от клетката, а тя пък трябваше да остава впримчена в реалността на дома им.

Налагаше се също да се справят с госпожа Гивингс, която напоследък си намираше причина след причина да се отбива и да наминава. Привидният повод бе работата, която сама по себе си бе много уморителна — трябваше да обсъждат множество подробности относно обявяването на къщата за продан и на Уилърови им се налагаше да ги изслушват с безизразни лица — но в разговорите тя постоянно се връщаше към Джон и към това, „колко прекрасно си прекарахме всички в онзи ден“. Почти без да се усетят, вече се бяха съгласили с колеблива програма за бъдещи неделни следобеди, „както на вас ви е удобно, в неделите, когато не сте много заети, отсега до момента на заминаването ви“.

Налагаше се да се справят и с Кембълови. Една цяла събота мина по следния начин — пикник и разходка на плажа, по настояване на Кембълови, ден на хотдог и детски сълзи, на пясък и пот и невероятна обърканост — и ги докара до ръба на истерията същата вечер. Тъкмо в същата вечер ухажването или търговската кампания, или каквото там беше, рязко премина към своята втора неромантична фаза.

— Господи, ама че ден — каза Ейприл веднага след като затвори вратата на децата и после започна да се движи бързо из дневната по начин, който неизменно вещаеше неприятности. Още в началото на ухажването, или кампанията, той бе разбрал, че тази стая беше възможно най-неподходящото място за излагане на аргументите му. Под безмилостния блясък на стоватовите крушки всички предмети като че ли подкрепяха нейната теза и неведнъж в горещи нощи като тази кумулативният им ефект бе заплашвал да срине цялата сложна структура на напредъка му: мебелите, които така и не си намериха място и никога нямаше да го намерят, рафт след рафт непрочетените, прочетените наполовина или прочетените и забравени книги, от които винаги се бе очаквало да променят нещо, но това така и не се беше случило; омразната злорада бездна на телевизора; безнадеждната купчинка захабени играчки, които сякаш бяха просмукани от амоняк — така бързо атакуваха очите и гърлото с парливата болка на вината и самообвиненията („Но аз не мисля, че изобщо трябваше да ставаме родители. Ние дори не сме адекватни родители…“).

Тази вечер челото, скулите и носът й бяха изгорели от слънцето и фактът, че цял ден бе носила слънчеви очила, придаваше на очите й бял изумен вид. Косата й висеше в безпорядък — постоянно й се налагаше да издава долната си устна, за да я издухва от очите си, тялото й също изглеждаше неспокойно. Беше облечена с влажна блуза и намачкани сини шорти, които започваха леко да й отесняват в талията. По принцип тя мразеше да носи шорти, тъй като подчертаваха колко тежки, меки и изпъстрени с вени бяха станали бедрата й през последните няколко години, въпреки че Франк неведнъж й беше казвал да не става глупава („Прекрасни са, така ми харесват дори още повече, женствени са“), а сега като че ли почти парадираше с тях, някак напук. Е, добре, виж ги, сякаш му казваше. Достатъчно „женствени“ ли са за теб? Това ли искаш?

Той по никакъв начин не можеше да откъсне поглед от тях, докато се повдигаха и спускаха тежко при ходенето й из стаята. Направи си силно питие, за да се освежи, и застана, отпивайки от него, близо до вратата на кухнята.

След известно време тя седна тежко на дивана и се зае с летаргично разглеждане на стари списания. После ги пусна и се излегна назад, слагайки обутите си в маратонки крака върху масичката за кафе.

— Ти наистина си много по-морален човек от мен, Франк — рече. — Предполагам, че заради това ти се възхищавам. — Но нито видът, нито гласът й показваха възхищение.

Той се опита да отмине думите й с предпазливо свиване на рамене, докато се настаняваше срещу нея.

— Не знам. Не виждам какво общо има това с морала. Нали разбираш, не и в смисъла на конвенционалния морал.

Тя изглежда дълго обмисля думите му, докато лежеше и люлееше едното си коляно настрани, завъртайки го от глезена. После попита:

— Има ли друг вид? Всъщност „морал“ и „конвенционално“ не означават ли едно и също?

Можеше да я удари през лицето. От всички обидни, коварни, дребнави… Господи! През всеки друг месец от брачния им живот той би скочил и би извикал: Господи, кога най-после ще надраснеш този характерен за Ноел Кауърд и за двадесетте години навик да очерняш всяка почтена човешка ценност с някаква хитра снобска забележка? Слушай! — би й изкрещял. — Слушай! Може би така са живели твоите родители; може би с подобни модни вълнуващи глупости са те възпитали, но е крайно време да разбереш, че това няма нищо общо с реалния живот, по дяволите. Именно съзнанието за календара затвори устата му. Оставаха още дванадесет дни. Не можеше да си позволи да поеме риск точно сега и затова вместо да изкрещи тези неща, стисна челюсти и се втренчи в чашата си, която бе стиснал така, че тя едва не се разля от треперенето. Без изобщо да се старае, бе изиграл най-паметната си пантомима до момента. Щом спазмите стихнаха, той каза много тихо:

— Миличка, знам, че си уморена. Не бива да говорим за това сега. Знам, че не го мислиш. Хайде да го оставим.

— Да оставим какво? Знаеш, че не мисля какво?

— Знаеш. Това за „морала“ и „конвенционалното“.

— Но аз не знам каква е разликата. — Тя се беше наклонила напред на дивана, бе спуснала маратонките си долу и се беше извила към него, поставяйки напрегнатите си ръце върху коленете. Лицето й изобразяваше такова невинно объркване, че не можеше да го погледне. — Не разбираш ли, Франк? Аз наистина не знам каква е разликата. Другите хора явно знаят; ти също; аз просто не знам, това е, и не мисля, че някога наистина съм знаела.

— Виж — отвърна той. — Първо, ти използва думата „морал“, не аз. Не мисля, че някога съм обсъждал този въпрос от морална гледна точка, от конвенционална и така нататък. Просто казах, че при дадените обстоятелства единственото зряло решение е да…

— Обаче пак стигаме дотам — отвърна тя. — Разбираш ли? Аз не знам и какво означава „зряло“. Можеш да приказваш цяла нощ и пак няма да разбера. За мен това са само думи, Франк. Гледам те как говориш и си мисля: не е ли изумително? Той наистина го мисли, тези думи наистина означават нещо за него. Понякога ми се струва, че съм наблюдавала хората и съм си мислила това през целия си живот. — Гласът й започваше да трепери. — Може би това означава, че нещо никак не ми е наред, но е вярно. О, не, стой си там. Моля те, недей да идваш и да ме целуваш или каквото и да било, иначе просто ще свършим в голяма потна купчина и няма да стигнем доникъде. Моля те, остани си там и нека просто се опитаме да поговорим. Става ли?

— Добре. — И той остана на мястото си. Но да се опитат да поговорят беше нещо различно; можеха единствено да се гледат, натежали, слаби и с искрящи очи в жегата.

— Знам само — рече тя накрая — какво чувствам, а знам и какво чувствам, че трябва да направя.

Той стана и угаси всички лампи, мърморейки: „Да поохладим обстановката“, но тъмнината не помогна. Положението беше безизходно. Щом като всичко, което й казваше, бяха „просто думи“, какъв смисъл имаше да говори? Как речта би могла да надделее над упоритост, огромна като тази?

Но не след дълго гласът му отново заработи, почти независимо от волята му, прибягвайки до последната му тактика — опасната отчаяна маневра, която се надяваше да държи в резерв, за да я използва при заплаха от поражение. Беше безразсъдно — оставаха още дванадесет дни — но веднъж започнал, не можеше да спре.

— Виж — каза той, — може да ти прозвучи така, сякаш си мисля, че наистина нещо никак не ти е наред; истината е, че не си го мисля. Мисля обаче, че има един или два аспекта, които все още не сме обсъдили, а според мен трябва. Например, чудя се дали истинските ти мотиви са толкова прости, колкото си мислиш. Искам да кажа, не е ли възможно да действат сили, за които не си даваш ясна сметка? Които не виждаш?

Тя не отговори и в мрака той само можеше да гадае дали го слуша, или не. Той си пое въздух дълбоко.

— Имам предвид неща, които нямат нищо общо с Европа — рече, — или с мен. Имам предвид неща вътре в самата теб, неща, идващи от собственото ти детство — собственото ти израстване и така нататък. Емоционални неща.

Последва дълго мълчание, преди тя да каже с подчертано неутрален тон:

— Имаш предвид, че съм емоционално неуравновесена.

— Не съм казал това! — Но през следващия час, докато гласът му не спираше и не спираше, успя да го каже няколко пъти по няколко различни начина. В крайна сметка, нима не беше възможно момиче, което от момента на раждането си не бе видяло нищо друго, освен родителско отхвърляне, да е развило силно нежелание да ражда деца?

— Искам да кажа, винаги съм се чудил как си оцеляла при подобно детство — каза той в един момент, — още повече без никакви увреждания — нали разбираш, егото ти и така нататък.

Самата тя, напомни й той, беше споменала за наличието на нещо „невротично“ в желанието й да направи аборт при първата бременност на улица „Бетън“ — и добре, добре, разбира се, че обстоятелствата този път бяха различни. Но не беше ли възможно нещо от същата обърканост да е налице в нагласата й? О, той не твърдеше, че това е обяснението — „Не съм квалифициран, за да го твърдя“ — но все пак смяташе, че тази логика заслужаваше да бъде внимателно обмислена.

— Но аз родих две деца — отвърна тя. — Това не се ли брои в моя полза?

Той остави тези думи да отекват в мрака известно време.

— Самият факт, че го формулира така, е показателен — рече тихо, — не мислиш ли? Сякаш раждането на деца е нещо като наказание? Сякаш раждането на две деца би могло да се „брои в твоя полза“ и да те освободи от задължението да родиш още едно? А и начинът, по който го каза — така отбранителен, така готов за борба. Господи, Ейприл, ако желаеш да говорим така, мога да ти посоча друга статистика: имала си три бременности и си искала да прекъснеш две от тях. Що за рекорд е това? О, чуй. — Заговори с много нежен глас, сякаш се обръщаше към Дженифър. — Виж, миличка. Просто искам да кажа, че изглежда не подхождаш напълно разумно към този въпрос. Просто ми се иска да помислиш малко, това е.

— Добре — отвърна гласът й мрачно. — Добре, да приемем, че всичко това е вярно. Да приемем, че поведението ми е импулсивно или както там го наричат. И какво от това? Пак не мога да променя чувствата си, нали? Искам да кажа, какво се очаква да направим по въпроса? Как се очаква да го превъзмогна? Дали трябва просто да се изправя пред проблемите си и да се превърна в различен човек утре сутринта или какво?

— О, мила — рече той. — Толкова е просто. Искам да кажа, ако приемем, че имаш някакво емоционално разстройство, ако приемем, че има някакъв такъв проблем, не мислиш ли, че можем да направим нещо по въпроса? Нещо много логично и разумно, което трябва да предприемем? — Беше уморен от звука на собствения си глас; имаше чувството, че говори от години. Облиза устни — вкусът им бе чужд като пръста на зъболекаря в устата му („Хайде, отвори широко!“) и после го изрече: — Трябва да те заведем на психоаналитик.

Не можеше да я види, но предположи, че е издала устни напред и леко на една страна — коравото й изражение.

— А дали работата при Барт Полок ще донесе пари и за това? — попита тя.

Той въздъхна.

— Нали разбираш какво правиш, когато казваш подобни неща? Бориш се с мен.

— Не, не е така.

— Да, така е. И по-лошото е, че се бориш и със себе си. Точно това и двамата правим от години и е крайно време да пораснем достатъчно, за да го прекратим. Не знам дали работата при Полок ще донесе пари за това; честно казано, не ме интересува коя работа за какво ще носи пари. Предполага се, че сме зрели хора и ако някой от нас има нужда от подобна помощ, би трябвало да сме в състояние да го обсъдим по зрял начин. Въпросът, как ще бъде „платено“, е най-маловажната част. Ако е необходимо, ще бъде платено. Обещавам ти.

— Колко мило. — Само по неясното помръдване на сенките и шумоленето на тапицерията разбра, че тя се е изправила. — Бихме ли могли да престанем да говорим за това сега? Смъртно съм уморена.

Докато слушаше заглъхващите й стъпки надолу по коридора и после звуците от бързите й приготовления за лягане, а после тишината, той допи питието си, предчувствайки поражението. Усещаше, че е изиграл последния си коз и почти със сигурност бе загубил.

 

 

Но следващият ден донесе нови силови резерви за позицията му — от неочакван източник: беше неделята, в която Джон Гивингс ги посети за втори път.

— Здрасти! — извика той, на излизане от колата, и от мига, в който се насочи патраво по алеята, а родителите му, потръпвайки, се извиняваха край него, стана ясно, че този следобед щеше да бъде различен и по-труден от предишния. Днес нямаше да има дружески разходки, нито мило припомняне на радиопрограмите; той бе в силно превъзбудено състояние. Видът и гласът му бяха така изнервящи, че мина известно време, преди Франк да си даде сметка, че посещението би могло да има благотворно предупредително въздействие. В крайна сметка това беше категоричен случай на душевно разстройство и Ейприл можеше да го наблюдава и да размисли. Нима после пак щеше да е в състояние да каже, че не я интересува дали и тя е луда?

— След колко време заминавате? — попита той, прекъсвайки майка си по средата на едно възторжено изречение за великолепния ден. Те седяха на задната морава, където Ейприл бе сервирала студен чай — или по-скоро всички, освен Джон, седяха. Той бе прав и се разхождаше наоколо, като от време на време спираше, за да погледне с присвити очи някоя точка далеч в гората или покрай къщата, или надолу към пътя; изглеждаше така, сякаш премисляше мрачни и тайни въпроси. — Септември ли казахте? Не помня.

— Всъщност още не е окончателно решено — отвърна Франк.

— Но ще сте тук поне още месец, нали? Защото работата е там, че трябва да помоля някого за… — Той спря по средата на изречението и огледа моравата озадачено. — Хей, между другото, къде си криете децата? Старата Хелън постоянно ми разправя за децата ви, а аз не ги виждам. Всяка неделя ли ходят на рождени дни или какво?

— Този следобед са на гости при едни приятели — каза Ейприл.

Джон Гивингс изгледа продължително и втренчено първо нея, после Франк; след това сведе поглед, клекна и започна да скубе трева от моравата.

— Е, разбираемо е — рече той. — Предвид параноидното ми шизофренично завръщане у дома, сигурно и аз бих отпратил децата си. Ако имах деца, разбира се. Ако имах и къща.

— О, това е най-прекрасната яйчна салата, Ейприл — възкликна госпожа Гивингс. — Трябва да ми кажеш как я правиш.

— Млъкни, мамо, става ли? Тя може да ти каже по-късно. Обаче слушай, Уилър. Това е важно. Работата е там, че трябва да помоля някого за услуга и тъй като ще сте тук още около месец, предпочитам да помоля теб. Едва ли ще ти отнеме много време, нито са необходими пари. Чудя се дали можеш да ми намериш адвокат?

Хауърд Гивингс прочисти гърло.

— Джон, хайде да не започваме пак за адвоката. Успокой се, моля те.

Сега изражението на Джон изразяваше търпение, доведено до ръба.

— Татко — рече той, — не можеш ли просто да си седиш там, да си ядеш прекрасната яйчна салата и да не се месиш? Изключи си слуховия апарат. Хайде — обърна се той към Франк, — предполагам, че е по-добре да поговорим насаме. О, вземи и съпругата си. — И със съзаклятнически вид той ги отведе в далечния край на моравата. — Няма причини те да не го чуят — обясни, — само че постоянно ме прекъсват. Тук е идеално. Искам да разбера дали обитателите на психиатричните клиники имат законови права. Мислиш ли, че можеш да го проучиш?

— Ами — отвърна Франк, — на прима виста, боя се, че не знам как…

— Добре, добре, забрави за тази част. За да проучиш това, вероятно ще трябва да похарчиш пари. Моля те само да отделиш от времето си. Намери ми името и адреса на някой добър адвокат и оттам ще поема аз. Разбирате ли, искам да задам доста въпроси и съм готов да платя за отговорите. Смятам, че имам голям шанс, ако преодолея тази работа със законовите права…

Може би причината бе само, че погледът му постоянно се местеше от едното лице към другото и от време на време той поглеждаше над раменете им, за да провери какво правят родителите му в другия край на моравата — може би причината бе само тази в комбинация с бледността и сухотата на устните му и фактът, че косата му стърчеше от скалпа като четина (днес не носеше шапката си), но докато произнасяше този монолог под слънцето, той все повече и повече заприличваше на изтерзан, диво гледащ луд.

— … Е, няма нужда да ми се казва, че човек, който замеря майка си с масичката за кафе, е в слаба позиция от законова гледна точка; това е очевидно. Ако я удари с нея и я убие, имаме тежко престъпление. Ако само счупи масичката и създаде на майка си неприятности, а тя реши да го съди, ще заведе гражданско дело. Добре. И в двата случая мъжът е в слаба позиция, но ето какво си мисля: в никой от случаите не става въпрос собствените му законови права да са застрашени. И така, да предположим, че се осъществява втората от тези възможности. Човекът не я удря, чупи масичката, създава й неприятности — но жената, майката, не се възползва от правото си да заведе дело. Да предположим, че вместо това вика щатската полиция. Да предположим, че когато щатската полиция идва, тя… Татко!

При този очевидно безсмислен вик, той започна да отстъпва от тях като приклещен беглец, а лицето му се изкриви в смесица от заплаха и страх. Когато се обърна, Франк видя, че причината за избухването бе бавното приближаване на Хауърд Гивингс през тревата.

— Татко! Казах ти да не ме прекъсваш, нали? Нали? Наистина го мисля, татко. Не ме прекъсвай, когато говоря.

— Успокой се, момче — рече Хауърд Гивингс. — Хайде да се успокоиш. Време е да си вървим.

— Сериозно говоря, татко… — Беше стигнал заднешком до каменната стена; оглеждаше се отчаяно, сякаш търсеше оръжие, и за секунда Франк се уплаши, че може да вдигне камък от стената и да го хвърли; но Хауърд Гивингс продължи да го приближава методично и спокойно. Трябваше просто да докосне сина си леко по лакътя, за да възстанови реда: Джон продължи да вика, но сега повече приличаше на избухнало дете, отколкото на маниак. — Не ме прекъсвай, това е. Ако искаш да кажеш нещо, може да изчакаш, докато довърша.

— Добре, Джон — измърмори Хауърд Гивингс, обърна се и го поведе на успокояваща разходка по края на моравата. — Добре, момче.

— О, божичко — каза госпожа Гивингс. — Много съжалявам за това. Заради нервите му е, нали разбирате. — Тя гледаше нагоре към Уилърови, агонизирайки от смущение, неспособна да реши какво да прави със сандвича с яйчна салата в ръката си. — Боя се, че ще трябва да… ни извините. Не биваше да идваме днес.

 

 

— Господи — каза Ейприл, докато миеше чашите от студения чай, след като гостите си тръгнаха. — Чудя се какво ли е било неговото детство.

— Едва ли е било много хубаво, предполагам, с подобни родители.

Тя не каза нищо, докато не приключи с миенето и не закачи кърпата.

— Но поне е имал родители — каза после, — така че най-малкото се е радвал на по-голяма емоционална сигурност от мен. Това ли искаш да кажеш?

— Какво аз искам да кажа? Господи, по-спокойно, моля ти се.

Но тя вече беше излязла, трясвайки стъклената врата зад гърба си, за да вземе децата от дома на Кембълови. Държа се спокойно и сдържано през останалата част от вечерта, изпълняваше пъргаво задачите си покрай вечерята и лягането на децата, а Франк внимаваше да не й се изпречва на пътя. Изглежда това щеше да бъде една от мълчаливите им вечери, в които четяха вестници в различни части на стаята като дискретни възпитани непознати в хотелско лоби; но в десет часа тя прекрати временното примирие.

— Нещо като отричане на женствеността — каза. — Така ли би го определил?

— Дали така бих го определил? За какво говориш?

Тя изглеждаше леко раздразнена, сякаш му бе ядосана, че не е следил нишката на текущата дискусия.

— Знаеш. Психологическият проблем в основата на тази работа с аборта. Това ли се предполага, че изразяват жените, когато не искат да имат деца? Че всъщност не са жени или не искат да бъдат жени, или нещо?

— Мила, не знам — отвърна нежно той, а сърцето му се изпълни с благодарност. — Повярвай ми, и аз като теб мога само да гадая, що се отнася до това. Но наистина звучи логично, нали? Помня, че четох някъде — о, при Фройд или Крафт-Ебинг или някой от тях; беше в колежа — помня, че четох за жена с нещо като детска завист за пениса, която се пренесла в зрелия й живот; предполагам, че това би трябвало да е доста разпространено при жените; не знам. Както и да е, тя все се опитвала да се отърве от бременностите си и онзи автор смяташе, че всъщност е искала да се отвори, така че — нали разбираш — така че пенисът да може да излезе и да увисне надолу, където му е мястото. Не съм сигурен дали съм го запомнил правилно; четох го преди много време, но това беше принципната идея. — В действителност не можеше да каже дали изобщо го беше чел (но пък откъде другаде би могъл да го знае?) и никак не беше сигурен дали беше разумно да го разказва точно в този момент.

Но тя явно прие информацията без особена изненада. Гледаше в пространството, опряла брадичка на двете си длани с лакти върху коленете. Изглеждаше объркана: и толкова.

— Във всеки случай — продължи той, — сигурен съм, че е грешка да се опитваш сам да си правиш изводи от прочетеното в книгите. Кой знае? — Реши, че трябва да спре дотук и да я остави да говори, но тя не каза нищо и тишината просто изискваше да бъде запълнена.

— Все пак можем да приемем — рече той, — просто въз основа на здравия разум, че ако повечето момичета наистина искат да бъдат момчета, вероятно го преодоляват с времето, като наблюдават майките си, възхищават им се и искат да им подражават — нали разбираш, да привлекат мъж, да създадат дом, да имат деца и така нататък. А в твоя случай, виждаш ли, тази страна на живота, целият този опит ти е бил отказан от самото начало. Не знам; всички тези неща са много неясни и трудни за… трудни за разбиране, предполагам.

Тя се изправи, отиде до библиотеката и застана с гръб към него, а той си спомни как за първи път я беше видял, преди много време, в другия край на стая с вече забравени хора в Монингсайд Хайтс — високо, гордо, изключително първокласно момиче.

— Как смяташ да процедираме, за да намерим? — попита тя. — Психиатър, имам предвид. Повечето от тях не са ли шарлатани? И все пак това едва ли е особен проблем, нали?

Той притаи дъх.

— Добре — каза тя. В очите й светеха сълзи, когато се обърна. — Предполагам, че си прав. Вероятно няма какво повече да се каже, нали?

По-късно през нощта, лежейки буден до нея между пресекулките на съня, той знаеше, че кампанията в никакъв случай не беше приключила. Оставаха още единадесет дни до крайния срок и във всеки един от тях тя можеше рязко да промени мнението си. Още единадесет дни в нейно присъствие щеше да му се налага да поддържа цялата сила на аргументите си в пълна бойна готовност за мигновена и умела употреба.

Сега задачата му беше да затвърди тази деликатна победа по възможно най-много начини, за да удържи фронта. Реши, че ще е най-добре да не губи време и да уведоми всички за промяната в плановете им — Кембълови, всички — така че цялата история със заминаването на Уилърови за Европа бързо да започне да се разказва в минало време; а междувременно не биваше да позволява и намек за самодоволство да подкопае позицията му. Трябваше да бъде постоянно налице, за да предлага подкрепа, докато опасният период отмине. Реши като начало днес да не ходи на работа.