Ричард Йейтс
Пътят на промените (5)

Пет

Архитектите не си бяха губили времето да направят така, че сградата на „Нокс“ да изглежда по-висока от двадесетте си етажа, и в резултат тя изглеждаше по-ниска. Не се бяха постарали и да я направят хубава, затова тя беше грозна: облицована с плочи отстрани и с плосък покрив, с тесен граховозелен корниз, който стърчеше като нацупена устна. Сградата се издигаше в подходящата скучна централна част на града и явно от самото си грандиозно откриване в началото на века бе обречена да стои сред безброй обгърнати от дим правоъгълни форми, от които — на направените от въздуха снимки — изникват и се издигат по-мощните кули на Ню Йорк.

Но въпреки цялата си обикновеност сградата на „Нокс“ все пак внушаваше чувство за солидно здравомислие. Макар да не притежаваше великолепие, поне имаше маса; макар в нея да нямаше нищо героично, нямаше и нищо фриволно; това бе сграда, означаваща бизнес.

— Ето я, Франк — каза Ърл Уилър на сина си през една лятна утрин на 1935 година. — Право пред нас. Това е Централата. Тук по-добре ме хвани за ръка, кръстовището е опасно…

Това бе единственият път, когато бащата на Франк го заведе в Ню Йорк, и кулминацията на няколко прекрасни седмици, които — погледнати в ретроспекция — винаги му се струваха единственият период, в който баща му би могъл да бъде описан като „весел“. По това време тайнствената фраза „Оут Фийлдс“ изплуваше често и радостно в разговорите на баща му, докато вечеряха, наред с „Ню Йорк“ и „Централата“, и майка му неведнъж казваше: „О, това е чудесно, Ърл“ и „О, толкова се радвам“. Накрая Франк се бе досетил, че Оут Фийлдс всъщност нямаше абсолютно нищо общо с „Куейкър Оутс“^[1] и всъщност бе странното име на човек — господин Оут Фийлдс — човек, забележителен не само с размерите си („Един от най-големите в Централата“), но и с интелектуалната си проницателност. Франк едва бе успял да смели тази информация, преди майка му да му поднесе изненадваща новина. След като господин Оут Фийлдс научил, че господин Ърл Уилър има син на десет години, той го поканил да посети Централата заедно с баща си. Господин Фийлдс щял да заведе бащата и сина на „официален обяд“ (тогава майка му за първи път бе използвала тази фраза вместо просто „обяд“), след което щели да гледат мач на стадиона на „Янките“. През следващите няколко дни напрежението нарасна непоносимо и за малко да развали всичко в сутринта на пътуването: Франк едва не повърна закуската си от притеснение и от клатушкането на влака по пътя към града, можеше да го направи и в таксито, ако не бяха слезли, за да извървят последните няколко пресечки пеша на чист въздух; но щом главата му се прочисти, започна да му се струва, че всичко ще бъде наред.

— Ето — каза баща му, когато пресякоха улицата. — Това е бръснарницата, тук изтичваме за подстригване, а това е метрото — виж как са построили входа към метрото в самата сграда. Погледни и там, това е изложбената зала. Тези прозорци са по цялата дължина на сградата, започвайки оттук. Доста по-голяма от малката ни витрина у дома, нали? И виж — това са само някои от продуктите, които произвеждаме. Ето ги пишещите машини, разбира се, сметачните машини и калкулаторите, както и различни видове картотечни системи, а онова отзад в ъгъла е една от новите счетоводни машини; а сега виж там, в следващата витрина. Това са машините за перфокарти. Онова голямото е табулатор, а онова малкото до него е сортировъчната машина. Когато наблюдаваш демонстрация на тази машина, гледката наистина си я бива. Един човек взима тесте перфокарти, подрежда ги, слага ги там и натиска един бутон, тогава старите карти излизат оттук мигновено.

Но очите на Франк постоянно се изместваха от машините към собственото му отражение в шлифованото стъкло. Смяташе, че изглежда изумително тържествено в новия си костюм (сакото и вратовръзката му бяха почти като на баща му) и той бе доволен да види прекрасните отражения на двамата, мъж и момче, с безкрайната върволица хора, минаващи по тротоара зад тях. След малко отстъпи няколко крачки назад и погледна право нагоре, докато яката му опря във врата и — О! Бе готов да признае, че се надяваше на небостъргач, но и последната следа от разочарованието му се изпари при този продължителен поглед. Нагоре и нагоре, и нагоре пълзяха редиците прозорци, всяка по-малка и тясна от тази под нея, докато все по-стесняващите се первази и трегери като че се сляха. Представяш ли си да паднеш от най-горния стаж! После видя, че корнизът високо-високо се движи бавно и неотстъпно към тях на фона на небето — сградата падаше! — но още преди да усети паника, осъзна грешката си: всъщност се движеше небето, белите облаци се носеха над ръба на покрива и в мига, в който умът му се фокусира върху този факт, усети тръпка на изумление да преминава надолу по гръбнака му заради огромната гранитна сила и неподвижност на сградата. О!

— Готов ли си? — попита баща му. — Хайде тогава да вървим в бръснарницата, да се оправим и после ще влезем вътре. Ще се качим с асансьора чак до върха.

По както се оказа, онзи момент на тротоара бе върховният момент за деня. Бръснарницата беше достатъчно хубава, както и ехтящото мраморно фоайе, което миришеше на пури, чадъри и дамски парфюм, но оттам нататък удоволствията започнаха устойчиво да намаляват. Първо, асансьорът не предизвика усещане за полет, а само за впримченост и гадене. От самия офис, на най-горния етаж, си спомняше само множество бели светлини и слаба жена, чиято отворена работна блуза разкриваше няколко закопчалки, очевидно свързани с бельото й. Тя го нарече „синко“ и му показа как работи машината за охлаждане на вода („Синко, виждаш ли голямото мехурче, което излиза, когато натисна копчето — Пук! — Не е ли забавно? Ето, опитай“); и никога нямаше да забрави мигновеното отвращение, което изпита в присъствието на господин Оут Фийлдс, който бе ако не най-големият, то поне най-дебелият човек, когото беше виждал. Очилата му отразяваха лампите в офиса, така че човек не можеше да види какво правеха очите му, докато говореше, а той говореше много високо и изглежда не слушаше какво му отговарят.

— О, ама че голямо момче! Как се казваш? Хъх? Харесва ли ти училището? Е, чудесно. Обичаш ли бейзбола? Хъх?

Най-неприятното в него бе устата му — така влажна, че дузина лъщящи нишки слюнка висяха и трепереха между движещите се устни; и това, наред с другите неща, пречеше на Франк да се наслади на обяда или на „официалния обяд“ в ресторанта на един прекрасен хотел. Оут Фийлдс дъвчеше с отворена уста и оставяше бели ивици храна по ръба на чашата с вода. Веднъж той омекоти твърдо парче хляб, като го подържа потопено в купичката със сос известно време, преди да го вдигне към жадните си устни, а част от него падна и остави жълто-кафяво петно върху жилетката на костюма му.

„Абсолютно си прав, Оут“, повтаряше непрекъснато Ърл Уилър, както и „Напълно съм съгласен с теб по този въпрос“, а няколкото погледа, които отправи на Франк, бяха стреснати, сякаш се изненадваше, че той седи там. Бейзболният мач също го разочарова: никой не направи хоумрън, а според ограничените познания на Франк за играта само хоумрънът бе от значение. През последния половин час от мача залязващото слънце светеше право в очите му, предизвиквайки главоболие, и на Франк му се ходеше до тоалетната, но не знаеше как да повдигне темата. След това дойде неприятното изпитание с прекачванията в метрото, за да стигнат до „Пет Стейшън“, като междувременно баща му сърдито го мъмреше, че не е казал на Оут Фийлдс „Благодаря ви, прекарах чудесно“. Под студената светлина на перона, докато чакаха вратите да се отворят, Франк наблюдаваше крадешком физическото изтощение и моралното поражение по лицето на баща си, което изглеждаше отпуснато, покрито с пори и много старо. После, свеждайки поглед, установи, че крачолът на баща му леко и ритмично потрепва от тревожното движение по гениталиите на мушнатите му в джоба пръсти.

И в крайна сметка тъкмо това щеше да се превърне в най-яркия му спомен от този ден; обаче по-късно същата вечер, докато залиташе и се свиваше бос в облицованата с плочки, странно смалила се баня в дома им, споменът за ядящата уста на Оут Фийлдс предизвикваше спазми в стомаха му и го караше да повръща отново и отново.

Едва години по-късно Франк събра ведно простите факти на случилото се. Ърл Уилър, който бе успял да се задържи като помощник-мениджър в Нюарк по време на множество уволнения и съкращения в периода на Депресията, някак бе привлякъл вниманието на Централата като кандидат за позицията на дясна ръка на Оут Фийлдс (и пак едва по-късно Франк си обясни това странно име — в свят на задължителни умалителни имена, населен с множество весели хора с имена като Бил, Джак, Хърб и Тед, където неподлежащо на съкращаване име като Ърл сигурно винаги е било огромна пречка, „Оут“ бе най-доброто, което би могло да се направи за човек, кръстен с името Отис). Но повишението се бе провалило; висшестоящите бяха решили, че Оут Фийлдс може да мине и без помощник и Ърл Уилър бе научил или се беше досетил за това в някой момент от официалния обяд или бейзболния мач.

И независимо дали някога бе успял да преглътне разочарованието или не, Франк знаеше, че до края на живота си баща му така и не го разбра. Сигурно това бе първото от множеството събития, които Ърл Уилър не можа да проумее, тъй като то беляза началото на неговия упадък. През следващите години го прехвърляха от една длъжност на друга до пенсионирането му скоро след войната (не много дълго след това почина и самият Оут Фийлдс), когато вече бе паднал от нивото на помощник-мениджър до позицията на обикновен търговски представител в Харисбърг, Пенсилвания. Пак по същото време — с нарастващо изумление — не бе успял да проумее и влошаването на здравето си, бързото и трудно остаряване на съпругата си, безразличието на двамата си по-големи синове и накрая подчертания бунт, отдръпването и моралното падение на най-малкия.

Докер! Касиер в кафене! Неблагодарен, злобен, сквернословен неудачник, пиянстващ в Гринич Вилидж с бог знае какви компании; никаквец без капка почтеност, който едва не подлуди майка си, като не пишеше по шест, осем месеца и после изпрати писмо без обратен адрес с послепис: „Ожених се миналата седмица — може да я доведа по някое време“.

Затова Ърл Уилър имаше късмет, че не присъства на разговора на сина си с друг млад безделник на име Сам, който беше завършил философия и работеше почасово в службата за назначаване на студенти. Разговорът се водеше през 1948, по обед, в един евтин бар край университетското градче на Кълъмбия Юнивърсити.

— Какъв е проблемът, Франк? Мислех, че вече си се върнал в Европа.

— Ама че майтап. Ейприл забременя.

— О, боже.

— Не, чуй, на това може да се погледне по множество различни начини. Погледни го така, Сам. Имам нужда от работа, нали разбираш. Има ли причина работата, която получа, да ме съсипе? Виж. Просто искам работата да ми носи достатъчно мангизи, за да преживяваме през следващите година-две, докато осмисля нещата; междувременно държа да запазя идентичността си. Затова най-важното е да не получа работа, която бих могъл да сметна за „интересна“ сама по себе си. Търся си нещо, което не би могло да ме докосне, като например някоя голяма, прераздута стара корпорация, която от стотици години печели пари, докато спи и в която се налага да наемат по осем души за една и съща длъжност, тъй като на никого не му пука за отегчителната работа, която се очаква да върши. Искам да попадна на такова място и да им кажа: „Вижте — можете да получите тялото ми и приятната ми колежанска усмивка за еди-колко си часа на ден в замяна на еди-колко си долара, а извън това взаимно ще се оставим на мира“. Ясна ли ти е картинката?

— Предполагам — отвърна специалистът по философия. — Ела да идем в офиса. — И там, нагласяйки очилата си и прелиствайки картотеката, Сам започна да прави списък на компаниите, които съответстваха на описанието: големи производители на мед и стъкло, голяма компания за комунални услуги, гигантска фирма, произвеждаща най-различни хартиени торбички.

Но когато Франк видя как Сам добавя в списъка внушителното име на „Нокс Бизнес Машинс“, реши, че има някаква грешка.

— О, не, чакай малко. Знам, че това не може да е вярно — и направи кратко обобщение на бащината си кариера, с което накара специалиста по философия да се разсмее от сърце.

— Вероятно ще установиш, че нещата са се попроменили от времето на твоя старец, Франк — рече той. — Тогава е била Депресията, не забравяй. Освен това, той е работил с клиенти, а ти ще бъдеш в Централата. Всъщност това място е точно такова, каквото си търсиш. Случайно знам, че там има хора, които по цял ден седят в сградата, без да си мръднат пръста, освен за да си вземат чековете. Но непременно спомени за баща си, когато отидеш на интервю. Вероятно ще ти бъде от полза.

Но когато навлезе в сянката на „Нокс“ и в ума му нахлуха спомените от предишното му посещение („Тук по-добре ме хвани за ръка, кръстовището е опасно…“), Франк реши, че ще бъде по-забавно изобщо да не споменава баща си по време на интервюто. Не го направи и още същия ден получи работа на петнадесетия етаж в нещо, наречено „Насърчаване на продажбите“.

— Какво на продажбите? — попита Ейприл. — „Насърчаване“? Не схващам. Какво се очаква да правиш?

— Кой, по дяволите, би могъл да знае? Обясняваха ми го половин час и пак не знам, не мисля, че и те знаят. Ама си е забавно, нали? Старата „Нокс Бизнес Машинс“. Само почакай да кажа на стареца. Почакай да чуе, че дори не съм споменал името му.

И така, всичко започна като шега. Другите може и да не виждаха смешното, но то изпълваше Франк с тайно стипчиво удоволствие, докато лениво изпълняваше задълженията си, разхождайки се из офиса по начин, напоследък станал почти обичаен за него, ако не и направо характерен, след като съпругата му го описа като „невероятно секси“ — бавна котешка походка, гордо мъжествена, но изразяваща сънливо презрение към напрежението и бързането. А най-хубавата част от шегата бе случващото се всеки следобед в 17 часа. Със закопчано сако и усмивка на лицето той кимаше за довиждане на мъжете от „Нокс“, когато асансьорът го освобождаваше, взимаше автобус през града и друг автобус до улица „Бетън“, където изкачваше два етажа стръмни скърцащи стълби, отваряше бялата врата, така претоварена от множеството слоеве изпоцапана и шупнала блажна боя, че повърхността й приличаше на гъба, и влизаше в просторна чиста стая, леко миришеща на цигари, свещи, обелки от мандарина и одеколон; а там го чакаше красива рошава жена — жена, която изобщо не приличаше на съпруга на служител в „Нокс“, точно както апартаментът не приличаше на дом на човек, работещ в „Нокс“. Вместо питие за след работа, те правеха любов за след работа — понякога на леглото, друг път на пода; понякога ставаше десет часа, преди да се изправят и да поемат по нежните вечерни улици, за да вечерят, а тогава сградата на „Нокс“ изглеждаше безкрайно далечна.

В края на първата година шегата вече се беше изтъркала и неспособността на другите да видят смешното в нея му действаше потискащо. „О, искаш да кажеш, че баща ти е работил там“ — казваха те, когато се опитваше да я обясни, и в половината случаи в очите им се появяваше погледът, запазен за сериозните, покорни, лишени от авантюризъм млади мъже. Не след дълго (и особено след втората година, когато и двамата му родители вече бяха покойници) бе спрял да се опитва да обясни тази част и вместо това бе започнал да размишлява върху другите комични аспекти на работата си: абсурдното разминаване между собствените му идеали и тези на „Нокс Бизнес Машинс“; пропастта между енергията, която се очакваше да дава на компанията, и енергията, която наистина влагаше. „Искам да кажа, че огромното преимущество на места като «Нокс» е, че можеш да изключваш ума си всяка сутрин в девет и да го оставяш изключен цял ден и никой няма да усети разликата.“

След това и особено след преместването им извън града бе започнал при възможност изобщо да отбягва темата, като на въпроса как си изкарва прехраната отвръщаше, че всъщност не прави нищо, че има най-скучната работа, която човек може да си представи.

В понеделник сутринта, след краха на „Лоръл Плейърс“, той влезе в „Нокс“ като робот. Витрините бяха аранжирани по нов начин — с весели картонени изображения на стройни модерни млади жени, които се усмихваха и сочеха с моливите си към украсени списъци на ползите от продуктите — БЪРЗИНА, ПРЕЦИЗНОСТ, КОНТРОЛ — а зад тях, в обширното, покрито с дебел килим пространство на изложбената зала, бе разположено богатото разнообразие на самите продукти, готови за демонстрация. Някои от тях, по-простите, много приличаха на машините, разпалили ентусиазма на баща му преди двадесет години, въпреки че ъгловатият черен дизайн от онези дни бе променен, за да съответства на заоблените „скулптирани форми“ на новите им опаковки с цвят на месо от стрида; но имаше и други, способни да се справят със задачите на бизнеса със скорост, каквато Ърл Уилър не би могъл дори да си представи. Те, готови да забръмчат и замигат с електронна тайнственост, ставаха все по-внушителни и по-внушителни, достигайки кулминация в големите загадъчни части на електронния компютър „500“ на „Нокс“ — машина, която — според поставената в основата й табелка — можеше да „свърши за тридесет минути работа, която с калкулатор човек би вършил цял живот“.

Но Франк мина покрай изложбената зала, без дори да я погледне, а действията му при влизането във фоайето бяха небрежно професионални: подчини се на сочещия пръст на обслужващия асансьора, без да си даде сметка за това, не забеляза също кой от шестимата оператори на асансьора го приветства сънливо (почти никога не забелязваше, освен ако не се случеше да е един от двамата, чието присъствие му действаше леко потискащо: изключително възрастния мъж, чиито колене бяха така изскочили, че болезнено изглеждащите издутини опираха в задната част на панталона му, или огромния младеж, когото някакво заболяване на жлезите бе поразило с високите хълбоци на жена и пухкавото и безбрадо лице на бебе). Притиснат доста назад в любезния капан на кабината, той чу плъзгащите се врати да се затварят, последвани от предпазната решетка, и когато кабината започна да се издига, бе обграден от разнородните разговори на колегите си. Чу дълбокия ритмичен говор на човек от Великите равнини, обогатен от простора, пътуванията и осигуряването на максимални удобства („… разбира се, случихме на доста променливо време, като стигнахме в Чикаго…“), звучащ като контрапункт на отсечения и съскащ говор в града („… и аз викам: «Ти к’во — майтап’л’си пра’ш?», а той вика: «Не, сл’шай, н’се майтапя»…“), докато по-тиха смесица от осем или десет гласове, мъжки и женски, повтаряха приглушените си сутрешни любезности под бръмченето на вентилатора над главите им; след това дойде моментът за ритуала с кимванията и страничното разминаване, за да се направи път на онези, които се насочваха към вратата, шепнейки „Слизам, моля… Слизам, моля“ и изчакването вратата да се отвори и затвори, отново да се отвори и затвори. Осми, единадесети, дванадесети, четиринадесети…

На пръв поглед всички горни етажи на „Нокс“ изглеждаха еднакви. Всички представляваха големи отворени помещения, осветени от силните флуоресцентни лампи по тавана и разделени на лабиринт от пътечки и кутийки с високи до рамото прегради. Горната част на тези разделители, от кръста до раменете, бяха направени от шлифовано стъкло без рамка, леко релефно, за да се постигне синьо-бяла полупрозрачност, и това създаваше илюзията (когато някой слизаше от асансьора и хвърляше поглед към залата) за широко езеро на закрито, в което наблизо и надалеч се движеха плувци — някои стремително, други по-бавно, някои излизащи на повърхността, други — гмуркащи се под нея и мнозина потопени, с лица, приличащи на потрепващи розови петна, сведени над бюрата. Но илюзията бързо се разсейваше при влизането по-навътре в офиса, защото тук въздухът бе неприятно сух — достатъчно сух, както често се оплакваше Франк Уилър, „за да изсуши проклетите ти очни ябълки“.

Въпреки всичките си оплаквания обаче, той често виновно си даваше сметка за смътното удоволствие от дискомфорта в офиса. Когато казваше, както правеше от години, че по някакъв странен начин старият „Нокс“ ще му липсва, когато напусне, той, разбира се, имаше предвид, че ще му липсват хората („Искам да кажа, по дяволите, че са доста свестни, поне някои“) и все пак, ако трябваше да бъде съвършено честен, не би могъл да отрече уютната топлота на самото място, Петнадесетия етаж. През годините бе открил леки сетивни разлики между него и всички останали в сградата; не беше повече или по-малко приятен, но се различаваше, понеже бе „неговият“ етаж. Той бе неговото ярко, сухо, всекидневно изпитание, собственото му мерило за скуката. Бе го научил на нови начини за отмерване на времето — бе почти време да слезе долу за кафе, почти време да излезе за обяд; почти време да си тръгне за вкъщи — и бе започнал да разчита на празната загуба на време между тези удоволствия, както инвалидът започва да разчита на периодичността на болката. Бе част от него.

— Добрутро, Франк — каза Винс Латроп.

— Добрутро, Франк — каза Ед Смол.

— Добрутро, господин Уилър — каза Грейс Манкузо, която работеше за Хърб Ъндъруд в „Пазарни изследвания“.

Краката му знаеха къде да завият по пътеката, обозначена „Насърчаване на продажбите“, знаеха също точно колко стъпки ще го отведат покрай първите три кутийки и къде трябваше отново да завие, за да влезе в четвъртата. Би могъл да го направи и със затворени очи.

— Здрасти — поздрави го Морийн Граб, която работеше като рецепционистка на етажа и в машинописния отдел на госпожа Йоргенсън. Тя го каза по откровено ласкателен, подчертано женствен начин и когато се изви настрани, за да го пропусне да мине, му се прииска да обвие ръка около нея и да я отведе някъде (В стаята за пощата? В товарния асансьор?), където би могъл да седне, да я вземе в скута си, да свали морскосиния й пуловер и да изпълни устата си първо с едната, а после с другата й гърда.

Тази идея не му хрумваше за първи път; разликата беше, че този път, веднага щом му хрумна, той си помисли: „Защо не?“.

Краката му го бяха отвели до кутийката, на чиято пластмасова табелка пишеше:

Дж. Р. Ордуей

Ф. X. Уилър

И той спря там с една ръка, облегната върху ръба на шлифованото стъкло, за да се обърне и да погледне след нея. Вече бе стигнала чак до края на пътеката, задните й части се полюшваха красиво под фланелената й пола и той я гледа, докато изчезна зад върховете на преградите, за да заеме мястото си на рецепцията.

Я по-спокойно, посъветва се той. Подобно нещо има нужда от известно планиране. Знаеше, че първо трябва да влезе вътре и да каже „Добро утро“ на Джак Ордуей, да свали сакото си и да седне. Направи го и моментално загуби от поглед всичко извън преградните стени. Докато се настаняваше странично пред бюрото си, а дясното му стъпало автоматично отвори най-долното чекмедже, за да използва ръба му като подпора (с годините натискът на обувката му бе направил малка вдлъбнатина в ръба на това чекмедже), той позволи в него да се разлее бавната вълна на насладата. Защо не? Нима тя не го насърчаваше по всевъзможни начини от месеци насам? Поклащаше се покрай него по пътеката, накланяше се ниско над бюрото му, за да му подаде папка, отправяше му особени, уклончиви усмивки, с каквито не бе забелязвал да дарява никой друг. И онзи случай на коледното парти (все още помнеше вкуса на устните й) — нима не бе затреперила в ръцете му и не бе прошепнала: „Толкова си сладък“?

Защо не? О, не в стаята за пощата или в товарния асансьор, но тя сигурно имаше апартамент някъде, със съквартирантка, а съквартирантката вероятно я нямаше по цял ден.

Джак Ордуей му говореше нещо и го принуди против волята му да вдигне поглед и да попита: „Какво има?“. Досаждането на друг не би имало значение — той би могъл да кимне и да даде правилния отговор, оставяйки по-голямата част от ума си свободна за Морийн Граб, но Ордуей бе нещо различно.

— Казах, че тази сутрин ще имам нужда от помощта ти, Франклин — заяви Ордуей. — Важно е. Дяволски сериозен съм, друже. — Привидно той проучваше куп напечатани на пишеща машина документи — въплъщение на съсредоточеността. Само някой, който знаеше към какво да погледне, би разбрал, че ръката, която уж правеше сянка над очите му, всъщност държеше главата му, а очите му бяха затворени. В началото на четиридесетте си години, строен и стегнат, с посивяваща коса и духовито хубаво лице на романтичен актьор, той бе от онези полуалкохолици, чието спасение явно бе в постоянното обновяване на способността му да се надсмее над всичко. Джак Ордуей бе сантименталният герой на офиса. Всички го обичаха. Днес той бе облечен с английския си костюм — костюм, който си беше поръчал при гостуващ лондонски шивач преди няколко години срещу половин месечна заплата, костюм, чиито копчета на ръкавите наистина се закопчаваха и чийто панталон с висока талия можеше да се носи само с тиранти, костюм, който никога не виждаха, без от джобчето на гърдите да извира свежа ленена кърпичка — но дългите му тесни стъпала, които лежаха с детинска неловкост под бюрото, издаваха жалкия типично американски тип. Те бяха обгърнати от евтини оранжево-кафяви мокасини, доста протрити; а причината за това грубо несъответствие бе, че единственото нещо, което Джак Ордуей не можеше да направи, когато бе в лапите на наистина лошия махмурлук, бе да завърже връзките на обувките си.

— През следващите два — казваше той с дрезгав треперещ глас, — през следващите два или може би три часа трябва да ме предупреждаваш за всяка поява на Бенди, трябва да ме пазиш от госпожа Йоргенсън и може да се наложи да ме криеш от погледите на околните, ако започна да повръщам. Толкова е зле.

Историята на Джак Ордуей се бе превърнала в нещо като легенда на Петнадесетия етаж: всички знаеха как се оженил за богата девойка и живял от наследството й, докато не се изпарило преди войната, как след това професионалната му кариера преминала изцяло в „Нокс“ — в поредица от стъклени кутийки, и как тя се отличавала с почти безупречна липса на работа. Дори тук в „Насърчаване на продажбите“, където никой не работеше особено усърдно, освен стария Бенди, мениджъра, той бе успял да съхрани уникалната си репутация. Когато не бе налегнат от наистина лош махмурлук, той се разхождаше наоколо и по цял ден разговаряше, предизвиквайки дружен смях, където и да отидеше, като понякога спечелваше толерантно изкискване от самия Бенди, а у госпожа Йоргенсън предизвикваше пристъпи на безпомощен кикот, от който й потичаха сълзи.

— Първо — казваше той в момента, — в събота онези откачени приятели на Сали долетяха от Брега, жадни за гуляй. Дали сме можели да им покажем града? О, естествено, че можехме. Нейни стари, стари приятели и така нататък, а освен това винаги носят купища мангизи. Е, започнахме с обяд в „Андрес“ и — боже мили — никога не си виждал такива малки страхотни мартинита в живота си. О, и никакви такива лиготии като поръчване на по едно-две наведнъж, приятелю. Загубих бройката. И после, да видим. О, да. После нямаше какво друго да правим, освен да седим и да пием, докато дойде времето за коктейлите. След това дойде времето за коктейлите. — Сега бе изоставил работната си поза, бутна настрана фалшивите документи и се облегна деликатно назад в стола, за да хване главата си с две ръце; движеше я от страна на страна в ритъма на разказа си, смееше се и разправяше през смях, а Франк го гледаше със смесица от жал и отвращение. Като че повечето истории за махмурлука му започваха с долитането на откачените приятели на Сали от Брега или от Бахамите, или от Европа, с купища мангизи, а самата Сали винаги бе изобразявана в центъра на забавлението — бивша дебютантка, елегантна, бездетна съпруга и неукротима любовница. Така поне се очакваше да си я представят неговите слушатели на Петнадесетия етаж. Франк бе успявал да го прави и да си представя апартамента им като декор на Ноел Кауърд до момента, когато бе отишъл в дома на Ордуей за по едно питие и бе установил, че Сали бе доста отпусната, сбръчкана, подпухнала, остаряваща жена, с устни, неизменно изрисувани в закачливата сърцевидна форма от младостта й. Всеки път, когато произнасяше хленчещо името на Джак онази вечер, докато се поклащаше объркано из стаите, пълни с гниеща кожа и прашно сребро и стъкло, показваше колко дълбоко го винеше, задето бе позволил светът й да рухне; веднъж бе завъртяла очи към ронещата се боя по тавана, сякаш призоваваше господ да го накаже — този слаб глупав незначителен мъж, заради когото бе пожертвала живота си, който бе отровил всичките й приятелства с постоянното броене на стотинките, който настояваше да преживяват от отегчителната му чиновническа работа и водеше в дома им отегчителните си колеги от службата. А Джак, който се въртеше извинително и пускаше дребни шеги, я бе нарекъл „майко“.

— … колкото до това, как сме се прибрали от „Айдъл уайлд“ — казваше той, — никога няма да разбера. Последният ми ясен спомен е как стоях в лобито на „Айдъл уайлд“ в три през нощта и се чудех дали някой ще ми каже, за бога, как сме се озовали там. Или не, чакай. След това имаше нещо с някакъв хамбургер — или не, това май беше по-рано… — Когато историята най-сетне приключи, той махна ръце от главата си, експериментално, намръщи се и примигна няколко пъти. След това обяви, че започва да се чувства малко по-добре.

— Хубаво. — Франк свали стъпало от чекмеджето и се настани до бюрото си. Трябваше да помисли, а най-добрият начин да го направи, бе да се преструва, че работи. Тазсутрешната купчина документи чакаше в кошницата „Входящи“ върху петъчните, затова първата му стъпка бе да преобърне купчината върху бюрото си и да започне отдолу. Както правеше всеки ден (или по-скоро в дните, когато изобщо се занимаваше с кошницата „Входящи“, тъй като нерядко я пренебрегваше), той първо се опита да установи от кои документи можеше да се отърве, без да чете съдържанието им. Някои можеше да изхвърли, други — да отмахне също толкова бързо, като надраска в полето „Какво за това?“ наред с инициалите си и да ги изпрати на Бенди или като напише „Знаеш ли нещо по въпроса?“ и ги изпрати на някой като Ед Смол в съседната кутийка; но тук опасността бе, че същите документи можеха да се върнат след няколко дни с бележката „Вземи отношение“ от Бенди или „Не“ от Смол. По-безопасният курс бе да напише върху документа „Архив“ и да го препрати на госпожа Йоргенсън и на момичетата, след като с възможно най-бърз поглед установи, че не става дума за нещо неотложно; ако пък бе важно, можеше да напише „Архивирай и проследи след 1 седмица“, да го остави настрани и да продължи със следващия. Постепенно натрупалата се купчина документи, оставени настрани по този начин, бе първото, с което се заемаше, след като приключеше или се умореше от кошницата „Входящи“. Подреждайки ги по относителната им спешност, той ги вместваше, в съответния ред в 15–20 сантиметровата купчина, която винаги стоеше в средата на бюрото му, притисната от гледжосано керамично преспапие, което Дженифър бе направила за него в детската градина. Това бе купчината, върху която работеше. Много от документите бяха маркирани с „Вземи отношение“ от Бенди или с „Не“ от Смол, други бяха преминали цикъла „Архивирай и проследи“ три или четири пъти, а трети, носещи бележки като „Франк, би ли погледнал това?“, бяха подарък от хора, които го използваха така, както той използваше Смол. Понякога махаше документ от тази купчина и го поставяше върху също толкова високия второстепенен куп в далечния десен ъгъл на бюрото под направения от олово модел на електронния компютър „500“ на „Нокс“. Това бе купът с нещата, които не можеше да се насили да прегледа точно в този момент и най-лошите — понякога цели издути папки с изписани с бележки напечатани страници и хлабави изплъзващи се кламери — накрая отиваха в претъпканото най-долно дясно чекмедже на бюрото. Документите там бяха от онези, които Ордуей наричаше „истински съкровища“, и това чекмедже, противоположно на превърналото се в подпора за стъпалото му, бе започнало да заема малко натякващо кътче в съвестта на Франк: той се боеше да го отвори, сякаш бе пълно с живи змии.

Защо не? Нима нямаше да е изключително лесно да отиде и да я покани на обяд? Не, нямаше; това бе бедата. Неписано правило на Петнадесетия етаж разделяше мъжете от момичетата във всичко, освен в служебните дела, с изключение на коледните партита. Момичетата си правеха отделни уговорки за обяд по същия неприкосновен начин, по който използваха отделна тоалетна и само глупак открито би предизвикал системата. Имаше нужда от известно планиране.

Той все още бе по средата на кошницата „Входящи“, когато над стъклената преграда изникнаха две лица — едното слабо и усмихнато, другото — закръглено и сериозно, лицата на Винс Латроп и Ед Смол. Значи бе време да слязат долу за кафе.

— Господа — рече Винс Латроп. — Ще танцуваме ли?

Половин час по-късно те се върнаха в офиса, след като бяха чули достатъчно обстоятелствено за трудностите на Ед Смол със семената за трева и грижите за ливадата в Розлин, Лонг Айлънд. Кафето бе ободрило Ордуей, макар да ставаше ясно, че всъщност имаше нужда от питие, и за да докаже колко по-добре се чувства, той крачеше из кутийката и имитираше Бенди — поклащаше глава и не спираше да смуче един страничен зъб с леки целуващи звуци.

— Обаче се чудя дали наистина сме ефективни, там е работата (целувка). Защото ако наистина искаме да сме ефективни, то ще трябва да се захващаме и да бъдем по… да бъдем по (целувка), да бъдем по-_ефективни_…

За втори или трети път Франк се опитваше да прочете най-горния документ в купчината с текущите си задачи, който явно бе писмо от управителя на клона в Толедо; но параграфите изглеждаха така неясни, сякаш бяха написани на чужд език. Той затвори очи и ги разтри, опита отново и този път успя.

Управителят на клона в Толедо, който в традицията на „Нокс“ наричаше себе си „ние“, искаше да знае какви действия са били предприети във връзка с предишно негово писмо, свързано с толкова много сериозни грешки и подвеждащи твърдения в „SP-1109“, от което прилагаше копие. Това се оказа дебела гланцирана четирицветна брошура, озаглавена „Прецизирайте производствения си контрол с «Нокс 500»“, чийто вид предизвика у Франк тревожни спомени. Тя бе изготвена преди много месеци от анонимен служител в агенция, с която впоследствие „Нокс“ престана да работи, и бе отпечатана в десетки хиляди копия, маркирани с „Отправяйте всички въпроси към Ф. X. Уилър, Централен офис“. Още навремето Франк бе осъзнал, че брошурата е боклук — ситно напечатаните й страници се разминаваха с простата логика, както и с четивността, а илюстрациите само по изключение отговаряха на текста — но така или иначе той я бе пуснал, главно защото в онзи ден Бенди го бе спрял на пътеката с целувка по страничния си зъб и бе казал: „Още ли не сме пуснали онази брошура?“.

Оттогава въпросите до Ф. X. Уилър прииждаха като бавни смущаващи потоци от всички части на Съединените щати и той си даваше смътна сметка за нещо особено неотложно, свързано с идващите от Толедо. Следващият параграф му го напомни.

Както си спомняте, имахме намерение да поръчаме още 5000 бройки от брошурата, за да я раздаваме на годишния конгрес на НАПМ (Национална асоциация на продуктовите мениджъри) тук от 10 до 13 юни. Но както посочихме в предишното си писмо, по наше мнение брошурата е толкова лоша, че не отговаря на предназначението си по никакъв начин, нито по форма, нито по стил.

Затова ви молим незабавно да отговорите на запитването ни от предишното писмо, а именно: Какви мерки се взимат, за да получим ревизиран вариант на брошурата в нашия офис не по-късно от 8 юни в необходимия брой?

Франк бързо вдигна поглед към горния ляв ъгъл и с облекчение установи, че от писмото не бе изпратено копие до Бенди. Истински късмет, но въпреки това то притежаваше всички белези на „истинско съкровище“. Дори все още да имаше време да се организира издаването на нова брошура (а вероятно нямаше), щеше да му се наложи да свърши работата със съдействието на Бенди, който пък щеше да го попита защо не му е докладвал още преди два месеца.

Тъкмо слагаше писмото върху втория куп, когато в объркания му ум се зароди блестяща идея. Той рязко изскочи от кутийката и се запъти към предната част на офиса, нетърпелив да заговори.

Тя седеше зад бюрото си на рецепцията и бездействаше, а когато вдигна поглед, очите й се изпълниха с такова приятно очакване, почти съучастничество, че той едва не забрави за какво трябваше да се престори, че е дошъл.

— Морийн — рече, приближавайки се и хващайки облегалката на стола й, — ако не си много заета тук, дали би могла да ми помогнеш да намеря нещо в централния архив? Виждаш ли това? — Той сложи брошурата на бюрото й сякаш бе интимно откровение и тя се наклони от таза, за да я разгледа, така че гърдите й се полюшнаха близо до сочещата му ръка.

— М-м?

— Работата е там, че трябва да се преработи. Тоест, налага се да изровя всички материали, влезли в нея, от самото начало. Е, ако погледнеш в неактивната папка, обозначена „SP-1109“, ще намериш копия на всички неща, които изпратихме в агенцията; после, ако провериш всеки от тези документи, ще откриеш друг номер, препращащ към други папки; така ще стигнем до първоизточниците. Хайде, ще ти помогна да започнеш.

— Добре.

Докато вървеше зад бедрата й, той усещаше обещанието за триумф в гърдите си и скоро двамата останаха сами в лабиринта на централния архив, обгърнати от парфюма й, докато преглеждаха нервно едно чекмедже с папки.

— Единадесет — нула — какво каза?

— Единадесет — нула — девет. Трябва да е някъде там.

За първи път си позволи да огледа внимателно лицето й. Бе кръгло, с широк нос и всъщност не много красиво — сега можеше да си позволи да го признае, а твърде тежкият грим вероятно трябваше да скрие лоша кожа, точно както целта на малките черни линийки, които бе нарисувала в ъгълчетата на очите си, бе очите й да изглеждат по-големи и раздалечени. Грижливо направената й коса вероятно бе най-големият й проблем — сигурно в детството й е представлявала безформен къдрав храст и навярно още й създаваше неприятности при дъжд — но устата й бе прекрасна: съвършени зъби и пухкави меки устни с текстурата на марципан. Той установи, че ако се съсредоточеше върху устата й, така че лицето й леко да се замъгли, и после се отдръпнеше назад, за да я види цялата през тази мъгла, би могъл да повярва, че гледа най-привлекателната жена в света.

— Ето — рече тя. — Значи искаш и всички папки, свързани с останалите кодови номера. Така ли?

— Да. Може да отнеме известно време, надявам се да не планираш ранен обяд.

— Не. Нямам специални планове.

— Хубаво. Ще се върна да видя как се справяш. Много ти благодаря, Морийн.

— Моля.

Той се върна в кутийката си и седна. Получи се идеално. Можеше да изчака тук, докато етажът се изпразни за обяд; после щеше да се върне при нея. Сега единственият проблем бе да си измисли извинение да не излезе, както обикновено, на обяд с обичайната група — при възможност такова извинение, че да го покрие за останалата част от следобеда.

— Да ядем? — запита дълбок мъжки глас и този път над преградата надникнаха три глави. Това бяха главите на Латроп, Смол и на мъжа, който бе проговорил — сива планина с гъсти вежди и стисната в зъбите лула, чието масивно тяло се издигаше достатъчно високо над стъклото, за да разкрие, че бе облечен с предизвикателно неделова карирана риза, мъхеста вълнена вратовръзка и пепитено сако. Казваше се Сид Роско — литературният и политически мъдрец на Петнадесетия етаж, самоописващ се като „стар вестникар“, който надменно редактираше вътрешния орган на компанията „Нокс Нюз“. — Хайде, образи — рече той сърдечно. — Вдигайте се.

Джак Ордуей се подчини и спря, само за да измърмори: „Готов ли си, Франклин?“, но Франк продължаваше да седи, гледайки часовника си с вида на човек, притиснат от времето.

— Май днес няма да мога — каза. — Трябва да се видя с едни хора в центъра този следобед. Вероятно ще хапна там.

— О, за бога, Уилър — рече Ордуей и се завъртя към него. По лицето му се изписа огромен шок и разочарование, изражението му сякаш казваше: „Но ти трябва да дойдеш с нас“. На Франк му беше необходима секунда, за да осъзнае какъв бе проблемът. Ордуей имаше нужда от него. С неговата морална подкрепа Ордуей щеше да успее да заведе групата в така наричаното от него „хубаво място“ — тъмния германски ресторант, където сервирането на слаби, но прилични мартинита си беше почти в реда на нещата; без него, под водачеството на Роско, почти със сигурност щяха да отидат на „ужасното място“ светло и безпощадно чисто ресторантче, наречено „Уофъл Хевън“, където човек не можеше да получи дори чаша бира, а наситените миризми на стопено масло и кленов сироп бяха достатъчни, за да повърнеш върху малката си хартиена салфетка. Тогава Джак Ордуей нямаше да има друг избор, освен да седи и да се владее, докато го върнеха в офиса, за да може да се изплъзне за две бързи питиета, необходими за оцеляването му следобеда. Моля те, казваха комично ококорените му очи, докато останалите го отвеждаха, моля те, не позволявай това да ми се случи.

Но Франк не помръдваше, играейки си с ръбовете на папката, върху която работеше. Изчака, докато се качиха в асансьора, после продължи да чака. Минаха десет минути, двадесет, а офисът продължаваше да изглежда прекалено многолюден. После се надигна от стола си и се огледа над върховете на преградите във всички посоки.

Единствено главата на Морийн се движеше в района на централния архив. Още няколко глави бяха скупчени при асансьорите, а други се виждаха из далечните ъгли, но нямаше смисъл да чака повече. Офисът едва ли щеше да стане по-празен от това. Той закопча сакото си и излезе от кутийката.

— Чудесно, Морийн — каза той, гледайки надолу към нея и взимайки купчината папки и документи от ръцете й. — Не мисля, че ще имаме нужда от повече.

— Е, обаче това е само около половината. Нали искаше всичко?

— Знаеш ли какво: хайде да не се тревожим. Какво ще кажеш за един обяд?

— Добре. С удоволствие.

Той целият бе действие — отиде бързо до бюрото си, за да остави документите, и влезе в мъжката тоалетна, за да се измие, но когато застана пред асансьорите, чакайки я да излезе от дамската тоалетна, се изпълни с безпокойство. В малката тълпа около асансьорите имаше и връщащи се от обяд. Ако тя не побързаше, можеха да се натъкнат на Ордуей и останалите. Какво, по дяволите, правеше там? Стоеше прегърната с още три момичета, парализирани от смях при самата идея да излезе с господин Уилър?

След това изведнъж тя се появи, облечена с леко палто, вратата на асансьора се отвори и гласът на оператора каза: „Надолу!“.

Той стоеше малко зад нея, сковано и наперено спокойно, докато се спускаха през пространството. Всички ресторанти в околността щяха да бъдат пълни със служители на „Нокс“. Трябваше да я изведе от квартала и докато минаваха през фоайето, той докосна лакътя й така колебливо, сякаш бе гърдата й.

— Слушай — измърмори. — Наоколо няма прилични места за хранене. Имаш ли нещо против да попътуваме?

Вече бяха на тротоара, побутвани от тълпата, и той остана нерешително усмихнат като идиот, както му се стори цяла минута, преди в ума му да изскочи думата „такси“. После изведнъж той се почувства толкова добре, като видя едно да спира по негова команда, и толкова прекрасно, когато тя се усмихна, наведе се и седна грациозно на дълбоката седалка, че изобщо не се притесни от онова, което в същия момент видя с периферното си зрение: неповторимата грамада на Сид Роско, заобиколен от познатите очертания на Латроп, Смол и Ордуей, идващи откъм „ужасното място“. Нямаше как да знае дали го бяха видели или не и той моментално реши, че нямаше значение. Затвори вратата и си позволи да хвърли още един поглед през прозореца, докато таксито потегляше. Прииска му се да се разсмее на глас при вида на оранжевите мокасини на Джак Ордуей в гората от крака и стъпала.