Ричард Йейтс
Пътят на промените (11)

Четири

— Измъкни се от клетката — каза Джак Ордуей, разбърквайки кафето си. — Заличи следите. Изчезни. Много хитро, Франклин.

Те седяха до петносаната с кетчуп маса за двама в тъмното ъгълче на „хубавото място“ и Франк започваше да съжалява, че е казал на Ордуей за Европа. Клоун, пияница, човек, неспособен да обсъжда каквото и да било, освен с умело присмехулния тон, с който разказваше за себе си — дали това бе желаният довереник в моменти като този? Но въпреки всичко му се беше доверил, защото през последните няколко седмици му ставаше все по-трудно и по-трудно да носи тайната си сам през работния ден в офиса. Когато седеше на оперативките, на които Бенди очертаваше задачите за „есента“ или за „началото на годината“, когато приемаше задачи за „Насърчаване на продажбите“, чието осъществяване теоретично щеше да му отнеме месеци, той понякога забелязваше как умът му се плъзва в ритъма на бавната машинария на разработените от Бенди проекти, преди да му хрумне: не, чакай малко — тогава дори няма да бъда тук. Отначало тези дребни шокове бяха забавни, но забавността им се беше износила и скоро започнаха да му действат смущаващо. Беше средата на юни. След два месеца и половина (единадесет седмици!) щеше да пътува през океана и изобщо нямаше повече да се занимава с „Насърчаване на продажбите“, ала реалността на този факт все още не бе проникнала в реалността на офиса. Това беше неопровержимо реален факт в дома му, където никой не говореше за нищо друго; беше реален във влака всяка сутрин и отново във влака всяка вечер, но през осемте часа на работния ден оставаше невеществен като смътен, бързо избледняващ сън. Всички и всичко в офиса съзаклятничеше срещу него. Безстрастните, уморени или леко язвителни лица на колегите му, видът на кошницата „Входящи“ и купчината с текущата му работа, звукът на телефона му или звънецът, който означаваше, че го викат в кабинета на Бенди — всички тези неща сякаш постоянно му казваха, че е обречен да остане тук завинаги.

Как ли пък не? — искаше му се да каже поне по двадесет пъти на ден. Чакай само да видиш! Но неподчинението му нямаше никаква тежест. Яркото, сухо, вцепенено езеро на това място го бе държало твърде дълго и твърде спокойно, за да бъде смутено от някаква си мълчалива заплаха за бягство; то нямаше нищо против да почака и да види. Това беше непоносимо; единственият начин да сложи край бе да проговори и да каже на някого, а Джак Ордуей в края на краищата беше най-добрият му приятел в офиса. Днес бяха успели да се измъкнат от Смол, Латроп и Роско за обяд и започнаха с по две слаби, но прилични мартинита, а сега историята бе разказана.

— Има обаче една дреболия, която не схващам — казваше Ордуей. — Не искам да ставам досаден, но какво точно ще правиш? Не те виждам да се размотаваш до безкрай по кафенетата, докато любезната ти съпруга пътува до посолството или каквото е там — обаче там е проблемът, разбираш ли? Не съм сигурен какво те виждам да правиш. Да пишеш книга? Да рисуваш…

— Защо всички мислят за писането на книги и рисуването на картини? — запита Франк и после, само отчасти давайки си сметка, че цитира съпругата си, каза: — Господи, нима само художниците и писателите имат право на собствен живот? Виж. Единствената причина да стоя на тази тъпа работа е, че… е, предполагам, че има много причини, но ето най-важното. Ако реша да правя списък на всички причини, единствената, която със сигурност няма да запиша, е, че ми харесва, защото въобще не ми харесва. А имам странното чувство, че е по-добре хората да вършат нещо, което им харесва.

— Добре! — настоя Ордуей. — Добре! Добре! Хайде да не се държиш отбранително и ядосано, моля те. Единственият ми прост въпрос е: Какво ти харесва?

— Ако знаех — отвърна Франк, — нямаше да ми се налага да предприемам пътуване, за да го открия.

Ордуей се съсредоточи върху това, като наклони хубавата си глава на една страна, вдигна вежди и изви долната си устна, която изглеждаше неприятно розова и хлъзгава.

— Добре, но не мислиш ли — рече той, — искам да кажа, ако предположим, че те чака някакво истинско призвание, не мислиш ли, че е също толкова възможно да го откриеш тук, колкото и там? Имам предвид, не е ли възможно?

— Не. Не мисля. Не мисля, че е възможно някой да открие нещо на петнадесетия етаж на „Нокс“, не вярвам и ти да го мислиш.

— М-м. Струва ми се, че това е добър аргумент, Франклин. Наистина. — Той допи остатъка от кафето си и се облегна назад, усмихвайки се насмешливо през масата. — И кога казваш, че ще започне този благороден експеримент?

За миг на Франк му се прииска да блъсне масата върху него, да види безпомощната уплаха по лицето му, докато столът му се прекатурва и всичките съдове се стоварват върху главата му. „Благороден експеримент!“ Що за високомерни глупости бяха това?

— Заминаваме през септември — отвърна. — Или най-късно октомври.

Ордуей кимна пет или шест пъти, втренчен в остатъците от месо и картофи в чинията си. Сега не изглеждаше надменен; изглеждаше стар, смачкан и тъжно завистлив и, докато го гледаше, Франк усети как собственото му негодувание се превърна в нежно съчувствие. Горкото старо глупаво копеле, помисли си той. Развалих му обяда; развалих му деня. Почти му се прииска да можеше да каже: „Няма нищо, Джак, не се тревожи, може и никога да не се случи“. Вместо това потърси убежище от собственото си объркване в изблик на сърдечност.

— Знаеш ли какво, Джак — рече. — Ще те черпя едно бренди заради миналите времена.

— Не, не, не, не — отвърна Ордуей, но изглеждаше доволен като погален шпаньол, когато сервитьорът разчисти чиниите и постави дълбоките малки чаши за коняк на местата им; а после, когато платиха сметката и се качиха горе на слънчевата светлина, лицето му грееше в усмивка.

Денят беше ясен и топъл, с небе, чисто и дълбоко като синка за пране над сградите, бе и денят за получаване на заплатите и традиционната разходка до банката след обяда.

— Няма защо да казвам, че това ще остане само entre nous^[1], старче — каза Ордуей, докато вървяха. — Предполагам, че не искаш да се разгласява. Кога възнамеряваш да дадеш на Бенди предизвестие?

— Няколко седмици предварително, предполагам. Всъщност не съм мислил по въпроса.

Слънцето бе приятно топло. След няколко дни щеше да е горещо, но сега бе съвършено. В мраморните дълбини на банката, от чиято озвучителна система се носеше „Holiday for Strings“, той се забавляваше като си представяше, че за последен път стои на опашка тук, че за последен път ще вземе чека със заплатата си, докато с Ордуей чакаха реда си пред едно от десетте гишета, запазени по обед, два пъти месечно, за служителите на „Нокс“. „Трябва да ни видиш как се влачим из онази проклета банка — беше казал на Ейприл преди години. — Приличаме на куп прасета кърмачета, чакащи безплатна лапачка. О, разбира се, че всички сме с много добри обноски, много изтънчени прасенца; всички стоим много вежливо и се стараем да не се блъскаме прекалено, а всеки, който застава пред гишето, взима чека си и го свива в пръстите или дланите си или намира някакъв друг начин да го скрие. Защото е много важно да изглеждаш естествен, нали разбираш, но наистина важното нещо е да се погрижиш никой друг да не види точно колко получаваш. Боже!“

— Господа — рече Винс Латроп до рамото на Франк. — Ще глътнем ли малко въздух? — Той, Ед Смол и Сид Роско прибираха в джобовете си банковите книжки и портфейлите, езиците им продължаваха да изсмукват остатъци от храната в „ужасното място“ от процепите между зъбите им, а това бе покана към Уилър и Ордуей да ги придружат в разходката за храносмилане из квартала.

Франк си представи, че за последен път прави и това, за последен път се присъединява към тази бавна разходка на хората от офиса на слънце, за последен път приближаването на лъснатите му обувки кара поклащащите се гълъби да се стреснат и да се разпръснат по оплютия и осеян с фъстъчени люспи тротоар, да плеснат със сребристочерните си криле и да се издигнат високо над кулите.

Добре че каза на някого, това промени нещата. Можеше да хвърли поглед към разговарящите лица на четиримата мъже и наистина да се почувства откъснат от тях. Ордуей, Латроп, притесненият дребен Ед Смол, претенциозният, досаден стар Сид Роско — сега знаеше, че скоро ще се сбогува с всички тях и че след още една година ще му е трудно да си спомни имената им. Междувременно — и това беше най-хубавата част, междувременно вече нямаше нужда да не ги харесва. Бяха такива лоши момчета. Можеше дори щастливо да се присъедини към смеха им на някаква дребна шега на Ордуей и когато свиеха след последния ъгъл и се насочеха обратно към „Нокс“, можеше да се наслади на приятелския начин, по който петимата крачеха редом по тротоара, вдъхновени от слънцето да стъпват енергично и да размахват ръце с цялата „единна гордост“ на войници от един взвод в отпуск (Кое поделение? „Насърчаване на продажбите“, Петнадесети етаж, „Нокс Бизнес Машинс“).

И вътрешно можеше да каже „Сбогом, сбогом“ на всички, с които се разминаваха — бъбреща група стенографки, стиснали пакети от евтиния магазин, циничната пушеща група млади чиновници, облегнати на сградата по ризи — сбогом на цялата ви сладка тъжна група. Аз заминавам.

Изпълваше го чудно усещане за свобода и то продължи, докато се върна при бюрото си, където звънецът, който означаваше, че го викат при Бенди, бръмчеше печално.

При хубаво време Тед Бенди никога не изглеждаше в най-добрата си форма; той бе канцеларски плъх. Слабото му сиво тяло, което сякаш бе създадено с единствената цел да удовлетворява минималните изисквания на двуредния делови костюм, и слабото му сиво лице успяваха да се отпуснат само през зимата, когато прозорците в офиса бяха затворени. Веднъж, когато му бе възложено да придружи група търговски представители, наградени с екскурзия до Бермудските острови, „Нокс Нюз“ на Роско пусна снимка на цялата група, подредена и усмихната на брега по плувки; и Роско тайно уголеми една част от снимката, показваща как Бенди прави всичко по силите си да се усмихне под тежестта на двете едри космати ръце, преметнати през врата му от двете му страни. Снимката седмици наред обикаляше тайно из кутийките на Петнадесетия етаж, където всички я обявиха за най-забавното нещо, което някога са виждали.

Сега лицето на Бенди имаше подобно изражение и първоначално Франк си помисли, че изглежда така, само защото юнският бриз от прозореца бе разрошил комично някои от дългите кичури отстрани, които би трябвало да се заресват над плешивината. Но при влизането си в кутийката с изненада откри, че основната причина за тревожността на Бенди бе присъствието на рядък и величествен посетител.

— Франк, ти, разбира се, познаваш Барт Полок — рече той, ставайки на крака, и после с извинително кимване добави: — Франк Уилър, Барт.

Масивна фигура в кафеникав габардин се изправи пред него, едро кафеникаво лице се усмихна отгоре, а дясната му ръка потъна в топло ръкостискане.

— Струва ми се, че не сме се запознавали официално — каза глас, достатъчно дълбок, за да накара стъкларията да затрепери. — Радвам се да се запознаем, Франк.

Този мъж, който във всяка друга корпорация би бил наричан „господине“, а не „Барт“, беше главният мениджър по продажбите в отдел „Електроника“ — човек, от когото Франк никога не бе получавал нещо повече от случайно неопределено кимване в асансьора и когото бе презирал от разстояние години наред. „Искам да кажа, че би бил перфектният кандидат за президент в най-лошия смисъл — беше казал на Ейприл веднъж. — Той е от онези едри спокойни копелета с бащинско излъчване, с усмивка за един милион и с около кило и половина мускул между ушите; пусни го по телевизията и другата партия няма да има никакъв шанс.“ А сега, усещайки как собственото му лице се изкривява в сервилна гримаса, чувствайки как капка пот потича под мишницата му надолу по ребрата, той се опита да компенсира тази неконтролируема реакция, като обмисли как да я опише на Ейприл довечера. „И аз изведнъж се хванах, че някак се разтапям пред него — не е ли смешно? Искам да кажа — знам, че е задник; знам, че няма нищо общо с важните неща в моя живот и въпреки това почти ме втрещи. Ама че дяволска работа.“

— Вземи си стол, Франк — каза Тед Бенди, приглаждайки кичурите върху челото си, а когато отново седна, започна да се мести неспокойно от единия на другия си хълбок, типично за човек с хемороиди. — С Барт преглеждахме някои от докладите за конференцията на НАПМ — започна той — и Барт ме помоли да те извикам. Изглежда…

Но Франк не успя да чуе останалата част от изречението на Бенди, тъй като изцяло бе съсредоточил вниманието си върху Барт Полок. Наклонен напред, Полок чакаше Бенди да спре да говори, после удари с опакото на свободната си ръка по документа, който държеше и който се оказа копие от „Да поговорим за производствения контрол“, после каза:

— Франк, това е забележително. В Толедо са изключително доволни.

— Ама че дяволска работа — каза той на Ейприл вечерта, едновременно смеейки се и говорейки, вървейки след нея из кухнята с питие в ръка, докато тя се готвеше да сервира вечерята. — Искам да кажа, не е ли смешно. Свършвам тази глупава работа, за да се отърва от Бенди, и ето какво се случва. Трябваше да чуеш какви ги приказваше старият Полок — през всичките тези години не подозираше, че съм жив, и изведнъж се превръщам в любимия му гениален млад човек. Старият Бенди седеше там и се чудеше дали да се радва, или да завижда, аз седях и се опитвах да не пукна от смях… Божичко!

— Прекрасно — рече тя. — Имаш ли нещо против да отнесеш тези неща, скъпи?

— И после се оказва, че той има грандиозна… Какво? О, разбира се, добре. — Той остави чашата си, взе чиниите, които тя му подаде, и я последва в другата стая, където децата вече седяха край масата. — И после се оказва, че той има тази грандиозна идея, Полок имам предвид. Иска да направя цяла поредица от откачени неща. „Да поговорим за инвентаризационния контрол“, „Да поговорим за анализа на продажбите“, „Да поговорим за ценообразуването“, „Да поговорим за ведомостта“ — всичко е планирано. От мен се очаква да…

— Извини ме за малко, Франк. Майкъл, седни изправено или ще имаме неприятности. Говоря сериозно. И не лапай такива големи залъци. Съжалявам, продължавай.

— И от мен се очаква да отида с него на обяд другата седмица, за да го обсъдим. Няма ли да бъде пълна веселба? Естествено, ако работата стане твърде дебела, ще трябва да му кажа, че напускам компанията през есента. Не, но цялата история е много забавна, нали? След всички тези…

— Защо така или иначе не му го кажеш?

— … години дремане в проклетата работа никога… Какво?

— Попитах защо така или иначе не му кажеш? Защо не им кажеш на всички? Какво могат да направят?

— Ами — отвърна той, — едва ли става въпрос да „направят“ нещо, просто ще бъде малко неловко, това е. Искам да кажа, определено не виждам смисъл да казвам нещо, докато не пусна официалното си предизвестие, това е. — Той набоде парче свинска пържола и го мушна в устата си така гневно, че захапа и вилицата заедно с месото и докато дъвчеше с всичката сила на челюстите си, издишвайки продължително през ноздрите, за да покаже самоконтрола си, осъзна, че не му беше много ясно защо е разгневен.

— Е — отвърна тя кротко, без да вдигне поглед. — Това, разбира се, зависи само от теб.

Бедата бе, че по целия път към дома тази вечер си беше представял как тя казва: „Ами сигурно това е най-хубавият документ за насърчаване на продажбите, който някога са виждали — какво толкова смешно има?“.

А той отговаря: „Не, ти пропускаш смисъла — това само доказва каква шайка идиоти са“.

А тя: „Не мисля, че доказва нещо подобно. Защо винаги се подценяваш? Според мен доказва, че си човек, който може да има върхови постижения във всичко, когато поиска или когато се наложи“.

А той: „Е, не знам, може би. Просто не искам да имам върхови постижения в подобни глупости“.

А тя: „Разбира се, че не искаш. Нали затова заминаваме? Но междувременно какво лошо има да приемеш признанието им? Може да не го искаш и да не ти трябва, но това не го прави достойно за презрение, нали? Искам да кажа, че трябва да си доволен, Франк. Наистина“.

Но тя не каза нищо, което дори бегло да напомня за това, дори не изглеждаше така, сякаш са й хрумнали подобни мисли. Седеше тук, режеше и дъвчеше съвършено спокойна и умът й вече бе много далеч, насочен към други неща.