Ричард Йейтс
Пътят на промените (22)

Девет

Според Мили Кембъл, която разказа историята много, много пъти през следващите месеци, всичко се бе наредило по възможно най-добрия начин.

— Искам да кажа — добавяше винаги тя и тук леко потреперваше. — Искам да кажа, като се има предвид, че това е почти най-ужасното нещо, което сме преживявали някога. Нали така, скъпи?

И Шеп се съгласяваше, че наистина беше така. Ролята му по време на тези рецитали бе да седи и да гледа мрачно в килима, от време на време поклащайки глава или извивайки устни, докато тя му дадеше знак да потвърди нещо. Той бе доволен да я остави да говори предимно тя — или по-скоро, бе доволен в началото, през есента и зимата на същата година. С настъпването на пролетта започна да му се иска тя да си намери други теми.

И раздразнението му стана направо нетърпимо една петъчна вечер през май, когато Мили отново разказваше цялата история на новите им познати, семейство Брейс — двойката, която наскоро се бе нанесла в къщата на Уилърови. Отчасти бедата бе тъкмо в това: изглеждаше му като предателство и светотатство да разказва историята на хора, които щяха да се приберат и да я обсъждат точно в тази къща; а от друга страна семейство Брейс бяха такава скучна публика — кимаха и поклащаха любезните си глави, съчувствайки на хора, които не познаваха. Но най-вече причината бе, че в гласа на Мили се долавяше прекалена наслада от разказа. На нея й харесва, помисли си той, наблюдавайки я над ръба на чашата си, когато стигна до описанието, колко трудно било на следващия ден. Божичко, наистина й доставя удоволствие.

— … и двамата с Шеп едва не полудяхме до сутринта — казваше тя. — Нямахме ни най-малка представа къде можеше да е Франк; постоянно звъняхме в болницата, за да разберем дали имат вести от него, а после трябваше да се преструваме пред децата, че всичко е наред. Те обаче разбраха, че има нещо — знаете какви са децата. Усещат го. Докато им сервирах закуската, Дженифър ме погледна и каза: „Мили? Мама ще дойде ли да ни прибере днес или какво?“. И се усмихна странно, разбирате ли? Сякаш знаеше, че въпросът е глупав, но бе обещала на брат си да го зададе. Едва не умрях. Отвърнах: „Ами, миличка, не знам точно какви са плановете на майка ти“. Не е ли ужасно? Но не знаех какво друго да кажа. После към два часа се обадихме в болницата и те казаха, че Франк току-що си е тръгнал: отишъл там и подписал всички документи или каквото там се прави, когато някой умре; а малко по-късно пристигна с колата тук. В момента, в който влезе, попитах: „Франк, има ли нещо, което можем да направим? Защото — рекох, — ако можем да направим нещо, само кажи“. Той каза, че се бил погрижил за всичко. Каза, че се обадил на брат си в Питсфийлд — той има един доста по-възрастен брат, нали разбирате; всъщност има двама братя, но никога не ги споменаваше; бях забравила, че има роднини — и той каза, че брат му пристигал на следващия ден със съпругата си, за да помогнат за децата и всичко и за погребението. Затова му казах: „Добре, но остани у нас довечера“. Казах: „Не можеш да заведеш децата у вас сам“. Той се съгласи, но каза, че първо искал да ги изведе с колата някъде и да им съобщи новината. Така и направи. Излезе на двора, те го видяха и се затичаха към него, а той каза: „Здравейте!“, вдигна ги, сложи ги в колата и потегли. Наистина мисля, че беше най-тъжното нещо, което съм виждала в живота си. И никога няма да забравя какво каза Дженифър, когато той ги върна вечерта. Вече беше минало времето им за лягане, те бяха някак сънливи и аз помагах на Дженифър да се приготви за лягане, а тя каза: „Мили? Знаеш ли какво?“. Каза: „Мама е в Рая, а ние вечеряхме в ресторант“.

— Господи! — рече Нанси Брейс. — Но какво стана в крайна сметка? — Тя бе с остри черти, с очила, а преди брака си беше работила като закупчик за един от водещите магазини за специалитети в Ню Йорк. Обичаше историите да са ясни и последователни, а в тази определено имаше доста неясноти. — Роднините му останаха ли тук известно време? А после какво?

— О, не — обясни Мили. — Веднага след погребението отведоха децата със себе си в Питсфийлд, Франк също замина за няколко дни, за да им помогне да се приспособят; после се премести в града и започна да ги посещава през уикендите, така е и сега. Предполагам, че е повече или по-малко за постоянно. Много са мили — братът и жена му — прекрасни хора, наистина, и са много добри с децата; разбира се, те са доста по-възрастни и всичко, нали разбирате. И после май не бяхме виждали Франк до март или някъде там, когато пристигна, за да приключи с продажбата на къщата. И, разбира се, вие тогава се запознахте с него. Остана при нас няколко дни и дълго разговаряхме. Тогава ни разказа за бележката, която тя му оставила. Пак тогава ни каза, че ако не била тази бележка, сигурно щял да се самоубие същата нощ.

Уорън Брейс прочисти слузта от гърлото си и я преглътна. Говорещ бавно, стискащ лулата си мъж с оредяваща коса и с неподходящо меки детски устни, той работеше в града като консултант по мениджмънт — работа, която описваше като подходяща за аналитичния му ум.

— Знаете ли? — рече той. — Подобни неща наистина… — Той направи пауза, загледан в дима, който се извиваше от лулата му. — Наистина те карат да спреш и да се замислиш.

— Да, но иначе как изглеждаше? — попита Нанси Брейс. — Искам да кажа, изглеждаше ли, че… добре се е приспособил?

Мили въздъхна, дръпна полата си надолу и сви стъпала върху възглавничката на стола с едно бързо неловко движение.

— Ами беше доста отслабнал — каза тя, — но като се изключи това, мисля, че изглеждаше добре. Сподели, че ходенето на психоаналитик много му помагало; не каза много по въпроса. И доста говореше за работата си — сега нали има някаква друга работа? Искам да кажа, пак е нещо донякъде свързано с „Нокс“, но в друга структура или нещо такова? Тази част не я разбрах много добре. Как се казваше новата компания, скъпи?

— „Барт Полок Асоушиейтс“.

— О, да — каза Уорън Брейс. Те са на Петдесет и девето и Медисън. Много интересна нова фирма всъщност. Нещо като индустриални връзки с обществеността в областта на електрониката. Започнаха с „Нокс“ като клиент, а сега, струва ми се, имат и няколко други. Със сигурност ще напреднат през следващите години.

— Е — продължи Мили, — така или иначе явно гледаше да е зает. И изглеждаше… о, предполагам, че „бодър“ не е правилната дума, но горе-долу това имам предвид. Наистина ми се стори… ами… храбър. Много храбър.

Под претекст, че отива да напълни чашите им, Шеп влезе в кухнята и започна да удря и блъска формата за лед в мивката, за да заглуши гласа й. Защо трябваше да превръща това в такава сапунена опера? Ако не можеше да го разкаже така, както беше в действителност, на хора, които наистина искаха да слушат, защо изобщо да го разказва, по дяволите? Храбър! От всички глупави, безсмислени…

И забравяйки гостите си или по-скоро внезапно решил, че могат сами да си вземат проклетите питиета, по дяволите, той си наля едно чисто уиски и го отнесе в мрака на задния двор, оставяйки вратата да се затвори зад гърба му с леко хлопване.

Храбър! Що за глупости бяха това? Как може човек да е храбър, когато даже не е жив? Защото точно така беше; така изглеждаше той, когато се отби в онзи мартенски следобед: ходещ, говорещ, усмихващ се безжизнен човек.

На пръв поглед, когато слезе от колата, като цяло изглеждаше същия, както винаги, освен че сакото му бе леко широко и той беше започнал да го носи със закопчано горно копче, за да обере част от луфта. Но щом чуеше гласа му — „Здравей, Мили; радвам се да те видя, Шеп“ — и усетеше лекия сух допир на ръкостискането му, човек осъзнаваше, че животът го е напуснал.

Беше толкова дяволски кротък! Седеше там, оправяйки ръбовете на панталона си над коленете, измитайки малките прашинки пепел от скута си и държейки напитката си, извил кутре под дъното на чашата — за безопасност. И се смееше по нов начин с мек престорен кикот. Човек не можеше да си го представи да се смее истински или да плаче истински, или наистина да се поти, да яде, да се напие или да се развълнува — или поне да отстоява позицията си. За бога, той приличаше на човек, когото можеш да халосаш и събориш и който просто щеше да лежи долу и да се извинява, че ти се е изпречил на пътя. Така че когато най-накрая разправи онази история с намирането на бележката — „Честно, мисля, че щях да се самоубия, ако не беше тя“ — човек трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не каже: О, глупости! Ама че лъжливо копеле си, Уилър, никога не би имал куража.

И дори още по-лошо: той беше скучен. Сигурно поне един час говори за тъпата си работа и още бог знае колко часа за другата си любима тема: „моят психоаналитик това, моят психоаналитик онова“ — беше се превърнал в един от онези, които искат постоянно да ти разправят за психоаналитика си. „И ми се струва, че наистина стигаме до някои основни неща; неща за връзката ми с баща ми, пред които никога преди не съм се изправял…“ Господи! Ето в какво се беше превърнал Франк; това трябваше да чуе някой, който наистина искаше да знае как са се развили нещата.

Той отпи голяма глътка от уискито си и видя неясните очертания на звездите и луната през мокрия купол на чашата си. После тръгна обратно към къщата, но не успя — наложи се отново да се завърти и да отиде в далечния ъгъл на моравата и да обикаля в малки кръгове. Плачеше.

Миризмата на пролет във въздуха бе причината — на земя и цветя, — защото сега ставаше почти година от времето на „Лоръл Плейърс“, а да си спомни за „Лоръл Плейърс“ означаваше да си спомни за Ейприл Уилър и за начина, по който минаваше през сцената, и за усмивката й, и за гласа й („Не би ли искал да те обичам?“), а спомняйки си всичко това, Шеп Кембъл нямаше какво друго да направи, освен да обикаля по тревата и да плаче — голямо нещастно бебе с юмрук в устата и стичащи се по кокалчетата на ръцете топли сълзи.

Беше му толкова лесно и толкова приятно да плаче, че доста време не се опита да спре, докато не си даде сметка, че леко насилваше риданията си и преувеличаваше дълбочината им с ненужни конвулсии. После, засрамен от себе си, той се наклони напред и внимателно остави напитката си на тревата, извади кърпата си и си издуха носа.

Смисълът на плача е да спреш, преди да стане сълзливо-сантиментален. Смисълът на мъката е да сложиш край, докато все още е искрена, докато все още означава нещо. Защото е толкова лесно да развалиш всичко: ако си позволиш да продължиш, започваш да насилваш риданията си или ако започнеш да разказваш за Уилърови с тъжна прочувствена усмивка стигаш дотам да разправяш, че Франк бил храбър и какво, по дяволите, се получава тогава?

Мили продължаваше да говори, продължаваше да разкрасява нещата, когато той се върна вътре, за да раздаде напитките. Сега бе достигнала до обобщението, силно наклонена напред с лакти върху леко разтворените й сбръчкани колена.

— Не, но наистина мисля, че това преживяване ни сближи — казваше тя. — Нас с Шеп, имам предвид. Не мислиш ли, скъпи?

И двамата гости се обърнаха да го погледнат, мълчаливо повтаряйки въпроса й. Мислеше ли? Е, мислеше ли?

Единственото, което можеше да каже, разбира се, бе: „Да, така е, наистина“.

И странното, осъзна внезапно той, странното бе, че наистина го мислеше. Като я погледна сега на светлината на лампата — тази дребна сбръчкана глупава жена, разбра, че беше казал истината. Защото, по дяволите, тя бе жива, нали? Ако сега отидеше до стола й и докоснеше тила й, тя щеше да затвори очи и да се усмихне, нали? Точно така, щеше, по дяволите. А когато гостите им си отидеха у дома — а с божията помощ скоро те щяха да си тръгнат — когато гостите им си отидеха у дома, тя щеше да влезе вътре и да се суети непохватно из кухнята, да мие съдовете и да бърбори („О, толкова ги харесвам, а ти?“). После щеше да си легне, а на сутринта щеше да стане, да слезе изгърбена долу в скъсаната си нощница, миришеща на сън, портокалов сок, сироп за кашлица и застоял дезодорант и да продължи да живее.

За госпожа Гивингс смъртта на Ейприл също бе последвана от период на шок, болка и бавно възстановяване.

Първоначално мислеше за нея само със смазващо чувство за вина и затова изобщо не бе в състояние да я обсъжда, дори с Хауърд. Знаеше, че Хауърд, а и всеки друг, щеше да твърди, че е било случайност, че никой не носи отговорност, но последното нещо, което тя искаше, бе да я утешават. Споменът за линейката, даваща на заден по алеята на Уилърови точно в момента, когато тя идваше с добре отрепетираните си извинения („Ейприл, за вчера; и двамата се държахте чудесно, но никога повече няма да поискам от вас да го преживеете отново; с Хауърд сега стигнахме до извода, че проблемите на Джон са далеч отвъд нашите…“) и после за гласа на дребната госпожа Кембъл по телефона същия следобед, съобщавайки й новината, я изпълваше със самообвинения, така дълбоки и искрени, че бяха почти приятни. Не се чувстваше добре физически в продължение на цяла седмица.

Ето до какво доведоха добрите намерения. Опитвайки се да обича детето си, беше допринесла за смъртта на друга майка.

— Знам, вероятно ще кажете, че няма връзка — обясняваше тя на психиатъра на Джон, — но честно казано, докторе, не ви питам за мнението ви. Просто казвам, че вече не може да става и дума да го срещаме с външни хора. Изобщо не може да става и дума.

— М-м — рече докторът. — Да. Ами, разбира се, за подобни неща решението е изцяло ваше и на господин… а-а, на господин Гивингс.

— Знам, че той е болен — продължи тя и тук се наложи да преглътне сълзите, заплашващи да потекат, — знам, че е болен и че трябва да бъде съжаляван, но е и много разрушителен, докторе. Невъзможно разрушителен.

— М-м. Да…

След това ограничиха седмичните си посещения до вътрешната чакалня в отделението на Джон. Той изглежда нямаше нищо против. От време на време питаше за Уилърови, но те, разбира се, не му казаха нищо. Към Коледа си създадоха навика между посещенията им да минават две или три седмици; след това ги намалиха на веднъж месечно.

Важни са дребните неща. През един мразовит януарски ден в търговския център очите й попаднаха и се задържаха върху малък кафяв нечистокръвен шпаньол във витрината на магазин за домашни животни. Чувствайки се абсурдно — никога през живота си не беше правила нещо толкова глупаво и импулсивно — тя влезе, купи го веднага и го занесе вкъщи.

И какво удоволствие беше той! О, създаваше също и куп главоболия — хигиенните навици, поразиите в къщата, паразитите и така нататък; нужна е доста работа, за да възпиташ домашния си любимец — но си струваше.

— Претърколи се! — казваше тя, седнала с кръстосани крака на килима с чехлите чорапи. — Претърколи се, момче! — После мачкаше малките му космати ребра и коремчето му с пръсти, докато той се извиваше по гръб, четирите му лапички се размахваха във въздуха, а черните му устни бяха дръпнати назад от зъбите в екстаз.

— О, ти си такова добро малко кученце! О, ти си такова добро малко мокроносо сладкишче, нали? Нали? Да, така е! О, да, така е! — Именно кученцето повече от всичко и от всички направи зимата поносима.

Работата започна да набира скорост с настъпването на пролетта, което винаги я изпълваше с усещането, че животът започва отново; но трябваше да изтърпи едно изпитание: да продаде къщата на Уилърови. Ужасът й от неизбежната среща с Франк в офиса на адвоката при приключването на сделката бе толкова голям, че предишната нощ почти не спа. Но се оказа, че далеч не беше толкова неловко, колкото се опасяваше. Франк се държа любезно и достойно — „Радвам се да ви видя, госпожо Гивингс“. Разговаряха само по делови въпроси и той си тръгна веднага щом подписаха документите. След това тя сякаш затвори вратата зад цялото преживяване.

През следващите два месеца бе изтощително, умопомрачително заета: повече сладки стари къщички се обявяваха за продан, строяха се повече по-представителни и нови, повече и повече подходящи хора се преселваха от града — хора, които искаха и заслужаваха нещо наистина хубаво и които не си правеха труда да се пазарят. Скоро се оказа, че това беше най-успешната пролет в бизнеса й с недвижими имоти и тя изпитваше занаятчийска гордост. Дните бяха дълги и често доста трудни, но това само правеше късите вечери още по-превъзходно спокойни.

Между игрите с кученцето и бъбренето с Хауърд си намираше куп прости конструктивни дребни задачи из къщата.

— Не е ли уютно? — попита тя една майска вечер, коленичила върху разстланите вестници, лакирайки стол. Хауърд, отегчен от „Уърлд-Телеграм“, седеше с хванати длани и гледаше през прозореца; кученцето се беше свило и спеше върху малкото си килимче наблизо, преситено от щастие. — Чудесно е просто да си позволиш да разпуснеш след тежък ден — каза тя. — Искаш ли още кафе, скъпи? Или още сладкиш?

— Не, благодаря. Може по-късно да изпия чаша мляко.

Внимателно обръщайки стола върху опръсканите вестници и настанявайки се на пода, за да достигне под него, тя продължи да говори, докато четката й се движеше напред и назад.

— … Просто не мога да ти опиша колко съм доволна от онази къща на Ривълушънъри Роуд, Хауърд. Помниш ли колко ужасно изглеждаше цяла зима? Студена и мрачна и… ами… призрачна. Тръпки да те побият. А сега колкото пъти мина оттам, ми става толкова хубаво да я видя наперена и нагиздена, отново чиста, със светлини в прозорците. О, и семейство Брейс са такива възхитителни млади хора. Тя е много сладка и забавна, а той е доста резервиран. Сигурно се занимава с нещо много важно в града. Каза ми: „Госпожо Гивингс, безкрайно съм ви благодарен. Точно такъв дом винаги сме искали“. Не е ли много мило от негова страна? И знаеш ли какво, мислех си. Обичам тази малка къща от години и това са първите наистина подходящи хора, които намирам за нея. Наистина мили, приятни хора, искам да кажа.

Съпругът й се размърда и размести ортопедичните си обувки.

— Е — рече, — с изключение на Уилърови, искаш да кажеш.

— Да, но аз имам предвид наистина приятни хора — каза тя. — Хора като нас. О, бях много привързана към Уилърови, но те винаги са били малко… малко ексцентрични за моя вкус. Малко невротични. Може да не съм го изтъквала, но често беше доста мъчително да се контактува с тях, в много отношения. Всъщност, основната причина толкова трудно да продам малката къщичка бе, че така ужасно я бяха запуснали. Изкривени каси на прозорците, мокро мазе, следи от пастели по стените, мръсни петна около дръжките на вратите и по уредите — наистина небрежни, разрушителни неща. И онази ужасна каменна пътека, стигаща до средата на моравата отпред и свършваща в кална локва — можеш ли да си представиш някой да обезобрази такъв имот? На господин Брейс ще му струва малко състояние да я почисти и възстанови. Не, но не е само това. Нещата са много по-дълбоки.

Тя направи пауза, за да изцеди излишния лак, притискайки четката в ръба на кутията, намръщи се и раздвижи устни в опит да намери думи за онова, което искаше да каже.

— Просто те бяха доста странна млада двойка. Безотговорни. Предпазливият начин, по който те гледаха, по който разговаряха с теб; неприятно. О, и още нещо. Знаеш ли на какво се натъкнах в мазето? Напълно изсъхнало и загинало? Натъкнах се на огромен кашон с тлъстигата, която цял ден събирах за тях миналата пролет. Помня, че много внимателно подбирах най-хубавите филизи и много грижливо ги поставих в най-подходящата почва — това имам предвид, разбираш ли? Не мислиш ли, че когато някой си е направил труда да ти подари прекрасно растение, живо нещо, не мислиш ли, че последното нещо, което човек би направил, е да…

Но оттук нататък Хауърд Гивингс чуваше само желаното оглушително море на мълчанието. Той беше изключил слуховия си апарат.