Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622

История

  1. — Добавяне

Три

Пронизителен метален вой разцепи тишината на съня му. Опита се да се скрие от него, сгушвайки се в дълбините на хладния мрак, където все още се носеше мъглата на обсебващия сън, но шумът се връщаше отново и отново, докато очите му рязко се отвориха за слънчевата светлина.

Минаваше единадесет часът, събота сутринта. И двете му ноздри бяха запушени като с гума, главата го болеше, а първата муха за сезона пълзеше от вътрешната страна на мръсна чаша от уиски, оставена на пода до почти празно шише. Едва след като направи това откритие, той започна да си припомня събитията от изминалата нощ — как седя тук и пи до четири часа, методично почесвайки скалпа си с две ръце, убеден, че и дума не можеше да става за сън. И едва след като си спомни това, умът му се фокусира върху обяснението за шума: предизвикваше го собствената му ръждясала косачка, която имаше нужда от смазване. Някой косеше тревата в задния двор — нещо, което бе обещал да свърши миналия уикенд.

Той се изправи с мъка и потърси пипнешком халата си, навлажнявайки сбръчканото си небце. После отиде и надникна през яркия прозорец. Самата Ейприл вяло буташе и дърпаше старата машина, облечена с мъжка риза и широк торбест панталон, а двете деца лудуваха зад нея, пълнейки шепи с окосена трева.

В банята той употреби достатъчно студена вода, паста за зъби и носни кърпички, за да съживи работните части на главата си; възстанови способността й да привлича кислород и доби известен мускулен контрол над чертите си. Но нищо не можеше да се направи за ръцете му. Те бяха отекли и бледи, сякаш костите им са били извадени безболезнено. Командата да ги свие в юмруци би го накарала да падне, виейки, на колене. Като ги погледна — и особено изгризаните нокти, които никога в живота му не бяха получили шанс да израстат — му се прииска да ги удря и блъска в ръба на мивката. Тогава си помисли за ръцете на баща си и това му напомни, че сънят му — онзи, непосредствено преди косачката, главоболието и слънчевата светлина бе свързан със смътно и невероятно спокойно време от далечното минало. И двамата му родители присъстваха и той бе чул как майка му казва: „О, не го буди, Ърл, нека си поспи“. Напрегна се да си спомни повече, ала не можа; но нежността в съня за миг го докара почти до сълзи, преди да избледнее.

И двамата вече от няколко години бяха покойници и понякога той се смущаваше, че не си спомня много добре лицата им. За будната му памет, без помощта на снимките, баща му представляваше неясна плешива глава с гъсти вежди и уста, постоянно фиксирана в гримаса на раздразнение или недоволство, а майка му бе чифт очила без рамки, мрежичка за коса и плахо нанесено червило. Спомняше си също, и за двамата, че вечно бяха уморени. Хора на средна възраст още при раждането му и вече уморени от отглеждането на двама синове, с времето те ставаха все по-уморени и по-уморени, докато накрая, изтощени, бяха умрели еднакво лесно, в съня си, единият шест месеца след другия. Но в ръцете на баща му никога не бе имало и следа от умора и нито времето, нито забравата бяха успели да изличат смътния им образ от вътрешния му взор.

— Отвори го! — Това бе един от най-ранните му спомени: предизвикателството да разтвори един голям юмрук, как неистово се опитваше да го направи с двете си ръце и никога не успяваше да помръдне дори един пръст от силната му, напрегната хватка, а смехът на баща му отекваше в кухненските стени. Но не само на силата им завиждаше, но и на увереността и чувствителността им — когато държаха нещо, човек можеше да види какво е усещането — както и на майсторската аура, с която обграждаха всичко, което Ърл Уилър хванеше: скърцащата дръжка от свинска кожа на куфарчето му, дръжките на дърводелските му инструменти, вълнуващо опасната дръжка и спусъка на ловджийската му пушка. Когато Франк беше на пет или шест години, куфарчето притежаваше особено очарование за него — то винаги стоеше в сенките на коридора вечер и понякога след вечеря той заставаше мъжествено до него и се преструваше, че е негово. Колко приятна и гладка, но същевременно невъзможно дебела бе дръжката му! Беше тежко (Пфу!), ала как леко се полюшваше до тялото на баща му сутрин! По-късно, когато бе на десет или дванадесет, опозна и дърводелските инструменти, но никой от спомените, свързани с тях, не беше приятен. „Не, момче, не — надвикваше шума на електрическия трион баща му. — Съсипваш го! Не виждаш ли, че го съсипваш? Не се използва инструмент така“. Инструментът, все едно кой от всичките упорити неща — длето, секач или менгеме, — биваше освободен от отчаяните му, изпръскани с пот дърводелски опити, за да бъде вдигнат и внимателно огледан за повреди. Неизменно следваше лекция за правилното използване и грижа за инструментите, последвана от грациозна майсторска демонстрация (по време на която дървените стърготини полепваха като злато по космите в долната част на бащината му ръка) или в повечето случаи от въздишка на доведено до краен предел търпение и спокойните думи: „Е, по-добре се качи горе“. Нещата винаги приключваха така в дърводелската работилница и дори днес той не можеше да вдиша жълтата миризма на дървени стърготини, без да изпита унижение. За щастие, никога не изпробва пушката. Когато стана достатъчно голям, за да придружи баща си в някое от все по-редките му ловджийски пътешествия, хроничните разногласия помежду им отдавна бяха изключили тази възможност. На стареца никога не би му хрумнало да предложи подобно нещо, а също така — тъй като това бе периодът на мечтите му за товарния влак — на Франк никога не би му хрумнало да пожелае такова предложение. Кой би искал да седи в някоя локва и да убива патици? А и кой би искал да е добър в използването на аматьорски инструменти? И преди всичко кой би искал да бъде глупав търговец, който се прави на голяма работа с куфарче, пълно със скучни каталози, и по цял ден говори за машини пред тъпи шефове с пури?

Но дори и в онези дни и след това, дори и по време на крайния си бунт на улица „Бетън“, когато баща му се беше превърнал в мрачен и кисел стар глупак, дремещ над „Рийдърс Дайджест“, дори и тогава, както и сега, той продължаваше да вярва, че в ръцете на баща му имаше нещо уникално и прекрасно. Когато Ърл Уилър бе на смъртния си одър — сбръчкан, сляп и бръщолевещ („Кой е това? Франк? Франк ли е това?“), сухото стискане на ръцете му бе позитивно, както винаги, и когато накрая лежаха отпуснати и неподвижни върху болничния чаршаф, пак изглеждаха по-силни и по-хубави от тези на сина му. „Божичко, струва ми се, че психотерапевтите наистина биха могли да се позанимават с мен — обичаше да казва горчиво той пред приятелите си. — Имам предвид, че връзката ми с баща ми сама по себе си би била достатъчна за цял учебник, да не говорим за майка ми. Господи, какво гнездо от неврози трябва да сме били.“ Въпреки това, в моменти на объркана самотност като този, той се радваше, че успява да открие капчица истинска обич към родителите си. Бе благодарен, че колкото и нелек да се оказа животът му по-късно, някога в него бе имало достатъчно покой, за да му осигури приятни мечти; и често подозираше, с достатъчно основание, че може би тъкмо това го правеше принципно по-стабилен от съпругата му. Защото ако психотерапевтите биха имали върху какво да поработят с него, божичко, какво ли биха правили с Ейприл.

В оскъдните й разкази за тях родителите й оставаха така непредизвикващи съчувствие и разбиране у него, като романите на Ивлин Уо. Наистина ли имаше такива хора? Той успяваше да си ги представи само като неясни карикатури от двадесетте години, Плейбоят и Мадамата, мистериозно богати, нехайни и жестоки, оженени от капитан на кораб в средата на Атлантическия океан и разведени година след раждането на единственото им дете.

— Мисля, че от болницата майка ми ме е отнесла право при леля Мери — беше му казала тя. — Във всеки случай не мисля, че до петгодишната си възраст съм живяла с друг, освен с леля Мери, а после имаше още две лели или нейни приятелки, или нещо такова, преди да отида при леля Клеър в Рай. — Останалата част от историята бе, че баща й се застрелял в стаята на някакъв бостънски хотел през 1938 година и че майка й починала няколко години по-късно след продължителен престой в клиника за алкохолици на Западния бряг.

— Господи — каза Франк, когато за първи път чу тези факти през една дразнещо гореща лятна нощ в апартамента на улица „Бетън“ (макар че по онова време не бе много сигурен, докато държеше главата си и я клатеше, дали изпитва мъка заради нещастната история, или завист, понеже беше много по-драматична от неговата собствена). — Е — рече, — предполагам обаче, че леля ти винаги е била като твоя майка?

Но Ейприл сви рамене и леко изкриви устни настрани по начин, който по-късно той щеше да реши, че не харесва — нейното „кораво“ изражение.

— Коя леля имаш предвид? Почти не си спомням Мери и междинните, а Клеър винаги съм мразила.

— О, хайде. Как можеш да кажеш, че винаги си я мразила? Имам предвид, че сега може да ти изглежда така, като погледнеш назад, но през годините трябва да ти е създала определено чувство за… нали разбираш… обич, сигурност и всичко.

— Обаче не го направи. Беше ми истински хубаво само когато някой от родителите ми идваше да ме посети. Тях обичах.

— Но те почти не са идвали при теб. Искам да кажа, че едва ли си имала усещането, че са твои родители при това положение, дори не си ги познавала. Как би могла да ги обичаш?

— Обичах ги, това е. — И тя започна да прибира в кутията за бижута сувенирите, които бе сложила пред него на леглото: нейни снимки на различна възраст, на различни морави, застанала с единия или с другия родител; миниатюрен портрет на красивата глава на майка й; пожълтяла, поставена в рамка снимка на двамата родители, високи и елегантно облечени до някаква палма, с надпис Кан, 1925 г.; венчалната халка на майка й; старинен медальон, в който бе поставен кичур от косата на бабата на майка й; малък бял пластмасов кон с размера на висулка, струващ два или три цента, но пазен през годините, защото „татко ми го подари“.

— О, добре, сигурно — съгласи се той. — Може би наистина са изглеждали романтични и всичко; вероятно са ти се стрували ослепителни, бляскави и така нататък. Но аз нямам предвид това. Имам предвид обичта.

— Аз също. Наистина ги обичах. — Мрачното й мълчание след тези думи, докато затваряше кутията за бижута, бе доста продължително и той реши, че е приключила с темата. Самият той бе приключил, поне за момента. Нощта бе твърде гореща за спорове. Но се оказа, че тя само е размишлявала, подготвяйки много внимателно следващите си думи, за да е сигурна, че ще се изрази точно. Когато накрая заговори, толкова много приличаше на малкото момиченце от снимките, че той се засрами от себе си. — Обичах дрехите им — каза тя. — Обичах начина, по който говореха. Обичах да ги слушам как разказват за живота си.

И той нямаше какво друго да направи, освен да я вземе в обятията си, изпълнен с жал заради оскъдното й съкровище, изпълнен и с почтителното, безмълвно обещание, което скоро щеше да наруши, никога повече да не се отнася с пренебрежение към него.

 

 

Малко петно засъхнало мляко и мюсли бе всичко, останало от закуската на децата върху масата; останалата част от кухнята блестеше от съвършена чистота. Той реши — веднага щом пийне малко кафе — да се облече, да излезе навън и да вземе косачката от нея, ако се наложи със сила, за да възстанови баланса за сутринта, доколкото бе възможно. Но все още беше с халата, небръснат и въртящ ключовете на печката, когато комбито на госпожа Гивингс спря със скърцане на алеята. За миг си помисли да се скрие, но твърде късно. Тя вече го беше видяла през стъклената врата, а Ейприл, която косеше далечния край на задния двор, вече се бе измъкнала, махвайки с ръка, и бе продължила работата си. Той бе в капан. Налагаше се да отвори вратата и да застане в гостоприемна поза. Защо тази жена продължаваше постоянно да им досажда?

— Не мога да остана и минутка! — подвикна тя и тръгна към него, залитайки под тежестта на влажен кашон, пълен с пръст и поклащащи се растения. — Просто исках да донеса тази тлъстига за каменистото място в началото на алеята ви. Божичко, не изглеждаш много добре.

Той застана непохватно, опитвайки се да задържи вратата с единия си крак, докато поемаше кашона от ръцете й.

— Ами — отвърна той и се усмихна пред напрегнатото й напудрено лице. Госпожа Гивингс като че ли винаги нанасяше козметиката си бързешком, нетърпелива да приключи с тази глупава работа, и бе постоянно в движение — спретната, жилава жена на около петдесет години, в чиито очи се четеше фанатична вяра в необходимостта постоянно да бъдеш зает с нещо. Дори когато стоеше неподвижна, в позата на раменете й и в падането на свободните й, гневно закопчани дрехи имаше кинетична енергия; когато сядането беше неизбежно, тя избираше столове с прави облегалки и ги използваше умерено, а човек почти не можеше да си я представи легнала. Не беше лесно да си представиш лицето й спящо — без напрежението на фалшивите усмивки, без изблиците на любезен смях и без приказките.

— Наистина мисля, че точно от това има нужда там долу, а ти? — казваше тя. — Запознат ли си с тлъстигата? Ще се увериш, че е най-подходяща дори и за тази киселинна почва.

— Ами — повтори той. — Чудесно. Много благодаря, госпожо Гивингс. — Преди почти две години тя ги беше помолила да й казват Хелън — име, което езикът му като че ли не бе в състояние да произнесе. Обикновено решаваше проблема, като не я наричаше никак, прикривайки празнотата с приятелски кимвания и усмивки; тя също бе започнала да не му казва никак. Сега, когато очите й като че ли за първи път осъзнаха факта, че жена му коси тревата, докато той се размотава в кухнята по халат, двамата останаха необичайно усмихнати един срещу друг. Той остави вратата да се затръшне зад него и подхвана по-добре кашона, който се заклатушка в ръцете му и поръси тънка струйка пясък по голия му глезен.

— Какво трябва да… правим с нея? — попита той. — Имам предвид, за да порасне и така нататък.

— Ами нищо особено. Има нужда само от малко вода през първите няколко дни и после ще видиш как избуява. Прилича на европейския бабин квас, нали разбираш, освен, разбира се, че той е с прекрасен розов цвят, а тлъстигата е с жълт.

— О, да — отвърна той. — Бабин праз. — Тя му каза още доста неща за растенията, а той кимаше и я гледаше, и му се искаше вече да си тръгва, заслушан в бръмченето и воя на косачката. — Е — рече той, когато гласът й спря. — Чудесно, благодаря много. Мога ли… да предложа чаша кафе?

— О, не, благодаря много… — Тя се отдръпна на четири-пет крачки, отстъпвайки, сякаш й беше предложил мръсна кърпичка, с която да избърше носа си. После, от безопасността на новата си позиция, тя разкри всичките си дълги зъби в голяма усмивка. — Непременно предай на Ейприл, че много харесахме пиесата снощи… или почакай, аз сама ще й кажа. — Тя се взря и запримигва на слънцето, преценявайки разстоянието, на което гласът й би успял да достигне, и после го отпусна.

Ейприл! Ейприл! Исках само да ти кажа, че пиесата беше чудесна! — Напрегнатото й викащо лице би могло да изобразява агонизираща жена.

След секунда звукът на косачката спря и далечният глас на Ейприл отвърна:

— Какво има?

— Казвам, че МНОГО ХАРЕСАХМЕ ПИЕСАТА!

И накрая, след като чу тихото „О… благодаря ти, Хелън“, изречено от Ейприл, тя успя да отпусне чертите си. Обърна се към Франк, който продължаваше да държи неловко кашона.

— Наистина имаш много талантлива съпруга. Не мога да ти опиша какво удоволствие изпитахме с Хауърд.

— Добре — рече той. — Всъщност ми се струва, че по общо мнение не беше много добра. Искам да кажа, че повечето хора изглежда смятаха така.

— О, не, беше очарователно. Но все пак мисля, че вашият мил приятел, който живее нагоре по хълма, не пасваше много за ролята — господин Крендъл? — но иначе…

— Кембъл, да. Всъщност не мисля, че игра по-зле от някои от другите; и разбира се, ролята му беше трудна. — Той винаги се чувстваше длъжен да защитава Кембълови пред госпожа Гивингс, която изглежда смяташе, че всички живеещи в Ривълушънъри Хил Истейтс заслужаваха в най-добрия случай тактично снизхождение.

— Предполагам, че е така. Учудих се, че не видях госпожа Крендъл в трупата… или беше Кембъл? Но пък не мисля, че би имала време с всичките тези деца.

— Тя помагаше зад кулисите. — Той се опитваше да премести кашона, така че пясъкът да престане да тече или да се насочи другаде. — В действителност взе доста дейно участие в цялата работа.

— О, добре. Сигурна съм, че е така; такава дружелюбна всеотдайна душичка. Е, добре… — Тя започна да отстъпва към колата си. — Няма да ви задържам. — Това бе моментът да каже: — О, и още нещо, за което се сетих. — Правеше го почти винаги и се оказваше, че това друго нещо всъщност е нещото, заради което е дошла. Сега тя се поколеба, очевидно чудейки се дали да го каже, или не. След това по лицето й се изписа решението да не го прави при дадените обстоятелства. Каквото и да беше, налагаше се да почака. — Е, добре. Много ми харесва каменната пътека, която си започнал да правиш на моравата.

— О — откликна той. — Благодаря. Даже не може да се каже, че съм я започнал.

— О, знам — ободри го тя. — Тежка работа е. — След това изчурулика грациозно за довиждане и скочи в комбито си, което бавно потегли.

— Мамо, виж какво има татко — викаше Дженифър. — Госпожа Гивингс го донесе.

А четиригодишният Майкъл добави:

— Цветя. Цветя ли са или какво?

Те бързаха към него през окосената трева, а Ейприл вървеше бавно и тежко зад тях, дърпайки косачката след себе си, като издухваше влажните кичури от очите си с издадена долна устна. Всичко в нея сякаш показваше — с нова и твърда решимост, че всъщност винаги е искала само да бъде разумна домакиня от средната класа и че всичко, за което бе мечтала в живота, бе съпруг, който от време на време коси тревата, вместо да спи по цял ден.

— Тече, татко — каза Дженифър.

— Знам, че тече. Помълчи малко. Слушай — обърна се той към жена си, почти без да я поглежда. — Имаш ли нещо против да ми кажеш какво трябва да правя с това нещо?

— Откъде да знам? Какво е?

— Не знам какво е, по дяволите. Европейски бабин праз или нещо такова.

— Европейски какво?

— О, не, чакай малко. Било като бабиния праз, само че розово, а не жълто. Жълто, а не розово. Мислех, че знаеш всичко по въпроса.

— Какво те накара да си го помислиш? — Тя се приближи да огледа растенията, опипвайки едно от крехките стебла. — За какво е? Тя не каза ли?

Умът му беше празен.

— Чакай малко. Нарича се лъстика. Или не… растика. Сигурен съм, че е растика. — Той облиза устни и премести кашона в ръцете си. — Било чудесно в киселинна почва. Това говори ли ти нещо?

Децата местеха обнадеждени очи от единия към другия и Дженифър започваше да изглежда притеснена.

Ейприл мушна пръсти в джобовете на панталона.

— Чудесно за какво? Искаш да кажеш, че дори не си я попитал?

Растенията потрепваха в ръцете му.

— Виж, не може ли малко по-спокойно? Още не съм пил кафе и…

— О, страхотно. Какво трябва да правя с това нещо? Какво трябва да кажа на жената следващия път, когато я видя?

— Кажи й каквото искаш, по дяволите — отвърна той. — Би могла да й кажеш да си гледа собствената проклета работа за разнообразие.

— Недей да крещиш, татко. — Дженифър подскачаше в изпоцапаните си с трева маратонки, размахваше ръце и се готвеше да заплаче.

— Аз не крещя — каза й той с цялото възмущение на несправедливо обвинен човек. Тогава тя застана неподвижно и мушна пръст в устата си, от което като че ли загуби фокус, а Майкъл хвана ципа на панталона си, направи две крачки назад, станал сериозен от смущение.

Ейприл въздъхна и бутна назад кичур коса.

— Добре — рече. — Тогава го отнеси в мазето. Най-малкото можем да го махнем от очите си. А после най-добре се облечи. Време е за обяд.

Той понесе кашона по стълбите към мазето, остави го на пода с проскърцване и го ритна към ъгъла, което предизвика остра болка в сухожилието на палеца на крака му.

Франк прекара следобеда в стар военен панталон и скъсана риза, работейки върху каменната пътека. Идеята беше да направи дълга виеща се пътека от входната врата до пътя, за да не влизат посетителите през кухнята. Миналия уикенд, когато започна, му се струваше съвсем просто, но сега теренът ставаше по-наклонен и той установи, че плоските камъни няма да свършат работа. Налагаше се да направи стъпала от камъни почти толкова дебели, колкото и широки — камъни, които трябваше да взема от стръмната гора зад къщата, и да ги носи, залитайки, до моравата отпред. Също така, трябваше да изкопава яма за всяко стъпало, а почвата бе толкова камениста, че му отнемаше десет минути, за да стигне на тридесет сантиметра под повърхността. Работата ставаше безумна, неблагодарна — работа, която те прави непохватен от изтощение и сприхав заради липсата на напредък, и — както изглеждаше — щеше да отнеме цялото лято.

Въпреки това, след като първоначалното пуфтене и замайване отмина, мускулното напрежение и потенето започнаха да му харесват, както и миризмата на земята. Поне беше мъжка работа. Поне, клякайки да почине на гористия склон, можеше да погледне надолу и да види къщата си такава, каквато трябва да изглежда една къща в хубав пролетен ден — сигурна върху зеления килим, крехко бяло светилище на мъжката любов, съпругата и децата. Свеждайки поглед при тържествеността на тази мисъл, той изпита удоволствие от вида на собственото си извито бедро, стройно и напрегнато под стария панталон, и на покритата с вени долна част на ръката си върху него, и на мръсната длан, увиснала там — която не би могла да се сравнява с ръката на баща му може би, но въпреки това бе полезна и достатъчно добра — така че слепоочията му го заболяха от жар и триумф, докато вдигаше един камък от неговото пълно с бели червеи гнездо и после го остави да се търкаля надолу по потрепващата гнила шума, защото беше мъж. Той го последва до моравата и отново клекна, изсумтя, сложи го върху бедрата си и оттам го вдигна до кръста, обгръщайки го с нежната плът на ръцете си; после продължи със стъклен поглед и се запрепъва по тревата покрай белия силует на къщата към слънцето на моравата отпред, а после чак до пътеката, където го пусна и едва не се строполи върху него.

— Помагаме ти, нали, татко? — каза Дженифър. И двете деца бяха дошли да седнат до него на тревата. Слънцето рисуваше съвършени жълти кръгове върху русите им главици и придаваше на тениските им ослепителна белота.

— Разбира се — отвърна той.

— Да, защото ти обичаш да ти правим компания, нали?

— Разбира се, миличка. Сега не се приближавай много, ще бутнеш пръст в дупката. — И той хвана лопатата, за да уголеми ямата, която бе изкопал, наслаждавайки се на ритмичното простъргване на желязото по края на заровения камък.

— Татко? — рече Майкъл. — Защо лопатата прави искри?

— Защото се удря в камък. Когато удариш по камък със стомана, получаваш искри.

— Защо не извадиш камъка?

— Това се опитвам да направя. Сега не се приближавайте много, може да се нараните.

Парчето камък най-после бе освободено; той го вдигна и коленичи, за да изгребе дребните камъчета от дупката, докато дълбочината и формата й му се сториха подходящи. После повдигна и претърколи камъка на мястото му, затрупа го здраво и още едно стъпало бе готово. Около главата му кръжаха комари, жужащи и едва видими, докато преминаваха бързо покрай очите му.

— Татко? — попита Дженифър. — Как така мама спа на дивана?

— Не знам. Просто така й се е приискало, предполагам. Сега чакайте тук да отида да донеса друг камък.

И колкото повече мислеше по въпроса, докато вървеше тежко през дърветата зад къщата, толкова по-ясно си даваше сметка, че това бе най-добрият отговор — както от гледна точка на честността, така и на такта. Просто така й се беше приискало. В крайна сметка нима това не беше единствената причина? Дали някога бе имала по-малко егоистична, по-сериозна причина да направи каквото и да било в живота си?

— Обичам те, когато си мил — му беше казала веднъж, преди да се оженят, и това го вбеси.

— Недей да го казваш. Божичко, човек не „обича“ хората, когато са мили. Не разбираш ли, че това е същото като да кажеш: „Какво ще получа аз от това?“ Виж… (Те стояха на Шесто авеню посред нощ и той я държеше на една ръка разстояние, сложил твърдо длани от двете страни на топлия й гръден кош под палтото.) Виж. Или ме обичаш, или не ме обичаш и ще трябва да решиш кое от двете.

О, тя беше решила, разбира се. На улица „Бетън“ не бе трудно да реши в полза на любовта, в полза на това да върви горда и гола по килима на апартамент, който улавяше сутрешното слънце между импровизирани столове, френски туристически плакати и библиотека, направена от летви от щайги — апартамент, в който половината от забавлението да имаш връзка идваше от това, че бе почти като да си женен, и където по-късно, след пътуване до Градския съвет и обратно, след церемониално изземване на другите два ключа от другите двама мъже, половината от забавлението да бъдеш женен идваше от това, че бе почти като да имаш връзка. Да, тя реши в полза на това. И защо не? Не беше ли това първата любов от какъвто и да било вид, която някога бе изпитала? Дори и от гледна точка на практическите ползи вероятно бе привлекателно: освобождаваше я от упорития цикъл на разочарованието, пред който иначе би се изправила като само отчасти талантлива, отчасти ентусиазирана випускничка на театрална школа; позволяваше й да работи в един офис на непълен щат („Само докато съпругът ми си намери работата, която наистина иска да върши“), съхранявайки енергията си за оживеното обсъждане на книги, картини и чуждите недостатъци, за изпробване на нови прически и нови евтини дрехи („Наистина ли харесваш сандалите или са твърде превзети?“) и за часовете бавни ласки дълбоко в двойното им легло. Но дори и в онези дни тя винаги бе готова за незабавна кавга; винаги бе готова да си тръгне в мига, в който й се приискаше („Не ми говори по този начин, Франк, или ще си тръгна. Сериозно ти го казвам“), или в мига, в който нещо се объркаше.

А едно важно нещо се обърка веднага. Според плана им, който предвиждаше четиричленно семейство впоследствие, първата й бременност избърза със седем години. Това бе бедата и ако тогава я познаваше по-добре, би могъл да отгатне как щеше да го приеме и какво щеше да й се прииска да направи по въпроса. По онова време обаче, докато се връщаха у дома от кабинета на лекаря в пушещия градски автобус, той тънеше в неведение. Тя отказваше да го погледне; бе вдигнала високо глава в състояние на шок или невяра, или гняв, или обвинение — можеше да бъде всяко от тези неща, или всички, или никое, ако питаха него. Притиснат и плувнал в пот до нея, с челюст, изтръпнала в смела усмивка, опитващ се да измисли какво да каже, той знаеше само, че всичко бе рухнало. Каквото и да си почувствал при новината за зачатието, дори да е било огорчение, а не радост, не би ли трябвало това да бъде нещо, споделено от двама ви? Не би трябвало съпругата ти да се отвръща от теб, нали така? Не би трябвало да се трудиш и бъхтиш, за да я спечелиш отново, с дребни шеги и с държане на ръце, сякаш се боиш, че би могла да се изпари в момента на това първо истинско обвързване в живота ви — не би могло това да е правилно. Тогава какъв, по дяволите, бе проблемът?

Чак седмица по-късно, като се прибра у дома, я завари да крачи из апартамента със скръстени ръце, с отсъстващ поглед и с лице, по което бе изписано онова специално изражение, показващо, че е взела решение за нещо и че няма да търпи глупости.

— Франк, чуй ме. Опитай се да не говориш, докато не свърша, просто слушай. — И със странно глух глас, сякаш бе репетирала речта си няколко пъти, без да вземе под внимание факта, че ще й се наложи да диша, докато я произнася, тя му разказа за някакво момиче от театралната школа, което знаело от личен опит абсолютно безотказен начин за предизвикването на спонтанен аборт, било съвсем просто: изчакваш подходящия момент, края на третия месец; след това взимаш стерилен дамски тоалетен душ и малко стерилна вода и много внимателно…

Още докато изпълваше дробовете си, за да изкрещи, той знаеше, че не самата идея го отблъсква — самата идея, бог му бе свидетел, не бе толкова непривлекателна — а че тя бе направила всичко това сама, тайно бе открила момичето, узнала фактите, купила тоалетния душ и отрепетирала речта си; и ако изобщо бе помислила за него, то бе като за пречка в плана, източник на уморителни възражения, които щеше да се наложи да обори и отхвърли, ако искаше да осъществи намерението си максимално ефикасно. Това бе непоносимата част; това насищаше гласа му с трепетна ярост.

— За бога, не бъди идиотка. Искаш да се самоубиеш ли? Дори не желая да чувам за това.

Тя въздъхна търпеливо.

— Добре, Франк. В такъв случай наистина няма нужда да чуваш за това. Казах ти само, защото мислех, че може да искаш да ми помогнеш. Очевидно е трябвало да бъда по-досетлива.

— Слушай. Чуй ме. Направи го… направи го и се кълна в бога, че…

— О, че какво? Че ще ме напуснеш? Какво би трябвало да бъде това — заплаха или обещание?

И кавгата продължи цяла нощ. Караше ги да съскат, да се счепкват, прекатуриха стол, той се претърколи навън, надолу и на улицата („Махай се от мен! Махай се от мен!“); изхвърли ги треперещи до високата телена ограда на сметището до реката, докато един пияница се приближи и се втренчи в тях, подтиквайки ги да се запътят към къщи. Той усещаше паниката и срама дори сега, тук, опрян в това дърво с комарите, гъделичкащи врата му. Онова, което го спаси, онова, което му позволи да се наведе и да вдигне нов камък от ложето му и да следва тътнещото му спускане с достойната походка на себеуважението, бе, че на следващия ден спечели. На следващия ден, хлипайки в ръцете му, тя му разреши да я разубеди.

— О, знам, знам — бе прошепнала тя в ризата му, — знам, че си прав. Съжалявам. Обичам те. Ще го кръстим Франк, ще го изпратим в колеж и всичко. Обещавам, обещавам.

И сега му се струваше, че нито един друг момент в живота му не съдържаше по-голямо доказателство за мъжествеността му от онзи, ако изобщо бе необходимо доказателство: да държи в прегръдките си укротената, покорна жена и да повтаря: „О, прекрасна моя; о, прекрасна моя“, докато тя обещаваше, че ще носи детето му. Изгърбен и клатушкащ се на слънцето под тежестта на камъка, накрая той го пусна, изтри разранените си длани, взе лопатата и отново се залови за работа, а гласовете на децата писукаха и чуруликаха край него — също такова коварно мъчение като комарите.

А аз дори не исках бебе, мислеше си той в ритъма на копаенето. Не е ли това най-ужасното? Не исках бебе, точно както и тя не искаше. В такъв случай не беше ли вярно, че всичко в живота му от онзи момент нататък бе поредица от неща, които всъщност не искаше да прави? Приемането на безнадеждно скучната работа, за да докаже, че може да бъде също толкова отговорен като другите семейни мъже, преместването в прекалено скъп, изискан апартамент, за да докаже зрялата си вяра в основни неща като подредеността и доброто здраве, раждането на още едно дете, за да докаже, че първото не е било грешка, купуването на къща извън града, защото това бе следващата логична стъпка и той трябваше да докаже, че е способен да я направи. Доказване, доказване; и без никаква друга причина, освен тази, той бе женен за жена, която някак си успяваше вечно да го държи в отбранителна позиция, която го обичаше, когато е мил, която живееше, съобразявайки се с това, какво й се искаше да направи, и на която можеше във всеки един момент — това бе ужасното — на която можеше във всеки един момент от деня или нощта да й се прииска да го напусне. Толкова бе нелепо и просто.

— Отново ли удряш в камък, татко?

— Този път не — отвърна. — Това е корен. Но мисля, че е твърде дълбоко, за да има значение. Ако сега престанете да ми пречите, ще се опитам да сложа камъка.

Коленичейки, той претърколи камъка на мястото му, но той не пасна. Заклатушка се и застана с осем сантиметра по-високо.

— Твърде високо е, татко.

— Знам, миличка. — С усилие измъкна камъка и започна да сече корена в опит да го махне, използвайки лопатата като неудобна брадва. Беше твърд като кокал.

— Сладурче, казах да не се приближаваш прекалено. Риташ пръст в дупката.

— Аз ти помагам, татко.

Дженифър изглеждаше обидена и учудена и той си помисли, че може пак да се разплаче. Опита се да заговори с много тих и нежен глас:

— Вижте сега и двамата. Защо не си намерите някаква друга работа? Целият двор е ваш. Хайде. Такава е идеята. Ще ви извикам, ако имам нужда от помощ.

Но след минута те се върнаха, застанаха твърде близо и разговаряха тихо. Зашеметен от усилието и заслепен от потта, той бе обкрачил ямата и държеше лопатата вертикално, като копие, вдигаше я нависоко и я забиваше в корена с всичката си сила. Бе направил нащърбена рана в него, отваряйки влажната му бяла плът, но той не искаше да се счупи, не се предаваше и караше децата да се смеят всеки път, когато лопатата подскачаше и иззвънтяваше в ръцете му. Деликатният звук на смеха им, видът на нежната им като лале кожа и двете им слънчеви главици, крехки като черупки на яйце, бяха в ужасен контраст с усещането на хапещата стомана и потрепващия корен. Тъкмо това усещане накара очите му да изкривят истината. За част от секундата, докато замахваше надолу с острието на лопатата, му се стори, че вижда бялата маратонка на Майкъл да се подхлъзва под нея. Още докато се завърташе и хвърляше лопатата с трясък, знаеше, че не се беше случило наистина — но би могло да се случи, там беше работата — и гневът му избухна така бързо, че в следващия момент сграбчи момчето за колана, завъртя го и го удари така силно по задните части с опакото на ръката си, два пъти, изненадан от изумителната енергия на ударите и от рева на собствения си глас: „Махай се оттук веднага! Махай се оттук веднага!“.

Подскачайки и въртейки се, сграбчил дъното на панталона си с две ръце, Майкъл изпита такава внезапна и дълбока потребност да заплаче, че няколко секунди след първите шокирани писъци не можа да издаде нито звук. Очите му се свиха и се затвориха, устата му зяпна и застина така, докато дробовете му се бореха за въздух; след това се появи — силен протяжен вой на болка и унижение. Дженифър го гледаше с ококорени очи и в следващия миг собственото й лице потрепна, сбръчка се и тя също заплака.

— Продължавах да ви повтарям и да ви повтарям — обясни им той, размахвайки ръце. — Казвах ви, че ще имаме неприятности, ако се приближите твърде много. Нали ви казах? Нали ви казах? Хайде сега изчезвайте. И двамата.

Нямаше нужда да им го казва. Те бавно се отдалечаваха от него по тревата, плачеха и поглеждаха назад към него с огромен упрек. В следващата секунда би могъл да се втурне след тях с извинения, би могъл също да заплаче, ако не се бе насилил да вдигне лопатата и отново да я забие в корена; и докато работеше, приготвяше тревожна мълчалива реч в своя защита. Е, по дяволите, наистина им го повтарях и повтарях, каза си той, а умът му вече милостиво бе изкривил фактите. Детето мушна крака си точно под лопатата, за бога. Ако не се бях завъртял навреме, щеше да остане без крак, за бога.

Когато отново вдигна поглед, видя как Ейприл излиза през кухненската врата, заобикаля къщата и децата се втурват към нея, заравяйки лица в панталона й.