Ричард Йейтс
Пътят на промените (21)

Осем

В два часа същия следобед Мили Кембъл свърши с домакинската си работа. Тя си почиваше пред телевизора, смазана от праха, паркетина и шума на децата отвън (шест деца бяха твърде много за един човек, дори и за два дни) и след това тя винаги казваше, че е изпитвала „онова мрачно предчувствие“ поне минута, преди да чуе потвърждаващия го звук.

Беше звукът на бедата — пожар, убийство, полиция, дълбокият, шокиращо силен вой, който сирената на автомобила издава, когато шофьорът тъкмо е потеглил и е трябвало да намали за завой, преди да продължи с пълна скорост. Озова се до прозореца светкавично, за да я види, долу през короните на дърветата под моравата: дългата сянка на линейка, свиваща по „Ривълушънъри Роуд“ и улавяща слънцето в бързо ярко отражение, докато излизаше и потегляше по Шосе 12 със сирена, виеща все по-силно и по-силно в постоянен, непоносим писък, който остана да виси във въздуха дълго след като самата линейка бе изчезнала в далечината. Мили задъвка устни тревожно.

— Имам предвид, на тази улица наистина живеят и много други хора — казваше тя после. — Можеше да е всеки, но просто усетих, че беше Ейприл. Понечих да й се обадя, но после се спрях, защото знаех, че ще прозвучи глупаво, и си помислих, че може би спи.

Затова тя остана разтревожена до телефона, докато той изведнъж зазвъня. Обаждаше се госпожа Гивингс и слушалката завибрира болезнено до ухото на Мили.

— Знаеш ли какво се е случило у Уилърови? Защото минавах покрай къщата им и от алеята излезе линейка. Ужасно съм уплашена. Опитвах се да се свържа с тях, но никой не вдига…

— Едва не умрях — обясняваше по-късно Мили. — След като тя затвори, просто седях там, чувствах се зле и после направих онова, което винаги правя, щом се случи нещо ужасно. Обадих се на Шеп.

 

 

Потривайки бавно тила си, докато стоеше и гледаше от прозореца на „Алайд Присижън Лаборъторис Инк.“, Шеп Кембъл бе потънал в объркано благоговение. Вече седмица — от онази невероятна нощ в „Лог Кебин“, той не беше от особена полза за „Алайд Присижън“, за Мили или за себе си. Първия ден, като влюбено хлапе, той й се беше обадил от една телефонна кабина и беше попитал: „Ейприл, кога мога да те видя?“, но тя ясно му даде да разбере, с ужасно много думи, че изобщо не можеше да я види и че е трябвало да бъде достатъчно разумен, за да не пита. Споменът за това го беше измъчвал през нощта и на следващия ден — божичко, за какъв ли недодялан наивен клоун го смяташе — и го накара часове наред да репетира шепнешком хладнокръвните, зрели неща, които щеше да й каже, когато отново й се обади. Но щом отново се озова в телефонната кабина, провали всичко. Всички грижливо репетирани реплики се объркаха, гласът му трепереше като на някой глупак и той отново започна да й обяснява, че я обича, и цялата история приключи с любезните й, но твърди думи: „Виж, Шеп, наистина не искам да ти затварям телефона, но се боя, че ще трябва да го направя, ако ти не затвориш пръв“.

Беше я видял само веднъж. Вчера, когато тя доведе децата у тях, той се беше скрил треперещ в спалнята и бе надничал през димитените завеси, за да я гледа как се качва в колата си — уморена бременна жена — и не можа да я види ясно заради препускащото си сърце.

— На телефона, господин Кембъл — извика едно от момичетата и докато отиваше до бюрото си, за да вдигне, той се зачуди, противно на всяка логика, дали пък нямаше да е Ейприл. Не беше.

— Здравей, миличка… какво? Слушай сега, успокой се. Кой е в болницата? Кога? О, Господи!

Но забележителното нещо беше, че за първи път от цяла седмица се почувства компетентен. Седалището му се отпусна леко върху подплатения стол, краката му се подвиха под него в нещо като приклякване, сложи слушалката до ухото си с едната ръка, а в другата вдигна автоматичния си молив — напрегнат, стабилен военен парашутист, готов за действие.

— Успокой се малко — каза й. — Вече обади ли се в болницата? Скъпа, първо това трябва да направим, преди да звъним на Франк… Добре, добре, знам, че си ужасно притеснена. Аз ще им се обадя и ще разбера и после ще му звънна. Слушай сега, успокой се, чуваш ли ме? — Моливът му начерта няколко напълно успоредни линии върху листа. — Добре — каза. — И за бога не показвай пред децата, че нещо не е наред… нашите деца и техните деца… Добре… Добре, да. Ще ти се обадя.

После той се обади в болницата и експедитивно се справи с цялата бъркотия на номератора, игнорирайки гласовете, които не можеха да му помогнат, и откривайки точно подходящия тон на целенасочено властно запитване към онези, които можеха.

— … й се прави спешно какво?… Да, но имам предвид лечение на какво?… О. Искате да кажете, че е направила спонтанен аборт. Да, вижте: можете ли да ми кажете как е тя?… Разбирам. И знаете ли колко време ще продължи?… Доктор кой? — Моливът му заподскача и зашава, докато си записваше името. — Добре. И още нещо: дали някой вече е уведомил съпруга й?… Добре. Благодаря.

Свивайки се още по-ниско над телефона, той позвъни в „Нокс Бизнес Машинс“ в Ню Йорк.

— Господин Франк Уилър, ако обичате… Къде е?… Е, тогава го извикайте от съвещанието. Спешно е. — И едва тогава, докато чакаше, стомахът му започна да се свива тревожно.

И после Франк бе на телефона и казваше „О, боже“ с шокиран призрачен глас.

— Не, чакай, слушай, Франк: успокой се, човече. Доколкото знам, тя е добре. Само това пожелаха да ми кажат. Чуй сега. Хващай първия възможен влак за Стамфорд, ще те чакам там и ще стигнем до болницата за пет минути… Добре. Тръгвам оттук веднага. Добре, Франк.

Вън на паркинга, тичайки с все сили към колата си и прихващайки развяващите се краища на сакото си, Шеп усети как бодростта му се завръща от свежия въздух, който свиреше покрай ушите му. Това беше старото бойно чувство, усещането, че правиш точно правилното нещо, бързо и добре, когато всички останали елементи на ситуацията са извън контрол.

На гарата, чакайки влака, той използва времето, за да се обади отново на Мили (тя се беше успокоила) и да позвъни в болницата (нямаше новини); после закрачи нагоре и надолу по перона под следобедното слънце, подрънквайки с монетите в джоба си и мърморейки си под мустак, „Хайде, хайде“. Това нелепо спокойно затишие също напомняше за войната — побързай и почакай. Но изведнъж влакът се появи, разтресе перона, а обезумялата фигура на Франк висеше отстрани. Той скочи и едва не падна по очи, после се втурна към Шеп с подивял поглед и развяваща се вратовръзка.

— Добре, Франк… — И те тичаха рамо до рамо към паркинга, още преди влакът да е спрял. — Колата е тук.

— Тя… те още ли…

— Същото, както когато ти се обадих.

Не разговаряха по време на краткото бавно пътуване в трафика до болницата и Шеп не беше сигурен дали гласът му щеше да го послуша, ако се беше опитал да го използва. Погледът на Франк и начинът, по който се беше свил и трепереше на седалката до него, го изпълниха със страх. Сега знаеше, че скоро всичките му възможности за действие щяха да приключат; след като изкачеше този последен хълм към онази грозна кафява сграда, щеше да навлезе в област на пълна безпомощност.

Докато се стрелкаха през шепнещи врати, обозначени с „Вход за посетители“, когато спряха, пелтечещи, при информацията и после се втурнаха надолу по коридора със забързаната напрегната походка на участници в състезание по бързо ходене, мозъкът на Шеп милостиво изключи, както рано или късно винаги беше правил по време на битка: един неясен закрилящ вътрешен глас каза: не се случва наистина, не вярвай на нищо от това.

— Госпожа коя? Госпожа Уилър? — попита пълничка луничава медицинска сестра в края на коридора, примигвайки над стерилната си маска. — Имате предвид спешния случай? Ами не знам. Боя се, че не мога… — Тя погледна неспокойно към една затворена врата, над която светна червена лампа, и Франк се втурна нататък. Тя скочи на пътя му, сякаш за да го спре насила, ако се наложи, но Шеп го хвана за ръката и го задържа.

— Не може ли да влезе? Той й е съпруг.

— Не, определено не може — отвърна тя и очите й се разшириха от чувството за отговорност. Но накрая тя се съгласи, неохотно, да влезе вътре и да говори с доктора. След малко излезе самият доктор — слаб смутен мъж със смачкани хирургически дрехи.

— Кой е господин Уилър? — попита той и после хвана Франк за ръката и го отведе настрани, за да говорят насаме.

Шеп, застанал уважително на разстояние, позволи на вътрешния си глас да го увери, че не е възможно тя да умира. Хората не умираха така, в края на дремещ коридор като този, по средата на следобеда. Е, по дяволите, ако тя умираше, онзи санитар нямаше спокойно да бута парцала си по линолеума и определено нямаше да си тананика, нито щяха да оставят радиото да свири толкова силно в отделението на няколко врати от нея. Ако Ейприл Уилър умираше, определено нямаше да държат на стената това табло за обяви с напечатаното съобщение за танци („Забавление! Освежаване!“) и тези столове от ковано желязо нямаше да са разположени така с тази маса и спретната купчина списания. Какво, по дяволите, се очакваше да правиш? Да седнеш, да кръстосаш крак върху крак и да разглеждаш брой на „Лайф“, докато някой умира? Разбира се, че не. На това място израждаха бебета и се справяха с обикновените, обичайни спонтанни аборти за нула време; на това място човек чакаше и се тревожеше, докато се увереше, че всичко е наред, а после излизаше, пийваше нещо и се прибираше у дома.

За проба седна в един от столовете. Едно от списанията бе „Ю Ес Кемъръ“ и той си поигра с изкушението да го вдигне и да го прегледа за снимки на голи жени; но вместо това отново скочи на крака и направи няколко стъпки в едната посока, няколко стъпки в другата. Бедата беше, че трябваше да отиде до тоалетната. Болката в пикочния му мехур бе рязка и остра и той се зачуди колко ли време щеше да му е необходимо, за да намери тоалетна и да се върне.

Но сега докторът отново влезе вътре и Франк остана сам, триейки слепоочията си с опакото на ръката си.

— Господи, Шеп, не можах да разбера и половината от нещата, които ми каза. Обясни ми, че фетусът излязъл още преди да я докарат тук. Трябвало да я оперират, за да извадят… как беше… плацентата, и го направили, само че сега тя още кървяла. Каза, че е загубила много кръв още преди линейката да пристигне там и че сега се опитвали да я спрат, каза също още много неща, които не разбрах — за капиляри, и каза, че била в безсъзнание. Господи.

— Какво ще кажеш да седнем за малко, Франк?

— Това каза и той. За какво, по дяволите, ще искам да сядам?

Така че те продължиха да стоят, слушайки тихото тананикане на санитаря и ритмичното удряне на парцала в стената, и стъпките на гумени подметки и шумоленето на преминаваща край тях медицинска сестра. Веднъж погледът на Франк остана фокусиран достатъчно дълго, за да поеме цигарата, която Шеп му предлагаше с малко прекалена дружелюбност и любезност:

— Цигара, човече? Хайде, момче. Ето, имам кибрит… — И после, насърчен от веселостта в собствения си глас, додаде: — Знаеш ли какво, Франк. Ще ида да взема по кафе.

— Не.

— Не, няма нищо. Веднага се връщам. — И той изчезна по коридора, зад ъгъла и по друг коридор, докато намери мъжката тоалетна, където остана треперещ и почти хленчещ, докато бавно облекчаваше натиска на пикочния си мехур. След това отново излезе в коридора и попита за насоки, докато намери кафенето, което бе на стотици метри в другия край на сградата и се наричаше „Хоспиталити Шоп“. Мина бързо през играчките, тарталетите и списанията и поръча две кафета; после, държейки картонените чашки внимателно, за да не опари пръстите си, тръгна обратно към спешното отделение. Но се изгуби. Всички коридори изглеждаха еднакво и той стигна чак до края на един от тях, преди да установи, че върви в погрешна посока. Отне му много време да намери пътя и винаги щеше да помни, че това бе правил — ситнеше по коридорите с две кафета в ръце и с глупава питаща усмивка — това беше правил, когато Ейприл Уилър умря.

Разбра, че се е случило веднага щом взе последния завой към дългия коридор, в чийто край бе вратата с червената лампа, Франк бе изчезнал; тази част на коридора бе празна. Все още беше на около петдесет метра, когато видя как вратата се отвори и няколко сестри излязоха и бързо се разпръснаха във всички посоки; зад тях бавно излязоха трима или четирима лекари, двама от които подкрепяха Франк като любезни, грижовни сервитьори, помагащи на пияница да излезе от кръчмата.

Шеп се огледа отчаяно за място, където да остави кафетата; клекна и сложи и двете чаши на пода до стената, после затича и се озова сред лекарите, възприемайки ги само като маса от бели престилки, подскачащи розови лица и хор от гласове:

— … ужасен шок, разбира се…

— … кръвоизливът беше твърде силен, за да…

— … ето, виж, опитай се да седнеш и…

— … капиляри…

— … всъщност тя се държа забележително дълго…

— … не, виж, седни и…

— … случват се такива неща, наистина има…

Опитваха се да накарат Франк да седне на един от столовете, който скърцаше и се клатеше от усилията им, но той упорито остана на крака — мълчеше безизразен, дишаше бързо, главата му леко се поклащаше при всяко вдишване, докато гледаше в пространството.

Последователността на събитията след това щеше да остане объркана в паметта на Шеп. Сигурно бяха минали часове, тъй като вече беше нощ, когато се прибраха у дома, и сигурно бяха изминали километри, тъй като той караше през цялото време, но нямаше реална представа накъде пътуваха. По едно време спря в някакъв град, купи половин литър бърбън и го отвори, докато двигателят работеше на празен ход до бордюра. Подаде го на Франк — „Ето, човече“, и го гледа как смуче от гърлото му с устни, отпуснати като на бебе. Някъде другаде — или може би беше на същото място? — отиде до телефонна кабина встрани от пътя и се обади на Мили, а когато тя каза: „О, Господи! Не!“, той й каза да млъкне, за бога, преди децата да са я чули. Наложи се да остане на телефона, докато тя се овладее, държейки под око неподвижната глава на Франк в колата отвън.

— Слушай сега — каза й той. — Не мога да го доведа вкъщи, докато децата не заспят; ти трябва да ги сложиш да си легнат възможно най-бързо и — за бога — опитай се да се държиш естествено. После аз ще го доведа у дома за през нощта. Имам предвид, със сигурност не можем да го оставим да се прибере в неговата къща…

През останалото време бяха на пътя, без посока. Помнеше пътуването само като поредица от светофари, електрически жици и дървета, от къщи и търговски центрове и безкрайни полегати хълмове под бледото небе, а Франк или мълчеше, или издаваше тихи стонове, или повтаряше, мърморейки, все същата фраза отново и отново:

— … а тя беше така дяволски мила тази сутрин. Не е ли това най-проклетото нещо? Тя беше така дяволски мила тази сутрин…

Веднъж — и Шеп не можеше да си спомни дали в началото на пътуването или по-късно — той каза:

— Тя сама си го причини, Шеп. Тя се уби.

Умът на Шеп направи своя номер — да се пусне по течението: щеше да помисли върху това по-късно.

— Франк, успокой се — каза той. — Не говори глупости. Случват се такива неща, това е.

— Не и това. Това не се случи. Тя искаше да го направи миналия месец и тогава щеше да е безопасно. Тогава щеше да е безопасно, а аз я разубедих. Разубедих я, а после вчера се скарахме и сега тя… О, Господи. О, Господи. А тя беше така дяволски мила тази сутрин.

Шеп гледаше пътя, благодарен, че имаше с какво да занимава будната предна част на ума си. Защото как би могъл да разбере до каква степен това беше истина? И до каква степен беше свързано с него?

* * *

Доста по-късно Мили седеше сама в затъмнената си дневна, дъвчеше кърпичката си и се чувстваше като ужасна страхливка. Беше се справила доста добре до един момент — успя да сложи децата в леглата с един час по-рано, доста преди пристигането на Шеп; направи сандвичи и ги остави в кухнята в случай че по-късно някой огладнееше („Животът продължава“ — винаги казваше майка й, правейки сандвичи в деня на нечия смърт); дори намери време да се обади на госпожа Гивингс, чиято реакция на новината бе да повтаря „О, о, о“ отново и отново; и стори всичко по силите си, за да се приготви за изпитанието да посрещне Франк. Бе готова да седи с него цяла нощ и… ами да му чете от Библията или нещо друго, да го прегърне и да го остави да плаче в прегръдките й, каквото и да било.

Но нищо не я подготви за ужасната празнота в очите му, когато Шеп го качи по стълбите на кухнята.

— О, Франк — каза тя, заплака и се втурна към дневната с кърпичка на устата си и от този момент нататък бе напълно безполезна.

Не правеше нищо, освен да седи тук, да слуша неясните шумове, които двамата предизвикваха в кухнята (скърцащ стол, издрънчаване на бутилката в чашата и гласа на Шеп: „Ето, човече. Изпий го, хайде…“), и се опитваше да събере кураж, за да се върне при тях. По едно време Шеп бе дошъл на пръсти, миришещ на уиски, за да се посъветва с нея.

— О, миличък, съжалявам — беше прошепнала в ризата му. — Знам, че изобщо не помагам, но не мога. Не мога да понеса как изглежда.

— Добре. Няма нищо, мила. Ти се успокой, аз ще се грижа за него. Просто е в състояние на шок, това е. Господи, ама че работа. — Звучеше малко пиян. — Господи, какво ужасно нещо. Знаеш ли какво ми каза в колата? Каза ми, че тя сама си го е причинила. Ти вярваш ли на това?

— Тя какво?

— Направила си е аборт; или се е опитала.

— О — прошепна тя, потрепервайки. — О, колко ужасно. Мислиш ли, че го е направила? Но защо ще го прави?

— Откъде да знам, по дяволите? Трябва ли да знам всичко? Просто ти предавам какво ми каза той, за бога. — Той разтри глава с двете си ръце. — По дяволите, съжалявам, мила.

— Няма нищо. По-добре се връщай. Ще дойда да поседя с него след малко, а ти ще можеш да си починеш. Ще се редуваме.

— Добре.

Но оттогава минаха два часа, а тя все още не беше намерила сили да спази обещанието си. Просто седеше тук и се страхуваше да го направи. Вече от доста време откъм кухнята не идваха никакви звуци. Какво правеха там? Просто седяха или какво?

Така че накрая колкото смелостта, толкова и любопитството й помогнаха да стане на крака, да мине през стаята и по коридора към осветената врата на кухнята. Поколеба се, пое дълбоко въздух, присви очи, подготвяйки се за ярката светлина на лампите и после влезе.

Шеп бе захлупил глава върху кухненската маса, на сантиметри от недокоснатата чиния със сандвичите; спеше дълбоко и леко похъркваше. Франк не беше там.

 

 

Ривълушънъри Хил Истейтс не бе подходящ за преживяването на трагедия. Дори през нощта, сякаш нарочно, в квартала нямаше страшни сенки и мрачни силуети. Това бе несъкрушимо весел, приказен свят от бели и пастелни къщи, чиито ярки прозорци без завеси намигаха любезно през пъстротата на зелените и жълти листа. Горди прожектори се издигаха на някои от моравите, на някои от спретнатите входни врати и до някои от паркираните автомобили с цвят на сладолед.

Мъж, който тичаше по тези улици в отчаяна мъка, изобщо не бе на мястото си. Като се изключеха ударите на обувките му по асфалта и шума на собственото му дишане, бе толкова тихо, че чуваше бръмченето на телевизорите в сънливите стаи зад листата — неясния вик на комедиант, последван от приглушен спастичен смях, аплодисменти и музиката на оркестър. Дори когато сви от тротоара през нечий заден двор и се гмурна в гората по наклона в лудешки опит да стигне напряко до Ривълушънъри Роуд, дори тогава не успя да избяга: светлините на къщите му намигаха и се препъваха щастливо заедно с него сред клонките, които го удряха по лицето, и веднъж, когато се препъна и падна в камениста клисура, той се изправи с емайлирана детска кофичка за пясък в ръка.

Когато отново се покатери върху асфалта в основата на Ривълушънъри Хил, той позволи на зашеметения си подскачащ ум да се поддаде на жестока самоизмама: всичко това беше кошмар; щеше да вземе този последен завой и да види ярките светлини в собствената си къща, щеше да се втурне вътре и да я завари до дъската за гладене или свита на дивана със списание („Какво има, Франк? Целият ти панталон е в кал! Разбира се, че съм добре…“).

Но тогава видя къщата — наистина я видя — дълга и млечнобяла на лунната светлина, с черни прозорци — единствената тъмна къща на улицата.

Тя много беше внимавала с кръвта. С изключение на спретната диря капки, водещи до телефона и обратно, останалото бе в банята, а дори и там като цяло бе почистено. Две дебели кърпи, оцветени в аленочервено, лежаха във ваната, близо до сушилката. „Мислех, че така ще ти е най-лесно да се справиш — чуваше я да казва той. — Реших, че просто ще можеш да увиеш кърпите във вестник и да ги хвърлиш в боклука, а после хубаво да изплакнеш ваната. Нали?“ На най-долния рафт в шкафа за бельо откри тоалетния душ в тенджерата със студена вода; вероятно я беше оставила там, за да я скрие от екипа на линейката. „Просто си мислех, че ще е най-добре да я махна; не исках да ми се налага да отговарям на купища глупави въпроси.“

И гласът й продължи да звънти в главата му, докато действаше. „Ето, това е свършено“ — прозвуча той, когато мушна вързопите с вестниците дълбоко в кофата за боклук пред вратата на кухнята. Когато се върна, коленичи и започна да търка кървавата диря, гласът го придружи. „Пробвай с мокра гъба и малко сух препарат, скъпи — в шкафа под мивката е. Така би трябвало да излязат. Ето, виждаш ли? Чудесно. Не съм нацапала килима, нали? О, хубаво.“

Как бе възможно да е мъртва, когато къщата бе изпълнена с гласа й и с усещането за нея? Дори когато приключи с почистването, когато не остана друго за правене, освен да обикаля, да пали лампите и отново да ги гаси, дори тогава присъствието й бе навсякъде — така реално като уханието на роклите й в гардероба в спалнята. Едва след като прекара дълго време в гардероба, прегръщайки дрехите й, той се върна в дневната и намери бележката, която му беше оставила на бюрото. И едва успя да я прочете и отново да угаси лампите, когато видя понтиака на Кембълови да намалява, за да свие по алеята. Бързо се върна в спалнята и се затвори в гардероба, сред дрехите. Оттам чу как колата спря с ръмжене отвън; после кухненската врата се отвори и се чуха няколко неуверени стъпки.

— Франк? — извика дрезгаво Шеп. — Франк? Тук ли си?

Чу го да минава през стаите, препъвайки се и ругаейки, докато опипваше стените, търсейки ключовете за лампите; накрая го чу да си тръгва и когато шумът на колата заглъхна, излезе от скривалището си, носейки бележката, и седна в мрака до панорамния прозорец.

Но след това прекъсване гласът на Ейприл престана да му говори. Часове наред се опитва да го върне, нашепваше думи, които да му каже, отиваше до гардероба отново и отново и до чекмеджетата на тоалетката й и в кухнята, смятайки, че рафтовете в килера, прибраните чинии и чашите за кафе със сигурност ще върнат призрака й, но той си беше отишъл.