Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (70)

70.
Лангли, Вирджиния

Рашид ал Хусейни беше голямата грешка на Ейдриън Картър. Габриел бе успял в голяма степен да оправи забърканата от него каша. С прощалния си подарък Халид Сокола бе предоставил на Картър шанс да изчисти останалото.

Подаръкът беше млад саудитски екстремист на име Юсуф. Лангли и Агенцията за национална сигурност вече от няколко месеца подслушваха телефонните му разговори. Юсуф се бе превърнал в един от най-доверените куриери на Рашид. Юсуф предаваше закодираните съобщения на Рашид. Тази вечер той очакваше телефонно обаждане от човек в Германия. Юсуф смяташе, че човекът е водач на новосформирана клетка в Хамбург. В Хамбург обаче нямаше никаква новосформирана клетка. Тя бе измислица на Картър и екипа в Рашидистан.

— Седнал е на предната седалка на онова дайхацу — каза Картър и кимна към един от грамадните екрани в оперативния център. — В момента се придвижват по един уединен път в долината Рафад в Йемен. Преди около час взеха още двама души. Имаме основания да смятаме, че един от двамата е Рашид ал Хусейни. След десет минути нашият ръководител на клетка в Хамбург ще се обади на Юсуф. Инструктиран е възможно най-дълго да го задържи на линия. Ако имаме късмет, Рашид ще каже нещо по време на разговора. Както знаете, Рашид е от приказливите. Навремето направо подлудяваше агентите в Лангли, които се занимаваха с него. Никога не си затваря проклетата уста.

— Кой решава дали да се стреля? — попита Габриел.

— От АНС ще ми съобщят дали чуват и други гласове, както и дали са постигнали положителна идентификация. Ако компютрите потвърдят, че той е там, незабавно ще го ликвидираме. Ако обаче има дори капчица съмнение, заповедта е да не се стреля. Не забравяйте, че последното, което искаме да се случи сега, е да убием Юсуф, преди да ни е отвел до мишената.

— Искам да слушам — каза Габриел.

— Затова те повиках.

Габриел си сложи слушалки. Десетте минути изминаха бавно. После агентът от Хамбург се обади по телефона на Юсуф. Разговорът започна на арабски. Габриел се абстрахира от гласовете. За момента те не бяха от значение. Кажи ми нещо — мислеше той. — Кажи ми нещо важно, дори и да е поредната ти лъжа.

Юсуф и лъжливият ръководител на терористична клетка в Хамбург все още разговаряха, но диалогът им очевидно отиваше към края си. До този момент не се бе чул никакъв звук в задния план, с изключение на тракането на автомобила по разбития йеменски път. Накрая Габриел чу онова, което очакваше — непринуден коментар, нищо повече. Дори не си направи труда да си го преведе. Целта му бе да разпознае интонацията и тембъра на гласа. Да, това бе гласът, който го бе осъдил на смърт в Руб ел Хали.

Искаш ли да приемеш исляма и да станеш мюсюлманин?

Габриел се обърна към Ейдриън Картър. Той говореше напрегнато по телефона с някого от Агенцията за национална сигурност. Алон се изкуши да попита защо още чакат, но знаеше какво ще му отговорят. Чакаха компютрите да потвърдят онова, което той вече знаеше: че гласът от задната седалка е на Рашид ал Хусейни. Той гледаше как автомобилът лъкатуши по йеменския път и слушаше как двамата джихадисти — истинският и фалшивият — приключват разговора си. Картър тръшна със сила телефонната слушалка в изблик на нехарактерна за него ярост.

— Съжалявам, че те извиках за нищо — каза той. — Може би другия път.

— Друг път няма да има, Ейдриън.

— Защо?

— Защото всичко ще приключи сега.

Картър се поколеба.

— Ако дам нареждане безпилотният „Предътър“ да стреля — каза той, — четирима души ще загинат. Включително и Юсуф.

— Всичките са терористи — каза Габриел. — А един от тях е Рашид ал Хусейни.

— Убеден ли си? — за последен път запита Картър.

— Издай нареждането, Ейдриън.

Картър посегна към телефона, който го свързваше с оператора на безпилотния самолет, но Габриел го спря.

— Какво има? — учуди се Картър.

— Нищо — каза Габриел. — Просто изчакай минута.

Той се вгледа в часовника. След трийсет секунди кимна:

— Сега!

Картър предаде заповедта и дайхацуто изчезна в ослепително бял взрив. Неколцина от екипа в Рашидистан спонтанно заръкопляскаха, но Ейдриън седеше, закрил с ръце лицето си, без да казва нищо.

— Правил съм това стотици пъти — най-сетне рече той, — но всеки път ми призлява.

— Той заслужаваше да умре. Ако не за друго, заради Надия.

— Тогава защо се чувствам така зле?

— Защото в края на краищата това е мръсна работа. Дори и когато издаваш нареждане за убийство от другия край на планетата.

— А защо ме накара да изчакам?

— Виж колко часът е сега в Йемен.

Беше точно 10,03 сутринта — същият час, в който самолетът на полет 93 на „Юнайтед Еърлайнс“ бе паднал край Шанксвил, Пенсилвания, вместо да порази предполагаемата си мишена — сградата на Капитолия. Картър не каза нищо повече. Дясната му ръка трепереше.

* * *

Оставаше един последен въпрос за разрешаване. В крайна сметка всичко бе сведено до обикновена сделка: пет милиона долара за едно име. То беше осигурено от Файсал Кахтани — стария източник на Шамрон от саудитските разузнавателни служби. Както можеше да се очаква, петте милиона бяха депозирани в цюрихския клон на Трансарабска банка.

Те поставиха обекта под наблюдение и в продължение на няколко седмици дискутираха какво точно да предприемат. От своя престол в град Тиберия Шамрон нареди да бъде въздадено старозаветно правосъдие. Ала Узи Навот, чието влияние бе нараснало значително, успя да отмени заповедта му. Габриел насмалко не бе загинал в името на американската мания за справедливост и сега Навот при никакви обстоятелства не бе склонен да погуби всичко заради някаква прибързана тайна операция в столицата на Съединените щати. Освен това, изтъкна той, самият факт, че разкриваха на американците името на един предател, щеше да добави нови активи в сметката на булевард „Цар Саул“.

Узи изчака следващото си официално посещение във Вашингтон, преди да подшушне името на Ейдриън Картър. В замяна поиска само едно. Картър се съгласи с готовност. Това бе най-малкото, което можеха да сторят, каза той.

Наблюдението на обекта се пое от Бюрото. Те започнаха да анализират всичките му телефонни разговори, разплащанията с кредитни карти и съдържанието на компютрите му. Не след дълго вече разполагаха с необходимата информация, за да преминат към следващия етап — действията. Изпратиха самолет до Корнуол. После оставиха тебеширен знак в основата на една дървена табела край булевард „Макартър“. И зачакаха.

* * *

Тебеширеният знак беше с формата на кръст. Това заинтригува Елис Койл, понеже виждаше такъв за първи път. Знакът означаваше, че връзката на Койл искаше да се срещнат лице в лице. Рискът беше голям — всяка лична среща между източник и надзорник криеше сериозни опасности, — но пък беше рядка възможност.

Койл изтри знака с върха на обувката си и навлезе в парка с Люси. Все още не бе откачил повода от нашийника на кучето. Не смееше да я пусне. Една свадлива стара вдовица от Спринг Вали наскоро му бе вдигнала скандал, че не събирал изпражненията на Люси. Заплашваше го глоба, а можеше дори да го призоват за обяснение в полицията. Последното, от което се нуждаеше Елис в момента, бяха разправии с органите на реда. Не и при положение че му оставаха броени седмици до заслужената почивка. Той си даде дума да изостави своите размирни навици и тайничко се зае да планира кончината на омразния малък мопс на вдовицата.

Вече минаваше девет часът, а полянката в края на алеята потъваше в сумрак. Койл хвърли поглед към масите за пикник и различи тъмния силует на мъж, който седеше сам. Той поведе Люси на кратък оглед за записващи устройства, а след това се запъти към масата с непознатия. Едва когато наближи на няколко крачки, осъзна, че това не е човекът от саудитското разузнаване, с когото поддържаше връзка. Този мъж имаше прошарена коса на слепоочията и зелени очи, които сякаш светеха в мрака. Те погледнаха кучето по начин, който предизвика у Койл тръпки.

— Извинете — рече Елис. — Взех ви за друг.

Той се обърна да си ходи, но чу зад себе си гласа на непознатия:

— За кого по-точно?

Койл отново се обърна. Човекът със зелените очи седеше на същото място.

— Кой сте вие? — попита го Койл.

— Аз съм този, когото ти продаде на саудитското разузнаване за трийсет сребърника, заедно с Надия ал Бакари. Ако зависеше от мен, бих те изпратил в ада заради постъпката ти. Но днес е твоята щастлива вечер, Елис.

— Какво искате?

— Исках да погледам лицето ти, докато ти поставят белезниците.

Койл отстъпи ужасен назад и трескаво се заоглежда. Мъжът на масата само се усмихна леко.

— Питах се дали ще посрещнеш съдбата си със същото достойнство, с каквото тя посрещна своята. Сега виждам отговора.

Койл пусна каишката на Люси и хукна да бяга, но миг по-късно бе обграден от агенти на ФБР. Габриел остана в парка, докато отведоха Койл, а после се отправи по алеята към булевард „Макартър“. По обяд на следващия ден вече беше в Корнуол.