Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (31)

31.
Серенкур, Франция

Всички от екипа излязоха бавно от стаята, с изключение на Ели Лавон, който остана край прозорците, и Габриел, който седна на освободеното от Сара място. Известно време той гледа Надия, почтително смълчан. После със сериозен тон, заимстван от Шамрон, започна да й разказва за харизматичния ислямски духовник на име Рашид ал Хусейни, за обещаващата операция на ЦРУ, която се бе обърнала изцяло наопаки, и за смъртоносната терористична мрежа, която страдаше от недостиг на средства за постигане на висшите си цели. Изложението бе извънредно изчерпателно. Когато Габриел приключи, слабото есенно слънце вече се бе скрило и стаята тънеше в сумрак. Лавон се бе превърнал в тъмен силует, чиято разрошена коса наподобяваше ореол. Надия остана да седи неподвижно в края на дългото канапе. Краката й бяха свити под нея, а ръцете — скръстени под гърдите. Тъмните й очи бяха вгледани в Габриел, без да мигат, сякаш позираше за портрет. Портрет на разбудена жена, помисли си той, маслени бои върху платно, дело на неизвестен автор.

В съседното помещение се разнесе нечий смях. Когато утихна, се чу музика. Надия притвори очи и се заслуша.

— Това Майлс Дейвис ли е? — запита тя.

— „Скъпият стар Стокхолм“^[1] — отвърна Габриел, кимайки бавно.

— Винаги съм харесвала Майлс Дейвис, въпреки че като ревностен уахабист, баща ми известно време се опитваше да ме отучи да слушам каквато и да било музика. — Тя направи пауза, заслушана в пиесата. — Освен това обичам и Стокхолм. Да се надяваме, че Рашид няма да реши да го постави в списъка с мишените си.

— Един много мъдър човек веднъж ми каза, че надеждата не е приемлива стратегия, когато става дума за човешки живот.

— Сигурно е така — каза Надия. — Но пък в момента надеждата е доста модерна във Вашингтон.

Габриел се усмихна:

— Все още не сте отговорили на въпроса ми, Надия.

— На кой по-точно?

— Кое беше по-болезнено да научите? Че баща ви е терорист или че ви е лъгал?

Тя се вгледа в Габриел с напрегнат поглед. После извади пакет „Вирджиния Слимс“ от дамската си чанта, запали цигара и предложи пакета на Алон. Той отказа с рязко движение.

— Боя се, че въпросът ви издава дълбоко невежество по отношение на саудитската култура — каза накрая тя. — Баща ми беше силно повлиян от Запада, но въпреки това си оставаше преди всичко мъж саудитец. Което означава, че държеше живота ми в ръцете си, съвсем буквално. Дори след смъртта му аз все още изпитвам страх. Дори след смъртта му никога не съм си позволявала да изпитвам разочарование от него.

— Но вие едва ли сте били типичната саудитска дъщеря.

— Така е — съгласи се тя. — Баща ми ми предоставяше голяма свобода, когато бяхме на Запад, но не и в Саудитска Арабия и в личните ни отношения. Баща ми беше като крал Ал Сауд. В семейството беше абсолютен монарх. И аз знаех точно какво ще последва, ако прекрача някоя граница.

— Заплашвал ли ви е?

— Не, разбира се. Баща ми никога не е отправял към мен и една остра дума. Не беше и нужно. Жените в Саудитска Арабия си знаят мястото. Още в мига на първата им менструация те биват скрити под черно було. И горко им, ако опозорят името на мъжа, който господства над тях.

Надия бе поизправила гръб, сякаш бе започнала да мисли за стойката си. Смътната светлина на огъня заличаваше от лицето й първите белези на възрастта. В момента тя изглеждаше досущ като дръзката и поразително красива млада жена, която за първи път бяха видели няколко години по-рано да се носи грациозно по паветата на Мейсънс Ярд. Надия тогава беше просто досадна пречка в операцията срещу нейния баща. Габриел бе изумен, че разглезената дъщеря на Зизи ал Бакари се бе превърнала в изтънчената и интелигентна жена, седяща срещу него.

— Честта и доброто име са много важни за арабския мъж — продължи тя. — Честта е всичко. Този урок научих по доста болезнен начин, когато бях само на осемнайсет. Една от най-добрите ми приятелки се казваше Рена. Произхождаше от добро семейство, далеч не толкова заможно като нашето, но все пак състоятелно. Рена имаше тайна. Беше влюбена в красив млад египтянин, с когото се бяха запознали в един търговски център в Рияд. Срещаха се тайно в неговия апартамент. Предупреждавах я, че играе много опасна игра, но тя отказваше да я прекрати. Накрая двамата с египтянина бяха заловени от Мутава — саудитската религиозна полиция. Бащата на Рена се чувстваше толкова унизен, че предприе единственото уместно за него действие.

— Убийство на честта?

Надия бавно кимна.

— Оковаха Рена с тежки вериги. После пред очите на цялата фамилия я хвърлиха в басейна пред собствения й дом. Майка й и сестрите й бяха заставени да гледат. Те останаха безмълвни. Не сториха нищо. Бяха напълно безсилни.

Надия замълча умислено. След няколко минути продължи:

— Когато научих за случилото се, бях смазана. Как можеше един баща да постъпи толкова варварски, толкова примитивно? Как можеше да погуби собственото си дете?! Ала когато зададох тези въпроси на собствения си баща, той ми отговори, че такава е била волята на Аллах. Че Рена е трябвало да бъде наказана за безразсъдното си поведение. Че не е имало друга възможност. — Тя направи пауза. — Никога няма да забравя изражението на баща ми, докато произнасяше тези думи. Същото изражение видях на лицето му няколко години по-късно, когато видя телевизионните репортажи за рухването на Световния търговски център. Каза, че било ужасна трагедия, но такава била волята на Аллах. Това просто трябвало да бъде извършено.

— Изпитвали ли сте подозрения, че баща ви е замесен в тероризма?

— Разбира се, че не. Смятах, че тероризмът е занимание за ненормални джихадисти като Бин Ладен и Зауахири, не за хора като баща ми. Зизи ал Бакари беше бизнесмен и колекционер на изобразително изкуство, а не масов убиец. Или поне така смятах тогава.

Цигарата й бе догоряла. Тя смачка угарката в пепелника и запали друга цигара.

— Сега, от дистанцията на времето, виждам ясно, че съществува връзка между смъртта на Рена и убийството на три хиляди невинни души при атентатите от 11 септември. И двете събития имат общ корен. Мохамед Абдул Уахаб. Докато неговата идеология на омразата не бъде изкоренена, ще има още терористични актове и ще умират девойки като Рена. Всичко, което правя, е посветено на нея. Рена е моята пътеводна светлина, моят маяк.

Надия хвърли поглед към ъгъла на стаята, където, обгърнат в мрак, седеше Лавон.

— Дали Макс все още се съмнява?

— Не — отговори Габриел. — Ни най-малко.

— А какво мисли сега?

— Смята, че ще бъде чест да работи с вас, Надия. И аз съм на същото мнение.

Тя се вгледа в огъня и в продължение на няколко минути остана мълчалива.

— Чух вашето предложение — заговори накрая. — И отговорих на възможно най-много от въпросите ви. Сега, на свой ред, искам да ви задам няколко въпроса.

— Питайте каквото пожелаете.

Надия се усмихна едва забележимо.

— Може би е време да отворим виното, което донесох. Винаги съм смятала, че бутилка „Шато Латур“ е способна да смекчи и най-неприятния разговор.