Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (2)

2.
Париж

Първата бомба избухна в 11,46 часа на „Шан-з-Елизе“. Директорът на френските служби за сигурност по-късно заяви, че не е получил никакво предупреждение за предстоящ атентат — твърдение, което навярно би развеселило неговите критици, ако не бяха многобройните жертви. Предупредителните знаци бяха очебийни, твърдяха те. Единствено слепец или човек, който съзнателно си е затварял очите, не би ги забелязал.

За Европа моментът на атентата едва ли можеше да е по-неблагоприятен. След десетилетия безотговорно пилеене на средства огромна част от континента сега се намираше на ръба на финансовата катастрофа. Държавните дългове растяха, хазните бяха празни, а разглезеното европейско население застаряваше и се обезверяваше. Бе настъпил часът за строги икономии. В подобна обстановка нищо не можеше да остане неприкосновено. Бюджетите за здравеопазване, висше образование, култура, даже и пенсиите — всичко подлежеше на сериозни съкращения. По така наречената „периферия“ на Европа по-неукрепналите икономики рухваха една след друга като плочки от домино. Гърция бавно потъваше в Егейско море, Испания беше „на животоподдържащи системи“, а ирландското икономическо чудо се бе оказало просто една химера. В заседателните зали на брюкселските институции мнозина еврократи вече се осмеляваха да изричат на глас някога немислимото: че мечтата за европейска интеграция загива. А в най-мрачните мигове някои от тях дори си задаваха въпроса дали не загива и самата Европа.

През този ноември рухна и поредната наивна представа, че Европа е способна да поема безчетните вълни мюсюлмански емигранти, прииждащи от бившите й колонии, и в същото време да съумява да съхрани своята култура и начин на живот. Някогашната временна програма за задоволяване недостига на работна ръка след Втората световна война необратимо бе изменила облика на целия континент. Неподатливи на контрол мюсюлмански квартали опасваха почти всеки по-голям европейски град, а няколко държави сякаш бяха обречени да бъдат обитавани от преобладаващо мюсюлманско население още преди да изтече векът. Никой от властимащите не се бе сетил да се допита до коренните европейци, преди да бъдат отворени границите. И сега, след години бездействие, европейците започваха да се противят. Дания бе наложила драконовски ограничения върху браковете с имигранти. Франция бе забранила носенето на хиджаб^[1] на обществени места. А швейцарците, които иначе едва се търпяха едни други, единодушно бяха решили да не позволят спретнатите им градчета и селца да бъдат загрозявани от минарета. Ръководителите на Великобритания и Германия категорично бяха обявили, че мултикултурализмът — действителната религия на пост християнска Европа — вече е изпята песен.

Мнозинството бе решено повече да не се огъва пред волята на малцинството, заявяваха те. Нито пък да затваря очите си за набиращия сила в европейското общество екстремизъм. Старото съперничество между християнството и исляма очевидно навлизаше в нова и опасна фаза. Мнозина се страхуваха, че борбата ще се окаже неравна. Едната страна бе омаломощена от старостта и твърде самодоволна. Другата бе като барутен погреб, който можеше да се възпламени от няколко карикатури на Мохамед в датски вестник.

Едва ли имаше място, където проблемите на Европа да изпъкват по-отчетливо, отколкото в Клиши су Боа взривоопасното арабско предградие на Париж. Именно тук бе хвръкнала искрата, подпалила масовите размирици из цяла Франция през 2005 г. Предградието се славеше с едно от най-високите нива на безработица и престъпност в страната. Толкова опасно беше в Клиши су Боа, че дори френската полиция се въздържаше да навлиза в неспокойните жилищни комплекси — включително в този, където с дванайсетчленното си семейство живееше Назим Кадир, 26-годишен алжирец, работещ в знаменития ресторант „Фуке“.

През тази ноемврийска утрин той излезе от квартирата си още по тъмно и отиде да се пречисти в джамията, построена със саудитски пари и обслужвана от саудитски имам, който не говореше френски. Когато приключи с молитвата, най-важния от Петте стълба на исляма, се качи на автобус 601АВ до източното предградие Льо Ренси, а сетне се прехвърли на влак от Регионалната експресна мрежа, с който пътува до гара Сен Лазар. Оттам се прехвърли на парижкото метро, за да премине последната отсечка от пътуването си. През цялото време той не събуди подозрение било у органите на реда, било у останалите пасажери. Дебелото му яке добре прикриваше жилетката с експлозиви отдолу.

Слезе на метростанция „Жорж V“ в обичайния за него час — 11,40, изкачи стълбите и тръгна по „Шан-з-Елизе“. Малцината щастливци, които щяха да оцелеят след предстоящия огнен ад, впоследствие щяха да разказват, че не са забелязали абсолютно нищо необичайно в поведението му. Само собственикът на известен цветарски магазин щеше да твърди, че му е направила впечатление странната решителност в неговата походка, докато наближавал входа на ресторанта. По това време сред хората на улицата бяха френският заместник-министър на правосъдието, водещ новините в частна телевизия, манекенка, чиято снимка бе на корицата на последния брой на списание „Вог“, ромска просякиня, държаща за ръка невръстно дете, както и група шумни японски туристи. Атентаторът хвърли последен поглед към часовника си. Сетне разкопча ципа на якето си.

Впоследствие така и не се установи дали самовзривяването му се е предхождало от традиционния вик „Аллаху акбар!“. Неколцина от оцелелите твърдяха, че са го чули, други се кълняха, че е задействал взривното устройство безмълвно. А що се отнася до звука от самата експлозия, най-близо намиралите се оцелели нямаха никакъв спомен, понеже тъпанчетата им бяха увредени на момента. Всички обаче разказваха за ослепителен проблясък на бяла светлина. „Светлината на смъртта“, нарече я един от тях, защото такава била светлината, която човек виждал, когато се изправел за първи път лице в лице с Бог.

Самата бомба беше гениално замислена и изработена. Не беше като взривните устройства, за сглобяването на които човек можеше да открие инструкции в интернет или в брошурите, предавани от ръка на ръка в салафистките^[2] джамии из Европа. Тя бе усъвършенствана по време на въоръжените конфликти в Палестина и Месопотамия. Натъпкана с потопени в миша отрова гвоздеи — характерен за самоубийците атентатори от „Хамас“ прийом, — взривявайки се, тя покосяваше всички наоколо в огромен радиус. Ударната й вълна беше толкова мощна, че стъклената пирамида пред Лувъра, отстояща на повече от два километра източно от мястото на взрива, се бе разтърсила. Минувачите в непосредствена близост до атентатора бяха разкъсани на парчета, разсечени наполовина или обезглавени — подобаващо наказание за неверниците. Даже и на трийсет-четирийсет крачки от мястото на взрива имаше осакатени хора. В най-отдалечените краища на периметъра на поражение труповете бяха без външни наранявания. Те бяха умъртвени от ударната вълна, която бе разкъсала вътрешните им органи като невидимо цунами. На тези хора съдбата бе отредила късмета да издъхнат от вътрешни кръвоизливи.

На полицаите, които пристигнаха първи, им прилоша от гледката. Навсякъде имаше човешки крайници, на които се виждаха обувки и строшени ръчни часовници със стрелки, застинали на 11,46 часа. Разнасяше се тревожният звън на мобилни телефони. И сякаш като последно оскърбление към жертвите, останките на атентатора бяха пръснати навсякъде из техните останки. Изключение правеше само главата му, която бе открита на покрива на един товарен камион на повече от тридесет метра от мястото. Лицето му бе застинало в неестествено спокойно изражение.

Френският министър на вътрешните работи пристигна на мястото на трагедията десетина минути по-късно. Оглеждайки касапницата, той отбеляза: „Багдад се пренесе в Париж!“. Седемнайсет минути по-късно същото се случи и в копенхагенския увеселителен парк „Тиволи Гардънс“, където по пладне, в 12,03 ч., друг атентатор самоубиец се взриви сред голяма група деца, чакащи на опашка за увеселително влакче. Датските служби за сигурност бързо установиха, че този шахид е родом от Копенхаген, че е получил образованието си в датската образователна система и е женен за датчанка. Очевидно въобще не се бе трогнал от факта, че собствените му деца посещаваха същото училище като жертвите му.

За всички служби за сигурност в Европа случилото се бе сбъднат кошмарен сценарий — координирани и изкусно осъществени атентати, замислени от умел стратег. Специалистите изпитваха сериозни опасения, че терористите скоро ще нанесат нови удари. Нямаха обаче представа къде и кога.