Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (7)

7.
Ню Скотланд ярд, Лондон

Едва ли един оперативен работник от разузнаването — макар и бивш — би могъл да извърши по-сериозно провинение от това да се остави да бъде арестуван от органите на властта в чужда държава. Тъй като Габриел от дълго време вече живееше на предела на тайния свят, подобна участ го бе сполитала доста по-често, отколкото други негови колеги. Опитът го бе научил, че за подобни случаи имаше установен ритуал — танц кабуки, който трябваше да приключи, преди да се намесят по-висшите органи. Той добре познаваше стъпките на танца. За щастие същото се отнасяше и за домакините му.

Броени минути след атентата той бе задържан и веднага след това прехвърлен в Ню Скотланд Ярд — щабквартирата на лондонската полиция. Още с пристигането бе отведен в стая за разпити без прозорци, където се погрижиха за многобройните му наранявания. Донесоха му и чаша чай, но той не я докосна. Не след дълго при него влезе старши следовател от отдела за контратероризъм. Той прегледа документите на Габриел с напълно оправдан скептицизъм и после се опита да изясни последователността на събитията, принудили „господин Роси“ да извади личното си оръжие в Ковънт Гардън Маркет, секунди преди там да се самовзриви терорист. Габриел се изкушаваше на свой ред да му зададе някои въпроси. Изгаряше от нетърпение например да разбере защо двамата спецполицаи от СО-19 бяха решили да неутрализират тъкмо него, а не терориста, очевидно готвещ се да извърши масово убийство. Но се въздържа и вместо това отговаряше на всеки въпрос на следователя, декламирайки един телефонен номер. „Позвънете на него — казваше той, потупвайки с пръст по бележника, където следователят го беше записал. — Ще ви отговорят от една солидна сграда недалеч оттук. Веднага ще познаете името на човека от другата страна на линията. Или поне би трябвало да го познаете.“

Габриел не знаеше името на следователя, който в крайна сметка набра номера. Не знаеше и кога точно бе станало това. Знаеше само, че престоят му в Ню Скотланд Ярд се проточи далеч по-дълго от необходимото. Наближаваше полунощ, когато следователят най-сетне го поведе по поредица от ярко осветени коридори към главния вход на сградата. В лявата си ръка носеше плика с вещите на Габриел. По неговите размер и форма Габриел прецени, че там липсва 9-милиметровата берета.

Навън приятното следобедно време бе отстъпило на пороен дъжд. Паркирана под прикритието на стъкления портик, тъмна лимузина „Ягуар“ го очакваше с двигател, работещ на празен ход. Габриел пое плика от следователя и отвори задната врата на автомобила. Вътре, елегантно кръстосал крака, седеше човек, който сякаш бе създаден именно за това. Бе облечен в тъмносив костюм по мярка и сребриста вратовръзка, която подхождаше на цвета на косата му. Неговите светли очи, обикновено непроницаеми, сега издаваха, че е прекарал дълга и тежка вечер. Като заместник-директор на МИ5, Греъм Сиймор носеше на плещите си тежката отговорност да брани Британските острови от екстремисткия ислям. А сега за пореден път, въпреки най-старателните усилия на неговия отдел, екстремистите бяха надделели.

Макар двамата да си бяха сътрудничили многократно, Габриел не знаеше много за личния живот на Греъм Сиймор. Беше му известно, че съпругата му се казва Хелън, че той я обожава и че имат син, който управляваше парите на вложители в нюйоркския клон на известна британска финансова институция. Всичко друго, което Габриел знаеше за личните дела на Сиймор, бе научил от съдържанието на обемните папки в архивите на Службата. Този човек беше реликва от славното минало на Великобритания, страничен продукт на горната средна класа, отгледан, възпитан и програмиран за ръководител. Вярваше в Бог, ала не с твърде голяма ревност. Вярваше в родината си, но не беше сляп за недостатъците й. Беше добър в голфа и някои други спортове, но често бе готов да отстъпи пред по-слаб съперник в името на значима кауза. Беше човек, на когото се възхищаваха и — най-същественото — на когото можеше да се разчита — качество, което се срещаше рядко сред шпионите и служителите на тайната полиция.

Греъм Сиймор обаче не беше човек с безкрайно търпение и в момента за това свидетелстваше мрачното му изражение. Той измъкна брой на „Телеграф“ от джоба на гърба на предната седалка и го пусна в скута на Габриел. Заглавието на първа страница гласеше: „Царство на терора“. Под него имаше три снимки, запечатали последствията от трите атентата. Габриел разгледа снимката на Ковънт Гардън Маркет, за да провери дали не присъстваше на нея, но видя единствено жертвите. Тази снимка отразяваше провала, помисли си той. Осемнайсет мъртви, десетки тежко ранени, сред които бяха и двамата полицаи, които го бяха повалили. И причината за всичко това беше изстрелът, който не му бяха позволили да произведе.

— Ужасно кървав ден — уморено рече Сиймор. — Изглежда, единственото по-лошо нещо, което би могло да се случи, е пресата да научи за теб. И още преди привържениците на конспиративни теории да са си начесали езиците, целият ислямски свят ще е убеден, че атентатите са замислени и извършени от Службата.

— Бъди сигурен, че вече са плъзнали подобни слухове. — Габриел върна вестника на Сиймор и попита: — Къде е жена ми?

— В хотела, където сте отседнали. Поставил съм свои хора във фоайето. — Сиймор направи пауза и после добави: — Едва ли е нужно да ти казвам, че не е особено доволна от теб.

— По какво разбра? — Ушите на Габриел още пищяха от взрива. Той затвори очи и попита как полицаите, които го бяха обезвредили, са успели да го открият толкова бързо.

— Както сигурно се досещаш, разполагаме с широк набор от разнообразни технически средства.

— Като например моя телефон и вашата мрежа от камери за наблюдение?

— Именно — отвърна Сиймор. — Успяхме да определим точното ти местоположение броени секунди след като разговаряхте с Киара. Препратихме информацията към „Златната команда“, кризисния оперативен център на лондонската полиция, а те незабавно изпратиха по петите ти два екипа от специалните части.

— Вероятно са били някъде наблизо.

— Така е — потвърди Сиймор. — След атентатите в Париж и Копенхаген сме обявили повишена бойна готовност. Редица екипи са разположени във финансовия район и на места, където обикновено се събират туристи.

— Но защо повалиха мен, а не атентатора самоубиец?

— Защото нито Скотланд Ярд, нито службите за сигурност желаят второ фиаско като това с Де Менезеш. След неговата смърт бяха въведени редица нови изисквания и процедури, за да се предотвратят други подобни случаи. Достатъчно е да се отбележи, че един сигнал вече не е достатъчен, за да се предприемат крайни мерки. Дори източникът на сигнала да е самият Габриел Алон.

— И затова загинаха осемнайсет невинни жертви?

— Ами ако не беше терорист? Ако беше друг уличен комедиант или човек с психическо разстройство? Тогава щяха да ни изгорят на клада.

— Но той не беше нито уличен комедиант, нито човек с психическо разстройство, Греъм. Казах ви го.

— По какво разбра?

— Та той все едно носеше на врата си табелка, на която бяха изписани намеренията му.

— Толкова очевидни ли бяха?

Габриел изброи признаците, които първоначално бяха събудили подозренията му. След това обясни как бе стигнал до заключението, че терористът смята да се взриви в 14,37 часа. Сиймор го изслуша и бавно поклати глава.

— Вече съм спрял да броя колко часове отделяме, за да обучаваме полицейските служители да идентифицират потенциални терористи. Да не говорим за милионите, които сме инвестирали в софтуер за разпознаване на поведенчески белези в сниманото от камерите. И въпреки всичко, атентатор самоубиец успя да влезе в Ковънт Гардън Маркет, без абсолютно никой да го забележи. С изключение на теб, разбира се.

Сиймор замълча и потъна в мрачен размисъл. Движеха се на север по ярко осветената Риджънт Стрийт. Габриел опря уморено глава на прозореца и попита дали вече се знае името на атентатора самоубиец.

— Казва се Фарид Хан. Родителите му са емигрирали във Великобритания от Лахор някъде към края на седемдесетте години на миналия век, но самият той е роден в Лондон. И по-точно в Степни Грийн — поясни Сиймор. — Като много други британски мюсюлмани от това поколение, Фарид отхвърля умерените и аполитични религиозни убеждения на своите родители и става ислямист. Към края на деветдесетте прекарва по-голямата част от времето си в джамията на Уайтчапъл Роуд, Източен Лондон. Не след дълго се издига като уважаван член на радикалните групировки „Хизб ут Тахрир“ и „Ал Мухаджирун“.

— Явно поддържате негово досие.

— Така е — отговори Сиймор, — но не по причините, за които вероятно предполагаш. Фарид Хан за нас беше лъч светлина, надежда за бъдещето. Поне така смятахме.

— Надявали сте се, че сте го вкарали в правия път?

Сиймор кимна.

— Скоро след атентатите на 11 септември Фарид се присъедини към една група, наречена „Нови начала“. Нейната цел бе да разубеждава войнствени екстремисти и да ги връща към основното течение в исляма и преобладаващото британско обществено мнение. Смятаха Фарид за един от най-големите си успехи. Той обръсна брадата си. Прекъсна отношенията със старите си приятели. Завърши с почти пълно отличие Кингс Колидж и постъпи на работа в неголяма лондонска рекламна агенция. Преди броени седмици дори се сгоди за девойка от стария си квартал.

— И вие го зачеркнахте от списъка си?

— В определен смисъл — кимна Сиймор. — Очевидно всичко е било хитро замислена заблуда. Фарид буквално е бил бомба със задействан часовников механизъм.

— Имате ли представа кой го е задействал?

— В момента хората от отдела ми преглеждат телефона и компютъра му, както и видеозаписа, който е оставил. Ясно е, че атентатът му има връзка с тези в Париж и Копенхаген. Дали трите са били координирани от бивши членове на върхушката на Ал Кайда или от някаква нова организация — мненията по този въпрос са различни. Каквото и да се окаже обаче, то не е твоя грижа. Ролята ти в този случай официално приключи.

Ягуарът прекоси Кавендиш Плейс и се спря пред входа на хотел „Лангам“.

— Бих искал да получа оръжието си.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Сиймор.

— Колко време ще трябва да остана тук?

— От Скотланд Ярд биха искали да останеш в Лондон до края на почивните дни. А в понеделник сутрин можеш да се върнеш в крайбрежната си къща и да се концентрираш единствено върху Тициан.

— Откъде знаеш за Тициан?

— Знам всичко. Освен как да попреча на роден във Великобритания мюсюлманин да извърши масово убийство в Ковънт Гардън.

— Аз можех да го спра, Греъм.

— Така е — замислено потвърди Сиймор. — А ние щяхме да ти се отплатим, разкъсвайки те на парчета.

Габриел излезе от колата, без да каже и дума повече. „Ролята ти в този случай официално приключи“ — промърмори той на влизане в лобито. Дълго след това не спря да си го повтаря като мантра.