Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (23)

23.
Париж

След края на операцията екипът на Габриел щеше да си спомня този период от подготовката като един от най-неприятните в кариерата им. Причината бе в Габриел, чиято раздразнителност помрачаваше атмосферата навсякъде в Тревил. Той се заяждаше за разположението на наблюдателните постове, критикуваше резервните планове и веднъж дори предложи да се преместят на друго място. При други обстоятелства никой от екипа нямаше да се колебае да му отвърне подобаващо, но сега всички усещаха, че нещо във връзка с тази операция бе изострило нервите на Габриел. Дина допусна, че го терзаеха ужасяващите спомени за атентата в Ковънт Гардън Маркет и съжаленията за изстрела, който не бе успял да направи, но това бе отхвърлено от Ели Лавон. Не спомените от Лондон тормозеха техния ръководител, предположи Лавон, а по-скоро онези от Кан. Там Габриел бе изневерил на едно свое лично правило, убивайки Зизи пред очите на дъщеря му. Като поръчител на множество масови убийства, Зизи ал Бакари несъмнено заслужаваше да умре. Ала нямаше нужда единствената му дъщеря — Надия, да става свидетел на смъртта му.

Само Зоуи Рийд оставаше незасегната от нервните изблици на Габриел. Тя изкара един последен спокоен ден в Ню Йорк, а след това, в пет и трийсет следобед, отлетя за Париж с полет 17 на „Ер Франс“. Като опитен пътник, тя носеше само малка чанта с най-необходимото за денонощие и куфарче, в което държеше преносимия си компютър и един пакет с журналистически проучвания, сред които папка със свръхсекретни материали и подробни указания за стратегията, към която щеше да се придържа по време на предстоящия обяд. Последните й бяха връчени веднага след като самолетът излетя от нейния съсед по място — агент от нюйоркския клон на Службата. Непосредствено преди кацане той отново си ги прибра.

Тъй като все още притежаваше британски паспорт, Зоуи премина през митническите пунктове по експресната линия за граждани на ЕС, а след това си нае кола и се отправи към градския център. Наближаваше девет часът, когато пристигна пред „Крийон“. След като се настани в хотелската стая, тя се преоблече в анцуг и излезе да потича в градината Тюйлери. Към единайсет и половина отиде във фризьорския салон до хотела, за да измият и изсушат косата й, а после се върна в стаята си и се подготви за обяда. Излезе от по-рано и когато внушителният старинен часовник в изисканото фоайе удари тринайсет и петнайсет, тя чакаше със сключени ръце, за да прикрие притеснението си.

По това време в „Крийон“ беше спокойно — бе настанало ежегодното примирие във вечната битка между летния сезон и пренаселените със знаменитости зимни празници. Главният портиер — мосю Дидие, стоеше на своето място. Поставил на върха на царствения си нос очила с позлатена полурамка, той изглеждаше последният човек на земята, когото човек би попитал за напътствие. Дневният управител — немецът хер Шмит, стоеше на няколко метра встрани край рецепцията, притиснал телефон до ухото си, докато координаторката на събития Изабел се суетеше около орхидеите в преддверието. Старанието й оставаше незабелязано от отегчения арабски бизнесмен, седнал до асансьорите, и от двамата влюбени, сближили глави над две чаши капучино в прохладната сянка на вътрешния двор. Бизнесменът всъщност беше служител на многолюдния охранителен отдел на Ей Ей Би. А влюбените бяха Яков и Киара. Служителите в хотела смятаха, че са приятна двойка от Монреал, решили импулсивно да вземат самолет до Париж, за да утешат близък приятел, който преживява тежък развод.

Когато часовникът удари един и половина, Изабел се приближи до вратата и огледа с очакване навън. Беше муден парижки следобед. Зоуи хвърли поглед към двора и видя Яков да потропва с кибритена кутийка по масата. Това беше уговореният сигнал, че цялата автоколона — два мерцедеса S-класа с охранители и майбахът на Нейно височество — е напуснала сградата на Ей Ей Би на булевард „Осман“ и вече пътува към срещата. Всъщност автомобилите едва кретаха с мудния трафик по тясната уличка „Мироменил“. Щом излязоха от задръстването, стигнаха за не повече от пет минути до главния вход на „Крийон“, където ги очакваше Изабел, заобиколена от представителната половина на хотелския персонал. Работещият под прикритие за Ей Ей Би охранител вече не изглеждаше отегчен. Той бе застанал на крачка зад Зоуи, без да се опитва да прикрие факта, че носи оръжие.

Отпред шестте врати на току-що спрелите автомобили се отвориха едновременно и от тях слязоха шестима мъже, всичките членове на елитната саудитска Национална гвардия. Един от тях бе познат на Габриел и екипа му. Рафик ал Камал, широкоплещестият бивш началник на личната охрана на Зизи ал Бакари, сега работеше за неговата дъщеря. Именно Ал Камал бе направил предварителния оглед на хотела по-рано същата сутрин. Сега крачеше раболепно на крачка след Надия, която слезе грациозно от задната врата на своя майбах и влезе във фоайето, където я очакваше Зоуи със застинала на лицето усмивка и заплашващо да изскочи от гърдите й сърце.

Някъде в хранилищата за архиви на булевард „Цар Саул“ се съхраняваха множество снимки на Надия като по-млада — или както обичаше да се изразява Ели Лавон, „на Надия отпреди падението“. По време на полета си от Ню Йорк до Париж Зоуи бе получила достъп до някои доста красноречиви за развитието й фотографии. Те показваха капризна девойка малко над двайсет години — мрачно красива, разглезена и надменна, — която пушеше цигари и пиеше алкохол зад гърба на баща си, нарушаваше ученията на Мохамед, като излагаше на показ плътта си на някои от най-известните плажове в света. Смъртта на баща й бе затвърдила това поведение на Надия и бе просветлила лицето й, но без да намали хубостта й. Тя носеше снежнобяла рокля, а тъмните й коси се спускаха по раменете и плещите й подобно на сатенена пелерина. Носът й бе дълъг и прав. Очите й бяха големи и почти черни. Наниз от перли красеше карамелената й шия. Дебела златна гривна проблясваше на тънката й китка. Парфюмът й ухаеше на опияняваща смесица от жасмин, лавандула и слънце. Ръката, която подаде на Зоуи за поздрав, беше хладна като мрамор.

— Удоволствие е най-накрая да се запозная с вас — каза Надия с акцент, който издаваше единствено богаташки произход. — Слушала съм много за вашата работа.

Тя се усмихна за първи път — усмивката й бе предпазлива, не достигна до очите й. Зоуи се почувства донякъде клаустрофобично сред всичките телохранители, но Надия продължи разговора, сякаш не обръщаше внимание на присъствието им.

— Извинете, че ви накарах да дойдете чак до Париж за толкова кратко време.

— Няма защо да ви извинявам, госпожице Ал Бакари.

— Надия — поправи я тя, този път с непресторена усмивка. — Настоявам да ме наричате Надия.

Ал Камал, изглежда, нямаше търпение всички да се преместят от фоайето, също като мадам Дюбоа, която почти незабележимо пренасяше тежестта си от пети на пръсти и обратно. Зоуи усети как някой леко я хвана за лакътя и я побутна към асансьорите. Двете с Надия пристъпиха в претъпканата кабина, а на охранителите се наложи лекичко да позавъртят Зоуи за раменете, за да може да се затвори вратата. Миризмата на жасмин и лавандула в това тясно пространство имаше лек халюциногенен ефект. В дъха на Надия се долавяше лека следа от последната изпушена цигара.

— Често ли пътувате до Париж, Зоуи?

— Не колкото преди — отговори тя.

— Досега отсядали ли сте в „Крийон“?

— Всъщност сега ще ми е за първи път.

— Настоявам да ми позволите да платя стаята ви.

— Опасявам се, че не е възможно — отвърна Зоуи с мила усмивка.

— Това е най-малкото, което мога да сторя.

— Но би било и неетично.

— Защо?

— Може да се създаде впечатление, че приемам скъп подарък, за да ви представя в благоприятна светлина в материала си. Политиката на фирмата ми го забранява. Това правило спазват повечето медии… или поне онези, които държат на почтеността.

— Не си давах сметка, че съществува подобно нещо.

— Като почтена медия ли? — Зоуи се усмихна съзаклятнически. — Всъщност са най-много една-две.

— И вашата е от тях?

— Да, нашата е от тях — потвърди Зоуи. — Впрочем бих се чувствала далеч по-спокойно, ако вие ми позволите да платя обяда.

— Не бъдете глупава. Освен това — добави Надия, — аз съм убедена, че прочутата Зоуи Рийд никога не би изневерила на почтеността заради един хубав обяд в парижки хотел.

Останалата част от пътуването в асансьора премина в мълчание. Когато вратите най-сетне се отвориха, Ал Камал излезе пръв да огледа вестибюла и едва тогава бързо поведе Зоуи и Надия към апартамент „Луи XV“. Мебелите във всекидневната бяха пренаредени, за да се създаде усещане за уют и уединение. Пред високите прозорци, гледащи към площад „Конкорд“, бе поставена кръгла маса с прибори за двама. Надия огледа одобрително стаята и духна свещта, горяща сред кристала и среброто на масата. След това с движение на тъмните си очи прикани Зоуи да седне.

Последва разгръщане на салфетки, отваряне и затваряне на врати, скрита размяна на погледи и приглушени инструкции на френски и арабски. Накрая, по настояване на Надия, телохранителите се оттеглиха в коридора заедно с мадам Дюбоа, която бе видимо притеснена от мисълта, че оставя работодателката си в компанията на известната репортерка. Сомелиерът сипа няколко капки „Монтраше“ в чашата на Надия. Тя одобри виното, а после погледна оставеното на масата „Блекбъри“ на Зоуи, сякаш бе неканен гост.

— Бихте ли го изключили? — помоли тя, стараейки се думите й да не прозвучат остро. — В днешно време човек трябва да е предпазлив, що се отнася до електронните устройства. Никога не се знае кой би могъл да подслушва.

— Напълно ви разбирам — съгласи се Зоуи.

Надия остави чашата си на масата и каза:

— Убедена съм.

* * *

Ако не беше добре скритият миниатюрен предавател в хотелския апартамент, последните й думи — едновременно невинни и злокобни — сигурно щяха да са последните чути от средния на ръст мъж, крачещ из помещенията на едно шато северно от Париж. С натискане на няколко клавиша на неговия преносим компютър той възстанови аудиосигнала след краткото прекъсване. В двора на „Крийон“ влюбената двойка от Монреал бе вече заменена от две жени в средата на трийсетте. Едната имаше кафеникава коса и широк ханш. Другата беше тъмнокоса и ходеше с леко накуцване. Тя се преструваше, че чете лъскаво парижко модно списание. Това, изглежда, й помагаше донякъде да заглуши часовника, който неумолимо тиктакаше в съзнанието й.