Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (14)

14.
Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия

Кафенето се намираше в северната част на Джорджтаун, в подножието на хълма, където се намираше Бук Хил Парк. Габриел си поръча капучино на бара и излезе през френските врати в неголяма градина с виещи се по стените лози. Три от масите бяха на сянка, а четвъртата бе огряна от яркото слънце. На нея седеше жена, която четеше вестник. Беше облечена в черен анцуг, плътно прилепнал по стройното й тяло, и с безупречно чисти бели маратонки. Русата й, дълга до раменете коса беше прибрана в конска опашка. Слънчеви очила скриваха очите й, но не и удивителната й красота. Тя свали очилата, щом Габриел я доближи, и леко завъртя глава, за да му позволи да я целуне по бузата. Изглеждаше изненадана да го види.

— Надявах се да си ти — каза Сара Банкрофт.

— Ейдриън не ти ли каза?

— Той е твърде старомоден в това отношение — отвърна тя, махвайки с ръка. Гласът и начинът й на изразяване бяха сякаш от друга епоха. Като че ли говореше героиня от роман на Фицджералд. — Снощи ми изпрати кодиран имейл да бъда тук точно в девет. Трябваше да чакам до десет и трийсет. Ако никой не се появеше, трябваше да си тръгна и да се върна към обичайната си работа. Искрено се радвам, че дойде. Знаеш колко мразя да ми връзват тенекия.

— Виждам, че си носиш четиво — отбеляза Габриел и кимна към вестника.

— Не одобряваш ли?

— Агентите на Службата не четат вестници по кафенета. Това бие на очи. — Той направи пауза и после продължи: — Мислех, че вече сме те обучили, Сара.

— Така е. Но от време на време обичам да се държа като обикновен човек. А на обикновените хора им допада да почетат вестник в някое кафене в слънчев предобед.

— С пистолет „Глок“ на кръста.

— Благодарение на теб не се разделям с него.

Сара се усмихна меланхолично. Като дъщеря на заможен изпълнителен директор в Ситибанк, тя бе прекарала голяма част от детството си в Европа, където бе придобила европейско образование и бе усвоила няколко европейски езика и безупречни обноски. Беше се завърнала в Америка, за да следва в колежа в Дартмът, после бе изкарала една година в престижния лондонски Институт за изящни изкуства „Кортолд“, след което бе станала най-младата жена, защитила докторат по история на изкуствата в Харвард.

Ала в света на разузнаването Сара Банкрофт бе попаднала не заради солидното си образование, а по-скоро заради любовния си живот. Докато пишеше дисертацията си, тя бе започнала да излиза с млад юрист на име Бен Калахан, който имал нещастието да се качи на борда на полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ сутринта на 11 септември 2001 г. Бен успял да направи едно телефонно обаждане, преди самолетът да се вреже в Южната кула на Световния търговски център. Това обаждане било именно до Сара. С разрешението на Картър и посредством една изгубена картина на Ван Гог, Габриел по-късно я беше внедрил в антуража на саудитския милиардер Зизи ал Бакари, за да открият дълго търсен лидер на терористична групировка. След края на дръзката операция тя бе започнала работа в Контратерористичния център на ЦРУ. Оттогава поддържаше близък контакт със Службата и бе работила с Габриел и неговия екип многократно. Беше започнала дори любовна афера с един от оперативните агенти на Службата — Михаил Абрамов. Ако се съдеше по липсата на пръстен на ръката й, взаимоотношенията с любовника й се развиваха с по-бавни темпове, отколкото тя се бе надявала.

— Връзката ни е на приливи и отливи — рече тя, сякаш прочела мислите на Габриел.

— А в момента?

— Отлив — каза тя. — Категорично.

— Предупреждавах те да не започваш връзка с човек, който убива за родината си.

— Беше прав, Габриел. Ти винаги си прав.

— Какво се случи?

— По-добре да не навлизам в неприятни подробности.

— Той ми каза, че е влюбен в теб.

— И на мен ми го каза. Интересно, как стават тези работи!

— Да не те е наранил?

— Не мисля, че вече е възможно да бъда наранена. — Тя се усмихна неискрено и Габриел го усети.

— Искаш ли да поговоря с него?

— Боже мой, не! — каза тя. — И сама умея да си обърквам живота.

— Той участва в няколко доста тежки операции, Сара. Последната беше…

— Разказа ми — прекъсна го тя. — Понякога ми се иска да не беше оцелял в Алпите.

— Не ти вярвам.

— Прав си — призна тя неохотно. — Но ми олекна, като го казах.

— Може би така е по-добре. Хубаво е да намериш някого, който не живее на другия край на света. Някой тук, във Вашингтон.

— И как да отговоря на този някой, когато ме пита какво работя?

Габриел не отвърна нищо.

— А и годините летят. Току-що навърших…

— Трийсет и седем — довърши вместо нея той.

— Което означава, че бързо се превръщам в стара мома — заключи Сара намръщено. — Допускам, че на този етап вече мога да се надявам най-много на удобен, но лишен от страст брак със заможен възрастен мъж. Ако имам късмет, може и да ми позволи да си родя едно-две дечица, които после ще се наложи да отглеждам сама, понеже той няма да проявява интерес към тях.

— Едва ли положението е чак толкова безнадеждно.

Тя сви рамене и отпи от кафето си.

— Как вървят нещата между теб и Киара?

— Идеално — каза Габриел.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това — дяволито промърмори Сара.

— Сара…

— Не се притеснявай, Габриел. Отдавна вече съм те превъзмогнала.

Две жени на средна възраст излязоха в градината и седнаха в другия край. Сара се приведе напред и с престорена интимност попита Габриел на френски какво го води във Вашингтон. В отговор той потупа с пръст по заглавната страница на вестника.

— И откога нашият главозамайващ външен дълг е проблем за израелското разузнаване? — попита го закачливо тя.

Габриел посочи отново материала на първа страница за разразилите се сред американската разузнавателна общност дискусии относно това кой носи отговорност за трите атентата в Европа.

— А теб как те въвлякоха в това?

— Двамата с Киара бяхме решили да се поразходим из Ковънт Гардън миналия петък. Отивахме на обяд.

Лицето на Сара помръкна.

— Значи, сведенията за неизвестен мъж, който извадил огнестрелно оръжие секунди преди взрива…

— … са верни — довърши Габриел. — Можех да спася живота на осемнайсет души. За съжаление, британците не искаха и да чуят.

— И според теб кой носи отговорност за атентатите?

— Ти си експертът по тероризма, Сара. Ти ми дай отговор на този въпрос.

— Има вероятност да са замислени от старото ръководство на Ал Кайда в Пакистан — каза тя. — Но по мое мнение става въпрос за изцяло нова мрежа.

— Оглавявана от кого?

— От някого с харизмата на Бин Ладен, надарен със способността да вербува свои сподвижници в Европа и да се възползва от клетки на други терористични групировки.

— Имена на заподозрени?

— Само едно е — каза тя. — Рашид ал Хусейни.

— Защо са избрали Париж?

— Заради забраната мюсюлманките да забулват лицата си.

— Копенхаген?

— Още са им ядосани заради карикатурите.

— Ами Лондон?

— Лондон е лесна мишена. Атентат може да бъде извършен там по всяко време.

— Не е зле за един бивш уредник на „Филипс Кълекшън“^[1].

— Завършила съм история на изкуството, Габриел. А освен това знам как да събера две и две. Бих могла да извърша и някои по-сложни операции.

— Ако обичаш.

— Присъствието ти във Вашингтон означава, че слуховете са верни.

— Кои слухове?

— Че Рашид е бил вербуван от ЦРУ след атентатите на 11 септември. Че една добра идея е дала нежелан резултат. Ейдриън е гласувал доверие на Рашид, който му се е отплатил, изграждайки своя собствена мрежа буквално под носа ни. Допускам, че сега Ейдриън иска ти да оправиш кашата вместо него. Неофициално, разбира се.

— Има ли друг вариант?

— Не и когато ти си замесен — отвърна тя. — Но какво общо имам аз с това?

— Ейдриън иска някой да наглежда мен. А за тази задача няма по-подходящ кандидат от теб. — Габриел се поколеба, ала после добави: — Но ако смяташ, че ще е твърде неловко…

— Заради Михаил ли?

— Има вероятност да се наложи да работите отново заедно, Сара. А аз не бих искал личните чувства да накърнят работата на екипа.

— Та кога твоят екип е работил спокойно? Вие сте израелци. Непрекъснато се боричкате помежду си.

— Но въпреки това не допускаме личните ни емоции да въздействат на оперативните решения.

— Аз съм професионалист — каза тя. — Знаем се отдавна, едва ли се налага да ти го припомням.

— Така е.

— Тогава откъде започваме?

— Ще трябва да опознаем по-добре личността на Рашид.

— Как ще стане това?

— Като прочетем досието му в ЦРУ.

— Но то е пълно с лъжи.

— Права си — потвърди Габриел. — Но тези лъжи са като пластове боя върху платно. Ако ги премахнем един по един, най-вероятно отдолу ще се покаже истината.

— В Лангли никой не се изразява по този начин.

— Така е — каза Габриел. — Иначе сега щях да съм в Корнуол и да реставрирам картина на Тициан.