Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (30)

30.
Серенкур, Франция

Моментът бе подходящ да направят пауза. „Достигнахме оазис“, помисли си Габриел, давайки си сметка, че съзнанието му бе завладяно от образа на пустинята. Целта на пътуването на Надия вече бе успешно постигната. Сега беше време да си поемат дъх за няколко минути и да обмислят изминатия път. Беше време също да се погрижат и за някои по-неприятни неща. Преди да продължат нататък, Габриел трябваше да получи отговор на няколко въпроса, свързани със заплетената политика и стародавните вражди на Близкия изток. Той постави първия от тях, клекнал пред камината с незапалена клечка кибрит в ръка.

— Какво изпитвате към нас? — попита той и драсна клечката в каменната зидария.

— Към израелците ли?

— Към евреите — отвърна Габриел и поднесе клечката към подпалките. — Смятате ли, че сме чада на дявола? Смятате ли, че контролираме световните финанси и медии? Смятате ли, че сами сме си виновни за холокоста? Изобщо вярвате ли, че е имало холокост? Смятате ли, че използваме кръвта на деца от нееврейски произход, за да приготвяме своя безквасен хляб? Смятате ли, че сме маймуни и прасета, както ни обрисуват вашите духовници уахабисти и авторите на учебници в Саудитска Арабия?

— Аз не съм учила в Саудитска Арабия — отвърна Надия, но без намерението да се защитава.

— Така е — каза Габриел, — вие сте посещавали най-престижните училища в Европа, също както вашата приятелка Сара. А Сара ясно си спомня един инцидент на крайбрежието в Сен Бартелеми, когато сте изрекли доста неприятни думи по адрес на някакъв човек, когото сте взели за евреин. Освен това си спомня и за други доста пиперливи коментари за евреите, когато баща ви и хора от неговия кръг са обсъждали политически въпроси.

Надия погледна Сара с тъга в очите, сякаш се чувстваше предадена.

— Позицията на баща ми по отношение на евреите е всеизвестна — каза тя след малко. — За съжаление, слушах неговите коментари от този род ежедневно, а за известно време дори бях възприела възгледите му. — Направи пауза и отново погледна Алон. — А вие никога ли не сте произнасяли думи, които не можете да върнете? Никога ли не сте вършили нещо, от което ви е срам?

Габриел раздуха внимателно подпалките, но не каза нищо.

— Притежавам състояние, възлизащо на милиарди долари — продължи Надия. — Затова за вас сигурно няма да е изненадващо мнението ми, че евреите не контролират световната финансова система. Нито пък медиите. Но знам, че холокостът е действителен, че шест милиона души са били наистина избити. Да отрича истинността на това би могъл само онзи, който желае да всява омраза. Вярвам също, че стародавната кръвна клевета срещу евреите^[1] е действително клевета, а освен това потръпвам от ужас всеки път, когато някой от религиозните водачи в Саудитска Арабия нарече евреите и християните „маймуни“ или „прасета“. — Тя направи пауза, а после добави:

— Пропуснах ли нещо?

— Дявола — отговори Габриел.

— Не вярвам в дявола.

— А какво мислите за Израел, Надия? Вярвате ли, че имаме право да живеем мирно? Че имаме право да водим децата си на училище или да излизаме на пазар, без да ни е страх, че ще бъдем разкъсани на парчета от някой воин на Аллах?

— Вярвам, че държавата Израел има право да съществува. Също така вярвам, че тя има право да се защитава срещу онези, които се опитват да я изличат от картата и избиват нейните граждани.

— А какво смятате, че ще се случи, ако утре се изтеглим от Западния бряг на река Йордан и Ивицата Газа и оставим палестинците да създадат собствена държава? Дали ислямският свят някога ще ни приеме, или сме обречени завинаги да ни възприема като чуждо тяло, като раково образувание, което трябва да бъде отстранено?

— Опасявам се, че по-скоро второто — каза Надия. — Но аз се опитвам да ви помогна. И би било хубаво, ако от време на време спирате да възпрепятствате работата ми. Не минава и ден, в който да не унижавате палестинците и техните защитници от ислямския свят. А когато се смеси унижение с уахабистка идеология…

— По улиците на Европа започват да избухват бомби — довърши Габриел. — Но за да придобие тероризмът световен мащаб, е необходимо нещо повече от унижение и идеология. Необходими са и средства. Идеолозите се нуждаят от пари, за да вдъхновяват, вербуват и обучават, за да извършват дейността си. Ако имат пари, могат да организират атентати, когато пожелаят. Без пари са нищо. Баща ви много добре е осъзнавал мощта на парите. Вие също го разбирате. Ето защо положихме толкова усилия, за да се свържем с вас, Надия. Ето за това сте тук.

Ели Лавон бе влязъл незабелязано в стаята и спокойно слушаше разговора, застанал край един от прозорците. Надия го изгледа съсредоточено, сякаш опитвайки се да му намери място из претъпканите чекмеджета на паметта си.

— Това ли е шефът ви? — поинтересува се тя.

— Макс ли? — Габриел бавно поклати глава. — Не, Макс не ни е шеф. Аз съм този, който е проклет с отговорността да издава заповеди. Макс е моята гузна съвест. Макс е тревожната ми душа.

— Не ми изглежда тревожен.

— Макс е професионалист. И като всички професионалисти, умее изключително добре да прикрива емоциите си.

— Като вас.

— Да, като мен.

Тя погледна Лавон и запита:

— Какво го притеснява?

— Макс смята, че съм пропуснал една стъпка. Опитва се да ме предпази от извършването на грешка, която според него ще е най-голямата в иначе безупречната ми кариера.

— Каква е тази грешка?

— Вие — каза Габриел. — Аз съм убеден, че вие сте отговорът на моите молитви, че с вас можем да работим заедно, за да елиминираме сериозната заплаха за сигурността на Запада и на Близкия изток. Ала както можете да се уверите сама, Макс е далеч по-възрастен от мен и ужасно закостенял във възгледите си. За него идеята за сътрудничество с вас е смехотворна и наивна. Смята, че като мюсюлманка от Саудитска Арабия, вие сте закърмена с омраза към евреите. Освен това е убеден, че преди всичко останало вие сте дъщеря на баща си. И подобно на него, също имате две лица. Едно, с което да се представяте на Запад, и друго, което да показвате в родината си.

Надия се усмихна за първи път.

— Може би трябва да припомните на Макс, че не ми е позволено да показвам лицето си в родината си, не и на обществени места. Ще е добре също да му припомните, че рискувам живота си ежедневно, за да променя това.

— Макс е силно подозрителен към вашите филантропски дейности и мотивите зад тях. Според него те са фасада за действителните ви намерения, които съвпадат с тези на баща ви. Макс смята, че сте джихадист. Тоест, накратко, вие сте лъжкиня.

— А може би лъжецът сте вие.

— Аз съм служител на разузнаването, Надия. Лъжата е част от професията ми.

— В момента лъжете ли ме?

— Донякъде — отвърна Габриел с нотка на разкаяние. — Боя се, че тази изтерзана душа там изобщо не се казва Макс.

— И въпреки това смята, че аз съм лъжкинята тук?

— Надява се, че не е така. Но има нужда да се увери, че всички сме на една страна, преди този разговор да продължи по-нататък.

— На чия страна по-точно?

— Страната на ангелите, разбира се.

— Ангелите, които хладнокръвно ликвидираха баща ми?

— Пак употребихте тази дума. Надия, баща ви не беше ликвидиран. Той беше убит от свой враг на бойно поле, което сам бе избрал. Загина мъченически за великия джихад. За съжаление, войнствената идеология, която разпространяваше, не загина заедно с него. Тя продължава да живее в един полумесец, обладан от свещена ярост и простиращ се от племенните райони на Пакистан до улиците на Лондон. Както и в една нова терористична мрежа в планините на Йемен. Тази мрежа има харизматичен лидер, умел стратег и готови на всичко шахиди. Липсва й нещо, което вие можете да осигурите.

— Пари — каза Надия.

— Пари — потвърди Габриел. — Въпросът е дали вие наистина се опитвате да промените облика на Близкия изток, или в действителност вървите по стъпките на баща си.

Надия не отговори веднага.

— Опасявам се, че ще се наложи да откриете отговора на този въпрос без моя помощ — най-сетне каза тя, — тъй като вашият малък разпит официално приключи. Ако искате нещо от мен, предлагам да ми кажете какво е. И, имайте предвид, че няма да ви чакам дълго. Може да се питате каква е моята позиция, но уверявам ви, не бива да изпитвате никакви съмнения относно възгледите на началника на охраната ми. Рафик ал Камал е ревностен уахабист и все още е предан на баща ми. Ако питате мен той вече е започнал да изпитва подозрения за случващото се тук.