Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (26)

26.
Монмартър, Париж

Сградата се намираше на улица „Лепик“, недалеч от гробището. Беше сива, седеметажна, с железни перила и мансарди. Самотно безлистно дърво растеше във вътрешния двор, а от чистото фоайе се издигаше спираловидно стълбище с изтъркана пътека, която заглушаваше стъпките на Габриел, докато той се изкачваше бързо към третия етаж. Вратата на апартамент 3А беше притворена. В трапезарията седеше възрастен мъж с изгладени жълтеникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено пилотско яке, скъсано на дясното рамо. Седеше на ръба на тапицирано с брокат кресло, краката му бяха леко изпънати напред, а големите му ръце бяха подпрени на дръжката на бастун от маслиново дърво. Изглеждаше като пътник на перон, който се е примирил, че ще чака дълго влака си. Между пожълтелите му пръсти догаряше цигара без филтър. Дим с остра миризма се кълбеше над главата му като буреносен облак.

— Добре изглеждаш — каза Ари Шамрон. — Очевидно връщането към полевата работа ти се отразява благотворно.

— Не така планирах да прекарам тази зима.

— Тогава може би не трябваше да тръгваш след самоубиеца атентатор към Ковънт Гардън Маркет.

Шамрон се усмихна тъжно и смачка угарката си в пепелника на масичката за кафе. Шест други фаса бяха подредени там в стройна редичка — като патрони, които предстоеше да бъдат заредени в пистолет. Той подреди до тях седмия и се вгледа умислено в Габриел през облака дим.

— Хубаво е да те видя, синко. Мислех, че срещата ни в Корнуол миналото лято ще бъде последната.

— А аз се надявах да е последната.

— Не можеш ли поне да се престориш, че уважаваш онова, което изпитвам?

— Не.

Шамрон запали нова цигара със старата си запалка „Зипо“ и нарочно издуха струя дим към Габриел.

— Колко красноречиво — отбеляза Габриел.

— Думите понякога ми убягват. За щастие неприятелите ми винаги са на разположение. За пореден път те успяха да те върнат на булевард „Цар Саул“, където ти е мястото.

— Това ще е само временно.

— Ах, да — съгласи се Шамрон бързо. — Разбира се, нашето споразумение е само временно.

Габриел отиде до френския прозорец, гледащ към улица „Лепик“, и отвори вратата. Струя хладен въздух нахлу в помещението ведно с шума на вечерния трафик.

— Налага ли се? — запита Шамрон начумерено. — Лекарят ми каза да избягвам да стоя на течение.

— А моят каза да избягвам пасивното пушене. Благодарение на теб дробовете ми са като на човек, изпушващ по четиридесет цигари дневно.

— Някой ден ще трябва да престанеш да ме виниш за всяко нещо, което не върви в живота ти.

— Защо?

— Защото е контрапродуктивно.

— Но пък е и истина.

— По мое мнение истината е най-добре да се избягва. Тя неизменно води до ненужни усложнения.

Габриел затвори вратата, заглушавайки шума от трафика, и попита Шамрон защо е дошъл в Париж.

— Узи сметна, че ще ти е нужна малко помощ на място.

— Защо не ме е предупредил, че идваш?

— Сигурно е забравил.

— Той всъщност знае ли, че си тук?

— Не.

Габриел не успя да се въздържи и се усмихна.

— Да пробваме отново, Ари. Защо си в Париж?

— Притеснявах се.

— За операцията ли?

— За теб — каза Шамрон. — Това значи да си баща. Човек се тревожи за децата си до сетния си дъх.

— Боя се, че за бащинството не мога да кажа нищо.

— Прости ми, синко — каза Шамрон след минута. — Не трябваше да говоря така. В края на краищата аз също нося вина.

Той се изправи с усилие и помагайки си с бастуна, отиде до кухнята. По плота бяха пръснати частите на разглобена преса за кафе, имаше също празен чайник и отворен пакет „Карт Ноар“. Шамрон направи опит да запали газовата печка, но бързо вдигна ръце в знак, че се предава. Габриел го побутна с лакът към масичката за кафе и внимателно приближи отворения пакет с кафе към носа си. Миришеше на прах.

— Ако не се лъжа — каза Шамрон, отпускайки се на стола, — от това кафе пихме последния път, когато бяхме тук.

— В съседния блок има магазинче. Ще издържиш ли още малко сам, докато се върна?

С пренебрежителен жест на дланта Шамрон показа, че и това кафе е добро. Габриел напълни чайника с вода и го постави на печката.

— Все още има нещо, което не проумявам — подхвана Шамрон, наблюдавайки го внимателно.

— Всъщност не е никак сложно, Ари. Първо сипваш кафето, после добавяш водата и след това натискаш буталото.

— Имах предвид Ковънт Гардън Маркет. Защо си го последвал? Защо просто не предупреди Греъм Сиймор и не се върна в къщата си край морето?

Габриел не отговори.

— Ще ми позволиш ли да предположа?

— Ако настояваш.

— Тръгнал си след него, понеже си наясно, че британците нямат нито смелостта, нито решителността да го спрат сами. Европейските ни приятели са изпаднали в същинска екзистенциална криза. И съм убеден, че това е една от причините толкова да ни ненавиждат. Ние имаме цел. Вярваме, че каузата ни е справедлива. Те вече не вярват в нищо, освен в трийсет и пет часовата си работна седмица, в глобалното затопляне и в шестседмичния годишен отпуск, прекаран някъде на юг. Онова, което не мога да проумея, е защо ти реши да живееш сред тях.

— Защото е имало време, когато са вярвали в Бог и вярата ги е вдъхновявала да рисуват като ангели.

— Прав си — каза Шамрон. — Но в Бог днес вярват почти само джихадистите. За съжаление, тяхната вяра се корени в уахабистката нетърпимост и се подхранва със саудитски пари. След атентатите от 11 септември саудитците обещаха да сложат край на пропагандата, която създаде Бин Ладен и Ал Кайда. Сега обаче, само десет години по-късно, саудитски пари отново започнаха да подклаждат омразата, а американците не отронват и думичка по въпроса.

— Внушили са си, че саудитците са ключов партньор в борбата срещу тероризма.

— Каква заблуда! — каза Шамрон. — Но вината не е само тяхна. Не само петрол тече от Саудитска Арабия към Запада, а и немалко секретна информация. Саудитското разузнаване непрекъснато изпраща на ЦРУ и европейските разузнавателни служби данни за потенциални заговори и подозрителни личности. Някои от тях наистина са ни от полза, но по-голямата част са напълно безполезни.

— Да не би да намекваш — започна със саркастичен тон Габриел, — че саудитските разузнавателни служби играят старата двойна игра: борят се срещу джихадистите, но в същото време тайно ги подкрепят?

— Тъкмо това намеквам. А американците в момента са в толкова незавидно икономическо положение, че ръцете им са вързани да предприемат каквото и да било.

Чайникът започна да съска. Габриел напълни пресата с вряла вода и постоя над нея в очакване кафето да стане по-силно.

Погледна Шамрон. Мрачното му изражение недвусмислено показваше, че все още мисли за американците.

— Всяка американска администрация си има свои модни фрази. Сегашната обича да говори за справедливост. Непрестанно ни напомнят за справедливостта, която са инвестирали из целия Близък изток. Справедливост в Ирак, справедливост в Афганистан и справедливост в определянето на цените на петрола. Понастоящем не можем да разчитаме на кой знае колко средства от тях. Но ако успееш да неутрализираш мрежата на Рашид…

— Те ще проявят справедливост и спрямо нашата банкова сметка.

Шамрон кимна мрачно.

— Но това не означава, че трябва да се държим като клон на ЦРУ. Нещо повече, министър-председателят подчерта, че е необходимо да се възползваме от тази възможност, за да се погрижим за някои нерешени въпроси.

— Като Малик ал Зубаир ли?

Шамрон кимна.

— Нещо ми подсказва, че още от самото начало си бил наясно каква е ролята на Малик във всичко това.

— Да речем, че имах сериозни подозрения.

— Тоест, когато Ейдриън Картър ме покани да замина за Вашингтон…

— Аз загърбих обичайните си резерви и се съгласих без колебание.

— Колко великодушно — каза Габриел. — Тогава защо си притеснен сега?

— Заради Надия.

— Тя бе твоя идея.

— Може да съм сгрешил. Може да ни е разигравала през всичките тези години. Може би прилича на баща си повече, отколкото ни се иска. — Той направи пауза и после добави: — Може би трябва да се освободим от нея и да намерим друг.

— Няма друг.

— Измисли го тогава — рече Шамрон. — Чувам, че го умееш.

— Не е възможно, знаеш го.

Габриел отнесе кафето до масата и наля в две чаши. Ари сложи захар в своето и го разбърка.

— Дори Надия ал Бакари да се съгласи да работи за вас — каза Шамрон, — нямате средства, с помощта на които да я държите под контрол. Разполагаме само с традиционните методи: кесеф, кавод, кусит — пари, уважение, секс. На Надия ал Бакари не й липсва нито едно от тези неща. Следователно няма как да бъде контролирана.

— В такъв случай ще трябва да си имаме доверие един на друг.

— Доверие? — повтори Шамрон. — Съжалявам, Габриел, но тази дума не я знам. — Той отпи от кафето си и направи гримаса. — Има една стара поговорка, която много обичам. „Завесата, която скрива бъдещето от очите ни, е изтъкана от ангел на милостта.“ За жалост, няма завеса, която да скрие и нашето минало. А то е населено с призраци. С духовете на обичани хора. И на врагове. Всички те са винаги с нас. Дори в момента. — Постоянно сълзящите му сини очи огледаха тясната кухня и отново се спряха на Габриел. — Но нека не говорим за миналото сега. По-добре да говорим за Надия. И за теб.

Габриел го изгледа продължително.

— Бъркам ли, Ари, или действително изпитваш вина заради това, че ме върна?

— Ти съвсем ясно ми даде да разбера какви са желанията ти на срещата ни миналото лято в Корнуол. Трябваше да се съобразя с тях.

— Никога не си го правил. Защо именно сега да се съобразяваш?

— Защото си го заслужил. А освен това последното, което ти трябва на този етап от живота ти, е да се срещаш с дъщерята на човек, когото хладнокръвно си убил.

— Не възнамерявам да изповядвам греховете си пред нея.

— Това може и да не зависи от теб — каза Шамрон. — Обещай ми едно, Габриел. Ако настояваш да използваш нея, поне внимавай да не допуснете същата грешка като американците с Рашид. Приемайте я като смъртен враг и се отнасяйте с нея подобаващо.

— Защо не дойдеш при нас? Има достатъчно място за още един.

— Стар съм вече — меланхолично отвърна Шамрон. — Само ще ви се пречкам.

— А какво ще правиш?

— Ще седя тук сам и ще се тревожа. Напоследък си мисля, че това ще е участта ми оттук нататък.

— Не започвай още да се тревожиш. Възможно е Надия изобщо да не се съгласи.

— Ще се съгласи — увери го Шамрон.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото дълбоко в сърцето си тя знае, че именно ти нашепваш в ухото й. И няма да е способна да устои на изкушението да зърне лицето ти.

* * *

Оперативната доктрина диктуваше Габриел да се върне веднага в Тревил, но гневът го принуди да се разходи до „Шан-з-Елизе“. Когато стигна там, минаваше полунощ. Всички следи от атентата вече бяха старателно заличени. Магазините и ресторантите бяха ремонтирани. Зданията наоколо бяха пребоядисани и с нови прозорци. Кръвта беше измита от тротоара. Нямаше паметна плоча, гневни надписи или дори апел този обезумял свят да се вразуми.

Ако не бяха двамата полицаи, застанали на ъгъла, едва ли на някого би хрумнало, че на това място може да се е случило нещо ужасно. За момент Габриел съжали, че е дошъл, но тъкмо когато реши да си тръгва, неочаквано пристигна закодиран имейл от екипа му в Серенкур и повдигна духа му. В него се казваше, че Надия ал Бакари, дъщерята на човека, когото Габриел бе убил на старото пристанище в Кан, току-що е отменила свое пътуване до Санкт Петербург. Габриел прибра телефона в джоба на якето си и продължи да крачи под светлината на уличните лампи. Завесата, която скриваше бъдещето му, бе разкъсана надве. Той видя красива жена с гарвановочерни коси да пресича двора на едно шато северно от Париж. И един старец, който седи сам в апартамент в Монмартър, изтерзан от тревога.