Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (16)

16.
Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия

Съществува една всеизвестна истина за терористичните мрежи. Да се разкрият връзките в тях не е толкова трудно, колкото вероятно изглежда на страничния наблюдател. Дръпне ли веднъж ръководителят конците, осъществи ли първия атентат, елементът на изненада се губи и цялата мрежа става видима. В ранните години на борбата срещу тероризма — когато вилнееха „Черният септември“ и Карлос Чакала, подкрепяни от леви „евро идиоти“ — като организацията „Баадер-Майнхоф“ или „Червените бригади“, — служителите на разузнаването прибягваха главно до физическа техника за следене. Членовете на терористичните клетки биваха следени с помощта на скрити микрофони, както и на добрата стара детективска практика. Днес обаче, с навлизането на интернет и глобалните сателитни комуникации, очертанията на бойното поле доста се промениха. Интернет предостави на терористите изключително ефективно средство за организиране, вдъхновяване и връзка, но същевременно даде на разузнавателните служби нови възможности за проследяване на всяко тяхно движение. Киберпространството е като снежна гора. Терористите може да се крият там известно време, подготвяйки заговорите си и организирайки силите си, ала няма как да се придвижват из нея, без да оставят стъпки в снега. Предизвикателството пред всеки агент на контратерористичните служби е да успее да открие правилните следи, тъй като виртуалната гора е мрачно и объркващо място, където човек може да се лута дълго, докато навън загиват невинни хора.

Габриел и екипът му предпазливо пристъпиха в тази гора на следващата сутрин, когато според договорката британското разузнаване сподели с американските си сродници предварителните резултати от разследването на атентата в Ковънт Гардън Маркет. В материалите по случая присъстваше и съдържанието на компютрите на Фарид Хан у дома и на работното му място, разпечатка с всички телефонни номера, набирани от мобилния му телефон, както и списък на познатите ислямски екстремисти, с които той бе комуникирал като член на „Хизб ут Тахрир“ и „Ал Мухаджирун“. Имаше също и копие на записа от самоубийствения атентат, както и няколкостотин снимки от уличните камери, направени през последните месеци от живота му. На последната от тях той бе застанал с вдигнати ръце насред Ковънт Гардън Маркет, а от пояса с експлозиви на кръста му изригваха първите пламъци на взрива. На броени метри от него, притиснат към земята от двама мъже, лежеше Габриел. Ако снимката се увеличеше достатъчно, в лявата му ръка можеше да се различи пистолет.

Картър бе изпратил материалите на Контратерористичния център в Лангли и Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд. А след това, без да уведомява нито една от двете институции, бе донесъл трето копие до квартирата на Ен Стрийт. На следващия ден той остави удивително сходен пакет и от датчаните, а докато се сдобие с материалите от Париж, се наложи да изчакат цяла седмица. „Французите още не са наясно, че всички сме в един кюп — отбеляза Картър. — Те приемат атентата като провал на собственото си разузнаване. А това означава, че почти сигурно това тук е само част от информацията, с която разполагат.“

Габриел и екипът му обработиха материалите възможно най-бързо, но с необходимото усърдие и внимание към детайла. Габриел ги инструктира да подходят към случая, сякаш е огромно живописно платно, понесло значителни поражения. „Не се отдалечавайте от него в опита да обхванете всичко с поглед — наставляваше ги той. — Това само ще ви изнерви. Започнете от краищата и бавно се придвижвайте към средата. Обръщайте внимание на дребните детайли — ръка, око, подгъва на нечия дреха, незначителна наглед нишка, свързваща трите случая. Първоначално няма да съзрете такива, но ги има. Гарантирам.“

С помощта на Агенцията за национална сигурност и правителствените експерти по извличане на знания от данни, работещи в безлични сгради около столицата, екипът непрестанно дълбаеше в паметта на мощните компютри и сървъри, пръснати по света. Телефонни номера отвеждаха до други телефонни номера; електронни адреси препращаха към други електронни адреси; лични имена се свързваха с други лични имена. Изчитаха хиляди текстови съобщения на поне дузина различни езици. Сравняваха данните за посещения на уебстраници за повтарящи се влизания; преглеждаха снимки; претърсваха архивите на интернет търсачките за следи от тайни желания и забранени страсти.

Постепенно терористичната мрежа започна да придобива смътни очертания. Връзките в нея все още бяха откъслечни и неясни: име на потенциален агент в Лион; адрес на вероятна тайна квартира в Малмьо; телефонен номер в Карачи; уебсайт с неясен произход, където бяха качени видеозаписи на атентати и обезглавявания — порнографията на джихадския свят. Смятайки, че комуникират с ЦРУ, няколко благоразположени западни разузнавателни служби с готовност им изпращаха информация, която иначе биха задържали за себе си. Същото правеха и представители на тайните полиции в ислямския свят. Не след дълго стените на стаята се покриха с крайно объркващ колаж от листове с данни и чертежи. Ели Лавон отбеляза, че все едно се взират в звездите без помощта на небесна карта. Приятно, но неособено продуктивно занимание, поясни той, в момент, когато на карта бе заложен животът на невинни хора. Някъде сред хаоса по стените се криеше общият принцип, направляващата терора ръка. Харизматичният духовник Рашид бе изградил терористична мрежа благодарение на убедителния си език, ала някой друг бе обучил членовете й как да осъществят координирани атентати в три европейски града в точно определени моменти. Очевидно този друг съвсем не бе аматьор. Беше умел терористичен стратег.

Да открие лицето и името на това чудовище се превърна в лична мисия за Дина. Сара, Киара и Ели Лавон работеха неуморно редом с нея, докато Габриел се задоволяваше да играе ролята на посредник и момче за всичко. Два пъти всеки ден Дина го засипваше с въпроси, които се нуждаеха от спешен отговор. Понякога Габриел отиваше в израелското посолство в Северозападен Вашингтон и ги отправяше към Шамрон по кодиран канал. В други случаи ги предаваше на Ейдриън Картър, който на свой ред тръгваше към Форт Мийд, за да поговори насаме със своите специалисти по извличане на данни. Навръх Хелоуин, докато из Джорджтаун обикаляха десетки деца, облечени като призраци, таласъми и супергерои, Картър извика Габриел в едно кафене на Трийсет и пета улица, за да му връчи поредната дебела папка с материали.

— Докъде е стигнала Дина? — попита Ейдриън и отстрани капачката на своето кафе „Американо“, което в действителност нямаше намерение да изпие.

— Дори и аз не мога да кажа със сигурност — отвърна Габриел. — Тя си има собствена методология. Просто гледам да не й се пречкам.

— Всички й дишаме праха. Разузнавателните служби на Съединените щати разполагат с двеста висококвалифицирани аналитици, опитващи се да разнищят случая. Но дори вкупом не могат да се сравняват с тази жена.

— Защото тя знае точно какво ще се случи, ако не разбием тази мрежа. А изглежда, и не се нуждае от сън.

— Има ли работна теория?

— Смята, че на върха й стои някой, когото познава.

— Лично ли?

— При Дина всичко е лично, Ейдриън. Именно затова е толкова добра в работата си.

Макар Габриел да не го признаваше, той също бе започнал да приема твърде лично този случай. Винаги, когато не пътуваше към посолството или не бе на среща с Картър, той можеше да бъде открит в „Рашидистан“ — така хората от екипа му наричаха все по-задръстената с материали библиотека в тайната квартира на Ен Стрийт. Снимки на фотогеничния духовник покриваха вече и четирите стени. Подредени в хронологичен ред, те очертаваха изумителния му възход от неизвестен проповедник в Сан Диего до лидер на джихадска терористична мрежа. Външният му вид почти не се бе променил през това време — същата рядка брада, същите очила, същият благ поглед в спокойните кафяви очи. Не приличаше на човек, способен да замисля и вдъхновява масови убийства. За Габриел това не бе изненадващо. Самият той бе измъчван от мъже с ръце на духовници, а веднъж бе убил палестински терорист с лице на дете. До ден-днешен, повече от двайсет години по-късно, на Габриел му бе трудно да свърже невинното изражение на този човек с ужасно кървавите му деяния.

Най-голямото предимство на Рашид обаче беше не баналната външност, а гласът. Габриел слушаше записите на проповедите му — както на арабски, така и на английски, — както и дълбокомислените интервюта, които бе давал за медиите след атентатите на 11 септември. Но най-вече преглеждаше транскрипциите на разговорите между Рашид и агентите от ЦРУ, които бяха водили разпитите му. В тях той се проявяваше ту като поет, ту като проповедник и специалист по джихад. Предупреждаваше американците, че демографските тенденции дават сериозни предимства на техните врагове, че ислямският свят е млад, непрестанно разрастващ се и кипящ от гняв и унижение. „Ако не предприемете мерки, за да промените ситуацията, скъпи мои приятели, едно цяло поколение ще бъде безвъзвратно изгубено в джихада.“ Америка определено се нуждаеше от мост към мюсюлманския свят. И Рашид ал Хусейни предлагаше да изиграе тази роля.

Изтощени от вероломното присъствие на Рашид, останалите от екипа настояваха Габриел да държи вратата на библиотеката затворена, докато слуша записите. Ала късно вечер, когато повечето от тях вече си бяха легнали, той пренебрегваше молбата им, само и само да се освободи донякъде от клаустрофобичното усещане, което пораждаше у него гласът на Рашид. И всеки път, когато отвореше вратата, виждаше Дина, вторачена в огромния пъзел на стената в трапезарията.

— Лягай си вече, Дина — казваше й той.

А тя отвръщаше:

— Ще си легна, когато и ти си легнеш.

През първия петък на декември, докато Джорджтаун постепенно побеляваше от първия сняг, Габриел отново прослушваше последния разговор между Рашид и агентите от Управлението, с които бе поддържал контакт. Записът бе направен вечерта преди дезертирането му. Гласът му звучеше малко по-възбудено от обичайното и донякъде напрегнато. Към края на разговора назоваваше името на имам в Осло, който по негово мнение набирал средства за бойците на съпротивата в Ирак. „Това не са бойци на съпротивата, а терористи“ — многозначително подчертаваше гласът на служителя на ЦРУ. „Извинявай, Бил — отговаряше Рашид, използвайки псевдонима на служителя, — но понякога ми е трудно да си спомня на чия страна съм.“

Габриел изключи компютъра си и се отправи с тихи стъпки към трапезарията. Дина стоеше пред плетеницата си, разтривайки крака си на мястото, което винаги я болеше, когато бе изтощена.

— Лягай си, Дина — каза Габриел.

— Не и тази вечер — отвърна тя.

— Да не си го открила?

— Така смятам.

— И кой е?

— Малик — тихо промълви тя. — Господ да ни е на помощ!