Шерилин Кениън
Мечтан любовник (9)

6

Джулиън се взря в Грейс, а думите й отекнаха в главата му. Възможно ли беше? Да вярва ли на ушите си?

Да се надява ли, че след всичкото това време…

— Презимето ти е Алекзандър? — невярващо повтори той.

— Да — отвърна Грейс и по лицето й се разля окуражителна усмивка.

Купидон ги изгледа изпитателно.

— Опознахте ли се интимно? — попита той.

— Не — отговори Джулиън. — Не сме.

Само като си помислеше, че доскоро й се сърдеше за това! Грейс му бе попречила да допусне третата най-голяма грешка в живота си. Идеше му да я разцелува.

Купидон се усмихна широко.

— Проклет да съм! Или по-точно — проклет да не си. Не съм и подозирал, че някоя жена би могла да е близо до теб повече от десет минути, без да си свали…

— Купидоне! — рязко го прекъсна Джулиън, преди брат му да се е впуснал в разкази за всички жени, с които той бе преспал. — Имаш ли да ни кажеш още нещо?

— Само това, че за да успее планът на мама, трябва да го опазим в тайна от Приап. Научи ли, спокойно може да провали всичко с някоя от гадните си магии.

Джулиън стисна юмруци, припомняйки си злините, сторени от неговия полубрат. Незнайно защо, Приап го ненавиждаше от деня, в който Джулиън се роди, и с течение на времето бе придал ново значение на израза „съперничество между братя“.

Джулиън отпи от чашата си.

— Няма да научи, освен ако ти не му кажеш.

— Не ме гледай така — каза Купидон. — Двамата с него не се движим в едни и същи среди. Бъркаш ме с братовчеда Дион. И като стана дума за това — по-късно тази вечер планираме голямо празненство в чест на стария Бакхус — тук Купидон протегна ръка с дланта нагоре. — Лъка, ако обичаш.

Внимавайки да не се убоде, Джулиън извади украшението от джоба си и му го върна. В този миг улови върху лицето на брат си нещо, което рядко бе виждал там — израз на искрена привързаност.

— Ще бъда наблизо, ако ти потрябвам. Просто изречи името ми… но не Купидон. И ако обичаш, спести ми думите „нищожно копеле“. Така де! — ухили се той. — Трябваше да се досетя, че си ти.

Джулиън не отговори, мислейки си за случилото се последния път, когато се бе възползвал от едно такова предложение на брат си.

Купидон се изправи, погледна първо към Грейс, а после към Селена и се усмихна на Джулиън.

— Късмет с развалянето на проклятието. Нека силата на Арес и мъдростта на Атина бъдат с теб.

— И нека престарялата ти душа се пържи в Хадес.

Купидон се разсмя.

— Твърде късно. Веднъж вече го направи в трети век и не беше чак толкова зле. Чао, братко.

Купидон излезе от ресторанта с вид почти като на нормално човешко същество, а Джулиън се умълча.

Сервитьорката донесе поръчката им. Джулиън вяло зачовърка странното месо, поднесено върху питка, ала всъщност не беше гладен. Беше изгубил апетит.

Грейс изсипа нещо червено върху своето месо, след което го покри с друго парче хляб и отхапа, докато Селена се залови със салата, обилно залята с някакъв бял сос. Грейс вдигна очи и видя, че Джулиън я гледа как се храни, сбърчил вежди. Имаше още по-угрижен вид от преди и беше стиснал зъби.

— Какво има?

Той присви подозрително очи.

— Наистина ли си готова да направиш онова, което Ерос спомена?

Грейс остави хамбургера си в чинията и избърса устата си със салфетка. Всъщност идеята Джулиън да използва тялото й, за да спечели свободата си, никак не й се нравеше. Всичко това й звучеше като свалка за една нощ, без никакви обещания и ангажименти.

А когато приключеше с нея, Джулиън щеше да си тръгне. В това Грейс бе напълно сигурна. Мъж като него никога не би останал с нея, не и след като можеше да притежава всяка жена на света. И все пак не можеше да допусне той да прекара вечността, поробен между страниците на книгата. Не и когато бе в състояние да го избави.

— Знаеш ли — тихичко рече тя, — ще ми се да науча цялата история около затварянето ти в книгата. Както и какво се е случило с жена ти.

Макар Грейс да не бе предполагала, че е възможно, изражението му стана още по-напрегнато. Отново опитваше да се скрие. Ала тя нямаше да му позволи да избяга. Време бе Джулиън да разбере защо мисълта да преспи с него я смущава толкова.

— Джулиън, ти искаш много от мен. А аз нямам кой знае какъв опит с мъжете.

Той се намръщи.

— Девствена ли си?

— Де да бях — въздъхна Грейс и Джулиън съвсем ясно видя болката в очите й, преди тя да ги сведе надолу.

Не, отекна свиреп вик в съзнанието му. Не може да бе преживяла онова, което той подозираше, нали? Само при мисълта за това го обземаше сляпа ярост.

— Изнасилиха ли те?

— Не — прошепна тя. — Не… съвсем.

Гневът му бе изместен от объркване.

— Какво тогава?

— Бях млада и глупава — тихо отвърна Грейс.

— Копелето се възползва от това, че Грейс скърбеше за смъртта на родителите си — жлъчно се обади Селена. — Беше един от онези лъжливи типове, които ти обясняват как искат само да се грижат за теб, а после те използват и те зарязват в мига, в който получат онова, което искат.

— Нарани ли те? — попита Джулиън.

Грейс кимна.

Нова вълна от странния гняв нахлу в тялото на Джулиън. И сам не знаеше защо случилото се с Грейс имаше такова значение за него, ала по някаква непонятна причина беше така. И той жадуваше да отмъсти за онова, което й бяха причинили. Видя, че ръката й трепери и като я взе в своята, нежно помилва опакото на дланта й с палец.

— Направихме го само веднъж — тихо каза Грейс. — Знам, че е нормално да те боли първия път, но не така. Ала колкото и силна да бе физическата болка, много по-жестоко ме нарани това, че него изобщо не го бе грижа. Имах чувството, че съм там само за да ме използва, сякаш в неговите очи изобщо не бях човешко същество.

Стомахът на Джулиън се сви на топка. Самият той твърде добре познаваше това усещане.

— Няколко дни по-късно — продължи Грейс, — след като нито ме потърси, нито отговори на обажданията ми, отидох до жилището му, за да го видя. Беше пролет и той бе отворил прозорците. Докато минавах отвън… — Грейс млъкна, задавена от сълзи.

— Той и съквартирантите му се били обзаложили кой ще успее да отнеме девствеността на най-много момичета за една година — намеси се Селена. — Грейс ги чула как й се подиграват.

Ярост, страховита и неудържима, обзе Джулиън. Той също бе срещал такива мъже и не можеше да ги понася. Всъщност, неведнъж собственоръчно и с огромно удоволствие бе прочиствал земята от скверното им присъствие.

— Почувствах се толкова използвана, толкова глупава — прошепна Грейс и когато Джулиън срещна погледа й, страданието в него го жегна право в сърцето. — Никога вече не искам да се чувствам по този начин.

И тя закри лице със свободната си ръка, ала не преди Джулиън да бе зърнал унижението в очите й.

— Съжалявам, Грейс — прошепна той и я притегли към себе си.

Това било значи. Ето какъв бил първоизточникът на демоните, които я преследваха. Джулиън я притисна до гърдите си и нежно положи лице върху косата й. Обгърна го меко, женствено ухание на цветя.

Как само жадуваше да я утеши. И колко виновен се чувстваше. Нямаше никакво съмнение, че в очите на Пенелопа той я бе използвал по много подобен начин. А боговете му бяха свидетели, че в крайна сметка вредата, която той бе нанесъл, бе далеч по-страшна.

Трябва да си остане прокълнат, помисли си той горчиво. Беше си го заслужил и нямаше повече да наранява Грейс. Тя бе добра жена с добро сърце и той отказваше да се възползва от нея.

— Всичко е наред, Грейс — меко каза Джулиън и нежно я целуна по косата. — Никога не бих те помолил да го направиш.

Грейс вдигна очи и го погледна изумено. Не вярваше на ушите си.

— Не мога да не го направя.

— Разбира се, че можеш. Трябва просто да ми обърнеш гръб.

Гласът му бе пропит с такава печал. Необикновен и чуждоземен, той разкриваше толкова много за мъжа, който Джулиън бе някога.

— Наистина ли смяташ, че съм в състояние да го сторя?

— Защо не? Всички в семейството ми го направиха. Та ти дори не ме познаваш.

И с внезапно помътнял поглед, той я пусна.

— Джулиън…

— Повярвай ми, Грейс, не го заслужавам — увери я той и преглътна мъчително. — Като пълководец не знаех що е милост. И до днес виждам ужаса в очите на хилядите мъже, които посякох с меча си, без да изпитам и капчица съжаление. — При тези думи той срещна погледа на Грейс. — Защо би искала да помогнеш на някого като мен?

Грейс си припомни как бе прегърнал момченцето, чийто живот бе спасил, чу го да предупреждава Купидон да не я докосва и с пръст, и разбра защо. В миналото Джулиън може и да бе извършил всички тези неща, ала въпреки това не беше истински зъл. Досега можеше да я е изнасилил, ала вместо това мъжът, почти не познал нежност в живота си, само я бе прегърнал.

Не, въпреки грешките, които бе допуснал в миналото, у него имаше нещо добро. Джулиън бе такъв, какъвто го бе направил неговото време. Пълководец в един древен свят, раздиран от битки. Мъж, възпитан на бойното поле при жестоки условия, които Грейс не можеше дори да си представи.

— Ами жена ти? — попита тя.

Едно мускулче по лицето на Джулиън заигра неспокойно.

— Аз я измамих. Предадох я и в крайна сметка я погубих.

Думите му накараха Грейс да настръхне.

— Ти си я погубил?

— Може и да не съм отнел живота й със собствените си ръце, ала въпреки това вината е моя. Ако не бях…

Той не довърши и затвори очи.

— Какво? — настоя Грейс. — Какво се случи?

— Дръзнах да променя и моята, и нейната съдба и ериниите ме наказаха.

На Грейс обаче това не й бе достатъчно.

— Как точно умря тя?

— Полудя, когато научи какво съм й причинил. Какво й причинихме с Ерос… — Джулиън зарови лице в ръцете си, разкъсван от болка при ужасния спомен. — Глупак бях да повярвам, че Ерос би могъл да накара някого да ме обикне.

Грейс се пресегна и нежно го докосна по лицето. Джулиън се вгледа в нея. Колко бе красива, седейки сега до него. Нежността в очите й го порази. Никоя жена не го бе гледала по този начин. Нито дори Пенелопа. Нещо винаги липсваше в нейния поглед. В допира й.

Сърцето й, внезапно осъзна Джулиън. Грейс бе права. Имаше разлика, когато сърцето не участваше. Беше почти незабележимо, ала той винаги бе усещал, че нещо липсва в прегръдките на Пенелопа, долавял бе някаква празнота в думите й и това го изгаряше до дъното на почернената му душа.

В този миг Купидон неочаквано се материализира до Селена и го погледна смутено.

— Забравих нещо.

Джулиън въздъхна раздразнено.

— Защо ми се струва, че винаги забравяш нещо и че то обикновено е най-важното! Какво забрави този път?

Купидон избегна погледа му.

— Както добре знаеш, обречен си неудържимо да се стремиш да дариш с наслада онази, която те е призовала.

Джулиън хвърли поглед към Грейс и веднага усети как слабините му се напрегнаха.

— Да, много добре го знам.

— Но знаеш ли, че с всеки ден, отминал, без да си я обладал, постепенно ще губиш разсъдъка си? До края на месеца напълно ще обезумееш от жажда за секс и единственият лек ще бъде да я утолиш. Ако не го сториш те очаква такава физическа болка, в сравнение с която наказанието на Прометей е като вечност, прекарана в Елисейските полета^[1].

Селена ахна.

— Прометей не беше ли богът, който дал огъня на хората? — попита Грейс.

— Да — отвърна Купидон и Грейс хвърли тревожен поглед към Джулиън.

— Същият, когото приковали към една скала и всеки ден един орел изкълвавал вътрешностите му?

— И всяка нощ раните му заздравявали, за да може мъчението да започне наново на следващия ден — довърши Джулиън вместо нея.

Да, боговете определено знаеха как да наказват онези, които си навличаха гнева им. Горчива ярост се разля във вените му и той изгледа кръвнишки брат си.

— Мразя ви до един.

Купидон кимна.

— Знам. Иска ми се изобщо да не бях изпълнявал молбата ти. Наистина съжалявам, че го сторих. Ако щеш вярвай, но и аз, и майка ни съжаляваме.

Чувствата на Джулиън се разбушуваха, връхлетя го черно отчаяние и той не можа да каже нищо. Образът на Пенелопа изникна в съзнанието му и го накара да потръпне от болка. Да се разправят с него беше едно, ала семейството му не трябваше да си отмъщава на невинните.

Купидон сложи малка кутия пред него.

— Много е съмнително, че ще успееш да възвърнеш свободата си без помощта на това тук.

— Пази се от гърците, дори когато идват с дарове — горчиво подхвърли Джулиън и отвори кутията, в която върху тъмносин сатен лежаха чифт сребърни окови и комплект ключета.

Джулиън начаса разпозна изкусната изработка на доведения си баща.

— Хефест?

Купидон кимна.

— Дори Зевс не може да ги разкъса. Усетиш ли, че започваш да губиш самоконтрол, лично аз ти препоръчвам да се приковеш за нещо наистина здраво, а нея — при тези думи той хвърли поглед към Грейс, — да държиш настрана.

Джулиън си пое дълбоко дъх. Иронията бе такава, че би могъл да се разсмее, стига да му беше до смях. По един или друг начин всеки път, когато приемеше форма от плът и кръв, се оказваше окован за нещо.

— Това е нечовешко! — ахна Грейс и Купидон я изгледа кръвнишки.

— Повярвай ми, кукло, ти ще се разкайваш, ако не го оковеш.

— С колко време разполагам? — попита Джулиън.

Купидон сви рамене.

— Не знам. Зависи най-вече от теб и от това колко силен самоконтрол притежаваш — обясни той, а после изсумтя. — Разбира се, като се има предвид, че става дума за теб, току-виж си се справил и без тях.

Джулиън затвори кутията. Вярно, че бе силен, ала въпреки това далеч не бе такъв оптимист като брат си. Неговият оптимизъм бе умрял, бавно и мъчително, още преди векове.

Ерос го потупа по гърба.

— Късмет — пожела той и си тръгна.

Джулиън потъна в мълчание. Загледан в кутията, той отново и отново прехвърляше думите на Купидон в ума си. Ако бе научил нещо през вековете, то бе да не се опитва да се меси в плановете на мойрите. Глупаво бе дори да си помисли, че може да си възвърне свободата. Това бе неговата участ и той трябваше да я приеме. Беше роб и такъв щеше да си остане.

— Джулиън? — повика го Грейс. — Какво има?

— Няма да го направим. Да си вървим, Грейс. Отведи ме у дома и ми позволи да те любя. Да приключваме с това, преди някой, най-вероятно — ти, да е пострадал.

— Но това е твоят шанс отново да бъдеш свободен. Може би единственият, който ще имаш някога. Случвало ли се е и друг път да бъдеш призован от жена на име Александър?

— Не.

— Тогава трябва да го направим.

— Не разбираш — каза той през стиснати зъби. — Ако Ерос е прав, докато настъпи последната нощ, аз изобщо няма да съм аз.

— А кой ще бъдеш?

— Чудовище.

По лицето на Грейс се изписа недоверие.

— Не мисля, че някога би могъл да се превърнеш в чудовище.

Джулиън я изгледа гневно.

— И представа нямаш на какво съм способен. А когато те достигне лудостта на боговете, спасение няма. Нито надежда. — Стомахът на Джулиън се сви. — Изобщо не трябваше да ме призоваваш, Грейс — каза той и посегна към питието си.

— Хрумвало ли ти е, че може би така е трябвало да стане? — попита тя неочаквано. — Ами ако съм те призовала, защото е било писано да те освободя?

Джулиън погледна към Селена.

— Призова ме, защото Селена ти погоди номер. Единственото, което тя искаше, бе да получиш няколко нощи на наслада, та след това да си намериш някой свестен мъж, без да се боиш, че ще те нарани.

— Но ако…

— Никакво „но“, Грейс. Не е било писано.

Грейс сведе очи и погледът й попадна върху китката му. Тя се пресегна и докосна гръцките букви, бяха изписани от вътрешната страна на ръката му.

— Колко красиво — каза тя. — Татуировка ли е?

— Не.

— Какво тогава?

— Приап го прогори върху кожата ми — уклончиво отвърна Джулиън.

Селена се приведе напред и също се загледа.

— Пише: „Прокълнат до края на вечността и след това“.

Грейс положи ръка върху думите и срещна погледа му.

— Не мога дори да си представя колко трябва да си страдал през цялото това време. Така, както не мога да разбера защо собственият ти брат би ти причинил нещо такова.

— Както Купидон каза — знаех, че не трябва да докосвам девиците на Приап.

— Защо тогава го стори?

— Защото съм глупак.

Грейс изскърца със зъби. Идеше й да го удуши. Защо поне веднъж не отговореше на въпросите й!

— Какво би могло да те накара да…

— Не искам да го обсъждам! — рязко отсече той.

Грейс пусна ръката му.

— Някога допускал ли си, когото и да било близо до себе си, Джулиън? Обзалагам се, че си един от онези мъже, които не позволяват на никого да надзърне в сърцето им. Един от онези мъже, които предпочитат да им отрежат езика, отколкото да признаят пред когото и да било, че не са неуязвими. Такъв ли беше и с Пенелопа?

Джулиън извърна очи, връхлетян от безброй спомени. Спомени за едно детство, прекарано в глад и лишения. Спомени за нощи на агония и…

— Да — отвърна той простичко. — Винаги съм бил сам.

Грейс му съчувстваше, наистина му съчувстваше, ала нямаше да му позволи да се предаде. Все още не знаеше как, но все някак щеше да го накара да я допусне до себе си. Да го склони поне да се опита да развали проклятието.

Все някак щеше да го убеди да се бори. Не можеше да няма начин и Грейс се закле да го намери.