Шерилин Кениън
Мечтан любовник (5)

2

Няколко часа по-късно Грейс отвори с въздишка вратата у на двуетажната си къща и пристъпи в излъскания вестибюл. Остави пощата върху антикварната масичка до стълбите, след което заключи входната врата и пусна ключовете до купчинката с писма.

Докато събуваше черните си обувки на високи токчета в оглушителната тишина, усети как в гърлото й засяда буца. Всяка вечер следваше все същата еднообразна програма. Прибираше се в празния си дом, оставяше писмата на масичката, с тежка стъпка изкачваше стълбите, преобличаше се, хапваше нещо леко, преглеждаше пощата, четеше известно време, обаждаше се на Селена, проверяваше дали няма съобщения и си лягаше.

Селена имаше право — животът й беше кратък, скучен трактат върху монотонността.

Само на двайсет и девет години, Грейс вече бе уморена от него.

По дяволите, дори Джейми, онзи, който все си бъркаше в носа, вече като че ли не й изглеждаше чак толкова зле.

Е, добре де, може би не точно Джейми и определено не носът му, но несъмнено там някъде имаше и мъж, който не беше пълен кретен.

Нали така?

Докато се качваше по стълбите, Грейс реши, че да живее сама не е чак толкова ужасно. Така разполагаше с предостатъчно време, което да посвети на любимите си занимания.

Или поне — с предостатъчно време, за да се захване с такива, каза си тя, докато отиваше към спалнята. Някой ден наистина трябваше да си намери хоби.

Тя прекоси стаята, пусна обувките до леглото и се преоблече.

Тъкмо бе вдигнала косата си на опашка, когато на входната врата се позвъни и тя отиде да отвори.

В мига, в който я видя, Селена изсумтя:

— Това ли смяташ да носиш?

Грейс сведе поглед към прокъсаните си дънки и прекалено голямата тениска.

— Откога те е грижа как изглеждам?

И тогава я забеляза, мушната в огромната плетена чанта, с която Селена обикновено ходеше на пазар.

— О, не! Пак ли тази книга!

Лицето на Селена придоби леко раздразнено изражение.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Грей си?

Грейс вдигна очи към тавана, сякаш в търсене на помощ отгоре. За съжаление така и не я получи.

— Какъв? Че при пълнолуние не пощурявам и не предлагам пухкавото си, луничаво тяло на първия срещнат мъж?

— Проблемът ти е, че не знаеш колко си сладка в действителност.

Докато Грейс я зяпаше, поразена от подобна крайно нетипична забележка, Селена занесе книгата в дневната и я постави на малката масичка, след което извади бутилка вино от чантата си и се отправи към кухнята.

Грейс не си направи труда да я последва. Преди да си тръгне от работа, беше поръчала пица и знаеше, че Селена отива да донесе чаши.

Някаква невидима сила я притегли към масичката и ръката й, сякаш надарена със собствена воля, посегна към книгата. В мига, в който пръстите й се допряха до меката кожена подвързия, Грейс почти бе готова да се закълне, че почувства как нещо я докосна по бузата.

Което беше абсурдно.

„Та ти не вярваш в тези глупости!“

Докато прокарваше ръка по гладката кожа, Грейс забеляза, че никъде не се вижда нито заглавие, нито какъвто и да било надпис. Тя отгърна корицата.

Това беше най-странната книга, която някога бе виждала. Страниците приличаха на свитъци, които впоследствие бяха подвързани под формата на книга.

Избелелият пергамент се набръчка под пръстите й, когато тя прелисти първата страница и видя сложен символ, който се състоеше от три пресичащи се триъгълници, както и омагьосваща рисунка, която изобразяваше три жени, свързани с мечове.

Грейс се намръщи — смътно си спомняше, че това май беше някакъв древногръцки символ.

Още по-заинтригувана отпреди, тя продължи да прелиства книгата, само за да открие, че след първите три страници, останалите бяха съвършено празни.

„Колко странно.“

Трябва да бе скицник, принадлежал на някой художник или скулптор, реши тя. Това би обяснило защо повечето страници бяха празни — сигурно нещо се бе случило, преди художникът да успее да ги запълни.

Ала не обясняваше защо листата изглеждаха доста по-стари от подвързията…

Грейс се върна обратно към рисунката на мъжа и се опита да разчете текста на съседната страница, ала не разбра нито дума. За разлика от своята приятелка, в колежа тя се пазеше от часовете по чужди езици като от чума и ако не беше Селена, надали би успяла да вземе задължителните изпити.

— Все съм разбрала нещо — промърмори си Грейс под носа и отново насочи вниманието си към мъжа.

Който беше чисто и просто възхитителен. Толкова съвършен и съблазнителен.

Толкова сексапилен.

Напълно запленена от него, Грейс се запита колко ли време бе необходимо, за да стане една рисунка толкова съвършена. Някой трябва да бе посветил години на това, защото този тип определено изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да оживее и да скочи от страницата.

Селена поспря на прага и се загледа в Грейс, която не откъсваше очи от Джулиън. През всичките години, откакто я познаваше, никога не я бе виждала толкова очарована от каквото и да било.

Отлично.

Може би Джулиън щеше да й помогне.

Четири години бяха прекалено много време.

От друга страна, Пол беше безчувствен, егоцентричен задник. Пълното му безразличие към чувствата на Грейс в нощта, когато й бе отнел девствеността, я бе докарало до сълзи.

А никоя жена не заслужаваше да плаче. Особено когато бе с някого, който уж държеше на нея.

Джулиън определено щеше да подейства добре на Грейс. Един месец с него и тя напълно щеше да забрави за първия си път. А веднъж познала истинския взаимен секс, тя завинаги щеше да се освободи от жестокостта на Пол.

Ала първо Селена трябваше да открие начин да я направи малко по-отстъпчива.

— Поръча ли пицата? — попита тя и й подаде чаша вино.

Грейс я пое разсеяно. По някаква причина просто не бе в състояние да откъсне очи от рисунката.

— Грейси?

Грейс примига и се насили да вдигне поглед.

— Ъ?

— Хванах те на местопрестъплението — закачи я Селена.

Грейс се прокашля.

— О, моля ти се! Това е само една нищо и никаква черно-бяла картинка.

— Миличка, в тази рисунка няма абсолютно нищо за подценяване.

— Ужасна си, Селена!

— Много си права. Още вино?

Като по поръчка, точно в този момент на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — каза Селена и като остави чашата си върху едно шкафче, тръгна към вестибюла.

Няколко минути по-късно се върна в стаята и Грейс позволи на прекрасното ухание на огромна пица с пеперони да отвлече мислите й от книгата. И от мъжа, чийто образ сякаш се бе запечатал в подсъзнанието й.

Но не й бе никак лесно.

Всъщност, с всяка изминала минута й беше все по-трудно.

Какво, по дяволите, й ставаше? Та тя беше Ледената кралица. Дори Брад Пит и Брендън Фрейзър не можеха да я размекнат. А техните образи бяха в наситени, ярки цветове.

Какво имаше в тази рисунка?

В него!

Грейс отхапа от пицата и предизвикателно отиде да седне в един фотьойл в другия край на стаята. Ето. Нека Селена и книгата видят кой командва тук.

Четири парчета пица, две кексчета, четири чаши вино и цял филм по-късно, двете със Селена лежаха на пода, облегнати върху възглавниците от дивана, и се заливаха от смях на „Шестнайсет свещи“^[1].

— „Казваш, че имаш рожден ден“ — запя Селена, потропвайки по пода, все едно свиреше на бонгоси. — „Аз също имам рожден ден.“

Грейс я фрасна с една възглавница и се изкиска, усетила как започва да се замайва от виното.

— Грейси? — развеселено каза Селена. — Да не си пияна?

Грейс отново се изкиска.

— По-скоро приятно почерпена.

Селена се разсмя и свали ластика от косата й.

— Тогава сигурно нямаш нищо против да опитаме един малък експеримент?

— Не! — категорично отсече Грейс и прибра освободената си коса зад ушите. — Не искам никакво махало, никакви спиритически дъски и ти се кълна, че ако видя дори една таро карта или рунически камък, ще си изповръщам кексчетата отгоре ти.

Прехапала устни, Селена взе книгата от масата и я отвори.

Пет минути до полунощ.

Вдигна рисунката пред очите на Грейс и посочи страхотното тяло.

— Ами той?

Грейс погледна картинката и се усмихна.

— Бива си го, нали?

Е, това определено беше напредък. Селена дори не помнеше кога за последен път бе чула приятелката си да се изказва похвално за външния вид на някой мъж. Тя изкусително размаха книгата пред очите й.

— Хайде де, Грейси. Признай, че искаш да се докопаш до този красавец.

— Ще ме оставиш ли на мира, ако ти кажа, че не бих го изхвърлила от леглото си, защото ръси трохи по чаршафите?

— Може би. За какво още не би го изритала от леглото си?

Грейс изви очи към тавана и отпусна глава на възглавницата.

— Ако заръфа вътрешностите на някоя катерица?

— Сега аз ще повърна.

— Ще гледаме ли филма или не?

— Само ако първо се съгласиш да опитаме едно-едничко заклинанийце.

Грейс повдигна глава и въздъхна. Познаваше приятелката си твърде добре, за да знае, че е безсмислено да спори с нея — не и когато лицето й имаше това изражение. Единственото, което можеше да попречи на Селена да получи онова, което си беше наумила, бе някой метеорит да се сгромоляса върху къщата.

Пък и какво толкова? Грейс отдавна се бе убедила, че от глупавите заклинания на Селена никога нищо не се случва.

— Добре. Да го направим, щом толкова настояваш.

— Ура! — провикна се Селена, след което я улови за ръка и я накара да стане от пода. — Ще трябва да излезем на верандата.

— Добре, обаче нямам намерение да късам главите на бели петли, нито да пия някакви гадости.

Чувствайки се като момиченце, изгубило на „Истина или предизвикателство“, Грейс позволи на Селена да я изведе през плъзгащата се стъклена врата. Посрещнаха я песента на щурците и блещукането на хиляди звезди; влажен въздух изпълни дробовете й. „Прекрасна нощ, за да си призовеш любовен роб“, помисли си Грейс и се изкиска.

— Какво се очаква от мен? — попита тя. — Да си избера някоя звезда и да си намисля желание?

Селена поклати глава и я накара да застане в кръга от лунна светлина, хвърлян от лъчите, които се спускаха над стряхата на къщата, след което й подаде отворената книга.

— Притисни я до гърдите си.

— О, бейби — каза Грейс с престорена жар и страстно прегърна книгата. — Така ме възбуждаш. Нямам търпение прекрасното ти тяло да ми падне в ръчичките.

Селена се разсмя.

— Престани. Това е сериозно.

— Сериозно? О, моля те! Стоя тук навръх двайсет и деветия си рожден ден, боса и облечена с дънки, които майка ми би подпалила, и притискам някаква глупава книга до гърдите си в опит да си призова гръцки любовен роб от отвъдното. Честно казано, сещам се само за един начин, по който всичко това може да стане още по-абсурдно.

При тези думи Грейс разпери ръце, отметна глава назад и се провикна към нощното небе:

— Вземи ме, о, велики, прекрасни робе и прави с мен каквото поискаш. Заповядвам ти да се надигнеш!

И тя многозначително повдигна вежди.

Селена изсумтя шумно.

— Не се прави така. Трябва да изречеш името му три пъти.

Грейс се изпъна.

— Любовни робе, любовни робе, любовни робе.

Селена сложи ръце на хълбоците си и я изгледа свирепо.

— Джулиън Македонски.

— О, извинявай! — Грейс отново притисна книгата до гърдите си и затвори очи. — Ела и облекчи копнеещите ми слабини, о, велики Джулиън Македонски, Джулиън Македонски, Джулиън Македонски.

Тя отвори очи и погледна Селена.

— Знаеш ли, никак не е лесно да го кажеш три пъти едно след друго.

Само че Селена не й обръщаше никакво внимание, а се оглеждаше на всички страни в очакване да види красив гръцки странник.

Грейс извъртя очи в същия миг, в който през градината повя слаб ветрец и донесе далечно ухание на сандалово дърво. Тя вдъхна дълбоко приятната миризма, която се задържа във въздуха само за миг, преди да изчезне и да отстъпи място на типичния за Ню Орлиънс задух през август.

Изведнъж откъм задния двор долетя слаб звук. Някакво шумолене в шубраците.

Грейс повдигна вежди и погледна към помръдващите храсти.

— О, Господи! — ахна тя, поддавайки се на внезапно обзелия я пакостлив импулс, и махна към задния двор. — Селена, виж там!

Селена рязко се обърна при нейния развълнуван жест. Един висок храсталак се поклащаше, сякаш някой се криеше зад него.

— Джулиън? — повика го Селена.

Клоните се размърдаха. Внезапно тишината бе раздрана от съскане и пронизително мяукане, и миг по-късно две котки профучаха през задния двор.

— Виж, Лейни, господин Котаран е дошъл да ме избави от моето въздържание.

При тези думи Грейс улови книгата с една ръка, а другата вдигна към челото си, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Помогни ми, о, Повелителко на луната! Какво да правя с ухажването на толкова нежелан поклонник! Помогни ми бързо, преди алергията ми да ме погуби.

— Дай ми книгата! — сопна се Селена и издърпа томчето от ръцете й, след което се запъти към къщата, прелиствайки страниците. — По дяволите, къде сбърках?

Грейс отвори стъклената врата, за да я пусне в хладната къща.

— Никъде не си сбъркала, миличка. Това беше просто един фарс. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че всички тези глупости излизат изпод ръката на някое дребно старче, което си ги измисля, затворено в някоя задна стаичка незнайно къде. Бас държа, че в момента си умира от смях, задето бяхме толкова глупави, че…

— Може би трябваше да направим още нещо. Обзалагам се, че има нещо в първите абзаци, които не мога да разчета. Това трябва да е.

Грейс заключи плъзгащата се врата, молейки се да успее да запази търпение.

„А после аз съм била упорита!“

Телефонът иззвъня и Грейс вдигна. Беше Бил и искаше да говори със Селена.

— За теб е.

Грейс й подаде слушалката и Селена я взе от ръката й.

— Да?

Последва няколкоминутна пауза, през която от другата страна долиташе развълнуваният глас на Бил. От внезапната бледност, разляла се по лицето на приятелката й, Грейс разбра, че нещо се е случило.

— Добре, добре. Веднага се прибирам. Сигурен ли си, че си добре? Окей. Обичам те. Още сега тръгвам. Не се опитвай да правиш нищо, докато не си дойда.

Грейс усети ужасното жегване на страха и стомахът й се сви. За кой ли път си припомняше полицая, застанал на прага на стаята й в общежитието и чу безстрастния му глас: „Със съжаление трябва да ви съобщя, че…“

— Какво има? — попита тя.

— Бил паднал, докато играели баскетбол и си счупил ръката.

Грейс въздъхна облекчено. Слава Богу, не беше автомобилна злополука!

— Той добре ли е?

— Така каза. Приятелите му го завели в поликлиниката, за да му направят рентгенова снимка, преди да го откарат вкъщи. Каза ми да не се тревожа, но мисля, че е най-добре да се прибирам.

— Искаш ли да те закарам?

Селена поклати глава.

— Не. За разлика от мен, ти малко попрекали с виното. Освен това съм сигурна, че не е нищо сериозно. Нали си ме знаеш как все се тревожа за какво ли не. Остани и си догледай филма. Ще ти се обадя утре сутринта.

— Добре. Звънни, да ми кажеш как е Бил.

Селена взе чантата си и извади ключовете на колата. Докато излизаше, поспря на прага и подаде книгата на приятелката си.

— Какво пък! Задръж я. Ако не друго, поне през следващите няколко дни ще можеш добре да се посмееш всеки път, щом си спомниш каква съм глупачка.

— Не си глупачка. Просто си ексцентрична.

— Така са казвали и за Мери Тод Линкълн^[2]. Докато не я хвърлили в лудницата.

Грейс се разсмя и като взе томчето от ръцете й, загледа как Селена отива до колата си.

— Шофирай внимателно — извика тя след нея. — Благодаря за подаръка и за това, че дойде.

Селена й помаха, след което се качи в яркочервения джип „Чероки“ и потегли.

С уморена въздишка, Грейс заключи вратата и хвърли книгата върху дивана.

— Ти стой тук, любовни робе — каза тя и се разсмя при спомена за тяхната глупост.

Дали Селена някога щеше да надрасне тези измишльотини? Изключи телевизора и отнесе мръсните съдове в кухнята. Докато плакнеше чашите, вниманието й беше привлечено от внезапен проблясък.

За миг си помисли, че е светкавица…

… ала после си даде сметка, че бе дошъл от вътрешността на къщата.

— Какво по…

Тя остави чашите и се запъти към дневната. В първия миг не видя нищо, ала когато стигна до вратата, почувства странно присъствие. Присъствие, от което цялата настръхна.

Много предпазливо, тя прекрачи прага на дневната и пред дивана видя да стои висока фигура.

Фигурата на мъж.

Красив мъж.

Гол мъж.