Шерилин Кениън
Мечтан любовник (6)

3

Грейс постъпи така, както биха постъпили повечето жени, откривайки гол мъж в дневната си. Изпищя.

И се втурна към входната врата.

Само че забрави за възглавниците, струпани на пода, препъна се и се сгромоляса на земята.

„Не!“, изкрещя тя беззвучно, докато падаше. Трябваше да направи нещо, за да се защити.

Ужасена и разтреперана, тя трескаво зарови между възглавниците с надеждата да открие някакво оръжие. Напипа нещо, но когато извади ръка, се оказа, че стиска пухкав розов пантоф.

По дяволите! С крайчеца на окото си зърна винената бутилка и побърза да се претърколи натам. Сграбчи я и рязко се обърна към натрапника.

По-бързо, отколкото Грейс можеше да реагира, топлите му пръсти се сключиха около китката й и нежно я обездвижиха.

— Удари ли се?

Мили Боже, плътният му, мъжествен глас, бе наситен от силен, напевен акцент, който можеше да бъде описан единствено като мелодичен. И адски привлекателен.

С притъпени сетива, Грейс вдигна очи и…

Хмм…

Честно казано, можа да види едно-единствено нещо и то я накара да пламне сякаш бе изяла някоя особено люта чушка. В крайна сметка, как да не го забележи, когато то бе само на една ръка разстояние. И освен това беше толкова голямо.

Миг по-късно той коленичи до нея и нежно отметна косата от очите й, а после прокара пръсти по главата й, сякаш за да провери дали не се е наранила.

Погледът на Грейс се спря върху гърдите му. Неспособна нито да помръдне, нито да отмести очи от невероятната му кожа, Грейс трябваше да положи усилие, за да не простене от удоволствие под допира на пръстите му. Допир, който разгаряше истински пожар в тялото й.

— Удари ли си главата? — попита той с все същия необикновен, великолепен акцент, който отекна в Грейс и й подейства като гореща, умиротворителна прегръдка.

Тя продължаваше да се взира в златистокафявата кожа, която сякаш молеше да бъде помилвана.

Той буквално сияеше!

Напълно покорена, Грейс просто трябваше да види лицето му, да се увери дали и останалата част от него е също толкова невероятна, колкото и тялото му.

Тя вдигна поглед покрай изваяните мускули на раменете му и зяпна. Винената бутилка се изплъзна от безчувствените й пръсти.

Това беше той.

Не! Не можеше да бъде.

Невъзможно бе това да се случва, невъзможно бе той да стои чисто гол в дневната й и да я докосва по косата. Подобни неща чисто и просто не се случваха в истинския живот. Особено пък на обикновени хора като нея.

И все пак…

— Джулиън? — задъхано попита тя.

Той имаше жилавата, силна фигура на гимнастик, страхотни, стоманени мускули изпъкваха дори там, където Грейс и не подозираше, че мъжете могат да имат мускули. Върху плещите и ръцете. Върху гърдите и гърба. От врата чак до краката.

Сурова мъжествена сила изпълваше всеки сантиметър от тялото му.

Дори то бе започнало да набъбва.

Златиста коса падаше на непокорни вълни около гладко обръснатото лице, което изглеждаше като излязло изпод пръстите на скулптор. Невероятно красиво и пленително, в него нямаше нищо сладникаво или женствено. И въпреки това беше изумително.

Пълни, чувствени устни, извити в колеблива усмивка, вдълбаваха в загорелите от слънцето бузи трапчинки като две луни.

А очите му!

Всемогъщи Боже!

Обрамчени от тънък тъмносин ореол, те имаха кристалния лазурен цвят на безоблачно небе. Изпепеляващ в своята настойчивост, погледът им излъчваше невероятно остър ум и Грейс почувства, че това е поглед, който наистина е в състояние да убива.

Или най-малкото — да поразява смъртоносно.

И точно в този миг, тя наистина беше поразена. Напълно запленена от мъж, който бе твърде съвършен, за да е истински.

Тя протегна ръка и колебливо го докосна по рамото. За нейно огромно учудване, той не се стопи под допира й като пиянската халюцинация, за каквато го бе помислила.

Не, ръката, която докосна, бе съвсем истинска. Истинска, корава и топла. Железен мускул се напрегна под пръстите й и накара сърцето й да забие учестено.

Напълно поразена, Грейс можеше единствено да се взира изумено в него.

Веждите на Джулиън се повдигнаха учудено. Никога досега не му се бе случвало жена да бяга от него. Нито да го зареже, след като бе изрекла думите на заклинанието.

Всички други оставаха на мястото си в очакване на неговата поява и след това се хвърляха в обятията му, настоявайки той да ги дари с наслада.

Ала не и тази…

Тя бе различна.

Устните му потръпнаха от едва сдържана усмивка, когато погледът му обходи тялото й. Гъста гарвановочерна коса се спускаше до средата на гърба й, а светлосивите й очи имаха цвета на море преди буря. Изпъстрени с миниатюрни сребърни и зелени пръски, те излъчваха интелигентност и топлота.

Мънички светлокафяви лунички покриваха гладката снежнобяла кожа. Тя бе точно толкова прелестна, колкото и мекият й глас.

Не че имаше някакво значение.

Независимо как изглеждаше жената, която го беше призовала, Джулиън съществуваше единствено, за да й служи сексуално. Да се изгуби в насладата на тялото й. И той възнамеряваше да стори точно това.

— Хайде — каза и сложи ръце на раменете й. — Нека ти помогна да станеш.

— Ти си гол — прошепна Грейс, оглеждайки го от глава до пети, когато се изправиха. — Ти си толкова гол.

Джулиън прибра два гарвановочерни кичура зад ушите й.

— Знам.

— Ти си гол.

— Това вече го установихме.

— Ти си щастлив и гол.

Джулиън се намръщи объркано.

— Какво?

Грейс сведе многозначителен поглед към възбудата му.

— Щастлив си. И чисто гол.

А, значи така му казваха в този век. Трябваше да го запомни.

— И това те кара да се чувстваш неудобно? — попита той, удивен от факта, че голотата му може да тревожи някоя жена — нещо, което не се бе случвало никога преди.

— Бинго!

— Е, имам идея как да оправим нещата — понижи глас Джулиън, а погледът му се спря върху гърдите й, чиито зърна се бяха втвърдили и изпъкваха под тънката бяла материя.

Зърна, които нямаше търпение да види. И да вкуси.

Той пристъпи към нея и понечи да я докосне.

Грейс се отдръпна с разтуптяно сърце. Не беше истина. Не можеше да е истина. Очевидно беше пияна и й се привиждаше. Или пък си беше ударила главата в ръба на масичката, изгубила бе съзнание и кръвта й изтичаше.

Точно така! Това й се струваше правдоподобно.

Или поне по-правдоподобно, отколкото горещата, пулсираща възбуда, която бушуваше в нея и копнееше за тялото му.

А него си го биваше.

„Когато си фантазираш, момиче, определено не си поплюваш. Май напоследък си попрекалила с работата. Започнала си да прихващаш от фантазиите на пациентите си.“

Той посегна към нея и улови лицето й в силните си ръце. Грейс не бе в състояние да помръдне. Единственото, което можеше да стори, бе да му позволи да повдигне брадичката й нагоре, докато погледът й не срещна пронизващите му очи, които, тя бе сигурна, можеха да надзърнат и в най-потайните кътчета на душата й. Очи, които я омаяха така, както смъртоносният хищник хипнотизира плячката си.

Тя потрепери в прегръдките му.

В този миг горещи, настойчиви устни се впиха в нейните и тя простена в отговор. През целия си живот бе слушала за целувки, от които коленете направо омеквали, ала за първи път тя самата го изпитваше.

Той ухаеше прекрасно, допирът му бе невероятен, а вкусът му — още по-възхитителен.

Сякаш надарени със собствена воля, ръцете й се обвиха около раменете му, широки и корави като камък. Топлината на гърдите му преля в нея, мамейки я с еротични обещания за онова, което предстоеше, докато той нахлуваше в устата й с умението и устрема на викинг, решил да плячкоса всичко по пътя си.

Всеки сантиметър от великолепното му тяло бе плътно притиснат до нейното и се движеше по начин, целящ тя да усети мъжкото му присъствие. И, о, Господи, наистина го усещаше така, както не бе усещала никой друг мъж преди него. Тя плъзна ръка надолу по изваяните мускули на голия му гръб и простена, когато те се напрегнаха под милувката й.

В този миг Грейс реши, че ако наистина сънува, определено не иска часовникът да иззвъни.

Нито пък телефонът.

Нито…

Ръцете му се спуснаха по гърба й и я сграбчиха за хълбоците, притискайки ги още по-плътно към неговите, докато езикът му танцуваше с нейния. Мирис на сандалово дърво нахлу в ноздрите й.

С омекнало тяло, Грейс проследи напрегнатите стоманени мускули на гърба му, докато дългата му коса падаше върху ръцете й в еротична милувка.

Джулиън усети, че се замайва от топлия й допир, от приятното усещане на ръцете й, обвити плътно около тялото му, докато самият той галеше меката й, покрита с лунички кожа.

Колко прекрасни звуци издаваше, когато се отзоваваше на близостта му. Ммм, нямаше търпение да чуе как от гърдите й се откъсва онзи вик на върховно удоволствие. Да я види как отмята глава назад, докато спазмите на насладата разтърсват тялото й.

Толкова време бе минало, откакто за последен път бе почувствал женски допир. Откакто за последен път бе почувствал допира на друго човешко същество.

Тялото му изгаряше от желание и ако това не бе първият им път, Джулиън щеше да я схруска като парченце сладък шоколад. Щеше да я хвърли на пода и да я обладае с невъздържаността на умиращ от глад, озовал се на изобилен пир.

Ала трябваше да го отложи, докато тя свикне с него.

Още преди векове бе научил, че първия път на жените винаги им прималяваше. А той определено не искаше точно на нея да й прималее.

Все още не.

Въпреки това не бе в състояние да чака и миг повече — на всяка цена трябваше да я има!

Той я взе в прегръдките си и се отправи към стълбите.

В началото Грейс бе прекалено погълната от невероятното усещане на силните му ръце, които я обгръщаха с топлина, от това, че някой я бе вдигнал с такава лекота, без дори да изохка от усилието. Ала когато минаха покрай големия дървен ананас, който украсяваше парапета на стълбището, тя изведнъж дойде на себе си.

— Хей, я по-полека! — сопна се Грейс и сграбчи резбования махагонов ананас сякаш бе спасителен пояс, а тя — удавница. — Къде си мислиш, че ме носиш?

Джулиън поспря и я изгледа заинтригувано. В този миг Грейс внезапно си даде сметка, че какъвто бе силен и висок, той можеше да прави с нея каквото си поиска, а тя бе напълно безсилна да му попречи.

Тръпка на ужас пробяга по тялото й.

И все пак, въпреки опасността, част от нея не се боеше. Някакъв инстинкт й нашепваше, че той не би я наранил умишлено.

— В спалнята, за да довършим онова, което започнахме — простичко отвърна той, сякаш говореха за времето.

— Не мисля така.

Той сви прекрасните си, широки рамене.

— Предпочиташ да го направим на стълбите, така ли? Или пък на дивана? — При тези думи той се огледа наоколо, сякаш преценяваше какви други възможности им предлага къщата. — Идеята не е никак лоша. Отдавна не съм имал жена върху…

— Не, не, не! Единственото място, където ще ме имаш, е в сънищата ти. А сега ме пусни, преди наистина да съм се ядосала!

За нейно огромно изумление той се подчини.

Усетила твърда почва под краката си, Грейс се почувства малко по-добре и изкачи две стъпала, така че очите им се изравниха и те бяха на равна нога… ако това изобщо бе възможно с някой, от когото се излъчваха такава сила и властност.

В този миг Грейс най-сетне осъзна какво означава присъствието му тук.

Той беше истински!

Всемогъщи Боже, двете със Селена го бяха призовали за живот!

Очите му се впиха в нейните, по суровото му лице нямаше и помен от веселие.

— Не разбирам защо съм тук. Ако не ме искаш в себе си, защо ме повика?

Грейс едва не простена при тези думи и което бе още по-лошо, за миг си представи как стегнатото му, силно тяло прониква в нейното.

Какво ли би било усещането един толкова страхотен мъж да я люби цяла нощ?

Нямаше никакво съмнение, че той щеше да е страхотен и в леглото. Нито капчица съмнение. От онова, което бе видяла досега, Грейс дори не можеше да си представи колко по-добър…

Напрегна се само при мисълта за това. Какво имаше у този мъж?

Никога досега не бе изпитвала подобен сексуален глад. Никога! Едва се сдържаше да не му се нахвърли, тук и сега.

В това нямаше никакъв смисъл.

През годините се бе наслушала на всякакви възможно най-нагледни описания на секса, случвало се бе дори някои от пациентите й нарочно да се опитат да я шокират или възбудят.

Ала никой никога не бе успял да предизвика подобна пламенна реакция.

Когато ставаше дума за него, единственото, за което Грейс бе в състояние да мисли, бе как двамата се свличат на земята, вплетени един в друг.

Крайно нетипична за нея мисъл, която бързо я отрезви.

Отвори уста, за да отговори на въпроса му, ала после се спря. Какво наистина щеше да прави с него?

Освен онова?

Тя поклати недоумяващо глава.

— Какво ще правя с теб?

Очите му потъмняха сладострастно и той отново протегна ръце към нея.

„О, да“, примоли се тялото й. „Нека усетя допира ти навсякъде по себе си.“

— Престани! — скара се тя както на него, така и на себе си, отказвайки да изгуби самоконтрол.

Тук трябваше да властва разумът, не хормоните й. Веднъж вече бе допуснала тази грешка и нямаше намерение да го прави отново.

Тя изкачи още едно стъпало и се загледа в него. Майко мила, наистина беше невероятен. Вълнистата златистокестенява коса се спускаше до средата на гърба му, където бе пристегната с тъмнокафява кожена лента. С изключение на три тънки плитки, украсени в долния край с мъниста… плитки, които се поклащаха в ритъм с всяко негово движение.

Тъмнокафяви вежди се извиваха над очи, които бяха едновременно изкусителни и плашещи. Очи, които я наблюдаваха с твърде много жар.

В този миг определено й се искаше да убие Селена.

Ала не толкова, колкото й се искаше да скочи в леглото с този мъж и да вкуси това прекрасно, целунато от слънцето великолепие.

„Престани!“

— Не разбирам какво става — промълви тя най-сетне.

Трябваше да помисли, да се опита да проумее какво се случва.

— Трябва да поседна за минутка, а ти… — при тези думи погледът й се плъзна по съвършеното му тяло. — Ти трябва да облечеш нещо.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха. През целия му живот тя бе първият човек, който искаше това от него.

Ами да, жените, които бе имал преди проклятието, до една бяха правили всичко по силите си, за да го накарат да се съблече. Колкото се може по-бързо. А след проклятието, жените, които го призоваваха, прекарваха дни наред, като се любуваха на голотата му, прокарваха пръсти по тялото му и му се наслаждаваха.

— Изчакай ме за минутка — каза Грейс и тичешком изкачи стълбите.

Джулиън се загледа след нея и начинът, по който бедрата й се полюшваха при всяка стъпка, накара тялото му да пламне и да се втвърди. Стискайки зъби в опит да не обръща внимание на огъня, лумнал в слабините му, той се огледа наоколо. Определено трябваше да намери нещо, което да отвлече вниманието му… поне докато тя не му се отдадеше.

Което нямаше да отнеме много време. Никоя жена не бе успявала задълго да се държи настрана от него.

Усмихвайки се горчиво при тази мисъл, Джулиън обходи къщата с поглед.

Къде и кога се намираше?

Нямаше представа колко дълго бе прекарал в книгата. Единственото, което помнеше, бе звукът на различни гласове и постепенната промяна на езиците и произношенията през годините.

Вдигна глава към светлината над себе си и се смръщи. Не гореше огън. Какво ли бе това? Очите му се насълзиха и той извърна поглед.

Трябва да беше крушка, реши той.

„Дей, трябва да сменя крушката. Направи ми услуга и щракни ключа до вратата.“

Припомняйки си думите на продавача, Джулиън погледна към вратата и видя онова, което сигурно бе „ключът“. Приближи се, натисна малкото лостче и светлината угасна начаса. Той отново я включи.

Джулиън не можа да сдържи усмивката си. Какви ли други чудеса криеше това време?

— Ето.

Той вдигна поглед и Грейс, която стоеше на най-долното стъпало, му подхвърли дълъг правоъгълник от тъмнозелен плат. Джулиън го улови до гърдите си и усети как го залива вълна от изумление.

Не се бе пошегувала, когато му каза да се облече!

Колко необикновено! Сбърчил вежди, Джулиън уви парчето плат около бедрата си.

Грейс изчака, докато той се отдръпна от вратата, и едва тогава го погледна. Слава Богу, вече не беше гол. Нищо чудно, че викторианците са държали толкова на смокиновите листа. Жалко, че не й се намираха няколко под ръка. Единственото, което растеше в градината й, беше бодлива зеленика, а тя надали щеше да му се понрави особено.

Грейс се запъти към дневната и седна на дивана.

— Бог ми е свидетел, Лейни — промърмори тя, — кълна се, че ще ми платиш за това.

Миг по-късно той седеше до нея, възпламенявайки всеки хормон в тялото й със своето присъствие.

Грейс се отдръпна в другия край на дивана и го изгледа предпазливо.

— Е, колко дълго ще останеш?

„Страхотен въпрос, Грейс, няма що! Като си започнала, защо не го попиташ за времето или за зодията му!“

— До следващото пълнолуние.

Леденият му поглед поомекна едва забележимо, а когато обходи тялото й, студенината му бързо бе изместена от изпепеляваща страст.

Той се приведе към нея и понечи да докосне лицето й.

Грейс рязко скочи на крака и мина от другата страна на масичката.

— Искаш да ми кажеш, че трябва да те търпя цял месец?

— Да.

Слисана, Грейс разтърка очи. Той не можеше да остане в къщата й цял месец. Цял един месец! Та тя имаше задължения, отговорности.

Имаше ново хоби, което да усвои.

— Виж — каза на глас, — може и да не ти се вярва, но аз си имам свой живот. Живот, който не включва теб.

По лицето му ясно разбра, че думите й не му се понравиха. Ама никак.

— Ако мислиш, че умирам от щастие заради това, че съм с теб, жестоко се лъжеш. Уверявам те, че не съм тук по собствено желание.

Думите му я жегнаха.

— Е, някои части от теб очевидно са на друго мнение — подметна тя и хвърли многозначителен поглед към онази част от тялото му, която все още стърчеше издайнически.

Джулиън сведе очи към скута си и въздъхна, виждайки онова, което издуваше хавлията.

— За съжаление, това зависи от мен точно толкова, колкото и присъствието ми тук.

— Вратата е ей там — каза Грейс и я посочи. — Гледай да не те удари по задника, когато си тръгваш.

— Повярвай ми, щях да си тръгна, ако можех.

Тези думи накараха Грейс да се замисли за миг.

— Да не искаш да кажеш, че не мога да си пожелая да изчезнеш? Нито да те върна обратно в книгата?

— Мисля, че думата, която ти използва, беше „бинго“.

Грейс потъна в мълчание, а Джулиън бавно се изправи на крака и се загледа в нея. Този въпрос възникваше за първи път през всичките векове, откакто бе прокълнат. Всички, които го бяха призовавали досега, знаеха какъв е и на драго сърце прекарваха цял месец в обятията му, използвайки тялото му за собствената си наслада.

Никога досега — нито като смъртен мъж, нито след това — не бе срещал жена, която да не го желае.

Беше… странно.

Смиряващо.

Почти смущаващо.

Възможно ли бе проклятието да отслабва? Щеше ли отново да бъде свободен след всичкото това време?

Отхвърли тази мисъл в мига, в който тя се появи в съзнанието му. Когато древногръцките богове наказваха някого, те го правеха със стил и замах, които дори две хилядолетия не бяха в състояние да смекчат.

Веднъж, много, много отдавна, той бе опитал да се пребори с проклятието. Повярвал бе, че може да бъде свободен. Ала ако две хиляди години пленничество и непрестанни мъки го бяха научили на нещо, то беше примирение.

Заслужил си бе ада, в който го бяха заточили, и като воин, какъвто бе някога, той бе приел наказанието си.

Преглъщайки жлъчката, надигнала се в гърлото му, Джулиън разпери ръце и й предложи тялото си.

— Можеш да правиш с мен каквото поискаш. Просто ми кажи как да ти доставя удоволствие.

— В такъв случай искам да си тръгнеш.

Джулиън отпусна ръце.

— Всичко, с изключение на това.

Раздразнена, Грейс закрачи напред-назад. Хормоните й най-сетне се бяха усмирили, главата й се беше прояснила и тя жадуваше да намери някакво решение. Ала колкото и да се опитваше, такова като че ли нямаше.

Неприятна болка затуптя в слепоочията й.

Какво щеше да прави един месец, цял един месец, с него?

Отново си го представи надвесен над нея; разпиляна, косата му се спускаше като мек балдахин около тях, докато той проникваше дълбоко в тялото й.

— Имам нужда от нещо… — гласът му заглъхна.

Грейс, чието тяло още копнееше за него, се обърна да го погледне.

Толкова лесно би било да му се отдаде. Ала това би било грешка. Отказваше да го използва по този начин. Като…

Не, нямаше да мисли за това. Отказваше да мисли за това.

— От какво?

— Нещо за ядене — отвърна Джулиън. — След като няма да ме използваш веднага, нали няма да възразиш да се нахраня?

По стеснителното му, полусърдито изражение, Грейс разбра, че не обича да моли за нищо.

И тогава я осени внезапна мисъл — ако всичко това бе така объркващо и трудно за нея, как ли се чувстваше той, за Бога? Да бъде изтръгнат оттам, където живееше, и катапултиран в нейния свят? Трябва да бе ужасно.

— Разбира се — каза Грейс и като му даде знак да я последва, прекоси късия коридор, отвеждащ в задната част на къщата. — Кухнята е ето тук.

Тя отвори хладилника и му позволи да надникне вътре.

— Какво ти се яде?

Вместо да погледне в хладилника, Джулиън остана на около три крачки от него.

— Има ли още от пицата?

— От пицата? — слисано повтори Грейс.

„Откъде знаеше за нея?“

Той сви рамене.

— Стори ми се, че доста ти хареса, докато я ядеше.

Грейс цялата пламна, припомняйки си своята шега от по-рано. Селена за кой ли път бе подметнала нещо за това, че храната е заместител на секса и Грейс бе симулирала оргазъм, докато се наслаждаваше на последното парче.

— Чул си ни?

— Любовният роб чува всичко, казано в близост до книгата — тихо отвърна Джулиън с непроницаемо изражение.

Грейс имаше чувството, че ако бузите й се нажежат още малко, нищо чудно да експлодират.

— Пицата свърши — изрече тя на един дъх; идваше й да си пъхне главата в хладилника, за да я охлади поне малко. — За сметка на това имам пиле с макарони.

— И вино?

Тя кимна.

— Това е приемливо.

Властният му тон я изпълни с негодувание. Беше тон от типа „пещерен човек“, който сякаш казваше „Аз съм мъжът, кукло, така че давай яденето насам“ и от който кръвта й винаги кипваше.

— Виж какво, приятел, не съм ти слугиня. Още една такава изцепка и ще вечеряш с „Алпо“^[1].

Едната му вежда подскочи.

— „Алпо“?

— Няма значение.

Все още сърдита, Грейс извади пилето с макарони и се приготви да го метне в микровълновата фурна.

Джулиън се настани на масата с все същата аура на мъжко превъзходство, която сериозно й лазеше по нервите. Макар да й се щеше наистина да има консерва „Алпо“, тя си заповяда да изсипе щедра порция макарони в една купичка.

— И откога си затворен в книгата? От Средновековието?

Защото точно така се държеше.

Джулиън продължи да седи като статуя. По лицето му не се четяха никакви емоции. Ако не знаеше, че не е така, Грейс можеше да го вземе за робот.

— За последно ме призоваха през 1895 г.

— Я стига! — Грейс, която тъкмо поставяше купичката в микровълновата, зяпна насреща му. — 1895 г.? Сериозно?

Той кимна.

— А кога те затвориха в книгата за първи път?

Яростта, която пробяга по лицето му, бе толкова необуздана, че Грейс се сепна.

— През 149 г. пр.Хр. по вашия календар.

Грейс се ококори.

— Сто четиридесет и девета година преди Христа? Всемогъщи Боже! Значи като призовах Джулиън Македонски, ти наистина си от Македония. От онази Македония.

Джулиън кимна рязко.

Докато Грейс затваряше вратичката на микровълновата и натискаше копчето, в главата й препускаха безброй мисли. Не беше възможно. Нямаше как да е възможно!

— Как се оказа затворен в книгата? Искам да кажа, древните гърци не са имали книги, нали така?

— Първоначално бях заробен в пергаментов свитък, който по-късно беше подвързан по този начин, за да бъде съхранен — мрачно обясни Джулиън с все същото непроницаемо изражение. — А ме проклеха, защото превзех Александрия.

Грейс се намръщи. В това нямаше никакъв смисъл… не че нещо в цялата тази история имаше кой знае какъв смисъл.

— Защо превземането на някакъв си град…

— Александрия не беше град, а една от девиците на Приап^[2].

Грейс настръхна при тези думи и при мисълта за това по какъв начин „превземането“ на една жена може да осъди някого на вечно пленничество.

— Изнасилил си девица?

— Не съм я изнасилил — отвърна Джулиън, срещайки решително погледа й. — Уверявам те, че беше по взаимно съгласие.

Добре, май бе докоснала някакво болно място. Виждаше го съвсем ясно в леденото му държание. Очевидно не обичаше да говори за миналото си. Явно щеше да й се наложи да внимава малко повече с въпросите.

Джулиън чу странно позвъняване и видя как Грейс дръпна някаква дръжка и отвори черната кутия, в която бе пъхнала храната му.

Миг по-късно пълната димяща купичка стоеше пред него, заедно със сребърна вилица, нож, хартиена салфетка и стъклена чаша с вино. Ароматно ухание нахлу в ноздрите му и стомахът го заболя от глад.

Навярно би трябвало да е смаян от начина и бързината, с които тя приготви храната му, ала след като бе чувал да се говори за неща като влакове, камери, автомобили, фонографи, ракети и компютри, вече нищо не бе в състояние да го изненада.

Всъщност, вече не бе в състояние да изпита каквото и да било, не и откакто преди много, много години, тласкан от необходимостта, сам бе прокудил чувствата си в изгнание.

Сега съществуването му не бе нищо повече от мимолетни дни, откраднати тук-таме из вековете. Единственото му предназначение бе да задоволява сексуалните нужди на онези, които го призоваваха.

А ако бе научил нещо през последните две хилядолетия, то бе да се възползва от малките удоволствия, които всяко прераждане му предоставяше.

С тази мисъл, той си взе от храната и се наслади на усещането от топлите, сочни макарони върху езика си. Истинско блаженство.

Остави уханието на пилето и подправките да го завладее напълно. От цяла вечност не бе хапвал нищо. Вечност на безпощаден глад.

Най-сетне затвори очи и преглътна.

Свикнал повече да гладува, отколкото да е сит, още при първата хапка стомахът го сви мъчително. Джулиън стисна ножа и вилицата, борейки се с раздиращата болка.

Ала не спря да яде. Не и докато пред него имаше храна.

Толкова дълго бе чакал да засити глада си, че нямаше никакво намерение да спира.

След още няколко залъка спазмите поутихнаха и той най-сетне можеше да се наслади на ястието.

Колкото повече отслабваше болката, толкова по-трудно му бе да се храни възпитано, вместо да започне да тъпче шепи храна в устата си, мъчейки се да утоли разяждащия корема му глад.

В моменти като този бе адски лесно да забрави, че е човек, а не див звяр, пуснат от клетката си.

Беше загубил по-голямата част от човешката си същност още преди векове и бе твърдо решен да запази малкото, което бе останало от нея.

Облегната на барплота, Грейс го гледаше как се храни бавно и методично. Не беше сигурна дали му е вкусно или не, но той не спираше да яде.

Ала онова, което наистина я изуми, бяха съвършените европейски маниери, с които го правеше. Нещо, което тя никога не бе успяла да усвои и сега не можеше да не се зачуди кога ли се бе научил така умело да използва ножа, за да закрепи макароните върху вилицата си, преди да ги лапне.

— Имахте ли вилици в древна Македония?

Той спря да се храни.

— Моля?

— Просто се чудех кога е била изобретена вилицата. Имали ли сте вилици в…

„Какво си се раздрънкала!“, скара се Грейс сама на себе си. „Сякаш някой друг на мое място нямаше да стори същото! Погледни го само! Колко пъти според теб някой е постъпвал като идиот и в резултат се е озовавал насаме с оживяла древногръцка статуя? Особено статуя, която изглежда така!“

Твърде рядко.

— Доколкото знам, вилицата е изобретена през петнайсети век — отвърна Джулиън.

— Така ли? Ти бил ли си там?

Джулиън вдигна очи и я погледна с непроницаемо изражение.

— Къде? Когато са изобретили вилицата или през петнайсети век?

— Петнайсети век, естествено — отвърна Грейс, но като помисли малко, добави: — Не си присъствал, когато са изобретили вилицата, нали?

— Не — Джулиън се прокашля и избърса уста със салфетката. — През онзи век бях призован четири пъти. Два пъти в Италия и по веднъж в Англия и Франция.

— Наистина ли? — Грейс опита да си представи какъв ли е бил животът тогава. — Обзалагам се, че си видял страшно много неща през вековете.

— Не съвсем.

— О, я стига! За две хиляди години…

— Виждал съм предимно спални, легла и дрешници.

След тези думи, произнесени с глух тон, който накара Грейс да замълчи, Джулиън отново се залови за яденето. Внезапно в съзнанието й нахлу образът на Пол. Тя се бе сблъскала само с един себичен, безчувствен гадняр. Джулиън звучеше така, сякаш познаваше много повече.

— Значи докато някой не те повика, си принуден да стоиш в книгата, така ли?

Той кимна.

— Какво правиш, за да си убиваш времето?

Джулиън сви рамене и Грейс изведнъж си даде сметка, че той не разполага с кой знае колко вариации на изражение на лицето.

Нито пък думи.

Тя се доближи до масата и седна насреща му.

— Знаеш ли какво, след като твърдиш, че разполагаме с цял месец заедно, защо не се опитаме да го направим по-приятен, като си поговорим?

Джулиън я погледна учудено. Дори не помнеше кога за последен път някой бе разговарял с него, освен, за да го насърчи или да му предложи някой нов начин да увеличи удоволствието, което даряваше.

Или пък за да го повика обратно в леглото.

Още съвсем млад бе научил, че от него жените искат само едно — да почувстват някоя част от тялото му дълбоко в себе си.

С тази мисъл той бавно плъзна поглед по жената пред себе си, задържайки го върху гърдите й, които бързо се втвърдиха.

Възмутена, Грейс скръсти ръце пред себе си и зачака той да вдигне очи към лицето й.

Джулиън едва не се разсмя. Едва.

— Знаеш ли какво — отвърна той, използвайки нейните думи. — Има много по-забавни неща, които мога да направя с езика си, вместо да говоря… като например да го прокарам по голите ти гърди и вдлъбнатината на шията ти. — При тези думи той сведе поглед към масата, там, където бе скутът й. — Да не говорим пък за останалите места, които може да докосне.

За миг Грейс бе като поразена. После я напуши смях.

Който бе изместен от пареща възбуда.

В качеството си на терапевт беше чувала далеч по-неприлични неща, напомни си тя.

Да, ала не и изречени от уста, с която тя самата искаше да прави много повече от това да разговаря.

— Прав си, има много други неща, които могат да се правят с един език… като например да бъде отрязан — каза тя и със задоволство видя изненадата, припламнала в очите му. — Само че аз съм жена, която обича да говори, а ти си тук, за да се погрижиш за моето удоволствие, не е ли така?

Джулиън се напрегна едва забележимо, сякаш искаше да се съпротивлява срещу ролята си.

— Така е.

— В такъв случай, кажи ми какво правиш, докато си в книгата.

Погледът му се впи в нейния с жарка настойчивост, която Грейс сметна за смущаваща, интригуваща и малко плашеща.

— То е като да бъдеш затворен в саркофаг — тихо отговори Джулиън. — Чувам гласове, но не виждам абсолютно нищо, нито дори лъч светлина. Просто си стоя там вътре, неспособен да помръдна. Чакам. Слушам.

Грейс усети, че я побиват тръпки. Спомни си как преди много години, без да иска, се беше заключила в работилницата на баща си. Не виждаше нищо, не можеше да излезе. Ужасена, тя не успяваше да си поеме дъх, от паниката й се зави свят. Тя се разкрещя и заблъска по вратата, докато не си разрани ръката.

Най-сетне майка й я чу и я пусна да излезе.

Заради тази случка Грейс и до ден-днешен страдаше от лека форма на клаустрофобия. Не можеше дори да си представи какво е да прекараш векове в подобно място.

— Колко ужасно! — прошепна тя.

— Свиква се. С времето.

— Наистина?

Без сама да знае защо, Грейс си помисли, че силно се съмнява.

Когато майка й я пусна навън, откри, че е стояла вътре само половин час, ала той й се бе сторил същинска вечност. Какво ли бе наистина да прекараш цяла вечност по този начин?

— Опитвал ли си да избягаш?

Погледът му бе по-красноречив от всякакви думи.

— Какво стана? — попита тя.

— Провалих се, както можеш да се досетиш.

На Грейс ужасно й дожаля за него. Две хиляди години, затворен в непрогледна гробница. Цяло чудо бе, че не беше полудял. Че изобщо бе в състояние да седи тук и да разговаря с нея.

Нищо чудно, че бе поискал нещо за хапване. Подобна сетивна депривация^[3] бе истинско нечовешко мъчение.

В този миг Грейс разбра, че щеше да му помогне. Не знаеше как, но все трябваше да съществува начин да го избавят от затвора му.

— Ами ако измислим как да те освободим?

— Уверявам те, че е невъзможно.

— Фаталист, а?

Джулиън й хвърли насмешлив поглед.

— Две хиляди години, прекарани в плен, могат да превърнат всекиго във фаталист.

Грейс го загледа как се храни, а в главата й запрепускаха безброй мисли. Оптимистът у нея отказваше да приеме неговия песимизъм, така, както терапевтът у нея настояваше да му помогне. Беше се заклела да облекчава чуждото страдание, когато може, а тя вземаше обещанията си много сериозно.

Има ли желание, има и начин.

И каквото ще да става, тя възнамеряваше да го открие.

А междувременно Грейс реши да направи за Джулиън нещо, което едва ли някой бе правил досега — щеше да се погрижи той да си прекара добре в Ню Орлиънс. Другите жени може и да го бяха държали затворен в спалнята, ала тя нямаше намерение да заробва никого.

— Добре тогава, какво ще кажеш да посветим това прераждане на теб?

Джулиън вдигна поглед от храната с внезапно пробуден интерес.

— Аз ще се погрижа за твоите забавления — продължи Грейс. — Пожелаеш ли нещо — ще го направим. Поискаш ли да видиш нещо — ще го видиш.

Джулиън отпи глътка вино, а ъгълчетата на устата му се извиха в суховата усмивка.

— Съблечи си блузата — каза той.

— Моля?

Джулиън остави чашата настрани и впери жарък, сладострастен поглед в Грейс.

— Каза, че пожелая ли нещо, ще го направим и поискам ли да видя нещо, ще го видя. Е, искам да видя голите ти гърди и да прокарам език…

— Я по-полека, здравеняко! — прекъсна го Грейс с пламнали бузи и нагорещено до разтопяване тяло. — Мисля, че трябва да въведем няколко правила, докато си тук. Правило номер едно — няма да има нищо такова.

— И защо не?

„Да“, поиска да узнае тялото й, наполовина умолително, наполовина сърдито. „Защо не?“

— Защото аз не съм някоя улична котка, навирила опашка в очакване най-близкият котарак да й го сложи и да се омете.