Шерилин Кениън
Мечтан любовник (11)

8

Грейс не помръдна часове наред, заслушана в тихото, спокойно дишане на Джулиън, който спеше зад нея. Беше проврял единия си крак между нейните, ръката му я прегръщаше през кръста.

Допирът на тялото му, така близо до нейното, я караше да трепери от копнеж. А мирисът му… Едвам се сдържаше да не се обърне и да зарови лице в топлата му, уханна кожа. Никой досега не я бе карал да се чувства по този начин. Така желана, така сигурна.

Така привлекателна.

Как изобщо бе възможно това? Та те почти не се познаваха! Ала въпреки това Джулиън се бе докоснал до нещо в нея и то далеч надвишаваше физическото желание.

Грейс се протегна и нежно прокара пръсти по ръката, която почиваше пред нея, точно под брадичката й. Той имаше толкова красиви ръце. Издължени и фини. Дори покоят на съня не бе в състояние да скрие мощта, заключена в тях. Както и магията, с която можеха да дарят тялото й…

Това бе същинско чудо.

Грейс докосна пръстена му и се запита какъв ли е бил като пълководец. Освен ако проклятието не бе променило възрастта му, той не изглеждаше стар. Със сигурност не беше на повече от трийсет години. Как може да е предвождал армия толкова млад? От друга страна, Александър Велики бе започнал своите завоевания като голобрад младок.

Джулиън трябва да е бил забележителен на бойното поле, помисли си Грейс. Тя затвори очи и се помъчи да си го представи как препуска срещу врага, възседнал коня си. Съвсем ясно го видя в бойните му доспехи да се бие с меч в ръка срещу римляните.

— Язон? — прошепна Джулиън насън и Грейс се сепна.

— Джулиън? — обърна се да го погледне тя.

Тялото му изведнъж се напрегна и той заговори на някаква смесица от английски и старогръцки:

— Недей! Охи! Охи! Не!

След това рязко се изправи. Грейс не бе сигурна дали е буден или спи. Инстинктивно, тя го докосна по ръката.

Джулиън изруга, сграбчи я и я вдигна, а после я тръшна върху матрака и я прикова под себе си. Очите му бяха широко отворени, устните му — изкривени.

— Проклет да си! — изръмжа той.

— Джулиън! — Грейс опита да се отскубне, ала пръстите му се впиха още по-здраво в нея. — Аз съм, Грейс.

— Грейс? — повтори той и сбърчи чело, загледан в лицето й.

Примигвайки объркано, той се отдръпна от нея и като вдигна ръце, ги погледна така, сякаш бяха някакви чужди израстъци, които виждаше за първи път.

— Нараних ли те? — попита той най-сетне, поглеждайки към Грейс.

— Не, нищо ми няма. Но ти добре ли си?

Той не помръдна.

— Джулиън?

Грейс посегна към него, ала той се дръпна, сякаш допирът й бе заразен.

— Добре съм. Просто сънувах лош сън.

— Лош сън или лош спомен?

— Лош спомен, който се явява в сънищата ми — прошепна Джулиън с натежал от скръб глас и стана. — Най-добре ще е да спя другаде.

Грейс го улови за ръката, преди да е успял да си тръгне, и го дръпна обратно към леглото.

— Така ли постъпваше в миналото?

Той кимна.

— Разказвал ли си някому за този сън?

Джулиън я изгледа потресено. Тя за какъв го вземаше? За хленчещо хлапе, което има нужда от майка си?

Винаги бе крил болката дълбоко в себе си. Както го бяха учили. Единствено когато спеше, спомените успяваха да преодолеят защитната стена, която беше издигнал. Само тогава, насън, проявяваше слабост. Докато беше в книгата не можеше да навреди на никого, ала излезете ли от своя затвор, знаеше, че не бива да заспива до друго човешко същество, за да не го нарани неволно, когато кошмарът се завърнеше. Ами ако я беше убил? Самата мисъл за това го изпълни с ужас.

— Не — прошепна той. — Никому не съм разказвал.

— Защо не разкажеш на мен?

— Не — отсече Джулиън. — Не искам да го преживявам наново.

— Каква е разликата, след като го преживяваш отново и отново всеки път, когато заспиш? Допусни ме до себе си, Джулиън. Може би ще успея да ти помогна.

Смееше ли да се надява, че тя наистина ще му помогне?

„Не ставай глупак.“

Копнееше да прогони демоните. Поне една нощ да спи спокойно, неизмъчван от тях.

— Разкажи ми — нежно настоя Грейс.

Джулиън приседна на ръба на леглото, уловил главата си в шепи, и Грейс съвсем ясно усети съпротивата му.

— По-рано ме попита защо са ме проклели. Проклеха ме, защото предадох единствения брат, когото някога съм познавал. Единственото семейство, което съм имал.

Болката му трогна Грейс до дъното на душата. Как само жадуваше да го помилва утешително по гърба, ала не смееше да го докосне, защото се боеше, че той може отново да се затвори в себе си.

— Какво направи?

Джулиън прокара ръка през косата си, а после сви пръсти в юмрук. Здраво стиснал зъби, той се взираше в килима.

— Позволих на завистта да отрови душата ми.

— Как?

Джулиън дълго мълча, преди отново да проговори:

— Запознах се с Язон скоро след като мащехата ми ме изпрати в казармата.

Грейс смътно си припомни, че Селена й бе разказала за спартанските казарми, където момчетата били отпращани да живеят далеч от дома и близките си. В нейните представи те бяха нещо като пансион.

— На колко години беше?

— На седем.

Грейс ахна, неспособна дори да си представи какво е да те откъснат от родителите на толкова крехка възраст.

— В това нямаше нищо необичайно — увери я Джулиън, без да я поглежда. — А и аз бях едричък за годините си. Пък и животът в казармата бе многократно за предпочитане пред живота с мащехата ми.

Гласът му бе пропит със злъч и Грейс неволно се запита що за жена е била мащехата му.

— Предполагам, че Язон също е бил в казармата?

— Да — прошепна Джулиън. — В казармата бяхме разделени на групи и сами трябваше да изберем момче, което да ни предвожда. Язон беше водачът на моята група.

— Какви бяха тези групи?

— Нещо като военно поделение. Учехме заедно, заедно изпълнявахме задачите си, ала най-вече се държахме заедно, за да оцелеем.

Грейс се сепна при тази толкова силна дума.

— Да оцелеете?

— Да издържим спартанския начин на живот — обясни Джулиън с глас, от който капеше жлъч. — Не съм сигурен какво знаеш за народа на моя баща, ала за тях удобствата, на които се радваха другите гърци, бяха чужди. От синовете си спартанците искаха само едно — когато пораснем, да се превърнем в най-страховитата бойна сила в древния свят. За да бъдем подготвени за бъдещето, ние бяхме възпитавани да живеем само с най-необходимото. Получавахме по една-единствена туника на година и ако тя се скъсаше или ни омалееше, или пък я изгубехме, оставахме без нищо. Можехме да спим върху легло единствено при условие че сами си го направехме. А достигнехме ли пубертета, вече нямахме право да носим обувки. — Джулиън се изсмя горчиво. — И до днес помня как ме боляха краката през зимата. Не ни беше разрешено да се топлим нито с одеяла, нито като си напалим огън, така че увивахме парцали около стъпалата си, за да не измръзнат. А сутрин изнасяхме телата на онези, които бяха умрели от студ през нощта.

Грейс усети, че я побиват тръпки от света, който той описваше. Какво ли беда се живее в него? Най-ужасно обаче се почувства при спомена за осемдесетдоларовите обувки, които си бе харесала, когато беше на тринайсет, и за гневния си изблик, предизвикан от отказа на майка й да й ги купи, понеже била твърде малка за тях. Само като си помислеше, че на същата възраст Джулиън е трябвало да се задоволи с дрипи. Сърцето й се сви от тази несправедливост.

— Та вие сте били деца!

— Никога не съм бил дете — простичко отвърна той. — Ала най-лошото бе, че никога не получавахме достатъчно храна, така че трябваше или да крадем, или да гладуваме.

— И родителите ви допускаха това?

Джулиън й хвърли насмешлив поглед през рамо.

— Те го смятаха за свой граждански дълг. А понеже баща ми беше спартански стратег, повечето от момчетата и учителите ме намразиха в мига, в който ме видяха, така че аз получавах по-малко храна дори от останалите.

— Какъв е бил баща ти? — попита Грейс.

— Нещо като главнокомандващ армията — обясни Джулиън и си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Заради високото му положение и заради това, че бе прочут със своята жестокост, аз бързо се превърнах в пария на моята група. Докато те ходеха да крадат заедно, аз бях принуден да се боря за оцеляването си съвсем сам. Един ден Язон беше заловен да краде хляб, но когато се върнахме в казармата, където трябваше да бъде наказан за провинението си, аз поех вината върху себе си.

— Защо?

Джулиън сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.

— Все още бе толкова немощен от предишния побой, че не виждах как ще издържи още един.

— А защо са го били по-рано?

— Така започвахме деня. Дръпваха ни по един хубав пердах още щом ни изкарат от леглата.

Грейс потръпна.

— Защо тогава си приел да те накажат вместо него, след като и теб са те били същия ден?

— Като син на богиня, аз съм в състояние да понеса доста бой.

Грейс затвори очи, когато го чу да повтаря думите на Селена от този следобед. Този път не можа да се сдържи и нежно го докосна по ръката.

Той не се отдръпна. Вместо това сложи ръка върху нейната и лекичко я стисна.

— От този ден нататък Язон ме наричаше свой брат и накара останалите момчета да ме приемат. Въпреки че и майка ми, и баща ми имаха други синове, никога дотогава не бях имал брат.

Грейс се усмихна.

— Какво стана след това? — попита тя и усети как мускулите му под дланта й се напрегнаха.

— Решихме да обединим силите си, за да получим онова, от което се нуждаехме. Той отвличаше вниманието, а аз крадях, така че ако ни заловяха, да накажат мен.

„Но защо?“, едва се въздържа да не попита Грейс, ала преглътна въпроса, тъй като вече знаеше отговора — искал бе да предпази брат си.

— С течение на времето — продължи той, — забелязах, че баща му се промъква в поселището, за да го наблюдава. Думите не стигат, за да опишат любовта и гордостта, които се четяха по лицето му. Същото бе и с майка му. От нас се очакваше сами да си набавяме храна, ала въпреки това почти всеки ден Язон намираше по нещичко, което родителите му бяха оставили за него — пресен хляб, печено агнешко, мляко. Понякога дори пари.

— Колко мило!

— Така е, ала винаги, когато виждах какво правят за него родителите му, нещо ме прерязваше в гърдите. Искаше ми се и моите родители да изпитват същото към мен. На драго сърце бих пожертвал живота си, само и само баща ми поне веднъж да ме погледне без презрение в очите. Или майка ми да ме посети дори един път. Единственият начин да се доближа поне малко до нея, бе като отида в храма й в Тимария. Часове наред съзерцавах статуята й и се чудех как ли изглежда в действителност. И дали изобщо някога се сеща за мен.

Грейс се надигна в леглото, прегърна го през кръста и се долепи до него, облягайки брадичка на рамото му.

— Като дете никога ли не си я виждал?

Джулиън обви ръцете й със своите и положи глава на рамото й. Жестът му накара Грейс да се усмихне. Макар да бе напрегнат, той й доверяваше неща, които, тя бе сигурна, не бе споделял с никой друг. Това я накара да го почувства извънредно близък.

— До ден-днешен не съм я виждал — тихо каза той. — Изпращала е свои пратеници при мен, ала нито веднъж не е идвала лично. Колкото и да я умолявах, тя никога не идваше. Постепенно спрях да я моля, докато накрая изобщо престанах да влизам в храмовете й.

Грейс нежно го целуна по рамото. Как можеше майка му да го отхвърли по този начин? Как можеше една майка да не отвърне на молбите на детето си и да не го посети поне веднъж?

Тя се замисли за собствените си родители. За любовта и нежността, с която я бяха обсипвали цял живот. И за първи път осъзна, че онова, което изпитваше заради смъртта им, е грешно. През всичките тези години тя си казваше, че би било по-добре никога да не бе познавала любовта им, отколкото да я изгуби така неочаквано и жестоко. Ала не беше така. Дори спомените за родителите и за детството й да бяха горчиво-сладки, те й носеха утеха.

Джулиън никога не бе познал топлината на любяща прегръдка, нито сигурността, която идваше от мисълта, че каквото и да направи, родителите му ще бъдат до него и ще го подкрепят.

Грейс не можеше дори да си представи какво би било да израсне по начина, по който бе израснал той.

— Поне си имал Язон — прошепна тя, чудейки се дали това му е било достатъчно.

— Така е. А Язон бе толкова мил, че след като баща ми умря, когато бях на четиринайсет, той започна да ме взема у тях, когато ни пускаха в отпуск от казармата. Именно по време на едно от тези гостувания за първи път видях Пенелопа.

Грейс почувства парване на ревност при споменаването на жена му.

— Бе толкова красива — промълви Джулиън. — Беше обещана за съпруга на Язон.

При тези думи Грейс се вцепени. О, това не беше никак хубаво.

— А най-лошото бе — продължи Джулиън, милвайки я нежно по ръката, — че наистина го обичаше. Всеки път, когато той се върнеше у дома, тя го очакваше, нетърпелива да се хвърли в обятията му и да го целуне. Да му каже колко много означава за нея. Когато си тръгвахме, тя тихичко го молеше да се пази. С течение на времето тя също започна да му носи скришом разни неща.

Джулиън замълча, припомняйки си изражението на Язон, когато се връщаше в казармата с някой от даровете на Пенелопа.

„Един ден може и да се ожениш, Джулиън“, говореше той, показвайки му дребните подаръчета на Пенелопа, „ала никога няма да имаш жена като нея, която да топли леглото ти.“

Макар Язон да не го изричаше на глас, Джулиън прекрасно знаеше каква е причината. Никой баща от благородно потекло не би се съгласил да даде дъщеря си на някого с неговия произход, на мъж без наследство и без семейство.

Всеки път думите на Язон го жегваха право в сърцето. Понякога Джулиън подозираше, че Язон нарочно сипва сол в раната му, тласкан от ревност заради начина, по който Пенелопа задържаше очи върху него, когато си мислеше, че Язон не я гледа. Сърцето й може и да принадлежеше на Язон, ала досущ като повечето жени, Пенелопа не можеше да се въздържи да не хвърли някой и друг пламенен поглед на Джулиън.

И точно затова Язон престана да го кани на гости. Джулиън имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от болка, когато бе отритнат от единствения сигурен дом, който бе познал някога.

— Трябваше да ги оставя да се оженят — каза той на глас и зарови лице в шията на Грейс, опивайки се от сладката утеха на нейното ухание. — Още тогава го знаех. Ала не можех да го понеса. Година след година виждах любовта й към него. Виждах как семейството му го боготвори, докато аз нямах дори дом, в който да се прибера.

— Защо? — попита Грейс. — Нали каза, че си имал братя. Не можеше ли да отидеш при тях?

Джулиън поклати глава.

— Синовете на баща ми ме ненавиждаха от дън душа. Майка им би ме прибрала, ала аз отказах да платя цената, която щеше да ми струва това. В онези дни може и да нямах много, ала все още имах своето достойнство.

— Имаш го и до днес — прошепна Грейс и го прегърна още по-здраво. — Вече видях достатъчно, за да съм сигурна.

При тези думи Джулиън я пусна и извърна поглед с напрегнато лице.

— Какво стана с Язон? — попита Грейс, за да го накара да продължи, докато все още бе в настроение да говори. — В битка ли загина?

Джулиън се изсмя горчиво.

— Не. Когато пораснахме достатъчно, за да се присъединим към войската, аз се грижех нищо лошо да не му се случи на бойното поле. Бях обещал на Пенелопа и на семейството му, че няма да допусна да пострада.

Грейс усещаше под ръцете си яростното туптене на сърцето му.

— С течение на времето хората започнаха да изричат моето име с боязън и страхопочитание. Моята слава се носеше надлъж и шир, също както и разказите за моите победи. А когато се върнах в Тимария, трябваше да спя на улицата или в леглото на случайни жени, допуснали ме в домовете си за една нощ. Единственото, което правех, бе да чакам мига, в който отново щях да поема на боен поход.

Сълзи изпълниха очите на Грейс при звука на болката в гласа му. Как можеха да се отнесат с него по този начин!

— Какво се промени? — попита тя.

Джулиън въздъхна.

— Една вечер, докато търсех къде да пренощувам, се натъкнах на Язон и Пенелопа, вплетени в любовна прегръдка. Побързах да се извиня, ала докато си тръгвах, чух как той й каза нещо.

Тялото му се вцепени, а пулсът му се ускори още повече.

— Какво чу? — подкани го Грейс.

Светлината в очите на Джулиън угасна.

— Пенелопа го попита защо никога не ходя в домовете на братята си, а Язон се изсмя и рече: „Никой не го иска. Син е на Афродита, богинята на любовта, ала дори тя не може да търпи присъствието му.“

При тези жестоки думи Грейс усети, че й е трудно да диша. Не можеше дори да си представи как се бе почувствал Джулиън.

Той си пое накъсано дъх.

— Опазвал съм го повече пъти, отколкото можеш да изброиш. Многократно са ме ранявали вместо него, веднъж дори ме пронизаха с копие в корема, а ето че той ми се надсмиваше пред нея. Не можех да понеса такава несправедливост. А аз го имах за брат. Всъщност, може би наистина бяхме братя, защото той постъпи с мен досущ като всички останали в семейството ми. Никога не съм бил нещо повече от незаконно родено доведено дете. Сам и нежелан. Не разбирах защо той има толкова хора, които го обичат, докато аз копнеех само за един-едничък. Ядосан и наранен от думите му, сторих нещо, което никога дотогава не бях правил. Повиках Ерос.

На Грейс не й бе никак трудно да се досети какво бе последвало.

— Той е накарал Пенелопа да се влюби в теб.

Джулиън кимна.

— Прониза Язон с оловна стрела, за да заличи любовта му към нея, а Пенелопа получи златна стрела, за да обикне мен. Това би трябвало да е краят на цялата история…

Джулиън замълча и Грейс нежно го залюля в прегръдките си, чакайки го да намери подходящите думи.

— Отне ми две години, докато най-сетне успея да убедя баща й да й позволи да се омъжи за едно отритнато от семейството си копеле. Дотогава славата ми бе станала още по-голяма и най-сетне бях натрупал достатъчно богатство, за да може тя да живее като кралица. А ставаше ли дума за нея, аз наистина не жалех средствата. Имахме градини, роби, всичко, което тя пожелаеше. Дадох й свобода, каквато никоя друга жена от онова време нямаше.

— Ала дори това не беше достатъчно?

Джулиън поклати глава.

— Нещо все така липсваше, а аз усещах, че тя не е съвсем добре. Още преди Ерос да се намеси, Пенелопа беше прекалено емоционална. Беше твърде привързана към Язон, по начин, недопустим за спартанските жени. Веднъж, когато го раниха, тя обръсна косата си от мъка. Когато Ерос я прониза със стрелата си, тя започна да получава продължителни пристъпи на отчаяние или ярост. Аз давах всичко от себе си и наистина се мъчех да я направя щастлива.

Грейс отметна кичур коса от лицето му, докато слушаше.

— Казваше ми, че ме обича, ала знаех, че не изпитва към мен онова, което бе изпитвала към Язон. Отдаваше ми се драговолно, ала докосването й бе лишено от искрена страст. Почувствах го още първия път, когато я целунах. Опитвах да убедя сам себе си, че това няма значение. В онези дни малцина мъже се радваха на истинска любов в брачния си живот. Пък и нали отсъствах месеци, дори години наред, когато бях на бойни походи с моята войска. Ала явно във вените ми е течала твърде много от кръвта на майка ми, защото аз исках повече.

Грейс му съчувстваше до болка.

— А после Ерос също ме предаде.

— Как? — попита Грейс нетърпеливо, защото знаеше, че именно това бе довело до проклятието.

— В нощта, след като убих Ливий, двамата с Приап пиели заедно, Ерос се раздрънкал и му разправил цялата история. Още щом чул разказа му, Приап разбрал как да ми отмъсти. Слязъл в подземния свят, напълнил една чаша от Извора на паметта и дал на Язон да пие. В мига, в който водата докоснала устните му, Язон си спомнил тяхната любов. Приап му разказал какво съм сторил и му дал още вода, която да занесе на Пенелопа.

Джулиън усещаше, че устните му се движат, ала сам не съзнаваше какво точно казва. Затвори очи и за кой ли път се върна в онзи злочест ден.

Прибираше се от конюшнята и в преддверието видя Язон и Пенелопа. Да се целуват. Закова се на мястото си поразен и усети как го залива вълна на ужас, докато гледаше страстната им прегръдка. И тогава Язон вдигна поглед и го видя, застанал на прага. В мига, в който очите им се срещнаха, устните на Язон се извиха.

— Ти, жалък крадецо! Приап ми разказа за измяната ти. Как можа!

С разкривено от омраза лице Пенелопа се хвърли към Джулиън и го зашлеви през лицето.

— Ти, мръсно копеле! Иде ми да те убия за онова, което стори.

— А аз наистина ще те убия! — заяви Язон, изваждайки меча си от ножницата.

Джулиън се опита да отмести Пенелопа настрани, ала тя не помръдваше.

— В името на боговете, та аз ти родих деца! — каза тя, мъчейки се да издере лицето му.

Джулиън я улови за китките.

— Пенелопа, аз…

— Не ме докосвай! — изръмжа тя и се отскубна от хватката му. — Гади ми се от теб! Наистина ли мислиш, че някоя порядъчна жена би те допуснала до себе си? Ти си отвратителен! Отблъскващ!

И тя го блъсна към Язон.

— Изтръгни му сърцето! Искам да се окъпя в кръвта му, докато напълно отмия и последната следа от допира му.

Язон замахна с меча си. Джулиън отскочи настрани и инстинктивно посегна към своето оръжие, ала после спря. Последното, което искаше, бе да нарани Язон.

— Не искам да се бия с теб.

— Така ли? Ти оскверни моята жена и я накара да ти роди деца, които трябваше да са мои! Аз те приех в дома си. Дадох ти легло, когато другите не те пускаха дори да припариш до тях, а ето как ми се отплащаш!

Джулиън се взря в него, неспособен да повярва на ушите си.

— Как ти се отплащам? Забрави ли колко пъти спасих живота ти на бойното поле? Колко пъти ме биха вместо теб? Можеш ли дори да ги преброиш? И въпреки това имаше безочието да ми се подиграваш!

Жесток смях се откъсна от устните на Язон.

— Всички, освен Кириан ти се подиграват, глупецо. Всъщност той те защитава така страстно, че започвам да се чудя какви ли ги вършите, когато се запилеете нанякъде сами.

Преглъщайки яростта, която щеше да го направи лесна плячка за меча на Язон, Джулиън едва успя да избегне следващото му нападение.

— Спри, Язон. Не ме принуждавай да извърша нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

— Единственото, за което съжалявам, е, че пуснах крадец в дома си — свирепо изрева Язон и отново замахна.

Джулиън се опита да отскочи, ала Пенелопа го блъсна напред. Острието на Язон се вряза в ребрата му.

Джулиън изсъска от болка и извади меча си, отбивайки удар, който щеше да го обезглави, ако се бе забавил дори миг.

Язон го предизвикваше да се хвърли в атака, ала Джулиън само се отбраняваше, като едновременно с това се мъчеше да държи Пенелопа настрана от битката.

— Не го прави, Язон. Знаеш, че те превъзхождам в боя.

Ала Язон не отстъпваше.

— За нищо на света няма да ти позволя да я задържиш.

Случилото се в следващите няколко секунди се бе разиграло с мълниеносна бързина, ала въпреки това Джулиън го видя съвършено ясно.

Пенелопа улови свободната му ръка и в същия миг, в който Язон замахна, го блъсна напред, така че той едва се размина с острието. Загубил равновесие, той опита да се отскубне от нея, ала Пенелопа продължи да му пречи и той се олюля в същия момент, в който Язон пристъпи напред.

В мига, в който двамата се сблъскаха, Джулиън усети как острието на меча му потъва в тялото на Язон.

— Не! — изкрещя той и издърпа оръжието от стомаха на Язон.

Вик на нечовешка болка се откъсна от устните на Пенелопа. Много бавно, Язон рухна на земята. Джулиън се свлече на колене, захвърли меча и взе приятеля си в прегръдките си.

— Милостиви богове, какво направи!

Кашляйки кръв, Язон го погледна обвинително.

— Нищо не съм направил. Ти ме предаде. Ние бяхме братя, а ти открадна сърцето ми. — Без да откъсва светлосините си очи от лицето на Джулиън, Язон преглътна мъчително. — През целия си живот не си имал нищо, което да не си откраднал от някой друг.

Джулиън потрепери, обзет от болка и мъчително чувство за вина. Никога не бе искал да се стигне до тук. Никога не бе искал да нарани когото ида било, най-малко пък Язон. Искаше единствено някой да го обича. Дом, в който да е добре дошъл.

Ала Язон беше прав. Вината беше негова. Само негова.

Писъците на Пенелопа отекваха в ушите му. С обезумели очи тя го сграбчи за косата и го задърпа с всичка сила, а после издърпа камата, която висеше на кръста му.

— Искам да те видя мъртъв! Мъртъв!

Тя заби камата в ръката му, после я извади и отново замахна, ала Джулиън я улови за китката.

С животински писък тя се откопчи от него.

— Не! — каза тя с безумен блясък в очите. — Искам да страдаш. Ти ми отне онова, което обичах най-много. Сега аз ще причиня същото на теб.

Съкрушен от скръб и гняв, Джулиън гледаше как животът напуска Язон, неспособен да помръдне. Поне докато значението на казаното от Пенелопа не достигна до замаяния му мозък.

— Не! — изрева той и скочи на крака. — Недей!

Стигна до покоите й тъкмо навреме, за да чуе писъците на децата си. Със сърце, което сякаш всеки момент щеше да се пръсне, Джулиън се опита да отвори, ала Пенелопа се бе залостила отвътре. Докато успее да разбие вратата, вече бе късно.

Твърде късно…

Джулиън притисна ръце до очите си, отново връхлетян от ужаса на онзи ден, и почувства утешителния допир на Грейс.

Гледката, разкрила се пред очите му, щеше да го преследва вечно. Също като страха в сърцето му и безграничната агония.

Единственото, което бе обичал в живота си, бяха децата му. И те бяха единствените, които някога го бяха обичали.

Защо? Защо трябваше те да страдат заради неговите постъпки? Защо Приап не си бе отмъстил, без да наранява и тях?

И как бе могла Афродита да допусне това да се случи? Да нехае за него, беше едно, ала да остави децата му да умрат…

Ето защо бе отишъл в храма й онзи ден. Възнамеряваше да убие Приап. Да отсече главата му и да я побие на кол.

— Какво стана? — въпросът на Грейс го върна към настоящето.

— Докато стигна, беше твърде късно — отвърна Джулиън със свито от болка гърло. — Децата ни бяха мъртви, убити от собствената им майка. Пенелопа вече си бе прерязала китките и издъхваше до тях. Повиках лечител и се опитах да спра кръвта…

Той замълча.

— С последния си дъх тя ме заплю в лицето.

Вълна от болка заля Грейс и тя затвори очи. Беше дори по-ужасно, отколкото бе очаквала. Мили Боже, как бе успял да го преживее?

През годините беше чувала не една и две ужасни истории, ала нищо не можеше да се сравнява с онова, което Джулиън е трябвало да понесе и то съвсем сам, без никой, който да му помогне. Никой, който да го е грижа.

— Съжалявам — прошепна тя и погали раменете му, за да го утеши.

— Все още не мога да повярвам, че ги няма — промълви той с пропит от скръб глас. — Ти ме попита какво правя, докато съм в книгата. Просто си стоя там и виждам лицата на сина си и дъщеря си. Припомням си усещането от ръчичките им, обвити около тялото ми. Начина, по който те се втурваха да ме посрещнат, когато се завръщах у дома след поредния военен поход. И преживявам всеки миг от онзи ден, отново и отново, раздиран от угризения, задето не можах да ги спася.

Грейс с мъка преглътна сълзите си. Нищо чудно, че никога не бе говорил за това.

Джулиън си пое измъчено дъх.

— А боговете не искат да ме дарят поне с умопомрачение, за да избягам от спомените си. Отказана ми е дори тази жалка утеха.

След това той замълча и повече не продума. Просто остана да лежи в прегръдките на Грейс. Смаяна от силата му, Грейс часове наред го държа в обятията си. Не знаеше какво друго да стори. За първи път от години насам, подготовката й на терапевт се оказа безсилна да й помогне.

Когато Грейс се събуди, в стаята нахлуваше ярка слънчева светлина. Отне й цяла минута, преди да си припомни случилото се предишната нощ.

Тя се надигна в леглото и посегна към Джулиън, ала там нямаше никого.

— Джулиън?

Никакъв отговор.

Грейс отметна завивките и трескаво се облече.

— Джулиън? — повика го тя, докато слизаше по стълбите.

Нищо. Нито звук, ако не се броеше яростното биене на сърцето й. Започна да я обзема паника. Ами ако му се бе случило нещо?

Тя се втурна в дневната. Книгата все така лежеше върху масичката и тя я запрелиства, докато стигна до празната страница, в която Джулиън се намираше преди. Успокоена, че по някакъв начин той не се бе върнал в книгата, тя продължи да претърсва къщата.

Къде се беше дянал?

Отиде в кухнята и забеляза, че задната врата е открехната. Сбърчила чело, Грейс излезе на верандата и се огледа наоколо, докато не видя децата на съседите на тревата между двете къщи. Ала най-силно я учуди това, че Джулиън се бе настанил между тях и им показваше някаква игра с камъчета и пръчки. Двете момченца и едно от момиченцата седяха до него и го слушаха най-внимателно, докато двегодишната им сестричка щапукаше между тях.

Грейс се усмихна на идиличната гледка. Заля я топлина и тя се зачуди дали Джулиън е изглеждал по същия начин и със собствените си деца. Тя слезе от верандата и се отправи към тях.

Боби, най-голямото от децата, беше на девет години; Томи бе с една година по-малък от него, а Кейти наскоро бе навършила шест. Родителите им се бяха нанесли тук преди почти десет години, малко след като се бяха оженили, и макар да бяха достатъчно дружелюбни, никога не се бяха сближили със съседите си.

— И после какво стана? — попита Боби, когато дойде редът на Джулиън.

— Армията попаднала в капан — каза Джулиън и премести някакъв камък над една от пръчките. — Заради предател, скрит в собствените й редици. Млад хоплит^[1], който изменил на другарите си, защото искал да бъде римски центурион.

— Те били най-добрите — обади се Боби.

Джулиън направи пренебрежителна гримаса.

— Изобщо не можели да се мерят със спартанците.

— Давайте, спартанци! — извика Томи. — Те са нашият училищен талисман.

— Прекъсваш историята — скара му се Боби и го събори на земята.

— Никога не бива да удряш брат си — каза Джулиън; гласът му бе строг, ала едновременно с това някак странно мек. — Братята трябва да се бранят един друг, не да се нараняват.

Иронията в думите му накара сърцето на Грейс да се свие от болка. Колко жалко, че никой не бе научил неговите братя на същото!

— Съжалявам — извини се Боби. — И какво станало след това?

Преди Джулиън да успее да отговори, най-малкото момиченце падна, разпилявайки всички пръчки и камъчета. Момчетата се развикаха, ала Джулиън бързо ги успокои, като в същото време изправи Алисън на крака и я докосна по върха на нослето. Тя се разсмя, а той подреди наново играта.

Боби взе един камък, тъй като беше негов ред, а Джулиън продължи оттам, където беше спрял.

— Македонският пълководец огледал хълмовете, между които римляните били приклещили войската му. Да ги обходят по фланга било невъзможно, пътят за отстъпление бил отрязан.

— Какво направили? Предали ли се?

— Никога! — уверено отсече Джулиън. — По-добре смърт, отколкото безчестие.

Джулиън прекъсна разказа си за миг, когато думите отекнаха в съзнанието му. Същите думи, които някога бяха вдълбани върху щита му. Като командир, той бе живял, воден от тях. Като роб отдавна ги бе оставил да потънат в забрава.

Момчетата се приближиха още малко.

— И те били убити? — попита Кейти.

— Някои от тях — отвърна Джулиън, мъчейки се да пропъди връхлетелите го спомени. Спомени за мъжа, който някога не признаваше друг господар, освен себе си. — Ала не и преди да обърнат римляните в бяг.

— Как? — нетърпеливо попитаха момчетата.

Този път Джулиън улови малката Алисън, преди отново да е прекъснала играта им и й подаде червената й топчица. Тя се настани на коляното му и той я задържа там, обвил ръка около кръста й.

— Докато римляните се спускали отгоре им, македонският пълководец, знаейки, че врагът очаква от него да събере воините си накуп, като по този начин щели да се превърнат в лесна мишена за римската кавалерия и за стрелците, които били залегнали на хълмовете, решил да направи друго. Наредил на хората си да се разпръснат и да насочат копията си към конете, за да развалят бойния строй на врага.

— И успели ли? — попита Томи.

Дори на Грейс започваше да й става интересно.

Джулиън кимна.

— Римляните не очаквали подобна тактика от една цивилизована армия. Напълно неподготвена за такъв ход, войската им била разпръсната.

— А македонския пълководец?

— Надавайки мощен боен вик, той пришпорил своя кон Мания напред през полето и нагоре по възвишението, по което бягали римските генерали. Те се обърнали, за да се бранят, ала всичко било напразно. С ярост в сърцето заради измяната на своя войник, той ги избил до крак, като пощадил живота само на едного.

— Защо? — попита Боби.

— За да изпрати послание.

— Какво? — попита Томи.

Нетърпеливите им въпроси накараха Джулиън да се усмихне.

— Пълководецът съдрал римското знаме на парчета и ги използвал, за да спре кръвта, която шуртяла от раните на пощадения враг. После се усмихнал сурово и рекъл: „Roma delenda est.“ Рим трябва да бъде разрушен. След това отпратил победения генерал да отнесе това послание в римския сенат.

— Леле! — възкликна Боби възторжено. — Иска ми се ти да ми беше учител! Тогава може и да премина по история.

Джулиън разроши тъмната коса на момченцето.

— Ако от това ще ти стане по-добре, когато бях на твоите години, аз също не си падах по историята. Единственото, което исках, бе да правя пакости.

— Здравей, госпожице Грейс! — каза Томи, който най-сетне я бе забелязал. — Чу ли какво ни разказа Джулиън? Той каза, че римляните били лоши.

Грейс се усмихна.

— А ако някой знае, това е Джулиън.

— Ще ми оправиш ли куклата? — помоли Кейти и я протегна към Джулиън.

Той пусна Алисън, взе играчката и намести откъснатата й ръчичка.

— Благодаря ти — каза Кейти и обви ръце около шията му.

Сърцето на Грейс се сви при вида на копнежа, който се изписа по лицето на Джулиън. Знаеше, че когато погледне Кейти, той вижда лицето на мъртвата си дъщеря.

— Няма защо, мъниче — дрезгаво каза той и се освободи от прегръдката й.

— Кейти, Томи, Боби? Какво правите там?

Грейс вдигна поглед и видя Емили да се появява иззад ъгъла на къщата.

— Не пречите на госпожица Грейс, нали?

— О, не, изобщо не ни пречат — увери я Грейс.

Емили сякаш изобщо не я чу и продължи да се суети около децата.

— И какво прави Алисън тук? Трябваше да стоите в задния двор!

— Здрасти, мамо! — провикна се Боби и изтича при нея. — Знаеш ли как се играе на Парселон? Джулиън ни показа.

Грейс се засмя, докато петимата отиваха към задния двор, съпровождани от оживеното бърборене на Боби.

Джулиън бе затворил очи, сякаш искаше да се наслади докрай на детските гласчета.

— Много те бива в разказването на истории — каза Грейс, когато той най-сетне стана и се приближи.

— Едва ли…

— Сериозно — настоя Грейс. — Знаеш ли, това ме накара да се замисля. Боби е прав. От теб ще стане страхотен учител.

Джулиън се усмихна закачливо.

— От пълководец в учител. Като си започнала, защо просто не ме наречеш Катон Стари, та наистина да ме обидиш?

Грейс се разсмя.

— Изобщо не си толкова обиден, на колкото се правиш.

— Откъде знаеш?

— От изражението на лицето ти и от пламъчетата в очите ти — отвърна тя и като го улови за ръка, го поведе обратно към къщата. — Сериозно, защо не помислиш за това? Селена защити докторантурата си в университета „Тулейн“ и познава факултета там. Кой би преподавал древна история по-добре от някой, който лично я е преживял?

Джулиън не отговори. Вместо това Грейс го видя да прокарва крак върху земята.

— Какво правиш?

— Наслаждавам се на допира на тревата — отвърна той. — Начина, по който стръкчетата гъделичкат пръстите ми.

Грейс се усмихна на хлапашката му постъпка.

— Затова ли излезе навън?

Той кимна.

— Обичам да усещам как слънчевите лъчи милват лицето ми. Грейс инстинктивно разбра, че през живота си твърде рядко е имал възможност да им се наслаждава.

— Хайде — каза тя, — ще приготвя корнфлейкс и ще закусим навън.

Двамата изкачиха петте стъпала, отвеждащи до верандата. Джулиън седна в плетения люлеещ се стол, а Грейс влезе в къщата и напълни две купички с корнфлейкс. Когато се върна, Джулиън бе облегнал глава назад, затворил очи с умиротворено изражение на лицето.

Грейс се дръпна назад, тъй като не искаше да го безпокои.

— Знаеш ли, че усещам присъствието ти с цялото си тяло? С всичките си сетива. — Джулиън отвори очи и я погледна пламенно.

— Не — отвърна Грейс неспокойно и му подаде една от купичките.

Джулиън я пое от ръцете й, без да каже нищо повече. Просто си седеше в стола и закусваше. Попивайки топлите слънчеви лъчи, той се вслушваше в шепота на полъхващия ветрец и се наслаждаваше на успокояващото присъствие на Грейс.

Беше се събудил още призори, за да види изгрева през прозорците на спалнята й и цял час лежа до нея, оставяйки тялото й да облекчи напрежението му. Тя го изкушаваше по начин, какъвто никога преди не бе познавал. За минута дори се замисли какво ли би било, ако останеше тук.

Какво наистина?

Та той притежаваше едно-единствено „умение“, което можеше да използва в този съвременен свят, а определено не беше от мъжете, способни да живеят за сметка на някоя жена.

Не и след…

Джулиън стисна зъби, борейки се със спомена, който го изгаряше.

Когато бе на четиринайсет, продаде девствеността си за купа студена овесена каша и чаша прокиснало мляко. Дори сега, след толкова много време, все още усещаше ръцете на жената върху себе си, докато смъкваха дрехите му и жадно се плъзваха по кожата му, показвайки му как да я задоволи.

„О-о-о, сякаш чу гласът й, ти си бил истински красавец! Ако някога ти се дояде още овесена каша, намини да ме видиш, когато мъжът ми не е вкъщи.“

Колко омърсен се бе почувствал след това! Така използван!

През следващите няколко години прекара повече нощи, свивайки се в сенките, вместо изтегнат в топли легла, защото просто не бе в състояние отново да плати тази цена, за да получи нещо за хапване и мимолетно удобство.

А ако някога си възвърнеше свободата, не искаше да…

Джулиън стисна очи. Изобщо не можеше да си се представи в този свят. Той бе прекалено различен. Твърде странен.

— Свърши ли?

Джулиън вдигна поглед и видя, че Грейс стои до него, протегнала ръка, за да вземе купичката му.

— Да, благодаря ти — отвърна той и й я подаде.

— Ще си взема един бърз душ. Връщам се след няколко минути.

И тя се отдалечи, а Джулиън се загледа след нея, задържайки поглед върху голите й крака. Вече усещаше вкуса на кожата й върху езика си и долавяше сладкото ухание на тялото й. Напълно го бе обсебила. И не беше само заради проклятието. Имаше нещо повече. Нещо, срещу което никога досега не се бе изправял.

За първи път от две хилядолетия насам, той отново се почувства като мъж, а заедно с това го завладя такъв копнеж, че чак го заболя. Желаеше я. С цялото си същество. И искаше любовта й.

Тази мисъл здравата го разтърси.

Ала беше вярно. От детството си не бе жадувал толкова силно някой да го прегърне любящо и да му каже, че го обича, не заради нечия магия, а защото наистина бе така.

Той се облегна назад и изруга. Кога най-сетне щеше да се научи! Родил се бе, за да страда. Нали това се бе опитала да му каже делфийската пророчица.

— Ще страдаш така, както никой мъж не е страдал някога.

— А ще бъда ли обичан?

— Не и в този живот.

Беше си тръгнал съкрушен от нейното пророчество, ала дори тогава не бе подозирал колко мъчения му предстои да преживее.

„Син е на Афродита, богинята на любовта, ала дори тя не може да търпи присъствието му.“

Истината го накара да потръпне от болка. Грейс никога нямаше да го обикне. Никой никога нямаше да го обикне. Писано му бе да страда вечно. А най-ужасното бе, че съдбата му притежаваше трагичната способност да заразява онези, които го заобикаляха. Мъчителна болка го преряза само при мисълта, че нещо лошо може да сполети Грейс. Не биваше да го допусне. На всяка цена трябваше да я предпази. Дори ако това означаваше да изгуби свободата си.

С тази мисъл Джулиън влезе в къщата и отиде да я намери.

Грейс отми шампоана от очите си и подскочи, виждайки Джулиън да я наблюдава през малката пролука между завесите в банята.

— Изкара ми ангелите! — скара му се тя.

— Извинявай.

Само по боксерки, той стоеше до масивната вана, облегнат в съвсем същата поза, която имаше в книгата. Беше извил рамене назад за опора, ръцете му почиваха от двете му страни.

Грейс облиза устни при вида на изваяните мускули на гърдите и стомаха му, а после плъзна поглед надолу, към червено-жълтите боксерки. Е, дотук беше с нейната теория, че никой не можеше да изглежда добре в боксерки. В действителност не й достигаха думи да опише колко страхотно изглеждаше Джулиън в тях. А дяволитата, леко саркастична усмивка, бе в състояние да разтопи сърцето и на най-непристъпната жена. Беше невероятно привлекателен.

Внезапно Грейс си даде сметка, че е напълно гола.

— Трябва ли ти нещо? — попита тя и закри гърди с кесията за баня.

За нейно огромно изумление, Джулиън събу боксерките си и влезе във ваната при нея.

Властното му мъжко присъствие я обгърна и мозъкът й сякаш се втечни. Невероятната му усмивка играеше в крайчеца на устните му, готова всеки момент да ги извие нагоре и да разкрие прекрасните му трапчинки. Сърцето на Грейс заби учестено, тръпки разтърсиха цялото й тяло.

— Исках просто да те погледам — гласът му беше нисък и ласкав. — Имаш ли представа как ми действа, когато те видя да прокарваш ръце по голите си гърди?

Ако се съдеше по размера на ерекцията му, май можеше да се досети.

— Джулиън…

— Ммм?

Той се приведе към нея и Грейс напълно забрави какво се канеше да каже. Ледени тръпки пробягаха по гръбнака й, когато езикът му опари кожата й. Тя простена под двойната наслада от допира на ръцете му и милувката на топлата вода, която се стичаше по тялото й. Като в някаква мъгла усети как Джулиън свали кесията от гърдите й и пое една от тях в устата си. Тя изстена от удоволствие, когато езикът му започна да описва кръгове около щръкналото й зърно и да го дразни леко, възпламенявайки я цялата.

Джулиън бавно я спусна във ваната, така че тя се облегна на извитата й стена. Контрастът между хладния порцелан, който докосваше гърба й, и топлината на неговото тяло, докато водата обливаше и двамата, я възбуди по начин, какъвто тя не бе и сънувала. Никога досега не бе оценявала по достойнство размера на огромната старовремска вана, ала в този миг не би я заменила за нищо на света.

— Докосни ме, Грейс — промълви той дрезгаво и като взе ръката й в своята, я насочи към набъбналата си мъжественост. — Искам да почувствам ръцете ти върху себе си.

Мощна тръпка разтърси тялото му, когато Грейс помилва кадифената му твърдина. Джулиън затвори очи и се отдаде на усещанията, които забушуваха в него. Допирът й не беше само физически, тя се докосваше до него по един невероятен начин, който не се поддаваше на определение. Жадуваше да получи още от нея. Жадуваше да получи всичко.

— Прекрасно е да усещам ръцете ти върху себе си — прошепна Джулиън, когато тя го улови в шепа.

О, всемогъщи богове, желаеше я до болка! Копнееше тя наистина да прави любов с него. Не само с тялото, но и със сърцето си. Гърдите му се свиха. Колкото и пъти да правеше секс, резултатът бе един и същ — винаги го болеше. Ако не физически, то дълбоко в душата му.

„Наистина ли мислиш, че някоя порядъчна жена би те допуснала до себе си?“

Това бе самата истина.

Грейс усети как Джулиън се напрегна.

— Заболя ли те? — попита тя и отдръпна ръката си.

Джулиън поклати глава и като положи длани от двете страни на шията й, я целуна пламенно. Постепенно целувката му започна да става все по-настойчива, сякаш се опитваше да докаже нещо и на двамата. Едната му ръка се спусна надолу и улови нейната. Пръстите им се преплетоха и водени от Джулиън, се плъзнаха между бедрата й.

Грейс простена, когато той започна да я милва с вплетените им ръце. Никога не бе имала по-еротично преживяване. Мощни тръпки разтърсиха тялото й, когато Джулиън ускори ритъма на пръстите им, а когато ги пъхна вътре в нея, от гърдите й се откъсна вик на удоволствие.

— Точно така — прошепна той в ухото й. — Почувствай как се сливаме в едно.

Грейс се вкопчи в раменете му с другата си ръка. Цялото й тяло гореше, трудно й бе да си поеме дъх. О, той бе невероятен любовник!

Изведнъж Джулиън отдръпна преплетените им ръце и вдигна единия й крак, обвивайки го около кръста си.

Грейс се остави той да я води… поне докато не осъзна какво възнамерявала направи. Канеше се да потъне в нея.

— Не! — ахна тя и го бутна назад. — Джулиън, не бива!

Очите му едва не я изгориха с нуждата, която бушуваше в тях, с необуздания си глад.

— Искам поне това от теб, Грейс. Не ми отказвай.

И тя навярно щеше да го послуша, ако внезапно с очите му не се бе случило нещо странно. Те потъмняха, а зениците им се разшириха. Джулиън се вцепени. Дишайки на пресекулки, той затвори очи, сякаш се бореше с невидим противник. След това изруга и се отдръпна от нея.

— Бягай! — каза й той.

Без да се поколебае нито за миг, Грейс се измъкна изпод тялото му, сграбчи хавлията си и се втурна към вратата. Ала нима можеше да го остави така?

Тя спря и погледна назад. Застанал на четири крака във ваната, Джулиън се гърчеше конвулсивно, сякаш го измъчваха. Юмрукът му се стовари върху порцелана, а от гърдите му се откъсна болезнено ръмжене.

Със свито сърце, Грейс го наблюдаваше как се бори. Само ако знаеше как да му помогне! Най-сетне Джулиън рухна във ваната.

Ужасена и трепереща, Грейс предпазливо пристъпи напред, готова да побегне начаса, ако той посегнеше към нея.

Джулиън лежеше на една страна и изглеждаше напълно омаломощен. Очите му бяха затворени, дишането — накъсано. Струи вода се лееха отгоре му и разстилаха златистите му кичури върху лицето му.

Грейс се пресегна и завъртя кранчето, ала той не помръдна.

— Джулиън?

Той отвори очи.

— Уплаших ли те?

— Мъничко — призна тя.

Джулиън с мъка си пое въздух и бавно се надигна. Не я поглеждаше, очите му бяха зареяни нейде над рамото й.

— Няма да успея да се преборя с това — каза той след дълго мълчание и най-сетне я погледна. — Кого заблуждаваме, Грейс. Нека те любя сега, докато все още се владея.

— Това ли искаш наистина?

Въпросът й го накара да стисне зъби. Не, изобщо не искаше това. Ала онова, което искаше, бе непостижимо за него. Копнееше за неща, които боговете не му бяха отредили. Неща, които не смееше дори да назове, защото така липсата им щеше да стане още по-нетърпима.

— Иска ми се да можех да умра.

Искреността в думите му накара сърцето на Грейс да се свие. Само ако можеше да го утеши! Да облекчи болката му!

— Знам — каза тя с глас, натежал от едва сдържани сълзи, и като обви ръце около силните му рамене, го притисна до себе си. За нейно огромно изумление, той опря буза о нейната.

Прегърнати така, те дълго мълчаха. Най-сетне Джулиън се отдръпна.

— По-добре да спрем, преди…

Не довърши, ала не беше необходимо. Грейс вече бе видяла какви можеха да бъдат последиците и нямаше никакво желание да види повторение на разигралото се преди малко. Тя го остави в банята и отиде да се облече.

Джулиън бавно излезе от ваната и се избърса с една хавлия. Чу как Грейс отвори вратата на втория си дрешник и начаса образът на голото й тяло нахлу в съзнанието му. Смазваща вълна от желание се разби в него с такава сила, че едва не го запрати на пода.

Пръстите му се вкопчиха в умивалника, докато се бореше със себе си.

— Повече не мога да живея по този начин! Като че ли съм някакъв звяр.

Вдигна очи и в огледалото пред себе си видя баща си. Изпълни го ненавист. И до днес усещаше жилещата болка на камшика, с който баща му го налагаше, докато той вече не издържаше.

„Да не си посмял да заплачеш, красавецо. Никакво хленчене. Може и да си роден от богиня, ала живееш в този свят, където никой не глези такива момченца като теб.“

И за кой ли път видя омразата върху лицето на баща си, докато той го блъскаше на земята и го сграбчваше в задушаваща хватка. Джулиън се дърпаше, съпротивляваше се с всички сили, ала едва на четиринайсет години все още бе твърде млад и твърде неопитен, за да се отскубне от железните ръце на пълководеца.

С лице, разкривено от презрителна усмивка, баща му прокара острието на камата си по бузата му, разсичайки я до костта. И всичко това само защото бе уловил жена си да оглежда Джулиън, докато се хранеха.

„Да я видим дали ще продължи да въздиша по теб сега.“

Пулсиращата болка от порязването бе нетърпима, а кръвта не спря през целия ден. На другата сутрин от раната нямаше и следа. Гневът на баща му не можеше да се опише с думи.

— Джулиън?

Джулиън подскочи, сепнат от звука на глас, който не бе чувал от две хилядолетия насам.

— Атина?

Дали не му се причуваше? В този миг тя се материализира на прага. Въпреки че дрехите й бяха съвременни, косата й бе пробрана в типичен древногръцки стил, като черните й къдрици се спускаха по раменете. С благ поглед в бледосините очи, тя се усмихна.

— Идвам от името на майка ти.

— Значи все още не иска да ме погледне, така ли?

Атина извърна очи, а на Джулиън му се прищя да избухне в смях. Защо изобщо продължаваше да се надява, че майка му ще поиска да го види? Досега би трябвало да е свикнал.

Атина се заигра с една от черните си къдрици, докато го наблюдаваше с особено, някак печално изражение.

— Искам да знаеш, че щях да ти помогна, ако бях научила за това. Ти беше любимият ми пълководец.

И тогава Джулиън най-сетне осъзна какво се бе случило преди всичките тези години.

— Ти ме използва срещу Приап, нали? — попита той и улови вината в очите й миг преди тя да я скрие.

— Станалото — станало.

Гняв изви устните на Джулиън и той я изгледа свирепо.

— Така ли? Защо ме хвърли в онази битка, след като знаеше, че Приап ме мрази?

— Защото бях сигурна, че ще спечелиш и ненавиждах римляните. Ти беше единственият пълководец, който би могъл да надвие Ливий, както и стана. Никога не съм се гордяла с теб повече, отколкото в мига, когато го обезглави.

В гърдите на Джулиън се надигна горчилка. Не можеше да повярва ушите си.

— Значи сега изведнъж се гордееш с мен!

— Двете с майка ти говорихме с Клото за теб.

Джулиън замръзна. Клото бе мойрата, която предеше нишката на човешките съдби.

— И?

— Ако успееш да развалиш проклятието, можем да те върнем обратно в Македония, в същия ден, когато си бил затворен в книгата.

— Мога да се върна? — повтори Джулиън слисано, неспособен да повярва на ушите си.

— Ала няма да може да се биеш. Направиш ли го, ще промениш хода на историята. Ако те изпратим обратно, трябва да се закълнеш, че ще се оттеглиш във вилата си, далеч от всички.

А, да — винаги имаше някаква уловка. Как изобщо му бе хрумнало дори за миг, че те наистина ще му помогнат!

— И защо?

— Така ще бъдеш в собственото си време. В свят, който познаваш — при тези думи Атина се огледа наоколо. — Ако предпочиташ, можеш да останеш тук. Изборът е твой.

Джулиън изсумтя пренебрежително.

— Страшен избор, няма що.

— По-добре е от нищо.

Нима? Вече не бе сигурен.

— А децата ми? — попита той.

Искаше — не! — нуждаеше се да му възвърнат единствените две същества, които някога бяха означавали нещо за него.

— Знаеш, че не можем да поправим стореното.

Джулиън изруга. Боговете можеха единствено да вземат от него, ала не и да дават. Нито веднъж не бе получил нещо от тях.

Атина посегна и го помилва по бузата.

— Избирай мъдро — прошепна тя и изчезна.

— Джулиън? С кого говориш?

Джулиън примигна, когато Грейс се появи в коридора.

— С никого — отвърна той. — Говорех на себе си.

— О — тя прие лъжата му без никакви въпроси. — Мислех този следобед отново да те заведа във Френския квартал. Може да посетим аквариума. Какво ще кажеш?

— Става — съгласи се Джулиън и излезе от банята.

Грейс сбърчи чело, ала не каза нищо и се запъти към стълбите, а Джулиън отиде в стаята й, за да се облече. Докато се обуваше, забеляза снимките на Грейс, подредени върху скрина. Колко щастлива изглеждаше като дете! Така безгрижна. Особено му хареса една снимка, на която майка й я бе прегърнала през врата и двете се смееха.

В този миг Джулиън осъзна нещо. Независимо колко му се искаше да го направи, не можеше да остане тук с Грейс. Беше му го казала още първата вечер. Тя си имаше свой живот, който не включваше Джулиън.

Не, Грейс не се нуждаеше от някой като него. Някой, който можеше единствено да привлече нежеланото внимание на боговете върху нея. Щеше да развали проклятието и да се възползва от предложението на Атина. Мястото му не беше тук, а в Македония. Сам.

 

 

Нещо не беше наред. Грейс го усещаше с цялото си същество, докато отиваха с колата й към Френския квартал. Джулиън седеше до нея и се взираше през прозореца. На няколко пъти се бе опитала да го заговори, ала той не продумваше. Единственото, което й хрумваше, бе, че е потиснат заради случилото се в банята. За мъж, свикнал да държи положението в свои ръце, сигурно бе мъчително да изгуби самоконтрол по такъв начин.

Стигнаха до обществения паркинг и Грейс паркира.

— Ама че жега! — каза тя, когато слезе от колата и се блъсна в стена от тежък, горещ въздух.

Хвърли поглед към Джулиън, който изглеждаше направо зашеметяващо с новите слънчеви очила, които му беше купила. Вече бе започнал да се изпотява.

— Много ли ти е горещо? — попита тя, мислейки си, че сигурно не му е никак лесно, както беше облечен с дънки и тениска.

— Няма да умра от жега, ако това те притеснява — отвърна той язвително.

— Малко сме сприхави, а?

— Съжалявам — каза той и отиде при нея. — Май си го изкарвам на теб, без да си виновна за нищо.

— Няма проблем, не си единственият. Всъщност, това ми е работата.

Тъй като не виждаше очите му, Грейс не можеше да е сигурна дали думите й го бяха развеселили или не.

— Това ли правят пациентите ти?

Грейс кимна.

— Понякога може да стане доста неприятно. Когато ми се разкрещи някоя жена, се понася, но мъжете ме тревожат повече.

— Някога наранявали ли са те?

Закрилническите нотки в гласа му я изненадаха и едновременно с това й стана приятно. Липсваше й това да усеща нечия защита.

— Не, нищо подобно — увери го тя, мъчейки се да прогони напрежението, появило се в тялото му.

Надяваше се така и да си остане за в бъдеще, макар че след обаждането на Родни бе започнала да се пита дали пък той няма да се окаже изключението и да я нарани.

„Не ставай глупава. Само защото изглежда малко страшничък, не означава, че наистина е опасен.“

Лицето на Джулиън си остана сурово.

— Мисля, че трябва да си намериш друго занимание.

— Може би — отвърна тя уклончиво. Нямаше никакво намерение да си сменя професията. — Е, къде искаш да отидем първо?

Джулиън сви безучастно рамене.

— Все ми е едно.

— Тогава нека идем в аквариума. Там поне има климатик.

И като го улови за ръка, тя го поведе натам.

Джулиън не продума нито докато Грейс купуваше билетите, нито докато влизаха в аквариума. Наруши мълчанието си едва когато се озоваха във водния тунел, плод на човешка ръка, който им позволяваше да наблюдават най-различни морски създания в естествения им хабитат.

— Невероятно! — ахна той при вида на огромния скат, който бавно мина над главата му.

Приличаше на малко дете и светналият му поглед сгря сърцето на Грейс. В този миг се обади пейджърът й и тя изруга, виждайки номера. Някой й звънеше от офиса в събота? Колко странно.

Тя изрови мобилния си телефон от чантата и набра номера.

— Здрасти, Грейс — каза Бет от другата страна. — Слушай, звъня ти от офиса. Снощи е имало взлом.

— Не! Кой би сторил подобно нещо?

От вниманието на Грейс не убягна заинтригуваният поглед, който Джулиън й хвърли. Тя му се усмихна малко несигурно, докато слушаше какво й говори Бет Ливингстън, психиатърката, с която тя и Луан деляха един офис.

— Нямам представа. В момента от полицията събират пръстови отпечатъци. Доколкото мога да преценя, не са взели нищо съществено. Ти държеше ли нещо ценно в кабинета си?

— Само компютъра.

— Той е тук. Нещо друго? Пари или нещо такова?

— Не, никога не оставям нищо ценно там.

— Чакай малко, един от полицаите иска да говори с теб.

Грейс изчака и след малко от другия край на линията се разнесе мъжки глас:

— Доктор Алекзандър?

— Да.

— Тук е полицай Олред. Изглежда, че са взели органайзерът ви и няколко досиета. Някаква идея кой може да го е направил?

— Никаква. Искате ли да дойда в офиса?

— Не, мисля, че няма да е необходимо. Просто снемаме отпечатъци. Но ако се сетите за нещо друго, обадете ни се.

С тези думи той върна телефона на Бет.

— Имаш ли нужда от мен? — попита я Грейс.

— Не, няма защо да си правиш труда да идваш. Всъщност е доста скучно.

— Добре тогава. Звънни ми, ако ти потрябвам.

— Добре.

Грейс затвори телефона и го прибра обратно в чантата си.

— Нещо не е наред ли? — попита Джулиън.

— Някой е проникнал с взлом в офиса ми.

Джулиън сбърчи чело.

— Защо?

— Нямам представа — отвърна Грейс и също се намръщи. — Изобщо не ми е ясно на кого му е притрябвал моят органайзер. Откакто миналата пролет си купих палмтоп, дори не го използвам. Същинска мистерия.

— Трябва ли да си тръгваме?

— Не — поклати глава Грейс и го поведе от аквариум на аквариум, като му четеше неразбираемите за него надписи, които описваха всеки вид и естествения му хабитат.

Господи, обожаваше гласа й, когато му четеше. Имаше нещо толкова успокояващо в него. Докато вървяха, той я прегърна през раменете, а тя обви ръка около кръста му и пъхна пръст в гайката на колана му. Жестът й го изпълни с топлина и в този миг той си даде сметка, че живее само за усещането на тялото й близо до своето. Усещане, което му харесваше още повече, когато и двамата бяха голи.

Тя му се усмихна и сърцето на Джулиън заби лудешки. Как успяваше тази жена да се докосне до най-съкровената му същност, както никой друг преди? Всъщност знаеше как. Тя бе първата жена, която го виждаше такъв, какъвто е. Не външния му вид, не тялото му, не воинските му умения. Тя виждаше душата му. Джулиън дори не подозираше, че може да съществува такъв човек. Грейс се държеше с него като с приятел. И искрено искаше да му помогне. Или поне така изглеждаше.

„Това е част от работата й.“

Но така ли беше наистина? Възможно ли бе някой така добър и прекрасен като Грейс наистина да го е грижа за човек като него?

Грейс спря пред поредната табелка. Джулиън застана зад нея и я прегърна през раменете и докато четеше, тя разсеяно го милваше по ръцете.

С тяло, изгарящо от копнеж по нея, той се приведе и опря брадичка в главата й, заслушан в гласа й и загледан в плавните движения на рибите. Уханието й нахлу в ноздрите му и на Джулиън му се прииска да са си у дома, за да може да свали дрехите й. Дори не помнеше кога за последен път бе пожелавал някоя жена така силно, както желаеше Грейс. Всъщност, май никога не бе пожелавал никоя така, както нея. Жадуваше да се изгуби в нея. Да почувства как ноктите й се забиват в гърба му и да чуе вика, откъснал се от гърдите й, когато я докараше до върха на екстаза.

Боговете да са му на помощ, тя наистина му бе влязла под кожата! А това го плашеше. Защото тя се бе превърнала в част от него, която можеше да му причини болка, каквато не бе изпитвал никога в живота си.

Тя, единствена, можеше да го прекърши.

Беше почти един часът, когато най-сетне си тръгнаха от аквариума. В мига, в който се озоваха в жегата навън, Грейс, както винаги в дни като този, се запита как ли бяха живели хората преди изобретяването на климатика. Тя погледна към Джулиън и се усмихна. Най-сетне някой, който можеше да й отговори.

— Кажи ми, как издържахте подобни горещини?

Едната вежда на Джулиън подскочи насмешливо.

— На това горещо ли му казваш? Ако искаш да знаеш какво е истинска жега, опитай да преведеш цяла армия през пустинята, облечен в бойни доспехи и само с половин мях вода.

Грейс потръпна съчувствено.

— Това наистина звучи гадно.

Джулиън не отговори.

Грейс погледна към площада, който гъмжеше от хора.

— Искаш ли да минем да видим Селена, след като така и така сме тук? Тя трябва да е на щанда си. В събота обикновено има доста клиенти.

— Аз просто те следвам.

Грейс го улови заръката и го поведе към „Джаксън Скуеър“. И наистина, Селена бе на щанда си, заета с един клиент. Грейс се накани да я подмине, без да ги прекъсва, ала Селена й махна да се приближи.

— Здрасти, Грейси. Помниш ли Бен? Или по-точно — доктор Луис от училище?

Грейс се поколеба, разпознала пълния мъж на средна възраст. Дали го помнеше? Та той й бе писал ниска оценка и по този начин бе сринал общия й бал от гимназията. Да не говорим, че притежаваше его с размерите на Аляска и страшно обичаше да засрамва учениците си в час. Грейс прекрасно помнеше как едно момиче се бе разплакало, когато той им даде садистичния си тест за завършване на годината, а това го бе накарало да се разсмее.

— Здравейте — поздрави Грейс, опитвайки се да скрие своята неприязън.

В крайна сметка, сигурно му бе трудно да се държи по друг начин. Със своята докторска титла от Харвард, той естествено смяташе, че светът се върти около него.

— Госпожице Алекзандър — каза той със същия ехиден тон, който Грейс не бе забравила и който ненавиждаше от дъното на душата си.

— Всъщност доктор Алекзандър — поправи го тя, наслаждавайки се на разширените му от изненада очи.

— О, извинявам се — каза той с тон, който бе всичко друго, но не и извинителен.

— Двамата с Бен разговаряхме за Древна Гърция — каза Селена, хвърляйки дяволита усмивка на Джулиън. — Аз твърдя, че Афродита е дъщеря на Уран.

Бен изви очи.

— А аз ти повтарям, че според общоприетото мнение тя е дъщеря на Зевс и Диона. Кога най-сетне ще отстъпиш и ще се присъединиш към всички останали?

Селена не му обърна внимание.

— Е, Джулиън, кой от нас е прав?

— Ти — каза й той и доктор Луис му хвърли надменен поглед.

Грейс бе сигурна, че в неговите очи Джулиън не е нищо повече от доста красив мъж, който най-вероятно се интересува единствено от коли и реклами за бира.

— Млади човече, чел ли сте някога Омир? Знаете ли изобщо кой е той?

Грейс трябваше да положи немалко усилие, за да не се разсмее. Нямаше търпение да чуе отговора на Джулиън.

— Чел съм Омир най-задълбочено — засмя се той. — Историите, които му се приписват, са смесица от предания, разказвани и преразказвани толкова пъти, че същинските факти отдавна са изгубени, докато Хезиод написва своята „Теогония“, подпомогнат лично от Клио^[2].

Доктор Луис каза нещо на древногръцки.

— Не е просто едно мнение, а неоспорим факт — отвърна Джулиън на английски.

Бен го изгледа продължително, ала очевидно все още не бе готов да повярва, че някой с външния вид на Джулиън би могъл да има каквото и да било понятие от неговата област.

— И откъде знаете?

Джулиън отговори на гръцки.

За първи път през всичките десет години, откакто го познаваше, Грейс видя преподавателя си да придобива смаяно изражение.

— Мили Боже! — ахна той. — Говорите го като роден език.

Джулиън и Селена се спогледаха развеселено.

— Нали ти казах. Той познава древногръцките богове и богини по-добре от всеки друг.

В този миг доктор Луис забеляза пръстена на Джулиън.

— Това каквото си мисля ли е? — попита той. — Наистина ли е пълководски пръстен?

Джулиън кимна.

— Да.

— Мога ли да го разгледам?

Джулиън свали пръстена и му го подаде. Доктор Луис рязко си пое дъх.

— Македонски? Втори век преди Христа, ако не се лъжа.

— Много добре.

— Невероятно копие — каза Бен и върна пръстена на собственика му.

— Не е копие — отвърна Джулиън, докато си го слагаше.

— Не! — ахна Бен, без да вярва на ушите си. — Не може да е оригинален. Твърде добре е запазен.

— Бил е притежание на частен колекционер — вметна Селена.

— Как се сдобихте с него? — попита доктор Луис, местейки поглед между Селена и Джулиън.

Джулиън не отговори веднага, а мислите му се върнаха към деня, когато бе получил пръстена. Той и Кириан Тракийски бяха издигнати в ранг в един и същи ден, след като без ничия чужда помощ бяха избавили Темополис от римляните.

Битката бе дълга, кървава и жестока. Войската им се бе пръснала, оставяйки двамата сами да бранят града. Джулиън очакваше Кириан също да го изостави, ала безразсъдният младок само се усмихна, грабна по един меч във всяка ръка и рече:

— Това е хубав начин да се умре. Какво ще кажеш да вземем с нас колкото се може повече от кучите синове, преди да платим на Харон^[3]?

Неустрашим до безумие, Кириан винаги бе притежавал повече смелост, отколкото здрав разум. Когато всичко свърши, двамата отпразнуваха победата си, като се напиха до забрава. Повишиха ги в ранг още щом се свестиха на другата сутрин.

Всемогъщи богове, от всички хора, които познаваше в Македония, Кириан му липсваше най-много. Той бе единственият, който бе останал до него, бил се бе рамо до рамо с него и му бе пазил гърба.

— Подариха ми го — отвърна Джулиън и Бен хвърли към ръката му поглед, изпълнен с алчно благоговение.

— Бихте ли се съгласили да го продадете? Готов съм да платя солидна сума за него.

— За нищо на света — отсече Джулиън, спомняйки си раните, които бе получил по време на битката. — Нямате представа през какво трябваше да премина, за да се сдобия с него.

Бен поклати глава.

— Ще ми се и на мен да ми подарят подобно нещо. Имате ли представа колко струва?

— Теглото ми в злато, последния път, когато проверих.

Бен се разсмя с глас и плесна с ръка по масичката на Селена.

— Това си го биваше. Такъв е бил откупът за пленени генерали, нали?

— Да, за генералите, които са твърде страхливи, за да се съпротивляват до смърт.

Бен го изгледа с новопоявило се уважение.

— Някаква представа на кого е принадлежал?

— Джулиън Македонски — отвърна Селена вместо Джулиън. — Чувал ли си за него, Бен?

Той я зяпна с отворена уста и разширени очи.

— Сериозно ли говориш? Ти знаеш ли кой е бил той?

Селена направи странна физиономия.

Решавайки, че тя не знае, Бен продължи:

— Тезий пише, че Джулиън е бил на път да стане следващият Александър Велики. Той бил син на Диокъл от Спарта, известен още като Диокъл Касапина. Пред него маркиз дьо Сад изглеждал направо добричък. Говорело се, че Джулиън е плод на връзката между Диокъл и Афродита, след като Диокъл спасил един от храмовете й от оскверняване. Разбира се, днес учените смятат, че майка му е била една от жриците на Афродита.

— Така ли? — обади се Грейс.

Джулиън извъртя очи към небето.

— Никой не се интересува кой е бил Джулиън. Та той е умрял толкова отдавна.

Без да му обръща внимание, Бен продължи да парадира със знанията си.

— Известен на римляните като Август Юлий Пунитор — при тези думи той хвърли поглед към Грейс и добави: — Джулиън, Великият възмездител. По време на Четвъртата Македонска война срещу Рим двамата с Кириан Тракийски оставят кървава диря след себе си по цялото Средиземноморско крайбрежие. Джулиън ненавиждал Рим и се зарекъл да види как градът пада, превзет от неговата армия. Двамата с Кириан почти успели да накарат Рим да се преклони пред тях.

Джулиън стисна челюсти.

— Знае ли се какво е станало с Кириан Тракийски?

Бен подсвирна.

— Краят му изобщо не бил за завиждане. През четирийсет и седма година преди Христа бил заловен от римляните и разпънат на кръст.

При тези думи Джулиън потръпна. Очите му потъмняха и той разсеяно започна да си играе с пръстена.

— Той бе един от най-добрите воини, живели някога. Не познавам друг, който така да обичаше битките — поклати глава Джулиън. — Спомням си как веднъж Кириан мина с колесницата право през стена от щитове, трошейки гръбнака на всеки римлянин по пътя си. Така войниците му успяха да разбият врага, понасяйки нищожни загуби — Джулиън се намръщи. — Не мога да повярвам, че са го заловили.

Бен сви небрежно рамене.

— Е, след като Джулиън изчезнал, Кириан останал единственият македонски генерал, достоен да предвожда цяла армия, така че римляните хвърлили всичките си усилия към това да го заловят.

— Какво е станало с Джулиън? — намеси се Грейс, чудейки се какво ли казват историците по този въпрос.

Джулиън я изгледа сърдито.

— Никой не знае — отвърна Бен. — Това е една от най-големите загадки на Древния свят. Имаме пълководец, когото никой не може да победи в битка, а ето че един ден, когато е само на трийсет и две години, той изчезва безследно. — Бен тупна по масичката на Селена. — За последно бил видян при битката за Конджара. С един брилянтен ход той надхитрил Ливий и го накарал да напусне непревземаемата си позиция. Това е една от най-съкрушителните загуби в римската история.

— Кого го е грижа! — изръмжа Джулиън.

И този път Бен не му обърна внимание и продължи:

— Говори се, че след битката Джулиън изпратил послание на Сципий Млади, в което казвал, че е негов ред и че е дошло време да си плати за своята победа над македонците. Ужасен, Сципий се отказал от служба в Македония и отишъл да се бие в Испания. Бен поклати глава. — Ала Джулиън изчезнал, преди да успее да изпълни заплахата си. Открили семейството му, избито до крак, в къщата му. И точно тук става интересно — при тези думи Бен погледна към Селена. — Македонците твърдят, че по време на битката Джулиън бил смъртно ранен от Ливий и когато се върнал у дома си, раздиран от нечовешка болка, собственоръчно избил семейството си, за да не допусне враговете му да ги вземат в плен. Римските източници пък твърдят, че Сципий изпратил неколцина от воините си, за да нападнат Джулиън посред нощ. Смята се, че той паднал убит заедно с останалите членове на семейството си. Тялото му било посечено, а парчетата — скрити.

Джулиън направи пренебрежителна физиономия.

— Един страхливец и насилник като Сципий никога не би се осмелил да м…

— Е — обади се Грейс, прекъсвайки го, преди да се е издал. — Времето си го бива, а?

— Сципий не е бил страхливец — каза Бен на Джулиън. — Никой не може да оспори победите му в Испания.

Грейс видя как в очите на Джулиън припламна ненавист, ала Бен не забеляза нищо.

— Млади човече, пръстенът ви е направо безценен. Умирам си да разбера как някой е успял да се сдобие с него. И като стана дума за това, човек убивам, за да науча какво се е случило с истинския му притежател.

Грейс и Селена се спогледаха неловко. Суха усмивка изви устните на Джулиън.

— Джулиън Македонски си навлякъл гнева на боговете и бил наказан за своята дързост.

— Е, предполагам, че това е едно от възможните обяснения — каза Бен; в същия миг алармата на телефона му иззвъня. — По дяволите, трябва да отида да прибера жена си.

Той се изправи и протегна ръка на Джулиън.

— Така и не се запознахме, както подобава. Аз съм Бен Луис.

— Джулиън — отвърна Джулиън и стисна ръката му.

Бен се разсмя. Поне докато не си даде сметка, че Джулиън не се шегува.

— Наистина ли?

— Може да се каже, че нося името на македонския генерал.

— Баща ви трябва да е бил като моя. Запален по всичко гръцко.

— Всъщност, той беше предан на Спарта.

Бен се засмя още по-гръмогласно и погледна към Селена.

— Защо не го доведеш на следващата сбирка на клуб „Сократ“? Нямам търпение да го представя на останалите. Не се случва често да срещна някой, който познава древногръцката история почти толкова добре, колкото и аз. Беше ми приятно — обърна се той към Джулиън, преди да се сбогува със Селена: — Ще се видим по-късно.

— Е — каза Селена на Джулиън, когато Бен потъна в тълпата. — Ти, приятелю, току-що постигна непостижимото — впечатли един от водещите познавачи на Древна Гърция в страната.

Джулиън явно не го бе грижа, ала същото не можеше да се каже за Грейс.

— Лейни, мислиш ли, че Джулиън би могъл да стане преподавател, след като развалим проклятието? Мислех си, че може да…

— Недей, Грейс — прекъсна я Джулиън.

— Защо? Ще имаш нужда от нещо…

— Няма да остана тук.

Студеното, безстрастно изражение, изписало се по лицето му, бе съвсем същото, което имаше и в първата нощ, след като Грейс го призова. И то й подейства като шамар.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Джулиън извърна очи.

— Атина ми предложи начин да се върна у дома. След като разваля проклятието, тя ще ме изпрати обратно в Македония.

Грейс усети, че не може да си поеме дъх. Струваше й се, че ще умре.

— Разбирам. Значи смяташ да използваш тялото ми и да си тръгнеш? — каза тя със свито гърло. — Поне след това няма да имам нужда от Селена, за да ме откара вкъщи.

Джулиън потръпна, сякаш му беше ударила плесница.

— Какво искаш от мен, Грейс? Защо ти е да оставам тук?

Грейс не знаеше какво да отговори. Знаеше само, че не иска той да си тръгва. Искаше да остане. Ала не и ако той не го искаше.

— Знаеш ли какво? — каза тя, обзета от гняв при мисълта, че той ще я напусне. — Не искам да оставаш тук. Всъщност, защо не поживееш при Селена няколко дни? — Тя хвърли поглед към приятелката си и попита:

— Имаш ли нещо против?

Селена отвори уста и отново я затвори, като риба на сухо.

Джулиън посегна към нея.

— Грейс…

— Не ме докосвай! — каза тя и се отдръпна от него. — Гади ми се от теб.

— Грейс! — възкликна Селена. — Не мога да повярвам, че…

— Всичко е наред — каза Джулиън; гласът му бе безизразен и студен. — Тя поне не се изплю в лицето ми с последния си дъх.

Беше го наранила. Виждаше го в очите му. Ала той също я бе наранил. И то ужасно.

— Ще се видим по-късно — каза тя на Селена и си тръгна, оставяйки Джулиън да стои насред площада.

Селена бавно изпусна дъха си и вдигна очи към Джулиън, който гледаше след отдалечаващата се Грейс. Тялото му бе неестествено сковано, едно мускулче на челюстта му играеше ожесточено.

— На това му се казва да уцелиш оголен нерв, а!

Джулиън я изгледа враждебно.

— Осветли ме, пророчице, какво трябваше да кажа?

Селена разбърка картите си.

— Не знам — отвърна тя замислено. — Предполагам, че малко честност никога не може да навреди.

Джулиън разтърка очи и седна на стола пред масичката. Не беше възнамерявал да нарани Грейс. Никога нямаше да забрави изражението й, когато запрати тези думи в лицето му: „Не ме докосвай! Гади ми се от теб.“ Трудно му бе да диша, толкова жестока бе болката, стегнала гърдите му. Богините на съдбата все още му се подиграваха.

Явно пак скучаеха на Олимп.

— Искаш ли да ти гледам? — въпросът на Селена го върна към настоящето.

— Защо не?

Сякаш можеше да му каже нещо, което вече да не му е известно.

— Какво искаш да знаеш?

— Дали някога ще… — започна Джулиън, ала спря, преди да е изрекъл съвсем същия въпрос, който бе задал и в Делфи. — Някога ще успея ли да разваля проклятието? — попита той вместо това.

Селена разбърка картите и подреди три на масичката между тях. Очите й се разшириха. Нямаше нужда да му ги тълкува, помисли си Джулиън. И сам виждаше — върху една от картите имаше поразена от гръм кула, върху друга три меча пронизваха едно сърце, а върху последната един демон държеше веригите, с които бяха оковани двама души.

— Всичко е наред — каза той на Селена. — Никога не съм вярвал, че наистина ще успея.

— Не казват това — прошепна тя. — Но ти предстои ужасно тежка битка.

Джулиън се засмя горчиво.

— С битките мога да се справя.

Болката в сърцето бе онова, което щеше да го погуби.

 

 

Грейс паркира пред вкъщи, бършейки сълзите от лицето си. После стисна зъби, слезе от колата и затръшна вратата след себе си. Джулиън да върви по дяволите. Нека завинаги си останеше заробен между страниците на книгата. Та тя не беше парче месо, чието предназначение бе да задоволява потребностите му. Как можеше да…

Грейс запремята ключовете на връзката, търсейки този за входната врата.

— А какво друго може да стори? — прошепна, когато най-сетне го откри и отключи.

Гневът я напусна. Не беше права и го знаеше. Джулиън не беше виновен, че Пол се бе оказал такъв себичен задник. Не беше виновен и за това, че тя толкова се боеше да не бъде използвана. Обвиняваше Джулиън за нещо, в което той изобщо нямаше пръст, и все пак…

Просто искаше някой да я обича. Някой, който да пожелае да бъде с нея. Беше се надявала, че ако помогне на Джулиън, той ще остане и…

Грейс затвори вратата след себе си и поклати глава. Колкото и да искаше да е така, явно не е било писано. Нали бе чула казаното от Бен за живота на Джулиън, както и историята за една от битките му, която Джулиън бе разказал на съседските деца. А и с очите си бе видяла как той се хвърли през улицата и спаси живота на онова момченце. Джулиън бе роден и обучен да предвожда армии. Той не принадлежеше тук. Мястото му бе в неговия собствен свят. Себично би било от нейна страна да се опитва да го задържи, като бездомно куче, което бе спасила.

С натежало сърце Грейс пое бавно по стълбите към втория етаж. Просто трябваше да се пази. Това бе единственото, което можеше да стори. Защото дълбоко в себе си усещаше, че колкото повече научава за Джулиън, толкова повече се привързва към него. А ако той наистина имаше намерение да си тръгне, тя рискуваше да остане дълбоко наранена.

Беше изкачила стълбите наполовина, когато се почука. Поободри се при мисълта, че може да е Джулиън… поне докато не стигна до вратата и не видя очертанията на дребничък мъж на верандата отвън.

Едва-едва открехна вратата и ахна. Беше Родни Кармайкъл. Носеше тъмнокафяв костюм, жълта риза и червена вратовръзка. Късата му черна коса бе пригладена назад, а на лицето му грееше широка усмивка.

— Здравей, Грейс.

— Господин Кармайкъл — студено каза тя, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. У този дребен, суховат мъж имаше нещо адски зловещо. — Какво правите тук?

— Реших да намина и да видя как си. Мислех си дали не бихме могли да…

— Моля ви, вървете си.

Той се намръщи.

— Защо? Искам просто да поговорим.

— Не приемам пациенти у дома си.

— Да, но аз не съм…

— Господин Кармайкъл — твърдо отсече Грейс. — Настоявам да си тръгнете. Ако не го направите, ще повикам полиция.

Без да обръща никакво внимание на гнева в гласа й, той кимна с търпението на светец.

— О, значи си заета. Прекрасно те разбирам. Аз също имам страшно много работа. Какво ще кажеш да се отбия по-късно? Може да вечеряме заедно.

Грейс го изгледа слисано.

— Не.

Той се усмихна.

— Хайде, де, Грейс, не бъди такава. Знаеш, че сме предопределени един за друг. Ако само ме пуснеш…

— Махайте се!

— Добре, но ще се върна. Имаме да обсъждаме страшно много неща.

И той си тръгна.

С разтуптяно сърце, Грейс затвори входната врата и я заключи.

— Ще те убия, Луан! — каза си тя и се отправи към кухнята.

Докато минаваше през дневната, вниманието й беше привлечено от някакъв силует на прозореца.

Родни.

Напълно ужасена, Грейс се обади в полицията.

Те дойдоха чак след половин час. Родни остана отвън през цялото време, като се местеше от прозорец на прозорец, за да я следи през процепите на спуснатите щори. Едва когато видя полицейската кола да спира пред къщата, той притича през задния двор и изчезна.

Грейс си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, и пусна полицаите в къщата. Те останаха само колкото да й обяснят, че не могат да направят нищо, за да го накарат да стои настрана от нея и я посъветваха да си извади ограничителна заповед срещу него. Но тъй като бе обещала да го лекува, докато Луан се върне, това не й вършеше работа.

— Наистина съжалявам — каза единият от полицаите, докато ги изпращаше до вратата. — Но тъй като не е нарушил никакъв закон, не можем да го задържим. Можете да повдигнете обвинение за нахлуване в чужда собственост, но ако няма предишни провинения, не могат да му сторят почти нищо. — Младият полицай я изгледа съчувствено. — Знам, че това не ви успокоява кой знае колко. Можем да наминаваме насам малко по-често, докато патрулираме, но през лятото обикновено сме доста натоварени. Лично аз бих ви посъветвал да отседнете у някой приятел за известно време.

— Благодаря ви — каза Грейс.

В мига, в който те си тръгнаха, тя обиколи цялата къща, за да се увери, че всички врати и прозорци са здраво затворени. Въпреки това продължи да се оглежда неспокойно, сякаш се боеше той да не се промъкне през някоя цепнатина в стените като хлебарка.

Само ако знаеше дали наистина е опасен. В досието му от болницата пишеше за отклонения в поведението, изразяващи се в това, че редовно опитвал да се натрапи в живота на различни жени, ала досега никого не бе наранил физически. Просто здравата успявал да наплаши жертвите си със своята настойчивост, което бе и причината да го изпратят в психиатрична клиника.

Психологът в нея я убеждаваше, че Родни не представлява истинска заплаха, ала жената в нея се боеше. Последното, което искаше, бе да се превърне в криминална статистика. Не, не биваше да стои тук и да чака, докато той се върне и я открие сама. Грейс се втурна на горния етаж и започна да си събира багажа.

Селена наблюдаваше как Джулиън крачи напред-назад пред масичката й, докато тя гледаше на един турист. Човече, можеше да го гледа цял ден. Имаше толкова страхотна походка, че й идваше да изтича у дома при Бил и да го накара да изпробват някои наистина интересни неща.

Час по час към Джулиън се приближаваха разни жени и всеки път той ги отпращаше. Забавно бе да се наблюдава как жените се фръцкат около него, а той сякаш изобщо не ги забелязва. Селена не бе и подозирала, че съществуват подобни мъже.

От друга страна, дори на нея можеше да й дотегне от шоколад, ако изядеше твърде много. А ако се съдеше по начина, по който жените реагираха при вида на Джулиън, той сигурно отдавна се бе преситил от тях. Но най-лошото бе, че в момента изглеждаше адски разтревожен.

Селена се чувстваше ужасно заради онова, което бе причинила и на двамата. Идеята й се бе сторила направо превъзходна, ала сега съжаляваше, че не бе обмислила нещата малко по-добре. Но откъде можеше да знае за миналото на Джулиън? Само ако името му й се бе сторило познато. Но нейната специалност беше Гърция от Бронзовата епоха, което дори по времето на Джулиън бе древна история.

Най-много се срамуваше от това, че изобщо не бе помислила за мъжа в книгата като за човешко същество. Сякаш той беше като един от онези духове, затворени в бутилка — без минало и без чувства. Човече, когато оплескаше нещо, винаги го правеше със замах!

Поклащайки глава, тя видя как Джулиън отклонява предложението на една привлекателна червенокоса мадама. Ама той наистина бе същински магнит за естроген!

Селена приключи с клиента си и след като изчака няколко минути, Джулиън се доближи до масичката й.

— Заведи ме при Грейс.

Това не беше молба. Всъщност, Селена бе сигурна, че тонът му бе абсолютно същият, с който бе заповядвал на войниците си да заемат позиции.

— Тя каза…

— Не ме интересува какво каза тя. Трябва да я видя.

Селена уви тестето карти в черния копринен шал. Какво пък! Сякаш имаше нужда от най-добра приятелка.

— Щом ти е омръзнал животът.

— И още как — промърмори Джулиън толкова тихо, че Селена не бе сигурна дали го е чула правилно.

Той й помогна да затвори щанда и да откара количката до навеса, който бе наела, за да я прибира. Много скоро вече пътуваха към дома на Грейс.

Когато паркираха пред къщата й, Грейс тъкмо прибираше багажа си в колата.

— Здрасти, Грейси — обади се Селена. — Къде отиваш?

Грейс хвърли гневен поглед към Джулиън.

— Заминавам за няколко дни.

— Къде? — попита Селена, ала Грейс не отговори.

Джулиън слезе от колата и се запъти право към нея. Щеше да оправи нещата, независимо какво щеше да му струва това. Грейс метна един обемист сак в багажника и понечи да се отдалечи, ала Джулиън я сграбчи за ръката.

— Не отговори на въпроса й.

Грейс се отскубна.

— И какво ще направиш, ако не отговоря — ще ми дръпнеш един бой? — присви очи тя. — Жлъчният й тон го накара да потръпне. — А после се чудиш защо искам да си тръгна!

И тогава той ги видя — сълзите, които блестяха в очите й, и които тя отчаяно се мъчеше да преглътне. Заболя го.

— Съжалявам, Грейс — прошепна той и я помилва по бузата — Не исках да те нараня.

Грейс видя разкаянието и копнежа, които се редуваха върху лицето му. Допирът му бе така топъл и ласкав. За миг почти бе готова да повярва, че Джулиън държи на нея.

— Аз също съжалявам — прошепна тя. — Знам, че вината не е твоя.

Джулиън се изсмя горчиво.

— Всъщност аз съм виновен за всичко в тази гадна история.

— Хей? Нещата между вас наред ли са вече? — обади се Селена.

Джулиън впи в Грейс поглед, чиято настойчивост я накара да потрепери.

— Искаш ли да си отида? — попита той.

Не, не искаше. И точно в това беше проблемът. Изобщо не искаше той да си тръгва. Никога вече. Грейс взе ръцете му в своите и ги свали от лицето си.

— Всичко е наред, Селена.

— В такъв случай аз ще си вървя. Чао.

Грейс почти не я чу — Джулиън приковаваше цялото й внимание.

— Е, накъде бе тръгнала? — попита той.

За първи път, откакто полицаите си бяха отишли, Грейс усети, че може да си поеме дъх. С появата на Джулиън целият й страх се бе изпарил като мъгла под лъчите на слънцето. Чувстваше се в пълна безопасност.

— Помниш ли Родни Кармайкъл, за когото ти разказах? — попита тя.

Джулиън кимна.

— Малко по-рано беше тук. Той… той ме безпокои.

Ледената ярост, изписала се по лицето му, я изуми.

— Къде е сега?

— Не знам. Изчезна, когато дойде полицията. Ето защо смятах да се махна. Канех се да отседна в някой хотел.

— Още ли искаш да си тръгнеш?

Грейс поклати глава. С Джулиън до себе си не се боеше от нищо.

— Ще взема сака ти.

И той го извади от колата и затвори багажника, а после двамата с Грейс влязоха в къщата.

Прекараха остатъка от деня в тихо усамотение. Вечерта ги завари на пода пред дивана, облегнати върху купчина възглавници.

Грейс лежеше с глава на корема му и четеше на глас „Литър Пан“, като се опитваше да не обръща твърде много внимание на прекрасното му ухание. И прекрасното усещане на тялото му под нея. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се обърне и най-подробно да проучи с устни стегнатите му гърди.

Загледан в нея, Джулиън бавно прокара пръсти през косата й. Как само я изгаряше допирът му! Как я изпълваше с желание да разкъса дрехите му и да вкуси всеки сантиметър от тялото му.

— Край — прочете тя и затвори книгата.

Пламенният му поглед я остави без дъх. Тя се протегна, притискайки се едва забележимо до него.

— Искаш ли да ти почета нещо друго?

— Да, моля те. Гласът ти ми действа толкова успокояващо.

Грейс го изгледа продължително и се усмихна. Дори не помнеше кога за последен път нечий комплимент й бе въздействал така силно.

— Повечето ми книги са в спалнята — каза тя и се изправи. — Ела, нека ти покажа моята съкровищница и да видим какво ще си харесаме.

Джулиън я последва на горния етаж и когато влязоха в стаята й, Грейс не пропусна да забележи пламенния, изпълнен с копнеж поглед, който той отправи първо към леглото й, а после към нея.

Тя обаче реши да не му обърне внимание и отвори вратата на просторния си дрешник. След това запали лампата и с обич прокара ръка по лавиците, които баща й собственоръчно бе изработил преди толкова много години.

Колко бе смешен, докато сглобяваше етажерките с помощта на най-добрия си приятел. И двамата бяха учени, така че здравата бяха оплескали всичко и още преди да довършат работата си, успяха да посинят два от ноктите на баща й. Майка й се шегуваше с баща й и го наричаше своя майстор Несръчко, ала той не се сърдеше, а изражението, с което подреди книгите й върху етажерките, когато най-сетне ги довърши, бе нещо, което Грейс никога нямаше да забрави.

Как само обожаваше стаята си. Именно тук най-силно чувстваше обичта на родителите си. Тук идваше винаги, когато искаше да избяга от болката или проблемите, които я измъчваха.

Всяка книга в дрешника бе специален спомен и до една значеха много за нея. Върху една лавица вляво стоеше „Шана“ — книгата, която я бе накарала да се пристрасти към любовните романи. „Вълчето“, което я бе въвело в света на научната фантастика. А ето я и най-първата й мистерия от Шарън Малкълм.

Старите романи на родителите й също бяха тук, заедно с три екземпляра от учебниците, които баща й бе написал преди тя да се роди. Това бе нейното светилище и освен родителите й, Джулиън бе единственият, прекрачвал някога прага му.

— Явно доста отдавна събираш книги — отбеляза той при вида на пълните рафтове.

Грейс кимна.

— Те бяха най-добрите ми приятели, докато растях. Мисля, че любовта към четенето е най-големият подарък, който съм получила от родителите си.

Тя вдигна „Питър Пан“.

— Била е на баща ми, когато е бил малък. Това е най-скъпото, което притежавам.

Тя върна книгата на мястото й и извади „Черния красавец“.

— Майка ми често ми я четеше на глас — каза тя и продължи нататък, точно като някой екскурзовод. — „Аутсайдерите“ — прошепна тя благоговейно. — Това беше любимата ми книга в гимназията. О, ето я и „Може ли да съдите родителите си за родителска небрежност?“.

Джулиън се разсмя.

— Виждам, че наистина означават много за теб. Цялата грееш.

Нещо в погледа му й подсказа, че си представя и друг начин, по който би могъл да я накара да грейне. Преглъщайки при тази мисъл, Грейс се обърна и се зарови в етажерката вдясно, където държеше класическите си произведения, докато Джулиън продължи да разглежда книгите вляво.

— Какво ще кажеш за тази? — попита той, изваждайки един от историческите й любовни романи.

Грейс се засмя нервно при вида на полуголата двойка, вплетена в страстна прегръдка на корицата.

— Ъъъ, не, не мисля, че е добра идея.

Джулиън погледна към корицата и едната му вежда подскочи.

— Добре де — каза Грейс и взе книгата от ръката му. — Разкри срамната ми тайна. Пристрастена съм към историческите любовни романи. Само че последното, от което се нуждаеш сега, е да ти чета на глас някоя страстна любовна сцена.

Погледът му се спря върху устните й.

— Лично аз предпочитам да изиграем някоя страстна сцена — прошепна той и застана пред нея.

Грейс потрепери. С етажерката зад гърба си, нямаше накъде да отстъпва. Джулиън се притисна в нея, подпирайки се с една ръка на библиотеката над главата й, а после доближи устни до нейните.

Грейс затвори очи. Присъствието му изпълваше всичките й сетива и я обгръщаше по един адски смущаващ начин. Като никога досега я докосна единствено с устни, ала това нямаше значение — и този път Грейс почувства как светът се завърта около нея. Как е могла Пенелопа да предпочете друг мъж пред него? Възможно ли бе, която и да е жена с всичкия си, да не го иска? Та той бе направо божествен!

Целувката на Джулиън стана по-настойчива, езикът му сякаш искаше да проучи всяко кътче от устата й. Грейс усети как пулсът й се учести, когато той я притисна до етажерката, усети и как стоманените му мускули се напрегнаха. Никога досега нечие присъствие не бе изпълвало сетивата й по този начин. Цялата настръхваше от него, завладяваха я усещания, каквито до този миг дори не предполагаше, че съществуват.

Джулиън се отдръпна и опря буза о нейната. Дъхът му раздвижи косата й, по гърба й пробягаха тръпки.

— Толкова искам да бъда в теб, Грейс — прошепна той. — Искам да почувствам краката ти, обвити около мен, а гърдите ти — притиснати в моите. Копнея да чуя как стенеш от наслада, докато те любя бавно и нежно. Жадувам уханието ти да се просмуче в мен, а дъхът ти да опари кожата ми. — Цялото му тяло се напрегна и той се отдръпна от нея. — Ала отдавна съм свикнал да искам неща, които не мога да имам — прошепна той.

Грейс се пресегна и го докосна по рамото. Той взе дланта й в своята, бавно я повдигна към лицето си и нежно я целуна. Копнежът, изписан върху красивото му лице, накара сърцето на Грейс да се свие от болка.

— Избери някоя книга и обещавам, че ще се държа прилично.

Грейс преглътна мъчително, когато той излезе от стаята. И тогава погледът й попадна върху „Илиада“. По лицето й плъзна усмивка. Това щеше да му хареса, сигурна бе тя.

Грейс взе томчето и се върна на долния етаж. Джулиън седеше на пода пред дивана.

— Познай какво открих! — каза тя развълнувано.

— Нямам представа.

Грейс вдигна книгата и се усмихна широко.

— „Илиада“!

Настроението му начаса се оправи и усмивката, с която я дари, разкри прекрасните му трапчинки.

— Запей, о, Музо!

— Много добре — каза тя и се настани до него. — А този път ще ти хареса още повече, защото имам и английския превод, и гръцкия оригинал.

И тя му подаде книгата. Джулиън изглеждаше така, сякаш бе получил несметно богатство. Отвори книгата и очите му начаса зашариха по страниците, докато ръката му благоговейно се плъзна по древногръцкия текст. Не можеше да повярва, че след всичките тези години отново вижда родния си език. Толкова отдавна не го бе срещал никъде другаде, освен върху ръката си.

Открай време обичаше „Илиада“ и „Одисея“. Като момче прекарваше часове наред, скрит някъде, и четеше свитък след свитък, или пък отиваше на градския площад, за да слуша странстващите певци.

Разбираше какво изпитва Грейс към книгите си, защото като малък той бе съвсем същият. Винаги, когато му се отдадеше възможност, бягаше в света на фантазията, където героите неизменно побеждаваха. Където демоните и злодеите биваха разгромени. Където родителите обичаха своите деца. В онези истории нямаше глад, нито болка. Там имаше свобода и надежда. Именно чрез тях той бе научил какво е състрадание и човещина. Доблест и почтеност.

Грейс коленичи до него.

— Твоят дом ти липсва, нали?

Джулиън извърна очи. Единственото, което му липсваше, бяха децата му. За разлика от Кириан, той никога не бе обичал битките. Зловонието на смърт и кръв, стоновете на умиращите. Биеше се само защото това се очакваше от него. И защото, както казваше Платон, всеки по природа е пригоден за някакво дело. А той бе роден да предвожда другите, не да следва когото и да било.

Не, наистина не му липсваше, но…

— Не познавам нищо друго.

Грейс го докосна по рамото, ала онова, което го съкруши, бе загрижеността в светлосивите й очи.

— Искаше ли синът ти също да стане войник?

Джулиън поклати глава.

— Никога не съм искал да бъде посечен в разцвета на младостта си, както толкова много от воините — каза той с внезапно одрезгавял глас. — Каква ирония, а? Дори не му позволих да задържи меча играчка, който Кириан му подари за един рожден ден, не му давах да пипа и моите оръжия, когато си бях вкъщи.

Грейс обви ръка около шията му и го привлече към себе си. Допирът й бе неописуемо успокояващ. Така топъл. И го изпълваше с такава болезнена самота.

— Как се казваше?

Джулиън преглътна мъчително. Не беше изричал имената на децата си от деня, в който те умряха. Не беше се осмелявал, ала наистина искаше да го сподели с нея.

— Автолик. А дъщеря ми се казваше Калиста.

В усмивката й се долавяше печал, сякаш и тя споделяше болката му от загубата им.

— Имали са красиви имена.

— Самите те бяха красиви деца.

— Изобщо не се съмнявам, ако поне малко са приличали на теб. Това бе най-милото нещо, което му бяха казвали някога.

Джулиън зарови пръсти в косата й и остави копринените кичури да изпълнят шепата му. Затвори очи и му се прииска да можеше завинаги да остане така. Внезапно го връхлетя смазващ страх да не я изгуби. Никога не му бе ставало приятно при спомена за ада, който го очакваше между страниците на книгата, ала мисълта, че никога вече няма да я види, че никога вече няма да усети сладкото ухание на кожата й, че никога вече няма да почувства топлината на бузата й под ръката си…

Това бе повече, отколкото беше в състояние да понесе. Всемогъщи богове, а той наричаше изтърпяното досега проклятие!

Грейс се отдръпна, целуна го лекичко по устните и взе книгата. Джулиън преглътна. Тя искаше да го спаси и за първи път от векове насам, той също искаше да бъде спасен.

Плъзна се малко по-надолу, така че Грейс да може да се облегне на него както преди. Харесваше му, когато тя бе там. Приятно му бе да усеща косата й, разпиляна по ръцете и гърдите му. Останаха на пода до малките часове на нощта, Джулиън — заслушан как тя му чете за Одисей и Ахил.

Виждаше, че тя започва да се уморява, ала въпреки това продължаваше да му чете. Часовникът удари три. Грейс се прозя и отгърна следващата страница. Опитваше се да държи очите си отворени, като примигваше често-често, ала накрая умората я надви и тя заспа.

Усмихнат, Джулиън внимателно издърпа томчето от ръцете й и го постави настрани, а после положи длан върху бузата й и се загледа в нея. Не му се спеше. Не искаше да се лиши дори от една секунда, в която можеше да е с нея. Да я гледа. Да я докосва. Да я поглъща с всичките си сетива. И завинаги да я съхрани в себе си. Никога досега не бе прекарвал нощта по този начин — легнал удобно до жена, без тя алчно да опипва тялото му и да настоява той да я докосва и да бъде в нея.

В неговия свят мъжете и жените не прекарваха много време заедно. Когато си беше вкъщи, Пенелопа рядко разговаряше с него. Всъщност тя никога не бе проявила почти никакъв интерес към него. В нощите, когато той пожелаеше присъствието й, тя не го отблъскваше, ала също така не търсеше допира му сама. Винаги бе успявал да изтръгне пламенен отговор от тялото й, ала не и от сърцето й.

Джулиън прокара пръсти през самуреночерната коса на Грейс, наслаждавайки се на начина, по който тя обгърна ръката му. Погледът му падна върху пръстена, който проблясваше матово. Стори му се, че го вижда облян в кръв. Че усеща как металът се впива в плътта му, когато вдигнеше меча си по време на битка. Някога пръстенът означаваше всичко за него, а и определено не го бе получил даром. Заплатил бе за него с потта на челото си и раните по тялото си. Платил бе висока цена за него, ала си струваше.

Така за известно време се бе радвал ако не на любов, то на уважение. В живота му на смъртен пръстенът бе всичко за него.

Въздъхвайки, Джулиън облегна глава на дивана и затвори очи. Когато най-сетне заспа, не видя лица от своето минало. Онова, което му се присъни, бяха две светлосиви очи, които се смееха заедно с него, и кичури черна коса, разпилени по гърдите му, докато един топъл, мек глас му четеше думи, които бяха едновременно познати и някак чужди.

Грейс се събуди и бавно се протегна. Отвори очи и с изненада установи, че главата й почива върху стомаха на Джулиън. Дясната му ръка бе заровена в косата й и по дълбокото му, равномерно дишане разбра, че той още спи. Вдигна поглед. Отпуснат в съня си, той имаше толкова момчешки вид.

Внезапно Грейс си даде сметка, че този път кошмарът му не се бе завърнал. Джулиън беше спал непробудно през цялата нощ. Усмихвайки се, тя се изправи предпазливо, като се опитваше да не го събуди. Безуспешно. В мига, в който се отдръпна от него, той отвори очи и страстният му поглед я възпламени.

— Грейс — прошепна той.

— Не исках да те събудя.

— Няма нищо.

Грейс посочи към стълбите.

— Тъкмо се канех да си взема един душ. Трябва ли да заключвам вратата?

Джулиън плъзна изпепеляващ поглед по тялото й.

— Не, мисля, че ще успея да се държа прилично.

— Защо ли ми се струва, че и преди съм го чувала — усмихна се Грейс.

Джулиън не отговори.

Грейс се качи на горния етаж и се изкъпа набързо. Когато свърши и се върна в спалнята, завари Джулиън да прелиства „Илиада“, изтегнат върху леглото й.

Той очевидно доста се изненада, когато вдигна очи и я видя в стаята само по хавлия. Устните му начаса се извиха в порочна усмивка, разкривайки трапчинките му и разпалвайки пожар в тялото на Грейс.

— Само ще си взема дрехите и…

— Не! — прекъсна я той заповеднически.

— Не? — повтори Грейс.

Лицето на Джулиън омекна.

— Предпочитам да се облечеш тук.

— Джулиън…

— Моля те.

Грейс се размърда неспокойно. Никога досега не бе правила нещо такова.

— Мно-о-ого ти се моля — помоли той с едва загатната усмивка.

Коя жена би могла да откаже на подобен поглед?

Грейс го изгледа подозрително.

— Да не си посмял да се смееш — каза тя и колебливо разтвори хавлията си.

Джулиън плъзна жаден поглед към гърдите й.

— Можеш да бъдеш сигурна, че в този момент изобщо не ми е до смях.

Той стана от леглото и с плавните движения на хищник отвори чекмеджето, където Грейс държеше бельото си. Странна тръпка пробяга по тялото й, докато гледаше как той тършува из бельото й, преди най-сетне да открие черните копринени бикини, които Селена й бе подарила на шега.

Джулиън ги извади и коленичи на пода пред нея, така че тя да може да ги обуе.

Ръцете му нежно плъзнаха коприната нагоре, последвани от устните му и Грейс потрепери. Сякаш за да направи насладата по-голяма, отколкото сетивата й можеха да понесат, той прокара пръсти по кожата й и преди да се отдръпне, леко я помилва между краката. След това извади черния сутиен, който вървеше с бикините.

Като кукла на конци, лишена от собствена воля, Грейс му позволи да й го сложи. Ръцете му докоснаха зърната й, докато той се оправяше с предната закопчалка, а после се плъзнаха между сатена и кожата й и я дариха с толкова гореща милувка, че Грейс потръпна.

Джулиън се приведе над нея и улови устните й със своите. Дори сега усещаше огъня, който бушуваше в тялото му и го подтикваше да я обладае, да облекчи болката, която раздираше слабините му, пък било то и само за няколко мига.

Грейс простена, когато целувката му стана по-настойчива. Останала без воля, тя почувства как Джулиън я вдигна на ръце, отнесе я до леглото и я положи върху него. Инстинктивно Грейс обви крака около кръста му и простена, когато усети стоманените мускули на корема му да се притискат в нея.

Джулиън прокара ръце по гърба й. Образът на голото й мокро тяло се бе отпечатал в съзнанието му и той почти бе стигнал там, откъдето нямаше да има връщане, когато ярък лъч озари стаята.

С насълзени от светлината очи, Джулиън се отдръпна от Грейс.

— Ти ли беше? — задъхано попита тя и го изгледа с обожание.

Джулиън развеселено поклати глава.

— Ще ми се да можех да си припиша заслугата, но съм почти сигурен, че източникът беше друг.

Огледа се наоколо и примига изумено, когато видя какво лежи върху леглото. Не можеше да бъде…

— Какво е това? — попита Грейс, проследявайки погледа му.

— Щитът ми — каза Джулиън, без да може да повярва на очите си.

От векове не го бе виждал. Напълно поразен, той се взираше в лъскавия щит, който проблясваше върху леглото. Познаваше всяка вдлъбнатина и всяка драскотина по него, прекрасно помнеше и ударите, оставили всяка от тях. Боейки се, че сънува, той протегна ръка и докосна бронзовия релеф на Атина и нейната сова.

— А това трябва да е мечът ти, нали?

Джулиън сграбчи ръката на Грейс, преди да го е докоснала.

— Това е мечът на Кронос^[4]. Никога не го пипай. Ако някой, в чиито вени не тече кръвта на Кронос, се допре до него, мечът завинаги ще изгори кожата му.

— Наистина ли? — Грейс побърза да стане и да се дръпне по-надалеч от меча.

— Наистина.

Тя погледна към леглото и сбърчи чело.

— Защо са тук?

— Не знам.

— Кой ги е изпратил?

— Не знам.

— Е, това не ни помага особено.

Джулиън сякаш не чу саркастичната й забележка. Той се взираше в щита и прокарваше ръка по него, досущ както любящ баща, който бе открил отдавна изгубеното си дете. Сетне взе меча и го пъхна под леглото.

— Не забравяй, че е там — строго каза той. — Внимавай да не го докоснеш.

След това се изправи и отново се загледа в щита, сбърчил вежди.

— Трябва да е била майка ми. Само тя или някой от синовете й биха могли да го сторят.

— Защо й е да го прави?

Джулиън присви очи, припомняйки си какво говореше легендата за меча.

— Сигурен съм, че ми го е пратила, в случай че се изправя срещу Приап. Наричат го още Меч на правдата. Той няма да убие Приап, а вместо това ще го затвори в книгата на мое място.

— Сериозно ли говориш?

Джулиън кимна.

— Мога ли да докосна щита?

— Разбира се.

Грейс прокара ръка по инкрустирания със златно и черно образ на Атина и нейната сова.

— Красив е — каза тя благоговейно.

— Кириан поръча да го изработят за мен, когато станах пълноправен пълководец.

Грейс докосна думите, гравирани под Атина.

— Какво пише?

— „По-добре смърт, отколкото безчестие“ — с мъка отвърна Джулиън, тъй като думите засядаха в гърлото му.

Той се усмихна печално, припомняйки си Кириан, неизменно стоящ до него в битките.

— Върху неговия щит пък пишеше „Плячката е за победителя“. Преди всяко сражение той ме поглеждаше и казваше: „Ти можеш да задържиш честта, аделфос, а плячката остави на мен.“

Странната нотка, прокраднала се в гласа му, не убягна от вниманието на Грейс. Опитвайки се да си представи как ли бе изглеждал Джулиън с меч в ръка, тя го дръпна към себе си.

— Кириан? Онзи, когото разпънали на кръст?

— Да.

— Доста си го харесвал, нали?

Тъжна усмивка пробяга по лицето на Джулиън.

— Трябваше ми време, докато свикна с него. Когато бях на двайсет и три, чичо му го изпрати под мое командване, като ме предупреди най-недвусмислено какво ме очаква, ако допусна Негово височество да пострада.

— Бил е принц?

Джулиън кимна.

— Не знаеше що е страх. Едва двайсетгодишен, той се хвърляше в бой съвсем необмислено, предизвиквайки всеки, който се изпречи на пътя му. Непрекъснато трябваше да го измъквам от какви ли не премеждия. Ала той бе човек, когото просто не можеш да мразиш. Въпреки че бе луда глава, имаше страхотно чувство за хумор и освен това беше безпределно верен. — Джулиън прокара ръка по щита си. — Ще ми се да бях там, за да го спася от римляните.

Грейс го докосна съчувствено по рамото.

— Сигурна съм, че двамата заедно бихте могли да се измъкнете и от най-опасното положение.

Думите й накараха очите му да грейнат.

— Застанехме ли начело на своите армии, бяхме непобедими — той я погледна и едно мускулче на лицето му потрепна. — Беше въпрос на време да покорим Рим.

— Защо толкова сте държали да го направите?

— Зарекох се да унищожа Рим, след като римляните превзеха Примария. Двамата с Кириан бяхме повикани на помощ, ала докато стигнем, вече беше твърде късно. Римляните най-хладнокръвно бяха избили всички жени и деца в града. Никога не бях виждал подобно клане. — Очите на Джулиън потъмняха. — Докато се опитвахме да погребем мъртвите, римляните ни нападнаха от засада.

Грейс се вледени.

— Какво стана?

— Вече бях успял да обърна хората на Ливий в бягство и тъкмо се канех да го посека, когато Приап се намеси. Изпрати гръм по коня ми и аз бях хвърлен на римляните. Сигурен бях, че с мен е свършено и тогава Кириан изникна сякаш от нищото. Той отблъсна Ливий достатъчно задълго, за да мога да се окопитя. Ливий нареди на хората си да се оттеглят и изчезна, преди да успеем да го довършим.

Грейс осъзна, че Джулиън бе застанал точно зад нея. Тялото му беше толкова близо, че можеше да усети топлината му. Той сложи ръце от двете й страни, подпирайки се на матрака, преди да притисне гърди в гърба й.

Грейс стисна зъби, поразена от яростта на връхлетялото я желание. Не бе я прегърнал, ала въпреки това въздействието върху сетивата й беше неописуемо силно. Той наведе глава и зарови лице в шията й.

Езикът му се плъзна по кожата й, възпламенявайки всеки хормон в тялото й. Гърбът й се изви, гърдите й се напрегнаха. Ако не го спреше…

— Джулиън — промълви тя задъхано, ала предупредителната нотка, която искаше да вложи в гласа си, изобщо не се долавяше.

— Знам — прошепна той. — Отивам да си взема един студен душ. Докато Джулиън излизаше от стаята, Грейс съвсем ясно го чу да добавя, ръмжейки:

— Сам.

 

 

След като закусиха, Грейс реши да го научи да шофира.

— Това е нелепо — възнегодува той, когато паркираха на училищния паркинг.

— О, хайде де — подразни го Грейс, — не си ли любопитен?

— Не.

— Не?

Джулиън въздъхна.

— Добре де, мъничко.

— Само си помисли как ще разказваш на хората си в Македония за големия стоманен звяр, който си карал… из един паркинг.

Джулиън я погледна озадачено.

— Означава ли това, че нямаш нищо против да си тръгна?

„Не!“, искаше й се да изкрещи. Ала вместо това само въздъхна. Дълбоко в себе си знаеше, че не може да очаква от него да се откаже от всичко, което бе представлявал някога, само за да остане с нея. Джулиън Македонски беше герой. Легенда. И никога нямаше да се превърне в благовъзпитан мъж от двайсет и първи век.

— Наясно съм, че не мога да те задържа. Та ти не си някое изгубено кученце, което съм намерила на улицата.

От думите й Джулиън се почувства още по-зле. Те бяха съвсем в неин стил и именно затова щеше да му е така трудно да я напусне. Тя бе единствената, която гледаше на него като на човешко същество, а ето че бе принуден да се откаже от нея!

Нямаше представа защо Грейс толкова държи да го научи да шофира, но явно й доставяше искрено удоволствие да споделя своя свят с него. А по някаква причина, за която Джулиън не смееше да се замисля, на него му харесваше да я прави щастлива.

— Добре тогава, покажи ми как да укротя този звяр.

Грейс паркира и те си размениха местата. Джулиън се настани зад волана и Грейс потръпна, когато го видя, с неговите над метър и деветдесет, приклещен в място, пригодено така, че да е удобно на жена, която бе едва метър и петдесет и девет.

— Забравих да дръпна седалката назад. Извинявай.

— Не мога нито да помръдна, нито да дишам, но няма проблем.

Грейс се засмя.

— Под седалката има лост. Издърпай го и я бутни назад.

Джулиън опита, ала беше притиснат толкова натясно, че не можа да го стигне.

— Дай на мен — каза Грейс. — Ето го.

Джулиън отметна глава назад, когато Грейс се наведе през бедрото му, притиснала гърди в крака му, докато ръката й посегна между коленете му. Тялото му начаса пламна и се втвърди, заемайки бойна готовност. Когато Грейс опря буза о слабините му, борейки се с ръчката, на Джулиън му се стори, че ще умре.

— Знаеш ли, заела си страхотно удобна позиция за…

— Джулиън! — скара му се тя. После се отдръпна и лицето й пламна при вида на издутината в дънките му. — Съжалявам.

— Аз също — промълви той задъхано.

За съжаление тя все още не бе отместила седалката назад, така че Джулиън трябваше да изтърпи същото още веднъж. Стиснал зъби, той вдигна ръка и с всички сили стисна облегалката над главата си. Трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да устои на изпепеляващата сласт, която го изгаряше отвътре.

— Добре ли си? — попита Грейс, когато най-сетне се оправи със седалката и се върна на мястото си.

— О, да — саркастично отвърна Джулиън. — Съвсем добре, като се има предвид, че съм минавал през пламъци, от които болеше по-малко, отколкото от онова, което се случва в слабините ми в момента.

— Казах, че съжалявам.

Вместо отговор, той само я погледна. Грейс нежно го потупа по ръката.

— Е, можеш ли да стигнеш педалите?

— Бих искал да стигна твоите педали.

— Джулиън! — отново му се скара Грейс. Ама че бе развратен! — Ще се съсредоточиш ли или не?

— Добре де! Ето, съсредоточавам се.

— Нямам предвид върху гърдите ми.

Жадният му поглед се спусна към скута й.

— Нито пък там.

За нейно голямо учудване, той издаде долната си устна напред, досущ като нацупено дете. Това бе толкова нетипично за него, че Грейс се разсмя с глас.

— Добре. Най-левият педал е за съединителя, това в средата е спирачката, а десният е за газта. Нали помниш какво ти обясних за тях?

— Да.

— Добре. Първото, което трябва да направиш, е да натиснеш съединителя и да изключиш от скорост — при тези думи тя сложи ръката му върху скоростния лост и му показа как да го движи.

— Знаеш ли, бих предпочел да не си играеш с това пред мен, Грейс. Жестоко е.

— Джулиън! Стига вече! Просто се опитвам да ти покажа как да се оправяш със скоростния лост.

Джулиън изсумтя.

— Ще ми се да оправяше и моя скоростен лост по същия начин.

Грейс изръмжа насреща му.

С дяволитото пламъче в очите си Джулиън изобщо не изглеждаше засрамен. След това се опита да включи на заден ход, ала избърза да махне крака си от съединителя и колата изгасна.

— Не би трябвало да стане така, нали? — попита той.

— Освен ако не искаш да предизвикаш катастрофа — не би трябвало.

Той въздъхна и направи втори опит. Един час по-късно, през който Джулиън така и не бе успял да обиколи паркинга, без колата да изгасне или да се бутне в бордюра, Грейс най-сетне се призна за победена.

— Добре че като пълководец те е бивало повече, отколкото като шофьор.

— Ха-ха — отвърна той саркастично, ала искриците в очите му издаваха, че не се е обидил. — Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че първата ми кола беше бойна колесница.

Грейс се усмихна.

— Е, по тези улици не водим война.

По лицето на Джулиън се изписа скептично изражение.

— Не съм толкова сигурен. Не забравяй, че съм гледал новините ви. — И като угаси двигателя, добави: — Мисля, че за известно време ще те оставя ти да шофираш.

— Така май ще е най-разумно. Точно сега не мога да си позволя нова кола.

Двамата слязоха, за да си разменят местата, ала докато се разминаваха покрай багажника, Джулиън я сграбчи и така я целуна, че на Грейс й се зави свят. Той улови ръцете й в своите и ги притисна към тесните си бедра, докато нежно хапеше устните й.

Мили Боже, колко лесно една жена можеше да свикне с това. Ама наистина! Най-сетне Джулиън се отдръпна от нея.

— Искаш ли да си отидем вкъщи и да опитам и други части от теб?

О, да, искаше и още как, ала точно затова не смееше. Всъщност, толкова бе възпламенена само от една-единствена целувка, че не бе в състояние да говори.

Замаяното й, жадно изражение накара Джулиън да се усмихне. Взираше се в устните му така, сякаш все още усещаше вкуса им и в този миг той я желаеше по-силно от каквото и да било в живота си. А най-много от всичко копнееше да свали ластика от косата й и да я остави да се разпилее по гърдите му.

Как му се искаше да са си вкъщи, където можеше да смъкне дрехите й и да се опие от сладостните й стонове на наслада, докато той…

— Колата — каза Грейс, примигвайки, сякаш се пробуждаше от някакъв сън. — Канехме се да се качим в колата.

Джулиън нежно я целуна по бузата.

След като и двамата се настаниха на местата си и затегнаха предпазните колани, Грейс му хвърли кос поглед.

— Знаеш ли, мисля, че в Ню Орлиънс има две неща, които все още не си опитал.

— Номер едно — все още не съм те…

— Ще престанеш ли!

Джулиън се прокашля.

— Добре, какъв е твоят списък.

— „Бърбън Стрийт“^[5] и съвременна музика. За едно от тях мога да се погрижа още сега — заяви Грейс и пусна радиото.

Засмя се, когато от него се разнесе „Hot-Blooded“^[6] на „Форинър“. Колко подходящо, като се имаше предвид нейният спътник.

Джулиън се заслуша, ала не изглеждаше особено впечатлен. Грейс смени станцията и той сбърчи чело.

— Какво направи?

— Превключих на друга станция. Просто трябва да натискаш ето тези копчета.

Джулиън се занимава с това в продължение на няколко минути, докато не попадна на станция, по която вървеше „Love Hurts“^[7] на „Назарет“.

— Музиката ви е интересна.

— Липсва ли ти музиката от твоето време?

— Тъй като съм слушал предимно барабани и бойни тръби, които ни водеха в битка — не, не ми липсва. Но това може да ми хареса.

— Кое по-точно? — подкачи го Грейс. — Музиката или това, че от любовта боли?

Шеговитото му изражение изведнъж се изпари.

— Тъй като никога не съм познал любовта, няма как да знам дали от нея боли или не. Но не мога да си представя как да те обичат би могло да е по-мъчително от това да не те обичат.

Сърцето на Грейс се сви при тези думи.

— Е — попита тя, за да смени темата, — какво смяташ да правиш, когато се върнеш у дома?

— Не знам.

— Сигурно ще сриташ задника на Сципий, нали?

Джулиън се засмя.

— Не бих имал нищо против.

— Защо? Какво ти е сторил?

— Изпречи ми се на пътя.

Хм, не това очакваше да чуе.

— Значи не обичаш никой да се изпречва на пътя ти, така ли?

— Защо, ти да не би да обичаш?

Грейс се замисли.

— Предполагам, че не.

Докато стигнат до „Бърбън Стрийт“, улицата вече гъмжеше от обичайната неделна следобедна тълпа. Грейс започна да си вее, борейки се с душната жега.

Погледът й бе привлечен от Джулиън, който изглеждаше страхотно, дори когато се потеше. Влажната му коса падаше на прекрасни къдри около лицето му, а с тези слънчеви очила… майко мила!

Страхотният му външен вид бе допълнително подсилен от бялата тениска, която очертаваше широките му рамене и плочките на стегнатия му корем. Грейс плъзна очи по копчетата на дънките, като си мислеше, че щеше да е по-добре да му бе избрала някой по-широк модел. Ала при неговата самоуверена, съблазнителна походка, Грейс се съмняваше, че и най-торбестият чифт дънки би могъл да скрие първичния му сексапил.

Минаха покрай един стриптийз клуб и Джулиън забави крачка. Е, трябваше да му го признае — не зяпна полуголите жени на витрината с отворена уста, ала определено бе поразен.

Взирайки се в Джулиън така, сякаш искаше да го схруска, стриптийзьорката прехапа пълните си устни и предизвикателно прокара език по тях, а после плъзна ръце по гърдите си и го помами с пръст.

Джулиън се извърна.

— Никога не си виждал нещо такова, нали? — попита Грейс, мъчейки се да скрие неудобството си от държанието на жената, както и облекчението си от реакцията на Джулиън.

— Рим — отвърна той простичко.

Грейс се разсмя.

— Не е бил чак толкова упадъчен, нали?

— Ще останеш изненадана. Тук поне няма оргии по… — Джулиън така и не довърши, защото в този миг видяха една двойка, която се натискаше в ъгъла. — Няма значение.

Грейс се засмя.

— О-о-о, миличък — обади се една проститутка, докато минаваха покрай следващия клуб. — Влез вътре и ще те оправя без пари.

Джулиън поклати глава и продължи напред, без дори да забави крачка.

Грейс го улови за ръката и го накара да спре.

— Жените и преди проклятието ли се държаха по този начин?

Той кимна.

— Точно затова Кириан беше единственият ми приятел. Останалите мъже не понасяха вниманието, с което жените ме отрупваха и начина, по който ме преследваха навсякъде, мъчейки се да пъхнат ръце под доспехите ми.

Грейс се замисли върху думите му.

— Сигурен ли си, че никоя от тях не те е обичала?

Джулиън я погледна насмешливо.

— Любов и похот не са едно и също. Как може да обичаш някого, когото не познаваш?

— Предполагам, че си прав — призна Грейс и двамата продължиха по улицата. — Е, разкажи ми повече за този твой приятел. Защо не е имал нищо против, че жените ти се лепят така?

Джулиън се усмихна, разкривайки трапчинките си.

— Кириан бе така безумно влюбен в съпругата си, че за него не съществуваше друга жена. В неговите очи аз не бях съперник.

— Някога запозна ли се с нея?

Джулиън поклати глава.

— Макар никога да не го изрекохме на глас и двамата знаехме, че не би било добра идея.

Грейс видя как изражението му се промени. Спомняше си Кириан, сигурна бе тя.

— Обвиняваш себе си за онова, което го е сполетяло, нали?

Джулиън стисна зъби, чудейки се какво ли е изпитал Кириан, когато римляните са го заловили. Като знаеше колко много римляните искаха да се докопат до тях двамата, не желаеше дори да си представя какво му бяха причинили, преди да го убият.

— Да — отвърна той тихо. — Знам, че вината е моя. Ако не бях разярил Приап, щях да помогна на Кириан да ги победи.

Освен това изобщо не се съмняваше, че до голяма степен Кириан сам бе предопределил съдбата си, проявявайки глупостта да се сприятели с него.

Джулиън въздъхна.

— Един блестящ живот — прахосан напразно. Ако се бе научил да обуздава своето безразсъдство, един ден от него щеше да излезе превъзходен владетел.

При тези думи той взе ръката й в своята и лекичко я стисна. Възцари се мълчание, през което Грейс се мъчеше да измисли как да го ободри.

Когато стигнаха до вуду музея на Мари Лаво, Грейс го издърпа вътре и докато двамата обикаляха малкия музей, се зае да му обяснява произхода на вудуто.

— О-о-о — каза тя и взе една мъжка вуду кукла. — Искаш ли да го облечем като Приап и да забием малки иглички в него?

Джулиън се засмя.

— Не предпочиташ ли да си представим, че е Родни Кармайкъл?

Грейс потисна една усмивка.

— Е, това не би било особено професионално от моя страна, нали? Но идеята определено звучи примамливо.

Тя върна куклата на мястото й и погледът й попадна върху стъклената витрина, където бяха изложени различни амулети и украшения. В средата на витрината имаше гердан от изкусно преплетени черни, сини и тъмнозелени нишки.

— Носи късмет на притежателя си — каза продавачката, забелязала интереса на Грейс. — Искате ли да я разгледате отблизо?

Грейс кимна.

— Действа ли наистина?

— О, да, мотивът на плетката представлява могъща магия.

Грейс не бе съвсем сигурна дали да вярва, но пък от друга страна, само допреди седмица за нищо на света не би повярвала, че две подпийнали жени могат да призоват за живот македонски пълководец, затворен в страниците на омагьосана книга. Тя плати и се обърна към Джулиън.

— Наведи се.

По лицето му се изписа скептично изражение.

— Хайде де — подкачи го Грейс. — Направи го заради мен.

Продавачката се засмя, когато Грейс закопча огърлицата около врата му.

— На туй момче не му трябва никакъв талисман за късмет, chere^[8], ами магия, та да отклони вниманието на всички жени, дето му зяпат дупето, когато се наведе.

Грейс погледна покрай Джулиън и видя, че три жени зад него наистина се бяха зазяпали в задника му. За първи път усети, че я пронизва ревност. Тя обаче се изпари миг по-късно, когато Джулиън нежно я целуна по бузата, преди да се изправи. С дяволито пламъче в очите, той обви ръка около раменете й. Докато минаваха покрай трите жени, Грейс не можа да устои на обзелия я пакостлив импулс. Тя спря и се обърна към тях:

— Между другото, гол изглежда още по-добре.

— А ти със сигурност го знаеш от първа ръка, сладката ми — обади се Джулиън и си сложи тъмните очила, след което отново я прегърна през раменете.

Грейс обви ръка около кръста му и бръкна в задния му джоб, а той я притисна към себе си.

— Знаеш ли — прошепна Джулиън. — Изобщо няма да ти се разсърдя, ако бръкнеш малко по-навътре в джоба ми.

Грейс го стисна закачливо, ала остави ръката си там, където беше. Завистливите погледи на жените ги последваха дори когато двамата излязоха на улицата.

За вечеря Грейс заведе Джулиън в известен ресторант за морска храна. Побиха я тръпки, когато им донесоха стридите, които Джулиън бе поръчал, и ги сложиха на масата.

— Гадост — каза тя, когато Джулиън си взе една.

Засегнат, той се намръщи насреща й.

— Толкова са вкусни.

— Как ли пък не.

— Казваш го само защото не знаеш как да ги ядеш.

— Разбира се, че знам. Отваряш уста и изсипваш лигавото нещо в гърлото си.

Джулиън отпи голяма глътка бира.

— Това е един от начините да го направиш.

— Това е начинът, по който ти го направи току-що.

— Вярно, но какво ще кажеш да опитаме и другия начин?

Грейс нерешително прехапа устни. Нещо в държанието му й подсказваше, че може да се окаже ужасно опасно да приеме предизвикателството му.

— Не съм сигурна.

— Нали ми имаш доверие?

— Как ли пък не — подразни го тя.

Джулиън сви рамене и отпи още една глътка бира.

— Ти губиш.

— Добре де — предаде се Грейс, прекалено любопитна, за да продължи да се дърпа. — Но ако ми се догади, не забравяй, че те предупредих.

Джулиън придърпа стола й с крак, така че сега бедрата им бяха плътно притиснати, а после избърса ръце в дънките си и взе най-малката стрида.

— Така — промълви той в ухото й, обвивайки ръка около раменете й. — Наклони глава назад.

Грейс се подчини и когато той помилва шията й с пръсти, тя преглътна, поразена от нежността на допира му. Поразена от това колко прекрасно бе да го усеща до себе си.

— Отвори уста — прошепна той и зарови нос във врата й.

Тя се подчини, Джулиън наклони стридата на една страна и я изля в устата й. В мига, в който стридата се плъзна в гърлото й, Джулиън прокара език нагоре по шията й.

Грейс цялата потрепери от непознатите усещания. Гърдите й се напрегнаха, по гръбнака й пробягаха безброй тръпки. Беше невероятно! И за първи път вкусът на стридите изобщо не й се стори неприятен.

Внезапно си припомни къде се намират и лицето й пламна. Отвори очи и изпита истинска благодарност, че ги бяха настанили в един тъмен ъгъл.

— Хареса ли ти? — игриво я попита Джулиън.

Грейс не можа да потисне усмивката си.

— Ти си непоправим.

— Старая се.

— И се справяш забележително добре.

Преди Джулиън да успее да отговори, телефонът на Грейс иззвъня. Изсумтя недоволно, но все пак го извади. Който и да бе, дано имаше нещо адски важно да й съобщи, помисли си тя, докато отговаряше.

— Грейс?

Гласът на Родни Кармайкъл й подейства като шамар.

— Господин Кармайкъл, откъде имате този номер?

— Беше в адресната ти книга. Минах да те видя, ала ти не си беше вкъщи — той въздъхна. — Ас такова нетърпение очаквах да се срещнем днес. Все още трябва да проведем онзи разговор. Но няма нищо. Мога аз да дойда при теб. Пак ли си във Френския квартал при твоята приятелка, гледачката?

Прониза я страх.

— Откъде знаете за нея?

— Много неща знам за теб, Грейс. Хмммм — дишането му изпълни слушалката. — Например че слагаш изсушени розови листенца в чекмеджето с бельото си.

Грейс се вцепени, а ръцете й затрепериха. Ужасът й започна да взема титанични размери.

— Да не сте в къщата ми?

От другия край на слушалката чу отваряне и затваряне на чекмеджета. Внезапно се разнесе ругатня.

— Ти, кучко! — изръмжа Родни. — Кой е той? С кого спиш, по дяволите?

— Как…

Разговорът прекъсна.

Грейс трепереше толкова силно, че едва успя да затвори телефона.

— Какво има? — попита Джулиън с набраздено от тревога чело.

— Родни Кармайкъл е в къщата ми — каза тя с усилие и незабавно се обади в полицията.

— Чакайте ни пред къщата — каза полицаят. — Каквото и да правите, не влизайте вътре, преди да сме дошли.

— Добре.

Джулиън взе ръцете й в своите.

— Цялата трепериш.

— А ти как мислиш? Само защото някакъв психар се е промъкнал в къщата ми, души бельото ми и ме нарича с разни имена? Това изобщо не е основателна причина да треперя!

Закрилническият поглед на дълбоките му сини очи й подейства успокоително.

— Нали знаеш, че няма да допусна никой да ти стори зло? — каза той и още по-силно стисна ръцете й.

— Оценявам загрижеността ти, Джулиън, ала този мъж е…

— … мъртъв, ако само те доближи. Знаеш, че няма да те оставя.

— Не и до следващото пълнолуние.

При тези думи той извърна очи и Грейс разбра, че е права.

— Всичко е наред — храбро каза тя. — Мога да се справя с това, наистина. От години се оправям сама. Той не е първият клиент, който ме тормози, и се съмнявам, че ще бъде последният.

От очите на Джулиън изскочиха искри, когато погледът му срещна нейния.

— Колко точно от тези хора те тормозят?

— Това е мой проблем, не твой.

Джулиън изглеждаше така, сякаш му идеше да я удуши.

Грейс пристигна пред къщата едновременно с полицията.

Младият, набит полицай хвърли изпълнен с подозрение поглед на Джулиън.

— Този кой е?

— Приятел — отвърна Грейс.

Полицаят протегна ръка.

— Добре, дайте ми ключовете, за да претърся къщата. Полицай Рейнолдс ще остане с вас, докато приключа.

Грейс послушно му подаде връзката ключове и се загледа след него, като си гризеше ноктите.

„Дано Родни още да е там!“

Ала него го нямаше. Полицаят се показа много скоро, поклащайки глава.

— По дяволите! — тихо изруга Грейс.

Полицай Рейнолдс я отведе до къщата, а Джулиън вървеше на около крачка след тях.

— Ще ви помоля да огледате вътре и да ни кажете дали липсва нещо.

— Много ли е разхвърлял? — попита Грейс.

— Само в спалните.

С натежало сърце, Грейс влезе в къщата и се качи на горния етаж.

Джулиън вървеше след нея, гледайки скованите й движения. Лицето й беше толкова бледо, че луничките й още повече изпъкваха. Искаше му се да убие мъжа, който й бе причинил това. Никоя жена не биваше да се страхува така, особено пък в собствената си къща.

Когато стигнаха на горния етаж, Джулиън видя, че вратата на последната стая в коридора е открехната. Грейс изтича натам.

— Не!

Джулиън се втурна след нея. Скръбта, изписала се по лицето й, го изпълни със сляпа ярост. Болката й прониза гърдите му, сякаш бе негова.

Сълзи се стичаха по бузите на Грейс, докато погледът й обхождаше пълния безпорядък, който цареше в стаята. Леглото бе разхвърляно, чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им — разпиляно по пода. През стаята сякаш бе минал ураган.

Джулиън сложи ръка на рамото й, за да я утеши.

— Как е могъл да стори това с тяхната стая! — промълви Грейс.

— Тяхната? — попита полицай Рейнолдс. — Мислех, че живеете сама.

— Така е. Това беше стаята на родителите ми, преди да починат.

Не можеше да повярва на очите си. Да тормози нея беше едно, ала защо бе сторил това!

Погледът й обходи разпилените дрехи… дрехи, свързани с толкова прекрасни спомени. Ризите, с които баща й ходеше на работа всеки ден. Любимия пуловер на майка й, който Грейс неведнъж бе молила да вземе назаем. Обиците, които баща й бе подарил на майка й за последната им годишнина, преди да загинат. Всичко това — захвърлено на пода, сякаш не струваше и пукната пара.

Ала не и за нея. Това бе единственото, останало й от нейните родители. Ударът бе жесток и я прободе право в сърцето.

— Как е могъл! — повтори тя, обзета от ярост.

Джулиън я взе в обятията си и я притисна до гърдите си.

— Всичко е наред, Грейс — прошепна той в косата й.

Ала това не бе вярно и Грейс се съмняваше дали някога отново всичко щеше да бъде наред. Не можеше да понесе мисълта как онова животно рови из дрехите на майка й. Как смъква чаршафите от леглото им. Как бе посмял!

Джулиън погледна към полицая.

— Не се тревожете — каза той. — Ще хванем този тип.

— И после? — попита Джулиън.

— Това зависи от съда.

Джулиън го изгледа отвратено. Съдилища! Каква полза от тези съвременни съдилища, след като оставяха подобни чудовища да се разхождат на свобода.

— Знам, че ви е трудно — каза полицаят. — Но наистина трябва да продължите, доктор Алекзандър. Трябва да знаем дали е взел нещо.

Грейс кимна.

Джулиън остана смаян от нейната храброст, когато се откъсна от прегръдките му, избърса сълзите си и се залови с бъркотията на пода. Той коленичи до нея, за да е наблизо, ако отново й дотрябва.

След като най-старателно прегледа всичко в стаята, Грейс сложи ръце на гърдите си и погледна към полицая.

— Нищо не липсва — каза тя и отиде в собствената си спалня.

Предпазливо прекрачи прага и се огледа. Положението тук бе същото като в стаята на родителите й. И нейните дрехи, и тези на Джулиън, бяха щателно претърсени. Бельото им бе разхвърляно навсякъде, чаршафите бяха смъкнати от леглото, матракът — изкривен на една страна. Как само й се искаше чудовището да бе открило меча, скрит под леглото и да го бе докоснал. Ето това би било справедливост. Ала Родни не го бе открил, а и щитът на Джулиън си стоеше подпрян на стената там, където го бяха оставили.

Докато преглеждаше пръснатите по пода дрехи, Грейс се чувстваше така осквернена, сякаш гнусните ръце на Родни бяха докоснали тялото й. Изведнъж забеляза, че вратата на дрешника, в който държеше книгите си, е открехната. Със свит стомах тя пристъпи напред и я отвори по-широко. В този миг изпита чувството, сякаш Родни бе изтръгнал сърцето й и безжалостно го бе стъпкал.

— Книгите ми! — прошепна тя.

Джулиън се приближи и усети, че не може да си поеме дъх, при вида на онова, което се разкри пред очите му. Всяка една от книгите й беше разкъсана на парченца.

Грейс се свлече на колене.

— Не и книгите ми!

С разтреперана ръка тя докосна страниците на книгите, които баща й бе написал. Те бяха незаменими. Никога вече нямаше да ги отвори и да чуе гласа му, долетял сякаш от миналото. Никога вече нямаше да разгърне „Черния красавец“ и да си спомни как майка й й чете от него.

Всичко бе унищожено.

С един замах Родни Кармайкъл бе убил родителите й за втори път.

В този миг погледът й попадна върху разкъсаното копие на „Илиада“. Сълзи изпълниха очите й, когато си припомни изражението на Джулиън при вида на книгата. Часовете, прекарани заедно, в които тя му четеше на глас. Те бяха толкова специални. Така вълшебни, докато двамата лежаха пред дивана, погълнати от историята. Това бе тяхното малко царство. Техният личен рай.

— Съсипал ги е до една — прошепна тя. — Господи, трябва да е стоял тук часове наред.

— Госпожо, това са просто…

Джулиън сграбчи полицай Рейнолдс за ръката и го издърпа обратно в стаята.

— За нея не са просто книги! — процеди той през стиснати зъби. — Не омаловажавайте болката й.

— О! — стреснато каза полицаят. — Съжалявам.

Джулиън се върна при Грейс, която ридаеше неудържимо и прокарваше ръце по скъсаните страници.

— Защо го е направил!

Джулиън я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Вкопчена в него толкова отчаяно, че на Джулиън му бе трудно да диша, тя хлипаше така, сякаш сърцето й се късаше. Обзе го безгранично желание да убие онзи, който й бе причинил това.

Телефонът иззвъня.

Грейс изпищя и се опита да стане.

— Шшт — каза Джулиън и избърса сълзите й с една ръка, докато с другата я задържа върху леглото. — Всичко е наред. Аз съм тук. Не се бой.

Полицай Рейнолдс й подаде телефона.

— Вдигнете, може да е той.

Джулиън го изгледа свирепо. Как можеше да е толкова безчувствен, че да я кара да говори с онова бясно псе?

— Здрасти, Селена — каза Грейс и отново избухна в сълзи, докато разказваше на приятелката си за случилото се.

Джулиън се замисли за мъжа, който бе нахлул в дома на Грейс и я бе наранил така жестоко. Най-силно го тревожеше това, че очевидно знаеше точно на какво да посегне. Познаваше Грейс. Знаеше какво е важно за нея. А това го правеше далеч по-опасен, отколкото полицаите си даваха сметка.

Грейс върна слушалката на мястото й.

— Съжалявам за този изблик — каза тя и избърса сълзите си. — Доста ми се събра днес.

— Да, госпожо, разбираме.

Пред очите му тя се взе в ръце със сила на волята, каквато Джулиън бе виждал у малцина мъже, и разведе полицаите из останалите стаи.

— Явно е пропуснал тази — каза един от полицаите и й подаде книгата на Джулиън.

Джулиън я взе от ръцете й. За разлика от полицая, той не бе толкова сигурен. Ако копелето се бе опитало да я скъса, определено бе останало неприятно изненадано. Тя не можеше да бъде унищожена. Джулиън се бе опитвал да го стори безброй пъти през вековете. Дори огънят беше безсилен пред нея. Книгата обаче му напомни за думите на Грейс от по-рано и за това колко верни бяха те. След няколко дни той щеше да си отиде и тогава нямаше да има кой да я защити.

Прилоша му само при мисълта за това.

Селена се появи тъкмо когато полицаите най-сетне си тръгваха. Тя слезе от джипа си, заедно с висок, тъмнокос мъж с гипсирана ръка, и се втурна към къщата.

— Добре ли си? — попита тя приятелката си и я прегърна.

— Да — отвърна Грейс и поглеждайки над рамото й, добави: — Здравей, Бил.

— Здравей, Грейс. Дойдохме да помогнем.

Грейс го представи на Джулиън и четиримата влязоха в къщата. В мига, в който прекрачиха прага, Джулиън дръпна Селена настрани.

— Можеш ли да я задържиш тук за малко?

— Защо?

— Трябва да се погрижа за нещо.

Селена се намръщи.

— Добре.

Джулиън изчака, докато Селена и Бил сложиха Грейс да седне на дивана, след което взе две торби за боклук от кухнята, качи се на горния етаж и се зае да оправя бъркотията. Действаше възможно най-бързо, тъй като не искаше на Грейс отново да й се налага да я вижда.

С всяко късче хартия, което докосваше, гневът му нарастваше. За кой ли път виждаше нежния поглед, с който тя бе обходила колекцията си, търсейки книга, която да му прочете. Затвори очи и си представи как косата й се разпилява по гърдите му, докато му чете на глас. В този миг усети, че жадува за кръв.

— Леле — обади се Бил от прага. — Той ли е направил всичко това?

— Да.

— Ама че психар!

Без да каже нищо, Джулиън продължи да тъпче хартии в торбата за боклук. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе вопъла в душата си, който настояваше за отмъщение и заглушаваше дори онзи, който жадуваше за разплата с Приап.

Да наранят него беше едно. Ала да наранят Грейс… Дано съдбата се смилеше над Родни Кармайкъл, защото Джулиън нямаше да го направи.

— Е, отдавна ли излизаш с Грейс?

— Не.

— Така и предположих. Не съм чувал Селена да те споменава, но сега като се замисля, тя като че ли спря да се притеснява, че Грейс е сама след рождения й ден. Сигурно тогава сте се запознали.

— Да.

— Да, не, да. Май не си от приказливите?

— Да.

— Е, разбирам от намеци. Отивам долу.

Джулиън спря, когато ръката му докосна корицата на „Питър Пан“. Вдигна я от пода и изскърца със зъби. Връхлетя го болка. Грейс бе обичала тази книга най-много от всички. Той я стисна здраво в ръката си, преди да я пусне в торбата при останалите.

 

 

Грейс не знаеше колко дълго седя на дивана, без да помръдва. Знаеше само колко много я боли. Родни наистина й бе нанесъл жесток удар с тази гавра.

Селена й донесе чаша горещ шоколад. Грейс се опита да отпие, ала ръцете й все още трепереха толкова силно, че се уплаши да не го разлее и остави чашата настрани.

— Май трябва да ида да пооправя бъркотията.

— Джулиън вече го стори — обади се Бил, който се бе настанил в едно кресло и превърташе каналите по телевизията.

Грейс сбърчи чело.

— Какво? Кога?

— Преди малко беше на горния етаж и оправяше в дрешника.

Слисана от тази информация, Грейс отиде да го търси. Откри го в стаята на родителите си да заличава и последните следи от погрома. Застанала на прага, Грейс видя как той сгъна панталоните на баща й по начин, от който една уважаваща себе си домакиня би се потресла, и ги прибра в чекмеджето.

Гледката на някога легендарния пълководец, който подреждаше къщата й, за да не трябва да го прави тя, я изпълни с нежност. Добротата му я трогна до дъното на душата й.

В този миг Джулиън вдигна очи и срещна погледа й. Загрижеността в сините му очи я сгря дълбоко.

— Благодаря ти.

Джулиън сви рамене.

— Така и така стоях без работа.

Въпреки уж нехайния му тон, в гласа му се прокраднаха нотки, които говореха друго.

— Въпреки това съм ти благодарна.

Грейс пристъпи в стаята и огледа резултата от усилията му.

Със свито гърло, тя положи ръка върху махагоновата табла на леглото.

— Беше на баба ми. Още помня разказите на майка ми за това как дядо го направил за нея. Бил е дърводелец.

Стиснал зъби, Джулиън се загледа в ръката й.

— Трудно е, нали?

— Кое?

— Да приемеш загубата на онези, които обичаш.

Грейс почувства, че това са думи, които идват право от сърцето. От сърцето на баща, който страдаше за децата си. Въпреки че вече не се мяташе в леглото нощем, той все още мълвеше имената им насън и Грейс се запита дали изобщо знае колко често ги сънува. Запита се също колко ли често мислеше за тях през деня и колко ли го болеше от загубата им.

— Да — тихичко отвърна тя. — Ала ти го знаеш по-добре от мен, нали?

Джулиън не отговори.

Грейс се огледа наоколо.

— Предполагам, че е време да продължа напред, но кълна се, че все още чувам гласовете им и усещам присъствието им.

— Това, което усещаш, е любовта им. Тя те сгрява.

— Знаеш ли, мисля, че си прав.

— Хей! — обади се Селена от прага и ги прекъсна. — Бил ще поръча пица. Ще можеш ли да хапнеш малко?

— Мисля, че да — отвърна Грейс.

— Ами ти? — обърна се Селена към Джулиън.

Той хвърли многозначителен поглед на Грейс.

— С удоволствие бих хапнал пица.

Грейс се разсмя, спомнила си как бе поискал пица през нощта, когато го призоваха.

— Добре — каза Селена. — Значи ще ядем пица.

Джулиън подаде на Грейс венчалните халки на родителите й.

— Намерих ги на пода.

Грейс понечи да ги сложи върху тоалетката, ала не можа. Вместо това ги стисна в шепа и за първи път от години допирът им я утеши.

Когато излязоха от стаята, Джулиън понечи да затвори вратата, ала Грейс го спря.

— Не — меко каза тя. — Остави отворено.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

Когато влязоха в нейната стая, видя, че Джулиън бе разтребил и там. Ала гледката на празните рафтове, където някога стояха книгите й, отново разби сърцето й. Този път, когато Джулиън посегна да затвори вратата, тя не му попречи.

Часове по-късно, след като вечеряха, Грейс най-сетне успя да убеди Бил и Селена да си тръгнат.

— Добре съм, наистина — за кой ли път ги увери тя, докато ги изпращаше до вратата, и улови Джулиън за ръката, благодарна за неговото присъствие. — Пък и нали Джулиън е тук.

Селена я изгледа строго.

— Обади се, ако ти потрябва нещо.

— Обещавам.

Все още неспособна да се отпусне напълно, Грейс заключи след тях и двамата с Джулиън се качиха в стаята й.

— Чувствам се толкова уязвима — прошепна тя, когато двамата се вмъкнаха в леглото.

Джулиън я помилва по косата.

— Знам. Просто затвори очи и помни, че съм тук. Аз ще те пазя.

И той обви ръце около нея. Грейс въздъхна, утешена от присъствието му. Никой друг не й бе действал толкова успокояващо, колкото той.

Лежаха така в продължение на часове, докато най-сетне изтощението я надви и тя потъна в сън.

Събуди се с вик, заседнал в гърлото.

— Тук съм, Грейс.

Гласът на Джулиън, долетял зад гърба й, начаса я успокои.

— Слава Богу — прошепна тя. — Сънувах кошмар. Джулиън я целуна по рамото.

— Разбирам.

Тя нежно стисна ръката му, преди да стане и да започне да се приготвя за работа. Докато се обличаше, ръцете й трепереха толкова силно, че не можеше да закопчее ризата си.

— Дай на мен — каза Джулиън и отмести пръстите й настрани, така че да закопчее копчетата вместо нея. — Не трябва да се страхуваш, Грейс. Няма да позволя да те нарани.

— Знам. Знам, че полицаите ще го арестуват и всичко ще свърши.

Без да каже нищо, Джулиън й помогна да довърши тоалета си.

Когато се приготвиха, Грейс подкара към офиса. Стомахът й бе свит на топка, трудно й бе да диша, ала знаеше, че трябва да го направи. Нямаше да позволи на Родни Кармайкъл да контролира живота й. Тя командваше и нямаше да допусне никой друг да го прави вместо нея. Не и без съпротива. Въпреки това бе благодарна за присъствието на Джулиън. То я успокояваше по начин, за който предпочиташе да не се замисля.

— Как се нарича това? — попита той, когато влязоха в големия старинен асансьор на строената в началото на миналия век сграда, където Грейс работеше.

Тя му показа как да придърпа вратата и веднага забеляза, че на Джулиън изобщо не му хареса, когато се озоваха затворени вътре.

— Това е асансьор — обясни тя. — Трябва да натиснеш някое от тези копчета, за да отидеш на етажа, който ти трябва. Аз съм на последния, тоест — на осмия.

И тя натисна старовремското копче. Напрежението на Джулиън стана още по-очевидно, когато асансьорът пое нагоре.

— Безопасно ли е?

Грейс го погледна и любопитно повдигна вежди.

— Да не би мъжът, изправял се безстрашно срещу цели римски армии, да се бои от един асансьор?

Той й хвърли подразнен поглед.

— Римляните ги разбирам, за разлика от това нещо.

Грейс обви ръка около него.

— Няма кой знае какво за разбиране — каза тя и посочи капака на тавана. — От другата страна има кабели, които го движат надолу и нагоре, а там има телефон — тя посочи телефона под таблото с копчетата. — Ако заседнеш в асансьора, трябва само да вдигнеш слушалката и ще бъдеш автоматично свързан с аварийната служба.

Очите на Джулиън потъмняха.

— Често ли засяда?

— Не. Работя тук от четири години и през това време не се е случило нито веднъж.

— Ако не си вътре, откъде ще знаеш дали е заседнал?

— Когато спрат аварийно, асансьорите започват да пищят пронизително. Повярвай ми, ако заседне, няма да остане незабелязано.

Джулиън обходи с поглед просторния асансьор и по пламъчетата в очите му, Грейс разбра, че в главата му се въртят пакостливи мисли.

— Можеш ли да го спреш нарочно?

Грейс се засмя.

— Да, но определено не изгарям от желание да ме хванат на местопрестъплението на работното ми място.

Джулиън сведе глава и лекичко я целуна по бузата.

— Да те заловят на местопрестъплението може да се окаже доста забавно.

Грейс го прегърна. Какво бе това у него, от което веднага й ставаше по-добре? Независимо от всичко, той винаги успяваше да направи нещата по-забавни. По-ведри.

— Ужасен си! — каза тя и неохотно го пусна.

— Така е, но това ти харесва.

Грейс отново се разсмя.

— Прав си, наистина ми харесва.

Вратите се отвориха и тя го поведе към офиса си.

Когато двамата влязоха, Лиса вдигна очи и се ококори. Тя огледа Джулиън от главата до петите и по устните й се разля усмивка.

— Доктор Грейс — закачливо каза тя, като си играеше с кичур от русата си коса. — Гаджето ви е страшно секси.

Грейс поклати глава и ги запозна, а после въведе Джулиън в кабинета си. Той се доближи до прозорците, а тя прибра чантата си в чекмеджето на бюрото и включи компютъра. Изведнъж обаче спря, усетила, че Джулиън я гледа.

— Наистина ли ще прекараш целия ден, като се мотаеш в офиса ми?

Той сви рамене.

— Не е като да имам нещо друго за правене.

— Ще ти доскучае.

— Уверявам те, че съм свикнал да скучая.

Лошото бе, че Грейс знаеше колко богат опит има той в това отношение. Сложи ръка на бузата му и си го представи затворен в книгата — сам и обгърнат от непрогледен мрак.

Повдигна се на пръсти и нежно го целуна.

— Благодаря ти, че дойде с мен днес. Не мисля, че бих могла да се справя без теб.

Той отвърна на целувката й.

— За мен е удоволствие.

В този миг интеркомът избръмча.

— Доктор Грейс, пациентът ви за осем часа е тук.

— Ще чакам отвън — каза Джулиън.

Грейс стисна лекичко ръката му, преди да го пусне да излезе.

През следващия час Грейс почти не обръщаше внимание на пациента си, тъй като можеше да мисли единствено за мъжа, който седеше отвън, и за това колко много означава той за нея. И колко ненавижда идеята той да си отиде.

Когато сесията й свърши, тя изпрати пациента до вратата. Отвън Лиса тъкмо учеше Джулиън да реди пасианс на компютъра.

— Доктор Грейс, знаехте ли, че Джулиън никога досега не е играл пасианс?

Грейс и Джулиън си размениха развеселени усмивки.

— Наистина ли?

Лиса се отдръпна от Джулиън, за да провери бележника с часовете на Грейс.

— Между другото, пациентът в три се обади, за да отмени часа си, а този в девет звънна, за да предупреди, че ще закъснее с няколко минутки.

— Добре — Грейс посочи с палец към вратата. — Докато вие двамата играете, аз ще изтичам до колата, за да си взема лаптопа.

Джулиън вдигна поглед.

— Аз ще отида.

Грейс поклати глава.

— Мога и сама.

В следващия миг Джулиън вече бе заобиколил бюрото на Лиса и стоеше пред Грейс, протегнал ръка за ключовете й.

— Аз ще отида — повтори той с тон, който красноречиво даваше да се разбере, че няма да отстъпи.

Тъй като не искаше да спори, Грейс му подаде ключовете.

— Под седалката на шофьора е.

— Добре, веднага се връщам.

Грейс отдаде чест по войнишки.

Без да се усмихне, Джулиън излезе от офиса и се отправи към асансьора в края на коридора. Посегна да натисне копчето, ала се поколеба. Господи, как ненавиждаше това тясно, квадратно нещо. А идеята да бъде вътре съвсем сам… Огледа се наоколо и видя стълбите. Без да се поколебае дори за миг, той се насочи към тях.

Грейс се мъчеше да открие в куфарчето си досието на Рейчъл, когато изведнъж се сети, че бе забравила няколко папки на задната седалка на колата си.

— Къде ми е акълът? — скара се тя сама на себе си, макар че всъщност отлично знаеше отговора — мислите й бяха прекалено погълнати от двамата мъже, които напълно бяха променили живота й.

Ядосана, че не бе в състояние да се съсредоточи, тя взе куфарчето си и тръгна след Джулиън.

— Къде отивате, доктор Грейс? — попита Лиса.

— Забравила съм няколко папки в колата. Ей сега се връщам.

Лиса кимна.

Грейс повика асансьора. Когато той пристигна, тя все още ровеше из куфарчето си, търсейки липсващите папки. Без да вдигне поглед, тя влезе вътре и автоматично натисна копчето за партера. Едва когато вратите се затвориха, осъзна, че не е сама.

Насреща й стоеше Родни Кармайкъл и се взираше в нея.

— Е, кой е той?

Грейс се вцепени, обзета едновременно от страх и от гняв. Искаше й се да го разкъса на парчета! Ала въпреки че беше дребен за мъж, той все пак бе с цяла глава по-висок от нея. И ужасно неуравновесен.

Скривайки нарастващата си паника, тя каза спокойно:

— Какво правите тук?

Той изви устни.

— Не отговори на въпроса ми. Искам да знам чии бяха дрехите в къщата ти?

— Не ви влиза в работата.

— Глупости! — изкрещя той пронизително. Очевидно се намираше на границата на лудостта, а последното, което Грейс искаше, бе той да я прекрачи, докато двамата са затворени в асансьора. — Всичко, което се отнася до теб, ми влиза в работата.

Грейс се опита да вземе контрол над положението.

— Чуйте ме, господин Кармайкъл — аз не ви познавам и вие не ме познавате. Нямам представа защо сте развили фиксидея към мен, но искам да престанете.

Той натисна копчето за спиране на асансьора.

— А сега ти ме чуй, Грейс. С теб си пасваме съвършено и ти го знаеш не по-зле от мен. Създадени сме един за друг.

— Добре — каза Грейс, опитвайки се да го успокои. — Защо не го обсъдим в кабинета ми?

И тя натисна копчето, за да накара асансьора да тръгне. Той обаче отново го спря.

— Ще говорим тук.

Грейс усети, че ръцете й започват да треперят, и си пое дълбоко дъх. Трябваше да се измъкне оттук, без още повече да го ядоса.

— В кабинета ми ще ни бъде по-удобно.

Този път, когато тя посегна към копчето, Родни сграбчи ръката й.

— Защо не искаш да говориш с мен?

— Нали говорим — отвърна Грейс и едва забележимо се приближи до телефона.

— Обзалагам се, че с него разговаряш, нали? Бас държа, че прекарваш часове наред, смеейки се с него и правейки Бог знае какво. Кажи ми кой е той!

— Господин Кармайкъл…

— Родни! — изкрещя той. — По дяволите, казвам се Родни!

— Добре, Родни. Нека…

— Обзалагам се, че мръсните му ръце са били навсякъде по тялото ти! — Той я приклещи в ъгъла до копчетата. — Колко пъти си спала с него, откакто се запознахме, а?

Дивашкият поглед в малките му очички накара Грейс да изтръпне. Вече беше на ръба. Тя издърпа телефонната слушалка иззад гърба си, ала преди да успее да я вдигне до ухото си, Родни я изтръгна от ръката й.

— Какво правиш, по дяволите? — попита той.

— Имате нужда от помощ.

Родни блъсна слушалката в стената.

— Не ми трябва помощ. Искам просто да поговориш с мен. Чуваш ли? Искам просто да поговориш с мен! — изкрещя той, като при всяка дума удряше по стената със слушалката.

Ужасена, Грейс видя как телефонът се счупи. Тогава той започна да си скубе косата.

— Целувал те е, знам, че е така — заповтаря той, отново и отново, като скубеше цели кичури коса.

Господи! Беше хваната в капан с един луд. И нямаше път за бягство.

Джулиън се върна в офиса на Грейс с нейния палмтоп.

— Къде е Грейс? — попита той Лиса, когато не я откри в кабинета й.

— Не се ли засякохте? Тя слезе до колата си няколко минути по-късно.

Джулиън се намръщи.

— Сигурна ли си?

— Да. Каза, че била забравила някакви папки.

Преди Джулиън да успее да попита още нещо, в офиса влезе привлекателна чернокожа жена, облечена в строг черен костюм и с куфарче в ръка. Тя се спря на прага, свали едната си обувка и разтърка стъпалото си.

— Личи си, че е понеделник — каза тя на Лиса. — Току-що трябваше да изкача осем етажа, защото асансьорът е заседнал. Е, какви прекрасни новини имаш за мен?

— Здравейте, доктор Бет — поздрави Лиса жизнерадостно и взе бележника си от бюрото. — В девет часа имате сесия с Родни Кармайкъл.

Джулиън се вледени.

— О, не, почакайте — каза Лиса. — Това е за доктор Грейс. Вие…

— Родни Кармайкъл ли каза? — прекъсна я Джулиън.

— Да, той се обади, за да си смени часа.

Без да я изчака да довърши, Джулиън хвърли лаптопа на бюрото, изскочи от офиса и се втурна към асансьора. Сърцето му биеше до пръсване, единствената мисъл в главата му бе да стигне до Грейс възможно най-бързо. В този миг си даде сметка, че звукът, който чуваше от известно време, трябва да бе алармата на асансьора. Ледена тръпка пробяга по гръбнака му, всичките му инстинкти говореха едно — Родни Кармайкъл бе в заседналия асансьор заедно с Грейс. Сигурен бе в това.

В този миг иззад затворените врати долетя приглушен писък. Заслепен от гняв и страх, Джулиън отвори вратата на асансьорната шахта и се вцепени. Кабината я нямаше, а черната пропаст, която зееше пред него, бе досущ като в книгата. Да се спусне вътре щеше да бъде като да слезе в пъкъла. Ад от непрогледен мрак и задушаваща теснота.

Заля го ужас, трудно му беше да си поеме дъх. Ала със сърцето си усещаше, че Грейс е там долу. Съвсем сама с един луд, без никой, който да й помогне.

Джулиън стисна зъби и скочи в шахтата, улавяйки се за кабелите.

Грейс трябваше да повика на помощ цялата си сила, за да оттласне Родни от себе си.

— Няма да те деля с никого! — изръмжа той и отново я сграбчи за ръцете. — Ти ми принадлежиш.

— Не принадлежа на никого, освен на себе си!

Грейс го изрита с коляно в слабините. Родни се свлече на пода, а тя опита да се изкатери по стените до капака над главата си. Само ако успееше да стигне до…

Родни я сграбчи през кръста и я запрати в насрещния ъгъл. С разкривено от ярост лице, той сложи ръце от двете й страни.

— Кажи ми името на мъжа, проникнал в теб, Грейс! Кажи ми го, за да знам кого трябва да убия!

С празни, ужасяващи очи, той започна да дере лицето и врата си толкова яростно, че пръстите му оставяха кървави бразди.

— Не знаеш ли, че си моя! Двамата ще бъдем заедно. Аз знам как да се грижа за теб. Знам от какво се нуждаеш. Аз съм толкова по-добър от него!

Грейс успя да отскочи настрани и като събу обувките си с високи токчета, взе по една във всяка ръка. Не бяха кой знае какво оръжие, но все пак бяха по-добре от нищо.

— Искам да знам с кого си била! — пронизително изкрещя Родни и направи крачка към нея.

В същия миг капакът на тавана се отвори.

Грейс вдигна поглед и видя как Джулиън се спусна през дупката и се приземи в асансьора с пъргавината на хищник. Цялото му същество излъчваше смъртоносно спокойствие, ала най-страшни бяха очите му. Яростни пламъци бушуваха в тях и те се спряха върху Родни с неприкрита заплаха. Бавно Джулиън се изправи в целия си ръст и Родни се закова на място.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз съм мъжът, с когото е била.

Челюстта на Родни увисна.

Джулиън отправи бърз поглед на Грейс, за да се увери, че е невредима и в безопасност, а после се нахвърли върху Родни с гръмогласен рев. Запрати го в стената с такава сила, че Грейс се учуди как ламперията не се изкриви. Джулиън го сграбчи за ризата и го притисна към стената, а когато проговори, Грейс я побиха тръпки от ледения му глас.

— Жалко, че не си достатъчно голям, за да те убия, защото искам да те видя мъртъв — процеди той и го стисна още по-здраво. — Ала дребен или не, ако още веднъж те хвана да се навърташ около Грейс, ако заради теб тя пролее дори само още една сълза, няма да има сила на този свят, която да ми попречи да те смачкам. Ясен ли съм?

Родни напразно се мъчеше да се отскубне от стоманената му хватка.

— Тя е моя! Застанеш ли между нас, ще те убия.

Джулиън наклони глава на една страна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ти да не си луд?

Родни го изрита в стомаха с всичка сила.

Очите на Джулиън потъмняха и той стовари юмрук в челюстта му. Родни рухна на пода в безчувствена купчинка. Джулиън коленичи до него, а Грейс потрепери от облекчение. Всичко беше свършило.

— По-добре не се свестявай — заплашително каза Джулиън на Родни, а после се изправи и привлече Грейс в задушаваща прегръдка. — Добре ли си, Грейс?

Тя не можеше да диша, ала в този миг това нямаше значение.

— Да, а ти?

— Сега, когато знам, че си в безопасност, съм много по-добре.

Няколко минути по-късно, когато полицаите най-сетне успяха да отворят вратите на асансьора, Грейс видя, че се намират между два етажа. Повдигната през кръста от Джулиън, тя улови протегнатата ръка на един от полицаите и той я изтегли на етажа над тях.

Веднъж озовала се навън, Грейс се загледа как полицаите помагат на Джулиън да изнесе безчувственото тяло на Родни. Тя се намръщи.

— Как разбрахте, че трябва да дойдете?

Отговори й най-възрастният полицай, който стоеше настрани, докато двамата му колеги изваждаха тялото на Родни:

— Служителката от аварийната служба ни се обади. Каза, че от телефона идвали такива звуци, сякаш в асансьора се води сражение.

— Така си беше — нервно каза Грейс.

— Е, за кого са белезниците?

— За припадналия.

Докато чакаше Джулиън, Грейс забеляза колко тъмна бе шахтата, в която се бе спуснал, за да стигне до нея. И колко тясна. Припомни си изражението му в онази нощ, когато бе загасила лампата. И притеснението му по-рано, докато се качваха с асансьора. И въпреки това й се беше притекъл на помощ.

Грейс усети, че в очите й напират сълзи.

„Преминал е през всичко това, за да ме защити.“

В мига, в който Джулиън излезе от асансьорната кабина, Грейс обви ръце около него и го прегърна с всичка сила.

Джулиън потрепери от силата на връхлетелите го чувства. Толкова бе благодарен, че тя е жива и невредима. Повдигна я във въздуха и я целуна.

— Не!

Джулиън пусна Грейс в същия миг, в който Родни Кармайкъл изрита полицая настрани. С белезници, които висяха от едната му китка, той грабна пистолета му и се прицели.

С изострени от многобройните битки рефлекси, Джулиън сграбчи Грейс и я избута встрани точно когато пистолетът гръмна. Изстрелът на Родни не улучи, ала веднага след него се разнесоха още два — по-възрастният полицай бе стрелял по него.

Грейс опита да се отскубне, но Джулиън не я пусна и вместо това притисна лицето й до гърдите си, докато Родни Кармайкъл умираше пред очите му.

— Не гледай, Грейс — прошепна тя. — Има спомени, които е по-добре да ти бъдат спестени.

 

 

— Да, Селена — каза Грейс в телефонната слушалка, докато се обличаше за работа. — Мина цяла седмица. Добре съм.

— На мен не ми звучиш добре — скептично отговори Селена. — Все още ми звучиш разтърсена.

Всъщност наистина беше така. Ала благодарение на Джулиън, Грейс беше в безопасност. А и нали не бе видяла горкия Родни след това.

Щом полицаите взеха показанията им, Джулиън я бе отвел вкъщи и Грейс бе сторила всичко по силите си, за да не мисли повече за случилото се.

— Наистина. Добре съм.

Джулиън влезе в спалнята.

— Закъсняваш.

Той взе телефонната слушалка от ръката й и й подаде един кроасан.

— Облечи се — каза й той, след което насочи вниманието си към Селена.

Грейс се намръщи, когато Джулиън излезе от стаята с телефонната слушалка в ръка и тя вече не можеше да го чува. Докато се обличаше, изведнъж си даде сметка колко добре се чувстваше с него. Присъствието му й бе толкова приятно. Харесваше й да се грижи за него и той — за нея. Взаимността на връзката им беше прекрасна.

— Грейс — каза той, подавайки глава през вратата. — Все още закъсняваш.

Тя се засмя и нахлузи чифт обувки с високи токчета.

— Идвам, идвам.

Когато стигнаха до входната врата, изведнъж забеляза, че Джулиън е бос.

— Днес няма ли да дойдеш?

— Ще ти трябвам ли?

Грейс се поколеба. Приятно й бе да обядват заедно и да се закача с него между часовете си, но пък той сигурно доста скучаеше, докато седеше в офиса й и я чакаше с часове.

— Не, всъщност не.

Джулиън я целуна жадно.

— Ще се видим довечера.

Грейс се отдръпна неохотно от него и забързано се отправи към колата си.

Това бе един от най-дългите дни в живота й. Грейс седеше на бюрото си и броеше секундите, оставащи до мига, в който пациентите й щяха да си тръгнат. Когато най-сетне стана пет часът, тя набързо отпрати горката Рейчъл, а после трескаво си събра нещата и си тръгна. Прибра се много бързо и откри Селена да я чака на верандата.

— Нещо не е наред ли? — сбърчи чело Грейс и се присъедини към нея.

— Ни най-малко. Но нека ти дам един съвет — развали проклятието. На всяка цена трябва да задържиш Джулиън.

Грейс се намръщи още по-озадачено, а Селена слезе от верандата и се отправи към джипа си. Недоумяваща, Грейс отвори входната врата.

— Джулиън? — повика го тя.

— В спалнята съм.

Тя се качи на горния етаж и го завари, съблазнително изтегнат върху леглото. Беше подпрял главата си с ръка, а пред него лежеше една-едничка червена роза. Беше ужасно привлекателен и имаше неимоверно изкусителен вид. Особено с двете трапчинки на бузите и с пламъчетата в небесносините си очи, които можеха да бъдат определени единствено като пакостливи.

— Приличаш досущ на котката, която изяла канарчето — тихичко каза Грейс. — Какво правихте двамата днес?

— Нищо.

— Нищо? — повтори тя недоверчиво.

Защо ли не му вярваше?

„Може би защото има твърде пакостлив вид?“

Погледът й се спря върху розата.

— За мен ли е?

— Да.

Усмихвайки се на кратките му, насечени отговори, Грейс свали обувките си до леглото, след което събу и чорапогащника.

Когато вдигна очи, видя, че Джулиън я наблюдава с неприкрит интерес, проточил врат, за да вижда по-добре. Той се усмихна.

Грейс взе розата и вдъхна сладкото й ухание.

— Много приятна изненада — каза тя и го целуна по бузата. — Благодаря ти.

— Радвам се, че ти харесва — прошепна той и прокара пръсти по скулата й.

Макар и неохотно, Грейс се отдръпна, прекоси стаята и остави розата върху скрина. След това отвори най-горното чекмедже и замръзна на мястото си. Там, върху дрехите й, лежеше книга с твърди корици, опакована с голяма червена панделка — „Питър Пан“. Грейс ахна, взе книгата в ръце и развърза панделката. Отгърна на първата страница и усети как сърцето й пропусна един удар.

— Мили Боже, та това е първо издание и то — с автограф!

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? — повтори Грейс с овлажнели очи. — О, Джулиън!

Тя се хвърли на врата му и покри лицето му с целувки.

— Невероятен си! Благодаря ти!

За първи път Джулиън като че ли изглеждаше леко смутен.

— Това е просто… — Грейс така и не довърши, тъй като в този миг погледът й падна върху дрешника. Вратата беше открехната, а лампата вътре — запалена.

Той не може да е… Много бавно тя се приближи, бутна вратата и погледна вътре.

Сълзи на радост напълниха от очите й, по цялото й тяло се разля топлина. Върху рафтовете отново имаше книги. Тя протегна разтреперана ръка и я прокара по гръбчетата на новите си книги.

— Сънувам ли? — прошепна тя.

Почувства, че Джулиън е зад нея. Не я докосваше, ала въпреки това тя усещаше присъствието му с всяка фибра на тялото си, с всяко сетиво. Не беше физическо усещане, но въпреки това бе разтърсващо. И я остави без дъх.

— Не можахме да открием всичките, особено джобните ти издания, ала Селена каза, че сме взели най-важните.

Една сълза се търкулна по бузата й при вида на книгите на баща й. Как бяха успели да ги намерят?

С разтуптяно сърце, тя се огледа наоколо и видя всичките си любими заглавия: „Тримата мускетари“, „Беоулф“, „Алената буква“, „Вълкът и гълъбицата“, „Повелителят на желанието“, „Паднали ангели“, „Пазителят на закона, който я обичаше“ и още много други. Завладяна от твърде силни чувства, Грейс най-сетне даде воля на сълзите си и като се обърна, обви ръце около врата на Джулиън.

— Благодаря ти! — изхлипа тя. — Но как? Как го направи?

Той сви рамене и посегна да избърше сълзите й. И тогава Грейс забеляза ръката му. И какво липсваше там.

— Не и пръстенът ти! — ахна тя при вида на светлата ивица кожа там, където доскоро бе стоял пръстенът му. — Кажи ми, че не си го направил!

— Това беше просто един пръстен, Грейс.

Не, не беше. Тя прекрасно помнеше изражението му, когато доктор Луис му предложи да го купи.

„За нищо на света, бе отсякъл той. Нямате представа през какво трябваше да премина, за да се сдобия с него.“

Ала Грейс, чула разказите му за онова, което беше преживял, имаше много добра представа. А ето че го бе продал заради нея. Грейс се повдигна на пръсти и го целуна страстно.

Джулиън остана напълно поразен, когато устните й докоснаха неговите. Никога досега тя не бе правила първата стъпка по този начин. Той затвори очи и простена, заравяйки пръсти в косата й, така че кичурите се разляха по ръката му. Главата му се замая от нейния вкус. От допира й. От това, че го целуваше по начин, по който никой никога не го бе правил… С цялото си сърце. Това го разтърси до дъното на прокълнатата му душа.

В този миг на Джулиън му се прииска времето да спре. Не искаше да живее без нея. Не можеше да си представи дори един ден, в който тя да не е до него. Усети, че започва да губи контрол. Болката на лудостта прониза едновременно главата и слабините му.

„Не още!“, изкрещя мозъкът му. Не искаше това да свършва. Не и когато бе толкова близо.

Толкова близо…

Ала нямаше друг избор. Неохотно, той се отдръпна от нея.

— Да разбирам, че и на теб ти харесва, така ли?

Грейс се засмя.

— Естествено, че ми харесва, луди човече!

Тя го прегърна през кръста и облегна глава на гърдите му. Джулиън потрепери под напора на вълна от непознати чувства. Обви ръце около нея и усети как сърцето й бие в същия забързан ритъм като неговото. Ако можеше, завинаги щеше да остане така, притискайки я до себе си. Ала не можеше.

Той направи крачка назад и Грейс го погледна объркано.

— Не те отблъсквам, сладка моя — прошепна Джулиън, изглаждайки сбърченото й чело. — Просто усещам, че започвам да губя себе си.

— Проклятието?

Той кимна.

— Мога ли да направя нещо?

— Просто ми дай една минутка, за да се преборя с него.

И той забързано отиде до леглото. Грейс прехапа устни — за първи път в движенията му липсваше онова съвършено изящество, което тя познаваше. Всъщност изглеждаше така, сякаш не може да диша, а стомахът му се свива от нечовешка болка. Той стисна таблата на леглото с такава сила, че Грейс видя как кокалчетата му побеляха. Сърцето й се сви, обзе я неустоимо желание да го утеши. Повече от всякога копнееше да му помогне.

Всъщност искаше…

… него. Искаше него. И толкова.

Грейс остана с отворена уста, когато осъзна какво означава това. Обичаше го. Обичаше го дълбоко и с цялото си същество. И как би могла да не го обича?

С разтуптяно сърце, тя плъзна поглед по книгите в дрешника. Връхлетяха я спомени. Джулиън в нощта, когато се появи за първи път и й се предложи. Джулиън, който я люби под душа. Джулиън, който я утешава, разсмива я, скача в асансьора през капака на покрива, за да я спаси. Джулиън, който лежи върху леглото с розата пред себе си и гледа как тя открива подаръците си.

Селена беше права. Джулиън си струваше да бъде задържан на всяка цена и тя никога не искаше да се разделя с него. Почти го изрече на глас, ала се въздържа. Сега не беше моментът. Не и когато го измъчваше такава агония. Не и когато бе толкова уязвим.

„Той би искал да го знае.“

Дали наистина? Грейс се замисли какви последици би имало, ако му каже. Знаеше, че нейното време не му харесва и че иска да си отиде у дома. Ако му кажеше как се чувства, той можеше да остане единствено по тази причина, а стореше ли го, без сам да го иска, с течение на времето можеше да се настрои срещу нея, задето го бе откъснала от всичко, което някога бе познавал. Всичко, което е бил.

И най-страшното — ами ако нещата между тях не се получеха? Като психолог, Грейс по-добре от всеки друг знаеше колко много проблеми можеха да се появят в една връзка и да я разрушат.

Една от основните причини за повечето раздели бе липсата на допирни точки между двама души, които нямаха върху какво да изградят връзката си, тъй като не споделяха нищо, освен физическо привличане.

А те с Джулиън бяха толкова различни, колкото изобщо бе възможно. Тя бе невзрачна психоложка от двайсет и първи век, а той — зашеметяващо привлекателен македонски генерал от втори век преди Христа. Това беше все едно риба и птица да се опитат да намерят място, където да живеят заедно.

Едва ли някога се бяха събирали двама по-различни души.

Засега все още се наслаждаваха на новите усещания от връзката си, ала всъщност изобщо не се познаваха добре. Ами ако след една година вече не бяха влюбени? И като стана дума за това, ами ако след като разваляха проклятието, Джулиън се променеше? Беше й казал, че в Македония е бил друг човек. Ами ако част от сегашното му очарование или привличането, което изпитваше към нея, се дължаха на проклятието? Според Купидон, то притегляше Джулиън към нея. Ами ако успееха да го развалят и Джулиън се превърнеше в съвсем различен човек? Някой, който вече не я иска? Тогава какво? Грейс бе сигурна, че откаже ли се веднъж от шанса да се върне в собственото си време, Джулиън няма да получи втора възможност.

Тя усети, че й е трудно да си поеме дъх, когато осъзна, че не можеше дори да му каже: „Нека опитаме и да видим какво ще стане.“ Защото вземеше ли Джулиън своето решение, връщане назад нямаше да има. Грейс преглътна мъчително. Де да виждаше в бъдещето като Селена. Ала дори Селена понякога грешеше, а заради Джулиън Грейс не можеше да си позволи да сгреши.

Не, имаше една-единствена основателна причина Джулиън да остане — ако я обичаше така силно, както тя него. А това бе горе-долу толкова вероятно, колкото небето да се сгромоляса върху главата й в следващите няколко минути. Истината я накара да потръпне и тя затвори очи. Джулиън никога нямаше да бъде неин. По един или друг начин, трябваше да го остави да си отиде. А това щеше да я убие.

Джулиън си пое дъх на пресекулки и пусна леглото.

— Болеше — каза той с едва доловима усмивка.

— Личеше си.

Грейс понечи да го докосне, ала той рязко се дръпна, като човек, налетял на змия. Тя свали ръка.

— Ще ида да приготвя вечеря.

Джулиън се загледа подпре й. Копнееше да тръгне след нея и едва не го стори. Ала просто не смееше. Трябваше му още мъничко време, за да се овладее. Още малко време, за да потуши огъня, който го изгаряше отвътре и заплашваше да го надвие. Той поклати глава. Как можеше допирът й да му вдъхва такава сила и едновременно с това да го прави така невероятно слаб?

Грейс тъкмо бе направила сандвичи и бе стоплила супа от консерва, когато Джулиън се появи в кухнята.

— По-добре ли се чувстваш?

Да — отвърна той и се настани на масата.

Грейс разсеяно разбъркваше супата в купичката си, гледайки го как се храни. Косата му искреше, галена от лъчите на залязващото слънце. Седеше изпънат като струна и при всяко негово движение, Грейс усещаше как я залива вълна на желание. Можеше да го гледа по цял ден, без изобщо да й омръзне. А най-много от всичко искаше да отиде при него и да седне в скута му. Да прокара пръсти през златистите му къдри, докато го целува така, че той да забрави на кой свят се намира.

„Престани!“

Ако не се овладееше, всеки миг можеше да се поддаде на този импулс.

— Знаеш ли — колебливо започна тя. — Мислех си какво би било, ако останеш тук? Толкова ужасно ли ще е да живееш в моето време?

Погледът му начаса я отрезви.

— Вече го обсъждахме. Мястото ми не е тук. Не разбирам вашия свят, вашите обичаи. Чувствам се неловко и това не ми харесва.

Грейс се прокашля. Е, добре, нямаше да го споменава повече. Въздъхвайки, тя взе сандвича си и го изяде, въпреки че всъщност искаше да спори. След като приключиха с вечерята, Джулиън й помогна да раз дига съдовете.

— Искаш ли да ти почета? — попита тя.

— Защо не — отвърна той, ала Грейс усети, че нещо не е наред. Държеше се с нея някак резервирано, почти хладно. Не го бе виждала такъв от нощта, в която се бе появил.

Тя се качи в спалнята и взе новото си копие на „Питър Пан“. Когато се върна на долния етаж, Джулиън вече подреждаше възглавниците пред дивана.

Тя се излетна на пода, облегнала глава на корема му, разтвори книгата и започна да чете.

Джулиън слушаше плавния, напевен глас на Грейс, без да сваля поглед от нея. Докато тя четеше думите, той виждаше как очите й пробягват по страниците. Беше си обещал, че няма да я докосва, ала изведнъж си даде сметка, че напук на волята си я милва по косата. Допирът на кожата й разпали пожар в тялото му и той усети как слабините му още повече се напрягат от желанието да я притежава. Докато копринените, гарвановочерни кичури се разливаха по пръстите му, Джулиън се остави гласът й да го отведе далеч, далеч от там, на едно място, което го изпълваше с такъв покой, сякаш бе онзи вечно изплъзващ се дом, който бе търсил през целия си живот. Място, където съществуваха само те двамата. Място, където нямаше нито богове, нито проклятие. Само той и тя. Беше прекрасно.

Грейс повдигна вежди, когато усети как ръката на Джулиън остави косата й и се плъзна към най-горното копче на блузата й. Тя затаи дъх в обнадеждено очакване, ала едновременно с това я обзе нерешителност.

— Какво…

— Не спирай да четеш — каза Джулиън, докато разкопчаваше копчето.

С пламнало тяло, Грейс прочете още един абзац. Джулиън разкопча следващото копче.

— Джулиън…

— Просто чети.

Докато тя четеше, Джулиън продължи и се зае с третото копче. Онова, което правеше, я подлудяваше, дишането й се учести, сърцето й заби лудешки. Грейс вдигна поглед към него и видя жадния пламък в очите му.

— Какво е това? Стриптийз четене? Аз прочитам един абзац и ти откопчаваш едно копче?

Вместо отговор, Джулиън прокара ръка по сутиена й и нежно стисна гърдата й. Грейс простена от удоволствие, когато той започна да я масажира през сатена. От топлината на ръката му я побиха тръпки.

— Чети — отново нареди той.

— О, да, все едно съм в състояние да чета, докато ти…

Той разкопча сутиена и взе едната й гръд в ръка.

— Джулиън!

— Чети ми, Грейс. Моля те.

Сякаш това бе възможно! Ала умолителните нотки в гласа му докоснаха сърцето й. Тя се овладя и насочи вниманието си към книгата, докато Джулиън прокарваше ръка по голата й кожа. Допирът му бе така ласкав, така успокояващ. Абсолютно възхитителен. Това не бяха страстните милувки, с които я съблазняваше и възпламеняваше досега, а нещо съвсем различно, което докосваше много повече от плътта. Нещо, което се докосваше до сърцето й.

Много скоро Грейс свикна с малките кръгове, които той описваше около гърдите и зърната й и надолу по корема й, и се отдаде на мига и на усещането от близостта, която двамата споделяха. Когато довърши книгата, вече бе десет часът. Джулиън прокара обратната страна на дланта си по твърдото й зърно, докато тя оставяше томчето настрани.

— Имаш толкова красиви гърди.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Грейс и чу как стомахът му изкъркори под ухото й. — Май си гладен.

— Гладът, който изпитвам, не е за храна.

Лицето й пламна. Джулиън плъзна ръка от корема чак до шията й, а после по скулата и проследи устните й с палец.

— Колко странно — каза той. — Онова, което ме прекършва, е целувката ти.

— Моля?

Ръката му отново се спусна надолу към корема й.

— Харесвам допира на кожата ти до моята. Мекотата на тялото ти под ръката ми — тихо обясни той. — Ала само когато устните ни се докоснат, усещам как разумът ме напуска. Как мислиш, защо ли е така?

— Не знам.

В този миг телефонът иззвъня. Джулиън изруга.

— Ненавиждам тези неща.

— Аз също започвам да ги мразя.

Той отдръпна ръка, така че Грейс да може да стане, ала тя я улови и я положи върху гърдите си.

— Нека си звъни.

Джулиън се усмихна и се наведе над нея. Устните им бяха толкова близо, че Грейс усещаше дъха му върху лицето си. Изведнъж той се отдръпна и затвори очи, ала не преди Грейс да успее да зърне агонията и копнежа в тях. Стиснал зъби, той сякаш се бореше със себе си.

— Иди да вдигнеш — прошепна той и я пусна.

Грейс се изправи разтреперана и отиде до безжичния телефон, притискайки разкопчаната блуза към гърдите си.

— Здравей, Селена.

С натежало сърце, Джулиън се заслуша, мъчейки се да потуши огъня, който го изгаряше отвътре. Последното, което искаше, бе да напусне този пристан. До този миг не бе изпитвал наслада от почти нищо в живота си, ала сега жадуваше за всяка секунда от нейното време.

— Чакай, нека го попитам — каза Грейс в слушалката и се приближи. — Селена и Бил искат да знаят дали ни се излиза с тях в събота.

— Ти решаваш — отвърна Джулиън, като се надяваше, че тя ще откаже.

Грейс се усмихна и отново доближи слушалката до ухото си.

— Звучи страхотно, Селена. Ще бъде адски забавно… Добре, ще се видим тогава.

И тя затвори.

— Ще си взема един бърз душ преди лягане.

Джулиън кимна и загледа как тя се качва по стълбите. Повече от когато и да било досега му се прииска отново да е смъртен. Би дал всичко на света, за да може да я последва по стълбите, да я положи върху леглото и да потъне в тялото й. Затворил очи, Джулиън бе готов да се закълне, че усеща как влажната й топлина го обгръща. Зарови пръсти в косата си и ги стисна в юмрук. Колко ли дни още щеше да издържи това мъчение? Ала въпреки всичко щеше да се съпротивлява. За нищо на света нямаше да се откаже от здравия си разум и секунда по-рано, отколкото съдбата беше решила.

Грейс усети присъствието му. Обърна се и го видя да стои до ваната, чисто гол. Погледът й с огромна наслада се плъзна по всеки сантиметър от съвършеното му, бронзово тяло, ала онова, което плени сърцето й и я остави без дъх, бе очарователната му, топла усмивка. Без да каже нито дума, Джулиън пристъпи под душа.

— Знаеш ли — подхвърли той с нехайност, която я изуми. — Тази сутрин открих нещо интересно.

Грейс загледа как водата пада върху него и приглажда косата му, оформяйки ореол от къси, влажни къдрици около лицето му.

— Така ли? — попита тя, опитвайки се да устои на изкушението да се пресегне и да улови една от тези къдрици между пръстите си. Или още по-добре — между зъбите си.

— Аха — каза той и плъзвайки ръка нагоре, откачи подвижния душ от стойката, а след това го нагласи за лек масаж. — Обърни се.

Грейс се поколеба, ала все пак се подчини. Джулиън прокара поглед по гладкия й, мокър гръб. През целия си живот не бе виждал по-примамлива жена.

Тя бе всичко, което някога бе жадувал да притежава, и все пак не смееше да се надява. Не смееше да мечтае. Джулиън сведе поглед към пищните й извивки. Беше застанала с леко разкрачени крака и той съвсем ясно си представи как ги разтваря още повече и потъва в нея. Мъчейки се да си поеме дъх, той насочи душа към раменете й.

— Приятно е — прошепна Грейс.

Джулиън не бе в състояние да говори. Стиснал зъби, той трябваше да положи огромно усилие, за да не се поддаде на хищническия глад на тялото си за нейното. Нуждата да я докосне бе толкова силна, че пред нея бледнееше дори нуждата от храна и вода, която го връхлиташе, докато беше в книгата.

Грейс се обърна към него с грейнало лице, взе гъбата и я насапуниса. Джулиън не помръдваше, докато тя го къпеше. Ръцете й се плъзгаха по гърдите и корема му и още повече разпалваха жаждата му за нея. Той задържа дъха си в нетърпеливо очакване, докато ръцете й се спускаха все по-надолу и по-надолу.

Грейс прехапа устни, когато докосна стоманените мускули на корема му. Вдигна очи и видя, че Джулиън не я изпуска от поглед. Полупритворил клепачи, той като че ли се наслаждаваше на всяко нейно докосване. За да направи удоволствието му още по-голямо, Грейс прокара гъбата по къдриците с цвят на кафе там долу, а после пъхна ръка между краката му и нежно го стисна. Джулиън рязко си пое дъх, а тя се усмихна, усетила мощния спазъм, който разтърси тялото му.

Колко щастлива се почувства при вида на насладата, изписала се по лицето му. С разтуптяно сърце, тя лекичко потърка щръкналата му мъжественост. Чу как подвижния душ издрънча върху дъното на ваната, секунда преди Джулиън да я вземе в прегръдките си и да зарови лице в шията й.

Грейс потрепери от усещането на притиснатите им едно към друго мокри тела. Любовта й към него изпълни цялото й същество, молейки се някакво чудо да им позволи да останат заедно. В този миг й се прииска да го усети в себе си. Да почувства как той покорява тялото й, така както бе покорил и сърцето й. Докато устните му я измъчваха с насладата, която й даряваха, едното му бедро се пъхна между краката й. Тънките му косъмчета я погъделичкаха и допирът им напълно разтопи волята й.

Грейс възбудено се отърка в гладкото му, мокро бедро, опивайки се от усещането на силните му мускули, които ту се свиваха, ту се отпускаха между краката й, а устните му не се откъсваха от гърлото й. О, колко го обичаше! И как копнееше да го чуе да казва, че тя означава за него също толкова много, колкото и той за нея.

Джулиън прокара ръце по гърба й, после ги премести отпред. С поглед, който я изгаряше, той я положи във ваната.

— Какво… — думите на Грейс заглъхнаха и тя простена, усетила езика му в ухото си.

Почувства как мускулите на ръката му се напрегнаха, когато той посегна към душа и го насочи към нея, така че струята да облее тялото й с пулсиращата си топлина. Джулиън започна да описва бавни, чувствени кръгове над гърдите й, над стомаха й. Наелектризирана от възбуждащата милувка на водата и от близостта на неговото тяло, Грейс започна да диша накъсано.

Джулиън цял трепереше, разтърсван от неудържима нужда. Искаше да я задоволи така, както не бе искал да задоволи никоя друга жена. Жадуваше да я види как се гърчи от удоволствие под него. Да я чуе как изкрещява, когато достигне върха. Разтваряйки бедрата й още мъничко, той насочи струята на душа между краката й.

Грейс почти се задави от вълната на неописуемо удоволствие, която я обля.

— Джулиън! — простена тя, треперейки от усещането на пръстите му вътре в нея.

Те я изпълваха, възпламеняваха я, а топлата струя на водата правеше движенията му още по-чувствени. Никога, никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Той движеше китката си, въртеше пулсиращата вода около нея, докато накрая Грейс не можеше да издържа повече. Когато свърши миг по-късно, тя изкрещя в екстаз.

С тяло, сковано от усилието да не проникне в нея, Джулиън се усмихна. Това изобщо не бе краят. Сякаш някога можеше да й се насити. С уста, с ръце и със струята на душа, той я доведе до върха още пет пъти.

— Моля те, Джулиън — примоли се тя след последния път. — Имай милост. Не мога повече.

Преценявайки, че достатъчно е измъчвал и двамата, Джулиън се пресегна и спря душа. Грейс не бе в състояние да помръдне. Всяко движение, независимо колко слабо, я разтърсваше. Джулиън надигна глава измежду краката й и се загледа в нея с едва доловима усмивка.

— Ти ме уби задъхано каза тя. — Сега трябва да се отървеш от тялото.

Джулиън се разсмя, а после излезе от ваната, наведе се и я взе на ръце. Наслаждавайки се на допира на голата му кожа, Грейс се остави да я занесе до леглото и да попие влагата от тялото й. Бавно и внимателно, той започна да прави с хавлията неща, за които Грейс силно се съмняваше, че е предназначена. Прокарваше я чувствено по ръцете и гърдите й, и надолу към стомаха, като описваше лениви, секващи дъха кръгове.

— Разтвори крака, Грейс.

Останала без капчица воля, тя се подчини и простена, когато платът докосна нежната, пулсираща плът между бедрата й. После хавлията изчезна, изместена от пръстите му.

— Джулиън, моля те. Не мисля, че мога да го направя отново.

Той обаче не й обърна внимание. Нито пък тялото й — за нейно изумление, тя отново свърши. Джулиън се приведе над нея и прошепна в ухото й:

— Мога да те карам да го правиш цяла нощ.

Грейс го погледна в очите и в този миг осъзна същинските измерения на проклятието му. Ерекцията му бе все така голяма, челото му бе оросено от пот. Как издържаше да я гледа как свършва отново и отново, знаейки, че за него няма да има облекчение? Забравила всичко друго, освен любовта си към него, Грейс се надигна и го целуна. Джулиън се дръпна като опарен и се свлече на пода, гърчейки се, сякаш го биеха. Ужасена от онова, което бе сторила, Грейс скочи от леглото.

— Съжалявам — каза тя и посегна към него. — Забравих.

Джулиън рязко се обърна към нея, потъмнелите му очи вдъхваха ужас. Треперейки конвулсивно, той се мъчеше да надвие надигащата се лудост. В крайна сметка онова, което му даде сили да го стори и да се успокои, беше страхът, изписан върху нейното лице. Той се дръпна назад, сякаш Грейс беше заразна и се изправи на крака, използвайки за опора леглото.

— Влошава се — каза Джулиън накъсано.

Грейс не бе в състояние да говори. Не издържаше да го гледа как страда. И се ненавиждаше, задето го бе тласнала в лапите на тази жестока агония. Без да я поглежда, Джулиън събра дрехите си и излезе от стаята.

Трябваше да минат няколко секунди, преди Грейс отново да е в състояние да помръдне. Когато най-сетне си възвърна способността да стои на крака, тя отиде да се облече. Отвори най-горното чекмедже на скрина и погледът й попадна върху оковите. Колко ли дни им оставаха, преди завинаги да го изгуби?

 

 

Следващите няколко дни бяха най-прекрасните в живота на Грейс. След като свикна с правилото на Джулиън, че не бива да се целуват, и със страстното му, интимно докосване, между тях се възцари лека и приятна близост, която удивляваше Грейс и й доставяше огромна радост. Прекарваше дните си в офиса, като често обядваше с Джулиън и Селена, а нощите си — излетната в прекрасната прегръдка на Джулиън. Ала с всеки изминал ден мисълта, че в края на месеца той ще си отиде, ставаше все по-мъчителна.

Как щеше да го понесе?

Въпреки че непрекъснато мислеше за това, тя отказваше отново да повдигне тази тема. Решила бе да живее за мига и да не се тревожи за утрешния ден, преди да е настъпил.

В събота вечерта двамата се срещнаха с Бил и Селена в „Типс“^[9] във Френския квартал. Макар че този във Френския квартал бе по-туристически от оригиналния клуб, тази вечер имаше зайдеко^[10] вечер, а Грейс искаше Джулиън да чуе музиката, която Ню Орлиънс бе направил прочута.

— Здравейте! — поздрави ги Селена, когато двамата доближиха масите в дъното на заведението. — Бях започнала да се чудя дали изобщо ще се появите.

Грейс усети, че лицето й пламва при спомена за онова, което ги бе забавило. Един ден може би щеше да се научи да заключва вратата на банята, когато си вземаше душ.

— Здравейте, Джулиън, Грейс — обади се и Бил.

Грейс се усмихна при вида на ръката му, чийто гипс Селена бе оцветила с флуоресцентни бои.

Джулиън кимна на Бил и задържа стола на Грейс, за да може тя да седне, а после се настани до нея. Когато сервитьорът дойде, те си поръчаха начос и чипс, докато Селена потропваше върху масата в ритъм с музиката.

— Хайде, Лейн — сприхаво подхвърли Бил. — Да вървим да танцуваме, преди да съм те убил заради това непрекъснато потропване.

Грейс се загледа след тях, обзета от лека завист.

— Танцува ли ти се? — попита Джулиън.

Грейс обожаваше да танцува, но не искаше да го засрамва. Изобщо не се съмняваше, че той няма представа от съвременни танци, ала въпреки това бе страшно мило от негова страна да го предложи.

— Ще мина и без танци.

Джулиън сякаш не я чу. Той стана и й подаде ръка.

— О, да, танцува ти се и още как.

В мига, в който стигнаха до дансинга, Грейс осъзна, че Джулиън танцува точно толкова добре, колкото и изглежда. Той знаеше абсолютно всяка стъпка — сякаш бе отрасъл с тези танци. Всъщност движенията му бяха съвършени — изящни, ала едновременно с това мъжествени и секси. Грейс никога досега не бе виждала нещо подобно. А ако се съдеше по завистливите, кръвнишки погледи, които й хвърляха — същото важеше и за жените наоколо. Докато групата изсвири песента си докрай, Грейс вече се бе сгорещила и останала без дъх.

— Как…

— Дар от Терпсихора — обясни Джулиън и като обгърна раменете й с ръце, я притисна до себе си.

— От кого?

— Музата на танците.

Грейс се усмихна.

— Напомни ми да й изпратя благодарствено писмо.

Групата тъкмо подхващаше нова песен, когато Джулиън изведнъж се сепна и сбърчи чело.

— Нещо не е наред ли? — попита Грейс и проследи погледа му.

Той поклати глава и прокара ръка пред очите си.

— Май ми се привижда.

— Какво ти се привижда?

Джулиън отново се взря в тълпата, търсейки високия русокос мъж, когото бе зърнал с крайчеца на окото си. Макар да го бе мярнал само за миг, беше готов да се закълне, че е видял Кириан Тракийски. Със своя двуметров ръст Кириан трудно оставаше незабелязан, а и характерната му заплашителна походка нямаше как да бъде сбъркана. Ала Кириан тук, в това време — това беше невъзможно! Явно лудостта му отново се завръщаше и го караше да халюцинира.

— Нищо — отвърна Джулиън и като си заповяда да не мисли за това, се усмихна на Грейс.

Следващата песен беше бавна. Той притегли Грейс към себе си и двамата започнаха да се поклащат лекичко в нежния ритъм. Обвила ръце около врата му, Грейс положи глава на гърдите му и се опи от топлото ухание на сандалово дърво, което лъхаше от тялото му. И сама не знаеше какво в мириса му я кара да се чувства по този начин, ала той я изпълваше с неудържимо, страстно желание. Опрял буза в косата й, Джулиън нежно я милваше по главата, докато тя се вслушваше в ударите на сърцето му. Грейс можеше да остане така завинаги. Ала песента свърши твърде скоро и след още две бързи парчета тя трябваше да седне. Все пак не притежаваше издръжливостта на Джулиън. Докато отиваха към масата, Грейс си даде сметка, че той дори не се бе задъхал. За сметка на това челото му беше оросено от пот. Той отново й задържа стола, след което седна съвсем близо до нея и отпи голяма глътка бира.

— Джулиън! — каза Селена през смях. — Нямах никаква представа, че толкова те бива в танците.

Бил извъртя очи към тавана.

— Пак ли започнахме да точим лиги, Лейн?

— О, я стига — отвърна Селена и го прасна в корема. — Знаеш, че ти си единственото момче за секс, което искам.

Бил хвърли недоверчив поглед към Джулиън.

— Да бе, да.

Грейс видя как лицето на Джулиън помрачня.

— Добре ли си? — попита тя.

Той й се усмихна и при вида на трапчинките, появили се на бузите му, тя веднага забрави въпроса си. Около масата се възцари тишина. Заслушани в музиката, Джулиън и Грейс се хранеха един друг с начос. Грейс му подаде поредната хапка и отдръпна ръка, ала Джулиън я улови и бавно облиза сиренето от пръстите й, разпалвайки пожар в тялото й. Обля я вълна от желание и тя се засмя. Прииска й се да си бяха останали у дома. Как само би й харесало да смъкне дрехите от тялото му и цяла нощ да облизва сирене от него! Определено трябваше да добави топено сирене към списъка си с покупки. С грейнали очи, Джулиън свали ръката й в скута си и я целуна по врата, преди да се отдръпне и да отпие още една глътка бира.

— Ехо, Селена! — обади се Бил, връщайки вниманието на Грейс към тях, и подаде салфетка на жена си. — Избърши си лигите от брадичката.

Селена извъртя очи.

— Грейси, трябва да отскоча до тоалетната. Хайде с мен.

Джулиън се отдръпна, за да може Грейс да стане, и загледа как тя се изгубва в тълпата. Като по команда няколко жени се устремиха към тяхната маса. Стомахът на Джулиън се сви. Защо трябваше непрекъснато да му се лепят така? Искаше поне веднъж да си седи на спокойствие, без да му се налага да отблъсква атаките на жени, които не си даваха труда дори да го попитат за името му, преди да плъзнат жадни пръсти по тялото му.

— Здравей, миличък — ласкаво изгука привлекателната блондинка, която стигна първа. — Харесва ми как танцуваш. Защо не…

— Не съм сам — прекъсна я Джулиън и заплашително присви очи.

— Ти и тя? — изсмя се блондинката, махвайки с палец в посоката, в която се бе отдалечила Грейс. — О, я стига! Аз реших, че си изгубил някой бас или нещо такова.

— Аз пък си помислих, че я е извел на среща от съжаление — обади се друга жена, която току-що се бе присъединила към тях заедно с тъмнокосата си приятелка.

В този миг от тълпата излязоха двама мъже.

— Вие трите какво правите тук?

Жените, които очевидно бяха с тях, изгледаха Джулиън със съжаление.

— Нищо — измърка блондинката и с един последен поглед към Джулиън, трите се обърнаха и се отдалечиха.

Мъжете обаче останаха, вторачени свирепо в Джулиън. Той повдигна насмешливо вежди и нехайно отпи от бирата си, а двамата мъже явно разбраха колко глупаво би било да се сбият с него, защото си забраха жените и си тръгнаха. Джулиън въздъхна с отвращение. Независимо от епохата, някои неща никога не се променяха.

— Ей — обади се Бил и се наведе към него. — Знам, че напоследък прекарваш доста време с жена ми, така че гледай да не пристъпваш на моята територия. Ясен ли съм?

Джулиън си пое дълбоко дъх. Не и мъжът на Селена.

— В случай че не си забелязал, единствената, която ме интересува, е Грейс.

— Не ми ги разправяй тия — изсмя се Бил подигравателно. — Не ме разбирай погрешно, Грейс ми е много симпатична, но не съм идиот. Не мога да повярвам, че би предпочел хамбургер, когато наоколо е пълно с филе миньон.

— Често казано, изобщо не ме вълнува какво вярваш.

Когато двете със Селена се върнаха на масата, Грейс се сепна. Напрежението около Джулиън бе осезаемо. Той толкова здраво стискаше бутилката с бира, че бе странно как още не я бе строшил.

— Ей, Бил — каза Селена, обвивайки ръце около врата на мъжа си. — Нали нямаш нищо против да потанцувам с Джулиън?

— Разбира се, че имам нещо против, майната му!

Джулиън начаса се извини и като отиде на бара, си поръча още една бира. Грейс бързо го последва.

Добре ли си? — попита тя.

— Да.

Само че не звучеше добре. И определено не изглеждаше добре.

— Знаеш ли, че усещам, когато ме лъжеш? Хайде, Джулиън, кажи ми. Какво не е наред?

— Трябва да си вървим.

— Защо?

Той хвърли поглед към Селена и Бил.

— Просто смятам, че така ще е най-добре.

— Защо?

Той изръмжа гърлено, ала преди да успее да каже каквото и да било, трима мъже се изправиха пред него и по лицата им Грейс разбра, че са сърдити. А най-лошото бе, че причината за гнева им явно бе Джулиън. Най-едрият от тях беше някакъв чудовищно напомпан тип, с около седем-осем сантиметра по-нисък от Джулиън, ала доста по-масивен от него. Изкривил пренебрежително устни, той плъзна поглед по гърба на Джулиън. И тогава Грейс го позна.

Пол.

Сърцето й заби учестено. Физически бе доста променен — лицето му бе някак подпухнало, около очите му се бяха появили бръчки и на всичкото отгоре бе започнал да оплешивява. Ала подигравателната му усмивка си бе съвсем същата.

— Това е онзи, дето досаждаше на Амбър — обади се един от двамата типове с него.

Убийствено спокойствие се спусна върху Джулиън и Грейс усети как по гръбнака й пробягаха ледени тръпки. Нямаше представа какво да очаква от Джулиън, а ако съдеше по онова, което виждаше, по характер Пол очевидно не се бе променил толкова, колкото на външен вид. Нахакан грубиян, който винаги се движеше с антураж, той държеше да направи демонстрация на силата си, където и да отидеше. Огромното му его и желанието да докаже какъв мъжкар е, нямаше да му позволят да си тръгне, без да се е сбил с Джулиън. Грейс можеше само да се надява, че нейният пълководец ще има достатъчно здрав разум, за да не се остави да го предизвикат.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Джулиън, без да се обръща.

Пол се изсмя и смушка едно от приятелчетата си в гърдите.

— Що за педерастки акцент е пък този? Нали каза, че този хубавец тук свалял момичето ми? Като го гледам, по-скоро трябва да е бил хвърлил око на някой от вас двамата.

Джулиън се обърна и изгледа Пол с поглед, който би накарал всеки здравомислещ човек да се изпари. Само че Пол, разбира се, нямаше и капчица здрав разум. Никога не бе имал.

— Какъв ти е проблемът, хубавецо? Да не те засегнах? — каза Пол подигравателно и като погледна към приятелите си, поклати глава. — Точно както си мислех — най-обикновен пъзлив педал.

Джулиън се изсмя — зъл смях, без помен от веселие.

— Хайде, Джулиън — намеси се Грейс и го улови за ръката, преди положението съвсем да се бе влошило. — Да си вървим.

Пол я изгледа презрително и в този миг най-сетне я позна.

— Я виж ти, Грейс Алекзандър. Колко време мина само! — при тези думи той потупа по гърба ниския, тъмнокос мъж до себе си. — Хей, Том, нали помниш Грейс? Малките й бели гащички ми помогнаха да спечеля нашия облог.

При тези думи Джулиън се вцепени. Грейс усети как старата болка се надига в гърдите й, ала нямаше намерение да го показва. Никога вече нямаше да даде на Пол такава власт над себе си.

— Нищо чудно, че се е опитал да забърше Амбър — продължи Пол. — Сигурно му се е приискала някоя, която не започва да му циври на главата, докато я изчуква.

Джулиън се нахвърли върху него толкова бързо, че Грейс едва успя да проследи движението му с поглед. Пол замахна. Джулиън се наведе и заби в ребрата му такъв юмрук, че Пол отхвръкна два-три метра назад. Ругаейки, той се втурна към Джулиън, който се отдръпна и го препъна. Пол полетя във въздуха и се приземи по гръб. Преди той да успее да помръдне, Джулиън вече бе стъпил върху гърлото му и го гледаше с ледена усмивчица, от която Грейс усети, че се смразява. Пол сграбчи обувката му с две ръце и се опита да я отмести. Макар че цялото му тяло трепереше от усилието, не можа да помръдне крака на Джулиън дори на милиметър.

— Знаеш ли — нехайният тон на Джулиън бе направо ужасяващ, — че дори два килограма са предостатъчни, за да ти смачкат хранопровода?

Очите на Пол едва не изскочиха от орбитите си, а вените по ръцете му се подуха, когато Джулиън засили натиска върху гърлото му.

— Моля те, човече — примоли се той, мъчейки се да отмести обувката на Джулиън. — Не ме наранявай.

Грейс затаи ужасено дъх, когато Джулиън го натисна още по-силно. Том направи крачка напред.

— Само се опитай — предупреди го Джулиън — и ще ти изтръгна сърцето и ще накарам приятеля ти да го изяде.

Убийственото му изражение потресе Грейс. Това не беше нежният мъж, който я любеше нощем. Това бе лицето на пълководеца, който някога бе разбил римската армия. У нея нямаше и капчица съмнение, че Джулиън можеше и щеше да изпълни заплахата си. А ако се съдеше по пребледнялото лице на Том, който побърза да отстъпи назад, той също го знаеше.

— Моля те — отново се обади Пол; по бузите му се стичаха сълзи. — Моля те, не ме наранявай.

Грейс преглътна мъчително. Това бяха съвсем същите думи, които бе проплакала в леглото на Пол. И тогава срещна погледа на Джулиън. Видя яростта в очите му и готовността му да убие Пол заради нея.

— Пусни го, Джулиън — меко каза тя. — Цялото му тяло не струва колкото и най-малката частица от твоето.

Джулиън сведе поглед към Пол и присви очи.

— Там, откъдето идвам, такива нищожни страхливци като теб ги претрепвахме ей така, за да си поддържаме формата.

И тъкмо когато Грейс вече бе сигурна, че Джулиън ще убие Пол, той свали крак от гърлото му.

— Ставай!

Разтърквайки гърлото си, Пол бавно се изправи.

Студеният, убийствен поглед на Джулиън, го накара да потръпне.

— Дължиш извинение на дамата.

Пол си избърса носа с опакото на ръката.

— Съжалявам.

— Кажи го така, сякаш наистина го мислиш.

— Съжалявам, Грейс. Честно. Страшно много съжалявам.

Преди Грейс да успее да каже каквото и да било, Джулиън обви раменете й с ръка и я изведе от клуба.

Никой от двамата не продума, докато отиваха към колата, ала Грейс усещаше, че нещо с Джулиън не е наред. Цялото му тяло беше напрегнато, като пружина, притисната в твърде тясно пространство.

— Ще ми се да ме беше оставила да го убия — каза той, докато Грейс търсеше ключовете в джоба на дънките си.

— Джулиън…

— Не можеш дори да си представиш колко мъчително беше да си изляза по този начин. Аз не съм от онези, които просто си тръгват.

Той стовари ръка върху капака на колата, а после се обърна и изръмжа като хванат натясно лъв.

— По дяволите, Грейс, някога пирувах с вътрешностите на такива като него. А ето че сега съм…

Джулиън замълча, връхлетян от спомени, потискани в продължение на две хилядолетия. Видя се като славния пълководец, който бе някога. Героят на Македония. Мъжът, чиято поява само бе достатъчна, за да накара цели римски легиони да се предадат.

А после се видя такъв, какъвто бе сега. Празна черупка. Домашен любимец, изцяло подчинен на волята на онази, която го е призовала. Две хиляди години бе живял без чувства, без да пророни повече от шепа думи. Беше минал на режим „оцеляване“. И бе изгубил себе си в него. Докато Грейс не му протегна ръка и не откри човешката му страна…

Грейс гледаше как по лицето на Джулиън се сменят най-различни емоции. Гняв, объркване, ужас и накрая — агония. Тя заобиколи колата, за да отиде при него, ала той не й позволи да го докосне.

— Не виждаш ли? — гласът му бе дрезгав от чувствата, бушуващи в гърдите му. — Вече не знам кой съм. Знам кой бях в Македония, а после се превърнах в това.

Джулиън вдигна ръка, така че Грейс да види думите на Приап, жигосани върху кожата му.

— И тогава ти промени всичко — каза той и я погледна.

Страданието в очите му я преряза като с нож.

— Защо трябваше да ме променяш, Грейс? Защо не ме остави такъв, какъвто бях? Научил се бях да не чувствам нищо. Идвах, правех онова, което ми кажеха, и си отивах. Не исках нищо. А ето че сега…

Той се огледа наоколо, като човек, попаднал в кошмар, от който не можеше да избяга.

Грейс посегна към него.

— Джулиън…

— Не! — поклати глава той и отстъпи назад, а после прокара ръка през косата си. — Вече не знам къде ми е мястото. Ти не разбираш.

— Тогава ми помогни да разбера — помоли го тя.

— Как да ти обясня какво е да вървиш между два свята? И да бъдеш презиран както от единия, така и от другия? Нито човек, нито бог, аз съм едно извращение. Нямаш представа как израснах. Майка ми ме остави на баща ми, той — на жена си, а тя бе готова да ме пробута на първия срещнат, само и само да й се махна от очите. През последните двайсет века бях търгуван и продаван. Прекарах целия си живот, търсейки място, което да нарека свой дом. Търсейки някой, който да ме иска. Не лицето или тялото ми, а мен.

Измъченият му поглед я изгаряше от болка.

— Аз те искам, Джулиън.

— Не, не ме искаш. Как би могла?

Грейс го зяпна с отворена уста.

— Как може да не те искам? Мили Боже, през целия си живот не съм искала да бъда с някого така силно, както жадувам да бъда с теб.

— Това е просто физическо желание.

Сега вече Грейс наистина се ядоса. Как се осмеляваше да омаловажава чувствата й по този начин! Онова, което изпитваше към него, бе много повече от физическо желание, то стигаше чак до дъното на душата й.

— Не ми казвай какво изпитвам. Не съм дете.

Джулиън поклати глава, неспособен да повярва на думите й. Беше проклятието. Трябваше да е то. Никой не можеше да го обича. Никой никога не го бе обичал. Още от мига, в който се бе родил. Ако Грейс го обичаше… Това би било чудо. Би било… Истинско блаженство. А той не бе роден за блаженство.

„Ще страдаш така, както никой мъж не е страдал когато и да било.“

Това бе просто поредният номер на боговете. Още една жестока измама, измислена за негово наказание. А той бе уморен. Изтощен от дългата борба, Джулиън искаше само да си почине от болката. Да избяга от плашещите чувства, които го връхлитаха всеки път, щом я погледнеше.

Грейс стисна зъби, прочела отказа в очите му. Ала нима можеше да го вини? Толкова пъти го бяха наранявали. И все пак тя щеше да намери начин да му докаже колко много означава за нея. Трябваше да го направи. Защото загубата му щеше да я убие.

До края на уикенда Джулиън странеше от нея. Колкото и Грейс да се стараеше да пробие невидимата стена, която бе издигнал около себе си, той отказваше да я допусне до себе си. Дори не й даваше да му чете на глас.

Обезсърчена, в понеделник Грейс отиде на работа, ала преспокойно можеше и да не го прави — така или иначе не можеше да мисли за нищо друго, освен за две небесносини очи, пълни с несподелена болка.

— Грейс Алекзандър?

Тя вдигна очи от бюрото и видя, че на прага стои невероятно красива двайсетинагодишна жена. Облечена в червен копринен костюм на „Армани“, с чорапогащник и чанта в същия цвят, тя изглеждаше така, сякаш току-що бе слязла от някой моден подиум в Европа.

— Съжалявам — каза Грейс, — но днес не приемам. Ако искате, може да позвъните утре…

— Приличам ли на човек, който се нуждае от сексуален терапевт?

На пръв поглед — не. Ала Грейс отдавна се бе научила да не си създава прибързани заключения за чуждите проблеми.

Без да чака покана, жената влезе в кабинета й с изящна, самоуверена походка, която се стори странно позната на Грейс. Тя отиде до стената, върху която висяха дипломите и сертификатите на Грейс.

— Впечатляващо — каза жената, ала тонът й говореше друго. Тя се обърна и огледа Грейс от главата до петите. От насмешливата й усмивка пролича, че изобщо не я одобрява.

— Честно казано, не си достатъчно хубава за него. Твърде ниска, твърде пълна. И откъде, моля ти се, измисли тази рокля?

Истински засегната, Грейс се изопна.

— Моля?

— Кажи ми — продължи жената, сякаш въобще не я бе чула, — не те ли боли да бъдеш с мъж като Джулиън и да знаеш, че ако имаше избор, той никога не би поискал да бъде с теб? Той е толкова строен и изящен. Силен и неустрашим. Знам, че мъж като него никога не те е пожелавал и никога вече няма да те пожелае.

Грейс бе твърде поразена, за да може да говори. Не че й се наложи да го прави — жената продължи, без да спира.

— Баща му беше същият. Представи си Джулиън с черна коса. Малко по-нисък и набит и далеч не толкова изтънчен. Въпреки това, той можеше да прави с ръцете си неща, които… мммм…

Афродита се усмихна замислено, погледът й се разсея.

— Разбира се, Диокъл бе покрит с белези от битките. Имаше един, който прорязваше цялата му буза.

Очите й се присвиха гневно.

— Никога няма да забравя деня, в който той вдигна кама срещу Джулиън, опитвайки се да го бележи по същия начин. Ще ми се да можех да кажа, че Диокъл доживя деня да се разкае за това, но лично аз се погрижих да не го доживее. Джулиън е самото съвършенство и никога няма да допусна някой да накърни красотата, с която съм го дарила.

Грейс срещна студения, пресметлив поглед на Афродита и усети как кръвта се смразява във вените й.

— Няма да деля сина си с теб.

Собственическите й думи разгневиха Грейс. Как смееше да се появи сега и да каже такова нещо.

— Ако Джулиън значи толкова много за теб, защо си го изоставила?

Афродита я изгледа страховито.

— Нима мислиш, че имах избор? Зевс отказа да му даде амброзия^[11], а никой смъртен не може да оцелее на Олимп. Преди да успея да възразя, Хермес го грабна от ръцете ми и го занесе на баща му.

Грейс видя ужаса, изписал се по лицето на Афродита, докато тя отново изживяваше онзи миг.

— Скръбта ми от загубата му беше безмерна. Неутешима, аз се затворих далеч от всички и когато най-сетне отново бях в състояние да се покажа, на земята бяха минали четиринайсет години. Трудно ми бе да разпозная в четиринайсетгодишното момче бебето, което бях кърмила някога. Момче, което ме мразеше.

Очите на Афродита заблестяха, сякаш в тях напираха сълзи.

— Ти нямаш никаква представа какво е да си майка и да чуеш как детето, което си носила в утробата си, проклина името ти.

Грейс й съчувстваше, ала Джулиън бе онзи, когото обичаше, и неговата болка бе най-важна за нея.

— Някога опита ли да му кажеш какво чувстваш?

— Разбира се! — сопна се Афродита. — Изпратих Ерос при него и му предложих своите дарове. Той ги върна обратно, съпроводени с думи, които никой син не бива да изрича за майка си.

— Бил е наранен.

— „Аз също!“, изпищя Афродита, треперейки от ярост.

Неспокойна и доста уплашена от онова, което една разгневена богиня можеше да й стори, Грейс я гледаше как затваря очи и си поема дълбоко дъх, за да се успокои.

Когато Афродита проговори отново, тонът й бе остър, а тялото — напрегнато.

— Въпреки това аз изпратих Ерос при него с още дарове. Джулиън ги отхвърли до един, а аз бях принудена да гледам как в желанието си да ми отмъсти, той се врича в служба на Атина — тук тя се изплю с отвращение. — В нейно име започна да покорява град след град, макар да го правеше с помощта на моите дарове — силата на Арес, въздържанието на Аполон, благословията на музите и харитите^[12]. Дори го потопих в Стикс, така че никое оръжие на простосмъртен да не може да го убие, нито да му остави белег, като при това, за разлика от Тетида и Ахил^[13] се погрижих да намокря и глезените му, така че по тялото му да не остане нито едно уязвимо място.

Афродита поклати глава, сякаш все още не можеше да повярва на стореното от Джулиън.

— Направих всичко, каквото можах за това момче, а не получих никаква благодарност. Никакво уважение. Накрая престанах да се опитвам. И понеже той отхвърли обичта ми, се погрижих никой никога да не го обича.

Грейс усети как сърцето й спира при тези себични думи.

— Какво си направила?

Афродита вирна надменно брадичка, като кралица, горда от своето коравосърдечие.

— Проклех го така, както той мен. Погрижих се никоя смъртна жена да не е в състояние да го погледне, без да пожелае тялото му, и никой смъртен мъж да не може да е близо до него, без в сърцето му да се надигне сляпа завист.

Грейс не вярваше на ушите си. Как можеше една майка да е толкова жестока? В мига, в който си го помисли, я осени друга, още по-ужасяваща мисъл.

— Ти си причината Пенелопа да умре, нали?

— Не, това Джулиън си го докара сам. Вярно, когато Ерос ми каза какво е сторил за брат си, аз се разгневих, задето Джулиън бе потърсил него, а не мен. Понеже не можех да разваля причиненото от стрелата на Ерос, реших поне да отслабя ефекта й. Онова, което Джулиън имаше с Пенелопа, бе лишено от съдържание и той го знаеше.

Афродита отиде до прозореца и се загледа навън.

— Ако бе дошъл при мен, начаса щях да я освободя. Ала той не го направи. Гледах как нощ след нощ търси тялото й и виждах, че сърцето му не може да намери покой, усещах болката му от това, че тя не го обича истински. И въпреки това той ме отхвърляше и проклинаше името ми. Точно сълзите, пролени от мен заради измяната му, настроиха Приап срещу него. Приап винаги е бил най-верният от синовете ми. Трябваше да се намеся още щом видях, че е решил да отмъсти на Джулиън, ала не го сторих. Надявах се, че гневът на Приап ще накара Джулиън да ме потърси. Да ме помоли за помощ.

Тя стисна зъби.

— Ала той не го направи.

Грейс й съчувстваше, но то не променяше онова, което бе причинила на сина си.

— Как се стигна до проклятието на Джулиън?

Афродита преглътна мъчително.

— Всичко започна в нощта, когато Атина каза на Приап, че той няма воин, който да може да се мери с Джулиън по сила и храброст. Предизвика го да противопостави най-добрия си пълководец срещу нейния. Два дни по-късно видях как Джулиън потегля на бой и разбрах, че няма да изгуби. Когато той отблъсна римляните, Приап се разгневи и щом Ерос се изтърва за стореното от него, Приап начаса отиде при Язон и Пенелопа. Нямах никаква представа какво ще последва от всичко това.

Афродита обви треперещите си ръце около тялото си.

— Никога не съм искала децата да умрат. Не можеш да си представиш как страдам за това всеки ден.

— Нямаше ли как да го предотвратиш?

Афродита поклати тъжно глава.

— Дори аз не мога да отменя волята на мойрите. Когато след смъртта на децата си Джулиън тръгна към моето светилище, аз затаих дъх, решила, че най-сетне ще се обърне към мен. И тогава той видя онази уличница, облечена в одеждите на Приап. Тя се хвърли на врата му, умолявайки го да отнеме девствеността й преди церемонията, на която Приап щеше да я направи своя. Дори тогава Джулиън опита да се отърве от нея, ала тя не го пускаше. Ако мислеше трезво, знам, че щеше да я отблъсне.

Лицето на Афродита потъмня от гняв.

— Ако не беше Александрия, в онзи ден най-сетне щях да си върна сина. Знам, че щеше да ме потърси. Ала вече бе твърде късно. В мига, в който той проникна в нея, вече бе твърде късно.

— И въпреки това ти отказа да му помогнеш?

— Как можех да избирам между двама от синовете си?

Въпросът й потресе Грейс.

— Нима не си сторила точно това в мига, в който си допуснала Джулиън да бъде затворен в свитъка?

В очите на Афродита проблесна такава злост, че Грейс неволно отстъпи назад.

— Джулиън бе онзи, който ме отхвърли. Трябваше само да поиска помощта ми и аз щях да му я дам.

Грейс не вярваше на ушите си. За богиня, Афродита беше невероятно себична и късогледа.

— Значи цялата тази трагедия се е случила само защото никой от вас не е искал да погледне през очите на другия. Не мога да повярвам, че си направила Джулиън силен, а после си го проклела заради силата, която сама си му дала. Вместо да го чакаш да те потърси, никога ли не ти е хрумнало да го направиш лично?

Афродита я изгледа възмутено.

— Аз съм богинята на любовта, а ти очакваш от мен да пълзя? Имаш ли представа колко е унизително да бъдеш Афродита и собственият ти син да те ненавижда?

— Унизително? За теб? Та ти си била обичана от целия свят! Джулиън не е имал никого.

Афродита гневно пристъпи към нея.

— Стой далеч от него. Предупреждавам те.

— Защо? Защо предупреждаваш мен, а не си си направила труда да предупредиш Пенелопа?

— Защото нея той не я обичаше.

Грейс замръзна.

— Да не искаш да кажеш…

Афродита изчезна.

— О, я стига! — изкрещя Грейс към тавана. — Не можеш да се изпариш ей така по средата на разговора!

— Грейс?

Гласът на Бет я накара да подскочи. Обърна се рязко и я видя да наднича през вратата.

— С кого говориш? — попита Бет.

Грейс махна с ръка, сякаш искаше да посочи нещо, ала после реши, че е най-добре да не й казва истината.

— Със себе си.

Бет я изгледа скептично.

— Винаги ли си крещиш така?

— Понякога.

Бет повдигна тъмните си вежди.

— Звучиш така, сякаш имаш нужда от някоя и друга сесия с мен — подхвърли тя, докато си тръгваше.

Без да обърне внимание на думите й, Грейс трескаво си събра нещата. Искаше само да се прибере при Джулиън.

Разбра, че нещо не е наред в мига, в който отвори входната врата. Джулиън не беше там, за да я посрещне.

— Джулиън? — повика го тя.

— На горния етаж съм.

Грейс остави ключовете и пощата си на масичката и се качи по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Няма да повярваш кой се отби…

Така и не можа да довърши, когато стигна до спалнята и видя, че Джулиън бе оковал едната си ръка за леглото. Гол до кръста, той лежеше на матрака с обляно в пот чело.

— Какво правиш? — попита тя ужасено.

— Не мога да се съпротивлявам повече, Грейс — отвърна той, дишайки накъсано.

— Не се предавай!

Той поклати глава.

— Искам да оковеш и другата ми ръка. Не мога да го сторя сам.

— Джулиън…

Той я прекъсна, като се изсмя горчиво.

— Каква ирония, а? Теб трябва да умолявам да ме оковеш, докато другите го правеха по собствена воля само няколко часа след като ме призовяха. — Той впи поглед в нея. — Направи го, Грейс. Не бих могъл да живея със себе си, ако те нараня.

Грейс прекоси стаята и отиде при него със свито гърло. Джулиън я помилва по бузата със свободната си ръка и като я привлече към себе си, я целуна толкова страстно, че тя едва не припадна. Това бе настоятелна, стихийна целувка. Целувка, пълна с копнеж. И с обещания. Най-сетне той се отдръпна, гризвайки я по устните.

— Направи го.

Грейс го заключи за таблата на леглото и той най-сетне се отпусна. Едва тогава Грейс си даде сметка колко напрегнат е бил през последната седмица. Той отпусна глава върху възглавниците и си пое дъх, дълбоко и накъсано.

Грейс се пресегна и докосна влажното му чело.

— Мили Боже! — ахна тя. Така гореше, че буквално я опари. — Мога ли да направя нещо?

— Не, но благодаря, че попита.

Грейс отиде до скрина, за да си вземе дрехите за вкъщи. Понечи да разкопчае ризата си, ала Джулиън я спря.

— Моля те, не го прави пред мен. Ако видя гърдите ти…

Той отметна глава назад, сякаш бяха допрели нагорещено желязо до кожата му. Грейс изведнъж осъзна колко естествено бе започнала да се чувства с него.

— Съжалявам — каза тя и отиде да се преоблече в банята.

Когато свърши, направи студен компрес и се върна в спалнята, за да наложи трескавото чело на Джулиън.

— Целият гориш — каза тя, прокарвайки ръка през влажната му от пот коса.

— Знам. Имам чувството, че лежа върху жарава.

Той изсъска, когато Грейс допря хладната кърпа до кожата му.

— Е, как мина денят ти? — попита той с усилие.

Грейс едва успя да сподави щастието и любовта, които я изпълниха при тези думи. Всеки ден Джулиън й задаваше този въпрос и всеки ден тя нямаше търпение да се прибере вкъщи, за да бъде с него. Не можеше да си представи какво ще прави, когато той си отиде. Заповядвайки си да не мисли за това, тя се съсредоточи върху грижите за него.

— Не се случи нищо особено.

Не искаше да го товари с онова, което майка му й беше разказала. Не и докато беше в това състояние. Достатъчно го бяха наранявали досега и тя нямаше никакво желание да увеличава болката му.

— Гладен ли си?

— Не.

Грейс се настани до него и прекара нощта, като му четеше и охлаждаше с компреси пламналата му кожа.

Тази нощ Джулиън не мигна. Не беше в състояние. Усещаше как кожата на Грейс се докосва до неговата и вдъхваше сладкия й цветен аромат. Той изпълваше сетивата му и го омайваше. Цялото му тяло крещеше за нея. Скърцайки със зъби, той стисна сребърните вериги и потуши надигащия се мрак, който се мъчеше да го погълне. Не искаше да му се дава. Не искаше да затваря очи, за да не пропусне дори минута от времето, което му оставаше с Грейс, докато все още бе на себе си. Допуснеше ли мракът да победи, нямаше да изплува от него, докато не се озовеше обратно в книгата. Сам.

— Не мога да я изгубя — прошепна той.

Самата мисъл за това разби онази мъничка част от сърцето му, която все още бе останала непокътната. Часовникът в коридора отброи три удара. Грейс бе заспала малко преди това, облегнала глава на корема му, така че дъхът й галеше кожата му. Косата й го гъделичкаше лекичко, топлината й сякаш попиваше в душата му. Какво не би дал, само и само да можеше да я докосне.

Джулиън затвори очи, облегна глава назад и за първи път от векове насам си позволи да помечтае. Мечтаеше за нощи, прекарани с Грейс. За дни, в които двамата се смееха щастливо. Мечтаеше за време, в което можеше да я обича така, както тя заслужаваше да бъде обичана. Време, когато беше свободен да й се отдаде изцяло. Мечтаеше как двамата създават свой дом. А най-силно от всичко мечтаеше за деца с щастливи сиви очи и дяволити усмивки.

Джулиън все още бе унесен в мечти, когато навън започна да се съмва и ударите на часовника, отброяващ шест часа, събудиха Грейс. Тя потри лице в гърдите му и се сгуши в него по начин, който му се стори истинско мъчение.

— Добро утро — усмихна се тя, ала после прокара поглед по тялото му и прехапа устни, сбърчила загрижено чело. — Сигурен ли си, че трябва да го правим? Не може ли да те освободя поне за мъничко?

— Не! — категорично отсече Джулиън.

Грейс вдигна телефона и избра номера на Бет.

— Следващите няколко дни няма да съм в офиса. Ще можеш ли да поемеш част от пациентите ми?

Джулиън се намръщи.

— Няма да ходиш на работа? — попита той в мига, в който Грейс затвори.

Как изобщо можеше да й задава подобен въпрос!

— И да те оставя в това състояние?

— Всичко ще е наред.

Тя го изгледа така, сякаш бе полудял.

— Ами ако се случи нещо?

— Какво?

— Може да избухне пожар или пък някой може да влезе в къщата и да прави Бог знае какво с теб, а ти ще си безсилен да му попречиш.

Джулиън се отказа да спори. Всъщност му беше безмерно приятно, че тя бе готова да остане с него.

До настъпването на следобеда Грейс с очите си се убеди колко много се бе влошило проклятието. Цялото тяло на Джулиън бе обляно в пот. Мускулите на ръцете му бяха опънати до скъсване и той почти не продумваше. В редките случаи, когато го стореше, говореше през стиснати зъби. Ала въпреки това й се усмихваше, а очите му бяха топли и насърчителни, докато търпеше мъчението, което го разяждаше и от което мускулите му ту се свиваха, ту се отпускаха.

Грейс непрекъснато му слагаше студени компреси, ала в мига, в който прокараше влажната кърпа по кожата му, тя начаса се нагорещяваше така, че й бе трудно да я държи. До падането на нощта Джулиън вече бълнуваше.

Безпомощна, Грейс го гледаше как се гърчи и ругае, сякаш нечии невидими ръце го деряха жив. Никога досега не бе виждала нещо такова. Джулиън се бореше толкова неистово, че Грейс се боеше да не би леглото да се строши.

— Не издържам повече! — прошепна тя и изтича на долния етаж, за да се обади на Селена.

Един час по-късно Грейс отвори вратата на Селена и сестра й Тияна. С гарвановочерната си коса и сини очи, Тияна изобщо не приличаше на сестра си. Една от малкото бели вуду жрици, тя държеше вуду магазин и всеки петък вечер организираше обиколка на гробищата.

— Не знам как да ви се отблагодаря, че дойдохте — каза Грейс, след като ги пусна да влязат.

— Няма защо — отвърна Селена.

Тияна бе облечена в обикновена кафява рокля и носеше барабан под мишница.

— Къде е той?

Грейс ги отведе на втория етаж.

Тияна прекрачи прага на спалнята и се закова на място при вида на Джулиън, който се гърчеше върху леглото и проклинаше целия гръцки пантеон.

— Не мога да направя нищо за него — каза тя с пребледняло като платно лице.

— Тияна! — скара й се Селена. — Трябва поне да опиташ.

С разширени от ужас очи, сестра й поклати глава.

— Искате ли моя съвет? Заключете тази стая и го оставете в нея, докато не си отиде там, откъдето е дошъл. Над него тегне толкова силно проклятие, че не смея да се забърквам — при тези думи тя се обърна към Селена и попита: — Не усещаш ли злата сила, която витае наоколо?

Грейс потрепери, а сърцето й заби учестено.

— Селена?

На всяка цена трябваше да намери начин да облекчи страданията му. Все трябваше да има нещо, което биха могли да направят за него.

— Знаеш, че не мога да помогна — отвърна Селена. — Моите заклинания никога не действат.

„Не!“, изкрещя мозъкът й. Не можеха да го оставят в това състояние. Тя погледна към Джулиън, който се мъчеше да скъса веригите.

— Няма ли никой друг, когото да повикаме?

— Не — отвърна Тияна. — Всъщност и аз трябва да вървя. Не се засягайте, обаче от това тук ме побиват тръпки — при тези думи тя изгледа сестра си. — А ти добре знаеш с какви страхотии се занимавам ежедневно.

— Съжалявам, Грейси — каза Селена и стисна утешително ръката на приятелката си. — Ще направя някои проучвания и ще видя дали няма да открия нещо.

На Грейс не й оставаше друго, освен да ги изпрати със свито сърце. Тя затвори вратата след тях и уморено се облегна на нея. Какво да прави? Отказваше да приеме факта, че с нищо не може да помогне на Джулиън. Все трябваше да има нещо, което да облекчи болката му. Нещо, за което не се бе сетила. Тя се качи по стълбите и се върна при него.

— Грейс?

Сърцето й едва не се пръсна при звука на агонията в гласа му.

— Тук съм, скъпи — каза тя и го докосна по челото.

От гърдите му се откъсна свирепо ръмжене, като животно, хванато в капан, и той опита да й се нахвърли. Ужасена, Грейс отстъпи назад.

С треперещи крака, тя отиде до дрешника, извади „Одисея“ и като придърпа люлеещия се стол до леглото, започна да чете на глас. Това като че ли му подейства успокояващо — вече не се мяташе така необуздано.

Времето си течеше и с всеки изминал час Грейс все повече губеше надежда. Ако той някак си не успееше да надвие тази лудост, никога нямаше да развалят проклятието.

Най-лошото бе, че тя просто не издържаше да го гледа как страда, час след час, без никакво облекчение. Нищо чудно, че ненавиждаше майка си. Как можеше Афродита да допусне той да се измъчва така, без да стори нищо, за да му помогне? А той страдаше така от векове. Грейс вече не знаеше какво да прави.

— Как можете! — сърдито изкрещя тя към тавана. — Ерос! Чуваш ли ме? Атина? Който и да било? Как може да стоите със скръстени ръце, докато той се мъчи така? Ако поне мъничко го обичате, моля ви, кажете ми как да му помогна.

Както и очакваше, отговор не последва. Грейс облегна глава на ръката си, мъчейки се да измисли какво друго да опита. Все трябваше да…

Ярка светлина озари стаята.

Стресната, Грейс вдигна глава и видя Афродита да се материализира до леглото. Надали би се смаяла повече, ако бе открила магаре в спалнята си.

С пребледняло, напрегнато лице Афродита загледа как синът й се гърчи в агония. Тя протегна ръка към него, ала после рязко я отдръпна и като сви пръсти в юмрук, я отпусна до тялото си. Едва тогава погледна към Грейс.

— Наистина го обичам — тихичко каза тя.

— Аз също — отвърна Грейс.

Афродита сведе очи към пода, ала не можа да скрие вътрешната си борба от Грейс.

— Ако го освободя, ти ще ми го отнемеш завинаги. Ако не го освободя, и двете ще го изгубим. — Афродита впи поглед в нея. — Много мислих за онова, което каза, и смятам, че си права. Аз го направих силен и не трябваше да го наказвам за това. Единственото, което исках, бе да ме нарече „майко“. — Тя погледна към Джулиън. — Исках само да ме обичаш, Джулиън. Поне мъничко.

Грейс преглътна мъчително при вида на болката, изписала се по лицето на Афродита, когато тя докосна ръката на сина си. Джулиън изсъска, сякаш допирът й го бе изгорил. Афродита отдръпна пръсти.

— Грейс, обещай ми, че ще се грижиш добре за него.

— Стига той да ми позволи, ще го сторя. Обещавам.

Афродита кимна и положи длан върху челото на Джулиън. Той отметна глава назад така рязко, сякаш го бе поразил гръм. Афродита се приведе и съвсем лекичко го целуна по устните. В миг тялото му се отпусна безчувствено. Оковите се отвориха, ала Джулиън не помръдваше. Грейс с ужас забеляза, че не диша. Със свито сърце, тя протегна трепереща ръка към него. В този миг той си пое дъх, рязко и дълбоко.

Афродита посегна към своя син, който дори не знаеше, че тя е там, и в очите й Грейс прочете същия копнеж, който се появяваше в очите на Джулиън, когато си мислеше, че Грейс не го гледа. Как бе възможно двама души да се нуждаят така отчаяно един от друг и въпреки това да не знаят как да се докоснат.

Афродита изчезна в мига, в който Джулиън отвори очи. Грейс застана до него. Той трепереше толкова силно, че зъбите му тракаха. Треската си бе отишла и сега кожата му бе леденостудена. Грейс вдигна одеялата от пода и го зави.

— Какво стана? — попита той немощно.

— Майка ти те освободи.

Джулиън се взря изумено в нея.

— Майка ми? Била е тук?

Грейс кимна.

— Безпокоеше се за теб.

Джулиън не можеше да повярва на ушите си. Възможно ли бе? Защо й бе да му помага сега, след като толкова дълго му бе обръщала гръб, оставяйки го да страда съвсем сам? В това нямаше никакъв смисъл. Сбърчил чело, той понечи да стане от леглото.

— Не си го и помисляй! — скара му се Грейс. — Тъкмо си те върнах и…

— Наистина трябва да отида до тоалетната — прекъсна я той.

— О! — каза тя и му помогна да стане.

Беше толкова слаб, че се нуждаеше от помощта й, за да прекоси коридора. Затворил очи, Джулиън вдъхваше сладкото й ухание. Боейки се да не я нарани, той се стараеше да не отпуска цялата си тежест върху раменете й.

Как само сгряваше сърцето му начинът, по който тя му помагаше, допирът на ръката й, обвита около кръста му, докато го водеше по коридора. Неговата Грейс. Как щеше да се откаже от нея?

След като той се облекчи, Грейс напълни ваната с топла вода и му помогна да влезе вътре. Докато тя го къпеше, той не откъсваше очи от нея. Не можеше да повярва, че през цялото това време бе останала до него. Не си спомняше кой знае колко от последните няколко дни, ала едно нещо не бе забравил — звука на гласа й, който го утешаваше в поглъщащия го мрак. Беше я чул да го вика. И бе готов да се закълне, че от време на време бе усещал ръката й върху челото си да го връща от ръба на лудостта. Нейното докосване бе неговото спасение.

Джулиън затвори очи и се остави на насладата от милувката на ръцете й, докато го къпеше. Надолу по гърдите, по ръцете, по стомаха му. А когато пръстите й неволно се допряха до ерекцията му, той подскочи. Как само я желаеше!

— Целуни ме! — прошепна той.

— Безопасно ли е?

Джулиън се усмихна.

— Ако бях в състояние да се движа, ти вече щеше да си с мен във ваната. Уверявам те, в този момент съм безопасен като малко дете.

Грейс предпазливо облиза устни, докато прокарваше дясната си ръка по неговата. Допирът й бе топъл и нежен и тя се взираше в устата му така, сякаш й идваше да я изяде. Дори само погледът й бе достатъчен, за да пропъди голяма част от студа в тялото му.

Грейс се приведе напред и го целуна страстно. Джулиън простена от близостта й. Искаше още. Нуждаеше се от още. И за свое изумление го получи.

Грейс откъсна устни от неговите само толкова дълго, колкото й бе необходимо, за да свали дрехите си и да застане чисто гола пред него. Бавно и изкусително, тя влезе във ваната и седна на кръста му.

Джулиън изстена, когато усети косъмчетата й да го гъделичкат по стомаха, докато тя отново потърси устните му с целувка, толкова страстна, че едва не го изгори. По дяволите, не беше в състояние дори да я прегърне! Ръцете му отказваха да се повдигнат. А той отчаяно искаше да я притисне до себе си.

Грейс явно почувства раздразнението му от собственото му безсилие, защото се отдръпна назад и се усмихна.

— Сега е мой ред да се погрижа за теб — прошепна тя, преди да зарови лице в шията му.

Джулиън затвори очи, докато нейните целувки се спускаха към гърдите му. Когато достигна зърното му и го засмука, на Джулиън му се зави свят от удоволствие. Нищо не го бе трогвало повече от онова, което тя правеше сега. Дори не помнеше кога за последен път някой наистина бе правил любов с него. И никой, никога не го бе правил така грижливо. Така всеотдайно. Той рязко си пое дъх, когато Грейс пъхна ръка между телата им и го погали.

— Ще ми се да можех да те любя — промълви той.

Грейс вдигна глава и срещна погледа му.

— Ти го правиш всеки път, когато ме докоснеш.

Незнайно как, Джулиън успя да намери достатъчно сили, за да вдигне ръце и да я притегли към гърдите си. Устните му се впиха в нейните. Чу как тя измъкна запушалката на канала с крак, докато го целуваше все по-настойчиво, без да престава да го измъчва, като галеше набъбналата му мъжественост.

Главата му се замая от допира й там долу. Той живееше за нейното докосване. Жадуваше го по начин, който не можеше да бъде описан с думи.

Щом водата се опече от ваната, Грейс се откъсна от устните му, за да прокара изпепеляваща диря от целувки по тялото му. Джулиън облегна глава на ръба на ваната и се отдаде на усещането от езика й върху стомаха си, върху бедрата си…

И тогава, за негово огромно изумление, тя го пое в устата си. Джулиън изръмжа и улови главата й в ръцете си, наслаждавайки се на начина, по който устните и езикът й го обгръщаха. Никоя жена не го бе правила досега. Те до една бяха вземали от него, без да му дадат нищо в замяна.

Докато не се бе появила Грейс.

Докосването й разби на безброй късчета и последните остатъци от волята му, последните останки от съпротивата му. Цялото му тяло потрепери конвулсивно.

— Съжалявам — каза Грейс и се отдръпна. — Толкова ти е студено, че отново трепериш.

— Не треперя от студ — отвърна той дрезгаво. — Треперя заради теб.

С усмивка, която се докосна до най-съкровените кътчета на сърцето му, тя наведе глава и продължи да го изтезава безмилостно.

Когато Грейс приключи, Джулиън имаше чувството, че отново са го измъчвали. Надали би могъл да се чувства по-задоволен даже ако наистина бе свършил.

Грейс му помогна да излезе от ваната, ала краката му все още трепереха и той трябваше да се облегне на нея, за да стигне до спалнята.

Грейс го сложи да легне и нежно го зави, а после го целуна лекичко по челото.

— Гладен ли си?

Джулиън можа само да кимне.

Грейс го остави само за няколко минути, колкото й бе необходимо, за да му стопли малко супа, ала въпреки това, когато се върна, той бе потънал в сън.

Тя остави купичката на нощното шкафче, покатери се в леглото и заспа, сгушена в него.

Трябваше да минат три дни, докато Джулиън се възстанови напълно. През цялото време Грейс беше до него и му помагаше. Джулиън бе дълбоко поразен от силата й и от нейната отдаденост. През целия си живот бе чакал нея. И докато дните минаваха, той осъзнаваше колко силно я обича. И колко се нуждае от нея.

— Трябва да й кажа — рече си той, докато се бършеше.

Не можеше да остави още един ден да си отиде, без тя да знае колко много означава за него. Джулиън излезе от банята и отиде в спалнята, където Грейс говореше със Селена по телефона.

— Разбира се, че не съм му повторила думите на майка му. Ти как мислиш!

Джулиън направи крачка назад и долепен до стената, се заслуша в гласа на Грейс.

— Какво, според теб, трябваше да кажа? О, Джулиън, между другото, майка ти ме заплаши със смърт?

Джулиън имаше чувството, че някой с всичка сила го бе ударил в слънчевия сплит. Притъмня му и той прекрачи прага на спалнята.

— Кога си говорила с майка ми?

Грейс сепнато вдигна поглед.

— Ъъъ, Лейни, трябва да приключваме. Чао.

И тя затвори телефона.

— Кога си говорила с нея? — настоя Джулиън.

Грейс нехайно вдигна рамене.

— Същия ден, в който ти откачи.

— Какво ти каза?

Грейс сви рамене смутено.

— Не беше истинска заплаха. Просто ми заяви, че няма да те дели с мен.

Обзе го ярост. Как се осмеляваше! За коя се мислеше майка му, та си позволяваше да иска каквото и да било от него или от Грейс? Какъв глупак бе, задето изобщо бе допуснал, че сърцето на майка му се бе смекчило! Кога щеше да поумнее!

— Джулиън — Грейс се изправи и пристъпи към него. — Тя си промени мнението. Когато дойде да те освободи…

— Недей, Грейс! — прекъсна я той. — Познавам я много по-добре, отколкото ти.

Знаеше също така и на какво е способна. Дори коравосърдечието на баща му бледнееше пред нейната безпощадност. Със свито сърце, Джулиън си даде сметка, че никога няма да може да сподели с Грейс какво изпитва в действителност. А най-лошото бе, че не можеше да остане с нея. Ако бе научил нещо, то бе, че боговете никога няма да го оставят на мира. Колко време щеше да мине, преди някой от тях да й стори зло? Преди Приап да я използва, за да се разплати с него? Или преди майка му да си отмъсти и на двамата? Рано или късно щеше да му се наложи да плати за щастието си. Изобщо не се съмняваше в това. А при мисълта, че Грейс може да пострада… Не, това бе риск, който Джулиън отказваше да поеме.

Докато дните отлитаха, двамата се опитваха да прекарват възможно най-много време заедно. Джулиън й разказваше за класическата гръцка култура и я учеше да прави някои доста интересни неща с бита сметана и течен шоколад, докато тя го учеше да чете на английски и да играе на стриптийз Монополи. След още няколко урока по кормуване и нов съединител, Грейс осъзна, че Джулиън е безнадежден случай.

Струваше й се, че са минали само няколко дни, ала ето че краят на месеца дойде с ужасяваща бързина. А най-лошото бе, че в нощта преди последния ден, Грейс направи потресаващо откритие — Джулиън бе единственият човек на този свят, без когото не можеше да живее. При самата мисъл да се върне към някогашния си живот, Грейс имаше чувството, че ще умре от мъка. Ала знаеше, че изборът бе негов и само негов.

— Моля те, Джулиън — прошепна тя, докато той спеше до нея. — Не ме оставяй.

Последния ден двамата почти не си продумаха. Всъщност Джулиън я избягваше и това, по-красноречиво от всичко друго, говореше какво решение бе взел. Сърцето на Грейс беше разбито. Как можеше да я изостави след всичко, което бяха преживели заедно? След всичко, което бяха споделили? Не можеше да понесе мисълта да го изгуби. Животът без него щеше да бъде мъчение.

Привечер Грейс го откри, седнал в люлеещия се стол на верандата. Съзерцаваше залязващото слънце така, сякаш го виждаше за последен път. Имаше толкова сурово изражение, че тя едва разпозна в него веселия мъж, когото бе обикнала така силно. Неспособна да понася повече това мълчание, тя каза:

— Не искам да си отидеш. Искам да останеш с мен, в моето време. Аз ще се грижа за теб, Джулиън. Изкарвам достатъчно пари и ще те науча на всичко, което поискаш.

— Не мога да остана — отвърна Джулиън през стиснати зъби. — Не разбираш ли? Всеки, с когото съм бил близък някога, рано или късно бива наказан от боговете. Язон, Пенелопа. Калиста, Автолик — Джулиън я погледна някак замаяно. — В името на Зевс, та те са разпънали Кириан на кръст!

— Този път ще бъде различно.

Джулиън се изправи и я изгледа продължително.

— Точно така. Този път ще бъде различно. Защото няма да остана тук и да те гледам как умираш заради мен.

И като мина покрай нея, той влезе в къщата. Грейс стисна юмруци. Идеше й да го удуши.

— Ама че твърдоглавие!

Защо се държеше така невъзможно!

В този миг Грейс си даде сметка, че венчалната халка на майка й се впива в дланта й. Тя разтвори юмруци и се загледа в ръката си. Нямаше да позволи миналото да я преследва повече. За първи път от много време насам имаше какво да очаква от бъдещето. И то я изпълваше с щастие. Нямаше да позволи на Джулиън да го захвърли на вятъра. По-решителна от всякога, тя се усмихна коварно и прекрачи прага на къщата.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно, Джулиън Македонски. Може и да си надвил римляните, но те уверявам, че те са нищо в сравнение с мен.

Джулиън седеше в дневната с книгата в скута си. Прокарваше пръсти по древните надписи, ненавиждайки я както никога досега. Затвори очи и си припомни нощта, в която Грейс го призова. Спомни си какво бе усещането да нямаш истинска самоличност. Да бъдеш просто един безименен любовен роб. Преди много векове той бе изгубил себе си в един ад от болка и мрак, ала Грейс го бе открила. Със своята сила и доброта, тя се бе изправила срещу най-страшните му демони и му бе възвърнала човешката природа. Тя, единствена, бе надзърнала в сърцето му и бе обикнала онова, което бе видяла там.

„Остани с нея.“

Всемогъщи богове, колко лесно звучеше само! Така просто. Ала той не смееше. Вече бе изгубил децата си. Единственото късче от сърцето му, което все още бе живо, бе живо заради Грейс и да я изгуби заради брат си…

Болката щеше да бъде повече, отколкото би могъл да понесе. Дори той можеше да бъде прекършен. А сега вече познаваше лицето и името на онова, което можеше да го сломи.

Грейс.

За нейно собствено добро Джулиън трябваше да се откаже от нея. В този миг усети, че тя влиза в стаята. Отвори очи и я видя да стои на прага, вперила поглед право в него.

— Ще ми се да можех да направя това нещо на парчета — изръмжа той и остави книгата на малката масичка.

— След тази вечер няма да е необходимо.

Думите й му причиниха болка. Как можеше да стори това за него? Повече от всичко на света се боеше да не я използват, а ето че той се канеше да направи точно това, така, както бяха правили с него самия толкова много пъти преди.

— Все още ли си съгласна да използвам тялото ти, само за да те напусна след това?

Искреността в очите й прикова погледа му.

— Ако това означава, че ти ще си свободен — да.

Болеше го да зададе следващия въпрос, но трябваше да знае отговора.

— Ще плачеш ли, когато си отида?

Грейс извърна поглед, ала не преди Джулиън да прочете истината в очите й. Той с нищо не се различаваше от Пол. Беше съвсем същият егоистичен насилник. И какво чудно имаше в това — нали беше син на баща си. Рано или късно лошата кръв винаги намираше начин да се прояви.

Грейс се обърна и го остави сам с мислите му. Погледът на Джулиън разсеяно обходи стаята и когато падна върху мястото пред дивана, той усети как гърдите му се стягат още повече. Как щяха да му липсват нощите, в които се омайваше от гласа на Грейс. От смеха й. А най-много от всичко щеше да му липсва допирът й. Изкушаваше се да остане, ала просто не смееше. Щом не бе успял да защити децата си, как щеше да защити Грейс?

— Джулиън?

Джулиън се сепна, когато гласът на Грейс долетя от горния етаж.

— Да?

— Единайсет и половина е. Не трябва ли да си тук?

Той сведе поглед към издутината в дънките си. Дошъл бе моментът най-сетне да я вкара в употреба. Би трябвало да е доволен. Нали това искаше от мига, в който видя Грейс за първи път? Ала вместо това, по някаква причина, мисълта да я люби сега му причиняваше болка.

„Поне няма да я нараниш.“

„Нима?“

Всъщност, сигурен бе, че стореното от Пол изобщо не може да се мери с болезнения отпечатък, който той щеше да остави върху сърцето й.

— Джулиън?

— Идвам.

Когато стигна вратата, той се обърна назад и хвърли един последен поглед на стаята. Дори сега сякаш виждаше Грейс върху дивана, с гърди, бели от сметана, която той бавно и методично облизваше. Чуваше звънливия й смях и виждаше светлината в очите й, докато я довеждаше до екстаз.

„Не ме оставяй, Джулиън.“ Тихите й думи, прошепнати едва-едва, когато Грейс си мислеше, че той спи, едва не го сломиха предишната нощ, а болката и досега пронизваше сърцето му.

— Джулиън?

Той пое нагоре по стълбите, прокарвайки ръка по перилата. За последен път изкачваше тези стъпала. За последен път прекосяваше коридора, отвеждащ в стаята й. За последен път я виждаше в леглото й…

Нещо го стисна за гърлото, трудно му беше да диша. Защо трябваше да бъде така?

От гърдите му се откъсна горчив смях. Колко пъти си бе задавал този въпрос!

Когато стигна до прага на спалнята й, спря. Стаята бе обляна от светлината на свещи, ала онова, което спря дъха му, беше Грейс. Облечена в червената нощничка, която й бе избрал. Изглеждаше зашеметяващо. Джулиън имаше чувството, че е провесил език до земята и нямаше да се учуди, ако наистина бе така.

— Няма да ме оставиш да се измъкна толкова лесно, нали? — дрезгаво попита той.

Грейс се усмихна дяволито.

— А трябва ли?

Напълно омагьосан от нея, Джулиън не бе в състояние да помръдне, докато тя се приближаваше.

— Не си ли прекалено облечен?

И преди той да успее да отговори, Грейс хвана блузата му и я изхлузи през главата му. Пусна я на земята, а после положи ръка на гърдите му, точно над сърцето. В този миг за него тя бе най-прекрасната жена на света. Дори красотата на майка му не можеше да се мери с нейната. Неподвижен като статуя, Джулиън се отдаде на усещането от ръцете й, които пробягваха по кожата му и го караха да настръхва. Не, определено нямаше да го остави да се измъкне лесно.

Изведнъж почувства, че пръстите й си играят с ципа на дънните му.

— Грейс? — спря я той и отмести ръцете й.

— Хмм? — каза тя с потъмнели от жажда очи.

— Нищо.

Тя го остави и се покатери върху леглото, а Джулиън рязко си пое дъх при вида на голото й тяло под прозирната нощничка. Грейс се излетна на една страна, с лице към него.

Той свали дънките си и се присъедини към нея. Докато я обръщаше по гръб, нощничката й се разтвори, поднасяйки му дясната й гръд като подарък, от който той не закъсня да се възползва.

— О, Джулиън! — простена Грейс и потрепери под него, докато езикът му описваше кръгове около щръкналото й зърно.

По вените му се разля огън, ако можеше, тялото му би закрещяло от копнеж по нейното. Ала той жадуваше не само тялото й. Жадуваше нея. Да я напусне — това щеше да го погуби.

Преглъщайки мъчително, Джулиън се отдръпна. Цяла вечност бе чакал тази нощ. Тази жена. Той прокара ласкаво ръка по лицето й, опитвайки се да запомни всеки милиметър от него, всяка пора и всяка извивка. Скъпата му Грейс. Никога нямаше да я забрави.

С душа, която ридаеше за това, което щеше да й причини, той разтвори бедрата й с коляно. Докосването на голите им тела бе толкова прекрасно, че тялото му потръпна конвулсивно. И тогава Джулиън допусна грешката да погледне в очите й. Тъгата, която видя там, спря дъха му.

„През целия си живот не си имал нищо, което да не си откраднал от някой друг“, отекна гласът на Язон в главата му. Последното, което искаше, бе да вземе още от жената, която вече му бе дала толкова много.

„Как мога да й го причиня!“

— Какво чакаш? — попита тя.

Джулиън и сам не знаеше. Знаеше само, че не е в състояние да откъсне поглед от печалните й сиви очи. Очи, които щяха да плувнат в сълзи, ако той я използваше и изоставеше. Очи, които щяха да плувнат в сълзи от щастие, ако останеше с нея. Ала стореше ли го, роднините му щяха да я погубят. В този миг Джулиън разбра какво трябва да стори.

Грейс обви крака около кръста му.

— Побързай, Джулиън, нямаме много време.

Той не отговори. Не бе в състояние. Боеше се да каже каквото и да било от страх да не размисли. През вековете беше най-различни неща — сирак, крадец, съпруг, баща, герой, легенда и накрая — роб.

Ала не и страхливец. Никога, нито за миг.

Не, Джулиън Македонски никога не бе проявявал малодушие. Той бе пълководец, който веднъж се бе изправил пред цял легион римски войници, предизвиквайки ги да вземат главата му. Това бе мъжът, когото Грейс бе открила и който я обичаше. Мъжът, който отказваше да я нарани.

Грейс повдигна ханша си, за да го накара да потъне в нея, ала той не го стори.

— Знаеш ли какво ще ми липсва най-много? — попита Джулиън и като пъхна ръка между телата им, нежно докосна сърцевината й.

Не — прошепна Грейс.

Уханието на косата ти, когато заровя лице в нея. Начинът, по който се вкопчваш в мен, викайки името ми, когато свършваш. Смехът ти. И най-много от всичко — начинът, по който изглеждаш, когато отвориш очи сутрин, а слънцето играе по лицето ти. Никога няма да го забравя.

Той отмести ръката си и раздвижи бедра, ала вместо да проникне в нея, движението му свърши с една вълшебна милувка, която накара и двамата да простенат. Джулиън наведе глава към нейната и зарови лице в шията й.

— Винаги ще те обичам — прошепна той в ухото й.

Грейс усети как той си поема дъх в косата й в същия миг, в който удари дванайсет.

Ярка светлина окъпа стаята и той изчезна. В продължение на няколко секунди Грейс не бе в състояние да помръдне. Ужасена, тя чакаше да се пробуди, ала часовникът продължи да отброява дванайсетте си удара и тя разбра, че не сънува. Джулиън си беше отишъл.

Нямаше го.

— Не! — изпищя Грейс и се изправи в леглото. Не можеше да е вярно. — Не!

С разтуптяно сърце тя изтича по стълбите и се втурна в дневната, където книгата все още лежеше върху малката масичка. Отгърна я и видя, че Джулиън се е върнал на страницата, където го бе видяла за първи път. Само че сега косата му беше къса и по устните му не играеше дяволита усмивка.

„Не, не, не!“, повтаряше мозъкът й до безспир. Защо го бе направил? Защо?

— Как можа? — промълви тя, притискайки книгата до гърдите си. — Щях да ти дам свободата, Джулиън. Нямаше да имам нищо против. Господи, Джулиън, защо си причини това? — ридаеше тя. — Защо?

Ала дълбоко в сърцето си знаеше. Ласкавото му изражение й бе казало всичко. Беше го направил, за да не я нарани така, както го бе сторил Пол. Джулиън я обичаше. И от мига, в който се появи в дома й, не бе правил друго, освен да я защитава. Да я пази.

До самия край. Въпреки че бе платил със свободата си, обричайки се на вечност, пълна със страдание, той бе поставил нея на първо място. Сърцето на Грейс се сви при мисълта за саможертвата, която бе направил. Не можеше да мисли за друго, освен за Джулиън, обгърнат от непрогледен мрак. Сам и в агония.

Беше й разказвал за глада, който го измъчваше в книгата. За жаждата. С очите си го бе видяла да се гърчи от нечовешко мъчение върху леглото й. И прекрасно помнеше какво й бе казал после — „Това е нищо, в сравнение с ада, който ме очаква в книгата.“ А ето че сега бе затворен там. И страдаше.

— Не! — каза Грейс на глас. — Няма да позволя да си го причиниш! Чуваш ли ме, Джулиън?

Все така притискайки книгата до гърдите си, тя изтича навън и застана в задния двор, обляна от лунните лъчи.

— Върни се при мен, Джулиън Македонски, Джулиън Македонски, Джулиън Македонски!

Тя го повтаряше, отново и отново, молейки се Джулиън да се появи. Нищо не се случи. Нищичко.

— Не! Моля ви, не!

С разбито сърце, Грейс се върна в къщата и рухна на колене.

— Защо? Защо? — ридаеше тя, поклащайки се напред-назад. — О, Джулиън!

Заля я вълна от спомени. Джулиън, който се смее с нея. Джулиън, който я държи в прегръдките си или просто си седи мълчаливо, потънал в мисли. Звукът на сърцето му, което биеше в забързания ритъм на нейното. Искаше той да се върне при нея. Нуждаеше се да се върне при нея.

— Не искам да живея без теб — прошепна тя, допряла устни до книгата. — Не го ли разбра, Джулиън? Не мога да живея без теб.

Внезапно в стаята проблесна ярка светлина. Грейс ахна и вдигна очи, очаквайки да види пред себе си Джулиън. Ала не беше той. Беше Афродита.

— Дай ми книгата — каза тя и протегна ръка.

Грейс се дръпна.

— Как можа да му го причиниш? — попита тя. — Нима не е страдал достатъчно? Аз нямаше да го задържа. По-добре да е с теб, отколкото затворен в книгата. — Грейс избърса сълзите си. — Той е сам там вътре. Сам в мрака — прошепна тя. — Моля те, не го оставяй така. Изпрати и мен в книгата. Моля те.

Афродита свали ръка.

— Готова си да го направиш заради него?

— Готова съм на всичко за него.

Очите на Афродита се присвиха.

— Дай ми книгата.

Заслепена от сълзи, Грейс й я подаде, с надеждата Афродита да й помогне да отиде при Джулиън. Афродита си пое дълбоко дъх и разгърна книгата.

— Здравата ще загазя заради това — отбеляза тя.

Ярка светлина озари стаята и заслепи Грейс. Главата й се замая и тя усети, че й прилошава. Светът сякаш се завъртя около нея. Това ли преживяваше Джулиън всеки път, когато някой го призовеше? Не знаеше, но дори само то бе истинско мъчение. Изведнъж зловещ мрак обгърна всичко. Грейс пропадна в дълбока дупка, където тъмнината я притискаше отвсякъде, задушаваше я, пареше очите й. Тя протегна ръка, за да спре падането си и почувства нещо меко под себе си. В този миг светлината се завърна и тя видя, че е върху леглото си. Джулиън лежеше отгоре й. Замаян, той се огледа наоколо.

— Как…

— Гледайте да не оплескате нещата, вие двамата — обади се Афродита от прага. — Не ми се мисли какво ще ми сторят на Олимп, ако отново направя нещо подобно.

И тя изчезна.

Джулиън премести поглед от вратата към Грейс.

— Грейс, аз…

— Стига си говорил, Джулиън — прекъсна го тя, преди той да е изгубил още време, — нека да позная мъж така, както боговете са повелили.

И като го придърпа към себе си, тя го целуна страстно. Джулиън отвърна на целувката й и с едно мощно, умело движение, проникна дълбоко в нея.

Отметнал глава назад, той изръмжа, когато почувства влажната топлина, с която тялото й посрещна неговото. Усещането го разтърси така дълбоко, че долната му устна потрепери. Всемогъщи богове, беше още по-прекрасно, отколкото очакваше!

И тогава си спомни думите й: „Не искам да живея без теб. Не го ли разбра, Джулиън? Не мога да живея без теб.“

Дишайки накъсано, той сведе поглед към лицето й, опивайки се от усещането на тялото й, така топло и тясно около неговата мъжественост. Плъзна ръка по нейната и взе пръстите й в своите.

— Причинявам ли ти болка?

— Не — отвърна тя с топли, искрени очи и като поднесе ръката му към устните си, я целуна. — Любовта ти никога не може да ме нарани.

— Ако го направя, кажи ми и веднага ще спра.

Ръцете и краката й се обвиха около него.

— Тръгни си, преди да е съмнало и ще те открия дори накрай света, за да те накарам да ми платиш.

Джулиън се разсмя. Изобщо не се съмняваше в това.

Грейс плъзна език по врата му, наслаждавайки се на това как допирът й го караше да трепери. Той бавно се отдръпна, измъчвайки я със своята твърдост, а после отново потъна в нея, така дълбоко, че Грейс усети тласъка му с цялото си тяло. Тя рязко си пое дъх, наслаждавайки се на начина, по който той я изпълваше. На гъвкавото му, силно тяло, притиснато в нейното.

Затворила очи, тя се опиваше от близостта на напрегнатите му мускули. Обви крака около неговите и с удоволствие усети как косъмчетата по краката му я гъделичкат.

Никога досега не си бе представяла, че може да изпитва нещо подобно. Любовта й към него изпълваше цялото й същество. Джулиън й принадлежеше. Дори ако след това той я напуснеше, щеше да й остане този миг на върховно блаженство, споделен с него.

Грейс прокара ръце по гърба му и надолу към бедрата му, подтиквайки го да не спира.

Джулиън прехапа устни, когато тя заби нокти в гърба му. Как можеха две толкова малки ръце да притежават силата да го прекършат?

Той не знаеше, както не знаеше и защо тя го обича.

Знаеше само, че е безкрайно благодарен за това.

— Погледни ме, Грейс — каза той и отново проникна дълбоко в нея. — Искам да видя очите ти.

Грейс вдигна поглед и видя, че очите му са премрежени. Безмерната му наслада от нейната близост се усещаше в накъсаното му дишане, четеше се по изражението, с което той потъваше в нея, само за да се отдръпне отново миг по-късно.

Грейс чувстваше как мускулите на корема му ту се свиваха, ту се разпускаха и като повдигна бедра нагоре, тя се сля с неговия поривист ритъм, тласък след тласък. Никога не бе вярвала, че може да изпита нещо подобно на екстаза, с който той я изпълваше, когато се плъзваше между бедрата й, докато в същото време я целуваше страстно.

А когато не можеше да издържа повече, хиляди спазми на върховна наслада разтърсиха тялото й.

— О, Джулиън! — изкрещя тя, а гръбнакът й се изви в дъга. — О, да!

Той потъна в нея чак до основата си и замръзна така, обгърнат от пулсиращата й мекота.

Когато Грейс отвори очи, първото, което видя, бе дяволитата му усмивка и прекрасните му трапчинки.

— Хареса ти, нали? — попита той и завъртя бедра, дарявайки я с една разтърсваща милувка дълбоко в нея.

Грейс трябваше да повика на помощ цялата си сила, за да не простене.

— Биваше.

— Биваше? — повтори Джулиън през смях. — Явно ще трябва да опитам отново.

И той я претърколи, внимателно, за да не излезе случайно от нея.

Грейс изстена, когато се озова отгоре му, а Джулиън протегна ръка и дръпна панделката в средата на нощничката й. Тънкият плат се отвори, разкривайки гърдите й.

Неподправеният екстаз, изписал се по лицето му, бе по-прекрасен дори от усещането на мъжествеността му вътре в нея. Грейс се усмихна и леко се надигна, а после се отпусна върху него, поемайки го още по-дълбоко в себе си.

— Харесва ти, нали? — попита тя, усетила го да потръпва под нея.

— Биваше — отвърна той, ала дрезгавият му накъсан глас говореше друго.

Грейс се разсмя, а Джулиън повдигна бедра, навлизайки дълбоко в нея.

Грейс изстена от удоволствие, когато гладката му твърдост я изпълни. Искаше още. Искаше да види лицето му, когато той достигнеше върха. Искаше да почувства, че го е дарила с онова, което не бе изпитвал от хилядолетия насам.

— Знаеш ли, ако не забавим темпото, докато съмне и двамата ще сме капнали — каза той.

— Няма значение.

— Може да боли мъничко.

Тя го погали с тялото си.

— Е, и?

— В такъв случай… — Джулиън плъзна ръце по корема й, през влажните й къдрици, докато не откри онова, което се криеше под тях.

Грейс прехапа устни, когато пръстите му се заиграха с нея, в съвършен синхрон с ритъма на бедрата му. Все по-бързо и по-бързо, по-настойчиво и по-дълбоко.

Джулиън сложи ръце на кръста й, помагайки й да не изостане от трескавото му темпо. Копнееше да може да се отдръпне от нея достатъчно дълго, за да й покаже още няколко пози. Ала само това им бе позволено…

… засега.

Но настъпеше ли утрото…

Джулиън се усмихна само при мисълта за това. Настъпеше ли утрото, Грейс щеше да научи някои съвсем нови неща, които можеха да се правят с бита сметана.

Грейс изгуби представа за времето, докато двамата се галеха един друг, щастливи, че са заедно. Струваше й се, че стаята се върти около нея, докато се отдаваше на изкусното му докосване и на любовта си към него.

Пот обливаше и двамата, ала продължаваха да се наслаждават един на друг, опивайки се от страстта, която най-сетне можеха да споделят.

Този път, когато свърши, Грейс се изпъна върху него.

Смехът му отекна в тялото й, докато той прокарваше ръце по гърба й, по бедрата, по краката й.

Грейс потрепери.

Джулиън не можеше да се насити на усещането от голото й тяло върху неговото. Гърдите й бяха плътно притиснати в неговите.

— Мога да остана така завинаги — промълви той; любовта му към нея изпълваше цялото му същество.

— И аз.

Той обви ръце около нея и я задържа така. Милувките й се забавиха, дишането й постепенно се успокои.

Само след няколко минути Грейс спеше дълбоко.

Джулиън я целуна по косата, като внимаваше да остане вътре в нея, и се усмихна.

— Лека нощ, любима Грейс — прошепна той. — До утрото остава още много време.

Когато Грейс се събуди, първото, което почувства, бе нещо топло и голямо дълбоко в себе си. Размърда се и усети, че две ръце, силни като стомана, я държат здраво.

— Внимавай — каза Джулиън. — Не бива да излизам от теб.

— Заспах ли? — ахна тя, изумена, че е могла да го стори.

— Всичко е наред. Нищо не си пропуснала.

— Така ли? — попита тя и размърда бедра, погалвайки го с тялото си.

Джулиън се разсмя.

— Е, добре де, май пропусна едно-две неща.

Грейс изви глава назад, за да го погледне, и прокара ръка по едва наболата брада, която покриваше бузата му.

Когато проследи очертанията на устните му, той я гризна закачливо по пръста, а после изведнъж се надигна и седна, така че Грейс се озова в скута му.

— Ммм, приятно — каза тя и обви крака около кръста му.

— Аха — съгласи се той, поклащайки бедра напред-назад, и като се наведе, взе едното й зърно в устата си. Езикът му започна да описва кръгове около него, отново и отново, докато накрая духна върху нежната кожа и топлият му дъх изпрати ледени тръпки по гръбнака й.

След това се зае с другата й гърда. Грейс притисна главата му към себе си, наслаждавайки се на допира му. И тогава видя, че небето навън е започнало да просветлява.

— Джулиън! — ахна тя. — Всеки миг ще съмне.

— Знам — каза той и я положи върху леглото.

Грейс вдигна очи към него, докато той се намести отгоре й, без да прекъсва тласъците на бедрата си.

Джулиън се загледа в нея с удивление, мислейки си за топлината й, за нейната любов. Тя се бе докоснала до него така, както не бе и подозирал, че е възможно. Както никой друг дотогава, тя бе докоснала сърцето му.

Внезапно Джулиън почувства, че иска още. Копнеещ отчаяно за нея, той ускори ритъма на бедрата си.

Трябваше да получи повече от нея.

Грейс обви ръце около него и зарови лице в рамото му, когато тласъците му зачестиха. Ставаха все по-силни и по-бързи, докато накрая Грейс не можеше да си поеме дъх от неистовия им ритъм.

Пот обля и двамата. Грейс прокара език по врата му и той изстена от удоволствие, без да спира да я изпълва, отново и отново, докато тя не можеше да издържа повече.

Разтърсена от мощен, неудържим оргазъм, тя заби зъби в рамото му и се отпусна върху леглото, ала Джулиън все така отказваше да забави темпото си.

Грейс улови лицето му в шепи, така че по-добре да вижда насладата му.

Джулиън прехапа долната си устна и още повече засили тласъците си, все по-навътре и по-навътре.

И тъкмо когато първите лъчи на слънцето нахлуха през прозореца, от гърдите на Джулиън се изтръгна гърлено ръмжене и той затвори очи.

Последва един мощен, дълбок тласък и Грейс усети бурния спазъм, разтърсил тялото му, когато той се изля в нея.

Джулиън не можеше да диша, напълно замаян от върховното блаженство, което го заля. Целият трепереше от силата на оргазма си. Тялото го болеше, ала въпреки това никога не бе изпитвал по-огромно удоволствие. Беше напълно изнемощял от нощта. От нейния допир.

А проклятието беше развалено.

Той вдигна глава и видя, че Грейс му се усмихва.

— Успяхме ли? — попита тя.

Преди да може да отговори, Джулиън почувства пареща болка в ръката. Той изсъска и рязко се отдръпна от Грейс, покривайки изгореното място с другата си ръка.

— Какво има?

Пред изумените очи на Грейс, ръката на Джулиън бе обгърната от оранжево сияние, а когато той свали пръсти, древногръцките думи ги нямаше.

— Всичко свърши — ахна Грейс. — Успяхме!

Усмивката на Джулиън се стопи.

— Не — каза той и я помилва по бузата. — Ти успя.

Смеейки се щастливо, Грейс се хвърли в прегръдките му. Джулиън я притисна до гърдите си и те се обсипаха с целувки.

Всичко бе свършило!

Той беше свободен. Най-сетне, след цялото това време, той отново бе смъртен.

И го дължеше единствено на Грейс. Именно нейната вяра и нейната сила му бяха помогнали да издържи.

Тя го бе спасила.

Смеейки се, тя го дръпна върху леглото.

Ала облекчението й не трая дълго.

Ново, още по-ярко сияние озари стаята и смехът й начаса секна. Усетила бе злонамереното присъствие още преди Джулиън да се сепне в обятията й.

Той се надигна и я отмести назад, заставайки между нея и красивия мъж, който се бе появил до леглото.

Грейс преглътна с усилие при вида на високия, тъмнокос мъж, който се взираше в тях с такава ненавист, сякаш се канеше да ги убие на място.

— Ти, жалко копеле! — изръмжа той. — Как дръзваш да търсиш свободата си!

И тогава Грейс разбра. Това беше Приап.

— Откажи се, Приап — в гласа на Джулиън прозвуча заплашителна нотка. — Всичко свърши.

Приап изсумтя.

— Осмеляваш се да ми нареждаш? За кого се мислиш, простосмъртни!

Зла усмивка пробяга по устните на Джулиън.

— Аз съм Джулиън Македонски, син на Диокъл Спартански и богинята Афродита. Герой на Гърция, Македония, Тива, Пенджаб и Конджара. Известен като Август Юлий Пунитор сред враговете ми, които трепереха в мое присъствие. А ти, братко мой, си един второстепенен бог, който не означаваше нищо за гърците и съвсем малко за римляните.

Лицето на Приап се разкриви от необуздана ярост.

— Време е да научиш къде ти е мястото, малки братко. Ти ми отне жената, която щеше да ми роди синове, та името ми да бъде продължено. Сега аз ще сторя същото.

Джулиън се нахвърли отгоре му, ала беше твърде късно. От Приап и Грейс нямаше и следа.

В един момент Грейс беше в спалнята си, гола и с Джулиън, а в следващия лежеше върху кръгло легло в стая, която приличаше на шатра в нечий харем. Беше покрита с червена копринена наметка, толкова мека, че сякаш по тялото й се стичаше вода.

Опита се да стане, ала установи, че не може да помръдне. Ужасена, тя отвори уста, за да изкрещи.

— Не се хаби — каза Приап и обходи тялото й с жаден поглед. След това се покатери върху леглото и коленичи до нея. — Не можеш да направиш нищо, ако аз не ти наредя.

И той прокара студен пръст по бузата й.

— Разбирам защо Джулиън те желае. В погледа ти гори огън. Интелигентност. Смелост. Жалко, че не си се родила в Древен Рим. Можеше да ми родиш пълководци, които да застанат начело на моите войски.

Той въздъхна и плъзна ръка по шията й.

— Ала такава е била волята на мойрите. Явно ще трябва да се примиря с това да те използвам, докато не ми омръзнеш. Ако дотогава задоволяваш нуждите ми, може и да те оставя да се върнеш при Джулиън. Разбира се, при условие че той все още те иска, след като децата, които ще ми родиш, разтегнат тялото ти.

Гладът, който гореше в очите му, накара Грейс да потрепери. Как можеше да е толкова себичен! Толкова тщеславен. Ужасена, тя се опита да говори, ала той не й позволи.

Мили Боже, той имаше пълна власт над нея!

Сякаш побутната от нечия невидима ръка, Грейс се облегна върху възглавниците зад себе си, а Приап свали робата си.

Очите на Грейс се разшириха при вида на ерекцията му. Заля я нова вълна на страх.

— Вече може да говориш — каза той и се наведе към нея.

— Защо искаш да причиниш това на Джулиън?

Очите на Приап потъмняха от гняв.

— Защо? Нали го чу! Неговото име бе почитано надлъж и нашир, а моето рядко се изричаше на глас, даже в храмовете на майка ми. Така е и до днес — моето име отдавна е потънало в забвение, а легендата за неговите подвизи е жива и до ден-днешен, макар че аз съм бог, а той е едно презряно копеле, недостойно да живее на Олимп.

— Не я докосвай, жалко нищожество. Не си достоен дори обувките й да избършеш!

Гласът на Джулиън накара сърцето на Грейс да забие от радост. Тя повдигна глава от възглавниците и го видя да стои насред стаята. Само по дънки, той стискаше меча и щита си в ръце.

— Но как? — възнегодува Приап и скочи от леглото.

Зла усмивка пробяга по лицето на Джулиън.

— Проклятието е развалено. Силите ми се завръщат. Вече мога да открия и призова всеки от вас.

— Не! — изкрещя Приап и в миг доспехи покриха тялото му.

Грейс опита да се съпротивлява срещу силата, която не й позволяваше да помръдне, докато Приап, грабнал меча и щита, които висяха над главата й, се нахвърли върху Джулиън.

Като омагьосана, Грейс гледаше как брат се бие с брата.

Никога досега не бе виждала подобно нещо. Като в някакъв изящен, ала смъртоносен танц, Джулиън отбиваше страховитите удари на Приап и на свой ред замахваше. Двубоят бе толкова ожесточен, че подът и леглото започнаха да се тресат.

Нищо чудно, че името на Джулиън се бе превърнало в легенда.

Ала след няколко минути той се олюля и свали щита си.

— Какво има? — ехидно подхвърли Приап и използва своя щит, за да го оттласне назад. — О, забравих. Проклятието може и да е вдигнато, ала ти все още си твърде изтощен. Ще са ти необходими дни, докато напълно възвърнеш силите си.

Джулиън тръсна глава и отново вдигна щита си.

— Нямам нужда от цялата си сила, за да те надвия.

— Дръзки думи, братко — изсмя се Приап и стовари меча си върху щита му.

Двамата отново се вкопчиха в битка и Грейс затаи дъх.

И тогава, тъкмо когато бе сигурна, че Джулиън ще победи, Приап го подлъга да замахне твърде силно и начаса заби меча си в незащитения стомах на Джулиън.

— Не! — изпищя Грейс, когато Джулиън изпусна оръжието си. С изкривено от изумление лице, той залитна и се опита да отстъпи назад, ала не можа да стигне далеч с меча на Приап, потънал дълбоко в тялото му.

— Отново си смъртен — изсмя се Приап подигравателно и завъртя острието в раната.

После вдигна крак и с все сила изрита брат си назад.

Джулиън се олюля и рухна на земята. Щитът се изплъзна между пръстите му и издрънча на пода.

Ухилен широко, Приап застана над него.

— Може и да си неуязвим за оръжията на простосмъртните, ала тези на боговете със сигурност могат да те убият.

Невидимата сила, която сковаваше Грейс, я пусна и тя се хвърли към мястото, където лежеше Джулиън, облян в кръв. Дишането му бе накъсано и плитко, тялото му потръпваше конвулсивно. Грейс с ужас видя грозната рана, зейнала върху голия му корем.

— Не! — изхлипа тя неудържимо и взе главата му в скута си.

— Скъпата ми Грейс — с усилие изрече той и вдигна окървавена ръка, за да я помилва по бузата.

Грейс избърса кръвта, която се процеждаше от устните му.

— Не ме оставяй, Джулиън!

Той потръпна от болка и отпусна ръка, борейки се за въздух.

— Не плачи за мен, Грейс. Не го заслужавам.

— Как може да го кажеш!

Джулиън поклати глава и взе ръката й в своята.

— Ти си моето спасение, Грейс. Без теб никога нямаше да позная любовта — той преглътна мъчително и сложи ръката й върху сърцето си. — И никога нямаше отново да открия себе си.

Грейс видя как светлината в очите му гасне.

— Не! — изкрещя тя и притисна главата му до гърдите си. — Не, не, не! Не може да умреш! Не и по този начин! Чуваш ли ме, Джулиън! Не ме оставяй! Моля те, не си отивай! Моля те!

Раздирана от нечовешка болка, тя ридаеше със сълзи, които извираха от дъното на душата й.

— Не!

Отчаян писък разтърси стаята и накара Приап да пребледнее.

Отекна гръм, лумна ослепителна бяла светлина и Афродита изникна пред Грейс. С неописуема агония тя сведе поглед към студеното, бледо лице на Джулиън.

Когато вдигна очи към Приап, в тях се четеше изумление и ярост.

— Какво си сторил? — попита тя.

— Беше честен двубой, майко. Аз или той. Нямах избор.

От устните на Афродита се откъсна вик на болка, дошъл от дълбините на душата й.

— Навлякох си гнева на Зевс и на Мойрите, за да му дам свободата. За кого, в името на Хадес, се мислиш, че си позволяваш подобно нещо! — Афродита го гледаше така, сякаш й се повдигаше от него. — Та той беше твой брат!

— Може да е бил твой незаконороден син, ала никога не ми е бил брат.

Афродита изкрещя от гняв.

— Как се осмеляваш!

Тя отново се обърна към Джулиън и Грейс видя болката върху лицето й.

— Скъпият ми Джулиън! — изхлипа тя. — Не трябваше да им позволявам да ти сторят зло. О, небеса! Какво направих с моята себичност! Изоставих те, когато трябваше да се грижа за теб.

И тя се свлече на колене до него.

— О, я стига, майко — обади се Приап, сякаш болката на майка му го отегчаваше. — Джулиън знаеше онова, което всички ние знаем открай време. Ти мислиш единствено за себе си и за това какво ние би трябвало да сторим за теб. Такава си. За разлика от Джулиън, останалите от нас още преди хилядолетия свикнахме с това.

Думите му изобщо не се поправиха на Афродита. Лицето й се вкамени и тя се изправи с цялото изящно достойнство, което можеше да се очаква от една богиня.

— Каза, че е било справедлив двубой, нали? — каза тя и повдигна вежди. — Е, защо не опитаме пак? Танатос още не е прибрал душата на Джулиън, така че не е твърде късно той да бъде спасен. Всичко, което трябва да сторя, е да накарам сърцето му да забие отново.

Грейс усети как по тялото на Джулиън се разлива топлина.

Отдръпна се назад и пред очите й той бе обгърнат от златна аура, която в миг изцели грозната рана на стомаха му. Дънките му бавно се стопиха и на тяхно място се появиха обувки и златни доспехи, така че много скоро Джулиън бе облечен в древна броня и дреха от тъмночервена кожа и плат. Тъмнокафяви кожени ленти опасваха предмишниците му.

Синкавият оттенък изчезна от лицето му.

Изведнъж той си пое дъх, който разтърси цялото му тяло, и отвори очи. Погледна към Грейс и усмивката, с която я дари, я сгря до дъното на душата.

Грейс прехапа устни, неспособна да сдържи огромната радост, която я изпълни. Той беше жив!

— Какво, в името на Хадес… — изрева Приап.

Една чернокоса жена се появи над тях, реейки се грациозно във въздуха.

— Както каза майка ти — обърна се тя към Приап, измервайки го с гневен поглед, — време е за вашия справедлив двубой. Всъщност — крайно време беше. И този път Александрия я няма, за да попречи на Джулиън да получи разплата.

— Какво? — намеси се Афродита. — Какво се опитваш да кажеш, Атина?

— Казвам, че в страха си от Джулиън, Приап нарочно я изпрати да отвлече вниманието му, за да има той време да избяга от храма ти.

По изражението на Приап Грейс разбра, че това е самата истина.

— Атина, ти, вероломна кучко! — процеди той, изкривил устни в яростна гримаса. — Открай време го коткаш!

Атина се изсмя и се спусна до Афродита.

— Сякаш някой някога е глезил Джулиън! Именно затова той стана най-добрият воин, който Спарта някога е имала. И именно затова сега ще ти срита задника.

Джулиън се изправи на крака и Грейс усети, че я побиват тръпки при вида на суровото му изражение.

Афродита пристъпи между него и Приап и когато погледна към Джулиън, в очите й припламна неприкрита гордост.

— Днес за втори път ти дадох живот, Джулиън. Съжалявам, че първия път не бях майката, от която се нуждаеше. Не можеш дори да си представиш колко ми се иска да можех да променя това. Ала единственото, което мога да сторя сега, е да ти дам любовта си и своята благословия.

И като погледна към Приап, добави:

— А сега върви и му сритай разглезения задник.

— Майко! — изхленчи Приап.

Джулиън насочи вниманието си към него и пристъпи напред, въртейки сръчно меча.

— Готов ли си?

Приап се нахвърли отгоре му без предупреждение. Не че това имаше някакво значение.

Грейс ги зяпна с отворена уста. Ако преди бе мислила Джулиън за опитен боец, то бе нищо в сравнение с начина, по който се биеше сега.

Грейс никога не би повярвала, че някой може да се движи с подобна пъргавост и бързина.

Атина се приближи до нея.

— Хубава рокля — отбеляза тя, прокарвайки ръка по копринената наметка.

Грейс я изгледа невярващо.

— Те се бият на живот и смърт, а ти се възхищаваш на дрехите ми?

Атина се разсмя.

— Повярвай ми, аз знам как да избирам своите пълководци. Приап е обречен.

Грейс насочи вниманието си към двамата мъже в същия миг, в който щитът на Джулиън се стовари върху тялото на Приап. Той залитна назад и Джулиън заби меча си дълбоко в корема му.

— Дано изгниеш в Тартар, нищожно копеле! — процеди той, когато тялото на брат му се разпадна на безброй миниатюрни светлинки.

Грейс се втурна към него.

Джулиън захвърли оръжията си настрани, сграбчи я в прегръдките си и я завъртя.

— Ти си жив! Нали? — поиска да се увери тя.

— Жив съм.

Грейс се отпусна в обятията му и той бавно я свали надолу, така че да може да впие устни в нейните, а доспехите му милваха всеки сантиметър от тялото й.

Някой в стаята се прокашля.

— Прощавай, Джулиън — проговори Атина, когато видя, че той няма намерение да пусне Грейс. — Предстои ти да направиш избор. Искаш ли да те изпратя у дома или не?

Грейс потрепери.

Джулиън сведе очи към нея и я погледна изпитателно, а после нежно прокара ръка по бузата й, наслаждавайки се на допира на кожата й.

— През всички столетия на живота ми съм познал един-единствен дом.

Грейс прехапа устни, очите й плувнаха в сълзи. Щеше да я изостави. Мили Боже, дано само успееше някак да преживее болката от загубата му.

Джулиън се наведе и я целуна по челото.

— И той е при Грейс — каза той в косата й. — Стига тя да ме иска.

Облекчението я заля с такава мощ, че й се прииска да крещи и да се смее едновременно, ала най-много от всичко жадуваше завинаги да остане в прегръдките му.

— Хм — каза тя с престорена нехайност. — И аз не знам, Джулиън. Ти заемаш повече от половината легло. А и тези отвратителни боксерки, които носиш. Как я мислиш тази? Ако се върнеш с мен, те ще трябва да изхвърчат. И никакви дънки нощем — ужасно ми жулят краката.

Джулиън се засмя.

— Не се тревожи. За онова, което съм намислил, голотата е най-подходяща.

Грейс също се разсмя и той взе лицето й в шепи.

Когато се опита да я целуне, тя дяволито се дръпна.

— Между другото, това твоите доспехи ли са?

Джулиън сбърчи вежди.

— Да, или поне някога бяха мои.

— Може ли да ги задържим?

— Стига да искаш. Защо?

— Защото, бейби — отвърна Грейс и плъзна поглед по страхотното му тяло, — в тях изглеждаш адски секси. Само те са достатъчни, за да ти осигурят секс по пет-шест пъти на ден.

Атина и Афродита се разсмяха.

Лумна ярка светлина и те се озоваха обратно в спалнята на Грейс, в абсолютно същия вид, както преди появата на Приап.

— Хей! — престорено раздразнено каза Грейс. — Къде са доспехите?

Те начаса се появиха в ъгъла, заедно с шлема, меча и шита му.

— Доволна ли си сега? — попита Джулиън и я притегли върху гърдите си.

— Повече, отколкото думите могат да опишат.

Джулиън повдигна глава и я дари с целувка, която я разтърси до пръстите на краката. Грейс простена от топлината на устните му. От усещането на тялото му под нейното.

Никога нямаше да го пусне.

— Между другото…

Джулиън изсумтя и като откъсна устни от Грейс, побърза да метне един чаршаф върху двамата.

Грейс го придърпа чак до брадичката си.

— Атина! — подразнено каза Джулиън. — Непрекъснато ли смяташ да ни прекъсваш?

Без капка смущение, Атина се приближи до леглото. В ръцете си държеше голяма златна кутия.

— Забравих нещо.

— Какво? — недоволно попитаха Джулиън и Грейс в един глас.

Преди тя да успее да отговори, в стаята се появи Афродита.

— Аз ще се погрижа — каза тя на Атина и взе кутията от ръцете й.

Атина изчезна, а Афродита постави кутията до Джулиън и я отвори.

— Щом ще оставаш, ще имаш нужда от няколко неща. Акт за раждане, паспорт, зелена карта…

Афродита се намръщи.

— Не, почакай. Това няма да ти трябва — при тези думи тя погледна към Грейс. — Нали?

— Точно така, госпожо.

Афродита се усмихна, а зелената карта се изпари.

— Тук има и шофьорска книжка, но ако ми позволиш да ти дам един майчински съвет, лично аз бих оставила шофирането на Грейс. Не се засягай, ама теб хич не те бива — Афродита въздъхна. — Жалко, че нямахме бог за това, но какво да се прави.

С тези думи тя затвори кутията и им я подаде.

— Ето, по-късно може да прегледате какво има вътре.

И понечи да си тръгне, ала Джулиън я улови за ръката.

— Благодаря ти, майко. За всичко.

С плувнали в сълзи очи, Афродита го помилва по ръката.

— Толкова съжалявам, че не научих навреме за децата ти, за да мога да ги спася. Нямаш представа как скърбя, че разбрах чак след като те вече бяха отишли при Танатос.

Джулиън нежно стисна ръката й.

— Ще ме потърсиш, ако имаш нужда от нещо, нали? — попита тя.

— Ще го правя дори когато не ми трябва нищо.

Афродита поднесе ръката му към устните си и я целуна, като местеше поглед между Джулиън и Грейс.

— Искам шест внучета. Най-малко.

— Хей! — каза Грейс, измъквайки една диплома от кутията. — Дали сте му докторска степен по древна история? От Харвард?

Афродита кимна.

— Вътре има и една по древни езици и култура — при тези думи тя погледна към Джулиън. — Не бях сигурна с какво искаш да се занимаваш, затова ще те оставя сам да избереш.

— Наистина ли можем да ги използваме? — попита Грейс.

— Абсолютно. Ако поровиш още малко, ще откриеш академични справки.

Грейс ги намери и бързо ги прегледа.

— Хей, не е честно! Тук има само отлични оценки.

— Разбира се! — възмути се Афродита. — Моят син не върши нищо посредствено.

Тя се усмихна.

— Не си губих времето с брачно свидетелство. Реших, че ще предпочетете сами да се погрижите за това. А щом Джулиън си избере фамилия, тя автоматично ще се появи върху документите в кутията.

Афродита разрови купчинката листа и извади малка спестовна книжка.

— Между другото, обърнах парите, които притежаваше в Македония, в съвременна валута.

Грейс отвори книжката и ахна.

— Мили Боже! Та ти си неприлично богат!

Джулиън се разсмя.

— Нали ти казах, че ме биваше в битките.

Афродита протегна ръка и книгата, която толкова дълго бе държала Джулиън като пленник между кориците си, изникна от нищото.

— Реших, че сигурно ще искаш да я прибереш на сигурно място. Джулиън зяпна.

— Даваш ми власт над Приап?

Афродита сви рамене.

— Той те уби. Не мога да допусна да му се размине безнаказано. Все някога ще му върна свободата. Ако е послушен.

На Грейс почти й дожаля за Приап.

Почти.

Афродита се наведе и целуна Джулиън по бузата.

— Винаги съм те обичала. Просто не знаех как да го покажа.

Джулиън кимна.

— Предполагам, че така става, когато майка ти е богиня. Не можеш да очакваш празненства за рождения ден и домашно приготвени гозби.

— Вярно е, но пък в замяна ти дадох други дарове, които приятелката ти май доста харесва.

— И като заговорихме за това — намеси се Грейс, осенена от внезапна мисъл. — Можем ли да обуздаем онзи дар, който привлича жените като магнит?

Афродита я погледна развеселено.

— Дете, я го виж! Коя жена с всичкия си не би поискала да го има в леглото си? Ще трябва да ги ослепя до една или пък да направя него дебел и плешив.

— Няма нужда. Все някак ще се справя.

— Така си и помислих.

И с тези думи Афродита изчезна.

Джулиън обви ръце около раменете на Грейс и отново я притегли към себе си.

— Боли ли те от тази нощ?

— Не, защо?

— Защото възнамерявам да правим любов цял ден.

Грейс го гризна по брадичката.

— Ммм, звучи страхотно.

Той я целуна, ала изведнъж се отдръпна.

— Почакай малко.

Грейс сбърчи чело, когато той стана от леглото с книгата в ръка, изхвърли я в коридора и затвори вратата.

— Какво беше това? — попита Грейс.

Джулиън се върна до леглото с типичната си ленива походка, която разпали огън в тялото на Грейс и я остави без дъх. Той се покатери в леглото като гъвкав, гол звяр и прокара сладострастен поглед по нея.

— Докато е вътре, Приап чува всичко, което казваме. А лично аз не държа да ме слуша, докато правя това.

Грейс ахна, когато той я обърна на една страна.

— Нито пък това — с тези думи Джулиън пъхна ръка между бедрата й и започна да я измъчва безмилостно с чувствения си допир, като в същото време се долепи до гърба й. — А най-вече не искам да чуе това.

И той зарови лице в шията й, като в същото време разтвори краката й с една ръка и потъна дълбоко в нея.

Грейс простена от удоволствие.

— Чаках те цели две хилядолетия, Грейс Алекзандър — прошепна той в ухото й. — И ти си заслужаваш всяка една секунда.