Джон Конъли
Черният ангел (8)

Глава седма

Вървях по уличката към края й и се опитвах да разпозная онова особено усещане, което получавах, докато гледах в прозорците. Изпитах нещо подобно още в мига, когато застанахме край колата на Джи Мак. Сетивата ми подаваха определен сигнал: някой те наблюдава. Само че така и не успях да забележа никакви видими следи от чуждо присъствие. Наоколо се редяха стари къщи от кафяв камък, складове, порутени жилища и във всяка една от тях би могло да има стаен наблюдател, може би чисто и просто любопитен местен човек, може би някоя проститутка с клиента си на път към тукашен апартамент за по-луксозно обслужване. Видели някакви мъже да измъкват друг мъж от кола и се спрели да погледат поредната нощна разправа. Само че такъв тип хора не биха имали толкова особено излъчване, нито биха си губили времето. За тях то е пари, женската плът — не търпящо отлагане удоволствие.

Но когато Ейнджъл и Луис поведоха Джи Мак, а аз огледах прозорците за сетен път, тогава усещането се промени и превърна в отдавна познатия ми бодеж ниско в основата на тила. Стар сигнал за опасност, за болка, за скверна, недобра вест. Усещах смут, може би изненада и раздвижване в нощта, като от далечен взрив, чиято ударна вълна сега бавно, но упорито се разпространява към мен. Сякаш голяма сила се движи към мен, тогава в съзнанието ми възникна и странен образ — въздухът блесна и затрептя в сияен кръг, който се разтваря и насочва към мен, а по пътя си гори безмилостно — изпепелявайки всичко, що му се изпречи. Сетне видението се разсея, но вниманието ми само се насочи към определен прозорец. Беше на четвъртия етаж на стара, градена с кафеникав камък къща, току до противопожарен изход, водещ към ръждиво, запуснато метално стълбище. Прозорецът тъмнееше, но за миг ми се стори, че различавам движение по стъклото, черна сянка, която внезапно посивя в центъра.

* * *

В съзнанието ми нахлуват отдавна забравени неща, смътни спомени, еднакво чужди, но и познати, завладяват ме, още нещо напира да излезе дълбоко вътре от мен. Усещам ги там, пъплят като червеи под заледена земя, като паразити под кожата, отчаяно се опитват да намерят пътя навън, да познаят живителната сила на светлината. Чувам ужасен рев и грохот, сякаш множество гласове вият в спонтанно единна ярост и болка, в отчаяние и безумие, в гневен протест. Виждам падащи в агония силуети, сгромолясващи се от огромна висота, въртят, извиват се в провала и черен мрак, мощните им крясъци се извисяват и глъхнат, сетне чезнат в тъмата надолу. И аз съм сред тях, разлюлян и разбит, сред блъскащите се в мен братя, сред махащи в ужас ръце и крака, сред техните удари и разпарящи плътта нокти в отчаяни опити да спрат падението. Страх трепти в мен, разкъсва ме и ме убива, страх и разкаяние. Но повече от всичко в мен гори страховито усещане за непоправима загуба. Съзнавам, че ми е отнето нещо неизмеримо, свещено скъпо и никога вече няма да ми бъде дадено.

А ние горим. Изгаряме в пламъци.

* * *

И тогава това полузабравено, може би полувъобразено минало, тези фантазии на напрегнатия ми мозък се сляха с реалната загуба, а болката ме върна към смъртта на съпругата и дъщеря ми, към ужасната пустота, която оставиха в мен, след като си отидоха завинаги. И все пак парливата мъка, завладяла ме в нощта, когато ми ги отнеха, самоунищожителната скръб, която последва, изглеждаха слаби в сравнение с това току-що забушувало в мен чувство. Стъпките на приятелите ми постепенно се отдалечаваха и заглъхваха, протестите на човека, който водеха помежду себе си — също. Оставаше далечният рев, пустотата, мимолетната фигура зад прозоречното стъкло, сякаш протегнала към мен ръце. Нещо хладно докосна бузата ми, напомняше нежелана милувка на някога обичан, но сетне отхвърлен човек. Отскочих като опарен, но побързах да си кажа, че реакциите ми са преувеличени, дължат се на превъзбуденост. Може би и на игра на въображението ми, което е създало онзи скрит зад прозореца образ. Сетне усетих нещо по-друго. Онази излъчваща се отгоре изненада сякаш мутира в многостранна омраза, помислих, че едва ли някога съм бил така близо до толкова могъща ярост. Поривът да хукна по стълбите нагоре към четвъртия етаж на къщата се стопи мигом, като захапан от ярко слънце сняг. Понечих да хукна, да бягам и да се скрия някъде. Да се превъплътя в нещо друго, нейде далече, далече, да се скрия зад нова самоличност и да се спотайвам, за да не ме намерят.

Те.

Той.

То.

Откъде зная всички тези неща?

И докато се отдалечавах бавно, вървейки по стъпките на Ейнджъл и Луис в посока главните улици, чух глас. Глас, който някога е бил и мой, произнесе думи, които не разбрах. Рече:

Ти си намерен.

Открихме те.

* * *

Настигнах ги бързо, Луис вече седеше на волана на неговия лексъс. Ейнджъл бе отзад с Джи Мак, а той се бе свил и привел, мълчеше намусено и тихо подсмърчаше през счупения си нос. Преди да седна до Луис, извадих белезници от джоба на сакото, закопчах дясната китка на сводника за дръжката на задната лява врата. Направих го по най-неудобния за него начин — притисната към стомаха, ръката минаваше неудобно пред тялото му. Така трудно би създал проблеми на Ейнджъл. Сетне потеглихме за Бруклин. След малко Луис хвърли кос поглед към мен.

— Забави се. Там всичко наред ли беше?

Извърнах се към Джи Мак, но той изглеждаше потънал в собствената си болка и унижение.

— Имах чувството, че някой ни наблюдава — казах му тихо. — Като че ни дебне. В една от къщите на горен етаж определено имаше присъствие.

— Ако е вярно, тогава и долу, на самата улица, е трябвало да има още някой. Мислиш, че са били там заради онзи говньо отзад ли?

— Може би да, но ние сме ги преварили.

— Значи сега знаят за нас?

— Допускам, че са знаели още отпреди. Иначе защо ще вървят след нашия човек? Изглежда са решили да заличават следите.

Луис се загледа в огледалото за задно виждане, но трафикът бе така наситен, че трудно бе да се каже дали ни следят. Всъщност едва ли имаше голямо значение. Логиката говореше, че е така, а ние трябваше просто да изчакаме развитието на нещата.

— Хей, мисля си, че имаш да ни казваш още неща — обърнах се към Джи Мак.

— Онзи човек в синьо дойде, плати ми, рече да не задавам въпроси, защото… Това е всичко, което зная по въпроса.

— А те как възнамеряваха да се доберат до нея?

— Нали обяснявам — каза, че нямало нужда да зная.

— Ти за твоите момичета си използвал професионален гарант на име Еди Тейджър.

— Мамка му, не е така. Ченгетата в повечето случаи налагат глоби и наказания. Стигне ли до сериозна беля, говоря с жените, увещавам, уреждам си ги някак сам. Нямам благотворителни пари да плащам на гаранти.

— На бас се ловя, че най-щедро им даваш „заеми“, а те после ти ги връщат с лихви, а? Влизаш им в положението, нали?

— Такъв си е бизнесът. Нищо не е безплатно на този свят.

— А когато арестуваха Алис, какво направи?

Премълча. Зашлевих го веднъж силно през раненото лице.

— Отговаряй!

— Обадих се на онзи номер, дето ми дадоха.

— Мобилен?

— Да.

— Пазиш ли номера?

— Помня го, пич.

По устните му бе избила кръв. Плюеше я на пода, изкашля се и каза номера цифра по цифра. Извадих моя телефон, въведох го, а за всеки случай си го записах и в тефтерчето. Знаех, че едва ли ще ни доведе до сериозна следа. Онези очевидно не бяха леваци, значи отдавна са изхвърлили телефона. Веднага щом са се докопали до момичето.

— Алис къде си държеше личните вещи? — попитах отново.

— Разреших й част от тях да остави в моя апартамент: гримове, бельо, такива работи, иначе тя повечето време живееше при Серета. Тя държеше стая на „Уестчестър“. Иначе аз постоянно дрогирана курва не бих държал при другите жени.

Изтърси думата „курва“ и уплашено погледна към Луис. Последният гледаше напред и поне видимо не реагира. Наближавахме мястото, където бях оставил моята кола. Там слязох и с нея потеглих след тях.

* * *

Също както Пойнт, така и Уилямсбърг е бил някога район, заселен с част от най-богатите хора в САЩ с големи домове, имения, частни клубове, бирарии на открито сред китни градини. Там едни до други живели милионерски семейства като Вандербилт и Уитни, строели на воля пищни сгради, басейни, частни пътища, и то недалеч от захарните рафинерии и дестилационните фабрики, корабостроителниците и леярните, така че задуха ли вятърът в погрешна посока, и на богатите им замирисвало.

В началото на миналия век нещата се променили. С построяването на едноименния мост Уилямсбърг престанал да бъде любимото кътче на богаташите. Там нахлули тълпи имигранти — поляци, руснаци, латвийци, италианци, — спасявайки се от пренаселените бордеи на Лоуър Ийст Сайд. Като гъби след дъжд никнели типичните евтини, строени с кафеникав камък къщи и жилищни блокове. Сетне дошли и евреите — през 30-те и 40-те години. Те се заселили главно в Саутсайд, а с тях и другите от сектите, хасидите от Румъния и Унгария, дето все още се събират в квартала североизточно от бруклинската корабостроителница.

Нортсайд бил малко по-различен. По-моден, по-бохемски, първата спирка на влака от Манхатън била на „Бедфорд Авеню“, а това означавало лесно, удобно придвижване, съответно цените на недвижимите имоти скачали често. Въпреки това обаче трябвало е да мине известно време, че районът наистина да стане привлекателен за хората с много пари. А старият му облик и традиции не се предавали, просто не били готови да си отидат току-така. Прочутата нортсайдска аптека на „Бедфорд“ не се отказвала от старото си име „Фармация“, плод-зеленчуковия магазин „При Едуин“ настойчиво продължавал да продава полската бира „Zywiec“, старите неонови реклами упорито си стояли, макар че техниката вървяла напред, а месният пазар запазил прочутото име „Polska-Masama“. Стояли си и старите деликатесни магазини, фризьорските салони, железарският магазин „Майкс Нортстар“. Появили се и нови, като малкото кафене на име „Редс“, дето продавало използвани книги и алтернативни списания, а старите стълбове с уличните фенери били все така нашарени с обяви за квартири и тавански помещения за художнически ателиета.

Завих вдясно на Десета, тъкмо при ресторант-бирхалето „Реймъндс“. Старата дървена табела с бутилката бира и плешката месо си висеше все така над вратата. Една пресечка по-нататък минах край голяма складова сграда, все още носеща белезите на бивша пивоварна, защото тъкмо тук някога е било сърцето на нюйоркската бирена промишленост. Зданието бе пететажно, здраво нашарено с графити от всякакъв вид и калибър. По средата на източната фасада минаваше противопожарна стълба, а под прозорците на най-горния етаж висеше надпис: „Живееш ли тук, значи вече си у дома.“ Някой бе зачертал „у дома“ и бе написал „поляк“. Отдолу имаше и телефонен номер. Прозорците бяха тъмни. Видях, че Луис направи пълна обиколка на карето между двойките успоредни преки, сетне спря на Единайсета. Заковах зад него, слязох. Той бе се извърнал назад, говореше с Джи Мак.

— Сигурен ли си, че е тук? — питаше го точно в мига, когато се наведох към прозореца.

— Да, сигурен съм.

— Излъжеш ли, пак ще те боли.

Джи Мак се опита да устои на Луисовия поглед, но не успя, сведе очи.

— Зная.

Луис се обърна към Ейнджъл.

— Слез. Наглеждайте мястото двамата. Аз момчето тук някъде ще го разтоваря.

Какво можех да кажа? Джи Мак изглеждаше още по-уплашен. И си имаше пълно право.

— Хей, човече, всичко, дето зная, ти го казах… — боязливо протестира той, а гласът му потрепваше, устните също, току ще се разплаче.

Луис не му обърна внимание. Сетне ме погледна и процеди:

— Няма да го убивам, не се бой.

Кимнах.

Ейнджъл излезе от автомобила, внимателно пристъпихме в сенките. Луис потегли с Джи Мак.

Настоящето е много нестабилно, крехко, земята под краката ни тънка и опасна. Под връхната й кора е разположен лабиринтът на миналото, шуплеста структура, цяла мрежа, създадена от слоевете на дни и години. Там лежат заровени спомените, изчакват мига, когато тънкото покритие над тях се пропука и заличи разликите между онова, което е било, и това, което е сега. Има живот там долу, в онзи порест кух свят, а сега Брайтуел му носеше вест за откритието си. Всичко се бе променило, налагаше се да бъдат съставени нови планове. Обади се на най-тайния номер и докато сънният глас му отговаряше, съзря подобието на бяла сламка — Божият знак трептеше в мрака.

— Оказаха се прекалено бързи — рече той. — Хванаха го, сега са в движение. Но излезе нещо много интересно…

* * *

Луис паркира зад магазин за китайска храна — близо до прозорчето за продажби на автомобилисти. Бяха съвсем близо до медицинския център „Удхил“ на Бродуей. Подхвърли на Джи Мак ключето за белезниците, безмълвно изчака онзи да си освободи ръката, сетне отвори вратата и отстъпи, за да го пусне да излезе.

— Лягай по корем.

— Моля те, човече…

— Лягай долу.

Джи Мак падна на колене, огледа се трагично, сетне се изпъна в цял ръст на земята.

— Разпери ръцете и краката.

— Съжалявам… — изхълца Джи Мак, лицето му разкривено от страх. — Повярвай ми, извинявай…

Главата му бе извърната на едната страна, за да може да вижда Луис. Разплака се горко в мига, докато Луис поставяше заглушителя на неголемия резервен пистолет, който винаги носи за подобни случаи.

— Сега ти вярвам, че съжаляваш. Усещам го в гласа ти.

— Моля ти се… — ридаеше Джи Мак, а от устните му течеше примесена с лиги кръв.

— Ето го и последния ти шанс. Всичко ли каза?

— Да, да! Друго не зная. Кълна ти се, човече!

— Ти десняк ли си?

— Какво?

— Питам десняк ли си?

— Да.

— Значи с дясната ръка си ударил онази жена?

— Аз такова… не съм иск…

Луис хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че няма никой, сетне стреля веднъж в дясната длан. Джи Мак изпищя, затупа с ранената ръка по бетонираната алея, сякаш да отхвърли болката. Луис отстъпи назад две крачки, стреля още веднъж в десния му глезен.

Джи Мак заскърца със зъби, притисна чело в бетона, но агонията бе прекалено голяма. Повдигна ранената ръка, опря се с лявата на земята и седна, вперил неистови очи в ранения крак.

— Сега не можеш да отидеш прекалено далеч, в случай че пак ми потрябваш — рече Луис, повдигна пистолета и го насочи в лицето му. — Да знаеш, че извади късмет. Не го забравяй това. И се моли Алис жива да я намеря.

Отпусна пистолета и закрачи към колата.

— Болницата е от отсрещната страна на улицата — рече през рамо, качи се и замина.

* * *

Като изключим пожарникарската стълба, сградата, изглежда, имаше само един-единствен вход-изход и това бе голяма метална врата откъм „Бери“. Нямаше звънци, домофон, нито имена на живеещи.

— Мислиш, че не лъже ли? — попита Ейнджъл току-що завърналия се Луис.

Не посмях да го запитам за Джи Мак.

— Не. Не лъже — отвърна той. — Хайде, отваряй.

Думите бяха отправени към Ейнджъл. А Луис и аз заехме позиции на двата противоположни ъгъла на зданието, за да следим съседните улици и движението, докато Ейнджъл се оправя с бравата. Отне му цели пет минути, което бе ужасно много време за неговите възможности.

— Това старите ключалки са голяма работа — рече той вместо обяснение.

Вмъкнахме се вътре, тихо затворихме след себе си. Първият етаж бе просторно отворено помещение, всъщност цех, където някога са били инсталирани ферментационните съдове с достатъчно добавъчно място за големи метални бирени бъчви и достъп на транспортиращите камиони през високи метални плъзгащи се врати. Тях, разбира се, отдавна ги нямаше, бяха демонтирани, а отворите зазидани с едри промишлени тухли. Асансьор нямаше. Следващите три етажа приличаха на първия — предимно отворени помещения без преградни стени. Тук очевидно не живееше никой.

Най-горният бе доста по-различен. Някой бе направил неуспешен опит да раздели пространството на апартаменти и за целта бяха издигнати стени. Изглеждаше обаче, че по някаква си причина се бе отказал, защото работата бе изоставена почти на средата. Преградни тухлени стени наистина имаше, но повечето нямаха дограма с врати, виждаха се зеещи празни помещения. Изглежда е било планирано да има общо пет или шест апартамента, но напълно бе завършен само един. Поставена му бе врата, зелена на цвят, на нея нямаше надпис или табелка с име, нито каквато и да е друга маркировка, но изглеждаше достатъчно здрава и със сериозни ключалки. Застанах отляво, Ейнджъл и Луис се изтеглиха вдясно. Почуках два пъти, отдръпнах се, залепих гръб на стената встрани. Отговор не се получи. Отново опитах, резултатът бе същият. Оставаха ни две възможности, но нито една от тях не ми харесваше. Да разбием вратата или Ейнджъл да отвори двойната ключалка с инструментариума си на бивш елитен крадец. При което рискуваше някой спотаил се вътре юнак да му пробие главата с куршум.

Избора си го направи той сам. Клекна на коляно пред вратата, удобно разположи комплекта специализирани уреди пред себе си на пода и започна работа. По едно време подаде инструмент на Луис и му показа какво да прави. Работеха максимално тихо, съсредоточено, опитвайки се да бъдат минимална мишена. Вятър работа, имаше ли вътре някой въоръжен, пиши ги… Стори ми се, че мина ужасно много време, но вероятно нямаше дори и цяла минута. Ключалките изщракаха, Ейнджъл внимателно побутна вратата.

Влязохме. Отляво бе разположена кухничка бокс. На плота в картонени съдове седяха останки от купена готова храна. В хладилника намерих сметана, според опаковката имаше годност още цели три дни. Входният коридор водеше до подобие на гостна с голямо канапе, фотьойл, телевизор и видеокасетофон. По-нататък, също вляво, бе спалня — по-малката от общо две. Леглото бе оправено отгоре-отгоре, на стол пред прозореца бяха захвърлени дреха или две, отдолу — чифт боти. Ейнджъл ме прикриваше, докато отварях вратата на дрешника, но там намерих само евтини панталони и ризи на телени закачалки.

В същия миг някой тихичко подсвирна. Луис стоеше в коридора пред втората спалня, леко побутвайки вратата с дулото на пистолета, а тялото му закриваше отвора. Пристъпи встрани, тогава видяхме какво има вътре.

Подобие на свети мощи — или нещо като атрибут от езическо светилище.