Джон Конъли
Черният ангел (20)

Глава деветнайсета

Скоро след срещата със Стъклър вечеряхме с Фил Айзъксън в едно заведение край старото пристанище. Ставаше все по-ясно, че утрешният търг ще се окаже повратна точка в нашата драма: той безсъмнено щеше да привлече всички, които искаха да се сдобият със Седлицката сребърна кутия, включително и Вярващите. А успееше ли да я спечели Стъклър, то това непременно щеше да го противопостави на тях. Исках да присъствам на търга, но когато се обадих да потърся по телефона Клодия Стърн, оказа се, че я няма или просто я криеха. В същото време обаче ме уведомиха, че на продажбата се влизало само с покани и вече било прекалено късно да ме добавят към списъка на поканените. Оставих съобщение за Клодия с молба да ми се обади, но, честно казано, изобщо не разчитах, че ще го направи. Не бе далече от ума, че на клиентите й хич няма да им се хареса, ако тя разреши на едно частно ченге да си вре носа в техните работи. Още повече че това ченге се интересува от бъдещия собственик и местонахождение на един от най-необичайните предмети на пазара през последните години. В същото време, ако имаше човек, който можеше да ми свърши работа, това бе именно Айзъксън. Той бе напълно способен да си осигури достъп до търга на Стърн, при това със сигурност знаеше достатъчно за евентуалните клиенти, за да ми бъде от помощ.

По-рано „При Наташа“ се намираше на „Къмбърланд Авеню“, недалеч от „При Бинтлиф“, а неотдавнашното му преместване на старото пристанище бе едно от сравнително малкото нови събития в нашия град, които изцяло одобрявах. Бяха ми споменавали, че новата му обстановка и подреждане са далеч по-уютни, при това и храната била значително подобрена, което не бе малко постижение, като ви кажа, че там поначало си готвеха отлично. Когато пристигнах, Фил седеше на маса недалеч от дългата тапицирана скамейка край стената по цялата дължина на главната ресторантска зала. Както обичайно, така и днес Айзъксън изглеждаше същият спретнат и елегантен фин човек, все едно изваден от популярна дефиниция за британски университетски дон — дребен, ерудиран мъж с умни очи и бяла брадичка, сако от туид и светли панталони, педантично завързана червена папийонка и бяла риза. Иначе по професия бе юрист, но това ни най-малко не го отдалечаваше от същността на истински преподавател. Партньор беше в портландска фирма с офиси на „Къмбърланд“, а в същото време пописваше и статии на тема изкуство в „Портланд Прес Хералд“. Аз проблем с този вестник никога не съм имал и все пак ми беше чудно, че критик с високо качество като Айзъксън се крие или по-точно губи в страниците му. Фил обичаше да твърди, че във вестника просто са забравили, че той им сътрудничи, а за мен не бе трудно да си представя как някоя сутрин дежурният по новини редактор разгръща изданието и удивено пита:

— Хей, ама ние сме имали художествен критик, а?

Бяхме се запознали на изложба в галерията на Джун Фицпатрик на „Парк“. Джун бе изложила доста оригинална работа на местна художничка на име Сара Крисп. Сара създаваше произведения с удивителна красота, използваше най-вече флора и фауна, взети от живата природа неща — листа, цветя, змийска кожа, птиче перо — подреждайки ги в геометрични фигури и форми. Хрумна ми, че подходът й трябва да има нещо общо с вселенския ред в природата и го казах на глас. Фил се съгласи с мен по принцип и изнесе цяло слово по темата. Речникът му е далеч по-богат от моя, а що се отнася до света на изкуството, е и по-напред. В крайна сметка си купих една от картините на Сара — представляваше кръстовидна форма от птичи яйца върху восък, на червен фон от пресичащи се кръгове.

— Е, браво, браво — рече Фил, когато пристъпвах към масата. — Тъкмо вече мислех, че си намерил по-интересна алтернатива за прекарване на вечерта.

— Опитах се, повярвай ми — отвърнах с усмивка. — Обаче се оказа, че всички интересни хора са вече ангажирани.

В същия миг пристигна келнерката, донесе чаша калифорнийско вино. Помолих я да донесе цялата бутилка, сетне поръчах комплект ориенталски мезета. Разговорихме се за местните клюки, изчаквайки храната да дойде, той ми изтърси и цял куп съвети какво изкуство мога да си купя в Портланд, особено ако спечеля от щатската лотария. Ресторантът постепенно се пълнеше, оглеждах се дискретно. Изчаках, докато седналите на съседните маси се увлякоха в разговор с компаньоните си, чак тогава захванах моята си тема.

— Кажи сега какво би могъл да ми кажеш относно Клодия Стърн и клиентите й? — попитах, докато Фил с удоволствие дояждаше последната скарида от блюдото.

Фил деликатно потри уста със салфетката и отмести чинията.

— Аз нейните търгове в Бостън обичайно не ги отразявам в моята рубрика. Първо да ти кажа, че не ми се иска да развалям апетита или настроението на читателите, описвайки предметите, които понякога се появяват на тях. Второ, не съм убеден, че си заслужават като тема, след като Стърн си подбира клиентите и ги допуска само след като им е дала покани, тоест има някаква особена селективност. Трето, ти по какъв повод се интересуваш точно от нея и нещата, които предлага? Може би във връзка с някой случай?

— Нещо такова. Но можеш да добавиш, че е налице и малко персонален елемент, така да се каже.

Фил се понамести в стола, поглади брадичката си.

— Хм, добре, чакай сега да видя. Фирмата не е стара. Основана е преди десетина години, специализира в изкуство, което бихме могли да наречем езотерично. Да, езотерично. Клодия Стърн е завършила Харвард, има научна степен по антропология. В същото време й сътрудничат кръг експерти, които тя консултира по един или друг повод с цел доказване автентичността на даден предмет. И още нещо важно по принцип — областта на интересите й е едновременно доста широка, но и специализирана. Говоря за манускрипти, човешки останки, най-вече кости, употребени в изпълнения, които някои хора наричат изкуство, още и най-различни книжки, хайде да не ги наричам „еднодневки“, обичайно свързани с библейските апокрифи. За такива има пазар, знаеш.

— Тя наистина ми спомена човешки останки, след като я посетих, но не стигна до нещо по-конкретно.

— Е, ясно, това не е тема, която човек обичайно обсъжда с непознати — рече Фил. — До преди може би десетина години Стърн въртеше неголяма, но пък оживена търговия с т.нар. аборигенски предмети. Това са, да речем, донесени от Африка черепи най-вече, но и други… обичайно наречени украшения. Сега, както ти е известно, появят ли се на търгове, обществеността се мръщи на такива неща. Държавни и други организации и институции също задават въпроси, местните източници, откъдето идват предметите — племената например, — често създават проблеми, искат си ги обратно. По-лека и с по-малко трудности е търговията с европейски костни скулптури, особено когато имат сертификати, че са порядъчно стари, както се досещаш. Та около нейната фирма се вдигна шум в централната преса, когато преди години изнесе на търгове скелетни фигури от полски и унгарски костници. Под фигура тук разбирам например полилей или комплект от полилей със свещници — всичко направено от кости.

— Да помниш кой ги купи тогава?

Фил поклати глава в отрицание.

— Стърн винаги си е била дискретна, че и направо потайна. Фирмата й обслужва тясно специализирана клиентела, която плаща извънредно добре. Освен това не помня досега някой от клиентите й да се е оплаквал от начина, по който Стърн си движи бизнеса. Всичко, което продава, е надлежно и строго проверявано за автентичност.

— Значи досега не е продала нито една метла, дето да не лети — опитах се да се пошегувам.

Фил не го прие като майтап.

— Очевидно не, доколкото си спомням.

Келнерката се появи, събра и отнесе блюдата с мезетата. Няколко минути по-късно се появи основната поръчка — лангуста за Фил, котлет за мен.

— Виждам, че все така не обичаш морските деликатеси — отбеляза той.

— Викам си, че някои живи същества са нарочно създадени грозни, че да отблъскват в човека желанието да ги яде.

— Или да излиза на срещи с тях — усмихна се Фил.

— Е, да, има и този момент — засмях се на намека.

Той се захвана да разчупва черупката на рака, а аз се опитвах да не гледам.

— Е, ще се решиш ли да ми кажеш защо именно Клодия Стърн ти е кацнала на мушката? — попита неочаквано той. — Разбира се, това ще си остане между нас двамата. Давам ти дума.

— Утре там има търг.

— Намерените в Седлиц неща — веднага закова Фил. — Чуват се разни слухове.

— Нещо по-точно знаеш ли?

— Зная, че център на разпродажбата е парче пергамент, което носи рисунки, само по себе си не е ценно, като изключим, разбира се, стойността му като уникат, рядкост някаква. Зная още, че Клодия Стърн е дала микроскопична частичка от пергамента за изследване с цел проверка на възрастта, респективно автентичност, а самият предмет е под ключ, докато му се намери купувач. Освен това чух, че се пази строга тайна и прекалено много мерки са взети за такава дребна вещ.

— Мога да поразширя информацията ти — обадих се аз.

И започнах да му разказвам. Когато свърших, ракът му си стоеше полуначенат на чинията, моят котлет пък не беше пипан. По едно време келнерката пристигна да ни понагледа и видимо остана разочарована, може би и разтревожена.

— Ама не е ли наред всичко? — запита тя с болка в гласа.

Лицето на Фил се озари в сияйна усмивка, толкова истинска, че само голям експерт би разпознал фалша в нея.

— Напротив, всичко е направо божествено, милинка, само дето вече го нямам онзи апетит, някогашния — издекламира той с апломб.

Тя не му повярва много, но събра чиниите, а щом се отдалечи, усмивката на Фил угасна.

— Смяташ ли, че статуята е истинска? — запита ме той.

— Наистина вярвам, че нещо си е било скрито преди векове — отвърнах. — Прекалено много хора се ровят в миналото, търсят го, и то най-стръвно, за да се окаже обикновен мит в края на краищата. Що се касае до истинската му същност, аз лично не мога да се произнеса. Обаче е напълно логично да приемем като достоверно, че то е достатъчно ценно. Толкова, че заради него да се извършват куп убийства. Какво би могъл да ми кажеш относно този тип колекционери?

— Някои познавам по име, други — по репутацията им. Хората от занаята си споделят клюки, нали знаеш как става?

— Можеш ли да се добереш до две покани за търга?

— Вероятно ще мога. Това значи да се позова на разни услуги, които съм правил на този-онзи. Но ти току-що ми каза, че Стърн би предпочела ти да не се появяваш на търга й.

— Надявам се, че ще бъде достатъчно заета с други неща, че да не стои на вратата, когато влизаме с теб. Залагам още на презумпцията, че появим ли се точно когато започва самият търг, тя ще предпочете да ни остави, отколкото да ни изхвърля и да рискува да наруши добрия тон и реда на собствената си продажба. Във всеки случай в моя занаят непрекъснато ми се случва да върша разни неща, дето на други хора обичайно не се харесват. Ама какво да се прави? Иначе трябва да стоя без работа.

Фил ме изгледа, допи си виното.

— Знам си аз, че безплатното ядене винаги ми излиза през носа — рече той.

— Хайде, хайде — успокоих го аз. — Сигурен съм, че ти е интересно. И ще ти хареса. А пък ако някой вземе да те убие случайно, ще си сигурен, че в „Прес Хералд“ ще ти излезе некролог. Така ще те обезсмъртят.

— Убийствено чувство за хумор, но не си убедителен — засмя се Фил. — Винаги съм се надявал безсмъртието да дойде по сигурния начин — като не умирам.

— А, нищо чудно да си първият по тази технология — изгаврих се аз отново.

— Я ми кажи твоите шансове какви са?

— Не са големи — отвърнах му. — И все повече се свиват.

* * *

Брайтуел изпитва глад, неговия си глад. Много време е потискал желанията в себе си, но напоследък започват да го надвиват. Помни смъртта на жената — Алис Темпъл — в онзи стар склад, помни шляпането на босите си крака, докато върви към нея. Темпъл^[1] — това име носи точна и сладка символика — предвид поругаването на плътта й. Понякога сам се диви на способността да напуска тялото и да стои извън самия себе си, наблюдавайки какво става, сякаш тленната му форма има една работа, а направляващият я дух е зает с други, по-важни неща.

Отваря уста, вдъхва, дълбоко поема наситения с влага и бензин въздух. Юмруците му се свиват и разпускат, кокалчетата изпъкват, кожата побелява. Потреперва от желание, спомня си стръвта, с която я разкъсва. Точно там, в този миг настъпва онова особено Разделение — между Аза и Не-Аза, първият раздиран от желание да разпаря, къса и дере, другият — изчакващ мига, финалния миг. Това е неговият дар, причина за самото му битие: дори и със затворени очи, заключени сетива, потънал в гробовен мрак, той пак усеща настъпването на сетното издихание…

Сега вътрешните спазми се учестяват. Устата му съхне. Темпъл, Алис Темпъл. Обича това име, жадува за вкуса й, неговата уста върху нейната, кръв, слюнка, пот, смесени върху плътта й, съзнанието й бавно я напуска, силата й гасне. В този миг Брайтуел е отново с нея, окървавените му пръсти стискат главата й, устните му са впити в нейните, а тя е цялата алена. Алена отвън, алена отвътре. Умира бавно, всеки би го разпознал — от лаика до лекаря. Животът изтича от нея, тя сякаш се смалява и вехне. Чезне и се свива, гола, на онзи разнебитен стол.

Но животът не е единственият елемент, който я напуска в този миг, а Брайтуел изчаква именно това — другото. Усеща го като свеж полъх в устата си — понесена в ален тунел благоуханна струя, отстъпваща пред суровата зима мека есен, залез-слънце и нощ, присъствие и отсъствие, светлина и антиподът й. А то е вече в него, заключено, затворено там, заклещено помежду световете в отколешния, мрачен зандан, какъвто е всъщност Брайтуел.

Брайтуел. Самотният Ангел. Хранител на спомени. Тъмничар. Брайтуел — търсач и откривател.

Дъхът му се ускорява. Усеща ги в себе си, измъчени, дирещи. Какво ли? Може би изход…

Брайтуел — повелителят на чуждата воля. Пречупва я, за да я подчини на своята. Натрапва на души забравени и изгубени, че истината за тяхната природа се крие в думите му. Неговите думи.

Има нужда от нова порция… Вече я предвкусва. Дълбоко в него ужасяващият вой набира сила и височина, достига кресчендо, безкраен хор от гласове, които ридаят, търсят свободата.

Изобщо не съжалява за последвалото след смъртта й. Вярно, то им носи нежелано внимание. В крайна сметка тя не е сама на този свят. Има хора, които я обичат, които няма да оставят смъртта й да мине незабелязана. Обаче кръстосването на житейския й път с Брайтуел съвсем не е случайно. Не е. Той смята себе си за много стар, престар, а с такава възраст върви и безгранично търпение. Запазил си е вярата, винаги е намирал упование в мисълта, че всеки следващ живот го приближава все повече и повече до предателя, същия, предал него самия, предал и всички тях заради възможността да се сдобие с изкупление, което съдбовно му е съдено никога да не получи. През цялото време Брайтуел се е крил добре, потискайки истината за своето присъствие на земята, прикривайки я зад фалшиви претенции за нормалност дори когато и трите свята — земният, горният и огромният кух свят под нас — са му демонстрирали по неоспорим начин, че в неговото съществувание за нормалното място няма.

Но Брайтуел си има планове относно предателя. О, да. Ще намери отдалечено, студено, тъмно място. Тюрма с вериги по стените, там ще го окове, ще го наблюдава ежедневно през дупка в зазидания вход как час по час запада, крее и си отива. Но всъщност това никога няма да стане, дори и в безкрая, иначе ще минават ден след ден, година подир година, век след век, а онзи ще виси на ръба на бездънната пропаст на смъртта и все пак никога няма да получи такава свобода.

Дори да е сгрешил в преценката си относно истинската му природа — а Брайтуел рядко греши, дори и в най-несъщественото, — пак ще го подложи на бавна, продължителна, агонизираща смърт. Защото онзи се е осмелил да застане на пътя на просветлението им, на безкрайния им поход към търсеното и възвръщането на загубеното така отдавна.

Приготовленията им са в ход. Утре ще разберат онова, което им трябва. Нищо повече не е нужно в момента. Затова си е позволил известен каприз. В късна доба попада на младеж в тъмните ъгълчета на парка, привлича го с измамни обещания за преходни неща — пари, вещи, удоволствия. И, разбира се, след немного време ръцете му са вече дълбоко в младежкото тяло, разкъсват плът, органи, съдират вени. Бавно насочват, ръководят финия механизъм, какъвто е едно човешко тяло, към онзи апогей, който му е така нужен, особено сега. Една бавна градация, в чиято кулминация телата им ще се слеят, устни в устни, а той ще изпита онази върховна наслада, в която нов глас ще се присъедини към големия хор души в него.