Джон Конъли
Черният ангел (22)

Глава двайсет и първа

Същата вечер говорих с Рейчъл за пръв път, след като отиде при родителите си. Франк и Джоун били на местно благотворително мероприятие, жена ми и Сам бяха сами в къщата. Някъде отзад се чуваше музика — май че свиреха „Пърнис Брадърс“, а песента бе „Блажено щастие“. Къде го намират това щастие тези хора, изобщо не ми беше ясно.

Рейчъл звучеше фалшиво превъзнесена или на мен така ми се струваше, но така или иначе тонът й бе прекалено нереален, в смисъл възбуден. Като болен, който гълта силни лекарства, дето го упояват или му създават илюзии за голяма веселия. А може би пък това бе реакция на човек, който отчаяно се опитва да се събере и мобилизира. Нито запита, нито отвори дума за моя случай, предпочете да ме осведоми в най-големи подробности какво е правила Сам през деня, сетне надълго и нашироко се хвана да ми обяснява колко много я глезели дядото и бабата. Сети се да ме попита за кучето, сетне каза, че допира слушалката до ухото на Сам — да й поговоря. Стори ми се, че детето реагира на звука на бащиния глас. Казах й, че я обичам и че ми липсва много. Че ужасно ми се иска да е винаги жива, здрава и щастлива, че съжалявам за нещата, които съм направил, за да не се получи точно така. Още рекох, че дори и когато ме няма, дори и ако не можем да бъдем заедно, аз пак ще мисля за нея и никога, ама никога няма да забравя колко много я обичам и колко важна е тя за мен.

И тъй като знаех, че Рейчъл също слуша, по този начин си казах всички неща, които май сега не можех да кажа направо на нея.

* * *

Събуди ме кучето. Всъщност то не се разлая, само тихичко скимтеше, опашката му свита между задните крака, едва-едва потрепва. Така правеше Уолтър, когато е изплашен или когато знае, че е виновен за някоя беля, и си проси извинение. По едно време наостри уши, завъртя главата, явно чуваше нещо, което моят слух не може да долови. Сетне се извърна към прозореца, а от устата му се изтръгнаха странни звуци, такива преди не бях чувал.

В стаята заиграха причудливи светлосенки, чух далечен пукот, по-скоро беше пращене. После ми замириса на дим и през пердетата проби заревото на недалечни пламъци. Скочих от леглото, изтичах до прозореца и отметнах завесите.

Гореше тресавището. Чуваха се мощните сирени на пожарните от Скарбъро, вече бяха на път към пожара от няколко различни посоки. Зърнах силуета на един от съседите — беше на моста над мочурите и разкаляната площ зад нашата къща. Може би се опитва да засече източника на пожара или дири евентуално пострадали хора? Пламъците бушуваха, търсейки път по каналите в тресавището, отразяваха се в тъмната, неподвижна повърхност на водата. Получаваше се странен ефект на двоен пламък: все едно от двете й страни гори — във въздуха и дълбините. Забелязах и бягащите птици, въртяха се панически над червенеещите пламъци, бързаха да се издигнат в черното нощно небе. Пред очите ми пламнаха тънките клони на голо дърво, за щастие автомобилите на огнеборците вече заемаха позиции. Мъжете умело и бързо развръщаха техниката, монтираха маркучите, скоро щяха да бликнат силните струи, може би щяха да спасят дръвчето. Зимната влага щеше да помогне за овладяването на огъня, но за съжаление и тревата вече гореше. Знаех от минали години — дълго време трябва да мине, че да изчезнат следите от стихията. Изгорелите, почернели стърнища ще останат месеци наред, за да ни напомнят за уязвимостта на това място.

В следващия миг човекът на моста се извърна към мен, а пламъците осветиха лицето му. С удивление и шок разпознах Брайтуел. Сега стоеше неподвижен, силуетът му изпъкваше на горящия фон, гледаше право към прозореца, на който бях аз. Фаровете на един от камионите го полазиха за миг, светлината сякаш го докосна, лицето му засия в цялата си бледост, кожата му изпъкна — сбръчкана, болезнено похабена. Сетне фигурата се извъртя, обърна гръб на пожарните, потъна в пламтящия ад, тази същинска Геена огнена.

* * *

По телефона се обадих рано на следващата сутрин, докато Ейнджъл и Луис още закусваха, подхвърляйки късчета кифла на вечно въртящия опашка Уолтър. И двамата бяха видели нощния пожар, както и фигурата на моста и ако не друго, то нейната поява и особено видът й отново бяха задълбочили напрежението в сегашните ни отношения с Луис. Ейнджъл все така опитваше да играе ролята на буфер, затова в негово присъствие всеки външен човек би казал, че всичко си е напълно нормално помежду нас двамата. Или поне толкова, колкото беше преди, а то едва ли можеше да се нарече нормално.

Огнеборците от Скарбъро също бяха забелязали скока на Брайтуел в горящото тресавище, а сетне бяха дирили под дърво и камък за евентуални негови следи. Нищо не намериха, тогава бяха заключили, че той е причинил пожара, приземил се е успешно под моста и сетне избягал. Едно поне си беше самата истина: Брайтуел бе истинският подпалвач. Даваше ми ясен сигнал, че няма да ме забрави.

Навъртях номера, изчаках някой да вдигне слушалката отсреща. Около мен миришеше тежко на дим и изгоряла трева. Сигналите писукаха равномерно един подир друг, по едно време чух гласа на млада жена.

— Ало?

— Мога ли да говоря с равин Епстайн, моля? — попитах аз.

— Извинете, но кой се обажда? — запита тя.

— Кажете му, че го търси Паркър.

Чух я да оставя слушалката встрани, някъде отзад шумяха хора, звучеше детска глъчка, гласчета подвикваха нещо весело. Стори ми се още, че звънти и кухненска посуда. Сетне този фонов шум изчезна, отчетливо долових затварянето на врата. Обади се мъжки старчески глас.

— Доста време мина — рече Епстайн. — Реших, че сте ме забравили. Всъщност дори се надявах да е точно така.

Синът на Епстайн бе убит навремето от Фокнър и неговите изчадия. Аз пък бях улеснил отмъщението му в тази връзка. Беше ми длъжник и го помнеше.

— Нужно ми е да поговоря с вашия гост — рекох кратко, нямаше нужда от предисловия.

— Струва ми се, че идеята не е добра.

— Защо мислите така?

— Рискуваме да привлечем внимание. Дори аз самият не го посещавам, изключение правя само когато е крайно наложително.

— Как е той?

— Толкова добре, колкото и може да се очаква при сложилите се обстоятелства. Иначе не говори много.

— Така или иначе налага ми се да го видя.

— Мога ли да попитам защо?

— Мисля, че срещнах стар негов приятел. Наистина пределно стар.

* * *

Заедно с Луис хванахме ранен следобеден полет за Ню Йорк. Пътуването ни мина почти изцяло в мълчание. Ейнджъл предложи да остане у дома и да се грижи за Уолтър. Казах му да си отваря очите. От Брайтуел нямаше и помен нито в Портланд, нито в Ню Йорк. Не усетих и никой друг евентуално да ни следи.

Валеше като из ведро, затова за Лоуър Ийст Сайд взехме такси. Трафикът бе доста тежък, по улиците имаше тълпи, прибиращи се вкъщи след работа, хора. Повечето бяха облечени в лъскави мушами или найлонови дъждобрани и изглеждаха откровено отегчени от безкрайната зима. Когато пресичахме Хюстън, дъждът за късмет почти спря, а вече близко до целта слънцето успя да пробие облаците и да ни се усмихне, изпращайки ни своите лъчи — същински диагонални колони от блясък и светлина, запазваха формата си чак докато се разпилеят върху покривите и стените на сградите.

Епстайн ни очакваше в центъра „Оренсанс“, същата стара синагога в Лоуър Ийст Сайд, където се запознах с него непосредствено след смъртта на сина му. И сега, както и преди, го придружаваха двамина млади, стройни мъже, дето не бяха с него заради уменията им да водят светски разговор.

— Е — усмихна ми се Епстайн, — ето ни и нас отново заедно.

Изглеждаше изцяло същият — дребен, сивобрад, все така леко натъжен, сякаш и днес въпреки оптимистичните му очаквания светът отново се изхитрил да го разочарова.

— Изглежда, тук обичате да приемате хора — рекох вместо начало.

— О, това е място обществено, а в същото време е и достатъчно изолирано, пък и сигурността е на място, не както изглежда на пръв поглед. А вие изглеждате уморен.

— Трудна седмица ми се случи.

— Труден ви е животът, Паркър. Един будист би се запитал какви ли грехове сте извършвали през предишните си прераждания, та през настоящото си съществуване да имате такива проблеми.

Помещението, през което минахме, бе потънало в мека, оранжева по тон светлина. Вратата му зееше отворена към голямата синагога, а през доминиращия в нея висок прозорец бликаше обилна слънчева светлина и сякаш допълнително обогатяваше атмосферата след пречупването й през стъклото. Тържественият интериор придаваше тежест, но същевременно съдържаше уют и някакво скрито за мен излъчване. Тук шумовете на трафика бяха съвсем приглушени, дори собствените ни стъпки по прашния под прозвучаха далечно и омекотено, докато крачехме към светлината. Луис вървеше по-назад, с Епстайновата охрана от двете му страни.

— Е, казвайте — рече Епстайн. — Какво се случи, че е наложително да идвате тук?

Забавих отговора си. Премислях всичко казано от Рийд и Бартек. Припомних си Брайтуел, усещането за силата в онези ръце, излъчването на това ужасно същество, когато се бе опитало да ме привлече към себе си, изражението на лицето и пламъчетата в очите му, преди да се отдаде на огъня. Отново изпитах онова зашеметяващо чувство на безтегловно падане и световъртеж, а кожата ми пламна в смътен спомен за отколешна, обгаряща ме огнена стихия.

А съзнанието ми възкреси още и образа на проповедника Фокнър, попаднал в капана на затворническата килия, смъртта на отроците му, края на изпълнените му с омраза и човеконенавист дела. Отново видях хищно протягащите се през решетките към мен ръце, почувствах излъчващата се от старото му жилаво тяло енергия. Отново чух онези страшни думи, които произнесе, преди да изплюе в устата ми скверната си отрова.

„Изпитаното от теб досега е нищо в сравнение с тепърва предстоящото… Защото насочващите се към теб сили дори не са и човешки…“.

Не знаех и до днес не зная каква е истинската причина за това, но Фокнър имаше обстойни познания за скрити неща.

Рийд бе подхвърлил, че е възможно да е имало неведома връзка между Фокнър, Пътника, убийцата на деца Адилейд Модайн, любителя на паяци Пъд, дори и Калеб Кайл, фантомният сатанински убиец, обсебил живота на дядо ми^[1]. Макар и някои от тях да не са я осъзнавали истински. Водела ги е общата воля на Злото, патологична и низка злост, продукт на болната им психика. Може би и генетични наследствени разстройства са играли някаква роля в този процес, а може би са станали жертва на малтретиране, поругаване, злоупотреба в детството. Спукани мозъчни капиляри, невронни дисфункции, десетки други медицински причини също могат да обяснят донякъде тяхната патология. Но роля определено има и свободната воля. Нито за миг не съм се съмнявал, че в битието на повечето от тях е имало случаи, когато са стояли наведени над някое човешко същество и, образно казано, са държали живота му в дланите си. Представям си едно крехко създание, което немощно пърха с крилца, отчаяно прави заявка за милост, за право на оцеляване на грешната ни земя. Но виковете са били пренебрегвани, молбите са оставали нечути, следвал е онзи мъчителен процес на болка, агония, последен дъх. Кръвта е спирала безкрайния си органичен кръговрат, бликала е от раните, може би се е събирала в локвичка около поредния труп, за да може причинителят да се огледа в алената, лепкава материя.

Ето, точно тук се крие и истинското Зло. В мига между мисълта и действието, между намерението и изпълнението, когато в една мимолетна частица от секундата все още е налице възможността да възпрете обхваналата ви ярост, да я потиснете, да обърнете гръб на онази черна, унищожителна стихия, която бушува във вас. Нали? Може би именно в този миг човешката слабост, порок, коренящата се у всеки от нас склонност към лошавина се сблъсква с нещо далеч по-страшно. И понякога то намира отзвук в душата ни — нещо много по-дълбоко като същност, познато като опит, но чуждо по природа и много по-древно като битие. Това е Злото, което върлува на Земята от време оно, то е много по-възрастно от самата нея и е същински исполин в сравнение с недобрите помисли, която се раждат заедно с нас и намират почва в самите нас.

Много и различни са формите му. Те са така разнообразни, както и хората, които го вършат, градацията му е почти безкрайна. Убеден съм обаче, че то наистина черпи сила от един и същи могъщ, бездънен източник. Че има същества, чиито воля и действие се подхранват от същия извор, и то от далечни времена в миналото, което никой от нас не може дори и да си представи.

— Става дума за една книга, част от библейските апокрифи — рекох аз, без да зная откъде точно да започна. — Зная я отдавна, сега внимателно прочетох някои нейни части. Там се говори за тленността на ангелите, но в смисъл че е възможно те да придобиват именно тленна човешка форма и да съществуват в нея скрити и невидими.

Стори ми се, че Епстайн внезапно притихна, замръзна на място, затаил дъх, безсловесен. Дори си въобразих, че и гърдите му не мърдат, няма го онова бавно движение на поемане и изпускане на въздуха.

— „Книгата на Енох“ — рече бавно след известно време. — Знаете ли, нашият голям равин — Шимон бен Йохай — прокълнал навремето онези, които вярвали в тезите й. Това било в периода след разпъването на Христа. По-късно някои теолози я нарекоха по-иначе — погрешно тълкувание на книгата „Битие“, и то най-вече заради съответствията между двата текста. Други обаче обърнаха внимание на факта, че Енох е всъщност по-старият източник от двата и следователно е първоизточник, а не интерпретация. В същото време не можем да отречем, че по характер апокрифните книги са същинско минно поле за учените — такъв е случаят и с каноните на Второзаконието, включително книгите на Юдита, Тобит и Барух, които хронологично следват Стария завет, и с по-късните евангелията на Тома и Вартоломей. Но Енох е наистина по-труден за тълкуване от другите. Този труд е наистина доста обезпокоителен като философия и съдържа задълбочени наблюдения за природата на Злото в света. Няма защо да се удивляваме, че и християните, и евреите са решили, че е по-лесно да го отхвърлят и заклеймяват, отколкото да разглеждат съдържанието му в светлината на вярата си, търсейки начини да помирят двете становища. Толкова ли е било трудно да видят бунта на ангелите като пряко свързано със създаването на Човека събитие? Да схванат факта, че гордостта на ангелите е наранена, защото са принудени да признаят чудото, сътворено в раждането на това ново Същество? Че е твърде възможно те да са му завидели заради чисто физическата страна на неговите възможности? Човекът, който може да изпитва удоволствие на базата на задоволяване на всичките си желания и апетити, включително и сексуалния — онази тръпнеща радост, постигана в съединяването на две тела. Те са познали похотта, разбунтували са се, били са низвергнати, изгонени от небето, така са и паднали. Някои са се озовали в Геената Огнена, други тук — на Земята, трети са приели най-сетне онази форма, която така ревностно са очаквали. Интересно разсъждение, не намирате ли?

— Но какво ще кажете за друг един аспект — може би има и такива, които вярват в тази легенда? Убедени, че са последните от онези същества?

— И още по-интересен аспект мога да ви предложа, Паркър — рече Епстайн. — Ами ако наистина са последните? Може би именно затова искате да се срещнете с Китим?

— За съжаление имам усещането — отвърнах бавно, — че представлявам интерес за нещо действително скверно и зло. Превърнал съм се в подобие на маяк, който привлича към себе си същества от отвъдното или поне аз така си мисля, и в този миг те са толкова близо, колкото никога преди. И в миналото ми е имало подобни събития, вие поне го знаете. Днес обаче животът ми е на прага на пълното разрушение, връзката ми с най-обичните — почти съсипана. Може би навремето е имало възможност да отстъпя встрани и Злото просто да ме подмине. Не и сега, сега е вече късно. Затова ви моля да се срещна с онзи… зная, че вие го държите някъде. Просто за да се убедя, че не съм ненормален и такива същества наистина има.

— Може би те наистина съществуват — отвърна Епстайн. — И може би Китим е доказателство за това, но в негово лице ние срещнахме извънредно твърда съпротива. Неимоверно бързо си създаде пълна устойчивост спрямо всякакви медикаменти. Нищо не го хваща. Дори натриевите производни не му действат. Дадем ли му нещо по-силно, той просто си плещи и бълнува. Сега сме му инжектирали силна доза предвид вашето посещение и може би ще разполагате с няколко минути ясна реакция от негова страна.

— Далеч ли трябва да ходим? — попитах аз.

— Да ходим ли? — възкликна Епстайн. — Че къде?

Отне ми няколко секунди да се досетя.

— Значи тук го държите?

* * *

Килия си беше, но с известни удобства. Влизаше се през вратата на стенен шкаф за домакински пособия в мазето. То не беше точно шкаф, а нещо като антренце, цялото облечено в метал. Задната му стена бе практически херметизирана блиндирана врата, отваряше се с клавиатурна ключалка и електронна комбинация. Открехна се пред нас навътре, откри се звуконепроницаемо помещение, разделено на две с яка мрежеста метална решетка. Вътрешната част се наблюдаваше постоянно от комплект камери, а в нея имаше легло, канапе, масичка и стол. Книги не видях, но телевизорът беше закрепен на скоби в най-отдалечения ъгъл на външната половина от помещението, на максимално разстояние от същинската килия. На пода край канапето зърнах дистанционното за него.

На леглото лежеше фигура, беше гола, като изключим сивите гащета. Крайниците бяха като сухи, голи клони, но с абсолютно отчетливи мускули. Изглеждаше изпита, изтощена, по-слаба от най-суховатия мъж, който изобщо съм виждал. Лицето бе извърнато към стената, колената присвити нагоре към гърдите. Коса почти нямаше, беше плешив, като изключим няколкото дълги косъма, разпилени върху моравия, покрит с белещи се люспи череп. Кожата напомняше тази на Брайтуел, с подутините на врата, нездравата сива белота и общата подпухналост. И двамата бяха същества в процес на разпад.

— Боже мой — възкликнах, без да искам. — Какво му е?

— Отказва да се храни — отвърна Епстайн. — Опитвахме насила, но не се получава. В края на краищата стигнахме до заключението, че се опитва да се самоубие и… какво да ви кажа — готови сме на това, просто няма да възразяваме. Само че той не умира. Единствено отслабва физически във времето и това е всичко. Понякога приема вода, нищо повече. Иначе спи, най-вече спи.

— Откога е така?

— Вече месеци.

Човешката форма на леглото се раздвижи, сетне се извърна и сега вече се виждахме — той нас и ние — него. Кожата по лицето му се бе свила, ясно се виждаха хлътналите в костите места. Подчертано приличаше на затворниците от нацистките концентрационни лагери, само дето подобните на котешки очи не издаваха нито слабост, нито вътрешна немощ или униние. Иначе блестяха празно, стъклено, като евтини скъпоценности.

Китим.

Беше се появил в Южна Каролина, един от биячите на расист на име Роджър Бауън и действителна връзка между Фокнър и група хора, които биха го освободили от затвора, ако можеха. Бауън обаче бе подценил своя наемник и напълно погрешно бе възприел истинския характер на връзката между самия себе си и Китим. В действителност не бе нищо повече от Китимова марионетка, докато самият Китим бе много по-стар и скверен, отколкото би могъл да си представи самият Бауън. Името му подсказваше и истинската му порода, защото в древните сказания се казва, че Китимите са войнство от черни ангели, което води война срещу човеците и техния Бог. Макар че самият Епстайн бе на малко по-различно мнение. Каквото и да бе онова същество, което бе скрито във физическата форма на този Китим, то бе вехто като света, лукаво и много опасно, враждебно настроено и действащо в името на свои си цели.

В този миг Китим посегна към пластмасовия черпак в съда с водата и отпи. Част от течността се разля по възглавницата и леглото. Сетне се надигна и прехвърли крака през ръба на леглото, сядайки на него. Остана в тази поза известно време, сякаш събира нужните му сили, и чак тогава се изправи. Залитна леко, дори за миг ми се стори, че ще падне, но сетне затътри крака към решетката и нас. Кокалестите му пръсти се впиха в нея, завря и лицето си, чак докато на места побеля. Толкова бе слаб, че за миг си представих как чудодейно минава през мрежата. Очите му се стрелнаха към Луис, сетне и към мен.

— Да злорадствате сте дошли, а? — рече той, а гласът му бе много тих, но в никакъв случай не издаваше и намек за физическия разпад, видим по тялото му.

— Не изглеждаш много добре — обади се Луис. — Но пък като си помисля, ти винаги си изглеждал кофти.

— Виждам, че все така навсякъде влачиш подире си същата маймуна, г-н Паркър — озъби се Китим. — Не е ли по-добре да я обучиш да върви отзад, да държи разтворен чадър над теб, нали?

— Брей, брей — рекох усмихнат, — все същият майтапчия. И непослушко. Знаеш ли, така никога няма да си създадеш приятели. Ето, именно затова си тук долу, в тази дупка, далеч от всички останали деца, дето си играят на воля.

— Удивлявам се, че те виждам жив — отвърна той. — Наистина съм изненадан, но и благодарен.

— Благодарен, казваш, а? И защо така?

— Надявах се — рече Китим, като ме гледаше в очите, — че може би ще ме убиеш.

— Защо? — поклатих глава аз. — Сигурно за да… странстваш между световете?

Китим наклони глава, изгледа ме с нов интерес. Епстайн стоеше все така на мястото си й внимателно ни наблюдаваше.

— Може би да — отвърна Китим. — Но ти пък какво ли знаеш за това?

— Зная нещо. Надявах се да ми помогнеш да науча повече.

Онзи поклати глава.

— Няма да стане така.

Свих рамене.

— Е, тогава няма какво повече да си кажем. Помислих си, че може би ще се зарадваш — все пак малко развлечение, стимулация някаква. Сигурно ти е самотно тук, долу, самотно, пък и тъпо. Скука. Ама не е без хич — поне телевизор си имаш. Ще погледаш някое и друго шоу, ще послушаш новините, пък има и какви ли не предавания.

Китим отстъпи от мрежата, върна се при леглото, отново седна на него.

— Искам да се разкарам от тук — рече той.

— Това точно едва ли ще стане.

— Искам да умра.

— Тогава досега защо не си опитвал да се убиеш?

— Постоянно ме следят.

— Аха, ама тц, не ми отговаряш на въпроса.

Китим протегна ръце и преплете пръсти, изви длани нагоре, загледа се в китките си и остана в тази поза продължително време. Сякаш обмисля как да си пререже вените, ако това наистина му се отдаде. Изчаквах, надявах се на нещо, какво ли, сам не знаех. По едно време хвърлих въдичка, дано клъвне:

— Не мисля, че можеш да се убиеш. Смятам, че този избор не ти е даден. Сам не можеш да сложиш край на съществуванието си, дори и временно. Предполагам, че вярваш в това?

Китим не отговори. Реших да бъда настоятелен.

— Мога да ти кажа някои неща.

— Какви например?

— Мога да ти разкажа за една направена от сребро статуя, скрита е в крипта. Още и за двама ангели, братя близнаци. Единият е изгубен, другият го търси. Не искаш ли да послушаш?

Китим мълча дълго. Когато накрая се обади, гледаше в пода.

— Да, искам — прошепна той. — Разкажи ми…

— Добре, но ще направим размяна. Първо ти ще ми кажеш кой е Брайтуел.

Китим се замисли.

— Брайтуел е… той не е като мен. По-стар е, по-внимателен, по-търпелив. Той преследва…

Мълчание.

— Кого и какво преследва?

— … отмъщение.

— На кого иска да отмъщава?

— На всички. На всичко.

— Сам ли е?

— Не е. Служи на по-висша сила. Тя е непълна, търси другата си половина. Но ти това го знаеш.

— Къде е тази сила?

— Скрита е. Бе забравила коя е тя самата, но Брайтуел я намери и разбуди спящото в нея. И сега, както и всички ние, тя се прикрива и търси.

— Какво ще стане, когато близнакът брат бъде намерен?

— Отново ще търси и ще убива.

— Ами Брайтуел какво ще получи в замяна на помощта си?

— Власт. Жертви.

Сега Китим отдели очи от пода и ме погледна, без да мига.

— И теб самия.

— Откъде можеш да знаеш и това?

— Познавам го, но го и усещам, чувам му мислите. Той смята, че ти си като нас, само че си се отделил, станал си изменник. В началото един от нашите не ни последва, един-единствен беше. И Брайтуел мисли, че го е намерил в теб.

— А ти самият какво мислиш?

— За мен това значение няма. Ти ми беше нужен, за да те изследвам и опозная.

Повдигна дясната ръка, изви пръсти, както хищник протяга ноктести лапи, и направи достатъчно показателно движение. Сякаш разкъсва плът, тъкани, кръвоносни съдове.

— Сега е твой ред. Ти ми кажи какво знаеш.

— Зная за Вярващите. Някои са просто амбициозни хора, други са убедени, че сами по себе си представляват много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Търсят статуята, вече са достатъчно близо до намирането й. Събират фрагменти от нарочно разделена стара карта, направят ли го, ще разполагат с цялата заложена там информация. Тук, в Ню Йорк, за нея бяха построили дори и олтар.

Китим отново отпи вода.

— Да, това е вярно — близо са.

Обаче не изглеждаше радостен от факта. Наблюдавах го внимателно и постепенно истината в думите на Рийд ме впечатли: Злото е егоцентрично, сред злите единство и солидарност няма. Какъвто и да бе самият Китим, в него желание своите радости да споделя с другиго нямаше. Възможно ли бе да е ренегат сред своите?

— Имам само още един въпрос — рекох с надежда.

— Само един може.

— Какво прави Брайтуел с онези, които умъртвява?

— Прибира им душите. Издебва излизането им от тялото, улавя ги. Поглъща ги.

— И защо? — запитах с интерес, стори ми се, че в думите му долавям нотка на завист.

Китим отговори кратко.

— Затваря ги. Брайтуел е хранилище — затвор на човешки души.

Сетне наведе глава, излегна се на леглото и отново се обърна с лице към стената.

* * *

„Удроу“ май не беше нещо особено като жилищен дом. На вратата го нямаше типичния портиер в зелена ливрея и бели ръкавици да бди над спокойствието на наематели и собственици. Външното фоайе бе обзаведено със зелени пластмасови столове — от онези, дето ужким трудно се износват и не се чупят. Същите, дето ще видите в чакалнята на всеки начинаещ зъболекар. Външните врати не бяха снабдени с аларми, вътрешните пък бяха заключени. От дясната им страна имаше домофон и три редици звънци с избелели правоъгълни табелки за имената. Сред тях името Филип Босуърт не фигурираше, но пък няколко от правоъгълничетата бяха празни.

— Възможно е информацията на Рос да не е точна — обади се Луис.

— Виж, говорим за ФБР, не за ЦРУ — възразих аз. — Във всеки случай, каквото и да съм ти казвал за него, Рос не е човек, дето се ебава с познатите си веднъж когато се навие да даде информация. Босуърт трябва да е тук. Сигурен съм. Ще се наложи да потърсим повечко.

И за целта започнах да натискам анонимните звънци един подир друг. На първия ми отговори жена, очевидно пределно възрастна, силно раздразнителна и много, ама много глуха. На втория се обади мъж, който би могъл да бъде по-възрастният й, по-глух и още по-гневлив брат. На третата имахме дълъг разговор с млада жена, замириса ми на проституция, като имам предвид дългото и объркано усукване на тема „Имате ли назначен час?“ и „Идвали ли сте преди?“.

— Нали Рос ти бе казал, че апартаментът бил собственост на Босуъртови роднини? — отново подхвърли Луис. — Което предполага и различно име.

— Така е. Може би — рекох кисело и пръстът ми тръгна поред по табелките.

— А може би и не.

Спрях се на табелка с име Ринт. Удивително. Беше същото както на реставратора на Седлицката костница през деветнайсети век. Такова съвпадение или по-скоро иронична шега биха могли да хрумнат само на човек, опитвал се някога да разкопава пода на френски манастир.

Сега натиснах звънеца с повече упование. Секунди по-късно се обади неспокоен глас, а домофонното говорителче жалостно запука.

— Да, моля?

— Името ми е Чарли Паркър, частен детектив съм. Търся Филип Босуърт.

— Тук такъв няма.

— Вижте, специален агент Рос ми каза къде да ви търся. Ако имате някакви съмнения, можете да му позвъните.

В отговор чух нещо като презрително изсумтяване и връзката прекъсна.

— Това се получи добре — рече Луис.

— Поне знаем къде се намира.

Стояхме пред заключената двойна врата. Никой не излезе, но и никой не влезе. Минаха десетина минути, отново опитах номера със звънеца. Обади се същият глас.

— Пак съм тук — уведомих го аз.

— Какво искате?

— Да поговорим за Седлиц. Още и за Вярващите.

Изчаках с известно съмнение, но този път зумерът избръмча и вратите се открехнаха.

— Заповядайте горе.

Вътрешното фоайе бе доста по-различно от външното. Просто още едно доказателство за това, че първото впечатление е често измамно. На тавана висеше син екран във формата на полукръг, хем играеше декоративна роля, хем прикриваше камерите, които следяха входа и самото фоайе. Точно срещу нас меко блестяха вратите на два асансьора, боядисани в сив металик. На стената между тях имаше ключалки. Елементарна предпазна мярка, за да бъдат използвани само от наематели с ключ. Докато приближавахме, левият се отвори. Кабината бе тапицирана с дебело червено кадифе със златисти аплици, старо, но видимо отлично поддържано. В горната й част бяха монтирани кристални огледала в златисти рамки. Влязохме, вратата се затвори с мек съсък и асансьорът тръгна нагоре, преди още да сме се огледали за бутони и етажи. „Удроу“ се оказа от онези богаташки резиденции, далеч по-луксозни, отколкото изглеждат отвън, и това естествено бе нарочно.

Кабината спря на най-горния етаж, отвори се и ни допусна в малко помещение без прозорци, застлано с чудесен килим. Пред нас имаше две дървени врати, водещи към типичния богаташки мансардов апартамент, т.нар. пентхаус. От тавана ни гледаше окото на още една камера.

Отвори се дясната врата на апартамента. Показа се мъж — беше по-възрастен, отколкото очаквах да бъде. Носеше леки сини панталони и маркова риза, май че „Ралф Лорън“, нямаше как да съм сигурен. Обувките му бяха мокасини, леки, фина кафява кожа, връзките нарязани в пискюлчета на върха.

Ризата си бе закопчал накриво, а панталоните бяха прясно изгладени, дори една-единствена гънчица нямаше. Ясно се бе облякъл по бързата процедура, може би изваждайки дрехите направо от гардероба.

— Г-н Босуърт?

Той кимна. Дадох му около четирийсет, косата му обаче вече силно сивееше, по лицето личаха пресни бръчки, в сините очи — красноречив намек за болка, едното доста по-бледо от другото. Пристъпи встрани, за да ни пусне да влезем, и направи болезнена гримаса, сякаш краката му бяха изтръпнали. Облегна се за миг на вратата, хвана дръжката с лявата, но дясната си остана в джоба на панталоните — така както се бе показал още в началото.

Не протегна ръка да се здрависаме, затвори вратата след нас двамата, бавно отиде до едно от креслата и седна още по-бавно, като се опираше с лявата ръка на страничната облегалка. Дясната му ръка не излезе от джоба нито веднъж.

Голямата стая, в която ни въведе, се оказа впечатляващо модернистична. През петте огромни прозорци се откриваше зашеметяваща гледка към реката. Килимът бе бял, мебелите облечени в черна кожа. На стената висеше широкоекранен телевизор с ДВД, от двете му страни от пода до тавана се редяха етажерки с не много книги. Тук-таме имаше празни места, на тях зърнах антични статуетки или порцеланови съдове, но те, общо взето, се губеха в минималистичната по тон атмосфера. Отляво бе поставена широка маса с плот от опушено стъкло, наоколо подредени дванайсет стола. Стори ми се, че никога не е била използвана и вероятно беше така. През открехната врата се виждаше част от кухнята — подредена строго, спретнато — скъпа, блестяща от чистота техника. Отвъд масата се откриваше широк коридор, може би водеше към спалните и банята. Апартаментът беше истинско бижу, проектиран и обзавеждан като за шоу. Имаше и друга възможност: да е стегнат, за да бъде продаден. Което означаваше, че сегашният собственик се кани да го напуска.

Босуърт седеше и мълчеше, изчакваше някой от нас да заговори пръв. Очевидно беше болен — личеше от пръв поглед: болезненото изражение на лицето, болката в очите, лявата му ръка спазматично потръпваше, видимо имаше проблеми и с краката.

— Благодаря ви, че ни приехте — рекох аз. — Това е моят колега — Луис.

Очите му прескочиха помежду ни — от единия на другия, кимна и облиза устни, сетне протегна ръка към пластмасово шише с вода на масичка край креслото, където седеше. Пое го внимателно с лявата ръка, сякаш се страхуваше да не го изпусне, поднесе го към устата си, всмукна вода от поставена в гърлото му сламка. Сетне го върна обратно на мястото му.

— Говорих със секретарката на Рос — проговори той, след като преглътна водата. — Тя потвърди думите ви. Иначе досега охраната на нашата сграда щеше да ви задържи и да извика полицията.

— Правилно сте постъпили, не мога да се сърдя, че сте проявили нужната предпазливост.

— Е, браво — присви иронично устни той. — Много великодушно от ваша страна.

Изсмя се сардонично, но смехът не бе насочен толкова към мен, колкото към самия него и здравословното му състояние. Прозвуча като двоен блъф, но едва ли можеше да подлъже хора като нас. Физиономията на Луис си остана каменна, непроницаема.

— Защо не седнете? — рече Босуърт и махна с ръка към голямото канапе от другата страна на масичката за кафе. — Отдавна не съм имал удоволствието да разговарям в компания с хора, извън лекари и сестри или загрижени роднини.

— Може ли да запитам от какво страдате?

Вече имах определена идея: тремор на крайниците, симптомите на парализа, спазмите, до един говореха за множествена склероза.

— Множествена склероза — рече той, потвърждавайки подозренията ми. — Късно ми я откриха. Миналата година беше, вече в напреднала фаза. Всъщност лекарите твърдят, че най-тревожното е скоростта на развитието й, респективно влошаването на състоянието ми. Първият очевиден симптом, поне за мен самия, бе нарушеното зрение на дясното ми око, а след това се заредиха още много други — нарушени функции на дясната ръка, слабост в краката, световъртеж, тремор, проблеми с пикочния мехур, импотентност. Чудесен коктейл от страдания, какво ще кажете? В крайна сметка реших да продам апартамента и да се предам на грижата на други.

— Съжалявам.

— Много интересно нещо… — продължи Босуърт, без да обръща внимание на думите ми. — Тъкмо тази сутрин се опитвах да анализирам причините за моя проблем. Метаболични промени, алергична реакция от страна на нервната система или може би някаква инфекция, а? Например причинена от външен източник? Усещам, че заболяването ми е злокачествено или може би е по-точно като образ да кажа злонамерено? Усещам го като бяло, пълзящо страшилище, то се е вмъкнало в тялото ми, протяга хищни пипала навсякъде из организма ми — все едно нарочно имплантирано там, за да парализира и най-накрая да ме убие. Питам се дали пък неволно не съм се подложил на някаква зараза? Нападнала ме е, колонизирала ми организма. Да, така го усещам аз. От друга страна, това са настроения и тип мислене, дето водят към психоза и невменяемост. Г-н Рос сигурно ще се зарадва много, така ми се струва. Ще докладва на своите началници, уверявайки ги, че са постъпили правилно с мен, като са ми съсипали кариерата.

— Чух нещо, свързано с поругаване на църква или манастир.

— Не съм поругавал никаква църква, опитах се просто да разкрия нещо, за да потвърдя едни свои подозрения. За разкопка става дума.

— А резултатът?

— Оказах се прав.

— Бихте ли ми разказали за подозренията си?

Босуърт повдигна лявата ръка, размаха я внимателно пред лицето си в бавно, целенасочено движение, като че иска да разграничи този жест от постоянния тремор на крайника.

— Вие сте пръв — разкажете защо сте тук. В края на краищата дойдохте сам.

И ето ме отново в тарикатското положение на човек, играещ до болка позната игра — да дадеш информация другиму, без да разкриваш най-същественото от нея. С други думи, истината. Или онова, дето го смятах за истина. Изобщо не бях забравил предупрежденията на Рийд от онази вечер в „Мечката“: че все пак някъде си има Вярващ, убеден, че в него се крие Черен ангел. Един вътрешен глас ми нашепваше изобщо да не говоря за Рийд и Бартек, нито за връзката Стъклър. Затова му разказах за Алис, за Гарсия, за намереното в апартамента в онзи склад в Уилямсбърг. Разкрих и по-голямата част от всичко, което знаех за фрагментите и картата, за Седлиц, за Вярващите. Разказах и за търга, за картината в ателието на Стърн, за „Книгата на Енох“.

Завърших с Брайтуел.

— Всичко това е интересно — рече той, след като свърших. — За кратко време сте научили извънредно много.

Изправи се с мъка, направи крива физиономия, защото го заболя, и отиде до лавиците. От долно чекмедже извади нещо, върна се с куцане и го постави на масичката помежду нас.

Носеше две папки. Отвори едната, тя съдържаше част от карта, начертана в синьо и червено на тънка, пожълтяла хартия, закрепена върху фино дървено парче. В горния десен ъгъл бе нарисуван черен крак с големи, криви нокти на пръстите. Празните полета встрани бяха запълнени със ситен, почти микроскопичен ръкопис и множество символи. По вид и съдържание този сегмент от карта доста наподобяваше фрагментите, които бях видял в Стъклъровото хранилище. Но не беше точно същият.

— Това е копие — каза Босуърт, прочитайки мислите ми. — Не е оригинал.

— Откъде го имате?

— От Сан Галджано, в Италия — отвърна Босуърт, заемайки старото си място. — Там има едноименен манастир. В него е бил изпратен единият от шестте фрагмента. Днес е само красива развалина, но някога е бил прочут с чистотата на архитектурните си форми, а някои от монасите му са били консултанти при строежа на Сиенската катедрала. Известни са и други факти за него: многократно е нападан и разграбван от флорентински наемници, случвало се е да е управляван от алчни абати, посягали на доходите и хазната му, по-късно Италианският ренесанс носи нови идеи, разколебавайки мнозина, обърнали лице към монашеското призвание и зова на Светата църква. Някъде около 1550 г. там са останали не повече от петима монаси. През 1600 г. има само един и той е отшелник. След смъртта му въпросният фрагмент е намерен сред малкото му лични вещи. Отначало произходът му не е бил ясен, но е запазен като реликва от живота на светец. Неизбежно е било да плъзнат слухове за този интересен документ, сетне от Рим пристига заповед незабавно той да бъде изпратен във Ватикана, обаче междувременно е било направено и копие. По-късно то е размножавано неколкократно, създадени са дубликати, затова този фрагмент е днес доволно известен и мнозина притежават преписи. И все пак историята не свършва тук: оригиналът е загубен на път за Рим. Пренасящите го монаси били нападнати и според някои източници в паниката си те го изгорили, за да не бъде отвлечен заедно с парите и други църковни ценности, които носели. Затова днес съществуват само копия. А това, което виждате тук, е единствената част от Седлицката карта, до която мнозина са имали достъп, и единственият ключов инструмент, що се отнася до характера на упътванията към скривалището на статуята.

Истинският създател на картата е създал проста, но съвършено действаща система за защита на съдържащата се в нея информация, основана на принципа, че пълното й разчитане може да стане само при наличието на всичките шест фрагмента. Голяма част от надписите и символите имат чисто декоративен характер, а рисунката на църквата илюстрира единствено идеализираното виждане за това как трябва да изглежда същинският Божи храм. С други думи, това е само концепция за един идеал. Истинският ключ, както предполагам сами се досещате, е ето тук.

И Босуърт почука с показалеца на лявата ръка по съчетание от римски цифри и една-единствена буква „d“ в единия ъгъл.

— Проста работа: както и всяка иманярска карта, дето има реална стойност, така и тази се основава на разстояния спрямо дадена точка. Обаче не върши никаква работа, ако не разполагаме с всички релевантни разстояния. Освен това, дори и да ги имаме всичките, пак се нуждаем от местонахождението на основната изходна точка. В този смисъл можем да разглеждаме самата карта като изобретателен пример за фокусническа измама. Защото в крайна сметка колкото повече търсиш онова, което смяташ за най-меродавно насочващо указание, толкова повече се отдалечаваш от реалното намиране на самата статуя. Звучи абстрактно, но в действителност всеки фрагмент предлага една-единствена единица полезна информация. Погледнете копието отново, особено демона в средата.

Впих очи в документа и дребната диаболична фигурка, която Босуърт сочеше. Сега, съсредоточавайки се изцяло и най-вече отблизо разглеждайки черепа й, успях да забележа голяма прилика с показаната ми от Стъклър костна статуя. Това тук на рисунката бе нейна възгруба, надраскана схематично версия. Заобикаляше я надпис, изписан в кръг около нея.

— Quantum in me est — прочете ми го Босуърт, сетне го преведе. — Колкото или което е в мен. Но може да се тълкува и доста по-широко, в смисъл същественото е в мен…

— Не разбирам — рекох аз. — Това е само повърхностна рисунка на Черния ангел.

— Не, не е — ядоса се Босуърт от неспособността ми да направя връзките, които той бе успял да направи. — Вижте тук и тук.

Треперещият му показалец се плъзна по листа.

— Това са човешки кости.

Прав беше Босуърт. Рисунъкът не бе толкова схематичен, напротив — фигурата бе от кости и в самата илюстрация бе вложено голямо умение. Не се забелязваше от пръв поглед, нужно бе човек да се позагледа и да размисли.

— Виждате, че цялата илюстрация е от човешки кости, нали? Те са от костницата в Седлиц. Тук имаме описание на пресъздаването на Черния ангел. Това е костната статуя, чиято роля е да прикрива действителното местонахождение на криптата и повечето от търсачите не са успели да разчетат тази възможност — увлечени в погрешна посока поради маниакален стремеж да се доберат до другите фрагменти, гледащи с недоверие на тази част вероятно поради относителната й известност. Онези, които са разпознали действителното послание тук, са запазили истината за себе си, но вече са разширили търсенето си, включвайки в него и костната репродукция. Ето аз например съумях да видя тази връзка и ако въпросният Брайтуел е достатъчно наблюдателен, ще е съумял и той. Статуята изчезва някъде през миналия век, но има слухове, че са я виждали в Италия преди избухването на Втората световна война. След това вече следите й абсолютно се губят. Вярващите издирват не само фрагментите, но и хората, които ги притежават, и то поради надеждата, че някой от тях ще е скрил и костната статуя. Именно по тази причина и Гарсия е направил въпросната репродукция в апартамента си. Костната статуя не е символ, тя е ключът към истинската.

Опитвах се да осмисля всичко, което Босуърт ми каза по този объркан начин.

— Защо ни съобщавате всички тези неща? — изведнъж запита Луис, проговаряйки за пръв път след влизането ни в дома на бившия агент.

— Защото желая да бъде намерена — отвърна Босуърт. — Желая да се убедя, че тя наистина съществува на този свят. Сам няма да мога да свърша тази работа, вече съм много болен. Но пари имам достатъчно. Намерите ли я, ще уредя да ми бъде донесена. На вас ще ви платя добре за труда.

— Не ми обяснихте защо сте разкопавали пода в манастира на Сет Фон?

— Там трябваше да бъде един от фрагментите — каза Босуърт. — Бях му проследил пътя. Отне ми пет години да проучвам и съпоставям слухове и полуистини, но успях. Както и много други ценни вещи, така и той е бил местен през Втората световна война. Намирал се е в Швейцария, но сетне са го върнали във Франция. Разбира се, това е станало, когато вече са били налице нужните за това условия и безопасност. Би трябвало да бъде точно там, където го потърсих, но го нямаше. Някой го беше отнесъл за пореден път. Само че този път вече знаех къде.

Мълчах, изчаквах.

— Бил е прехвърлен в Чешката република, в новооснован манастир в Нови Двор, като подарък или по-скоро в символичен жест на уважение спрямо усилията на чешките монаси да запазят вярата и при комунистическия строй. Тази практика, по-точно пренасянето на фрагментите от едно на друго място, е всъщност една от най-големите слабости на цистерцианските им пазители през последните шестстотин години. Постоянно е ставало така — предавани са от един на друг, с необходимото доверие, разбира се. Излизали са на светло, макар и за кратко време, точно затова и постепенно са преминали в чужди ръце. И продаденият на търг вчера фрагмент е според мен именно същият — прехвърленият от Сет Фон в Чешката република, озовал се в крайна сметка в Седлиц. Само че не му е било там мястото. Седлиц не е цистерцианска обител вече почти два века.

— Значи някой го е преместил там.

Босуърт закима с глава.

— Този някой обаче е искал фрагментът да бъде намерен — добави той. — Някой желае да привлече вниманието именно към Седлиц.

— Защо?

— Защото Седлиц не е просто само костница. Седлиц е капан.

И веднага след тези думи Босуърт изигра последния си коз. Отвори втората папка и извади купче стари рисунки. Всяка една показваше Черния ангел от различен ъгъл.

— Знаете ли кой е Ринт?

— Видях, че сте използвали името му за псевдоним. Точно така разбрах кой е вашият звънец. Ринт е човекът, преустроил костницата през деветнайсети век.

— Така е. Тези рисунки открих в Прага, купих ги от един от наследниците на Ринт. Намираха се в комплект документи, свързани с него и работата му. Въпросният наследник ги пазеше по една случайност, самият той живееше почти в мизерия. Купих ги всичките, платих му добре, може би много повече, отколкото е истинската им цена, с надеждата да намеря в тях убедително доказателство. Само че не стана точно така. Както и да е, Ринт постоянно е рисувал варианти на Черния ангел, това му е било истинска мания. Наследникът твърдеше, че навремето имало много такива рисунки, но били изгубени или унищожени. Самият Ринт бил човек объркан, вероятно със страхови комплекси, криел се, твърдял, че го преследват. По-късно други художници започнали да имитират работата му — имало търсене заради голямата популярност на мита сред специализираните колекционери. Във всеки случай оригиналите са на Ринт. Въпросът е следният: как се е стигнало до създаването на толкова подробни рисунки, и то в такава богата гама позиции и нюанси? Единствено обект на въображението му ли са били? Или по време на реставраторските си занимания е открил или може би видял нещо, което му е послужило за модел? Убеден съм, че става дума за второто, още повече че към края на живота си той бил доста психиран, както се казва днес. Оттук и възможността костната скулптура да се намира в Седлиц. Болестта не ми позволява да продължавам разследването си в тази област, именно затова споделям наученото досега с вас.

Изглежда, Босуърт забеляза промяната в лицето ми. Няма начин да не я е видял. Сега нещата заставаха в нова светлина. Не бе възможно Ринт да е виждал костната скулптура, защото е била изгубена далеч преди това. Според Стъклър тя е била крита цели два века в Италия, докато баща му я намира там. Не, Ринт е виждал самия оригинал, Черният ангел в сребро. Попаднал е на него по време на реставраторската си работа. Иначе Босуърт бе прав — картата е била отлична измама за отвличане на вниманието, докато оригиналният Ангел изобщо не е напускал Седлиц. И през всичките тези векове си е оставал скрит там. А сега вече Стъклър и Вярващите — само че взети заедно — притежаваха цялата нужна за откриването му информация. Трябваше само да обединят елементите й и да прозрат истината.

В същия миг ми светна и защо Мартин Рийд ми бе дал онова сребърно кръстче. Опипах връзката с ключовете си, внимателно потрих с пръсти изпъкналите букви върху кръстовидната форма^[2].

S

L E C

D

— Какво става? — объркано запита Босуърт, усетил възбудата в мен.

— Веднага трябва да си тръгваме — отвърнах аз.

Босуърт се изправи, залитна и се опита да ме спре, обаче слабите му крака и полупарализираната ръка не вършеха работа, затова падна назад върху креслото.

— Вие знаете! — извика той. — Вие знаете къде е тя! Кажете ми!

Отново се опита да стане и да направи нещо, но ние вече тичахме към вратата.

— Кажете ми! — изпищя той фалцетно и пак направи опит да се изправи, донякъде успя, сетне пак политна назад.

На прага видях разкривеното му от болка и ярост лице, тъкмо посягаше към телефона, но вратите на асансьора вече се затваряха. Зърнах устата му за миг, говореше нещо припряно, сетне кабината се спусна надолу. Изскочихме във фоайето тъкмо когато двама едри мъже в униформи излизаха от помещение вдясно от двата асансьора. През отворената му врата се мярнаха мониторни екрани и телефони. Щом ни забелязаха, мигом спряха. По-точно замръзнаха, защото видяха пистолета в ръката на Луис.

— Лягай долу! — мразовито рече Луис.

Двамата се приземиха за частица от секундата.

Минах покрай тях, опитах вратата — отвори се без проблеми. Луис ме последва, крачейки назад и с лице към онези на пода. След секунди бяхме на улицата, потичахме малко, смесихме се с тълпата пешеходци.

Изтичали са последните мигове във времето, преди Вярващите да започнат да избиват противниците. Само че аз в онзи миг откъде да го зная.