Джон Конъли
Черният ангел (16)

Глава петнайсета

Уолтър Коул ми се обади в мига, когато напусках града с колата.

— Имам още новини — рече той. — Съдебна медицина потвърди самоличността на намерените в апартамента на Гарсия останки. Наистина са на Алис. Токсикологичните тестове показват наличие на ДМТ — диметил триптамин — в микроскопична тъканна частица, останала в черепната кухина.

— Не съм чувал за тази субстанция. Какви свойства има?

— Става дума за халюциноген, но с особени качества, респективно симптоми. Причинява параноични усещания, в съзнанието на потърпевшия субект се генерират особени образи — страховити чувства, чудовищни видения. Понякога се явява усещане за пътуване във времето или в други екзистенциални нива. Само слушай какво още, дори по-интересно: в организма на Гарсия има остатъци от същия препарат. Съдебният лекар смята, че са внасяни в организмите посредством намерената в кухнята му храна. Но това все още не е потвърдено от пробите — изчакват крайните им резултати.

Възможно бе да са давали на Алис препарата, за да я направят безволева и склонна към сътрудничество. Така похитителите й са се явявали в ролята на спасители, особено докато е била в абстинентните фази, когато ефектът на лекарството е изветрявал, за да го замести наркотичният глад. Но защо са го прилагали и спрямо Гарсия? Може би за да го контролират по някакъв начин. Или така в него са поддържали състояние на почти постоянен страх. Сигурно и дозата не е била висока, само достатъчна да го държи полузамаян — по този начин при нужда биха могли да манипулират параноичните му изяви.

— И още нещо имам за теб — добави Уолтър. — Оказа се, че сградата в Уилямсбърг има и мазета. Входът към тях е бил скрит зад фалшива стена. Изглежда, сега се изяснява какво е правил Гарсия с костите.

* * *

Подземните помещения били открити от „Разследвания & ресурси“ — така се нарича отделът на нюйоркската полиция за съдебна медицина и обследване на местопрестъпленията. Неговите служители, заети по случая, работели систематично, бавно оглеждали и изследвали етаж по етаж, тръгвайки от горе на долу. Снабдили се с оригиналните планове на сградата, сравнявали с тях и нови, и стари промени. Така стигнали до стена, която в първата архитектурна версия липсвала. Съборили я, намерили нова стоманена врата със специални ключалки и допълнителни устройства за заключване в пода, а квадратурата й била около 12 квадратни метра. Отворили я с големи усилия, цял час и специална техника им били нужни, междувременно повикали екип за бързо реагиране — от същите момчета, дето се появиха в апартамента на Гарсия току след смъртта му. Повдигнали вратата с мъка, открило се временно стълбище, тежковъоръжените полицаи внимателно слезли по него.

Отдолу, на дълбочина около три метра и половина имало голямо помещение. Тук Гарсия видимо бил работил доста дълго време, и то здравата. По ъглите висели гирлянди от кости със заострени краища и черепи. Стените били покрити с циментова замазка, в която на височина до средата били зазидани части от различни почернели кости — челюсти, пръсти, бедрени и лакътни, ребра, сякаш разкривани по време на археологически разкопки. В квадрат в центъра на стаята се издигали четири кулички във формата на свещници от мрамор и кости, свещите поставени в блюда от монтирани върху костени фрагменти половинки от черепи — доста подобни на намерените от мен в апартамента на Гарсия. Четирите свещника били свързани един с друг с вериги от по-къси кости, ограждащи обширното централно пространство, сякаш за да бъде то използвано за някакъв неизвестен засега елемент на тази импровизирана костница. Имало още и специално изработена ниша с височина 70–80 сантиметра, също очакваща добавянето на нов, неизвестен елемент.

Може би ставаше дума за неголямата статуя от човешки и животински останки, която в този същия момент бе в багажника на колата ми.

Тежка задача предстоеше на екипа от съдебна медицина — законът го задължаваше да изследва и идентифицира намерените останки. Затова пък вече се досещахме поне откъде могат да започнат неговите експерти. Най-добрият стартов пункт бе списъкът на безследно изчезналите или убити жени в Хуарес, Мексико, както и изчезналите от улиците на Ню Йорк след пристигането на Гарсия в него.

* * *

Отивах на север. Веднаж като излязох от нюйоркските предградия, пътят се поизчисти и можех да карам по-бързо, наваксвайки закъснението във времето. В Бостън пристигнах към 17 часа. Тръжната фирма „Стърн & Къмпани“ се намираше в странична уличка, кажи-речи в сянката на „Флийт Сентър“. Мястото не беше типично за подобен бизнес, още повече че бе и достатъчно близко до няколко от най-шумните барове, от които непрестанно долиташе глъчка на пийнали хора и музика. Стъклата на сградата бяха цветни, опушени, в долната им част с красиви, дребни златисти букви бе изписано името на фирмата. Отдясно имаше импозантна дървена врата, с гравирано златисто чукало във формата на отворена уста. Встрани висеше подходяща по стил пощенска кутия, украсена с фигури на гонещи опашките си змейове. В някой друг и по-различен по стил квартал портата на „Стърн & Къмпани“ вероятно би привличала като магнит децата по време на празника на Вси светии.

Натиснах звънеца, изчаках. Отговори ми млада жена с яркочервена коса и крещящо лилав маникюр, поизпадал тук-таме по върховете на ноктите.

— Опасявам се, че сме затворени — рече ми тя. — За клиенти сме отворени от десет до четири часа всеки ден от понеделник до петък включително.

— Не съм клиент — отвърнах аз. — Името ми е Чарли Паркър, частен детектив съм. Бих желал да се срещна с Клодия Стърн.

— Тя дали ви очаква?

— Не, но съм убеден, че ще пожелае да ме приеме. Може би е по-добре да й покажете ето това.

Подадох й кашона, който държах в ръце. Младата жена го изгледа с подозрение, взе го в ръце. Подържа го известно време, сетне внимателно разви слоевете вестници, с които го бях опаковал. Видимо искаше да види какво има вътре. Надигна капака леко, зърна част от статуята, сетне отстъпи, отвори вратата по-широко и ми кимна да я последвам. Заведе ме в неголяма приемна, настани ме на стол, сетне се скри зад облечена в зелено врата.

Тук мебелировката бе скромна и овехтяла, личеше обаче, че е имала и по-добри години. Тапетите по стените бяха потъмнели, отлепени по ъглите, килимът бе износен, тук-там оръфан, видимо белязан от множество стъпки и тътрени по него тежести. Отдясно се намираха две бюра с хартиени покривки, отгоре им стояха два загасени компютъра. Отляво забелязах четири подобни на сандъци кафези за пренос на обемисти предмети с разковани капаци, от тях подобно на непокорна човешка коса стърчаха дървени стърготини. На стената зад тях висяха поредица литографии. Сюжетите бяха интересни — ангели в противобожествен сблъсък или така ми се струваше от мястото, където седях. Станах и се приближих да ги огледам по-добре. Напомняха на работата на Гюстав Доре^[1] — илюстраторът на „Божествена комедия“, но самите те имаха малко по-различна тематика, основана на непозната за мен работа.

— Темата е Бунтът на Ангелите — обади се женски глас зад мен — и падането на непокорното им войнство. Датират от началото на деветнайсети век, поръчани са от Ричард Лоурънс, оксфордски богослов, доктор на науките, специалист по староеврейски език, за да илюстрират първия му превод на „Книгата на Енох“^[2] през 1821 г. Сетне имало недоразумения с художника и той ги отказал, така останали неизползвани. Тези тук са от малцината оцелели копия. Другите са били унищожени.

Обърнах се, за да видя дребна, много привлекателна жена може би в началото на петдесетте. Носеше черни панталони и бял пуловер, тук-таме позацапан с тъмни петна, може би от допир с прашни предмети. Косата й бе почти изцяло посивяла, на слепоочията бяха оцелели полузагатнати руси кичури. Лицето й бе гладко, почти без бръчки, кожата опъната, само на шията имаше фини следи от сбръчкване. Ако правилно определях възрастта й, значи чудесно си носеше годините.

— Госпожица Стърн?

Тя протегна ръка, здрависахме се.

— Клодия се казвам. Приятно ми е да се запозная с вас, г-н Паркър.

— И на мен ми е приятно — отвърнах и отново се извърнах към литографиите. — Просто от любопитство да попитам: защо другите са били унищожени?

— Художникът е католик на име Ноуълс, редовно сътрудничел на лондонски и оксфордски издатели. Бил много добър професионалист с определени постижения, макар и понякога да подражавал чужди стилове. Когато приел поръчката от Лоурънс, Ноуълс не познавал в дълбочина противоречивия характер на книгите на Енох. Чак по-късно, когато разговарял с ерудирани свещенослужители, осъзнал какво е работил, характера и историята на въпросните апокрифи. Всъщност вие самият познавате ли темата за библейския апокриф, г-н Паркър?

— Нищо особено или по-специално — отвърнах аз, но това не беше съвсем вярно.

Вече бях попадал на „Книгата на Енох“ в контекста на убийството на съпругата и дъщеря ми. Оригиналният текст не съм виждал, но Пътника, човекът, който ги унищожи и обезобрази, се бе позовавал на нея. Тя бе само една част от апокалиптичните източници и неканоничните тайни откровения, които движеха съзнанието и фантазиите му.

Клодия Стърн се усмихна, показаха се бели зъби, съвсем леко жълтеещи към венците и долните ръбове.

— Тогава може би е по-добре наистина да ви осведомя за донесения от вас предмет, както сетне на свой ред трябва да направите и вие, нали? „Книгата на Енох“ е била част от общоприетия библейски канон и части от нея са намерени сред ръкописите в Мъртво море. Преводът на Лоурънс се основава на източници, които датират от втори век преди Христа, но самата книга е може би още по-стара. Повечето от това, което знаем или си мислим, че знаем за падналите ангели, идва именно от Енох. Някои изследователи са на мнение, че е възможно дори самият Христос да е бил запознат с труда, защото в някои от по-късните Евангелия има ясно ехо от мъдрословията на Енох. По-късно теолозите започват да го отричат, най-вече на базата на залегналите в книгата теории за природата на ангелите.

— Може би във връзка и с въпроса за магьосничеството^[3]? — подхвърлих аз.

— В известен смисъл да — отвърна Стърн. — Макар и да е налице поне известно съгласие с тезата, че началото на произхода на Злото на Земята се крие в падението на ангелите, самата природа на явлението предизвиква идеологичен разнобой и разногласия. На първо място: ангелите материални ли са? Тоест корпореални ли са те, значи телесни — да притежават тела? И ако не е така, какво да кажем за техните апетити, желания, страсти? Защото според Енох големият грях на черните ангели не е Гордостта, а Похотта — да пожелаят греховно и да се съвкупят с човешките дъщери или земните жени — най-красивия аспект на най-великото Божие творение, човечеството. Това именно води до непослушание — съгрешават и се оскверняват, — а сетне до бунт против Господа и за наказание той ги низвергва и пропъжда от Небето. Ето тези разсъждения, а можем да ги наречем и теории или спекулации, не намират горещ отзвук сред църковните власти. Затова Енох е отхвърлен и изваден от канона, а някои фактори стигат и по-надалеч — обявяват го за еретичен по природа. Някъде около 1773 г. съдържанието на книгата е вече полузабравено, обаче не щеш ли, един шотландски изследовател на име Джеймс Брус пътува в Етиопия и там се сдобива с три копия на книгата, запазени от Църквата на тази държава. Петдесет години по-късно Лорънс завършва превода си и така Енох е представен на англоговорещия свят за пръв път след повече от хилядолетие.

— Обаче без илюстрациите на Ноуълс.

— Той се обезпокоил от противоречията и усложненията, които биха могли да се появят след публикуване на труда. Изглежда и изповедникът му го е заплашвал, че повече няма да получава от него причастие, в случай че сътрудничи за издаването на книгата. Тогава Ноуълс уведомил Лорънс за решението си, а последният ходил в Лондон нарочно да обсъжда нещата на място с художника. Говорили и спорът се разгорещил извънредно много, тогава художникът захвърлил повечето от рисунките си в огъня — едновременно оригинали и коректури. Лорънс успял да сграбчи част от оцелялото и с него побягнал. Честно казано, тези илюстрации не са особено ценни, но аз много харесвам историята за създаването им и затова ги пазя вече много години, макар и да съм имала спорадични предложения за покупка. По свой собствен начин те илюстрират и духа на нашата фирма — да не допуска никога невежеството и страхът да допринасят за унищожаването на онова, което наричаме тайно изкуство. С други думи, неговите произведения да стигнат до онези, които най-добре могат да ги оценят и опазят. А сега, ако обичате, последвайте ме, за да поговорим и за онова, което сте ми донесли.

Тръгнах по стъпките й, минахме през зелената врата, отзад имаше коридор, който водеше към ателиета. В едно от тях заварихме секретарката с червената коса — изследваше състоянието на няколко доста стари на пръв поглед томове в кожена подвързия. В следващото мъж на средна възраст с оредяваща коса работеше напрегнато над голяма картина под светлината на няколко мощни лампи.

— В интересен момент идвате — каза ми Клодия Стърн. — Тъкмо подготвяме поредния търг, чийто централен експонат е свързан със Седлиц, характеристика, която споделя с вашата статуя. Но пък си мисля, че вие вече знаете това, след като сам сте дошли при нас. Мога ли да ви запитам обаче кой ви препоръча да ми донесете тази костна статуя?

— Човек на име Чарлс Недо. Нюйоркски дилър в същата област на изкуството, което нарекохте тайно.

— Зная го г-н Недо. Надарен аматьор. Понякога се натъква на уникати, обаче никога така и не се научи да разграничава между истински ценното и онова, което спокойно можем да оставим настрана и да забравим за него.

— За вас самата той се произнесе с голямо уважение.

— Е, това не ме учудва особено. Честно казано, г-н Паркър, нашата фирма е експертна, тук имаме претенциите да познаваме из основи изкуството, радваме се на упорито създавана вече десетилетие отлична репутация. Преди да се появим ние самите, предметите на тайното изкуство бяха периметър, запазен за улични търговци, разни неуки търгаши, които наричат себе си антиквари и трупат всякакви боклуци в магазините си мазета. Понякога някой от по-реномираните от тях ще попадне на истинска ценност и ще я продаде под името „черен материал“, както понякога го наричат, обаче нито един от тях не е истински специализиран в материята. Къщата „Стърн“ е в това отношение уникална. Истинските познавачи и доставчици рядко пропускат да се консултират с нас, преди да продадат или купят истинско произведение на нашето изкуство. По същия начин много често множество частни лица се отнасят към нас за справки и съвети относно колекции, манускрипти, дори и човешки останки — било официално, било по неофициални канали.

Отведе ме до маса, на която зърнах намерената в апартамента на Гарсия статуя. Беше грижливо закрепена върху въртяща се кръгла поставка. Стърн протегна пръст и запали висока настолна лампа. Блесна ярка светлина, заля костите.

— Е, да се върнем на темата. Предполагам, че г-н Недо ви е казвал нещичко относно източниците на този образ, нали?

— Той, изглежда, смяташе, че това е само копие на нещо друго — затворен някъде през петнайсети век в сребърно покритие демон. Нарече го Черния ангел.

— Аха. Имодей — каза Стърн. — Една от най-интересните фигури в демоничната митология. И е от сравнително скорошните позовавания. Рядко се среща такова.

— Позовавания ли казахте? Не ви разбирам.

— Ще ви обясня. Според Енох разбунтуваните ангели били общо двеста на брой. При прогонването им от Небето те падат върху планина на име Ермон или Армон — идва от староеврейското „херем“ или „ерем“, което значи проклятие. Някои от тях, разбира се, били запокитени и по-надолу и в Бездната основали Ада. Други обаче останали на Земята. Енох цитира имената на деветнайсет от тях, доколкото си спомням. Имодей не е сред тях, макар че в някои от версиите можете да срещнете името на неговата половинка — Асмодей. Всъщност първото позоваване на името Имодей намираме в създадени в Седлиц ръкописи след 1421 г. В същата година се твърди, че е бил създаден Черният ангел и ето ви как тръгва и митологията.

Говореше и бавно въртеше поставката, оглеждайки внимателно предмета отвсякъде.

— И къде, казвате, го намерихте това нещо?

— Не е точно такъв случаят.

Тя извърна глава и ме измери над свлеклите се напред по носа й очила.

— Значи не е такъв… а какъв е, ако мога да попитам? Би трябвало да зная, преди да продължа да ви информирам.

— Значи, оригиналният собственик, който най-вероятно е и създателят му, е мъртъв. Беше мексиканец на име Гарсия. Недо твърдеше, че той е също реставратор на една костница в Хуарес, още е и отговорен за създаването на олтар на мексиканска култова фигура на име Санта Муерте.

— А как е починал въпросният г-н Гарсия?

— Вестници не четете ли?

— Не и когато мога да го избегна.

— Бил е застрелян.

— Много жалко наистина. Имал е невероятен талант… ако, разбира се, той е авторът на това произведение. То е наистина чудесно. Допускам, че използваните човешки кости не са стари. Почти никакви следи няма от износване или патина на времето. Повечето от костите са от деца. Вероятно са подбрани така заради размерите. Още кучешки и птичи кости виждам, ноктите на края ми приличат на котешки. Забележително наистина, но според мен вероятно непродаваемо. Веднага биха възникнали въпроси относно произхода на детските кости. Много голяма е вероятността той да е свързан с извършването на престъпление, респективно престъпления. Всеки, които се опитва да го продаде или купи без знанието на компетентните власти, би се подложил на риска да бъде обвинен най-малкото във възпрепятстване на правосъдието.

— Изобщо не се опитвам да го продавам. Човекът, който е създал този предмет, е замесен в убийствата на най-малкото две млади жени на територията на САЩ и на може би много повече в Мексико. Някой е организирал довеждането му в Ню Йорк, там му е създал известни условия за действие. Целта ми е да намеря това или тези лица.

— Е, тогава ми кажете каква е ролята на статуята и защо ми я носите тук?

— Мислех си, че ще събудя интереса ви, в замяна вие може би ще разрешите да ви задам някои въпроси.

— Е, събудихте го. Разказах ви цял куп неща.

— Остана ми още нещо, което поначало възнамерявах да ви питам. Разкажете ми за Вярващите.

Стърн посегна към ключа, загаси лампата. Този жест й даде малко време да овладее изражението си, защото чертите й се бяха поразкривили от изненада и тревога. Е, няколкото секунди й позволиха да ги върне в сравнително старото им състояние.

— Вижте, аз май не съм сигурна дали ви разбирам.

— Аз бях в апартамента на този същия Гарсия. Там намерих череп, а от вътрешната му страна бе издълбан особен символ. Двузъбец. Според Недо използва го някаква си групировка. Да речем, че е култ. С него членовете й се разпознават един друг, с него маркират и някои от жертвите си. Вярващите имат силен интерес към историята на Седлиц и намирането на статуята на въпросния Черен ангел, ако той, разбира се, наистина съществува. Междувременно разбирам, че вие се каните да предложите на търга си фрагмент от пергамент, на който е нарисувана карта. Предполага се, че тя съдържа указания за откриването на статуята. Ето, затова предполагам, че само той е достатъчен да привлечете вниманието на онзи култ.

В един миг помислих, че госпожица Стърн ще избухне. Толкова силно омерзение се изписа по лицето й след казаните от мен думи.

— Вижте, сигурна съм, че Недо ви е информирал — много често си имаме работа с чудати личности, но повечето от тях винаги са безвредни. Като колекционери можем да им простим ентусиазма и крайните увлечения, тъй като те не посягат върху ближния. Вярващите са съвсем друга категория — рече тя с плам. — Ако може да се вярва на слуховете, и пак ви повтарям — говорим за недомлъвки, приказки в пространството, — те съществуват векове наред, а формирането им като групировка е пряк резултат от сблъсъка на Ердрик и Имодей в Бохемия. Но са малко на брой и се държат на разстояние от другите хора. Единствената причина за съществуването им, или нека да речем тяхната кауза, е отново да обединят в едно Черните ангели.

— Ангели? Но Недо ми говори само за една статуя.

— Не става дума за статуя — поклати глава Стърн. — А за нещо, което съществува.

Отведе ме в съседното ателие, където мъжът с оредяващата коса работеше върху картина. Платното беше голямо — може би три на осем метра, представляваше бойно поле. На далечни хълмове пламтяха огньове, воини от многочислени армии се движеха между разрушени къщи и опожарени нивя. Детайлите бяха грижливо изпипани, всяка фигура — нарисувана красиво и с голямо внимание, макар че ми бе трудно да кажа дали виждам самата битка или последствията й. На няколко места, изглежда, се водеха изолирани схватки, обаче в централната част бяха изобразени царедворци, заобиколили внушителна, кралска на вид фигура. На известно разстояние от тях се виждаше друга фигура — едноока. Тя видимо зовеше воините си да се съберат за бран около нея.

Творбата бе окачена на тежък статив и осветена от достатъчно лампи, реставраторът се суетеше наоколо с особена загриженост. Не зная защо, но цялата тази работа ми заприлича на операционна с тежко пострадал пациент. Наоколо на столчета и лавици бяха подредени микроскопи, лупи, скалпели, увеличителни стъкла и стъкленици с най-различни химикали. Докато гледахме от прага, мъжът взе тънка дървена клечица и я заостри с джобно ножче, сетне с удивителна сръчност и пъргави пръсти нави памук около края и създаде нещо като тампон с нужната му дебелина. Огледа я, видимо доволен от резултата, потопи тампона в течност и бавно започна да работи върху сектор от картината.

— Това е ацетон в разтвор с други реактиви — обясни ми Стърн. — Използва се за почистване на слоеве ненужна боя, наслояване на нежелани вещества, тютюнев дим, пушеци, замърсяване и окисляване. Тук се изискват специални умения, за да бъде налучкана точната за определени бои и картина химическа смес. В този смисъл всеки художник и произведение са уникални. Целта е да се постигне достатъчна наситеност на разтворителя, за да може да се отстрани мръсотия, боя, нанасяна например в по-късни периоди от други художници или реставратори, без да се навреди на оригиналните слоеве най-отдолу. В този конкретен случай реставрацията се оказа извънредно труден и болезнен процес, тъй като анонимният художник е използвал необичайна комбинация от техники.

Приближи се към платното и последователно ми посочи с пръст сектор, където пластовете боя изглеждаха някак ненужно дебели.

— Ето тук, тук и тук е използвал бои без разтворител, така оцветяването му добива необичайна плътност, както сам виждате. Това наричаме импасто — напластяване на бои, а в нашия случай в създадените микроскопични вдлъбнатини и бразди се е наслоявал прах. Сега той го чисти с ацетон и скалпел.

Показваше ми различни места, а ръцете й артистично танцуваха върху картината, без реално да докосва повърхността й.

— Ето виждате и фината мрежа от пукнатини, този т.нар. мрежов ефект, най-типичен в секторите, където старият пигмент е изсъхнал отдавна и с времето се е напукал. О, да, елате, сега ще ви покажа още нещо.

Пристъпи встрани и се доближи до по-малка картина, на която бе изобразен мъж със сериозно изражение, в хермелинова мантия и черна шапка. Отнякъде се появи секретарката й и също застана зад нас, загледана в произведението, заслушана в думите на шефката си. Очевидно ерудицията на госпожица Стърн намираше добра почва сред подчинените.

— В случай че не знаете, това е известният алхимик доктор Дий^[4]. Каним се да представим картината на търга, заедно с другата картина, върху която сега работи Джеймс. Но момент, нека наглася осветлението.

Отиде при шалтерното табло и загаси силните лампи, за миг останахме в полумрак, в следващата секунда в нашия ъгъл лумна ултравиолетово сияние. Зъбите и очите ни се осветиха в лилаво, но най-чувствителната промяна бе в платната. Повърхността на по-малката творба — ликът на алхимика Дий — се оказа покрита с точици и петънца, сякаш нечия налудничава ръка я бе нарочно напръскала с потопена в нечистотии четка. По-голямата картина обаче бе напълно редовна в това отношение — повърхността й изглеждаше съвсем нормална, само в единия ъгъл имаше особено петно с формата на полумесец — тъкмо върху него се трудеше в момента реставраторът Джеймс.

— Виждате онези петънца върху портрета на Дий, нали? Това е добавъчна боя, всъщност с помощта на ултравиолетовата техника лесно маркираме местата, където предишни реставратори са ретуширали или запълвали повредени сектори — продължи Стърн. — Можете да опитате този експеримент в почти всяка голяма световна галерия, неизменно ще откриете същото състояние на нещата при повечето от изложените творби. Консервирането на големите произведения на изкуството е процес постоянен и така е било от много години насам.

Върна се при таблото и отново включи нормалното осветление.

— Знаете ли, г-н Паркър, какво значи спяща картина? Това е наше професионално арго, така наричаме предмети на изкуството, чиято реална стойност не е установена от тръжната фирма и на съответната продажба и, да речем, тя попада в ръцете на купувач, който впоследствие разпознава истинската й ценност. Ето там — картината с бойното поле, тя е от този вид. На нея попаднахме на провинциална разпродажба в Съмърсет, Англия, купихме я за около хиляда долара. Ясно е, че досега не е била реставрирана, независимо от факта, че изглежда в много добро състояние, като, разбира се, изключим нормалния процес на стареене. И все пак в нея има един скрит елемент — намира се в долния десен ъгъл, веднага се забелязва с ултравиолетовата техника. Именно там, където говорихме за ненормално количество пренаслоена боя. В оригиналния й вид някои сектори са били замазани доста грубо, както би могло да се види, с цел прикриване на определени детайли. Разкрихме ги сравнително леко. Но това, което виждате в момента, е втората част или ниво на реставрация. Сега отстъпете, моля ви, малко назад и се опитайте да видите картината с нови очи. По нов начин, така да се каже.

Сега наистина забелязах нещо, което преди не ми бе направило впечатление: нарисуваните в долния десен ъгъл тела на монаси, почти всичките облечени в бяло — обесени, висят страшно от стената на манастир. Под краката им, досущ готова за подпалване клада, са наредени човешки кости. От челото на единия монах стърчи забита стрела. Отпред, на гърдите на всички раса с червено, може би кръв, е белязан двузъбец. Група конници галопира встрани, сякаш току-що напуска мястото на извършеното гнусно дело. Отпред язди висок, окован в черна броня брадат предводител, а в дясното му око бяла резка. От седлата на воините висят човешки глави и части от тела, на челата си конете носят черни рогове, същински шишове.

Макар и черният конник да е лидерът, то вниманието на всеки заинтересован наблюдател би било тутакси привлечено от друга една фигура. Тя върви пеша, край коня на своя командир, в дясната си ръка държи окървавен меч. Това е неимоверно дебел мъж, уродлив, с увиснали тлъсти телеса, гушата му подпухнала, цялата на морави буци, обезформено грозна. Носи ризница от зле съединени кожени, всъщност гьонени плочи, но и те не могат да прикрият огромното му шкембе. Краката му се превиват от огромната тежест на подпухналото тяло отгоре. Устата му е окървавена, хранил се е с мъртва човешка плът. В лявата си ръка издига флаг със символа на двузъбеца.

— Този елемент защо е бил скрит? — запитах аз.

— Той отразява резултата от погрома в манастира на Седлиц — отвърна Стърн и ме изгледа.

— Отначало убийствата на монаси по време на официално примирие били приписани на Ян Жижка и неговите хусити, но за мен тази картина е много по-близо до истината. Тя внушава, че погромът е работа на наемници, действащи непосредствено в следвоенно време, предвождани от тези двамата. По-късно намерени документи, включително и записани разкази на очевидци, на практика подкрепят версията на този художник и неговото претворяване на събитията.

С показалеца на дясната си ръка Стърн показа брадатия конник в черната броня и гротескната фигура до коня му.

— Ето този — рече тя, посочвайки дебелия мъж — е безименен. Никъде не е записано прозвище, прякор или нещо друго. Лидерът е известен само с думата „Предводителят“, но ако разгледаме по-внимателно митовете около Седлиц, ще се досетим, че всъщност той е Асмодей, първият Черен ангел. Според сказанията и апокрифите след прогонването от Небето Асмодей е отбягван и изолиран дори и от събратята си паднали ангели. Понеже носел в очите си Божия лик, останал там запечатан завинаги, бидейки съзрян в последния миг, когато бунтовните ангели били низвергнати. В отчаяние и самота Асмодей се разкъсва на две, за да има дружина в странстванията си по пустия свят и на тази част от себе си той дава името Имодей, а оттук нататък се отнася към него както с брат. С времето скитането им дотяга, тогава те слизат в Бездната, някъде недалеч от самия Седлиц, където заспиват дълбок сън. По-късно хората създават сребърните мини в този район и неволно ги разбуждат, без да знаят за съществуванието им. Светът над тях е разкъсван от войни и те умело се намесват в човешките конфликти, манипулират ги, настройват едната срещу другата страна, използват користолюбиви и алчни хора за свои цели. В един сблъсък с монаха Ердрик Имодей е повален във вана с разтопено сребро, по този начин окован в сребърна статуя и заловен. Асмодей започва да го търси, но монасите го скриват добре, а когато накрая той се добира до манастира им, те тайно изнасят статуята. Асмодей разгромява манастира, избива обитателите му и продължава търсенето. Според легендата за Вярващите то продължава и до ден-днешен. Ето, сега вече и вие знаете тази история, г-н Паркър. Истинската им цел сега е да съберат в едно двете части на падналия ангел или, с други думи, да обединят Черните ангели. Това е разказ за чудодейно апокрифно тайнство. Планирам да увелича продажната цена с още двайсет на сто заради нея. В края на краищата, изглежда, единствено аз ще спечеля от историята на Черните ангели.

* * *

У дома се прибрах преди полунощ. Къщата бе тъмна, някак няма. Качих се на горния етаж, намерих Рейчъл заспала. Не я събудих. Тъкмо се канех да надникна при Сам, когато на вратата се появи Джоун, майката на Рейчъл, и поставила пръст на устните си, ми даде знак да слезем долу.

— Ще пийнеш ли чашка кафе? — попита ме в кухнята.

— Добре, едно кафенце няма да е лошо.

Затопли вода, извади смляното кафе от хладилника. Докато го приготвяше, мълчахме и двамата. Усещах, че не ми е работа да започвам с нея какъвто и да е разговор, на каквато и да е тема.

Джоун постави на масата пред мен голяма чаша с ухаещо кафе, своята стисна между двете си длани.

— Снощи имахме проблем — рече тя, без да ме гледа, докато говореше.

— Какъв беше той?

— Някой си се опита да влезе в къщата през прозореца на Сам.

— Крадец ли?

— Не знаем. Полицията, изглежда, така смята, но Рейчъл и аз… е, не сме никак убедени, че е било така.

— Защо?

— Първо не се включиха сензорите за движение. После се оказа, че не са повредени, нито изключени, затова не можем да разберем как са се добрали до къщата, без да заработи алармата. И това, което ще ти кажа, може би звучи налудничаво, но изглежда, че онези са лазили по стената нагоре. Чухме единия да се движи по външната стена точно зад леглото на Рейчъл. Друг имаше на покрива, а когато Рейчъл изтича в детската стая, там тя в самия прозорец зърнала женско лице, обаче с главата надолу. Така поне ми каза. Тогава стреляла в прозореца и…

— Тя какво?

— Аз бях извела Сам от стаята, а Рейчъл натисна паникбутона. Имаше пистолет, стреляла в прозореца и той се пръснал, аз с детето бях в банята. Днеска сложихме нов прозорец.

Все едно нещо ме бодна право в сърцето. Закрих лице с длани, замълчах потресен. Усетих допир по дясната ръка и Джоун я пое в двете свои.

— Нека да ти кажа нещо — кротко заговори тя. — Зная как се получава понякога — все едно Франк и аз сме ти чужди, прекалено сме строги спрямо теб. Зная също, че с Франк сте стигали и до по-остри приказки, че не се погаждате. Но разбери, ние много обичаме Рейчъл и Сам. Знаем, че и ти ги обичаш също, че Рейчъл много държи на теб… тя те обича повече от всеки друг мъж в живота си и това е самата истина. Само че тези чувства към теб й струват ужасно много. В миналото са я излагали на ужасни рискове, а ето и днес също… И я боли, боли я много.

Понечих да отговоря, гласът ми засече. Отпих глътка кафе, опитах пак, не се получи.

— Зная, че Рейчъл ти е разказвала за Къртис — обади се Джоун.

— Да — този път успях да отвърна. — Стори ми се свестен човек.

Джоун се усмихна на оценката.

— Като хлапак беше ужасно буен — продължи тя. — Но когато порасна, вместо да се укроти, стана още по-необуздан. На двайсетина години имаше приятелка на име Джъстин и направо я подлудяваше. Момичето си бе далеч по-кротко от него и макар че Къртис я обожаваше и се грижеше за нея, понякога то се плашеше от действията му. И един ден го остави. А той не можа да разбере защо, налагаше се да седнем двамата и аз да му обяснявам, че младите хора поначало са склонни към щуротии и че това си е в рамките на нормалното. Можеш да полудуваш на млади години, но все пак идва време, когато е нужно да помъдрееш и да се укротиш. Да започнеш да се държиш като възрастен, отговорно. Това не значи цял живот да носиш официален костюм и вратовръзка и да говориш тихо или да не се осмеляваш да поотпуснеш отвреме-навреме, нали? Но в същото време трябва да си научиш урока: човешките отношения си имат цена — дай, за да получиш. Понякога може да се получи да дадеш повече, отколкото сетне да получиш, но това е жертва, каквато всички ние сме правили. Друг път става обратното, съответно си получаваш възнаграждението. Така е в живота. И му казах, значи, че ако той не е готов да направи тази жертва, тоест да вземе и да порасне, значи тогава трябва да се примири със загубата на любимата и да приеме факта, че тя не е за него или по-скоро обратното — той не е за нея. Е, изглежда ме разбра. Отне му известно време, но промяна имаше. В сърцето си беше все същият младеж, разбира се, и буйният нрав така и не го напусна, но съумяваше да го контролира. Така както човек може да обучи кон — да владее голямата му физическа сила и да насочва енергията му. В по-късни години стана полицай и беше добър, съвестен служител. И струва ми се, че след смъртта му светът някак обедня, да не говорим за множеството сърца, които все още скърбят за него.

Помълча и продължи:

— Аз съм си мислила, че никога повече няма да водя подобен разговор с мъж. Признавам също, че обстоятелствата не са същите. Зная, че си преминал през страшни изпитания, мога да си представя донякъде и болката ти. Но нека да ти кажа как аз виждам нещата: длъжен си да избираш между живота, който ти се предлага тук — с жена и дете, може би по-късно официален брак и евентуално още деца, — и този другия живот, който водиш. Ако заради него, не дай Боже, ти се случи нещо, тогава насилието ще отнеме на Рейчъл и втория мъж, когото е обичала така много, и сигурно ще я унищожи. Обаче представи си обратното — че в резултат на твои деяния нещо се случи на Рейчъл или на Сам, или и на двете, тогава всички, които ги обичат, ще бъдат съкрушени жестоко, а от всички тях ти ще страдаш най-страшно. Защото не вярвам, че ще успееш да оцелееш след втора загуба на най-любимите хора. Никой не би успял.

Ти си добър човек. Мисля си, че разбирам какво те движи: опитваш се да намериш справедливост за хора слаби, без закрила, хора унижени и оскърбени, жестоко наранени, дори унищожени. В това има нещо много благородно, но аз не мисля, че благородството е твоят истински мотив. Иначе наистина правиш големи жертви, но те не са точни. Опитваш се да коригираш неща, които са необратими, не можеш ги върна назад. Обвиняваш себе си за това, че си допуснал те да се случат, макар че никога не си имал истинската сила да ги спреш. Според мен дошъл е моментът, когато трябва да престанеш да се самообвиняваш. Да престанеш да се опитваш да променяш миналото. То е, образно казано, вода отвъд моста, твърд факт, който трябва да приемеш, колкото и да ти е трудно. В замяна сега ти е дадена нова надежда. Не я оставяй да ти се изплъзне, не позволявай никому да ти я отнеме.

Джоун се изправи, изсипа остатъка от кафето си в мивката, изплакна чашата и я постави в миялнята.

— Мисля, че Рейчъл и Сам трябва да ни погостуват за известно време — рече тя. — Защото ти се нуждаеш от време да свършиш започнатото този път. И сетне да помислиш сериозно. Виж, не се опитвам да застана между тях и теб. Никой от нашето семейство не го желае. Ако случаят бе такъв, никога нямаше да водя този разговор с теб. Обаче Рейчъл е уплашена и в този миг направо нещастна. И да не забравяме, че все пак е раждала неотдавна с всичките психически и физически аспекти, които носи този факт. Тя има нужда да промени средата за малко време, да бъде с хора, които също обича, а тези хора да бъдат с нея абсолютно постоянно.

— Разбирам — рекох, какво друго можех да направя.

Джоун постави ръка на рамото ми, сетне се наведе и леко ме целуна по челото.

— Дъщеря ми те обича много, аз самата уважавам преценките й повече, отколкото на всеки друг, когото познавам. В теб тя вижда и разпознава нещо. Може би и аз започвам да го виждам. Не забравяй това. Забравиш ли го, всичко е загубено.

* * *

Черният ангел върви, облян е от лунна светлина. Край него се нижат туристи, местни хора, магазини, художнически галерии, ресторанти. Мирише на кафе и бензин, далечни камбани известяват смяната на часа. Гледа лицата в тълпата, винаги търси онези, които би могъл да разпознае, очаква да срещне очи, които да се задържат върху му за по-дълго време.

Оставил е Брайтуел в офиса сред сенките и старинните вещи. Върви и в съзнанието си повтаря състоялия се преди малко разговор. Усмихва се далечно, може би и не го осъзнава, а минаващите наоколо влюбени двойки отвръщат на усмивката му с разбиране. Може би преживява спомена за неотдавнашна целувка или прегръдка на раздяла? Но това е тайна, съкровена за Ангела: винаги би могъл да прикрие и най-скверната мисъл зад прекрасни жестове, думи, цветове, защото иначе кой би се наел да го следва?

* * *

Отново се връща мислено към състоялата се среща, на нея Брайтуел не се е усмихвал нито веднъж.

— Той беше това, той — упорито повтаря уродливо пълният мъж.

— Прибързани заключения, стряскат те сенките — отвръща Черният ангел.

Тогава Брайтуел изважда сноп листа изпод якето и ги поставя на бюрото пред Ангела — принтирани, преснимани материали, статии. Другият ги прелиства бавно, четейки големите заглавия, тук-там и началото на някоя вестникарска информация. Постепенно интересът му расте, накрая се навежда над тях, хвърля дълга сянка, тя се разкривява и пада върху думи и снимки. Дългите, тънки пръсти шарят върху имена и места от приключили случаи. Загадки разкрити, имена на станали известни места, действащи лица убити: Харон, Пъд, Чарлстън, Фокнър, Ийгъл Лейк, Китим^[5].

Китим. Хм.

— Може да е и съвпадение — тихо казва Ангелът, но в думите му не звучи сигурност.

По-скоро говори наслуки, не и на базата на истината.

— Толкова много съвпадения, а? — подхвърля Брайтуел — Не ми се вярва. Той върви по нашите стъпки, сякаш нещо именно в нас го привлича, сякаш ни дебне.

— Не е възможно. Не може да съзнава истинската си природа.

— Ние всички осъзнаваме природата си — възразява Брайтуел.

Ангелът се взира в Брайтуеловите очи и в тях съзира гняв, любопитство и силно желание за мъст.

Страх? Има ли страх или не? Да, може би има. Мъничко.

— Грешка е било да се ходи в неговата къща — отсича Ангелът.

— Хрумна ми, че с детето можем да го примамим сам да дойде при нас.

Черният ангел отново се взира в лицето на другия. Не, помисли той, не да го примамим да дойде, ти си искал детето за друго. Винаги те е движила тази неукротима страст да причиняваш болка на земните. И ще дойде миг, именно тя ще те доведе до края и унищожи.

— Не внимаваш в думите ми — изрича на глас. — Многократно те предупреждавах да не привличаш вниманието към нас. Особено в този най-важен етап на делото.

Брайтуел отваря уста да протестира, но Ангелът е станал, облича закачената на старинната закачалка дреха.

— Ще изляза за малко. Остани тук. Отдъхни и мисли. Скоро се връщам.

* * *

И ето го сега, върви по улиците, видим и същевременно невидим, неразгадан и страшен, същинско раково образувание в плътта на човечеството. Върви, а тази странна усмивка заиграва на лицето му, сетне чезне, умира и пак се ражда. Секунда-две, плъзва се по чертите, до очите не стига.

* * *

След около едночасова разходка се връща в офиса, където Брайтуел търпеливо изчаква, седнал на стол в сенките, далеч от светлината.

— Добре, срещни се с него, щом смяташ, че това би могло да потвърди тезата ти — заявява Ангелът. — Но може и да я елиминира.

— Мога ли да го притисна със сила и болка? — веднага пита Брайтуел.

— Ако се налага.

Няма нужда да задава въпрос за най-тежката мярка, той си остава недоизречен, би бил безсмислен. Унищожение не бива да има и няма да има. Защото то би го освободило и тогава сигурно никога повече няма да го намерят.

* * *

Сам лежеше будна на легълцето. Пристъпих към нея, но тя не ми обърна внимание. Очичките й бяха вперени замечтано в нещо над нас, нещо неуловимо за мен. Мъничките ръчички махаха във въздуха възторжено и тя се усмихваше блажено или на мен така ми се струваше. И друг път я бях виждал в подобно състояние, в мигове, когато надвесени с Рейчъл над нея, сме й предлагали играчка или някоя любима вещ. Пристъпих още напред, изведнъж усетих мразовита вълна в пространството непосредствено около нея. Сам дори и сега не ме погледна. В същото време се изкикоти, както правят децата, когато им е много приятно.

Протегнах ръка с разперени пръсти към нея. За частица от секундата имах усещането, че нещо веществено се плъзна върху тях. Като фина материя беше — газ или може би мека коприна. Сетне това чувство секна, изчезна и мразът. В същия миг Сам ревна. Взех я на ръце, притиснах я към себе си, но тя не спря да плаче. Усетих движение зад себе си, до мен застана Рейчъл.

— Аз ще я взема — рече тя и протегна ръце към Сам, а в гласа й звучеше раздразнение.

— Няма нужда. И аз мога да я подържа.

— Казах ти, че ще я взема аз — тросна се тя и сега вече в тона й имаше много повече от раздразнение.

Като присъствал на сцени на битово насилие полицай навремето бях чувал този тон. Познат ми беше, и то отлично. Майки, вклещили ръце в деца по абсолютно същия начин. Не пускат, наежени, готови да издерат очите на когото и да е, само за да защитят чадата от насилие или друга заплаха. След скарване или сблъсък със съпруг или приятел, въпреки евентуални извинения и съжаления, дори и в присъствието на полицията. Познавах погледа в очите на поставена в такова положение жена. И ето го сега същия в очите на моята жена. Моята. Няма здравей, няма добре дошъл, просто нищо. Подадох й детето без всякакво по-нататъшно възражение.

— Защо трябваше да я будиш? — сопна се тя отново, вече стиснала Сам в прегръдките си, като я галеше и потупваше по гърба. — Едва съм я приспала, часове ми бяха нужни.

С мъка си намерих гласа си.

— Но тя си беше будна. Аз само влязох да я погледна, пристъпих и…

— Няма значение. Ето — резултатът е вече налице.

Обърна ми гръб. Оставих ги и двете, отидох в банята, там се разсъблякох, сетне си взех дълъг душ. Когато свърших, слязох на долния етаж, намерих долнище от анцуг и тениска. Вмъкнах се в моя офис и изтиках Уолтър от канапето. Тази нощ ще спя на него, казвах си отново и отново. Горе бе тихо — Сам бе спряла да плаче, вероятно бе и заспала. По едно време дочух тихите стъпки на Рейчъл по стълбището. Над нощницата беше облякла роба, иначе беше боса. Облегна се на рамката на отворената врата и се загледа в мен. Отначало не можах да кажа нищо, все едно бях загубил дар слово. Опитам ли да говоря, нещо ме сграбчва за гърлото и гласът ми секва. Искаше ми се да я наругая, да й се развикам. Ужасно ми се искаше и да я прегърна. Да й кажа, че съжалявам, че всичко ще се оправи. А тя също да се притисне в мен и да ми рече същите слова. Макар че сигурно и двамата няма да говорим истината.

— Просто бях изморена — рече тя по едно време. — И изненадана, че си се върнал.

Но на мен ми беше нужно повече. Въпреки всичко, казано от Джоун.

— Ти се държа, сякаш смяташе, че ще я изпусна или ще й направя нещо — отвърнах, напрягайки воля да не повишавам глас. — И това не е за пръв път.

— Не, не, няма такова нещо — рече тя и направи няколко крачки към мен. — Зная, че никога не би могъл да направиш каквото и да е…

Сетне протегна ръка към мен, опитваше се да ме докосне по лицето, но за свой срам аз се отдръпнах. Тя се разплака и това ме шокира, чак сърцето ме заболя.

— Не зная какво става… какво е то — издума тя задавено. — Не съм сигурна как точно да го нарека. Каква е причината? Тя не може… теб те нямаше и нещо се появи. Нещо страшно дойде и аз се уплаших. Разбираш ли? Страх ме е… а най-много мразя да ме е страх. Не съм такава, но ето на — ти ме караш да се държа така!

Ето, започна се. Сега вече почти викаше, лицето й се разкриви в гримаса на крайна обида, гняв и мъка.

— Ти ме караш да чувствам нещата по този начин — и за Сам, и за мен самата, и за теб, да — за теб! Измъкваш се, когато най-много имаме нужда от теб тук. Излагаш се на опасности, рискуваш и за какво? За какво те питам?! Заради непознати, за хора, които дори не си срещал! А аз стоя тук сама. Сам също. Това е твоят живот сега — ние сме твоят живот! Ти си баща, ти си моят мъж. Обичам те, ето на, Бог ми е свидетел! Много те обичам, наистина, сигурно те обичам прекалено много и затова страдам… обаче ти не можеш да продължаваш да се държиш по този начин с нас! Трябва да вземеш решение, защото повече не издържам така. Няма да мога да изкарам следващата година по същия начин. И няма да стане, да ти е ясно! Знаеш ли какво направих? Знаеш ли какво ме принуди да направя твоето отсъствие, твоята вечна работа? Изцапала съм си ръцете с кръв! Да, на човешка кръв миришат! Поглеждам от прозореца и виждам къде съм я проляла. Всеки ден гледам онези дървета и преживявам онова, което стана тук. То се връща при мен, в мен. Човек сигурно съм убила, за да си защитя детето, а снощи бях готова отново да го направя! И го сънувам това нещо, знаеш ли? Отнемам му живота там в тресавището… и пет пари не давам, дори съм щастлива. Удрям го отново и отново и ми се иска да го удрям така до безкрая. На парченца ми се иска да го разкъсам, а той да страда безмерно. Всяка секунда да умира пак и пак и да го боли вечно! Виждам кръвта във водата, виждам как потъва и се дави и се радвам, разбираш ли? Зная какво иска да стори и на мен, и на детето ми и няма да му позволя да го направи, майната му! Ненавиждах го това шибано копеле, и теб те мразех, дето ме принуди да сторя онова, дето направих. Дето ме постави на своето място, твоята работа да върша! Мразех те! Виж само на какво съм се превърнала заради теб!

След истеричните нотки гласът й внезапно стихна и тя се свлече на пода. Устата й се отвори широко, сякаш се давеше за въздух, прехапваше устни, а сълзите й струяха по бузите в нестихваща, мъчителна агония.

— Мразех те — повтори тя. — Разбираш ли? Не мога така… не мога да те мразя…

Думите секнаха, сега от устата й излизаха само звуци нечленоразделни, звуци без смисъл. Чух, че Сам се разплака, но не можех да отида при нея. Единственото, което успявах, бе да прегръщам Рейчъл, да й шепна успокоителни думи и да я целувам. Опитвах се да заглуша болката й и накрая завършихме легнали на пода, притиснати един в друг. Беше ме прегърнала през врата, притиснала устни в него. И двамата се опитвахме с все сила да задържим, да запазим онова, което губехме именно поради това, че сме се обвързали един с друг.

* * *

Същата нощ спахме заедно. На сутринта тя събра разни неща в две чанти, настани Сам в детското столче на задната седалка в колата на Джоун и се приготви да отпътува. Седях до автомобила, мълчах.

— Пак ще говорим — рекох по едно време.

— Да.

Целунах я по устата. Тя ме прегърна през врата, пръстите й погалиха косата на тила ми. Потрепнаха още няколко секунди там, после тя оттегли ръце, но ароматът на парфюма й остана край мен дори и когато колата бавно се стопи в далечината. Остана при мен и когато дойде дъждът, и когато слънцето угасна и падна мракът, а звездите обсипаха свода небесен, досущ скъпоценни искрици в очите на видяна в мечтите жена, образ далечен, полузабравен.

А в пустия дом полази хлад, настани се и остана, но когато заспивах, един познат глас ми зашепна:

Казвах ли ти, че ще си отиде? Само ние ще бъдем винаги с теб…

Усетих по кожата нежен допир, а парфюмът на Рейчъл отстъпи място на друго — сега миришеше на земя и кръв.

* * *

В Ню Йорк младата проститутка на име Елън се събуди в леглото на Джи Мак и усети нечия ръка върху устата си. Опита се да я отблъсне и да се бори, но в следващия миг почувства студеното дуло на пистолет, допрян в бузата й.

— Затваряй очи — заповяда й мъжки глас. — Затваряй очи и мълчи!

Познаваше го отнякъде този глас, сигурна бе в това. Само че откъде? Във всеки случай изпълни нареждането. Ръката остана върху устата й, но дулото се махна. До себе си усети размърдването на Джи Мак, събуждаше се. Болкоуспокояващите го приспиваха и замайваха, затова и мъчно се будеше. Вземаше ги вечер преди лягане, ефектът им минаваше някъде през нощта, тогава се събуждаше и гълташе още.

— К’во става? — прошепна Джи Мак, все още замаян.

Тя чу още няколко произнесени думи, след това и звук като от падането на книга на пода. Нещо мокро обля лицето й. Тогава и ръката се махна от устата й.

— Дръж си очите затворени — нареди същият глас.

Тя остана да лежи със затворени очи, напрегнала мускулите на веждите, докато не се увери, че онзи човек е напуснал апартамента. Когато ги отвори, видя кървава дупка в челото на Джи Мак, а възглавниците бяха подгизнали от кръвта му.