Джон Конъли
Черният ангел (11)

Глава десета

Мексиканецът лежеше сред отломките от масата, разпилените кутии и четки, а изпокъсаните чаршафи частично покриваха краката му като надгробен саван. Една от кутиите бе пробита, боя течеше по пода, долната част на тялото му бе осеяна с бели пръски. Кръвта от раната в гърдите бликаше на тласъци, като че пулсира ритмично, изхвърляна от постепенно отслабващото сърце, обагряше плочките. Дясната му ръка се опитваше да хване нещо на стената, пръстите ми заприличаха на паяк, който се мъчи да полази нагоре. Опитваше се да докосне черепа в олтара.

— Muertecita^[1], reza por mi… — повтаряше той, но сега това бе само шепот.

Луис и Ейнджъл връхлетяха в стаята.

— Мамка му! — изохка Луис. — Нали ти виках да не го убиваш…

Прах висеше навсякъде във въздуха, видимостта бе слаба и съдържанието на дупката в стената бе все още невидимо за него. Луис притича и клекна край умиращия. С пръстите на дясната ръка сграби лицето на мексиканеца и го извърна към себе си.

— Къде е тя? — почти изрева той. — Казвай къде е!

Очите на мексиканеца си останаха отправени нейде надалеч. Устните му продължаваха да се движат, повтаряйки своята мантра. Усмихна се далечно, сякаш съзря нещо невидимо за нас, отвори му се врата нейде в материята на времето и битието, показаха му обещаната награда. Или може би наказанието, негово и само негово. Стори ми се, че в очите му блесна почуда, а може би е било и страх, но те вече помътняваха и бавно гаснеха, клепките готови да се склопят за сетен път.

Луис го плесна здраво по бузата. Сега в дясната ръка държеше малка снимка на Алис. Досега не бях виждал образа й, може би лелята му я бе дала. А може би си беше негова, съхранявана години наред, реликва за нечий живот, далеч от очите, но не и от сърцето. Може би.

— Къде е тя? — повтори Луис.

Гарсия изкашля кръв. Зъбите му бяха червени, както и устните. Опитваше се отново да изрече звучащата като заклинание фраза, но не успяваше. Тогава се изкашля отново, потръпна, ръката му се свлече върху плочките и той умря.

Луис отпусна глава и покри лице с ръка. Сега снимката на Алис бе притисната към кожата му.

— Луис… — обадих се аз.

Той вдигна очи към мен и за секунда не успях да намеря точните думи. Сетне му казах:

— Мисля, че я намерих…

* * *

Екипът за бързо реагиране (ЕБР) пристигна пръв на местопрестъплението, но Луис и Ейнджъл вече ги нямаше. Полицейски диспечер бе разпратил спешен сигнал за „стрелба в района“, но първо бе алармирал ЕБР. Наложи се известно време да гледам в дулата на няколко рюгер мини 14 и деветмилиметрови автомати „Хеклер и Кох“. Опитвах се да разпозная нечие име или сериен номер по гащеризоните всред ужасната глъчка, крясъците и ослепителните светлини, с които ченгетата придружиха появата си. Момчетата от ЕБР щурмово нахлуха в стаята за екзекуции, огледаха мъртвия мексиканец, различните кости из апартамента и чак тогава загряха, че екшънът вече е свършил. Тогава отстъпиха терена на колегите си от деветдесет и шести участък. В началото се опитвах да отговарям на въпросите им по най-добрия начин, но скоро занемях. Налагаше се — трябваше да предпазя приятелите и себе си. Не биваше да говоря каквото ми дойде на устата, преди да съм се успокоил, подредил мислите и уточнил една сериозна, издържаща на всякакви въпроси версия. Бях истински разтресен, но то бе по-скоро резултат от онзи образ, който не можех да избия от съзнанието си. Отново и отново виждах Луис, застанал пред дупката в стената, взрял обезумял поглед в костеното лице на момиче, собствената му братовчедка, протегнал ръка към него с намерение да го докосне, но разбрал, че не притежава такава сила. Гледах го и не знаех как да му помогна: той се връщаше в мислите си в друго време, на друго място: в пълен с жени дом, тамошните му дни вече към края си, а в къщата се е появил нов живот. Още една жена.

* * *

Помня я. Помня я като бебе, даваха ми я да я бавя, докато жените готвеха и чистеха. Аз бях единственият мъж там, защото баща й — Дебър — беше мъртъв. Аз го убих, първият ми беше. Той ми отне майката. Затова го изтрих от лицето на земята. За отмъщение го направих, съвсем съзнателно. Още не знаех, че сестрата на майка ми е бременна от него. Нямах доказателства, но бях уверен, че е сторил нещо много, много лошо на мама и то я е убило. Усещах, че ще направи същото с мен, само че изчаква удобен момент. Тогава го предварих и го убих. А дъщеря му израсна без баща. Той беше човек долен, гаден, с най-мерзки мераци, щеше и на нея да посегне, мине ли някоя и друга година. Само че тя така и не можа да го опознае, да разбере що за гадина бе той. Иначе въпросите си стояха. Защо? Кой? Как? Въпроси и смътни подозрения. А веднъж започна ли да налучква истината, аз вече бях достатъчно далеч от дома. Един ден влязох в гората и повече не се върнах. Поех по друг път, моя си път. Тя тогава беше още дете. Отдалечих се от нея, а и от другите близки. И не знаех какво я е сполетяло. А сетне вече беше много късно…

С това се опитвам да се успокоявам: не знаех.

Тогава пътищата ни се кръстосаха в големия град. Тук. Опитах се да поправя грешката, да компенсирам миналите грехове, не се получи. Не можеше, бяха прекалено тежки, нямаше как да върна живота назад. Ето сега — тя е мъртва и се питам: аз ли съм виновен? Аз ли задвижих събитията така, като тайно планирах и отнех живота на баща й, преди тя да се е родила? И не съм ли в някакъв смисъл и аз баща на жената, в която се превърна тя? Не нося ли аз отговорността за този й живот, а сетне и за смъртта й? От една кръв сме, сега я няма, а без нея на този свят вече не мога да бъда същият.

Съжалявам. Ужасно съжалявам…

* * *

Слушах го с мъка и извърнах глава, за да не го гледам такъв. Не можех и не исках да го виждам такъв. Пречупен.

* * *

Остатъка от нощта и по-голямата част от утрото прекарах в 96-и участък на „Месероул Авеню“. Все пак ме разпитваха колеги. Като бивше ченге, макар и с редица неизяснени около него въпроси, пак имах някаква положителна стойност в очите им, колкото и да бе малка тя. Казах им, че съм получил информация за апартамента на мексиканеца от източник. Долната врата съм заварил отключена. Влязъл съм, намерил съм костите и другите неща и тъкмо да им се обадя — на полицаите — и онзи ме нападнал. Убил съм го в самозащита. А то си беше самата истина.

Разпитваха ме двама детективи. Жена на име Бейярд и партньорът й — едро червенокосо ченге на име Ентуисъл. Бяха извънредно учтиви с мен, но това до голяма степен се дължеше на присъствието на адвокатката Франсес Нийгли, седнала от дясната ми страна. Още преди пристигането ми в Ню Йорк Луис бе уредил в сметката ми да бъде внесена номинална такса от юридическата фирма „Ърли, Чаплин & Коен“, където Франсес бе от старшите партньори. Така че официално погледнато, бях неин служител — беше ме наела за определени услуги. Респективно имах право да се позовавам на известни етични привилегии и да не отговарям на някои неудобни въпроси на полицията. Франсес бе висока, безупречно облечена и коафирана, външно харизматична и извънредно любезна. Това обаче бе повърхностно впечатление. Знаех, че обича да виси по барове, където в събота вечер кръвта от поредното сбиване съхне по пода, и че има репутация на желязна дама, с която майтап не става. Опитайте се да се избудалкате с нея и усмихнатото й лице мигом ще застине в титаново-стоманена гримаса. Вече бе успяла да внуши съответното послание на тукашните ченгета: кого бе очаровала, кого пък стреснала.

— Кой ви пошушна за Гарсия? — запита Ентуисъл.

— Така ли му е името?

— Изглежда, да. Той самият не е в състояние да го потвърди или отрече.

— Предпочитам да не го назовавам, ако обичате.

Бейярд завря нос в бележките си.

— Да е например един сводник на име Тайрън Бейлий или може би Джи Мак?

Не отговорих.

— Жената, която сте били натоварен да търсите, е част от яслата му, нали? Предполагам, че сте разговаряли с него. Искам да кажа, то не е логично да не говорите с него, след като търсите нея, нали?

— О, с множество хора говорих — рекох с усмивка.

Франсес реши да се намеси.

— Какво намеквате сега, госпожо детектив?

— Просто искам да разбера кога за последен път г-н Паркър е разговарял с лицето Тайрън Бейлий?

— Г-н Паркър нито е потвърждавал, нито отричал изобщо да е разговарял с въпросната личност, така че въпросът ви е ирелевантен.

— Не и за г-н Бейлий… — подхвърли Ентуисъл.

Пръстите му бяха доста жълти, гласът му дрезгавееше, звучаха нотки на отдавнашен катар. Много пушеше горкият.

— … защото рано днес сутринта е бил приет в медицинския център „Удхил“ с огнестрелни рани в дясната ръка и десния крак. До болницата е стигнал лазешком. И ако някога е имал надежди да става бейзболист, край с тях, няма да го бъде.

Притворих очи. Луис не бе сметнал за нужно да спомене факта, че е упражнил малко възмездно насилие върху Джи Мак.

— Вижте, да — говорих с Бейлий някъде около полунощ, може би бе един часът — рекох на глас. — Той ми даде адреса в Уилямсбърг.

— Вие ли го ранихте?

— Той това ли ви каза?

— Бейлий е така замаян от лекарства и упойки, че едва ли може да каже нещо. Чакаме да се пооправи и тогава ще чуем каквото има да казва.

— Не, не съм аз.

— Случайно да знаете кой тогава?

— Не, не зная.

Франсес се намеси пак.

— Детективе, можем ли да минем на следващия въпрос?

— Съжалявам, но, изглежда, вашият клиент или служител, както искате го наричайте, се оказва фатален за здравето на хората, с които разговаря.

— Вижте — въздъхна Франсес с тон на съвършена готовност за всяческо сътрудничество, — тогава или му предявете съответната здравна отговорност и го освободете, или дайте да чуя някакво сериозно обвинение.

Възхищавах се от юридическите умения на Франсес, но виждах, че ченгетата започват да се дразнят и настройват враждебно. А това би могло да се окаже нездравословно, като се имат предвид все още неизстиналият труп на Гарсия, огнестрелните рани на Джи Мак и все по-надвисващата над мен сянка на Бруклинската поправителна институция, да не употребявам думата затвор.

— Г-н Паркър е убил човек — натърти Ентуисъл.

— Човек, който се е опитвал да убие него.

— Така твърди той самият.

— Е, хайде де, детективе, само си губим времето. Дайте да си дойдем на приказката като възрастни хора, още повече професионалисти. Разполагате с надупчено от пушечни изстрели помещение, стар склад със затрупани с кости помещения, някои от които току-виж се оказали на жената, която г-н Паркър е натоварен да търси, две видеокасети, на които има ясен запис поне на една явно убита жена, вероятно на още много такива. Моят клиент вече многократно декларира, че изцяло ще сътрудничи на следствието по всички възможни начини, а вие се опитвате да го накиснете с въпроси относно пострадал след срещата си с него индивид. Не е коректно, господине, не е. Г-н Паркър ще бъде на ваше разположение за по-нататъшни въпроси по което време сметнете, че това ще е нужно. Ще бъде на ваше разположение и да предявите каквито обвинения намерите за необходими в бъдеще. Така. Е, а сега какво ще правим?

Ентуисъл и Бейярд се спогледаха, сетне се изправиха и излязоха, като се извиниха, че ще отсъстват за малко. Нямаше ги бая време. Франсес и аз седяхме и мълчахме, докато те се върнаха.

— Можете да си тръгвате — заяви Ентуисъл. — Засега. И ако не ви затруднява много, ще сме благодарни да ни уведомявате, когато възнамерявате да пътувате извън щата.

Франсес се изправи и започна да събира бумагите си.

— О… — добави Ентуисъл. — И поне за известно време, моля ви, опитвайте се да не застреляте някого, а? Може и да ви хареса. Дори и да свикнете.

* * *

Франсес ме откара до мястото, където бях оставил колата си. Не ме разпитва повече за събитията от предната нощ. И аз не горях от желание да й разправям каквото и да е. И на двамата така повече ни харесваше.

— Мисля, че сега положението при вас е закрепено — рече ми тя, докато спираше пред склада.

Около него още се мотаеха ченгета, множество телевизионни екипи с техника и автомобили, други репортери, дежурните любопитни минувачи и кибици.

— Мъжът, когото, сте убили, е стрелял четири или пет пъти срещу вас, докато вие — само веднъж. Свържат ли с него намерените кости, никой никога няма да си направи труда повече да ви търси за убийство. Още повече, ако останките в онази дупка в стената се окажат на Алис Темпъл. Гарантирам. Могат да се заяждат и търсят под вола теле за това, че сте възпроизвели изстрел, но сте частен детектив, във вашия случай това си е интуитивно решение. Така или иначе ще изчакаме, ще видим. Но основания за сериозно безпокойство аз лично нямам.

При това имах разрешително да нося скрито оръжие в Ню Йорк и то бе издадено още веднага след като напуснах полицията. Онези 170 долара, дето платих за него, са вероятно най-добре похарчените ми пари. Всъщност разрешителното трябва да се подновява на всеки две години, тогава пак плащаш същата сума, но да повторя — заслужаваше си. Документът се издава с подписа на шефа на градската полиция и по принцип той може да откаже подновяването му. Обаче досега такова нещо не ми се бе случвало. Иначе допускам, че да носиш оръжие е едно, да стреляш наляво-надясно друго. Трудно би било да очакваш задоволство от страна на ченгетата.

Благодарих на Франсес, излязох от колата й.

— Предай съболезнованията ми на Луис — рече тя, докато потегляше.

* * *

На Рейчъл се обадих, когато се прибрах в хотела. Вдигна слушалката на четвъртия сигнал.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Ами добре е — отвърна ми тя.

Гласът й бе равен, незаинтересован.

— Сам как е?

— Чудесно. Спа чак до седем часа, без да се буди. Току-що я нахраних. След малко пак ще я сложа да поспи. Може би час-два.

Настъпи пауза, мълчахме и двамата, поне четири-пет секунди.

— Ти как си, какво правиш?

— Имах малко неприятности преди малко — рекох аз. — Един човек почина.

И пак последва мълчание.

— Хм, мисля, че намерихме Алис… — обадих се по едно време — … или може би онова, което бе останало от нея.

— Разкажи.

Сега в гласа й прозвуча боязън.

— Човешки останки. Главно кости. В една стена намерих още — зазидани. Там имаше и неин медальон.

— А онзи, дето умрял? Той ли е отговорен?

— Не зная със сигурност. Но така изглежда.

Изчаках следващия въпрос. Знаех, че ще попита.

— Ти ли го уби?

— Аз.

Тя въздъхна. Сега чух гласа на Сам. Плачеше. Рейчъл й заговори, успокояваше я.

— Трябва да прекъсвам — рече тя.

— Скоро ще се върна.

— Нали свърши вече? — запита тя, сякаш ме поощряваше. — Изяснило се е какво се е случило с Алис. Убиецът й е мъртъв. Какво повече можеш да направиш? Идвай си у дома. Просто… просто си ела, чуваш ли?

— Чувам. Ще си дойда. Обичам те, Рейчъл.

— Знам — въздъхна тя и ми се стори, че леко изхлипа, но не можех да бъда сигурен. — Зная, че ме обичаш…

* * *

Спах някъде до следобеда, събуди ме телефонен звън. Уолтър Коул беше.

— Май си имал тежка нощ — подхвърли той.

— Какво ти казаха?

— Малко. Ще трябва да доразкажеш. Край „Дафис“ има кафене на „Старбъкс“. Отивам там и те чакам след трийсетина минути.

Не успях да стигна за трийсет, направих го за четирийсет и пет, а може би и малко повече. Пресичах града и си мислех за събитията. Какво бях направил, какво бе казала Рейчъл, докато разговаряхме. В известен смисъл на думата, всичко наистина бе свършило. Имах усещането, че зъболекарските картони и снимки, както и ДНК тестовете ще потвърдят самоличността на Алис. Че намерените в апартамента на Гарсия останки са наистина нейните. Ако е необходимо, ще направят сравнителни проби и с материал от майка й Марта. Смятах, че Гарсия е замесен, може би е и прекият изпълнител. Това обаче не обясняваше защо поначало Алис е изчезнала. Скрила ли се е от някого и защо? Защо онзи Еди Тейджър й е плащал гаранция? Ами търговецът на антики Недо с приказките му за Вярващите? И фебереецът Филип Босуърт, чието разследване очевидно имаше общи допирни точки с моето и макар да не преследваше съвсем същата цел, то поне по някои пунктове му приличаше. Накрая идваше нещо много важно: собственото ми вътрешно безпокойство и усетът, че нещо се движи под повърхностните подробности на случая. Нещо много съществено и капитално важно. Нещо, свързано със скритите, кухи празнини на миналото. Нещо много опасно.

Когато седнах срещу Уолтър на ъгловата маса, косата ми беше все още влажна от бързия душ в хотела. А той не беше сам. С него бе детективът Дън, с когото се бяхме запознали в полицейското кафене.

— Вашият партньор знае ли, че се виждате с други хора, а? — попитах го аз.

— Нашата връзка е отворена. Не научи ли за моите срещи, всички сме спокойни. Между другото, той е на мнение, че вие сте простреляли Джи Мак.

— А, и ченгетата от 96-и участък така смятат. Не че ми пука какво мислите, но не съм аз.

— Хей, вижте сега, не е въпрос, че толкова много ни пука. Маки просто не желае да има ненужни угризения, особено ако някой подочуе, че ние ви открехнахме за него.

— Освен вас поне още двама души са ни насочвали в същата посока. Кажете на партньора си, че няма за какво да се безпокои.

— Насочвали са ни, а? — рече Дън.

Множествено число. Мамка му. Уморен бях, изпуснах се.

— Говоря за себе си и за Уолтър.

— Аха. Вярно.

Не ми се искаше да се заяждам с Дън. Подобни сблъсъци съвсем не ми бяха нужни. Освен това не знаех защо е дошъл.

— Е, така — рекох. — Сега да видим — защо ли сме тук? Може би заедно ще дегустираме кифлички?

Дън се обърна към Уолтър, сякаш в негово лице търси съюзник.

— Ама този човек сам си го търси, а? Труден, на такъв как да му помогнеш, кажи сега?

— Такъв си е той — самомнителен — отвърна Уолтър. — Силна личност пунтира. Четох някъде, че това предполагало сбъркана сексуалност.

— Уолтър, с цялото ми уважение, ама не съм в настроение за такива шегички — рекох и си беше самата истина.

Уолтър се усмихна, извинително вдигна ръка.

— Майтап бе, човече. Както ти каза и Дън — наистина искаме да помогнем.

— Помните Серета, нали? — започна Дън. — Тя е другото момиче. Изглежда, че и до нея са се добрали.

— Къде?

— В мотел край Юма.

— За убийствата в „Спайхоул“ ли говорите? — досетих се, че бях слушал за тях в телевизионните новини.

— Аха. Тя се оказа същата, дето бе намерена в багажника на изгорена кола. Вече са я идентифицирали. Всъщност не е било много трудно, защото колата е регистрирана на нейно име, а и част от шофьорската й книжка останала недоизгорена. Но все пак изчакали да уточнят и други неща, за да са стопроцентово сигурни. Заключението на експертите е, че е била жива и в пълно съзнание, когато пламъците са стигнали до нея. Ритала е стената на багажника, успяла да я издъни откъм задната седалка в купето. Не че това е помогнало.

Опитвах се да си припомня подробностите.

— В същата кола не бяха ли намерили още един труп?

— Да. Мъжки. Неизвестен. Не носел никакви документи, нямал и портфейл. Все още се опитват да го идентифицират, но няма за какво да се хванат. Няма как снимката му на кутиите с мляко да закачат, я. Може би на чувалите с дървени въглища за барбекю, като дойде лятото, ама не и преди това. Майтапя се, ама хич не е смешно. Здравата е изгорял. Бил е застрелян в гърдите, а куршума намерили в тялото. Изстрелян е от пистолета, намерен в мексиканеца, дето пък бе убит в една от мотелските стаи. Колегите работят по версия, че може да е бил мишена на поръчково убийство, дето сетне се е превърнало в нещо друго. Свързан е с действително опасни типове, от известно време мексиканските федерални ченгета го търсели усилено. А сега с разкритията около Алис тук току-виж и други възможности излезли.

Според разказа на Джи Мак, Алис и Серета са били в къщата на Алън, когато непознати убили него и шофьора му, но те двете не видели нищо. Обаче отмъкнали нещо от дома, което, изглежда, е било достатъчно ценно, защото заинтересуваните хора са били готови включително и на убийство, само и само да си го върнат. Намерили са Алис, от нея измъкнали каквото са могли относно местонахождението на Серета. Не ми се искаше да мисля по какъв начин бяха постигнали този резултат.

— Вашият приятел Джи Мак вероятно ще бъде изписан от болницата утре — продължаваше Дън. — Чувам, че твърдял все едно и също — нищо не знаел, нищо не бил чул, нито видял. Нито за неговите проститутки, нито за човека, стрелял по него. А който го е гръмнал в крака, очевидно си е познавал работата. И петата, и глезенната връзка са на парченца. Човекът си остава инвалид до края на живота.

В съзнанието ми се мярна образ на Алисиния череп в стенната ниша в апартамента на Гарсия. Опитах се да си представя последните мигове на Серета. Температурата постепенно става нетърпимо гореща, плътта й се изпича още преди пламъците, които ще я овъглят, да са стигнали до нея. Предавайки Алис на онези, Джи Мак практически бе осъдил и двете на жестока смърт.

— Кофти работа — рекох.

Дън сви рамене.

— В кофти свят живеем. А, като стана дума за това, Уолтър казва, че опитвал да поговори с Елън, младата проститутка.

Спомних си девойката в черната рокля.

— Нищо ли не можа да измъкнеш от нея?

Уолтър поклати глава в отрицание.

— Кораво момиче, и отвън, и отвътре — този занаят никому не прощава. Ще взема да се обадя на колегите от отдела за младежка престъпност. Там имам приятел, разказвал ми е, че работят по няколко програми, едната се нарича „Безопасни хоризонти“. Тъкмо за хора на нейната възраст. Все нещо ще помогне.

Дън се изправи, взе си оставеното на облегалката на стола сако.

— Вижте — обърна се към мен, — ако мога с нещо да ви помогна, ще го направя. Длъжник съм му на Уолтър и щом като той иска да ви помагам, значи от моя страна проблеми няма. Само че си харесвам професията и работата, искам да си я запазя. И в тази връзка: наистина не зная кой му е пробил дупките на онзи говньо, обаче ако случайно го срещнете, изпълнителя имам предвид, кажете му следващия път да си ги върши тези неща на друго място, не в моя район. Надявам се сега да сме наясно?

— Съвсем наясно сме — отвърнах любезно.

— О, и още нещо. Колегите наистина са открили нещо необичайно в „Спайхоул“. По лицето на убития мотелски дежурен имало размазана кръв. Изследвали я за всеки случай и се оказало, че там имало и чужда ДНК. А най-странното нещо е, че тя се оказала с намалени стойности, дегенерирала един вид.

— Какво, какво? Какви стойности и защо дегенерирала?

— Стара, с понижени качества. Сетне решили, че пробите са развалени, може би случайно или от самия съд. Съдържали много и непознати токсини. Все още се опитват да ги уточнят. Все едно някой е търкал парче старо месо по лицето на онзи младеж — хотелиера.

Замълчах озадачен, макар че нещо се мотаеше в подсъзнанието ми, но не можех да го назова точно. Във всеки случай изчакахме с Уолтър поне пет минути, сетне потеглихме, и двамата замислени.

— Сега какво ще правим? — попита ме той и в същия миг се наложи да изтичаме, че минаващият рейс щеше да ни забърше — така разсеяно пресичахме улицата.

— Ще трябва да поговоря с разни хора — отвърнах аз. — Ти дали ще успееш да откриеш кой е собственикът на онзи склад в Уилямсбърг?

— Едва ли е толкова мъчно. Момчетата от 96-и вече са я свършили тази работа. Аз обаче ще опитам да проверя и архивите в кметските служби.

— Ченгетата от 96-и са идентифицирали човека, когото убих. С мен едва ли ще споделят тази и други информации, така че дръж си ушите отворени, може би ще подочуеш повече, а?

— Няма проблем. Ти в същия хотел ли ще бъдеш и колко време още?

Помислих за Рейчъл, за разговора с нея и даденото обещание.

— Може би още един ден. Сетне трябва да се прибирам у дома.

— Говори ли с нея?

— Тази сутрин.

— Каза ли й какво се е случило?

— По-голямата част, да.

— Е, да. Зная какво ти е. Сега нещо сякаш ти гризе в съзнанието. Като че по тънък лед ходиш, а той се пропуква под краката ти. Значи сега е времето да се върнеш у дома. Да бъдеш с нея. Иначе всичко се обърква. Така е. Хормони… това-онова, абе всичко се прецаква. Сам го знаеш. В такива случаи понякога и дребните неща ти се струват като края на света. А за големите да не говорим, защото те наистина могат да се окажат фатални…

Стиснах му ръката, рекох:

— Благодаря.

— За съвета ли?

— Не, аман от съвети, мерси. Благодаря ти, че в труден момент дойде да помогнеш.

— Е, старо ченге на старо ченге ако не помогне. Знаеш ли, липсва ми този живот понякога. Поразведрих се малко. Иначе ми помогна да осъзная, че май с пенсията съм си по-добре, тихо и скучно, ама пък…

* * *

Следващата ми работа бе да се обадя на Луис и да уредя среща. Видяхме се в кафене на Бродуей. Изглеждаше като дълго неспал човек, макар че бе гладко избръснат, а ризата му светеше — изгладена и елегантна. Но дори и в шикозните си дрехи изглеждаше унил и потиснат.

— Сестрата на Марта пристига днес — съобщи ми той. — Уредих й самолета, ще донесе здравната и зъболекарската книжка на Алис, някои други документи, снимки, каквото намери. Марта бе отседнала в един харлемски кенеф. Едвам я накарах да се премести. Сега съм им взел стаи в свестен хотел.

— Как е тя?

— Още не е загубила надежда. Казва, че вероятно не е Алис, медальонът нищо не означавал. Всеки насилник би могъл да й го вземе.

— А ти? Ти какво мислиш?

— Мисля като теб. Тя е. Просто го усещам. Почувствах го вътрешно, по особен начин, още като зърнах медальончето.

— Виж, ченгетата най-късно до утре ще са идентифицирали останките. Сетне ще ги предадат на близките, веднага след като съдебният лекар се произнесе. Ти ще се върнеш ли с тях?

Луис поклати глава.

— Не мисля. Няма да ме посрещнат добре. Пък там сто на сто имам и досие, знаят за мен туй-онуй. По-добре да оставя нещата да се поуталожат. Още повече че имам и работа за довършване.

— Като например?

— Като например кой е свършил тази гадория.

Отпих от кафето. Вече бе почти изстинало. Махнах с ръка на келнерката, тя дойде, доля горещо.

— Трябваше да ми кажеш как си подредил Джи Мак — рекох тихо, когато тя се отдалечи достатъчно.

— Други неща ми бяха в главата.

— Виж, за в бъдеще, ако ще вършим тази работа заедно, по-добре е да споделяш повечко, а? Двама от детективите в 96-и участък ме харесаха мен като творец на неговото дередже. Много ми помогна и фактът, че съм оставил един друг труп в техния район.

— А казаха ли ти как е онзи задник сводникът?

— Докато ме разпитваха, той е бил все още под влиянието на упойките, кажи-речи неадекватен. Сетне подочух, че се освестил. Но твърдял, че не е виждал никого, не знае кой го е отгърмял.

— Естествено, че няма да говори. Знае си интересите.

— Ама не е в това въпросът, Луис.

— Виж — рече той мрачно, — не те карам да се замесваш в тая работа. Още в началото ти казах, че не е нужно.

Изчаках да чуя дали ще каже още нещо. Той мълчеше.

— Ти свърши ли? — попитах тогава.

— Свърших, да — наведе очи и повдигна дясната си ръка към мен в знак на извинение. — Виж, съжалявам, изнервен съм.

— Няма за какво да съжаляваш. Ако гръмнеш някого, просто ме уведоми, това е всичко, което искам. За да съм сигурен как да си устройвам алибито. Че например съм бил на друго място, нали? Особено ако наистина съм бил.

— Онези типове, убийците на Алис, ще разберат, че сводникът ни е тропал за тях — поклати глава Луис. — Смятай го вече мъртвец.

— Е, добре де, като идат да го търсят, поне няма да може да им избяга. Това е сигурно.

— Зарежи. Сега какво?

Разказах му за смъртта на Алисината приятелка Серета в Тъксън и за намереното заедно с нейното второ овъглено тяло в колата.

— Само че той не е бил застрелян в автомобила — допълних аз. — Маки каза, че ченгетата намерили следи от кръв, водещи от мотела до колата. Този тип е седнал на шофьорското място, а вратата е стояла отворена, докато той е пламтял.

— Вероятно някой го е държал на мушка, а?

— Може, ама трябва да е било с доста дълго оръжие. Дори и така всеки би предпочел да побегне и да отнесе куршума, отколкото да гори жив. При това не е от регистрираните гости. Техните трупове са си налице.

— Значи е бил един от убийците. Няма как иначе.

— Така излиза. Сгафил е нещо, ранили са го, сетне вместо да го вземат със себе си, другарчетата му го зарязват в колата, където го подпалват.

— И той не възразява.

— Дори не прави опит да стане от седалката зад волана.

— Значи нещата трябва да стоят така: някой научава къде е Серета и тръгва след нея.

— Да, намират я, убиват я.

Луис разсъждаваше по същия начин, както и аз по-рано бях съпоставял известните факти.

— Алис им е казала къде да я търсят.

— Може би. И така да е, насилили са я.

Замисли се, известно време мълчахме и двамата.

— Май не е хубаво да говоря така, но на мястото на Серета аз не бих казал на Алис повече, отколкото е било нужно да знае. Може би най-общи неща, някакъв безопасен телефон за евентуален контакт по-късно, нищо повече. И по този начин, докопат ли се до Алис, тя така или иначе няма да може да им каже много.

— Значи някой там, на другото място също я е издал, може би на базата на онова, което вече са знаели убийците на Алис?

— Което пък означава, че някой си там познава някой си тук.

— Хм, връзката може да е бил и Гарсия. Като се има предвид колко близо е мотелът „Спайхоул“ до границата, именно една мексиканска връзка е напълно логична. Заслужава си човек да поразучи туй-онуй в тази насока.

— Да не се опитваш да ме разкараш от града, че да се захванеш с някое, хм, по така, дипломатическо разследване, а?

— Това би предполагало да съм по-хитър, отколкото съм всъщност.

— Не по-хитър, просто по-плъзгав.

— Виж, както вече казах, някой си там може да поназнайва разни неща, т.е. да има полезна за нас информация. Който и да е това, било той, било тя, няма да я изпее току-така. В същото време на твое място бих внимавал доста къде и кого да забърсвам точно сега. Виж, просто ти подавам идеи — накъде да насочваш гнева си.

Луис повдигна лъжичката и я насочи в мен обвинително, като успя да скалъпи далечно подобие на усмивка.

— Ти, понеже напоследък прекалено много спиш с психолози, та си понаучил разни тарикатлъци.

— Не и напоследък, но благодаря ти за мисълта.

Иначе Луис бе прав: мен ме устройваше той да отсъства от града за ден-два. Това би ми помогнало да действам свободно, а не да се опитвам да крия ходовете си от него. Опасявах се, че дам ли му повече информация, той ще се заеме на своя глава да търси отговори от съответните хора, а то непременно ще бъде със силови подходи. В момента ми бе много нужно да поговоря с онзи гарант, и то пръв, преди всеки друг, включително и преди Луис. Трябваше да разпитам и онзи, който бе дал склада под наем на Гарсия. Още се налагаше да открия и агента от ФБР на име Босуърт. В края на краищата, рекох си, после винаги мога да изпратя при тях Луис.

* * *

Върнах се в хотела и този път в багажника на колата носех още нещо. Костната статуя я бях поверил за съхранение на Ейнджъл още преди да напусне склада. Сега Луис ми я бе върнал. Открият ли ченгетата, че съм я укрил от закона като важна улика, значи здраво щях да загазя, никакво място за съмнение по този въпрос нямаше. Обаче тя ми бе отворила вратата на Недо, а наложи ли се, безсъмнено щеше да отвори и други. Една нейна снимка или рисунка в никакъв случай не би събудила същия интерес.

Ейнджъл и Луис си резервираха самолетни билети за Тъксън през Хюстън и полетът бе още същата вечер. Междувременно се обади Уолтър. Беше научил как стоят нещата около склада. Той бил част от общ имот, чието унаследяване се оплело в безкрайни юридически шикалкавения и номера, затова единственият източник, до който стигнали ченгетата, бил адвокат на име Дейвид Сикюла, чиято кантора се оказа на „Ривърсайд Драйв“. А онзи телефонен номер на надписа високо горе на самата сграда се оказа автоматичен телефонен секретар на лизингова фирма на име „Амбасейд Риълти“, само че тя не си бе плащала данъците поне три години. Може би собственикът бе починал или бордът й се бе разтурил, а дейността й автоматично спряла, един Бог знае. Записах си адреса и телефона на Сикюла, но реших да му се обадя на следващата сутрин — първо да се наспя и с него да говоря свеж и отпочинал.

Вече трето телефонно съобщение бях изпратил на Тейджър, гаранта, но той не отговаряше. Офисът му бе в Бронкс, недалеч от стадиона „Янки“. Реших и с него да се занимавам утре. Някой му бе възложил да плати гаранция за Алис. Открия ли кой е този някой, тогава щях да съм поне една крачка по-близо до разкриването на убийците й.

* * *

Докато Ейнджъл и Луис вървели към терминала Делта на летище „Кенеди“, през гишетата на имиграционните власти минал човек, който би могъл да отговори на някои от най-важните за нас въпроси, взел си багажа, влязъл в зала „Пристигащи“. Това аз, разбира се, го научих доста по-късно.

* * *

Беше свещенослужител, пристигнал в Ню Йорк с полет на „Бритиш Еъруейс“ от Лондон, мъж висок, надхвърлил четирийсетте и с вид на човек, който обича да си похапва. Брадата му бе поразчорлена, по-рядка и по-червена от косата и донякъде му придаваше вид на филмов пират от продукция с множество дандании и бой с халосни фишеци. В едната ръка носеше малко черно куфарче, в другата — днешния брой на „Гардиън“.

На летището отвън го очакваше друг мъж, малко по-млад от госта. Когато вратата се затвори с пневматичен съсък след новодошлия, двамата се здрависаха, домакинът предложи да вземе куфарчето, по-възрастният отклони любезното предложение. В замяна му подаде вестника.

— Донесъл съм ти „Гардиън“, имам и „Монд“, в куфарчето е — каза той. — Зная, че харесваш европейската преса, а тя нали тук е скъпа, та затова.

— Ех, не можа ли да се сетиш и за „Телеграф“?

По-младият говореше с лек източноевропейски акцент.

— О, да, ама винаги ми се е струвало, че е доста консервативен, знаеш. Защо да му правя оборот?

Другият взе вестника и в движение се загледа в първата страница. Изглеждаше разочарован от онова, което видя.

— Вече не сме чак толкова либерално настроени, колкото ти се иска.

— Виж, Пол, не зная какво става с теб. Виждаш ми се променен. Едно време нали все на страната на добрите беше, а? Току-виж те привлекли с някоя тлъста пачка и си станал акционер някъде, а?

— Тази страна не е вече място за нехаещи либерали, Мартин. Нещата доста са се променили от онова време, когато бяхме тук.

— О, да, вече дори и аз го усетих. Докато ме проверяваха имиграционните, се появи един тип, Боже мой! За малко само дето не ме опря на масата, че да ми завре пръст в задника.

— Значи трябва да е бил доста смел човек тогава. Ама че съм забраван, не те поздравих! Е, хайде, добре дошъл тук! Радвам се, че отново сме заедно.

Стигнаха до паркинга, качиха се в кола и не заговориха за интересуващите ги неща чак докато не се отдалечиха достатъчно от летището.

— Е, има ли някакви резултати? — попита тогава Мартин.

— Само слухове, нищо повече, обаче търгът наближава — още два-три дни остават.

— Добре, добре, все едно да пуснеш малко кръв във водата, че да видиш кой веднага ще налети. Така или иначе отделни фрагменти само не им вършат работа. Нужна им е цялата. И ако са толкова напреднали, колкото си мислим, значи ще клъвнат.

— Гледай, това е доста опасна работа. Въвличаш ни в нещо наистина рисковано.

— О, та ние отдавна сме въвлечени, независимо дали сме искали или не. След смъртта на Мордан то бе неизбежно. След като е стигнал до Седлиц, значи и други ще стигнат. По-добре да запазим поне известен контрол върху сегашното положение, отколкото да загубим всичко.

— Мордан просто е налучквал и извадил късмет.

— Ти на това късмет ли му викаш? — възрази Мартин. — Да ти счупят врата, а? Добре поне, че изглежда като случаен нещастен случай. Я по-добре разкажи за слуховете.

— Първо от Пойнт са изчезнали две жени — проститутки. Изглежда, са били в дома на колекционера Уинстън Алън в момента, когато са го убили. Нашите приятели съобщиха, че и двете впоследствие са били намерени мъртви: едната в Бруклин, другата — в Аризона. Резонно е да допуснем, че каквото и да са откраднали от Алън, вече е взето от самите тях.

Брадатият свещеник затвори очи за секунда, устните му се раздвижиха в безмълвна молитва.

— Още убийства — прошепна той след малко. — Лошо, много лошо.

— Е, не това е най-лошото.

— Така ли? Е, казвай.

— Видели са ги. Първо — един ненормално затлъстял мъж. Нарича себе си Брайтуел.

— Щом са се осмелили да излязат от дълбоките скривалища, значи са сигурни, че са близо до целта. Боже мой, Пол, няма ли поне една добра новина?

Пол Мазел се усмихна. Не беше кой знае колко весела тази усмивка, но вътрешно вярваше, че следващата вест — макар и също свързана с насилие — все пак му позволява да изпита известна доза удоволствие. Така или иначе в близко бъдеще ще трябва да признае и този си грях пред изповедника. Но сега имаха основания с новодошлия колега да възкликнат благодарствено „Аве Мария!“ поне няколко пъти.

— Убит е и един от техните хора. Мексиканец, от най-нисшите духом. Според полицията той е отговорен за смъртта на една от проститутките. Смятат, че сред намерените в апартамента му останки са и нейните.

— Убит, казваш? Как?

— Застрелян.

— Някой е сторил добро дело, истинска услуга на човечеството. Обаче сигурно ще си плати за това. На онези няма да им хареса. Кой е този човек?

— Името му е Паркър. Частен детектив, изглежда, не му е за пръв път да има отношение към тези дела. Замесен е и в други подобни. Той е преследвал навремето Преподобния Фокнър…

* * *

Брайтуел седи пред компютърния екран, изчаква принтерът да разпечати и останалата част от материалите. Свършва, събира купчината листа и отново ги преглежда. Подрежда ги по дати, като започва с най-старата от вестникарските изрезки. Сетне препрочита фактите около първите убийства. Има снимки на жената и на детето приживе, Брайтуел обаче почти не ги и поглежда. Нито губи време да чете описанието на самото престъпление, знае, че много неща не са казани в статията, нито дори са споменати. Досеща се, че издевателствата и нанесените на съпругата и дъщерята на онзи човек рани и обезобразявания са прекалено жестоки графично и затова са неподходящи за отпечатване. И друга причина може да има: полицията да е скрила от репортерите подробностите, за да не се поощряват психопатни имитатори на престъплението. Всъщност Брайтуел се интересува от информацията за съпруга и докато чете, бележи с жълт маркер онези параграфи, които носят такава. По същия начин изчита и останалите материали, проследявайки, доколкото е възможно, житейския път на този човек през последните пет години. С интерес констатира как много често в битието му се пресичат и засичат минало и настояще. Стари престъпления излизат наяве, фантомни сили и зли духове надникват от Отвъдното, за да бъдат отново погребани завинаги.

Паркър. Непосилно бреме и все пак… мъка, неистова болка и всичко в покаяние за една-единствена, извършена срещу Него простъпка, потънала в забвение за самия виновник. Не я помниш, нали? Грешно ти е била насочена Вярата. Няма изкупление, не и за теб. Прокълнат си вовеки, спасение за теб няма да има.

За нас бе прекалено дълго изгубен. Но вече си намерен…