Джон Конъли
Черният ангел (5)

Глава четвърта

Мотелът „Спайхоул“ е нещо като оазис — привидение или спирка за отчаяни пътници, вече изгубили сетна надежда да починат, преди да прекосят мексиканската граница. Може би заобиколили Юма, уморени от светлините и хората, копнели да зърнат пустинните звезди в истинския им блясък, а вместо това се видели принудени да бродят безкрайно — миля подир миля — сред голи скали, пясък и кактуси, отвсякъде заобиколени от неприветливи към странника безименни планини. Не могат да си позволят да спрат току край пътя, защото това значи да поощря ват жаждата и всяческото неудобство, а току-виж привлекли и вниманието на граничните патрули. Те именно по тези места се въртят, защото оттук минават пътеките за нелегално прехвърляне на хора, а корумпираните мексикански имиграционни служители си умират да хванат някой будала, който да им напълни джоба с лесни пари, ей така, за едното нищо. Не, по-добре е да не се бавите по тези места, най-разумно е да се движите без спиране в надежда да намерите покой и удобство някъде другаде. А това — последното — го предлага именно „Спайхоул“.

На самото шосе има сочещ на юг пътен знак. Той уведомява уморените и нуждаещите се, че наблизо могат да намерят меки, удобни легла, студени напитки и действащи климатици. Иначе мотелът е семпъл, лишен от украса, ако не споменаваме големия старомоден неонов надпис, дето нощем бръмчи като огромен пустинен бръмбар. „Спайхоул“ се състои от петнайсетина стаи, разположени във формата на буквата „n“, а офисът е в дъното на лявото разклонение. Стените са боядисани в светложълто, макар че ако се вгледате отблизо, няма да разберете дали това е оригиналният цвят, или постоянното въздействие на слънцето и пясъка е довело именно до този оттенък. Сякаш пустинята би търпяла присъствието на мотела само ако той се вписва в цветовите характеристики на нейния пейзаж. Самата сграда е построена в естествена падина, подобна на ниша между съседни планини и известна под името Дяволската шпионка, където втората дума горе-долу е и груб превод на името на мотела. Самите планини предоставят известен завет и сянка на мотела, макар че пристъпите ли само няколко стъпки встрани от офиса и пустинната жега или горещият вятър ще ви блъснат в лицето досущ като огнения полъх на отворена пещ.

Пред офиса има друг знак — той предупреждава гостите да не се отдалечават много-много от сградата. Илюстриран е с рисунки на змии, скорпиони и облак, който издишва огън към подобна на дървена съчка черна фигурка на човек.

Рисунката може да ви се стори дори и комична, само че реалността е по-друга. Факт е, че недалеч от мотела често намират изсъхнали, почернели тела: това най-често са нелегални имигранти, омаяни, както и хиляди други свои събратя от измамни надежди за лесно забогатяване.

Мотелът привлича клиенти главно по два начина — единият е предавана от човек на човек информация за него, другият е въпросният знак на шосето. На десетина мили западно от него има крайпътен отбив — спирка паркинг за тирове, наричат я „Харис Бест Рест“. Там се намират денонощно ресторантче, бакалия, помещения с тоалетни и душове и място, достатъчно за около петдесетина превозни средства. Има и достатъчно шумна кръчмица, чиято клиентела се състои от неразличаващи се особено много от пустинните хищници представители на човешкия род. Със своите светлини, шума и предлаганата храна тази спирка паркинг често привлича хора, които по редица причини нямат място там. Най-често това са загубили пътя или силно уморени пътници, които действително имат нужда от почивка. „Харис Бест Рест“ обаче не е място за тях и обслужващият персонал отдавна е научил урока си — че е най-разумно да посъветва нищо неподозиращите обикновени хорица да се разкарат от това място и да ги отпраща към „Спайхоул“. Собственик на спирката паркинг е мъж на име Хари Дийн — човек, чиято роля е била позната на предшествениците му по тези места още от преди поне един век. Хари води доста рисковано съществувание, опитвайки да се държи достатъчно прилично, че да не дразни закона, а в същото време да отклонява от себе си имиграционните власти и трафикантите на дрога и хора, без да си разваля отношенията с тях. Това на свой ред му осигурява нужната търпимост от страна на престъпните типове, които посещават най-сенчестите кътчета на неговите заведения.

Затова Хари си плаща на някои хора, а на свой ред най-дребните играчи плащат на него. Прави се, че не вижда проститутките, които обслужват тираджиите по камионите или в малките бунгала встрани. По същия начин постъпва и с дилърите, продаващи според нуждите дрога на желаещите, било възбудителни, било приспивателни, като неписаното правило е тяхна стока да не се държи на непосредствената територия на заведенията му. Затова продавачите си я пазят по колите — натоварени с боклуци пикапи или леки автомобили, разхвърляни между големите камиони като същества от най-нисшето стъпало на хранителната верига сред по-едри хищници.

Денят бе понеделник, часът — два след полунощ. „Харис Бест Рест“ бе опустял и притихнал, а Хари помагаше на бармана Мигел да поразтреби терена и да зареди с бира и твърд алкохол. Технически погледнато, кръчмата бе затворена, макар че всеки желаещ да получи питие по това време на нощта би могъл да го стори в съседното ресторантче. Така или иначе в сенките наоколо седяха мъже с чаши в ръце, някои говореха помежду си, други бяха сами. На тези хора не можеш просто да им кажеш да си вървят, не са от този тип. По някое време сами ще се изправят и тихомълком ще се стопят в мрака, но това ще стане само когато те лично го решат, в удобен за тях час и по желание. А Хари, човек печен и препатил, си знаеше урока да не ги закача без сериозно основание.

От кръчмицата можеше да се влезе в ресторантчето и обратно. Сега на нейната врата имаше надпис, че е затворено, иначе главната врата на бара не бе заключена. Хари чу шума от отварянето й и се извърна, за да види, че влизат двамина. Бяха бели — единият висок и на около четирийсет години, с посивяла коса и белег над дясното око. Облечен бе в синя риза, синьо яке и джинси с леко въздълги крачоли, иначе не особено забележителен с каквото и да е.

На ръст другият бе горе-долу колкото другаря си, но безобразно, дори грозно дебел, огромното му шкембе увиснало над краката му като дебел, провесен език. И тялото му бе несиметрично, що се отнася до пропорции — краката къси и закривени, сякаш години наред се трудили да носят непосилния товар и сега вече поддават под дългото напрежение. Лицето на дебелия бе кръгло и много бледо, със забележително деликатни черти: зелени очи под дълги тъмни клепачи, тънък правилен нос и дълга уста с пълни, тъмночервени устни, доста прилични на женски. Макар и в тон с традиционните виждания за красота, тези характеристики губеха стойност поради загрозяващия контраст на гушата и раздутата лилаво-червена, подпухнала шия, надвиснала над яката на ризата в подобие на злокачествен тумор, също както и гигантското шкембе. Хари си представи виждан преди години в зоологическата градина морж — огромно затлъстяло животно с разтеглена кожа и увиснала под нея плът, вече на края на живота си. Но за разлика от моржа този мъж с нищо не напомняше за житейска кончина или предстоящо преминаване в отвъдното. Бе необичайно жизнен, вървеше със странна, небивала за тлъстините лекота, сякаш ефирно се плъзгаше над покрития с боклуци и хранителни остатъци под на кръчмата.

Хари бе плувнал в пот, ризата му — мокра, въпреки че климатикът бълваше потоци студен въздух, но лицето на дебелия бе сухо, въпреки че идваше отвън, значи от голямата жега. Още по-сухи и чисти изглеждаха бялата му риза и сивото сако върху нея.

Дебелият бе още полуплешив, а останалата по черепа коса бе подстригана съвсем късо. Хари имаше странно усещане — почувства се като хипнотизиран от вида на новодошлия: тази невиждана, контрастираща комбинация на ужасяваща грозота, деформация и уродливост с подобие на красота. Огромно, ужким тромаво туловище, но пък безспорна грация на походката. Изведнъж магията като че се разчупи и тогава Хари се обади:

— Хей, хора, затворени сме.

Дебелият спря за миг, десният му крак замръзна на сантиметри над пода, а Хари с удивление зърна захвърлен необелен фъстък току под подметката му.

Следващата секунда кракът настъпи фъстъка, черупката се огъна…

А Хари внезапно се намери пред дебелия, огромното разплуто лице на сантиметри от неговото, очите впити в неговите. Сетне преди още да е възприел присъствието му, огромното туловище се оказа отляво, сетне отдясно, сетне отново току пред него, като дебелият през цялото време шепнеше нещо на непознат за Хари език. Думите се сливаха в неразбираем, словесен шипящ порой от звуци — меки и твърди съгласни. Всъщност конкретният смисъл бе мъглив, но подтекстът — повече от ясен.

Махни се от пътя ми! Махни се или ще съжаляваш!

Лицето на дебелия се размаза, тялото му се разлюля като исполинска камбана, гласът му забумтя в съзнанието на Хари като Йерихонска тръба и съвсем го замая. Хари се олюля, губеше равновесие, чувстваше се отвратително. Повече от всичко му се прииска това небивало мъчение да спре. Защо никой не му помогне? Къде е Мигел, по дяволите?

Хари протегна ръка встрани, потърси опора на бара.

В същия миг движението около него мигом спря.

Сега ясно чу звука на смачкващата се фъстъчена черупка. Дебелият си бе на онова място, където бе преди — на шест-седем метра от бара, а спътникът му току зад него. И двамата гледаха в Хари, а пълният се усмихваше леко, сякаш повтаряше наум известна само нему и на Хари малка тайна.

Махни се от пътя ми.

В далечния ъгъл Хари забеляза седнал мъж — беше Октавио, човекът, който се занимаваше с курвите, прибираше процент от хонорарите им срещу протекция и на свой ред част от него даваше на Хари.

Значи това не е моя работа — рече си Хари, кимна с глава и се залови с чистенето, което бе захванал, преди да влязат онези двамата. Забърса разсипаната по пода бира, хвана метлата. Успя някак да измете, сетне се измъкна на пръсти като гузен, влезе в малката тоалетна зад бара, поседна на клозетната седалка и така остана известно време, докато си пое дъх, а ръцете му жестоко трепереха. После повърна с все сила, като едвам се държеше прав на разтреперените си колене.

Когато се върна в кръчмата, дебелия и другаря му вече ги нямаше, очакваше го само Октавио, но и той не изглеждаше много по-добре от самия Хари.

— Как си? — попита го сводникът.

Хари преглътна, още усещаше жлъчната течност в устата си.

— Виж, налага се, значи по-добре е да я забравим тая работа… с тия двамата, чат ли си? — предложи Октавио.

— Да, да, абсолютно.

Октавио посочи към бара, показа с пръст бутилка с бренди на най-горната лавица. Хари отиде, взе шишето, наля направо в голяма чаша. Съзнаваше, че Октавио няма да се церемони с конячена чашка, не и този път. Мексиканецът хвърли двайсетачка на бара.

— Сипи и на теб — рече той.

Хари си сипа, без да се колебае, с мъка удържаше тремора на ръката.

— Имаше едно момиче… — започна Октавио. — Не беше местно. Чернокожа мексиканка.

— Помня я — отвърна Хари. — Тук беше тази вечер, видях я. Нова е, нали? Рекох, че е от твоите…

— Хм — неопределено изръмжа мексиканецът, — няма да се връща.

Хари повдигна чаша към устните си, внезапно разбра, че няма да може да отпие. Отново го задави вкус на жлъчка. Вера… така се казваше онова момиче. Вера. Беше я питал за името. Не че тези жени работят под истинските си имена. Беше говорил с нея веднъж-дваж, ей така. Тя поначало бе тук съвсем отскоро. Два дни, може би три? Не повече. Много беше хубава, прекалено симпатична за проститутка.

— Хм, е, добре — изхъмка Хари.

— Аха — откликна Октавио.

И това беше всичко. Имало едно момиче, после го нямало. Изчезнало.

* * *

В „Спайхоул“ бяха заети само три стаи. В едната бе отседнала млада двойка на път за Мексико. Младите се дърлеха, все още раздразнени от дългото, некомфортно пътуване, както често става в такива случаи. След малко ще замълчат, нацупени и двамата, ще сумтят и въздишат, ще избягват погледите си. Сетне момчето ще направи първия жест за примирие. Ще излезе в горещата нощ и ще се върни с купени от автомата край офиса кутийки студено безалкохолно. Ще докосне с охладения метал голия кръст на момичето, а то ще потрепне от допира. Тогава момчето ще посегне да го целуне и ще каже, че съжалява. И тя ще го целуне, ще отпият от студената течност и скоро и жегата, и обидата, и споровете ще бъдат забравени.

В съседната стая имаше мъж. Седеше на леглото, облечен в жилетка, гледаше мексиканска телевизионна шоуигра. За стаята бе платил в кеш. Би могъл да прекара нощта в Юма, защото имаше работа там на следващата сутрин, но по лице го познаваха и избягваше да се навърта в града по-дълго от необходимото. Затова често отсядаше в този мотел и гледаше по телевизията как разни наивни двойки печелят награди по стойност по-малки от наличните пари в портфейла му.

В предпоследната стая в съседното крило също имаше сам гост. Всъщност гостенка — млада жена, почти момиче на двайсетина години. Бягаше. В „Харис Бест Рест“ я наричаха Вера, обаче онези, които я търсеха, я познаваха като Серета. Нито едно от двете имена не беше истинско, но тя пет пари не даваше за това. Отдавна вече нямаше значение как я наричат. Семейство сега нямаше или, по-точно казано, нямаше никой, който да я обича и истински да се интересува за нея. В началото бе изпращала пари на майка си в Сиудад Хуарес, за да помага на скромния й доход като работничка в една от големите фабрики на „Авенида Текнолохико“. И Серета, и по-голямата й сестра Хосефина също работеха там навремето. До онзи ноемврийски ден, когато животът им изведнъж рязко се промени.

Когато в началото се обаждаше на майка си Лилия, Серета твърдеше, че работи в Ню Йорк като келнерка. Лилия не я разпитваше, имаше си съмнения, но не желаеше да усложнява отношенията им. Имаше защо: преди да замине на север, мнозина в Хуарес бяха виждали Серета често да излиза от оградените и охранявани квартали от района Кампестре Хуарес, където живеят само богати американци и работещи в Мексико специалисти. А там допускаха само местните слугини и проститутките. Серета не беше прислужница, поне майка й не знаеше да е печелила от такава работа. И тогава, през ноември 2001 г., тялото на сестра й Хосефина бе намерено заедно с труповете на още осем жени в обрасла с плевели нива недалеч от пазарния център на име „Ситио Колосио Валйе“. Труповете бяха жестоко осакатени, видно бе, че преди това са били малтретирани, и протестите на бедните им роднини този път бяха продължителни и доста гласовити. Защото тези не бяха първите убити по такъв зверски начин жени, а отдавна вървяха слухове, че зад оградените с високи огради и телени мрежи богаташки райони се разиграват жестоки игри за удоволствие на заможните, сред които лов на хора и убиване за спорт. Тогава Лилия бе посъветвала Серета да замине и повече да не се връща там. Иначе никога не бе казвала и дума на дъщеря си относно онова, което бе научила за Кампестре Хуарес и богатите мъже в големите черни лимузини. Серета обаче знаеше много неща, за които пък майка й дори не се и досещаше.

След година и Лилия напусна този свят, а Серета остана съвсем сама. В Ню Йорк се бе сприятелила с Алис, в нейно лице бе намерила сроден дух. По-късно за съжаление дружбата им се прекъсна. Чудесно би било Алис да бе дошла с нея, но зависимостта й от дрогата я принуди да си остане в големия град, където наркотици лесно се намират, докато Серета трябваше тутакси да се махне. Замина на юг, в пограничните пустинни райони. Познаваше ги добре, разбираше живота там и примитивните закони, които го движат. А онези вървяха неотклонно по следите й още от Ню Йорк. Затова в бързината целеше да остави зад себе си впечатлението, че е прекосила границата, за да се върне в Мексико. Реалният й план бе да мине покрай границата, да припечели нещичко за малко там и сетне да хване за Западното крайбрежие, където имаше начини да „изчезне“ за известно време, докато събере сили и пари, за да планира следващия си ход. Подозираше, че онова, с което разполага, е доста ценно. Все пак бе станала свидетел на това как един човек умира за него.

Сега в стаята в „Спайхоул“ и тя гледаше телевизия, но с изключен звук. Меката светлина на екрана я успокояваше, докато говорът я дразнеше и отвличаше от мислите й. Проблемът бе в парите. Всъщност парите бяха постоянен проблем. Принудена бе да тръгне внезапно — още в мига, когато разбра, че онези са я засекли. Затова не бе имала време да състави добър план, нито да изтегли всички средства, с които разполагаше. Помоли една приятелка да й докара колата, качи се на нея и подгони. Неистово бързаше час по-скоро максимално да увеличи разстоянието между себе си и големия град.

Навремето бе чувала за „Харис Бест Рест“. Там никой не задава въпроси, а едно печено момиче може набързо да събере известно количество пари и сетне да се разкара без ангажименти. Е, това, разбира се, бе възможно само след като на съответните хора се платят съответните пари. Така е навсякъде. Взе си стая в „Спайхоул“, след като направи добра сделка за цената, а след няколко дни разполагаше с 2000 долара, добре скрити на подходящо място. Спечели ги най-вече благодарение на голямата щедрост на тираджия с доста особени, но за щастие безобидни сексуални вкусове, които тя всячески успя да задоволи. И в най-скоро време възнамеряваше да потегли. Сега се колебаеше дали да се пробва още една нощ, без да знае или подозира, че съществуванието й е вече неразривно свързано с делата на онези, които бяха отнели живота на сестра й.

Защото далеч на север мексиканецът на име Гарсия би се усмихнал многозначително при споменаването на името Хосефина, отлично помнеше последните й мигове. Дори и сега се бе навел над останките на друга една млада жена, не много различна от нея…

В целия мотел имаше само още един човек. Строен младеж от мексикански произход, сега той седеше зад бюрото в офиса и четеше книга на име „Дяволското шосе“. В нея се разказваше за гибелта на четиринайсет мексиканци, опитали се нелегално да преминат границата на място не особено далеч от местоположението на „Спайхоул“. Младежът четеше и страдаше за тях, дори се ядосваше, макар и в същото време да изпитваше облекчение, че него самия подобна участ не може да го грози. Защото тук майка му и баща му бяха осигурили нелош живот за семейството си.

Часът минаваше три след полунощ и той вече се готвеше да заключи и да поспи в съседната стая. Тогава забеляза двамата бели мъже, които приближаваха офиса. Не бе чул шум от кола, затова предположи, че може би нарочно са спрели на по-голямо разстояние. В подобно действие логика нямаше и той изпита смътни подозрения, нещо в съзнанието му се обади с предупреждение да бъде нащрек. Под тезгяха на рецепцията имаше пистолет, но досега не го бе използвал, не се бе налагало дори и да го показва. Днес повечето хора плащаха с кредитни карти, мотелът отдавна не бе място, привлекателно за обирджии.

Единият от мъжете бе висок, облечен в синьо. Носеше каубойски ботуши, високите им токове потракваха по покрития с плочки под на офиса. Другарят му бе абсурдно пълен, с увиснала, разплута плът. Младежът, чието име бе Руис, си каза, че никога не е виждал толкова нездраво изглеждащ човек, но пък в сравнително недългия си живот бе виждал прекалено много дебели американци. Шкембето на новодошлия висеше ниско между краката му, сигурно трябваше да го повдига, когато ходи по малка нужда. В ръка носеше светлокафява сламена шапка с бяла панделка, облечен бе в леко, светлосиво сако над бяла риза и светли панталони. Обувките му бяха кафяви, лъснати до блясък.

— Здравейте, как сте? Топла нощ, нали? — с професионална учтивост поздрави Руис.

Отговори слабият мъж.

— Добре сме. Всичко ли е заето?

— О, не. Когато всички стаи са заети, включваме надписа на шосето — „Свободни легла няма“, — за да не разкарваме пътниците напразно.

— О, оттук го правите, а? — почуди се слабият мъж, като изглеждаше искрено заинтересуван.

— Разбира се — отвърна Руис и показа с ръка шалтерните ключове на стената зад себе си.

Бяха няколко на брой, всеки грижливо маркиран за какво служи.

— Не е трудно, просто включвам един от тези.

— Удивително — коментира мъжът.

— Прекрасно — откликна другият, проговаряйки за пръв път.

Но за разлика от спътника си, той не изглеждаше толкова заинтересуван от факта, а гласът му бе тих, но леко по-висок в регистър от обичайния човешки.

— Стая ще желаете ли? — запита Руис.

Бе уморен, искаше му се час по-скоро да приключи с тези двамата, да обработи документите им и да си ляга. В същото време подсъзнателно бързаше да ги разкара от офиса. Този пълният миришеше особено, необикновено. Другият, дето носеше сините дрехи, си беше нормален, но от дебелия се носеше нетипична телесна миризма. На почва, по-скоро на земя напомняше, а Руис неволно си представи буци влажна рохкава пръст, а в нея се вият едри бели червеи, щъкат хлебарки, бързат да се покрият някъде надалеч от светлото.

— Може да ни потрябват повече от една — рече облеченият в синьо.

— Две тогава?

— Колко имате?

— Общо петнайсет, три са заети.

— Трима гости, така ли?

— Всъщност са четирима.

Руис даде информацията неволно, по инерция и изведнъж се усети, че приказва повече от необходимото. И без това подозренията му и смътното чувство за надвиснала опасност се засилваха. Тук нещо определено не беше наред. Слабият дори и не го слушаше, а бе взел романа му и го разглеждаше.

— Луис Уреа — прочете той името на автора. — „Дяволското шосе“, а?

Обърна се към другаря си, протегна книгата към него и рече:

— Я, гледай. Май и ние трябва да си я купим.

Дебелият се загледа в корицата.

— Аз пътя го зная — сухо отвърна той. — Ако толкова ти трябва, вземи тази, за да спестиш малко пари.

Руис зяпна и тъкмо да каже нещо, пълният го удари силно в гърлото и го отхвърли назад към стената. Заболя го ужасно, а в същото време нещо в него сякаш се сви, сигурно бяха смазани малки и деликатни, но важни телесни центрове. В следващата секунда вече се давеше за въздух, просто не можеше да диша. Опита се да каже нещо, но думите не излизаха. Свлече се надолу по стената, а в този миг дойде и втори удар. Вече падаше на пода, когато лицето му потъмня — задушаваше се, гръклянът му бе премазан. Пръстите му инстинктивно задраскаха гърлото и устата, чуваше някакво щракане, като че далечен часовник отброяваше последните му мигове. Двамата обаче вече не му обръщаха внимание. Дебелият заобиколи бюрото, прекрачи тялото на пода и протегна ръка, за да включи шалтера за надписа, че свободни легла няма. През това време другият бързо прелисти регистрационните карти на отседналите.

— В едната стая има двойка — информира той дебелия. — В трети номер е мъж. Името изглежда мексиканско. В дванайсет има жена, записана е с името Вера Гудинг.

Дебелият не отвърна. Сега стоеше над Руис, загледан в премазаното гърло и струящата от ъгълчетата на устата смес от кръв и слюнка.

— Аз ще се захвана с двойката, а ти се оправяй с мексиканеца — рече след малко.

Сетне клекна край Руис със забележително леко, почти грациозно движение, до известна степен подобно на огъването на лебедова шия — нещо необяснимо предвид огромната тлъстина по него и провисналото шкембе. Протегна ръка, отмести разпиляната върху челото на младежа коса. От вътрешната страна на ръката му между лакътя и китката се мярна странен белег. Приличаше на двузъбна вила — с два шипа, сякаш неотдавна прогорени в кожата и плътта. Дебелият хвана Руис за брадичката и завъртя главата му от ляво на дясно.

— Какво мислиш, да го отнесем ли на нашия мексикански приятел? — запита човекът в синьо. — Той с кости добре работи.

— Прекалено много усилия — възрази дебелият.

Тонът бе заповеднически, прозвуча като окончателно решение. Сетне хвана косата на умиращия, отново завъртя главата му и се наведе ниско, съвсем над нея, разтворил уста. В предсмъртната си агония Руис забеляза розов език и заострени на ръбовете зъби. Опита се да протестира, но изплю само малко червена течност, а дебелият впи устни в неговите, докато пръстите му силно притискаха бузите на Руис, за да разтворят челюстите достатъчно. Младежът напрегна останалите си сили в опит да се отдръпне, но те не бяха достатъчни да отхвърлят мъжа над него. Идваше краят. Някаква дума се мярна в съзнанието му, Бог знае откъде.

Брайтуел.

Какво ли означава Брайтуел?

Тялото потрепери, отпусна се, краката се сгърчиха в последни конвулсии, сетне замряха. Дебелият се отдръпна и се изправи.

— На ризата имаш кръв — рече онзи в синьо на Брайтуел.

В гласа му звучеше досада.

* * *

Дани Куин наблюдаваше момичето, което грижливо лакираше ноктите на краката си. Лакът бе смес от лилаво и червено. Цветът създаваше илюзията, че пръстите й са контузени, наранени. Така мислеше Дани, но на глас нямаше да го каже. Доволен бе от себе си — тъкмо се бяха любили, сега почиваше и преживяваше в съзнанието си току-що изпитаната наслада, любувайки се на голите й форми. В подобни моменти Дани обичаше Мелани дълбоко и искрено. Иначе изневеряваше на приятелката си и това вероятно щеше да продължава, макар че всяка вечер се молеше Господ да му дава сила да й бъде верен и духом, и телом. Понякога се питаше какво ли ще се случи, ако тя някак научи за другия му живот — скрития от нея. Дани много обичаше жените, обаче умееше да прави разлика между секс и любене. Сексът поначало не означаваше почти нищо за него — какво толкова, задоволяваш си нуждата и край. Все едно да се почешеш по място, дето те сърби. Така де — представи си, че дясната ти ръка е счупена, а те сърби гърбът. Ще се почешеш с лявата и готово. Като си помисли човек, по-добре е да се почешеш с дясната, но сърбежът си е сърбеж и толкова. Няма ли я Мелани — а работата й в банката понякога предполагаше двудневно, дори тридневно отсъствие от дома, — Дани ще си потърси нещо друго, за да си направи удоволствието. На жените, които си намираше, обичайно казваше, че е ерген. Някои от тях дори и не питаха — все им беше едно. Други, една или две, си бяха паднали по него, увлечени по мъжкия му чар, и това бе създало известни проблеми, но той ги бе отстранил. Пък често ходеше и при курви. Сексът с тях е по-различен, той дори и за изневяра не може да се брои. Проститутката затова си е проститутка — чука се с тебе за пари, няма никакви емоции в цялата тази работа, тогава защо да е изневяра спрямо Мелани? Така де. Такава беше логиката на Дани — няма чувства, значи не може да се смята за истинско предателство. Клинична работа, пък и той винаги го правеше с предпазни средства, за да няма рискове после. Дори и с онези, които му пускаха по-големи свободи.

Дълбоко в себе си Дани наистина искаше да бъде такъв, за какъвто го имаше Мелани. Тръгне ли подир чужда жена, винаги се опитваше да си обещае, че то ще е за последно. Понякога без друга издържаше седмици, дори месеци. Сетне обаче неизменно ще се появи случай да остане сам за известно време — било когато Мелани пътува, било когато на самия него се наложи да посети друг град. Тогава най-вече му се приискваше чуждо и тръгваше да си го търси, не можеше да устои на нуждата.

Но истински обичаше Мелани и вярваше, че възможно ли е някак да върне часовника на живота си назад, би съумял да стане по-различен, да направи друг избор. Помнеше посещението при първата си проститутка, срамът, който бе изпитвал впоследствие. Помнеше и първата си изневяра, чувството за вина и угризенията, които бяха последвали. Но пък животът бе пред него, имаше много време и начини да се промени. Затова не преставаше да се надява, че би могъл да бъде по-добър, по-щастлив мъж.

Ще започна отново — залъгваше се често сам. Както алкохолиците и пристрастените. Тази чашка ми е последна, винаги мога да спра да пия. Тази доза и край, повече няма да се боцкам. Ден до пладне, празни мисли. Един ден така, на другия същото. Спираш да пиеш, сетне пак ти се допива и то е един безкраен кръговрат на безволие и обреченост. Както и с дрогата.

Протегна ръка, погали голия гръб на Мелани. В същия миг някой почука на вратата.

Мелани Гарднър тъкмо си мислеше на същата тема. Отдавна се опасяваше, че Дани й изневерява, но пък черно на бяло с нищо не разполагаше. И сама не знаеше защо ли го подозира. Никоя от приятелките й не го бе виждала с друга жена. Никога не беше намирала нещо съмнително по джобовете му или по дрехите. Веднъж, когато бе заспал дълбоко, се опита да прочете архивните писма от електронната му поща, обаче той в това отношение бе много точен — всичко старо изтриваше, получени, изпратени писма не пазеше, като, разбира се, изключим свързаните с работата му. А в тефтерчето с адресите имаше множество женски, но нито един от тях не й говореше нищо. В същото време отлично знаеше, че Дани е смятан за един от най-добрите електротехници в техния град. Така че в тази връзка обажданията и адресите на жени не бяха нищо страшно или необичайно. Защото жените са тези, дето викат майстор вкъщи да поправи я електрическата печка, я осветлението, докато мъжете се срамуват да си признаят, че не разбират от нещо толкова обикновено.

Сега, довършвайки ноктите си, все още вътрешно затоплена от ласките на Дани, почувства нужда да му постави отдавна въртящия се в главата й въпрос ребром. Всъщност такъв подтик изпитваше вече няколко дни безспирно. Да го попита едно към едно, гледайки го в очите: вижда ли се с друга някоя? Дали не е бил с друга жена през времето, откакто са заедно? Ще го запита и ще се взре в лицето му. Смяташе, че ще познае, ако я излъже. А пък иначе го обичаше истински. Толкова много го обичаше, че я беше страх да разпитва, защото ако я излъже и тя разбере, какво ще стане после? Няма да може да го понесе, сигурна беше. Сърцето ще й разбие. Същото, както и не дай Боже, той да реши сам да си признае за евентуални изневери. Цялото това напрежение се бе отразило по-рано същата вечер в поредния дребен скандал без особена причина. За някаква си музика се бяха скарали, най-вече изморени от пътуването и друсането по лошите шосета. Сетне се бяха любили, макар че на нея не й беше до това. Но така пък отложи наложителния според нея разговор. А сега ето и педикюрът го отдалечаваше във времето. Защо ли сама си търсеше поводи да го отлага?

Внимателно нанесе лак и на малкото пръстче на левия крак, сетне зави капачката с четчицата върху шишенцето и в същия миг леко се изви към него. Тогава видя, че той посяга да я погали.

Отвори уста най-сетне да започне отдавна търсения разговор и чу потропване на вратата. Кой ли пък може да се интересува от тях по това никакво време в този отдалечен мотел?

* * *

Едгар Сертас държеше дистанционното, лениво натискаше бутона за смяна на каналите. Една подир друга се появяваха различни програми. Толкова много бяха на брой, че вече не помнеше на коя си заслужава да се върне. Помисли, спря се на уестърн. Погледа малко, не му хареса — прекалено познати далавери, тук-таме муден, а пък и ретро. Трима в черно чакат някакъв влак. Кибичат, въртят се, нервничат мълком, той идва. Слиза човек с хармоника. И бам, бам, бам, и тримата взема, та ги избива. Испански актьор играе ирландец, моля ти се. В ролята на лошия един американски актьор, лицето му доста познато, ама името не може да си спомни. Иначе го е гледал и доколкото помни, в другите филми все добър играе. Е, има и мексиканци, което донякъде му харесва. Но тях все като задръстени ги представят, а това е кофти. Селяни разни, раболепно стиснали сомбрера в ръце, кланят се като шутове и все молят някой да ги отърве от лошите бандити в черно. Мамка му — в американското кино мексиканото е винаги жалка жертва или пък нередовен, канибал някакъв си, дето все своите касапи.

Сертас бе посредник, човек за свръзка. Също както и жената в другото крило, и той имаше връзки с Хуарес. И Едгар, заедно с другарите си наркотрафиканти, носеше отговорност за смъртта на мнозина в града. С опасен бизнес се занимаваше, иначе изкарваше добри пари, дори много добри. На следващия ден имаше среща с двамина — трябваше да се уточнят някои специфични подробности около доставка на хероин за два милиона зелено. Четирийсет на сто от тези пари бяха комисионна за него и съучастниците му. Още повече че премине ли добре операцията, следващата партида ще бъде много по-голяма, а парите за тях — значително повече. Сертас уреждаше множество технически неща, оперативни, разбира се, иначе по никое време лично не би докоснал дрога или пари в кеш. Отдавна бе научил да се държи надалеч от горещия риск.

Колумбийците все още контролират производството на кокаин, но днес мексиканците са най-големите трафиканти в света. Старт в този смъртоносен занаят, макар и неволно, им бяха дали самите колумбийци, плащайки им не с пари, а в натура и с кокаин. Често от трийсет на сто до половината от дадена пратка за САЩ е комисионна за мексиканските партньори. Преди години и Едгар бе работил като муле, пренасяйки дрогата, но бидейки съобразителен, бързо се бе издигнал в йерархията и бе напреднал в картела Хуарес, контролиран от Амада Карильо Фуентес. На Фуентес му викаха Господаря на небесата, защото бе пионер на идеята големи количества наркотици да бъдат прехвърляни от територия в територия по въздуха, и то с джъмбо машини.

През ноември 1999 г. мексикански и американски полицаи от специализираните служби извършиха голяма операция за прочистване на наркомаршрутите и в нейните рамки разкриха голям масов гроб в пустинно ранчо на име Ла Кампаня, някогашна собственост на Фуентес и един от първите му помощници Апфонсо Корай Олагес. По това време Фуентес вече го нямаше — беше починал през 1997 г. от свръхдоза на упойката по време на пластична операция за промяна на лицето. Различни слухове вървяха във връзка с тази ирония на съдбата, а най-настойчивият от тях бе, че на медиците са платили колумбийски доставчици, притеснени от все по-растящата мощ и влияние на Фуентес. Два месеца по-късно в престрелка в най-скъпия ресторант в Хуарес загина и Олагес. Това доведе до кръвопролитни междугангстерски войни, подклаждани от брата на Фуентес — Висенте. Намерените на терена на Ла Кампаня трупове бяха скрити в обширна мрежа подземни наркобункери и сред тях бяха телата на мнозина опълчили се на Фуентес хора. Най-вече членове на съперничещия картел Тихуана, но и мнозина нещастни селяни, за беля оказали се на неподходящо място в още по-неподходящо време. Сертас отлично разбираше тази игра, нали бе участвал в нея, а и лично допринесъл за смъртта на немалко от жертвите. Разкритието бе улеснило закона да увеличи натиска върху мексиканските дилъри, които на свой ред бяха принудени да станат два пъти по-внимателни в следващите си операции. Пряк резултат от това бе рязко нарасналото търсене на хора с опита на Сертас. Той бе оцелял по време на следствия и арести, да не говорим, че до съд не бе се стигало, а в крайна сметка бе излязъл от изпитанието още по-силен и осигурен отвсякога.

Едгар се сепна от тези мисли и отново насочи вниманието си към екрана и филма. Сега от влака слизаше жена. Виждаше се, че очаква някой да я посрещне, но на перона подходящ човек нямаше. Тогава хвана превоз до една ферма, където на голяма маса мъртъв лежеше ирландецът, тоест испанският актьор, заобиколен от децата си.

Сертас въздъхна с досада. Шибана скука, мамка му! Натисна копчето, само че този път загаси телевизора. В същия миг на вратата му се почука.

* * *

Дани Куин затегна хавлиена кърпа на кръста и тръгна към вратата.

— Кой е? — попита, застанал пред прага.

— Полиция.

Това бе грешка, но Брайтуел беше разсеян. Дълго бяха пътували със спътника си, беше уморен, раздразнен от десетки дребни неща, първо свръхжега, сега пък хладна пустинна нощ, не че температурите му влияеха, но се бе наложило да върши едно и също по няколко пъти.

Дани извърна глава назад към Мелани, кимна към дамската й чанта. Тя я взе, закрачи към банята, влезе, плътно затвори вратата след себе си. Носеха си малко трева в едно пликче, но сега Мелани щеше да се погрижи — да я изсипе в тоалетната и да пусне водата. Жалко беше да загубят тези няколко дози, ама пък какво толкова — Дани винаги може да намери други.

— Имате ли си документи? — попита Дани.

Все още не беше отворил вратата. Надникна през шпионката и видя много пълен мъж с кръгло лице и странно разплут врат. Този човек държеше във вдигнатата си ръка значка и ламинирана полицейска карта.

— Хайде, давайте — рече онзи отвън. — Отваряйте. Това е само рутинна проверка. Търсим нелегално преминали границата. Само ще надникна вътре, ще задам няколко въпроса и си отиваме.

Дани изруга тихичко, но се и успокои до известна степен. Приказките на човека звучаха убедително. Само дали Мелани вече е свършила работа? По-добре да не е. Този полицай едва ли ще ги тараши за дрога. Отвори вратата и незабавно усети особената миризма. Опита се също да прикрие рязката си изненада при цялостния външен вид на стоящия на прага, но не успя. Във всеки случай в себе си вече знаеше, че е направил грешка. Този тук не беше ченге, повече от явно беше.

— Сам ли сте? — попита дебелият и пристъпи почти до него.

— Приятелката ми е в банята.

— Кажете й да излезе.

Това тук съвсем не е наред, рече си Дани. Става нещо много кофти, ама…

— Хей, може ли пак да видя онази карта? — осмели се да възрази гласно.

Дебелият бръкна в джоба на сакото. Ръката му се подаде след миг, в нея държеше дебел портфейл. Дани Куин зърна метален блясък, това стана просто за частица от секундата, сетне вече острието проникваше в гърдите му. Болезнено пълният мъж го сграби за косата, натисна острието надолу и вляво. В същия миг гласът на Мелани долетя от банята.

— Дани? Какво става? Всичко наред ли е?

Брайтуел пусна косата на Дани, рязко измъкна стоманата от гърдите му. Младежът се свлече на пода. Тялото му се сгърчи, ситно затрепери, сетне се затръшка в полуизтрития килим, тогава пълният натисна стомаха му с пета, за да приглуши шума. Ако имаше още мъничко време, Брайтуел би притиснал устни в неговите, както бе постъпил с Руис, но го чакаха много по-спешни задачи.

От банята се чу шумът на пуснатата в тоалетната вода, но това бе само опит да се замаскира друго. Брайтуел ясно долови скърцането на плъзгащия се надолу прозорец и блъскането върху тънката мрежеста решетка. Закрачи бързо към банята, ритна силно вратата при бравата, а тя почти изскочи от тънката рамка.

* * *

Едгар Сертас чу почукването на съседната врата секунда след като на собствената му също някой потропа. И веднага след това различи мъжкия глас, представяше се за полицай, търсещ нелегално преминали границата.

Само че той да не е вчерашен? По тези места ченгетата изобщо не са така учтиви. Те идват бързо, неочаквано, безмилостно, достатъчно много на брой, нахълтват като командоси, няма да любезничат и изчакват. При това този мотел не е в списъка на следените и претърсваните — добре е поддържан, сравнително скъп и не по джоба на нелегалните нарушители. Чаршафите са чисти, кърпите в баните се сменят всеки ден. Пък е и доста встрани от редовно използваните от имигрантите маршрути. И да стигне дотук някой прекосил границата мексиканец, в никакъв случай няма да преспива на това място, да губи време да се къпе или гледа порнофилми. Този тип хора обичайно седят свити на две в каросерии и ремаркета на пътуващи на север или на запад камиони, скрити в камерите на охладителни тирове, пикапи за превоз на зеленчуци и къде ли още не. Бързат максимално скоростно да излязат от опасните зони, където имиграционните власти са вездесъщи и всевиждащи. А веднъж прекосят ли критичните територии, въздишат с облекчение, поздравяват се един друг и се радват, че поне на този етап се движат безпроблемно.

Сертас не отговори на почукването. След малко онзи отвън пак потропа.

— Отворете — рече нечий глас. — Полиция.

Сертас винаги носеше олекотен модел смит и уесън със скосена цев. За него разрешително, разбира се, нямаше. Нямаше и полицейско досие, но отлично съзнаваше, че здраво ще загази, арестуват ли го веднъж дори и за дребно нещо, не дай боже пък пръстови отпечатъци да му вземат. Веднъж влезли в компютрите, те тутакси алармират десетки местни и федерални бюра и агенти. И тогава… тогава ще е голям късметлия, ако някога излезе от затвора жив, дори и на стари години, защото онези ще направят всичко възможно междувременно да го ликвидират. Затова в главата му се завъртяха две мисли. Първата бе, че е закъсал, ако това, разбира се, е полицейска акция. Втората — че тези хора най-вероятно не са ченгета, но и в такъв случай пак може да носят неприятности. Само че с тях си има начини да се оправи.

Искате да ви отворя ли? — рече си той наум с полуусмивка. Добре, ей сегичка ще ви науча аз вас.

Измъкна оръжието, пристъпи до дървената врата и откри огън право в нея — в зоната, където би могло да се намира тялото на онзи отвън.

Първият куршум го намери в гърдите и човекът в синьо залитна, макар и силата му да бе мъничко омекотена от дебелата врата. Вторият влезе в рамото му, завъртя го и този път той падна на пясъка, изпъшка тежко, изхрачи кръв. Но пък така или иначе нужда от тишина повече нямаше. Затова измъкна своя колт дъбъл ийгъл и в мига, когато вратата зейна отворена, стреля от легнало положение.

Само че на прага нямаше никой. В следващата секунда по-ниско вляво зейна дулото на пистолета на Сертас — мексиканецът бе приклекнал под прозореца, готов да гърми. Раненият видя тъмния му пръст — тъкмо се свиваше на спусъка — и се приготви да посрещне края.

Отекнаха поредица изстрели, но не и от оръжието на мексиканеца. Брайтуел бе застанал пред прозореца и стреляше под остър ъгъл надолу и направо през стъклото. Куршумите раздробиха главата на Сертас, мексиканецът се просна на пода, а в същия миг съвсем ненужно още две попадения го намериха в гърба.

Мъжът в синьо се изправи с усилие и залитна. По ризата му имаше кръв, дишаше тежко.

В същото време и двамата чуха шум от бягащи по пясъка крака. Вратата на по-далечната хотелска стая оставаше затворена, но очевидно чул изстрелите, обектът се бе измъкнал през прозореца.

— Иди ти — с мъка рече синият.

Брайтуел се затича. Тичаше не така грациозно, както вървеше, клатеше се наляво и надясно, но бе достатъчно бърз. Чу се пърпоренето на припалващ двигател, сетне той заработи, а водачът даде прекалено много газ. Секунди по-късно Брайтуел бе на ъгъла на крилото, а наблизо — досущ като на кино — жълт буик се завъртя около себе си, устремявайки се право в него. На волана имаше млада жена. Брайтуел натисна спусъка, целеше се вдясно от главата й. Предното стъкло се напука, но колата не спря, дебелият се извъртя и отскочи, за да избегне удара. Следващите му изстрели пръснаха гумите, сетне и задното стъкло. Тогава със задоволство видя буикът да се блъсва челно в камиона на покойния Едгар Сертас. Чу се трясък, болезнено скрибуцане, скърцане на смачкани ламарини, колата се извъртя странично и спря.

Брайтуел се разкърши и закрачи към полуразбития автомобил. Младата жена в него се бе опряла на волана, изглежда, в несвяст. По лицето й имаше кръв, иначе поне външно изглеждаше ненаранена. Сетне отвори очи.

Добре, добре — помисли Брайтуел.

Отвори вратата и като перце я измъкна навън.

— Недейте — изплака Серета. — Моля ви…

— Къде е то, Серета? — попита дебелият.

— Не зная за какво питат…

Брайтуел направи рязко движение с китката. Пръстите му я удариха в носа и го счупиха.

— Питах те: къде е?

Серета падна на колене, хванала лицето си с две ръце, и заговори завалено, неясно. Дебелият с мъка разпознаваше думите и, но ясно чу една — чантата.

Върна се при колата, наведе се в купето, намери дамска чанта. Отвори я и изтърси съдържанието й направо върху пясъка. Разрови предметите с върха на обувката, след малко различи малката сребърна кутийка. Внимателно я хвана в дебелите си пръсти, още по-грижливо я разтвори и разгледа съдържанието. Измъкна парченце пожълтял пергамент, взря се, обърна го наопаки и видимо задоволен от проверката, го върна в кутийката.

— Защо го взе? — попита той и в гласа му прозвуча искрено любопитство.

Серета бе навела глава, раменете й се тресяха в тихи ридания. Изрече нещо носово, почти не се разбираше, прекъсвано от хълцания и сълзи, заглушено от поставените върху раздробения носов хрущял и устата ръце. Брайтуел се наведе към нея.

— Не те чувам — обади се той и постави длан зад ухото си.

— Много беше хубаво — изломоти с мъка девойката. — Аз… аз красиви неща никога не съм имала и…

Сега Брайтуел я поглади по косата почти с нежност.

Отзад се зададе другарят му. Залиташе, но се държеше на крака. Серета запълзя по пясъка назад към колата, опитвайки се да спре кръвотечението от носа. Погледна към новодошлия и й се стори, че той се разлива в трептяща светлина. Тогава за миг й се мярна почерняло изпито тяло, морно увиснали на гърба като парцали перести крила, безсилно люлеещи се встрани ръце — на тях дълги пръсти със закривени остри нокти. Очите на тази неземна фигура жълтееха и искряха в почти лишено от черти лице с голяма, изпълнена с остри зъби уста. Сетне това видение изведнъж изчезна и пред нея застана същият човек, поклащаш се немощно, губещ сили и, изглежда, умиращ прав.

— Боже, Исусе Христе, помогни ми — промълви тя. — Исусе, Господи Боже, спасете ме…

Кракът на Брайтуел се стрелна напред, попадна в слепоочието й, думите секнаха. Наведе се, хвана безжизненото тяло за рамото и без усилие го довлече при колата, отвори багажника и го захвърли в него. Сетне закрачи към своя мерцедес и се върна с две големи пластмасови туби бензин.

Другарят му се бе опрял на предницата на буика. Очите му пробягаха по тубите, извърнаха се встрани и той с усилие изговори:

— Няма ли да я вземеш?

— Интересно как ли ще е на вкус в устата ми — неопределено поклати глава Брайтуел. — Но пък странно…

— Кое? — поклати се другият.

— Кое ли? Че вярват в Господа, а не в нас.

— Може би е по-лесно да се вярва в Него — рече другарят му. — Господ обещава толкова много…

— … и дава толкова малко — довърши Брайтуел. — Нашите обещания са по-скромни, но ги спазваме изцяло.

Ако в този миг Серета би могла да погледне към синия, отново щеше да зърне същата трептяща светлина. Дебелият обаче виждаше другаря си както винаги, в другата форма.

— Аз напускам тялото, чака ме път — рече раненият.

— Зная — отвърна Брайтуел. — Невнимателни бяхме. Аз най-вече.

— Няма значение. Вероятно ще ми се наложи да странствам известно време…

— Може би — заяви Брайтуел. — Но след време пак ще се намерим.

Тогава заля другаря си с бензин, напръска още и още, за да е сигурен, че дрехите, косата, кожата му са добре наквасени, останалото изля в купето на буика. Захвърли празните туби на задната седалка и се извърна към съществото в синьо.

— Довиждане.

— До срещата — отвърна онзи.

Бензинът почти го бе ослепил, но с напипване намери вратата на колата и се намести зад волана. Брайтуел го загледа за миг, сетне извади запалка от джоба и щракна. Изчака пламъкът да лумне, захвърли запалката в автомобила и закрачи встрани. Не се обърна повече, не погледна назад дори и когато бензиновият резервоар избухна. Мракът обаче се озари още веднъж и не по-малко силно, а това стана, когато другият напусна нашия свят и бе преобразен.