Малцина биха нарекли Санди и Лари Крейн приятни или забавни хора. Не ги изтрайваха много-много дори и колегите ветерани от взвода на Лари през Втората световна война, чиито редове вече силно оредяваха под безмилостния ход на времето. И на редките си юбилейни събирания в най-добрия случай използваха цялата си налична добра воля, за да толерират присъствието им. А Марк Хол, единственият останал жив член на същото отделение от взвода, често казваше на съпругата си, че в дните след десанта в Нормандия било просто въпрос на чиста случайност кой би убил Лари пръв: дали германците или собствената му страна. Лари Крейн можел да обели портокал или, да речем, блокче шоколад с пръсти в джоба си, при това без да вдига шум. Качество, което го правело подходящ например за някои от частите за специални операции. Само че си бил роден страхливец и безполезен като боец за собственото си подразделение, изобщо да не говорим за елитна група калени воини, често принудени да действат зад вражеските линии, и то при отчайващо трудни условия. Марк редовно го бе виждал да клечи и да се крие зад гърба на далеч по-свестни от него люде по време на обстрел или битка в надежда вражеският куршум да отнеме нечий друг живот.

Както най-често и ставало. Умирали други бойци, Лари все оцелявал. Че бил евтино копеле и шубелия от класа, бил, но му работел и късметът. В най-големите касапници в тежките сражения масово загивали хора, но единствената кръв по него след края на поредната битка все се оказвала чужда, собствената му кожица постоянно оставала непокътната. Хол ги разказваше тези неща с апломб, обаче избягваше да добави нещо съществено, което дори и пред самия себе си с мъка признаваше: към края на войната все бе гледал да се присламчи към Лари Крейн именно с надеждата частица от късмета на Лари в оцеляването да закачи и него. Изглежда, така и бе ставало, защото у дома се върна жив, докато мнозина други си оставиха костите по европейските бойни полета.

Само че не беше единствено въпрос на късмет. Марк бе заплатил немалка цена за тези неща, на всичкото отгоре почти се бе превърнал в творение на Лари Крейн. И неразривно, всъщност завинаги, се бе обвързал с него посредством общата тайна за безбожните им дела в цистерцианския манастир във Фонфроад, за които Марк не би отворил уста дори и пред жена си. Всъщност по този въпрос с никого не бе посмял да говори, освен със своя Бог, и то единствено в най-закътаната част на душата си в труден автоизповеден миг на интимни самопризнания. От онзи, същия ден повече в църква не бе стъпвал, дори собствената си дъщеря бе успял да убеди да сключи граждански брак без църковни церемонии, а за целта я бе изкушил, плащайки от собствения си джоб за прескъпа церемония в най-модния хотел на Савана, Джорджия. Съпругата му допускаше, че наистина е изстрадал криза на вярата по време на войната с всичките й страхотии и жестокости. Марк я оставяше да си мисли така, дори поощряваше мнението й с разни недомлъвки и подмятания от типа на „Просто не можеш и да си представиш какво съм изживял в Европа.“. Казваше си, че всъщност зад тази фигуративна фраза се крие голяма доза истина, защото наистина бе виждал страшни неща, самият той бе извършил част от тях.

Боже мой, че те тогава бяха още кажи-речи деца — изпратени на война хлапаци. Чисти, девствени плътски и духом, такива, дето нямат работа с пушки, мерзости и стрелба срещу други подобни на тях юноши. Понякога се заглеждаше в собствените си внуци, виждаше ги в истинската им светлина — наивни и галени — въпреки всичките им претенции за знания и опит. И си казваше, че е просто невъзможно да си ги представи така, както бе виждал себе си навремето. Помнеше пътя към лагер на име „Уолтърс“, седнал в голям автобус, майчините сълзи още не изсъхнали по ризата му, тежко замислен за предстоящата война и какво ли го чака там. Помнеше и гласа на шофьора в униформа, който нареждаше на новобранците — негрите да сядат отзад, защото предните седалки са за бели хора. Говореше ги тези работи, независимо че отиваха на едно и също място и че куршумите не различават бяло от черно. Чернокожите не възразяваха, макар че Марк бе зърнал тлеещите в очите на двама-трима омерзение и гняв. Бе забелязал и как мълком отиват и сядат на посочените седалки, но юмруците им са стиснати, устните свити, главите наведени, а в този миг и други бели момчета повтарят същите обидни, несправедливи думи. Така си беше: черният знае, че е най-добре да мълчи и да не отвръща, защото… Само една дума и ще стане такава беля, а Тексас по онова време съвсем не беше както е днес. Чернокож да вдигне ръка срещу бял ли? Сетне няма да има нужда да се тревожи кой ще го убие — германците или японците. Собствената му страна ще се погрижи, така бързо ще му вземат мярката, че дори и обувките няма да може да подноси достатъчно. После никой няма дори и да попита или да потърси отговорност от този или онзи.

По-късно бе научил, че някои от чернокожите — тези с образование, които четат и пишат, са били поканени да се запишат в сержантски школи. Но това бе поради факта че в армията създаваха дивизия единствено от чернокожи. Нарекоха я 92-ра, а по-късно стана известна и като дивизията „Бъфало“ — на името на взелите участие в индианските войни в Дивия запад черни бойци.

По същото време той бе вече заедно с Лари Крейн в прогизнали от дъжда шинелки в ужасно разкаляни окопи някъде в Англия и някой им спомена за всичко това. Тогава Крейн тутакси бе започнал да мърмори, че на чернилките им пускали аванта, а той бил вечно прецаканият бял американец. Предстоеше голяма военна кампания и в Англия пристигаха още американски войски, сред тях и чернокожи части. Крейн още повече се вкисна и все ругаеше, въпреки че по същото време на черните офицери бе забранено да влизат в щаба през парадния портал. За разлика от белите, те трябваше да използват сервизните входове и изходи. Имаше и друг нелицеприятен, скандален факт, макар че навремето не бе достатъчно известен: черните части пресичаха Атлантика на транспортни съдове без съответните охраняващи военноморски единици. Черният боец нямаше същата стойност както белия в така нареченото военно усилие на САЩ — така гласеше прясно изкованото в онзи период клише. А Лари Крейн виждаше само едно и също: някакви си нагли, фукливи черньовци. Не престана да ги нарича така дори и след като американските части превзеха предмостията на плажовете под Нормандия. Тогава техният взвод седна да почива на едни укрепления, запалиха по цигара, а долу под тях — на самия плаж — чернокожи войници мъкнеха чували с трупове и части от тела на убитите в десанта американци. Нарочно бяха възложили тази задача само на чернокожи, сведени до нивото на гробари — събирачи на мъртва човешка плът.

А Лари стигна дотам да ги нарече и мързеливци, дори още по-далеч — страхливци, какъвто по-късно се оказа самият той. Страхливци, недостойни да докосват тленните останки на по-свестните бели, макар че армията диктуваше кой какъв е и колко е пригоден за тази или онази цел. И така си беше, докато не се намесиха мъже като генерал Дейвис, който през зимата на 1944 г. настоя черните бойци да бъдат включвани в щурмовите пехотни батальони. Е, чак тогава части от „Бъфало“ участваха в тежките пробиви на италианска територия. Самият Хол също имаше проблеми с чернокожите — не искаше да спи в едно и също помещение с тях, за нищо на света не би отпил глътка уиски от шише, от което е пил черен войник. Но за разлика от Лари отлично разбираше, че Смъртта не дели хората на цветове. А щом черните се държаха като истински бойци, нямаше нищо против да носи същата униформа и да стреля в същата посока. Затова в сравнение с Лари Марк изглеждаше като епигон на либерализма, но в същото време отлично съзнаваше, че по расовите въпроси е не по-малко виновен от него. Защото не правеше нищо, само от време на време се силеше да му противоречи или му казваше да си затваря шибаната уста. По същото време Хол вече множество пъти се бе опитвал да се разграничи от Лари Крейн, да увеличи разстоянието между двамата, но едновременно с това все по-добре осъзнаваше, че Лари ужасно го бива в оцеляването. И затова малко по малко между двамата се създаде неловка за Хол връзка, а тя постепенно ставаше все по-силна и така до събитията във Фонфроад във Франция, където отношенията им преминаха в друго, ново качество. Сега вече ги свързваше нещо по-дълбоко, трудно описуемо, отблъскващо и опасно.

И затова Марк Хол продължаваше да се преструва, че двамата с Лари Крейн са приятели, сядаше на чашка с него, когато нямаше начин да го избегне, дори го покани и на опропастителната във финансово отношение сватба. И то въпреки настояването на жена си, че не желае Лари и размъкнатата му съпруга да развалят с присъствието си най-красивия ден в живота на дъщеря им. Сетне съпругата се сърди цяла седмица, защото накрая се сджафкаха сериозно и Марк рече, че той плаща за шибания повод и ако тя има проблем с приятелите му, значи трябвало е навремето да посъбере повече сухо в банката, че да плати за сватбата, нали? Ами да, добре й го рече тогава. Голяма работа бе Марк Хол — чудесен, възпитан съпруг, ругаещ жена си като хамалин, за да прикрие срама и чувството за вина, най-вече да заглуши собствената си съвест.

Хол вярваше, че с онова, което знае, държи донякъде Лари Крейн. В края на краищата сътвориха онова дело заедно, бяха същински съучастници в него. Беше оставил на Лари да продаде повечето от намереното, а сетне охотно и благодарно прие своя дял от парите. Именно те му помогнаха да си купи дял в бизнес с продажба на автомобили втора ръка. Същата инвестиция по-късно му послужи и като основа за развитие нагоре и още нагоре, докато се превърна в автомобилния крал на Североизточна Джорджия. С тези думи описваше сам себе си във вестникарските и телевизионните реклами: Марк Хол — Автокрал и първи Суверен на цените; Никой не е по-голям от Автокраля; Стане ли дума за Качество, никой не може да му отнеме Короната.

И наистина изгради империя — на базата на добър мениджмънт, ниски режийни и малко кръв. Съвсем малко, колкото за цвят. В сравнение с онова, което бе ставало във войната с тоновете пролята кръв, това — неговото — бе кажи-речи капчица. А от онзи паметен ден с Лари и дума повече не бяха отронили за случилото се. Хол се надяваше, че няма да му се наложи да заговори по въпроса отново, освен може би в смъртния си час.

И то — не щеш ли — именно така се случи.

Санди Крейн седеше на столче до кухненския прозорец и гледаше как съпругът й се бори с градинския маркуч и все повече заприличва на опитващ се да покори змия псевдо Тарзан. С досада подръпна от ментоловата цигара и изтупа пепелта в мивката. Видеше ли я да го прави, Лари ужасно се дразнеше. Крясваше, че умивалникът смърдял на фасове. Санди бе на мнение, че мивката отдавна си вони ужасно и малко пепел едва ли би променила този факт. Пък ако не е миризмата на цигари, то ще е нещо друго — Лари винаги ще намери повод да се заяде. А в пушенето тя все пак откриваше някакво удоволствие, помагаше й някак да изтърпява гадния му характер. Още повече че и той самият пафкаше, при това си купуваше от най-гадно вонящите, най-евтините цигари.

Маркучът се бе оплел и сега Лари клечеше край него, опитваше се да го оправи, не успяваше и все повече се вкисваше. Санди често му бе подхвърляла след употреба да го навива като хората, вместо да го набира надве-натри и да го захвърля в гаража, сякаш повече няма да му е нужен. Да, ама Лари не бе от онези, дето слушат чужди съвети, още по-малко женски, за собствената съпруга хич да не говорим. Целия си живот прекарваше в опити да се измъква от кашите, които сам си забъркваше, а Санди непрекъснато му го натякваше, ама каква полза. Задник си беше Лари, задник и половина.

Та като ставаше дума за задник, сега от усилията панталоните му се бяха свлекли надолу и се виждаха сбръчканите му задни части. Санди отдавна вече не можеше да го търпи гол. Отблъскваше я, защото по него всичко висеше — бутовете му, коремът, мъничкият повехнал орган, загубил всякакво окосмяване, както впрочем и темето. Не че тя самата бе голяма красавица на тези години, обаче бе по-млада от съпруга си и знаеше как да рекламира малкото останал й сексапил, как да крие недостатъците. Някои мъже наистина успяваха да забележат кусурите по нея, ама късно — след като вече е смъкнала всички дрехи. И пак я бяха чукали, колкото да не се изложат. По-неопитна жена не би се оправила, пък и не би била сигурна кого да мрази повече — мъжете или себе си. Санди не придиряше много-много и както и в други области на живота си презираше всичко и всички наред, но не и себе си.

С Лари се бяха запознали, когато той вече прехвърляше петдесетте, тогава тя бе поне двайсетина години по-млада. Той и по онова време не бе голям хубавец, обаче се радваше на финансова стабилност. В Атланта имаше ресторант и бар, сетне ги продаде, защото реши, че районът бързо се „изпедерастявал“. Ей такъв беше нейният Лари — по-тъп от цял файтон безсловесни олигофрени. Пък и така задръстен с предразсъдъци, че не успяваше да види същественото — заселващите се все повече в онзи район гейове бяха далеч по-класова категория хора, при това значително по-богати от дотогавашната му клиентела. А глупакът Лари шитна бизнеса за може би една четвърт от реалната му сегашна стойност. Сетне се усети и оттогава все се косеше и псуваше, но и това не му помогна да прогледне в същността на нещата. Дори напротив — съвсем се побърка на тема сексизъм, а като расист се фанатизира направо до крайност. Вече бе на една качулка с две дупки разстояние до Клана и паленето на кръстове в нечий заден двор.

Понякога Санди се питаше защо ли още стои при Лари? Обаче бързо си даваше сметка, че мимолетни закачки с мъже или жени по мотели и откраднати ласки по чужди спални едва ли могат да доведат до стабилна и сериозна връзка, още повече със здрава финансова подплата. А с Лари поне притежава дом, кола, сравнително поносим начин на живот. Към нея той нямаше почти никакви претенции, отдавна бе загубил интерес към секса. А и нещо още по-важно: при мъжа й огромна роля играеше факторът на омраза и тотално отчуждение от света — дразнеше го почти всичко живо и бе просто въпрос на известно време, докато го застигне я инфаркт, я инсулт. И тогава всичко остава за нея, нали? Ето сега и гуменият градински маркуч би могъл да й направи тази услуга, само да успее да си държи устата затворена за по-дълго време.

Допуши цигарата, почти веднага запали следващата от фаса, захвърли го в кошчето за боклук. Вестникът бе на масата, седеше там, готов за четене, след като Лари се пребори с градината, да има за какво да се хване, какво да псува и кълне до края на деня. Взе го, прелисти страниците набързо, като съзнаваше, че дори този дребен акт би могъл силно да разядоса съпруга й. Отдавна знаеше, че Лари държи да бъде първият, отворил пресата. Мразеше миризмата на парфюма и ментола по страниците, вбесяваше го начинът, по който тя прегъваше или разместваше страниците. Но пък иначе, не го ли прегледа сега, Бог знае кога ще има възможността да прочете новините, и без това стари с един ден. Ще чете съвсем остарели вести, при това ухаещи на тоалетна, защото Лари, изглежда, се съсредоточаваше най-добре в кенефа, стоеше там с часове, забил нос в страниците, насилвайки остарялото си тяло да изхвърли поредната доза нечистотии.

Нищо нямаше в проклетия му вестник. То пък кога ли е имало? Санди сама не знаеше какво толкова очаква да намери в поредния тъп брой. Съзнаваше също, че винаги е едно и също — чете, чете и не открива нищо забавно или интересно. Заряза вестника, захвана се с пощата. Отваряше всичко наред, дори и адресираните до съпруга й писма. Съзнаваше, че той за пореден път ще се оплаква и мърмори, но в края на краищата винаги нея товареше с практическото изпълнение на тази или онази възникнала посредством пощата домашна или лична задача. Иначе се преструваше, че неговата дума е най-важната, той трябва да се запознае с проблема, да определи как да бъде решен, а сетне да й възложи конкретната реализация. Тази сутрин обаче Санди не бе в настроение да търпи поредната гавра, затова набързо накъса ръбовете на пликовете с надежда отнякъде да излезе нещо по-развлекателно. Повечето от кореспонденцията бе типичната плява, но отдели офертите с купони, събираше си ги за всеки случай. Имаше сметки, куп предложения за кредитни карти, покани за абонаменти на списания, дето никой никога няма да чете. Ха, ето ти и нещо ново! Официално изглеждащ кафяв плик. Отвори го, извади писмото и го прочете, сетне го препрочете, за да бъде сигурна, че е разбрала всички подробности. Към писмото бяха приложени две цветни снимки, всъщност бяха фотокопия на страници от каталога на бостънска тръжна фирма.

— Мамка му! — възкликна Санди. — Боже мой, шибаната му мамица!

Пепел от цигарата й падна върху страницата. Побърза да я издуха, сетне забърса и с пръсти. Очилата за четене на Лари бяха на лавицата, до витамините и лекарството за гърло. Взе ги и внимателно ги избърса с една от кухненските кърпи. Иначе мъжът й нищо нямаше да може да прочете.

Излезе навън и тръгна към клекналия Лари. Горкият, още се мъчеше с маркуча. Сянката й падна върху него и той рязко се извърна, както винаги готов да изругае.

— Чупи се от светлината, бе майка му мръсна! — викна той и в същия миг забеляза вестника — в разсеяността си тя го носеше със себе си под мишка.

— Защо си пипала шибания вестник? — ревна той. — Само веднъж да го докоснеш и за нищо вече не става, освен лайна да бършеш с него.

— Зарежи това — рече тя. — Ей тук прочети!

И му подаде писмото. Той се изправи, изгрухтя от усилието, опита да издърпа върху шкембето свлеклите се панталони.

— Къде са ми шибаните очила, а?

Тя му ги подаде и нетърпеливо въздъхна, докато Лари вдигаше стъклата срещу светлината да види дали са чисти, сетне ги избърса в най-мръсната част на ризата.

— К’во е това? — запита той, слагайки очилата. — Толкова ли е важно, че се наложи да ми съсипеш вестника и да го мъкнеш чак тук?

Тя премълча, но посочи с пръст въпросната страница.

— Мамка му, значи! — рече Лари.

И за пръв път поне от десетилетие насам двамата — Лари и Санди Крейн — изпитаха миг на споделено удоволствие.

* * *

Лари поначало всичко криеше от жена си. За какво й е да знае? Винаги бе постъпвал така. Така правеше по очевидни причини още от началото на връзката им, докато още ходеше по чуждо. Няма да й казва коя е чукал, нали? И оттогава насам винаги в отношенията със съпругата си бе прилагал максимата, че колкото по-малко знае тя, толкова по-добре. Нищо по-опасно от информацията няма. Обаче един от малкото останали му пороци — конните състезания — го бе подвел и сега дължеше пари на хора, дето не обичат да чакат и изобщо са трудни като кредитори. Тъкмо преди два дни го бяха информирали по въпроса, след което си бе платил известна лихва и сега имаше две седмици да мисли как да си доизплаща дълга. Парите в банката бяха на края, една възможност бе да превърне къщата в кеш, защото и да продаде колата, сумата не би му стигнала. А не виждаше начин да убеди Санди да шитнат дома и да се нанесат в някоя кучешка колибка, за да си оправя той комарджийските изпълнения.

Възможно бе да се обърне за помощ към Марк Хол, но само преди две години бе искал прекалено голяма парична услуга от него и бе проиграл козовете си. На неговата врата би могъл да потропа само при най-крайна и отчаяна нужда. Опасна игра би било да опитва да насилва или изнудва стария Автокрал, току-виж се издънил, защото на Хол може да му писне, а Лари Крейн нямаше никакво желание да прекарва остатъка от живота си в пандиза. И Хол го знаеше това. Старият Марки може да е какъв ли не, но не и глупав.

И ето го тук сега Лари, бори се с маркуча и се пита за стотен път — няма ли начин да вземе да удуши Санди с него, че в крайна сметка и от нея да има някаква полза? Ще подхвърли тялото някъде, ще поиска застраховката. А тъкмо в този миг въпросната кучка се изтъпани зад него и му закри слънцето. Сопна й се, но в същото време я огледа и си каза, че няма да стане. Никакъв шанс нямаше да ликвидира успешно съпругата — все едно да се глави на мястото на Хю Хефнър^[1] и да вземе да оправя едрогърдите вместо него. Жена му бе едра и силна, че и подличка си падаше. Във физическа схватка ще го пречупи като някоя от онези клечки, с които си разбърква евтините коктейли.

Сетне прочете и препрочете донесеното от нея писмо и бързо си даде сметка, че може би няма да се налага да прибягва до крайни мерки. Лари бе виждал нещо подобно на описания във фотокопията предмет, никога обаче не бе дори и помислял, че може да донесе такива пари. А ето ти сега тук твърдение, че е възможно той да донесе десетки хиляди долари, може би повече. Само че в този случай думите „би могло“ съдържаха достатъчно голяма условност. Търсената вещ не се намираше в ръцете на Лари Крейн. Не и цялата, само едната част. Другата бе на съхранение, кажи го в притежание, на човека на име Маркъс И. Хол — Автокраля.

* * *

Макар и Марк Хол да бе все още лице на фирмата, на практика старият бе само фигурант. Поне от десетилетие насам бизнеса ежедневно въртяха синовете му — Крейг и Марк-младши или син. Дъщерята Джини притежаваше само двайсетпроцентов дял в компанията на базата на тезата на братоците, че те вършат цялата работа, докато тя самата се кефи и само чака да й пристигне чекът с парите. Джини обаче не виждаше нещата по този начин, тя смяташе, че Крейг и Марк я прецакват и вече пет години наред пищеше, че дяловото разпределение не е справедливо. В тези й протести Автокраля ясно съзираше почерка на съпруга й Ричард. Дик^[2], както със скрита насмешка и немалко злобица го наричаха братоците зад гърба, а често и в лицето му, бе адвокат. А погледнато фигуративно, в житейска перспектива какво друго е адвокатът, освен тип гризач, който използва парите като извинение, за да се настани в сърцето на дадено семейство и да изгризе всичко, що е добро и читаво в него. Краля подозираше, че след смъртта му Дик ще заведе редица процеси, ще натъкми съответните документи за пред съда и ще ги съди за далеч по-висок дял. При това ще направи така, че искът да е валиден със задна дата, току-виж може би още от времето на заченалата Дева Мария. И Краля си имаше адвокати, те постоянно му повтаряха, че юридически всичко е изпипано желязно и без каквито и да е пролуки за тарикати като Дик, ама Марк познаваше адвокатските душици — те просто говорят онова, което смятат, че му се иска да чуе. И се косеше, че веднъж отиде ли си от този свят, процес след процес ще се заточат, а обичният му бизнес и не по-малко любимото му семейство ще отидат по дяволите.

Днес Краля седеше на стол пред офиса на главния фирмен клон на магистрала 1 и отпиваше кафе от голяма порцеланова чаша с гланцирана на нея златна корона. Все още държеше да се появява на работа поне за ден-два всеки месец, а другите дилъри не се сърдеха, нито възразяваха, защото каквато и комисионна да изкараше Марк, тя редовно отиваше в общия кюп. Така наричаха нещо като касичка, в която всички пускат изкараните отгоре пари, а на края на месеца се събират в кръчмата „При Арти“, там се тегли жребий и някой от продавачите или продавачките прибира цялата сума. Сред фирмените дилъри вече имаше и две жени, млади, пъргави и печени — успешно продаваха автомобили на онзи тип мъже, дето пътят към парите минава през оная им работа. Печелившият от тази своеобразна лотария черпеше щедро и всички бяха щастливи.

Сега бе четири часът следобед — кажи-речи мъртво време, редовен седмичен ден по средата на месеца и Краля не очакваше да се завърти някакъв особен бизнес. Е, може някой и друг клиент да се отбие, особено след края на конвенционалното работно време по големите офиси, иначе продавачите си стояха с ръцете по джобовете.

И тогава, съвсем неочаквано за самия себе си, току в началото на големия паркинг с колите забеляза мъж да се навежда към предното стъкло на първото в реда волво. Колата не беше лоша: модел 2001 г. „Volvo V70 Turbo Wagon“, автоматик, тапицерия от истинска кожа, радиокасетофон-компакт диск плейър, свалящ се люк, само на 45 000 мили. Бившият собственик я бе гледал като писано яйце и драскотинка дори нямаше по боята и броните. Неговите момчета я предлагаха за двайсет бона, така пишеше на табелата, всъщност цената предлагаше отлични възможности за начален пазарлък. Мъжът носеше слънчева козирка и тъмни очила, но от това разстояние Краля не би могъл да каже нищо повече за него, освен че бе възстар и малко нещо житейски поочукан. Зрението на Марк не бе вече както навремето, обаче веднъж хване ли те на фокус, ще те прецени за не повече от трийсетина секунди, и то не по-зле от повечето психолози след поне едногодишна практика.

Краля остави чашата на парапета пред прозореца, позатегна вратовръзката, сетне се върна на тезгяха, откъдето взе ключовете на волвото. Закрачи през паркинга към новодошлия, някой от дилърите отзад попита има ли нужда от помощ. Последва всеобщ смях. Краля знаеше, че са внимателни, стане ли нужда, винаги са готови да помогнат с нещичко, но никой не го подценява, напротив — уважават го заради постигнатото. Затова рече:

— Човекът е по-дърт и от мен. Единствено кофти е да не вземе да хвърли топа, преди да е подписал продажните документи.

Сега отново се разсмяха. Краля забеляза, че мъжът отваря вратата и се намества на шофьорското място. Това бе добър знак. Марк ли не ги загрява тези неща? Знае ги и още как, колко коли само е продал! Всички техники и дяволъци наизуст ги владее. Обичайно е много трудно да подлъжеш клиента да седне на волана. Защото веднъж подкара ли, за да опита колата, сетне се чувства задължен. Така поне разсъждават повечето хора. Все едно са експлоатирали продавача, усмихнат, любезен, но зает човек — той сяда с тях за едно кръгче, разкарва се ненужно. Говорят за спорт, може би обичат един и същи вид музика. Може да пусне радиото, да потърси нещо за душата и току-виж намерил, а потенциалният купувач се усмихва и си казва — виж само какъв приятен човек. В края на краищата си е направил труда да му угоди все пак… е, вярно, че това му е работата, ама пък има и други продавачи, груби, невъзпитани, готови да те изгризкат, нали? Най-малкото, което един възпитан купувач може да направи, е внимателно да изслуша информацията за този чудесен автомобил. Сетне го канят да се поразхлади в офиса, там има климатик, поднасят му силно изстудена безалкохолна напитка, може и топла, зависи от случая. Започва разговор. Може би все пак желаете да се консултирате с госпожата, нали? Е, да, да, така си е правилно. Но, вижте, няма начин тя да не хареса тази красавица: това е кола безопасна, чиста, икономична, забележете само! — запазила си е стойността, ехе… може отново да се препродаде. И току-виж, докато се колебаете, сме я продали… Така де. Докато разговаряте със съпругата, а то няма нужда да го правите, защото и тя ще ви каже същото: направо без пари ви излиза този автомобил. И надеждите й ще останат излъгани: ще се върнете, а колата вече я няма. Хайде де! И какво? Ще се окажете в по-лоша позиция и от преди. Може би за банката се колебаете? Ама няма защо, господине, няма защо. Ние тук имаме по-добра от всяка банка финансова оферта. Ооо, не, не! Това са просто числа: всичко е точно, няма да се минавате с такава лихва…

Усмихнат вътрешно, самоуверен, Краля стигна до волвото, наведе се и надникна през шофьорското прозорче.

— Добър ден, добър ден, как сте дне…

Думите застинаха току на устните му. Отвътре му се захили Лари Крейн, лъснаха жълтите му зъби, немитата кой знае откога коса, нечистото лице.

— Че защо, екстра съм си, ваше величество, просто екстра.

— Ти сигурно не си тук заради колите, а, Лари? Ще купуваш ли?

— Сигурното е, че гледам, Кралю, гледам, но засега няма да купувам. Обаче на бас се ловя, че ти можеш услуга да ми направиш, нали с теб сме си стари авери от войната още, нали?

— Хм, да, сделка може и да се уреди — рече Краля, но нещо го жегна отвътре.

— Ами да — ухили се още повече Лари. — Обзалагам се, че може. И аз мога да ти уредя нещичко в замяна.

И както си бе ухилен, надигна задник от кожената седалка и шумно се изпърдя. Краля се намръщи, бързо се изпаряваше цялата му фалшива топлина. И без това с мъка я бе имитирал.

— Аха — рече той сурово. — Аха. Виждам. Ти да купуваш не си дошъл. Какво искаш, а, Лари?

Лари се наведе към обратната страна и отвори тамошната врата.

— Поседни малко с мен, Кралю. Хайде де, поседни. Ако ти намирисва, ще отворим прозорците, нали? Ей така. Хоп, готово. Имам едно предложение.

Краля не се хвана на въдицата.

— Няма да сядам. И пари няма да ти дам, Лари. От мен няма да получиш, вече съм ти го казвал това. По въпроса сме наясно. И точка.

— Ама аз пари не искам. Поседни, човече. Поседни де. Нищо няма да ти струва поне да чуеш за какво става дума.

Краля въздъхна, пое въздух, шумно го изпусна. Извърна се към офиса, сега съжаляваше, че си остави кафето. Защо му бе да става от удобния стол, мамка му на този навлек Лари. Поколеба се за миг, седна във волвото.

— Носиш ли ключовете за това лайно?

— Нося — изръмжа Марк.

— Хайде тогава да се поразходим. Да си поприказваме малко.

* * *

Франция, 1944 година

Френските цистерцианци умеят да пазят тайни, колко ценности само са крили през вековете, пък и хора. В периода от 1164 до 1166 година приютяват английския архиепископ Томас Бекет, изгнаник като противник на крал Хенри II. Дават му убежище в манастира в Понтини в Бургундия, докато той самият решава да се завърне при своето паство и за тази доблест заплаща с живота си. В Лок Дийо при Марсиел в Средните Пиренеи е скрита Леонардовата Мона Лиза през Втората световна война — чудесно място за една така прекрасна дама, принудена да потърси подслон зад високите му крепостни стени в импозантната феодална обител. Вярно е също, че и други манастири във вътрешността на континента и още по-нататък са съхранявали свои собствени съкровища: както например цистерцианците от Дълси Кор, което означава Любима, в Лох Киндар в Шотландия. На тях им било поверено балсамираното сърце на Джон, лорд Бейлиол, както и това на съпругата му лейди Диворджила, последвала го в гроба две десетилетия по-късно. В Злата Коруна в Чешката република цистерцианците пазели като светиня трън от Христовия трънен венец, предаден на манастира от чешкия крал Пршемисъл Отакар II, който го купил от френския суверен Луи IX. Но това били реликви, за които се знаело достатъчно и макар че практически те били в ръцете на монаси, до двайсети век едва ли е имало някакви опасения относно безопасността им или целостта на манастирите, където се намирали те.

Не те, а друг вид ценни предмети, пазени в тайна, скрити зад дебелите стени на гробници, крипти или понякога в самите олтари, носел риск за манастирите и техните обитатели. Тайната за точното им местонахождение се предавала от игумен на игумен, затова на пръсти се броели хората, знаещи за съществуването на скривалище например под библиотеката на манастира Салманвайлер в Германия или под красиво изработения църковен паваж в Байланд в йоркширския Норт Райдинг.

Или във Фонфроад.

Във Фонфроад монаси е имало още от 1093 г., макар че първата им общност е официално основана през 1118 г., вероятно от бивши отшелници от Бенедиктинския орден. Абатството там се появява през 1148 или 1149 г. и почти веднага се превръща в челен отряд на битката против ереста. Когато папа Инокентий III повежда борба срещу манихейците, негови легати са двама монаси от Фонфроад, единият от тях е по-късно убитият Пиер дьо Кастелно. Друг от старите абати на Фонфроад е ръководител на кръвопролития кръстоносен поход срещу албигойците, обединил всички негови сили и против катарите. Няма защо да се удивляваме, че в края на краищата това неголямо абатство ще се прочуе така много и Фонфроад ще получи най-голямата морална, награда за своето постоянство, благочестивост и най-вече устойчивост на всички схизми и ереси — неговият бивш абат Жак Фурние ще бъде папа Бенедикт XII.

Фонфроад е бил богата обител. Просперитетът му се опира на притежаваните от него цели 25 големи земеделски стопанства с обширни поля, ферми и повече от 20 000 глави добитък. Така или иначе монасите там постепенно намаляват на брой и по време на Френската революция град Нарбон го превръща в голяма странноприемница. В известен смисъл на думата това е истинско спасение за манастира, защото по този начин абатството остава непокътнато, избягвайки участта на много други, които са сринати до основи или просто занемарени и оставени на произвола на съдбата да се рушат. Абатството се възражда в периода от 1858 до 1901 година и цистерцианско братство отново се появява там. Това става, когато държавата го обявява за продан, а го купуват двама почитатели на старинното изкуство от историческата провинция в южната част на Франция Лангедок, чийто исторически и културен център е град Монпелие. Именно те го запазват.

Независимо от променливата и изменчива съдба Фонфроад никога не остава извън наблюдателното око на Цистерцианския орден, дори и в периодите, когато в обителта му няма монаси. Всъщност те са там дори когато тя е странноприемница, преоблечени в цивилни одежди, грижат се за болни и страдащи. Връщат се гордо и когато богатите благодетели Густав Файе и съпругата му Маделин го купуват за пореден път, само за да предотвратят изпращането му тухла по тухла в САЩ. На по-малко от миля от Фонфроад има църквица, далеч по-скромен Божи дом в сравнение с импозантния й съсед. Наричат я Църква на вечерната молитва, но в името й има игра на думи, затова някои я назовават също и Църква на Бдението, защото именно от нея цистерцианците наблюдават и опазват Фонфроад и неговите тайни. Може би точно затова почти 500 години скритите там съкровища остават непокътнати. Тогава Втората световна война навлиза във финалната си фаза и идват войниците…

* * *

— О, не — сопна се Краля. — Без мен. И аз получих такова писмо, ама замина на боклука.

Марк Хол съзнаваше, че времената са се променили, макар че Лари Крейн очевидно не бе на същото мнение. В месеците след войната светът все още не бе излязъл от хаоса на конфликтите и човек можеше да мине метър за много неща, особено като вземе малко мерки или направи някои усилия. Днес обаче съвсем не бе така. Марк бе внимавал много — четеше вестници, слушаше новините, следеше събитията. С особено повишен интерес и някои опасения бе проследил случая със семейство Медър, вдигнал голям шум не само в пресата. Джо Том Медър бе служил в американската армия през Втората световна война. В Германия някак се бе добрал до информация за скрити в пещера край град Кведлинбург църковни манускрипти и реликви, изнесени от градската катедрала и оставени там на съхранение по време на световния конфликт. Е, Джо ги бе свил и хитроумно опаковал, сетне изпратил по пощата на майчиния си адрес през май 1945 г. След завръщането си у дома се изхитрил да ги показва на жени, от които в замяна получавал сексуални услуги. През 1980 г. починал, тогава брат му Джак и сестра му Джейн решили да ги продадат доста левашки в още по-некадърен опит да прикрият начина, по който са били получени. Във всеки случай съкровищата били оценени на около 200 милиона щатски долара, но от германското правителство двамата Медър успели да вземат само 3 милиона минус юридическите разноски. В същото време, както би могло да се очаква, привлекли вниманието на щатския прокурор за Източен Тексас Каръл Джонсън, която през 1990 г. наредила да бъде назначено международно разследване. Шест години по-късно жури в разширен състав обвинило Джак, Джейн и техния адвокат Джон Торигън в тайно сговаряне с цел продажба на незаконно придобити, тоест откраднати, скъпоценни вещи с историческа стойност. Обвинението предполагало присъда от десет години тъмничен затвор и глоби за около 250 000 долара. Съвсем друг бе въпросът, че бяха успели да отърват затвора, плащайки 135 000 долара на вътрешните данъчни служби. Божа работа, както казват хората.

Така или иначе заключението, до което Марк Хол стигна тогава, бе съвсем безкомпромисно: най-добрият вариант е да отнесе със себе си в гроба информацията за останалата част от изнесеното от Фонфроад. Но ето ти го сега тук алчният и тъпоумен Лари Крейн се натиска сами да си го натресат. И без това Хол доста се бе разтревожил от появата на въпросните писма. Те означаваха, че някой си някъде прави различни връзки и от тях вади заключения. Ако си кротуват и не се натискат сами да клъвнат уловката, тогава Хол може би ще има шанса да си отиде от този свят мирно и тихо, без да се налага да харчи наследството на децата за съдебни и Бог знае още какви разноски. Така де, ама какво да прави с този кретен Лари?

Междувременно същият докара волвото пред дома на Марк. Съпругата му бе на гости на Джини, както често правеше, затова сега бяха сами на алеята пред къщата. Лари хвана Марк за лакътя с трепереща ръка и отвори уста. Хол се опита да се измъкне, но Лари извади необичайна за него сила и го стисна като с клещи.

— Виж, единственото, което ти искам, е да хвърлим едно око двамата, нали така? Само да го сравним с онова на снимката, става ли? Да проверим за същото нещо ли става дума, а? Онези хора предлагат големи пари, хей! Чуваш ли какво ти говоря?

— Аз пари си имам.

Сега за пръв път от много време насам нервите на Крейн не издържаха.

— Ти имаш, ама аз нямам, мамка му! — кресна той. — Имам топки! Ей това имам! Чуваш ли, Кралю! И съм потънал в лайната чак до шията!

— Сега пък в какво си се забъркал, а? — досети се Марк. — Дъртак като теб, срамота е!

— Е, знаеш, че отдавна поигравам на туй-онуй.

— Ох, боже мой. Знаех си аз, че си глупак, ама нали все за по тарикат от всички останали се пишеш. Значи на конете залагат само онези, дето могат да си позволят да губят, това съм ти го казвал сто пъти. А както чувам, напоследък не си от този тип хора, нали?

Крейн прие двойната обида мълчаливо. Много му се искаше да му тресне един в мутрата на това самодоволно копеле Хол. Крал, а, мамка му! Да му засили главата в арматурното табло на тази скандинавска изгъзица и да я блъска там, докато не му остане лице. Ама това не го устройваше. Хич. Пари му бяха нужни.

— Може би — процеди той през стиснати устни и за пръв път от много години насам Крейн показа пред друг човек частица от дълбоко потисканото в душата презрение към самия себе си. — Може би съм се издънил. Аз твоя акъл никога не съм го имал и това си е вярно. Кофти жена си избрах, сетне грешки и в бизнеса направих, фатални решения взех. Аз деца нямам и може би така е по-добре, защото иначе току-виж и тях съм ги прецакал. Значи, признавам си, че съм си получил заслуженото, пък и отгоре, ето на — това е положението.

С тези думи освободи лакътя на Краля.

— Но виж, Марк, тия хора ще ме затрият, изобщо няма да ми простят. И къщата ще ми вземат, изобщо няма и окото да им мигне. Дявол го взел, тя е единственото по-свястно нещо, дето ми е останало. А междувременно ще ме въртят на шиш, биячи ще ми изпращат… виж, човече, аз на болка не издържам, чуваш ли? Единствено ти искам да погледнем онова нещо и да видим същото ли е, а? Моля ти се! Може би ще успеем да направим сделка с онези, дето го търсят? Само един телефон е достатъчно да завъртим. Ще го направим предпазливо, тихо, никой изобщо няма и да научи. Моля си се, Кралю! Направи ми тази услуга и вече никога няма да ти се мяркам пред очите. Знам какво си мислиш. Зная, че не можеш да ме траеш, лошо ти става, като ме видиш. И жена ти също: тя и в Ада да ме види, че горя значи, една капка вода не би хвърлила да ме охлади, зная си аз. Ама не ме интересува повече. Само едно ти искам: да чуя онзи тип какво ще каже. Но няма как да стане, преди да проверим онова същото ли е, което той търси, а? Ето, нося моята част тук…

И от захвърлената на задната седалка намачкана торбичка, явно взета от някой супермаркет, извади омазнен кафяв плик. Вътре имаше неголяма сребърна кутия, видимо доста стара и поочукана.

— Досега голямо внимание не й бях обръщал… — рече той тихо.

На Краля тръпки му пробягаха по гърба, макар и да се намираше на броени метри от входа на големия си елегантен дом. Сам не знаеше поначало защо го бе взел онзи предмет. Ама ето ти на, още когато го зърна за пръв път, някакъв вътрешен глас се бе обадил, пошушнал му бе, че е доста необичаен, вероятно е и ценен. Харесваше му да си мисли, че интуицията не го бе излъгала, още повече че онези мъже бяха загинали в опит да го задържат за себе си.

Само че това му хрумна по-късно, когато кръвта му още кипеше — и неговата, и на онези — другите.

— Хм, не зная… — измърмори той сега.

— Моля ти се, дай да го видя — прошепна Лари. — Само да ги сложим един до друг, да ги сравним и тогава ще се разбере…

Краля остана на място, дълбоко замислен. Гледаше красивата си къща, без да я вижда достатъчно добре, мяркаше му се прекрасно поддържаната й морава отпред, прозорецът на спалнята, дето споделяше със съпругата си. Да бих могъл едно нещо назад в живота си да върна, мислеше той, само едно-единствено действие да бих могъл да анулирам, ето това същото ще да е. Всичко, което бе последвало по-късно, цялото семейно щастие и радостта от живота, все това нещо ги бе засенчвало. Един-единствен спокоен ден не съм имал в живота, рече си той, и то все заради него. Независимо от удоволствията, които му бе донесла успешната работа, независимо от богатството, което бе натрупал, независимо от престижа, който бе спечелил.

Краля бавно отвори вратата на автомобила и още по-мудно закрачи към дома.

* * *

Онази нощ редник Лари Крейн и ефрейтор Марк Т. Хол бяха наистина загазили.

Взводът им изпълняваше патрулни задачи в Лангедок, това бе съвместна операция заедно с англичаните и канадците за осигуряване на югозападния фланг и за издирване на изолирани германци, докато главните, американски сили продължават настъплението в източно направление. И по време на поредния вечерен патрул попаднаха на засада недалеч от селце край Нарбон — германци в кафяво-зелени камуфлажни костюми, имаха и бронетранспортьор с тежка картечница. Заблудиха ги униформите. Заради недостиг в снабдяването някои американски подразделения използваха експериментални камуфлажни облекла, които напомняха тези, рутинно носени от есесовците в Нормандия. Поради въпросната прилика в облеклото вече бяха ставали грешки: Крейн и Хол дори бяха участвали в инцидент — макар и по-рано в кампанията, — когато тяхната част откри огън по четворка пехотинци, изостанали от частта си след тежки сражения между 41-ва бронирана дивизия и Втора СС танкова бригада недалеч от Сен Дени ле Гаст. Двама от тях бяха ранени, преди още да имат възможността да се обадят, че са американци, единият по-късно почина от раните си. Тогавашният им командир лейтенант Хенри бе изстрелял първия фатален куршум. След този случай Хол често бе наблюдавал лейтенанта да изчаква врагът да напредне достатъчно, че да се разпознава без въоръжени очи, и чак тогава да дава заповед за огън на своите бойци.

Но този път и двамата с Лари, а и целият взвод се подлъгаха най-елементарно, а наближиха ли, вече бе късно. Досега Хол не бе виждал бойно подразделение да се движи с такава скорост, точност и координация. Зърнаха есесовците пред себе си, само минута по-късно те бяха залегнали от двете страни на пътя със завидна бързина и хладнокръвност, готови да унищожат взвода. Лари и Марк забиха носове в една канавка на фланга, а около тях заваля истинска градушка от разярени метални оси. Всъщност стреляше качената на бронетранспортьора тежка картечница. От дърветата се изсипаха купища листа и отрязани клонки, околните храсти се разхвърчаха на трески, самите те свистяха във въздуха като стрели, готови да се забият във всичко живо. Много страшно беше, почти на разстрел заприлича.

— Германци! — извика напълно ненужно Лари, пръв заврял лице в пръстта. — Тук не би трябвало да има толкова много шваби, мамка му! Какво, по дяволите, търсят край Нарбон?

„Търсят леваци като нас, че да ги убият, рече си наум Марк, какво друго да търсят!“ Само че Лари бе прав — тук германците отстъпваха, а това подразделение видимо имаше самочувствие, сякаш настъпва. От лицето и скалпа му потече кръв, а обстрелът не секваше. Загинаха доста от другарите им, имаше и тежко ранени, шепа хора бяха все още способни да отвръщат на огъня. Хол виждаше прибягващите напред германци и бързите им точни удари с бойните ножове — доубиваха ранените, прошка за никого нямаше. Сега фаровете на бронетранспортьора светнаха, бяха свалили затъмнителите — няма кого повече да будалкат, рече си горчиво Марк. Чак сега забеляза, че той е американски — модел M15. Сигурно бе трофеен, носеше само една 37-милиметрова картечница. Това не бе обикновено подразделение. Тези хора бяха отлично обучени, по действия приличаха на специални части, вероятно бе изпратена с някаква си цел диверсионна група.

В същия миг Лари изхленчи в съседство. Живо е копелето — усмихна се в тъмното Хол, макар че изобщо не му беше до смях. Другарят му долази до него и се завря в тялото му, толкова бе близко, че се усещаше дъхът му, а и продължаваше да се навира, сякаш се надява Марк да му осигури прикритие. Хол вече го познаваше достатъчно добре и грубо го избута, изсъсквайки:

— Разкарай се от мен, мамка му!

— Ама трябва да се държим заедно — хленчеше Лари и скимтеше като паленце.

Отвратен, но и зверски уплашен, Марк запълзя вдясно, към още гъстите храсти. Имаше надежда да се измъкнат от германците, нощта бе тъмна. Недалеч от тях тъмните зловещи фигури на есесовците крачеха сред труповете и от упор разстрелваха недоубитите. Но изстрелите все повече и повече оредяваха, изглежда, другарите им бяха избити или част от тях бяха успели да се изтеглят още в началото.

В същия миг усети Лари зад гърба си. Лазеше след него и хапеше устни, за да не издава звук.

* * *

И ето го сега, много години по-късно, стотици хиляди мили надалеч от онова място и развилите се през онази злокобна нощ там събития, Лари седи във волво с работещ климатик и с пръсти потрива гравирания върху сребърната кутийка кръст. Опитва се да си спомни как изглеждаше финия ръкопис, който бе в него навремето. Помнеше, че го бе разглеждал, но той не му говореше нищо, бе напълно неразбираем със знаците и рисунките си, затова го бе отхвърлил като безполезен. Думите бяха на латински, макар че той това не го разбра, единствено виждаше някаква си напълно загадъчна безсмислица. Същинската информация бе на друго място — два мънички буквени знака в горния десен ъгъл на пергамента, само че и Хол, и Крейн не го знаеха, пък и вниманието им бе привлечено най-вече от илюстрацията. Беше като скица на нещо, може би статуя някаква, но те и двамата не разбраха защо му е на някой да прави такава статуя. И то статуя от неща, които приличаха на кости и кожа от животни и хора.

Обаче сега ставаше ясно, че някой си има нужда от това нещо, при това е готов да заплати достатъчно добре за удоволствието да го получи.

* * *

Двамата се скитаха дълго, загубили посоката в нощта, опитвайки се отчаяно да намерят подслон от хапещия студ. Страх ги беше от онези свирепи есесовски убийци, които вероятно изпълняват някаква специална задача и сто на сто няма да допуснат някой да издаде присъствието им на американското командване. Което значеше, че хванат ли ги… При това задачата им явно не бе типичният за германците тевтонски тип самоубийствен опит да си възвърнат загубени позиция или да обърнат хода на войната в своя полза. Тази група сигурно е скочила с парашути, по пътя някъде е пленила бронетранспортьора и сега изпълнява особената си мисия. Мътна и тайнствена работа, казваше си Хол, още повече че в последния миг на светлината на фаровете бе забелязал и друга подробност — от бронетранспортьора излязоха неколцина цивилни. Не знаеше защо, но усещаше, че те са там, за да ръководят усилията на германците. В това особена логика нямаше, нямаше и смисъл, ама пък… За тях с Лари най-важното сега бе пътят им да не се кръстоса отново с този на есесовците, а да ги отведе колкото се може по-надалече от целта им.

Насочиха се към по-високо място и по едно време попаднаха в необитаем район на Корбиерските възвишения. Тук нямаше къщи, нито ферми с животни, но така или иначе германците отдавна бяха откарали местния добитък в кланиците, за да бъде превърнат в хранителни продукти.

По едно време заваля. Хол веднага усети, че краката му се намокрят. Изруга наум: в командването и снабдяването действаха негодни бюрократи, решили, че новият вид бойни боти с каишки ще вършат работа и есенно, и зимно време, само трябва да бъдат намазани с импрегниращи вещества. Вятър и мъгла, вече бе ранна есен и стопроцентово доказателство за некадърността на снабдителите бяха мокрите му нозе. Тези обувки нито пазеха топло, нито бяха непромокаеми, както би трябвало да бъдат, и двамата скоро почувстваха резултатите: краката им се подбиха, замръзнаха, с мъка пристъпваха през високата и мокра трева. И друг проблем имаше, също свързан с домакинските служби: бричовете им бяха вълнени, но якетата летни, а студът бе доста осезаем. Общо разполагаха с четири осколочни гранати, автоматичната карабина на Крейн с резервна пачка за „светкавично презареждане“, която висеше на ремъка на оръжието му (ама защо ли, тъй като по време на засадата Крейн едва ли бе изстрелял повече от куршум-два) и автомата на Хол, който бе браунинг — БАР М1918. Патроните им бяха повече, почти всички негови пълнители си стояха в паласките неизползвани. Имаха и четири порциона храна, по два със салам и консервирано месо. Общо взето, не бяха съвсем зле, но не бяха и добре, особено ако онези главорези подушат следите им.

— Имаш ли си идея къде се намираме? — попита Крейн с треперещ глас.

— Тц — отвърна Хол, ядосан на тъпоумието му.

От всички други възможни другари от взвода точно с този шубелия и галфон Лари Крейн ли трябваше да му се падне да търси подслон след онова истинско клане? Шибана работа и туйто. Обаче имаше и друго: този тип бе просто сякаш неубиваем — винаги оцеляваше. И само гледай го сега — по тялото му нито драскотина, докато Марк имаше чувството, че са го превърнали в игленик. Навсякъде го болеше, по гърба имаше десетки ранички от нацепените на трески храсти и какво ли още не. Точно както винаги си бе мислил, пък и другите момчета често го бяха коментирали: Крейн сякаш сам Господ Бог го пази или кой знае — някаква друга сила. И стоиш ли близо до него в опасни ситуации, можеш да закачиш частица от този късмет. Така че в крайна сметка може би не е толкова зле да е именно с Лари. Има причина дори да е благодарен, рече си Хол. Поне бе жив, нали?

— Студено ми е — захленчи Лари. — Целият съм мокър…

— Мислиш, че аз не съм ли?

— Ама все така ли ще вървим? Докато съвсем капнем, а? — продължаваше да скимти другият.

— Ще вървим, докато… — накани се Марк сурово да му се скара, но изведнъж замръзна на място.

Бяха на върха на нещо като възвишение сред възвишенията. Отдясно мътно проблясват бели скали — луната се бе подала иззад облаците, видимостта не беше лоша. И ето, на фона на нощното небе срещу тях изведнъж се очерта група постройки. Хол ясно забеляза нещо като две кули, по-скоро може би камбанарии. На високите стени чернееха тъмни прозорци.

— К’во е това, мамка му?

— На църква изглежда, по-скоро манастир.

— Мислиш, че там има монаси ли?

— Ами. Умен човек няма да седи там по време на война.

Крейн изохка и приклекна над мократа земя, опрян на карабината.

— Какво ще правим?

— Ще слезем към сградите, ще се огледаме. Хайде, ставай!

Протегна ръка, дръпна Крейн нагоре и неволно изцапа якето му с кръв. Чак сега почувства острата болка в пръстите си и видя, че и там са се забили тресчици.

— Хей, изцапа ме, бе! — обади се Крейн и се нацупи.

— Ах, ужасно ти се извинявам — сардонично отвърна Хол и облиза пръсти. — Просто си нямаш представа колко ми е неудобно.

* * *

Санди Крейн говореше по телефона със сестра си. В нейното семейство най-много харесваше съпруга й. Беше готин, симпатичен, добре сложен. Винаги с маркови дрехи, със скъпи одеколони. Имаше и пари, не ги стискаше, умееше да харчи и изобщо беше ларж. Жена му бе най-добре облечената в местния голф клуб и винаги засенчваше другите на благотворителните мероприятия. На такива ходеха всяка седмица и сестра й непрекъснато само за това говореше, чак ушите я заболяваха. Ама да почака малко, Санди ще й покаже на нея, само веднъж този нещастник — мъжът й Лари — да сложи ръка на онези пари. От отварянето на писмото бяха минали около осем часа, а Санди вече бе наместила неполучените все още мангизи — за всичко си бе планирала покупката, че и десет пъти отгоре.

— Аха — рече на глас. — Той сега Лари чака едни пари, не са много, ама… една от инвестициите му се изплаща и сега очакваме чекът да дойде.

Търпеливо изтърпя неискрените поздравления на сестра си.

— О, да — рече в отговор и не успя да се въздържи: — Може пък и ние да се запишем в онзи моден ваш клуб, ти нали ще ни препоръчаш за членове?

Санди знаеше със сигурност, че това е просто абсурд и никога няма да стане. Сестра й — каквато си е снобка — никога няма да се навие дори да ги заведе там, камо ли за членство да ги препоръча. Ще се излага тя с такива бедни и неугледни роднини. Ама пък й беше кеф да я будалка и да види как ще реагира. Но най-главното бе друго: много се надяваше този път Лари да не се издъни, както бе типично за него.

* * *

Хол и Крейн бяха на хвърлей камък разстояние от външните стени на манастирския комплекс, когато забелязаха сенките. Там някъде се движеха светлини, хвърляха дълги, източени сенки.

— Залегни! — изкомандва шепнешком Хол, нали беше по-старши.

Двамата се проснаха край стената и наостриха уши. Сега ясно чуха гласовете.

— Френски — прошепна Лари. — Тия говорят френски.

Надигна се, покатери се по стената, надникна над нея за миг и се върна при другаря си.

— Трима са — докладва той. — И оръжие не видях.

Онези хора се движеха вляво от двамата войници. Хол и Крейн тръгнаха към тях, тук стената стана по-ниска, фигурите на вървящите се очертаваха ясно. Тримата вървяха в двора и по едно време стигнаха до самата църква, а единствената й врата бе отворена. Над нея имаше тимпан, изработен с три барелефа, в центъра бе изваяно разкошно разпятие, а на стената изпъкваха издаден навън висок прозорец с цветни стъкла и още два прозореца, традиционната архитектурно-църковна представа за триединството. Макар че двамата не можеха да знаят този факт, но разпечатването на въпросната врата бе само по себе си явление извънредно рядко. Не знаеха и друго — че в миналото тя е била отваряна единствено за да приеме тленните останки на наварски благородници или други благодетели на абатството във Фонфроад.

Сега чуха и шумове вътре в самата църква. Особени звуци бяха — като от местене на големи камъни, може би плочи, тежко дишане и пъшкане като от непосилно физическо усилие. Друга фигура се появи вдясно и застана в сенките — наблюдаваше водещия към манастира път. В момента бе с гръб към войниците. Хол се промъкна като котка зад него, като в движение извади войнишкия нож от канията. Застана точна зад човека и светкавично затисна устата му с длан, а острието на ножа допря в гърлото.

— Не мърдай и нито звук! — нареди Марк. — Comprenez?

Човекът кимна. Под овехтялото палто Хол зърна бяла роба.

— Монах ли си? — прошепна той.

Мъжът кимна отново.

— Колко души има вътре? Покажи с пръсти!

Монахът повдигна три пръста.

— И те ли са монаси?

Отново кимване.

— Добре, сега влизаме вътре — ти и аз.

Крейн дотича веднага.

— Монаси са — обясни му Марк и чу облекчената въздишка на Лари.

— Риск няма да поемаме — кимна му Хол. — Ти ме прикривай и умната!

Крейн кимна.

Хол поведе монаха към двора, слязоха по четири каменни стъпала, закрачиха към входа. Когато наближиха, Марк зърна потрепващите светлини вътре, забави ход, сетне спря на прага и без да пуска монаха, внимателно надникна.

На каменния под имаше злато, много злато: потири, църковна утвар, монети, старинни мечове, саби и кинжали, по чиито дръжки и ножници блещукаха скъпоценни камъни. Както бе казал монахът, трима мъже работеха вътре, двамата бяха голи до кръста в доста студеното пространство, но бяха запотени, задъхани, устите им бълваха големи бели кълба, бисерни капчици блестяха по челата и гърдите им. Тези двамата надигаха една от подовите плочи с помощта на дебели метални лостове. Третият, видимо доста по-възрастен от тях — направляваше работата им. Беше обут в сандали, полуприкрити от падащата върху тях дълга бяла роба. В мига, когато Марк надникна, той тъкмо се извръщаше и високо извика нечие име. Когато не получи отговор, закрачи към вратата.

Хол взе бързо решение и се показа, прекрачвайки прага. Освободи мъжа, когото тикаше пред себе си, и леко го побутна напред и навътре. Крейн пристъпи след него с насочено оръжие.

— Всичко е наред — рече той. — Ние сме американци.

Възрастният монах го изгледа втренчено. Изражението на лицето му в никакъв случай не показваше облекчение или вяра, че опасност няма. Хол веднага схвана, че за свещенослужителя съюзниците са толкова проблематични, колкото и всяка друга потенциална заплаха.

— Не, не — рече възрастният монах. — Не бива да влизате тук. Трябва да си вървите. Вървете си!

Говореше английски доста добре, със съвсем лек, почти недоловим акцент. Двамата зад него, спрели за миг при влизането на американците, сега подновиха усилията си да отместят плочата.

— Няма да стане — възрази Хол. — В беда сме. Появиха се германци. Загубихме много хора.

— Германци ли? — възкликна другият. — Къде са?

— Имаше битка край Нарбон — отвърна Хол. — СС.

— Значи насам идват — въздъхна монахът. — И скоро ще бъдат тук…

Обърна се към онзи, когото бе изпратил да пази отвън, и му махна с ръка да излезе отново. Крейн пристъпи, за да го спре, но Хол го дръпна назад, монахът се плъзна покрай тях и изчезна в мрака.

— Няма ли да ни кажете какво правите? — настойчиво запита Марк.

— По-добре за самите вас е да не знаете — отсече монахът. — Моля ви, вървете си.

В този миг двамата работещи изреваха в един глас с разочарование и гняв, а почти отместената от тях плоча отново се плъзна обратно назад в гнездото. Единият падна на колене и вдигна нагоре ръце в знак на отчаяние.

— Опитвате се да скриете тези неща, нали? — подхвърли Хол.

В настъпилата тишина сянка мина по лицето на възрастния свещеник, сетне той глухо рече:

— Да — а Марк интуитивно усети, че не казва цялата истина.

Запита се обаче какъв ли е този монах, който изрича лъжи в центъра на собствената си църква. Помисли малко и си отговори сам.

Може да лъже само свещенослужител, който е в отчаяно положение и действа не в свой интерес, а в този на Светата църква. И в този миг му хрумна идея.

— Дебелата плоча няма да я вдигнат онези двамата сами — заяви той. — Ние можем да помогнем. Става ли?

Обърна се към Крейн, а очите на другаря му бяха пламнали, втренчени в лежащите на пода богатства. Хол го плесна с все сила по рамото.

— Казах им, че ще помогнем. Ти да имаш нещо против?

— Ах, не… разбира се, ще помогна — ахна от болката Крейн, но отмести очи от златото.

Свалиха якетата, оставиха ги на пода с оръжието върху тях и пристъпиха към голите до кръста мъже край плочата. От сегашното разстояние Хол забеляза тонзурите им. Двамата мълчаха и гледаха към възрастния монах, който очевидно бе лидерът тук. Очакваха неговата реакция.

— Bien — прошепна той след малко и отново сянка мина върху лицето му. — Помагайте.

Четиримата напрегнаха мишци заедно, плочата потрепна и се понадигна, но все пак тежестта бе огромна. На два пъти им се изплъзва, връщайки се на място с глух трясък, но накрая в общо, прекомерно усилие я издигнаха достатъчно високо, че да успеят с лостовете да я плъзнат странично по пода. Хол се наведе, поставил ръце на колене и се вгледа в зейналата яма.

В пръстта отдолу лежеше сребърна шестоъгълна кутия, може би не повече от 15 сантиметра в диаметър, запечатана с восък. Изглеждаше проста, неукрасена, като изключим гравирания отгоре й кръст. Старият монах клекна, протегна ръка и внимателно я хвана, за да я извади. Тъкмо я повдигаше, когато изпратеният навън часови даде сигнал за тревога.

— Мамка му! — тихо изруга Хол. — Задават се неприятности.

В същото време старият монах вече хвърляше златните предмети в ямата и даваше знак на по-младите мъже да хванат лостовете, за да наместят обратно плочата. Обърна се и към двамата американци:

— Моля ви, помогнете им.

Но Хол и Крейн вече тичаха към вратата, излязоха и крадешком се огледаха. По осветения от лунните лъчи път вървяха поне дузина мъже, каските им блестяха мътно. След тях се движеше бронетранспортьорът, а след него идваха още хора. Двамата американци се спогледаха, шмугнаха се в двора приведени и потънаха в мрака.

* * *

Краля се изкачи на най-горното стъпало на стълбата и протегна ръка към въженцето на ключето за електричеството. Дръпна го, в тавана светна. Но тази светлина не бе достатъчна, крайните ъгли оставаха в сянка и полусянка. Не помнеше колко пъти съпругата му бе натяквала, че е крайно време да пробият капандура, нали вече ги правят целите от стъкло и метал, пък и монтажът не е труден, или поне силна крушка да сложат. На Марк обаче това не му бе първата грижа, пък и все забравяше. Още повече че не им се налагаше често да идват тук, той лично дори и не помнеше какво точно има в старите куфари и сандъци. Да ги чисти и проверява си беше бая работа, а годинките му тежаха, едва ли му беше до тях. Отдавна се бе примирил и свикнал с мисълта, че децата ще се занимават със старите боклуци на тавана, а така му бе и по-лесно. Те да си ги гледат и решават какво да пазят и какво да хвърлят. Така де, след като той и съпругата му вече няма да ги има.

Изключение правеше една-единствена кутия като малко сандъче — нея отлично знаеше къде е и какво съдържа. Бе я оставил на широка лавица с предмети от времето на войната и перипетиите му по различните фронтове. Събираха прах вече доста време, преди години бе решил да направи нещо като изложба или кътче със спомени от онова време. Както и повечето други американски войници бе събирал трофеи от противника, за да си ги подреди у дома да му напомнят за битките. Но не ставаше дума за отблъскващи, придобити по напълно нецивилизован начин експонати, като например отрязани уши, каквито колекционираха разни откачени копелета във Виетнам. Не, той си бе донесъл немски фуражки, пистолет люгер, церемониална сабя, открита в един бункер в Нормандия. Бе ги взел без дори да се замисля. Разсъждавал бе така: в крайна сметка не е ли той, някой друг ще ги вземе, иначе на предишните си собственици вече едва ли са нужни. Помнеше как влезе в онзи пълен с дим бункер и зърна почти овъгленото тяло на офицер — някогашен горд собственик на сабята — в ъгъла, смалено, неестествено извито. Гаден начин да умреш — залят с изстреляна с огнехвъргачка през амбразурата горяща течност. Не гаден, а направо жестоко мъчителен. След като се бе завърнал у дома, обаче желанието му да си припомня болезнени гледки от войната постепенно се бе изпарило, както и мераците за нещо като военно кътче, а трофеите се озоваха на тавана.

Сега Хол влезе в помещението, навел глава, за да не я удари в някоя от напречните греди, и бавно запристъпя сред сандъци, навити стари килими и куфари. Стигна до лавицата, огледа предметите. Сабята си бе на мястото, завита с кафява хартия и найлоново платно. Остави я на място, без да я пипа. Зад нея стоеше заключена кутията. Винаги я беше държал така, отчасти защото в нея бе скрит люгерът, а не искаше децата му, особено като по-малки, да играят с оръжие и да го разнасят насам-натам като любима играчка. Ключа държеше в намиращ се в съседство буркан със стари, ръждиви пирони — още един начин да отклони детското любопитство. Изсипа пироните на пода, разбърка ги с върха на обувката и взе ключето, сетне отключи кутията. Отдясно бе поставена стара ракла с още по-стари книги с твърди корици. Седна на нея, постави кутията на колене. Стори му се доста по-тежка от онова, което помнеше, но пък отдавна не я бе пипал, а и бе доста поостарял. Хрумна му странна мисъл: може би лошите спомени и старите грехове натрупват физическа тежест във времето? С течение на годините бремето им постепенно се увеличава и придобива реално измерение. Сама по себе си кутията представляваше придобили форма достатъчно лоши спомени или, другояче казано, облечени в материя и геометрични характеристики грехове. За миг изпита неприятно усещане — главата му натежа, като че надолу я теглеше самата кутия, увесена с тежка верига на шията.

Отвори я, започна да вади съдържанието и бавно да го подрежда на пода в краката си. Първо люгера, сетне идеше кинжал. Бе сребристо черен, дръжката украсена с емайлирана мъртвешка глава. Измъкна острието наполовина, по него бе избила ръжда, но стоманата си бе здрава. Помнеше, че го бе грижливо смазвал и завил с найлон; тези мерки бяха дали резултат: е, ръждата може и да е всесилна, но все пак не бе много като количество. С лекота издърпа найлона и острието лъсна, все още тънко гресирано. Заприлича му почти на органична материя, като че бе свалил кожата и разкрил плътта на нещо блестящо, живо.

Остави кинжала до люгера, извади третия предмет. Немалко негови познати се бяха върнали от фронта с взети от труповете на убити противници железни кръстове. Повечето бяха обикновените бойни отличия, други бяха успели да се сдобият с по-висшите степени, както бе и случаят с кръста на Хол. Неговият бе украсен с китка дъбови листа, значи кавалерът му трябваше да е свършил нещо много специално, за да бъде удостоен с тази висока награда на Третия райх. Изглежда са му вярвали много, за да му поверят и специалната диверсионна задача край Нарбон, и то в лицето на напредващ противник със значително числено превъзходство. Мисия, отвела го в манастира на Фонфроад, с цел да открие и вземе нещо от особена важност за нацистите.

Сега в кутията оставаха само още две неща. Първото бе златен кръст с височина десетина сантиметра, богато украсен с рубини и сапфири. Хол го бе задържал заради изключителната му изящност и красота, въпреки че един вътрешен глас го бе предупреждавал да не го прави, пък и угризенията бяха страшни. Но не събра воля да се раздели с него, може би защото символизираше още и собствената му загубена вяра. Днес, когато усещаше, че животът му върви към края, започваше да се надява, че тя не го е напуснала изцяло. А кръстът винаги бе държал в кутията, заключена в таванското помещение заедно с изхвърлените от употреба предмети. Далеч от очите и здраво потисканото чувство за вина.

Поглади го с пръсти, задържа ги върху централния скъпоценен камък — рубин с големината на мекото на палеца му. Рояк мисли нахлуха в съзнанието му. Запазил го е не само защото е много красив и ценен, каза си в този миг. А защото все още вярва — в сърцето и душата си, — вярва в силата, в чистотата и добротата му. Вярва във всичко онова, което олицетворява.

Този кръст има особена роля, така винаги го бе възприемал. Защото лежи върху пергамента в дъното на кутията, като че го затиска и задържа на място, като че омекотява съдържанието му — помисли Марк Хол. Аз не съм като Лари Крейн, той нищо не разбира и в нищо не вярва, безбожник жалък. Отгледан съм и възпитан като вярващ, такъв ще си и умра. Ужасен грях сторих във Фонфроад, ще бъда наказан за него след смъртта, знам го отлично, чувствам го. И все пак в мига, когато докоснах онова късче, тутакси ми бе дадено да разбера, че то е част от нещо много, много по-скверно и зло. Онази нощ есесовците не рискуваха така отчаяно, за да се доберат до златото и скъпоценните камъни. Те едва ли са имали стойност, достатъчна да оправдае самоубийствената им мисия. Не, идваха, за да сложат ръка на същото късче пергамент. И може би единственото извършено онази нощ добро дело бе, че не успяха да го вземат. За съжаление това няма да ме спаси от проклятието и вечните мъки. Не, и двамата с Лари Крейн ще пламтим заедно в Геената Огнена заради стореното там, във Фонфроад, онази паметна нощ.

* * *

Есесовците се изсипаха по стълбите като мътен порой и тутакси заеха позиции навсякъде в двора. Част от тях образуваха шпалир за четиримата цивилни, които слязоха от бронетранспортьора. Сетне плътно ги оградиха като почетна стража. От тъмното кътче, където бе залегнал, Хол видя, че старият монах понечи да застане на пътя им и да ги спре. Но го сграбчиха, най-грубо го блъснаха към неколцина стоящи с насочени автомати встрани войници, а те веднага го опряха на стената. Хол долови още, че се опитва да говори с офицера — старшия на групата с кръста на шията и кинжала на колана, който придружаваше цивилните. Протегна към него обсипан със скъпоценни камъни златен кръст, продължи да го държи така, сякаш му го предлага. Хол не разбираше немски, но бързо схвана смисъла на посланието: вземете го, тук имаме още злато и ценности. Офицерът отвърна рязко, сетне той и четиримата мъже в цивилни дрехи влязоха в църквата. Чу се глъчка, викове, няколко изстрела, кратък откос. Нечий глас извика нещо високо, Хол различи отделни думи, но не ги разбираше. Заприличаха му на заповед за прекратяване на огъня. Не знаеше какво точно ще направят, нито колко време ще им отнеме то. Но едно бе сигурно: свършат ли си работата, всички свидетели ще бъдат мигновено избити — не са им нужни живи, защото по-късно ще говорят за видяното.

Хол запълзя назад бавно и много внимателно. Лазеше в мрака и към гората, докато стигна голата площ край пътя встрани от бронетранспортьора. Вратата люк бе отворена, на кормилото седеше войник, оттам през амбразурата наблюдаваше какво става в двора. Хол измъкна бойния нож и отново запълзя — този път напред, към пътя и машината на него. Когато вече бе сигурен, че есесовците в двора няма да го видят, притича към нея силно приведен и ловко, максимално безшумно се плъзна в кабината. Германецът го усети в последния миг, нямаше как да не го усети, извърна се и отвори уста, за да извика и предупреди другарите си. За негово нещастие Хол бе вече на нужното разстояние и бърз като пантера. С едната ръка здраво сграбчи устата на есесовеца, другата заби ножа в сърцето му. Германецът потръпна за миг, изви се конвулсивно и притихна. Хол го прикова към седалката с ножа, сетне ловко се покатери на седалката при картечницата. Сега имаше идеален изглед към войниците отдясно на стъпалата и повечето в двора, но все пак оставаха още хора. Бяха поне трима по грубите му изчисления — закриваше ги стената вляво. Обърна се в другата посока и веднага забеляза Крейн — надничаше иззад група храсти. Неволно се усмихна: поне веднъж Лари да е на правилното място в точното време. Погледите им се срещнаха, даде му сигнал с пръсти, посочвайки му да заобиколи машината и прекоси рядката гора вляво, за да мине във фланг на скритите от самия него германци.

Лари загря бавно, но все пак разбра какво се иска от него. Кимна и веднага потегли.

* * *

Крейн се опитваше да запали цигара, обаче проклетата запалка бе извадена от гнездото. Вероятно в опит да обезкуражава пушачите — да не прецакват с тютюнев дим изкуствено създадения със специален спрей мирис на нова кола и свежа кожена тапицерия. Потърси кибрит навсякъде, потупа си джобовете, обаче и неговата запалка липсваше. Сигурно я бе забравил у дома в бързината да говори със стария авер, автомобилния Крал Хол. Всеки ден не ти пада възможност леко да забогатееш, я! Сега изведнъж усети, че цигарата в устата му има неприятен, застоял дъх. Огледа се, опипа сакото — не беше това, дето обичайно носи. Бе грабнал първата попаднала му подръка дреха. С кожени кръпки на лактите, на гъзария за някой нюйоркски еврейски професор прилича, мамка му, пък и ръкавите въздълги. Сигурно у дома заедно със запалката бе останало и прясно отвореното пакетче, а в джоба на тази дреха бе намерил стара кутия с изветрели цигари. Ама де! Почувства се още по-стар и някак смален. Само това му трябва сега. Още повече му се допафка, Боже, пустата никотинова дозичка! Рече си, че влизайки у дома, няма начин Краля да е заключил вратата след себе си. А в кухнята кибрит сто на сто ще има. В най-лошия случай ще запали от газовата печка. Няма да му е за пръв път, я. Веднъж на две-три питиета, намотан и с направена глава си бе обгорил веждите именно при такъв опит. Дясната все още растеше накриво, пък и оредя. Ама к’во толкова.

Мамка му на шибания Автокрал в скъпата къща с дебелата му жена, лъскавите синове и вечно хленчещата дъщеря! И дъщерята е една, мамата си джаса, някой по-истински мъж така да вземе да я поохрани малко, че да я опъне и оправи както се полага. А на Краля за какво са му още пари, а? Не му ли стигат сегашните, има и за умрелите, а старият боен другар да се гърчи в жалко очакване Негово Височество да вземе решение — дали да клъвне или не. Ама ще клъвне, къде ще ходи старият педал, иска, не иска, ще налапа въдицата. Лари Крейн няма да пропусне шанса, само защото Автокраля имал някакви си скрупули. Какво ще ми се прави на чиста вода ненапита, заканваше се мислено Лари. Ако не беше той самият — Крейн, — това дърто копеле нямаше да има нито мангизи, нито бизнес. От онзи манастир щяха да си тръгнат бедни като църковни мишки, както бяха и отишли там. И к’во? Хол на стари години да брои стотинките и да събира купони от вестници и хранителни продукти, че да закърпи аванта някоя и друга супа или консерва боб. Така де. А не да бъде баровец и уважаван стълб на щатския бизнес в Джорджия, да живее в къща като палат и в скъп квартал. Ама какво си мисли той, а? Че пак ще го уважават, като научат откъде се е сдобил с мангизите, че да започне сериозен бизнес? Човек може задника да си заложи, че няма да го уважават, нали? Ще му обърнат гръб, а може и една-две съдебни дузпи да му бият — и на него, и на оная кучка жена му, и на целия му шибан род.

Лари си говореше сам и се навиваше все повече и повече. Отдавна не му се беше разигравала кръвта така, чак готино му стана. И той самият може да бие един шут на Автокраля, мамка му кралска и на него. Какво ще му се гърчи и ще му се шубелисва! Не и този път. Не и повече.

Така Лари се самонави и ядоса, чак цигарата се намокри от обилните слюнки в устата му. Сетне изскочи от автомобила и самонадеяно закрачи към дома на Хол да търси огънче.

* * *

Офицерът излезе от църквата заедно с онези четиримата, цивилните. Единият от тях грижливо държеше сребърната кутия в ръка, двама други носеха чували, вероятно там бяха прибрани златните предмети, старинно оръжие и скъпоценности. След тях вървеше един от монасите, които бяха вдигали плочата заедно с Хол и Крейн, с извити на гърба ръце, водеха го двама есесовци. Изправиха го до стената заедно с абата и другия монах, който бе пазил на двора. Трима бяха, това означаваше, че другият монах е вече мъртъв. Вероятно и тези — живите — скоро щяха да го последват. Абатът отвори уста може би да отправи последна молба, но офицерът му обърна гръб и направи знак на трима войници да заемат позиция за екзекуция.

Хол се понамести на седалката зад тежката картечница, огледа терена внимателно. Преброи 12 германци. Тях виждаше отлично, значи за Крейн оставаха още неколцина. Не беше много трудна задача, само дано всичко мине добре и не изпусне предимството на изненадата. Пое въздух дълбоко, стисна ръчките, натисна спусъка.

Последвалият тътен сякаш раздра тишината на нощта, бе оглушителен и страшен. Тежкият механизъм разтресе машината под него, здраво разтърси и самия Хол. Във всички посоки полетяха отломки от вековна зидария, тежкокалибрените куршуми зачаткаха в манастирските стени и надупчиха църковната фасада. Разбиха барелефите на тимпана, въпреки че част от силата им бе отнета — по пътя към скулптурните фигури минаваха през телата на германците. Дузината есесовци рухваха като парцалени кукли един след друг на земята с разкъсани тела, сред фонтани бликаща кръв. Хол метна светкавичен поглед към Крейн, видя спорадичната, бликаща на тласъци, огнена струя пред дулото на неговото оръжие. Иначе не чуваше нищо, защото ушите му кънтяха и звънтяха от ужасяващата, смъртоносна музика на картечницата в ръцете му. Отсреща фигурите гротескно подскачаха в нейния ритъм, досущ марионетки, гърчеха се и се сриваха надолу. Ясно зърна как главата на офицера изведнъж се пръсна, а тялото на стоящия до него цивилен подскочи и се удари гърбом в стената, но не падна, само подскачаше в такт с всеки следващ попаднал в него куршум. Още веднъж обсипа с огън цялата видима част на двора, въртейки с лекота тежката машина, пусна един шев и върху стъпалата, за да е сигурен, че оттам няма да се появи някой по-хитро прикрил се есесовец, сетне отпусна пръста. Целият бе облян в пот, едва сега усети, че вали — мокър бе отвсякъде, а краката му ситно трепереха.

С мъка слезе от бронетранспортьора и залитайки, посрещна излизащия от храстите Крейн. Двамата огледаха резултатите от съвместната работа. Навсякъде имаше кръв; дворът, стъпалата, стените на множество места бяха алени, търкаляха се парчета човешка плът, телата лежаха разпрани, с грозно подаващи се нащърбени кости. Един от монасите пред стената бе мъртъв. Имаше гръдна рана, може би бе ударен от рикошет или напосоки пуснат откос от автомата на умиращ германец. Чувалите с църковната утвар и злато бяха на земята, част от съдържанието се бе разпиляло край тях. В съседство лежеше и сребърната кутия. Хол се загледа в тях като хипнотизиран, а в същия миг старият абат се наведе и протегна ръце към кутията. Лицето му кървеше, но това бяха ранички дребни, нанесени от отломките. Другият монах — постовият — вече събираше разпиляното злато и съдовете. Никой от двамата не каза и дума на американците.

— Хей! — обади се Крейн.

Хол извърна лице към него.

— Това злато си е наше — рече Лари.

— Как „наше“?

Крейн посочи монасите и чувалите с дулото на карабината.

— На тези не им ли спасихме живота, а? Не заслужаваме ли възнаграждение?

Сега насочи цевта към монаха.

— Хей, ти, остави това!

Онзи дори не погледна към него.

— Пусни го! — повтори Крейн, сетне добави: — Няма да повтарям! Остави го на място!

Монахът вече бе събрал разпиляното в чувалите, изправи се и ги понесе нанякъде. Крейн не се поколеба — първият откос бе в паважа пред краката му. Монахът спря, изчака секунда-две, продължи.

Вторият откос попадна в гърба му. Залитна, изпусна чувалите, те издрънкаха върху камъните, а той се подпря с ръце на близката стена. Остана така, дишайки трудно, тежко, но след малко коленете му поддадоха и той рухна встрани.

— Какво правиш, дявол да те вземе? — викна Хол, неповярвал на очите си. — Ти го уби! Монах уби!

— То си е наше! — глухо и с упорит, вдървен глас отвърна Крейн. — Наше си е! Да не съм оцелявал досега, че да гледам това злато тук и да си ходя у дома беден. Ти на нива ли искаш да копаеш, а? Защото аз не искам!

Старият абат гледаше в мъртвото тяло и мълчеше.

— Какво ме зяпаш — знаеш какво трябва да направиш — кимна с глава към другаря си Крейн. — Ей го, само един остана.

— Можем да си тръгнем и така — рече Хол.

— Ами! Мислиш, че ще си трае ли? Ще ни издаде като едното нищо. Колко му е да ни опише, а? Сетне ще ни разстрелят като убийци и мародери.

Ами — по-скоро тебе ще те разстрелят — рече си наум Хол. — Ти си убиец и мародер — аз съм герой. Избих сума ти есесовци и спасих златото на този манастир. Ще получа… какво! Медал? Похвали? А може би не… всъщност какво толкова героично направих? Нищо… обърнах картечницата срещу група нацисти. А те дори и на огъня не можаха да отвърнат.

Погледна Лари косо, сетне се взря в очите му и се досети. Тъмни огънчета пламтяха там, стари като света. Онази рана в гърдите на монаха не е била от рикошет, не. Той — Лари — още тогава си е правил сметка.

— Ти го убий… или… — глухо рече Крейн.

— Или какво?

Хол с удивление забеляза как оръжието в ръцете на Лари описа кратка дъга и застана по средата между него и абата. От това по-ясно, здраве му кажи.

— В тая работа сме заедно — обади се Крейн. — Или не сме. Избирай сам…

По-късно Хол си бе повтарял множество пъти, че не бе ли се съгласил, онзи със сигурност щеше да го убие. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че не е точно така. Лари си беше шубелия, а той самият дори не бе направил опит да му се противи. Би могъл да се опъне, още тогава, още на онова място. Би могъл да се пазари, пък иначе да изчака удобен миг… само че не го бе сторил. Отчасти защото знаеше, че Лари от логика не разбира, нито пък резонни доводи ще чуе. Но най-главното бе друго: на Хол медал или похвали сериозна работа нямаше да му свършат никаква. Знаеше си го това и тайничко в себе си се полакоми за златото. Трябваше му някакъв старт в живота, нужен му бе и малко късметец, още повече пари. Крейн бе прав: защо да се връщат у дома все така бедни, за да работят на някоя нива в нечия ферма ли? А в създадената ситуация връщане назад вече нямаше: Крейн току-що бе убил невъоръжен човек, при това свещенослужител. Кажи го двама или трима, защото съвсем ясно беше, че ще убие и абата. Време бе самият той да вземе решение и в този миг му хрумна абсурдната мисъл, че може би на тях двамата с Крейн им е било съдено пътищата в живота им да се кръстосат. За да извършат нещо заедно. И още: че в крайна сметка двамата не са много различни един от друг. И в същия миг с ъгълчето на окото си бе забелязал, че абатът отстъпва странично към църковната врата. И без да му мисли повече, насочи автомата, натисна спусъка. Спря да брои след първите пет патрона, а когато трептящият край дулото пламък секна и очите му се успокоиха, първото, което видя, бе кръстът. Лежеше на педя разстояние от разтворените пръсти на абата, осеян с капчици искряща като разпилени скъпоценни камъни кръв.

Отнесоха чувалите и сребърната кутия почти до Нарбон, заровиха ги в развалините на съседна ферма. Може би два часа по-късно по шосето се зададе колона зелени камиони. Прибраха ги и оттук нататък доживяха да видят края на войната след поредица битки из Европа, кога смело и с обърнато към Смъртта лице, по-често прикътани зад някоя преграда, изчакващи тя да ги отмине. Дойде време за демобилизация и връщане у дома в САЩ, но и двамата поискаха разрешение да останат в Европа известно време. Намериха си джип от военните излишъци, или по-точно той влезе в тази категория, когато си платиха съответния подкуп на съответния чиновник. С него се върнаха в Нарбон и прибраха заровеното. Крейн успя да влезе във връзка с хора от бизнеса с антики, които не бяха друго, освен посредници на още по-безскрупулните колекционери на антично изкуство, вече ровещи с алчни ръце в още неизстиналите пепелища на следвоенната европейска култура. Тези хора не се заинтересуваха от сребърната кутия или нейното съдържание. Пергаментът не бе красив, нито им говореше достатъчно и го отхвърлиха като труден за пласиране. Един посредник рече, че трябвало да търси много специализирани колекционери, просто не си струвало. Тогава Крейн и Хол си разделиха плячката на две, където Лари прибра неособено изящната сребърна кутия, а Хол — пергаментния документ. Веднъж Крейн се опита да продаде кутията, обаче не му предложиха добра цена и той се отказа, решавайки да си я запази за спомен. Защото, честно казано, на него спомените за случилото се във Фонфроад му бяха наистина приятни.

* * *

Сега Лари намери кутийка кибрит в кухненски шкаф, запали, дръпна жадно, с удоволствие. Тъкмо гледаше през прозореца към задния двор, когато чу стъпките на слизащия по стълбището Хол.

— Ало, тук съм — обади се на висок глас.

Хол влезе в кухнята.

— Не помня да съм те канил да влизаш — рече намръщено.

— Слушай сега… — започна Крейн, но млъкна веднага, щом Хол направи две стъпки към него.

Сега бяха един срещу друг — двама наежени старци, Крейн с почти опрян в мивката задник, Хол — от другата страна, леко надвесен към него.

— Няма да слушам — почти крясна Хол. — Ти слушай! Писнало ми е от теб. Драйфа ми се, като те видя! Цял живот се въртиш около мен като неплатен дълг, мамка ти! Дълг, дето не може да се оправи. Значи днес слагам край на това. Ей тук и точка!

Крейн нагло пусна дълга струя дим в лицето му.

— Нещо да си забравил, момченце? — изсъска той. — Отлично помня какво направи там пред онази църква. С очите си го видях. Мислиш, че ще ти се размине ли? Аз си отивам, но и ти с мен!

Събрал известна смелост от собствените си думи, пристъпи крачка, изблъска Хол назад. Дъхът му миришеше лошо.

— Ще сложиш край, ама друг път. Когато аз кажа, тогава ще…

Изведнъж очите му се изцъклиха, изпъкнаха, като че изскачат от гнездата си. Устата му се отвори широко, зейна и понечи да поеме въздух, а устните се разкривиха в шок. Стълбче тютюнев дим се източи бавно, след него изхвръкна струйка слюнка, а тя попадна върху лявата буза на Хол. Последният побърза да затули с длан зяпналата паст на Лари, измъкна от корема му есесовския кинжал и отново го заби между ребрата и в сърцето.

Хол знаеше какво прави. В крайна сметка беше го правил и преди. Тялото на Лари политна към неговото, засмърдя на изпражнения. Крейн се бе изпуснал.

— Хайде де, Лари, кажи го де! — ръмжеше възбудено Хол. — Кажи го де…

Кръв имаше, но Хол бе очаквал повече. Не му отне много време да я попие и изчисти. Докара волвото зад къщата, зави тялото на Лари в стари найлонови парчета, скътани в гаража след поредното пребоядисване на къщата. Уви го дори и повторно, за да е сигурен, че няма да капе, напъна мишци и го прехвърли в багажника. Поизмори се малко, все пак годинките си казваха думата. Сетне се качи и потегли. Отиваше да се поразходи до тресавищата извън града.

Бележки

[1] Собственикът на „Плейбой“. — Б.пр. ↑

[2] Dick — английски жаргон за пенис. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Конъли Черният ангел (13)

Метаданни

Данни

Черният ангел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава дванайсета

Джон Конъли
Черният ангел (13)