Джон Конъли
Черният ангел (12)

Глава единайсета

Дейвид Сикюла имаше скромен поне на външен вид офис в апартамент на „Ривърсайд Драйв“. Намираше се в стара тухлена сграда, на стената висеше медна табела — име и професия: адвокат. Натиснах звънеца край домофона до вратата. Издаде мелодично успокоителен двутонов звън, сякаш бе сложен да уверява колебаещите се, че в тази кантора проблемите им ще се оправят. След секунда малкото говорителче изпращя и женски глас ме запита с какво може да ми бъде полезна собственичката му. Казах си името. Тогава ме запита имам ли уговорена среща. Признах си, че нямам. Получих отговор, че г-н Сикюла отсъства. Обясних на жената горе, че бърза работа нямам, мога да поседя на стъпалата отвън и да почакам да се върне. Може и шишенце малцово уиски да си купя, колкото времето да минава, проблем единствено ще излезе, прииска ли ми се една вода да пусна.

Тогава зумерчето избръмча, вратата се открехна. Казах си: малко чар да имаш, навреме да го пуснеш.

Секретарката на Сикюла се оказа невероятно красива, макар че от нея се излъчваше и нещо като фатална харизма. Същински вамп. Дълга черна коса, хлабаво завързана отзад с голяма червена панделка. Сини очи, бледа кожа, толкова бяла, че загатнатата червенина на бузите ми заприлича на двоен залез-слънце. А устните? Голяма дума да не казвам, ама само на тях май може да посветите едномесечен симпозиум на фройдистки теми. Блузата й черна, не съвсем прозрачна, всъщност дотолкова, колкото да намекне за изящната белота на много скъпото бельо отдолу. За миг се запитах да не би да я носи заради някакви телесни белези. Може би така ми се струваше, но на места наистина се усещаха неравности или нещо като рисунки по кожата, най-вече там, където материалът плътно прилепва по нея. Сивата пола завършва мъничко над коленете, чорапите — дебели, черни. Заприлича ми на жена, готова да обещае на един мъж знойна нощ на екстази, дето не са се мяркали и в най-горещите му блянове, но само при едно условие: непосредствено след това да го убива бавно и мъчително. Ще се намерят и люде, дето такова предложение чудесна сделка ще им се види. То хора за всичко си има. Във всеки случай аз май не се класирах като кандидат, поне ако се съди по израза на лицето й в мига, когато застанах пред нея. А може би бях подходящ, но без първата част — да минем направо на бавните жестокости. Този Сикюла дали беше женен?

Представих си, че сондирам Рейчъл дали ще е съгласна да си взема такава секретарка. Предварително мога да ви кажа отговора й: вземи си, ще каже, но при условие да подпишеш документ за съгласие за временна химическа кастрация. С опция последната да се превърне в постоянна, ако проявя мераци да кръшкам от семейното ложе.

Майтапът настрана, обстановката не бе по-малко особена: застлана със сив килим приемна, заема цялата предна площ на апартамента. Пред високия френски прозорец стои ниско кожено канапе и извънредно модерна масичка, цялата от монолитно парче черно стъкло. Встрани има кресла в същите тонове и десен, а стените са украсени, ако изобщо може да се употреби тази дума, с произведения на изкуството, дето навяват мисли за тежка депресия. Представете си дълго стоял пред черно платно разстроен мозък, изпращал сигнал след сигнал към ръката да мацне някоя и друга краска в черно. Още да закачи етикет с космическа цена, сетне току-виж се подложил на доживотна психиатрична терапия.

Втората отличителна черта тук бе минимализмът. Дори и по секретарското бюро нямаше типичните папки, листове хартия и прочие задължителни атрибути на професията. Може би Сикюла не бе човек силно зает или си прекарваше времето в замечтано съзерцание на тази фатално прелестна жена.

Показах си документите. Не й направиха впечатление.

— Нужни са ми само няколко минути разговор с г-н Сикюла — рекох.

— Много е зает.

Стори ми се, че зад съседната двойна врата в черно дочувам монотонен глас в безкраен монологичен телефонен разговор.

— Трудно ми е да повярвам — изтърсих ведро и отново огледах обстановката. — Да се надяваме, че там вътре тъкмо уволнява дизайнера на това помещение.

— За какво става дума? — запита жената зад бюрото, без да си направи труда да употреби името ми.

— Изглежда г-н Сикюла представлява една собственост в Уилямсбърг. За нея се интересувам.

— Г-н Сикюла отговаря за много и най-различни собствености.

— Тази е доволно привличаща вниманието. Изглежда, защото в нея се търкалят доста покойници.

— По този въпрос г-н Сикюла вече разговаря с полицията — зачука ми го тя пак.

— Още по-добре, тъкмо помни подробностите. Ще поседна тук, ще изчакам да свърши.

Наместих се на едно от креслата. Адски неудобно беше, както могат да убиват само най-скъпите мебели. Не минаха и две минути и кръстът вече ме болеше. След пет ме сви целият гръб, стенеше и почти цялото ми тяло, съпреживявайки солидарно. Тъкмо си мислех дали да не се излегна на пода, когато черните врати се отвориха и в чакалнята влезе мъж в тъмносив раиран костюм. Бе светъл брюнет, косата му коафирана най-грижливо, досущ като професионално подрязано дръвче от участваща в конкурс градина. Дори и косъмче нямаше да не е на място, самият той излъчваше доброто самочувствие на високо ценен моден манекен, пък беше и красавец с безпогрешни лицеви черти. Толкова бяха правилни, че им липсваше индивидуалност, дето придава определен тип характер или истинско достойнство.

— Г-н Паркър, здравейте — рече той. — Аз съм Дейвид Сикюла. Съжалявам, че се наложи да чакате. Заети сме доста повече, отколкото изглежда.

Ясно, че бе чул всичко казано в чакалнята. Може би секретарката бе оставила вътрешната телефонна връзка отворена, а монтираните в апаратите конферентен тип микрофон говорители са предавали всичко. Така или иначе бях любопитен да узная с кого ли междувременно бе разговарял по телефона. Може би нямаше отношение към мен и в такъв случай май трябваше да си припомня истината, че едва ли светът се върти само около моя милост. И все пак не бях все още сигурен дали е точно така или не.

— Надявам се, че вече сте се възстановили след ужасното събитие — рече той и ме поведе към кабинета. — Предполагам, че е било истинско изпитание.

Вероятно по време на разпита ченгетата му бяха предали основните факти от случилото се в апартамента. На него — да, но дали и на секретарката? А може и да е станало дума, а тя да не е доразбрала, като се има предвид колко богат е езикът на едно ченге. Сикюла се обърна към нея.

— Моля те, Хоуп, никакви телефонни разговори. Няма ме — нареди той.

Хоуп^[1]? За Бога! Трудно ми бе да повярвам.

— Ясно, г-н Сикюла — чинно отвърна тя.

— Страхотно име — не се стърпях аз. — Отива ви.

Сетне й се усмихнах. Може да се каже, че вече сме приятели, нали? Ще ме поканят я на вечеря, я на нещо по-сериозно. Например да прекараме ваканцията заедно. Да си пийваме, да се усмихваме любезно, да си спомняме колко чепата се бе оказала първата ни среща. Да се опознаваме, докато разберем какви сладури всъщност сме били, а хич и да не сме го знаели.

Хоуп обаче не ми се усмихна в ответ. Не беше толкова лесна. Ваканцията се отлагаше за неизвестно време. Язък.

Сикюла ме въведе в кабинета, затвори вратите след мен, покани ме да седна на неудобния стол с права облегалка пред бюрото му. Бях с лице към прозореца, но през плътните пердета нямаше начин да видя какво има отвъд и вън. В сравнение с приемната, тук все пак приличаше на повечето адвокатски кантори, в които бях влизал. По бюрото зърнах документи и папки, но бяха подредени спретнато, видимо домакинът обичаше реда. Всичко си имаше етикет, надписан, залепен на точното място, документите прошнуровани както се полага. Кошчето за боклук бе празно, а шкафовете с типичната за един юрист документация бяха или скрити зад махагоновата ламперия на стените или просто липсваха. И картините по стените тук бяха далеч по-спокойни, отколкото онези в приемната. Зърнах голяма Пикасова репродукция — фавн прави серенада на момиче барабар с изтипосан подпис на художника, още едно голямо платно със сюжет, наподобяващ пещерна рисунка на коне, буквално издълбани в дебелия слой боя, все едно пресъздадено в настоящето минало. И това бе подписано от художника — Алисън Рийдър. Сикюла забеляза, че гледам картините му.

— Колекционирате ли? — любезно попита той.

Погледнах го — този да не би да ме будалка? Изглеждаше сериозен. Може би има пари, така или иначе, изглежда, бе платил добре на информаторите си.

— Нямам нужната ерудиция за колекционер — отвърнах неутрално.

— Обаче в дома си имате интересни картини, нали? — подхвърли той.

Смръщих се. Не бях сигурен накъде бие сега.

— Имам някои, да.

— Хубаво — усмихна се той. — Човек трябва да цени красотата във всичките й форми, нали?

Кимна съзаклятнически с глава към външното помещение, тоест към секретарката, и се ухили, но за мен тя вече нямаше онази омайваща привлекателност. Друго усещах зад прелестната фасада. Въртяха ми се разни мисли в главата: виждах го как прави същия жест пред нея, а тя — същинска преобразена харпия — му отскубва главата и я побива на кол в Сентръл Парк.

В следващия миг Сикюла извади шише уиски от шкаф в ъгъла и ми предложи питие, но ме попита и дали не предпочитам кафе. Казах му, че се чувствам добре и така. Той седна зад бюрото, скръсти ръце на гърдите и направи сериозна физиономия.

— Виждам, че сте добре след онзи инцидент. Не сте ранен, нали? Като изключим…

Докосна с пръст лявата си буза. Виждаше драскотините от тресчиците по моите бузи, както и наляното ми с кръв око.

— Ако бяхте видели другия… — отвърнах многозначително.

Сикюла се замисли: опитваше се да разбере дали не се шегувам. Не му казах, че образът на свлеклия се край стената застрелян Гарсия се върти почти непрекъснато в съзнанието ми. Просто не мога да го прогоня, колкото и да се опитвам. Виждам как кръвта му капе по мръсните, запечени от бялата боя чаршафи. Устните му бавно се движат в молитва, отправена към особено божество, което и да е то, дето му позволява да пролива женска кръв и в същото време му обещава надежда и помощ. Не му казах и за металическия мирис на кръвта на покойника — миризма, която ме насили да изхвърля погълнатата по-рано храна, колкото и малко да бе тя. Не споменах и вонята, която се надигна от трупа след смъртта, нито изцъклените очи, замръзнали с поглед в небитието след изпускане на последния дъх.

Не споменах и звука на последното издихание, нито начина, по който то се изтръгна от него: бавно и продължително като съсък, едновременно с нежелание и облекчение. Винаги ми се е струвало удачно да използвам свързани със свобода и спасение слова, за да опиша мига, когато мракът замества светлината, а животът отстъпва пред смъртта. Случи ли ви се поне веднъж да бъдете близо до човешко същество в този финален етап, колкото и кратък да ви се стори той, никога повече няма да забравите полученото усещане. С последното издихание тялото напуска нещо, неподдаващо се на резонно описание и логично обяснение, субстанция, която губи материален израз, започвайки преход от нашия свят в отвъдния.

— Просто не мога да си представя какво е това — да убиеш друг човек — изтърси Сикюла, сякаш в очите ми бе прочел досегашните разсъждения.

— Че защо ви е нужно да си го представяте? — отвърнах аз.

И този път най-сериозно се замисли върху думите ми. Днес май бях източник на щекотливи въпроси.

— Допускам — рече бавно след малко, — значи допускам, че в живота ми е имало мигове, когато искрено съм искал да убия някого. Мимолетни желания може би, но все пак… имал съм ги, нали? Но съм си мислил така: че няма да мога да живея с последиците, нямам предвид правните, по-скоро си представям моралните и психологическите. Но веднага трябва да си призная нещо: досега не съм бил поставян пред свършения факт на ситуация, където сериозно съм принуден да отнема нечий живот. Може би, веднъж изправен пред такава крайна дилема — моят живот или чуждият, — ще събера сили да извърша убийство.

— Досега не сте ли защитавали обвинен в убийство клиент?

— Не. Занимавам се главно с бизнес дела, което ме връща на мисълта за вашето посещение. Мога да ви кажа единствено онова, което съобщих и на полицията. Въпросната сграда е била някога склад на пивоварната компания „Райнголд“. Тя била закрита през 1974 г., зданието — продадено. Купил я господин на име Огъст Уелш, който по-късно стана мой клиент. След смъртта му се появиха най-различни юридически затруднения, главно свързани с наследството. Послушайте съвета ми, г-н Паркър, още отсега си напишете завещанието. Че дори и на гърба на книжна салфетка да го направите, пак е по-добре от нищо. Г-н Уелш се оказа недалновиден човек. Да. Въпреки многократните молби и настоявания от моя страна все отлагаше, все се колебаеше дали да сложи на хартия намеренията си. Или пък време все не му оставаше. Мисля, че го възпираше едно особено чувство — смяташе, че като си направи завещанието, по този начин признава собствената си тленност, ерго — тя неизбежно надвисва над главата му и край. Тоест — завещания пишат хората на смъртно легло. Опитвах се да му внуша, че всички ние сме смъртни, до един. Аз, той, дори собствените му деца, че и внучетата. Нищо не се получаваше. Почина, без да остави завещание, децата му започнаха да спорят, да се карат за едно-друго, както почти винаги става в подобни случаи. Междувременно опитвах да управлявам имота максимално добре. Взех мерки цялото имущество плюс ценните книжа и капиталовложенията да бъдат менажирани по най-качествен начин. Всички новопостъпващи средства бяха незабавно реинвестирани или влагани в независима сметка. Изобщо правех всячески усилия да осигуря най-добрите резултати спрямо цялото му разнообразно имущество. За съжаление складът на „Райнголд“ едва ли бе сред най-добрите инвестиции. Всъщност цените на недвижимото имущество в същия район постепенно растат, но аз така и не успях да намеря клиент, който да се съгласи да ангажира достатъчно средства в оползотворяване на сградата било по един, било по друг начин. Тогава прехвърлих нещата в ръцете на „Амбасейд Риълти“ и постепенно забравих за нея. До тази седмица.

— Не знаете ли, че „Амбасейд“ вече не оперира?

— Тогава оперираше, а иначе по принцип те са били длъжни да ме уведомят, че преустановяват дейността си. Навремето обаче, изглежда, това не е било сред приоритетите им.

— Значи този човек — Гарсия — няма наемателен договор нито с „Амбасейд“, нито с вашата фирма?

— Не, няма, поне доколкото зная.

— А в същото време на най-горния етаж е имало преустрояване, извършвана е строителна дейност. Сетне идва и въпросът с водата и тока, нали? Някой е плащал сметките, същият или друг е ръководил промените.

— Допускам, че е била въпросната фирма — „Амбасейд“.

— Добре, но сега там никой не отговаря, няма кого да питаме.

— За съжаление наистина е така. Страхувам се, че… Бих желал да мога да ви помогна повече, но сам виждате…

— И аз бих желал…

Сега си бе поставил нова физиономия — на крайно съжаление. Само че не му стоеше достатъчно добре, не бе искрена. Както и повечето професионалисти не бе свикнал външни в занаята му лица да се съмняват в който и да е аспект на неговия бизнес. Изправи се, което означаваше, че разговорът ни е приключен.

— Досетя ли се за нещо друго, което би могло да ви е от помощ, непременно ще се опитам да се свържа с вас — обеща той. — Първо, разбира се, ще трябва да го съобщя на полицията, но при дадените обстоятелства не бих имал нищо против да информирам едновременно и вас. Естествено, след като полицията декларира, че то няма да пречи на нейното следствие.

Опитах се да подредя и анализирам казаното от Секюла. Стигнах до заключението, че ми е казал всичко, което поначало е бил готов да каже. Повече здраве му кажи. Благодарих и му оставих визитка. Изпрати ме до вратата на офиса, там отново си стиснахме ръцете, сетне затвори след мен. Опитах още веднъж да отроня късче внимание от монолитния ледник на име Надежда, като изразих благодарност за всичко, направено за мен. Но секретарката на евтини въдици не се ловеше, при това видимо интуицията й тутакси засичаше неискреността. Рекох си, че Сикюла едва ли е за особено завиждане, дори и да я посещава нощем. Първо срещу ледения мраз ще трябва мерки да вземе. Може би да носи топла шапка и още нещо, кой знае?

* * *

Следващата ми спирка бе на „Шеридан Авеню“ в Бронкс. Знаех, че там се намира офисът на Еди Тейджър. В тази професия е налице страхотна конкуренция и уличките източно от стадиона „Янки“ и в съседните квартали са буквално осеяни с канторки и магазинчета на поръчители — хора, дето ви плащат гаранцията в случай че ви задържи полицията, за да излезете на свобода. Повечето са си поставили двуезични табели, а онези, които могат да си го позволят — неонови реклами. В тях винаги изпъкват ключовите думи за „гаранция“ на двата езика — „fianzas“ на испански, „bail“ — на английски.

Преди време тази практика бе се превърнала в същинска промишленост, обогатяваща множество нечистоплътни типове. И днес ги има, но сега са все дребни риби. Повечето от едрите работят в сътрудничество с големите застрахователни фирми и имат тяхната подкрепа. От този род бе и Хол Бънкоумб, познавах го от предишни години. Според Луис той бе гарантът, към когото в случай на нужда би трябвало да се обърне Алис. Само че не го бе направила, макар че на няколко пъти е била предупреждавана от Луис. Този факт само показваше още веднъж колко голямо и е било омерзението спрямо братовчеда, дори когато се е намирала и в най-окаяна ситуация. Заварих Бънкоумб в малка пицария на 161 улица, тъкмо захапваше едното от две поставени, на картонена чиния парчета. Накани се да избърше пръсти в салфетката, че да се здрависаме, но му рекох да не се притеснява излишно. Поръчах си безалкохолно, парче пица и се настаних на масата му.

Бънкоумб е дребен, жилав мъж, гони петдесетака. Излъчва вътрешно спокойствие и абсолютна самоувереност. Това е интересна смес — среща се у хората, виждали почти всичко, дето на този свят може да се види, пък и са се поучили от миналите си грешки достатъчно, че да не ги повтарят и в бъдеще.

— Как е бизнесът? — попитах любезно.

— Е, върви — ухили се той. — Въпреки че може и по-добре. Този месец неколцина тарикати от нашите клиенти го духнаха, което не е толкова гот. По груби изчисления миналата година на щата сме се изръсили около 250 000 долара, което означава, че тази година ще понатиснем, че да наваксаме. Та по този повод все си казвам, че е редно да престана да се правя на добър спрямо някои хора. Всъщност вече съм престанал.

Повдигна дясната ръка към мен, показа ми я. Кокалчетата бяха ожулени, кожата наоколо леко посиняла.

— Прибрах едного от улицата по-рано днес. Просто имах лошо предчувствие. Ще вземе да го духне, и ето ти — ние влизаме поне с 50 бона. Викам си: о, не, брато — повече експерименти няма да правим.

— Като гледам така, май ти се е опънал, а?

— Е, наложи се да поразменим някой и друг тупаник — засмя се Бънкоумб. — Откарахме го до „Остров Райкърс“^[2], ама там отказаха да го приберат, а пък съдията, дето разписа гаранцията, го няма в града поне до утре. И се наложи аз да го държа тук — в задната стая на офиса сме го паркирали. Твърди, че имал имот, предлага го като допълнителна гаранция, че няма да избяга, ама бил извън щата — къща някаква си в Канзас Сити, хайде де! Ние извънщатски имот нямаме право да използваме за гаранция и затова май ще трябва да си го държим под ключ при нас тази нощ, пък утре, като се върне съдията, ще гледаме да наредим нещо друго.

Говореше, но не преставаше да яде. Свърши първото, зае се с второто парче.

— Май трудно се печелят пари при теб, а?

— Е, не е точно така — вдигна рамене той. — Ние с партньорите сме печени в занаята, голям опит имаме, мангизи изкарваме, не бива да се оплаквам. Както казва един приятел, ако не вършиш работа, поне си трай.

— Слушай, можеш ли да ми кажеш нещичко за Еди Тейджър? — попитах аз. — Бива ли го в занаята?

— Тейджър ли? Кофти човек, направо лоши новини. Вулгарен тип, при това толкова отчаян, че бачка най-вече в Куинс, Манхатън, а там нещата са от зле по-зле. В сравнение с тях Бронкс и Бруклин са като лунапарк, все едно на пикник отиваш. Ама който няма сухо, не може и да избира. Тейджър движи с най-дребните престъпници, не само гаранции, и с глобите се занимава. Чувал съм, че повечето проститутки го избягват дори и когато нямат голям избор. Все налитал да си иска, кога повече пари, кога друго, нали се сещаш. Затова се удивих, като научих, че той се е погрижил за Алис. Няма начин колежките да не са я предупреждавали какъв задник е той.

В този миг спря да се храни, сякаш залъкът му заседна на гърлото. Взе останалото в чинията парче и видимо загубил апетит, го пусна в металния контейнер за боклука.

— Кофти ми е, като помисля как се получи с нея. Аз онзи път, когато се е случило, тука бачках, имах останали преписки да движа, пък и на този-онзи да телефонирам трябваше. Мина един познат и ми казва, че ченгетата прибрали Алис за притежание на наркотици. Трябваше може би по-бързо да задвижа нещата, но реших, че разполагам поне с два часа и че тя може да изчака. Ха де, откъде да зная, че така ще стане? Поразмотах се тук, опитах да хвана още някой за гаранция, че да свърша повече работа на един път. Иначе знаеш, ченгетата там ужасно бавят топката, бюрокрация, тонове хартия трябва да изпишеш. И отивам аз значи там, при това съвсем не съм чак толкова много закъснял, обаче нея вече я няма. Видях документа — тръгнала с Тейджър, моля ти се. И защо така светкавично? Знам, знам, че си има проблем с общия ни приятел и че е голям инат, затова не го взех лично. Виж сега, честно казано, тя вече не беше добре. Последния път като я видях на светло, на нищо не приличаше. Ама това не значи, че е заслужавала онова, което й се случи, нали? Всъщност никой жив човек на земята не го заслужава, мамка му.

— А да си виждал Тейджър след това?

— Гледай, то пътищата ни с него не се кръстосват често, защото, както ти казах, в различни райони движим. Но поразпитах тук-таме, никой нищо не знаеше. Потънал вдън земя. Защо ли? Едната възможност е да го е шубе от нещо. Няма начин да не знае, че момичето си има особени връзки. Специални. И че някои хора ще се вкиснат, разберат ли, че той е бил замесен по някакъв начин. Особено след като тя изчезна.

Бънкоумб ме упъти как да стигна до офиса на Тейджър. Дори предложи да дойде с мен, но му отказах. Не смятах, че имам нужда от голяма помощ, за да накарам гаранта да ми каже истината. Точно в този момент за Тейджър думите бяха единствената валута, с която би могъл да откупи живота си.

Този тип бе така закъсал, че живееше и работеше в някаква бивша кръчма, затворена за ремонт още по времето на уотъргейтските скандали, така и повече не отворила врати за посетители. След описанията на Бънкоумб намерих много лесно мястото. Натиснах звънеца, никой не отвори. Обиколих сградата, опитах да почукам на задната врата. Последния път, изглежда, я шибнах по-здраво, защото се открехна.

— Ало, има ли някой? — повиках силно.

Никой не се обади. Понатиснах я още веднъж, влязох бавно, внимателно. Намирах се в кухнята на нещо като малък апартамент или поне така ми се стори. Защото то кухня не беше, а по-скоро бокс, отделен с подобие на тезгях от помещението отзад. Тейджър бе правил непохватни преустройства, затова сигурно то на всекидневна приличаше, застлана с кафеникав килим, с канапе в кафяво и телевизор в същия цветови тон. Дори и тапетите бяха светлокафяви. Тук-таме зърнах разхвърляни вестници и списания. Най-новият вестник бе от преди два дни. От всекидневната започваше коридор, водеше до вратата на офиса, която бе отворена. Вдясно май бе спалнята, до нея — малка баня, веднага забелязах, че по найлоновата завеса има мухъл. Надникнах във всички помещения поред, преди да вляза в офиса. Не беше много чист, но се забелязваше, че домакинът има усет за ред. Затова лесно намерих документацията, прегледах всичко, нито дума не открих за Алис. Седнах на стола на Тейджър и методично започнах да отварям и преглеждам чекмеджетата на бюрото му едно по едно. Нищо достатъчно важно не намерих. Попаднах на кутия с визитни картички, беше в най-горното чекмедже. Нито едно от имената не ми говореше нищо.

В пощенската кутия до вратата имаше неголямо купче поща. Съдържаше предимно рекламни материали, няколко сметки, включително и телефонната. Отворих я, прегледах разпечатките, докато стигнах деня на Алисиния арест — когато я бяха закопчали в опит да се боцка. Както и повечето други поръчители, така и Тейджър работеше предимно с мобилен телефон. Само през въпросния ден имаше поне трийсет-четирийсет разговора, а честотата им нарастваше право пропорционално с напредването на нощта. Върнах разпечатките в плика и тъкмо се канех да го прибера в джоба, за да го разгледам още по-внимателно по-късно, когато зърнах тъмното петно върху хартията. Стреснат, погледнах пръста си и видях кръв. Изтрих я върху плика и се заех да търся източника й, като тръгнах обратно по стъпките си. Те ме върнаха на стола, седнах и се наведох. Тогава я видях.

Кръв имаше по дясната долна повърхност на плота на бюрото. Беше съсирена, но не съвсем. Светнах с фенерчето, видях и косми. Сега вече забелязах и петната по килима долу. Бюрото бе голямо и не много тежко, а когато се наведох и огледах площта около краката му, забелязах следи от местене. Дълбоко хлътналите в килима отпечатъци от дългия натиск на крачетата бяха разкрити на милиметри разстояние. Ако кръвта бе на Тейджър, едно възможно обяснение имаше — че някой здраво е удрял главата му в ръба на плота, може би в ъгловата част на бюрото, докато той самият е бил проснат на пода.

Върнах се в кухнята, намокрих носната си кърпичка на мивката и старателно започнах да изтривам всяка пипана от мен повърхност. Когато свърших, материята бе порозовяла. Излязох по същия път, по който бях влязъл, но след като надничах известно време, за да се убедя, че отвън не минава никой. За намерената кръв на ченгетата не се обадих. Обадя ли се, ще трябва да давам обяснение какво съм правил на това място, сетне аз самият ще имам нужда от поръчител гарант. Във всеки случай бях готов да се обзаложа, че Тейджър едва ли ще се прибере скоро, ако изобщо някога се върне, разбира се. Някой бе поискал от него да плати гаранция за освобождаването на Алис, а това означаваше, че той вече има поне отношение към поредицата довели до смъртта й събития, да не казваме прибързано, че е съучастник.

Знаех, че Гарсия едва ли е действал сам, и ето сега изглеждаше, че партньорите му са взели мерки за отстраняване на слабите звена във веригата. Неволно потупах джоба си, за да се уверя, че пликът с телефонните разпечатки е още там. Възможно е някъде в списъка на номерата да има някаква улика или странична връзка, която те да са пропуснали. Поне така се надявах.

Вече бе късно, стъмваше се бързо. Реших, че едва ли мога да свърша нещо повече днес. Ами да, ще отложа анализирането на телефонните номера от Тейджъровата сметка за утре сутринта. Прибрах се в хотела, обадих се у дома на Рейчъл. Слушалката вдигна майка й. Каза, че Рейчъл вече си е легнала. Сам не могла да спи добре предната нощ, пък и цял ден била кисела и ревала, докато накрая заспала, силно изморена. Рейчъл използвала мига и също си легнала, сетне, не по-малко отпаднала, и тя се унесла в сън. Така ми обясни Джоун. Казах й да не я безпокои, но сетне да й предаде, че съм се обаждал.

— Тя се безпокои за теб — натърти Джоун.

— При мен всичко е наред — уверих я аз. — Не забравяй и това да й предадеш.

Сетне обещах, че ще се прибера в Мейн най-късно до следващия ден вечерта, тогава затворих телефона и взех един душ. Вечерях в съседния на хотела тайландски ресторант просто защото така бе по-добре, отколкото да стоя сам в стаята и да мисля гадни неща относно отношенията ни с Рейчъл. Защото тази връзка направо се разпадаше, чак хладен страх изпитвах. Избрах си само вегетариански специалитети. След посещението в офиса на Тейджър вкусът на метална кръв в устата ми се бе възобновил с нова сила.

* * *

Чарлс Недо седеше на стол зад бюрото в своя офис. Пред него бяха разгърнати множество илюстрации, почти всичките от писани след 1870 г. книги. Повечето представяха различни вариации на тема Черния ангел. Досега Недо не бе намирал обяснение защо преди тази година няма подобни описания или рисунки. Но не, това просто не бе съвсем точно. Истината бе, че през последната четвърт на деветнайсети век те все повече и повече започват да си приличат. Или, с други думи, фантазията и спекулативното в художническото виждане постепенно заглъхват, отстъпвайки място на общи черти, особено при художниците в Бохемия. Защото рисунъкът от по-ранните векове е доста по-богат на различия, а в някои случаи при отсъствие на текстови описания и позовавания на източници, било те измислени или истински, дори е невъзможно да се каже, че става дума за един и същи обект.

В стаята звучеше музика, източникът не се виждаше, бе в сенките някъде отзад. Въртеше се диск пиеси на Сати^[3]. Недо много харесваше излъчващата се от тях меланхолия. Сега свали очилата си и се облегна на стола, отблъсквайки го от бюрото, за да протегне крака блажено. Разкърши и ръцете си, за да раздвижи кръвта, ръкавите на ризата се смъкнаха по тънките ръце, разкриха неголям белег на лявата китка. Кожата се бе сбръчкала в типично за стара рана образувание — белег, създаваше се впечатление за непрофесионален опит от недалечното минало от нея да бъде отстранено нещо нежелано, знак например… В момента мястото наболяваше леко, може би по-скоро смъдеше и щипеше. Недо се размърда и с пръстите на дясната опипа белега, връхчетата им проследиха очертанията на клеймосания някога върху кожата му двузъбец. Точно в същия миг му се стори, че го заболя, сякаш нещо го ужили. Може би е възможно човек да се откаже, рече си той, да извърне гръб на миналото и да се скрие сред непотребни антики, обаче старите пристрастия са завинаги, те тлеят в душата и нищо не може да ги изтрие оттам. Иначе защо бе се заобиколил почти изцяло с кости?

Дръпна стола отново напред, наведе лице над рисунките. Сега в себе си усещаше началото на растяща възбуда и очакване на нещо особено. Посещението на частния детектив му бе разкрило доста неща, при това по-рано същата вечер бе имал друга, също неочаквана визита — от страна на двама духовници, монаси, доста неспокойни, нетърпеливи. Недо тутакси бе усетил, че присъствието им в града е особен знак: той говореше, че събитията вече се движат бързо и че скоро ще се стигне до някакво решение, може би и до развръзка. Каза им всичко, което знаеше, нищо не скри, тогава от по-възрастния получи пълно опрощение на греховете.

Музиката привърши, стаята потъна в тишина. Недо въздъхна и прибра книгите. Смяташе, че знае предназначението на изготвяния от Гарсия предмет, разбираше и защо именно по този начин е бил майсторен. Онези бяха вече много близо до целта, всъщност както никога преди. Недо усещаше бушуващия в самия него конфликт. Много, много години се бе опитвал да се откъсне от тяхното влияние, бе го постигнал с невероятни усилия, но днес — също като реформиран алкохолик — се боеше, че никога няма изцяло да се освободи от коварното вътрешно желание да отстъпи от Вярата. Пак докосна лявата китка, сетне я допря до кръстчето, което носеше на врата. Тутакси усети горящата болка в плътта.

* * *

Рейчъл бе заспала дълбоко, когато майка й я разбуди. Сепна се и понечи да отвори уста, но майчините пръсти затиснаха устните й.

— Шшшт! — прошепна Джоун. — Слушай!

Рейчъл се разбуди окончателно, надигна глава, наостри уши. Имаше шум, да, определено. Само че бе някак странен. Не бяха стъпки, а по-скоро… заслуша се отново, притихна и насочи цялото си внимание към покрива. Оттам идваше това странно шумолене. Нещо сякаш пълзеше по дървените му плочи, пък и бързо го правеше.

— Там горе има някой! — повече с устни, отколкото с глас изрече майка й.

Рейчъл кимна, пак наостри слух. Определено не бяха стъпки. Ето, шумът спря за миг, сетне се поднови отново. Влачене, пълзене — на нещо такова — неприятно при това й напомняше движението. На какво? Всъщност — да! На влечуго. Пак затихна, пак отекна, този път приличаше на вибрация и идваше откъм стената зад главата й. Спалнята бе разположена по цялата ширина на първия етаж, а леглото бе опряно на същата стена. Сега й се стори, че има втори източник на шум. Нещо тежко се катереше по отвесната страна, при това този път звучеше като движение на четири крака.

Рейчъл скочи от леглото и отвори стенния шкаф дрешник отсреща. Отвори го бързо, размести двете кутии с обувките и протегна ръка нагоре към малкия сейф за оръжие отзад. Още от началото се бе противила на монтирането му там, оръжията поначало я отблъскваха. Сетне настоя да има петцифрова комбинация на ключалката, за да не може Сам да я отваря, въпреки че сейфът бе почти на два метра височина над пода и зад най-горната лавица. Умело набра кода и чу щракването на езика. Вътре имаше две оръжия — пистолет и револвер. Взе по-малкия по калибър — револвера — и усети редовното омерзение. Мразеше ги тези неща, но след някои немного отдавнашни събития се бе научила, макар и неохотно, да борави поне с единия от тях. Зареди го за секунди с помощта на скоростен пълнач, едно просто, но ефективно приспособление, върна се при леглото, клекна край него. На стената бе инсталирана неголяма бяла кутия с червен паникбутон. Натисна го и в същия миг чу как прозорецът в съседната стаята се разклати, затрептя целият, сякаш някой отвън се опитва да го отваря.

— Сам! — извика Рейчъл.

Алармата загърмя с все сила, острият звук разкъса тишината над мочурите зад дома, а Рейчъл хукна към детската стая, майка й я последва незабавно. И двете чуха плача на детето, беше стреснато и ужасено от внезапната дандания. Вратата бе точно срещу прозореца и за щастие бе отворена. Сам се гърчеше в легълцето, махаше с ръчички във въздуха, лицето й бе посиняло от силния рев и напрягането. За частица от секундата Рейчъл зърна нещо белезникаво отвъд прозоречното стъкло, сетне то изчезна.

— Вземи я и бягай в банята! Заключи се отвътре! — задъхано рече Рейчъл.

Джоун не чака повече покани, грабна детето и избяга от стаята.

Рейчъл бавно пристъпваше към прозореца. Пистолетът леко подскачаше в треперещите й ръце, само че пръстът й не бе вече извън спусъчната рама, а на самия спусък, бавно обирайки мекия ход, както я бяха учили. Три метра до стъклото, два и половин…

Звукът на лазещо по покрива тяло отново долетя отгоре. Този път се движеше встрани от детската стая, насочваше се към отсрещната страна на къщата. Шумът отвлече вниманието на Рейчъл, тя вдигна глава да проследи посоката, сякаш погледът й можеше да проникне през тавана и гредореда и да стигне до причината за него — странното присъствие там горе.

Когато след малко отново обърна очи към прозореца, там вече имаше лице на провесена надолу глава. Висеше откъм горната част на черчевето, черната коса разпиляна, също увиснала вертикално надолу под белите лицеви форми.

Беше жена с главата надолу.

Рейчъл стреля, без да се поколебае, стъклото се пръсна. И продължи да стреля дори и когато шумът отгоре и по стената встрани постепенно заглъхна и се премести в далечината. Онези, които и да бяха те, се оттегляха или бягаха. Отвън блесна синя светлина, раздра сърпообразно нощния мрак, сетне Рейчъл отново чу гласа на Сам. Детето ревеше колкото гласът му държи и надвикваше дори мощната аларма. Тогава и тя се разплака наред с дъщеря си, зави като животно от страх и гняв. Пръстът й продължаваше да натиска спусъка, а петлето прищракваше на празно отново и отново. Нощният въздух нахлуваше мощно в помещението, понесъл в себе си соления мирис на тресавищна вода, растения и мъртвия полъх на зимата.