Джон Конъли
Черният ангел (2)

Глава първа

Жената слезе внимателно от автобуса, държеше се здраво с дясната ръка за перилото, докато бавно стъпваше на земята. Въздишка на облекчение се откъсна от устата й, след като стъпи на равното и с двата крака, онова облекчение, което винаги изпитваше при безпроблемно изпълнение на проста задача. Не беше стара, едва бе прехвърлила петдесетте, но изглеждаше доста по-възрастна, а така се и чувстваше. Много бе изстрадала, насъбрали й се бяха мъки — натежали, увеличили бремето на годините. Косата й бе сребристобяла, отдавна бе забравила пътя към фризьорските салони, където навремето ходеше всеки месец да я боядисва. Около очите й имаше мрежа от бръчици, разпрострели се хоризонтално подобно белези от зараснали рани, а на челото й също се спускаха подобни линии. Знаеше защо ги има, от време на време се улавяше, че гледа в огледалото или във витрините на магазините и примигва както при болка, а промени ли се изражението й, то бръчките неизменно ще изпъкнат още повече. Промяната причиняваха винаги едни и същи мисли, едни и същи спомени, постоянно се появяваха и познатите до болка лица. Момчето, вече мъж; дъщеря й, както някога я знаеше и както би могла да изглежда днес; онзи, който бе баща на момичето, лицето му понякога разкривено в страстен напън, както в мига на зачеването, друг път смазано, разбито, както когато затваряха ковчега му, за да го положат в гроба и накрая да изтрият физическото му присъствие на този свят.

Отлично знаеше, че нищо, просто нищо на този свят не може да състари една жена така, както грижите и тревогите около едно изпуснато дете. През последните години бе станала податлива на дребни премеждия, дето създават мъчнотии на жени, по-възрастни от самата нея поне с десетилетие. И все повече време й бе нужно да се възстановява от тях, много повече, отколкото преди. Дребни неща, за които обаче човек в нейното положение трябва винаги да внимава: изненадващо появяващи се бордюри на тротоарите; пукнатини по плочките на паважа; неочакваното подрусване на автобуса в мига, когато се изправя; разлятата и сетне забравена вода по кухненския под. От тези неща се плашеше много повече, отколкото от младежите, дето вечер се събираха в паркинга на стриптийзьорското заведение недалеч от дома й и с жадни очи се оглеждаха за лесна плячка — уязвими, по-слаби от тях хора. Съзнаваше, че никога няма да я изберат за жертва, защото от нея се страхуват повече, отколкото от полицията и от по-сериозните престъпници. А се страхуваха, защото познаваха човека, застанал някъде в сенките на живота й. Нещо в нея ненавиждаше факта, че ги е страх, макар и в същото време да се радваше, че има такава защита. А тя бе спечелена по най-трудния начин; смяташе, че е получена с цената на една изгубена човешка душа.

Понякога се молеше за него. Другите в паството се биеха в гърдите екзалтирано, пищяха „Алилуя!“ и поклащаха глави пред проповедника, а тя мълчеше, свела очи към гърдите, и безмълвно пледираше неговата кауза. В миналото, преди много време, бе молила Провидението да го възвърне към заслепяващата Си светлина, да го окуражи да потърси изкупление и спасение, намиращи се единствено в отказа от насилие и греховен живот. Днес вече не вярваше в този вид чудеса. И вместо тях умоляваше Всевишния да бъде милостив и да прости благосклонно прегрешенията, когато в деня на страшния съд изгубената овца застане пред трона Господен. Молеше го да отсъди справедливо живота му и в него да съзре онези дребни актове на човешко достойнство и почтеност, които ще натежат в полза на опрощението или поне на снизходителността.

Сигурно обаче имаше човеци, неспособни да избегнат вечното проклятие, извършили грехове така грозни, че прошката става недостижима за тях. Проповедникът винаги твърдеше, че Господ Бог прощава на всички, но само когато грешникът осъзнае лошото в себе си и потърси пътя на доброто. И ако това е вярно, значи молитвите й бяха напразни, а той бе осъден на вечни мъки.

Показа билета си на човека, който разтоварваше багажа от автобуса. Той бе леко груб с нея, но, изглежда, такъв бе и към всички останали — намусен, враждебен. Наоколо се навъртаха млади мъже и жени, загледани в осветените прозорци на рейса и в слизащите пътници, а в очите им бляскаха опасни пламъчета — като на диви зверове, страхуващи се от огъня, но жадни и гладни за онова, което е в кръга на топлината му. Притисна чантата към гърдите си и повлече куфара си на колелца към ескалатора. Вървеше бавно и се оглеждаше, повтаряйки наум десетките съвети и предупреждения за джебчии и всякакви бандити. Не приемай никакви предложения за помощ, колкото и да са любезни — това бе основното напътствие на близките от родния град. Не говори с никого, сто на сто ще има разни добре облечени типове, които ще настояват да „помогнат на възрастната дама“, най-вече да й носят чантата, при това ще бъдат много добре облечени и ще сипят само вежливости.

Подобни предложения обаче нямаше и тя необезпокоявано слезе по ескалатора към натоварените улици на непознатия град, толкова чужд, колкото би могъл да бъде например Кайро или Рим — при това мръсен, задръстен и изобщо отблъскващ. На лист хартия имаше адреса и упътванията на човека от хотела. С мъка ги бе записвала, постоянно го бе молила да повтаря думите си по телефона, защото не ги чуваше добре, а той бе нетърпелив и нелюбезен, с твърд чуждестранен акцент. А и името на хотела бе съвсем неразбираемо, особено произнесено от устата на имигрант.

Вървеше по улицата и теглеше подобния на пътна чанта куфар. Внимателно следеше номерата на улиците, опитваше се да не прави излишни завои и така постепенно стигна до голямата полицейска сграда. Тук се наложи да чака поне час, докато накрая дойде служител да говори с нея. Носеше тънка папка с досие, но тя не можа да му каже нищо повече от вече съобщеното по телефона. На свой ред и той бе лаконичен: рече, че полицията правела каквото трябвало, каквото можела. И все пак се наложи да попълва още формуляри с надеждата, че всяка, макар и най-дребна подробност може да насочи полицаите към дъщеря й. Сетне си тръгна, на улицата хвана такси. През неголемия отвор в плексигласовата преграда подаде на шофьора листа с адреса на хотела. Попита го колко ще й струва до там, а той вдигна рамене. Беше азиатец, не хареса онова, което видя на листа.

— Трафик. Кой знае?

Махна с ръка встрани към бавно лазещите автомобили, камиони, автобуси. Клаксони пищяха високо, водачи си подхвърляха гневни реплики. Атмосфера на нетърпение, досада, неудовлетворение, а встрани надвиснали огромни, прекалено високи сгради, напълно неадекватни като мащаби спрямо онези, които би трябвало да живеят и работят в тях. Не можеше да си обясни как изобщо човек би могъл да се засели в такова място.

— Двайсет — рече по едно време таксиджията.

Тя се замисли, надяваше се да е по-малко. Двайсет долара са доста пари, а не знаеше колко време ще й се наложи да остане тук. Стаята си бе запазила за три дни, имаше достатъчно средства да си позволи още три, поне като се храни икономично и евтино, а и като опознае спецификата на метрото. Бе чела за него, бяха й давали и съвети, на живо обаче не беше го виждала, пък нямаше и добра представа как функционира. Знаеше и друго: не обичаше да слиза надълбоко под земята, в мрака, обаче не можеше да си позволи постоянно да използва таксита. Може би автобусният транспорт беше за предпочитане? Автобусите поне се движеха на земята, за сметка на това много бавно. Такъв беше този огромен град.

Той може би щеше да й предложи пари, веднъж само да го намери. Но не. Тя щеше да откаже парите, както винаги ги бе отказвала. Чековете му връщаше най-грижливо, той ги изпращаше на посочен от нея адрес — единственият контакт, който бе разрешавала досега. Парите му бяха нечисти, както и самият той. Опетнени. Само че, ето на, точно сега имаше нужда от помощта му. Но не от пари, а от информация, от големия му опит и познания. Нещо ужасно се бе случило на дъщеря й, в това бе повече от сигурна, макар и да не можеше да обясни защо е толкова уверена.

Алис, Алис, мила, защо ли ти трябваше да идваш на това проклето място?

Собствената й майка бе благословена или може би прокълната, но носеше онази особена дарба в себе си: да вижда невидимото. Винаги знаеше къде има страдащи, усещаше, когато близки, скъпи за нея същества са в опасност или пострадали. Говореше с мъртвите, общуваше с тях, а те й казваха разни неща. Животът й бе един постоянен шепот. Дарбата не се предаваше по наследство и затова самата тя пък бе благодарна. Но въпреки това понякога се питаше дали не е наследила поне частица от нея, искрица от неведомата и могъща майчина сила. Или може би майките са прокълнати от природата да усещат интуитивно страданията на децата си, дори и когато те са далеч, далеч от тях? Със сигурност можеше да каже поне едно: покой не бе имала през последните дни, а затвореше ли очи, унесеше ли се в полудрямка, гласът на дъщеря й настойчиво звучеше в съзнанието й, зовеше за помощ.

Тя, разбира се, щеше да му каже това. С надеждата, че ще я разбере. Дори и да не се получи така, пак бе уверена, че ще помогне. Защото момичето бе негова кръв, една кръв бяха и тримата.

И ако на този свят имаше нещо, което той да разбира добре, това бе, че кръвта вода не става.

* * *

Паркирах в тясна уличка на двайсетина метра от къщата, слязох и останалото разстояние го минах пеша. Вече виждах Джаки Гарнър ясно, приклекнал зад стената на парцела, носи черна вълнена шапка, черно яке, черни джинси. Ръцете му — голи, от устата му излизат кълбета фантомна белезникава пара. Под разкопчаното яке се чете изписана на тениската дума — Силвия.

— Ново гадже, а? — подхвърлих.

Джаки разтвори якето широко, за да видя по-добре фланелката. Надписът бе по-дълъг: Тим Силвия „Мейниака“, а отдолу се кривеше и несполучлива карикатура. Засмях се, това бяха името и прозвището, по-скоро прякорът на едно от нашите местни момчета, прочуло се като боксьор. Прякорът бе игра на думи: маниак и Мейн, нашият щат. През септември 2002 година Тим Силвия, 130-килограмово мъжище на двайсет и няколко години, а на ръст близо два метра, се оказа първият жител на Мейн, който се представи отлично в решаващ боксов шампионат, а през 2003 г. спечели в Лас Вегас и титлата в тежка категория, нокаутирайки непобедимия дотогава шампион Рико Родригес с дясно кроше още в първия рунд. „Главата му отнесох, начи!“ — похвалил се след мача Силвия на спортните репортери, а всички наши хора там се почувствали невероятно горди и сетне за тази победа и за съответното изявление се носеха легенди. За беля, по-късно, май след първата защита на титлата срещу една друга грамада на име Ган Макджий Гиганта, Силвия го заковаха на стероидния тест, а той доброволно се отказа от титлата и свали колана. Помня веднъж Джаки ми разказваше, че бил на мача на първия ред, а пръски от кръвта на Макджий попаднали на джинсите му. Оттогава си ги пазел само за специални случаи.

— Късметлия — рекох му тогава, а той отвърна:

— Един приятел ги бачка специално и ги шитка. Ако искаш, да те уредя по-евтино, а?

— Иначе не бих ги и взел — засмях се аз. — Всъщност изобщо не ми трябват.

Тогава Джаки се обиди. Чувствителен си бе, пък обичаше да се представя за по-големия брат на Силвия, тоест от същото човек тесто, че и боксьор, само че излязъл от форма.

Сега го запитах за работата, с която се бяхме заели.

— Колко хора са в къщата? — говорех тихо, но мисълта му бе на друга вълна.

— Я гледай ти, облечени сме еднакво — подхвърли той.

— Какво?

— Еднакви дрехи носим — скивай, ти си със шапка, същото яке, джинси. Само дето носиш ръкавици, аз пък съм с ей такава тениска. Иначе сме като близнаци.

Свястно момче беше Джаки Гарнър, обаче си падаше откачалка. Някой ми каза веднъж, че заряд избухнал случайно току до него по време на армейската му служба в Берлин, а то беше горе-долу малко преди падането на Стената. Бил в безсъзнание почти седмица, а след като дошъл на себе си, цели шест месеца не си спомнял нищо от това, което се е случило след 1983 г. Дори и след като се възстанови напълно, в паметта му пак имаше празноти. Редовно стряскаше продавачите в музикалния ни магазин, търсейки „нови“ компактдискове, дето всъщност бяха с по петнайсетина години остарели. От армията го пенсионираха, след това се хвана да работи на хонорар, наемник най-вече за силова работа. Познаваше оръжията, добре боравеше с тях, наясно беше с техниката на проследяването, пък и доста силен физически беше. Виждал съм го с лекота да се оправя с трима в кръчмарско сбиване, обаче от онзи заряд наистина му хлопаше дъската и понякога се държеше направо като дете.

Както и сега.

— Джаки, не сме на танци, братко. Няма значение как сме облечени, еднакво или другояче.

Той сви рамене, отмести поглед. Веднага загрях, че пак се е обидил.

— Виж сега, аз само казах, че е интересно — изтърси той с престорено безразличен тон.

— Аха, другия път като ти се обадя, първо ще те питам какво да си облека. Хайде, Джаки, че ще замръзнем. Давай да вършим работата.

— Нали ти си началникът, ти ще кажеш — веднага отвърна той, то така си и беше.

С пуснати под гаранция и скатали се от закона хора аз поначало не се занимавам. Най-вече защото по-умните винаги духват извън щата, някои към Канада, други на юг. Както и повечето други частни ченгета, имам контакти в банките и телефонните компании, обаче не си падам по идеята да хукна да преследвам някой боклук през половината национална територия срещу заплащане от порядъка на пет на сто от гаранцията. Иначе единственият по-сигурен начин е да го чакаш да се издаде сам, като използва банкомат или кредитна карта, за да плати в някой мотел.

Сегашният случай бе по-различен. Въпросният тип се казваше Дейвид Торанс. Беше се опитал да ми свие мустанга, за да избяга с него след опит за обир на бензиностанция на „Конгрес“. Колата бях оставил на съседен паркинг, а Торанс бе прецакал запалването в обречен опит да я подкара, след като някакъв друг тарикат затиснал неговия шевролет и нямало как да излезе. Но ченгетата го хванали на две пресечки разстояние, след като хукнал да се спасява пеша. Същият юнак си имаше досие с дълга поредица дребни престъпления и присъди, обаче и поредния път се бе измъкнал под гаранция благодарение на сънлив съдия и бързо ломотещ адвокат. В интерес на истината съм длъжен да кажа, че заспал или не, съдията бе определил гаранция от 20 000 долара с надеждата да осигури присъствието на Торанс на процеса. Освен това в протокола бе записано, че го задължил ежедневно да се обажда в Портландското полицейско управление. Гарант на име Лестър Пийтс дал парите, обаче нашият човек му вързал тенекия и се укрил по бързата процедура. А причината бе следната: в пропадналия обир Торанс ударил някаква жена по главата, за да я разкара от себе си или може би да я накара да млъкне, а тя впоследствие изпаднала в кома. Това станало малко по-късно, след явяването при съдията. Затова Торанс рискуваше да получи и значително по-тежки обвинения, респективно присъда, особено ако жената завършеше зле. Дори и доживотен затвор. Гарантът бе заплашен да изгърми с двайсетте си бона, при положение че Торанс не се появи, да не говорим за загубена репутация и сериозни проблеми с местния закон.

Аз се захванах с Торанс по още една причина: знаех за него нещо, което не бе широко известно. Поддържаше връзка с една разведена дама на име Оливия Моралес, келнерка в мексикански ресторант в нашия град, а бившият й съпруг бе по-ревнив и от Отело и с толкова изтощени нерви, че в сравнение с него действащите вулкани са съвсем стабилни като конфигурация. Бях ги виждал да се срещат след завършване на смяната й, може би два-три дни преди провала на обира. В нашия град Торанс минаваше за мутра, както понякога се случва с хора от неговия тип в неголеми населени места като Портланд. Имаше репутация на насилник, но поне до този опит за обир не беше залавян в наистина сериозно престъпление. Фактът обаче се дължеше повече на късмет, отколкото на проявена от негова страна интелигентност. Иначе дребните мошеници го превъзнасяха като рядко печен и се възхищаваха от него, обаче аз в обобщаващи теории за качеството на престъпния ум не вярвам. Повечето престъпници са тъпи и тъкмо затова са престъпници. Ако не са такива, ще правят нещо друго, за да прецакват нормалните хора, например да организират избори във Флорида. И други факти говореха за нивото на интелекта на Торанс: оръжието му при опита за обира на бензиностанцията бе билярдна топка, сложена в дамски чорап. Бях дочул още, че напоследък си падал доста по смек и оксиконтин, дето местните ги наричат „левашки хероин“, а едва ли има нещо по-бързо от него, което да ти размъти мозъка. Затова казвам, че беше нелепо да претендира за място в елитната лига на престъпния свят.

Направих си сметката, че попадне ли в рискова ситуация, Торанс ще потърси помощта на приятелката си. Такава е и статистиката: бягащите от закона мъже все към близки жени се обръщат — било гадже, било съпруга или майка. Имат ли пари пък, бързат да увеличат разстоянието между себе си и съответните преследвачи. По принцип към Лестър Пийтс се обръщат само съвсем отчаяни хора и Торанс вероятно се бе изръсил до шушка, внасяйки своята част от гаранцията. Затова бях почти сигурен, че сега се спотайва някъде наблизо, изчаквайки евентуално по-благоприятна възможност. Оливия Моралес изглеждаше най-вероятната.

Джаки Гарнър познаваше местната обстановка достатъчно добре, затова го пуснах да слухти около Оливия, докато аз самият вършех други неща. Той я следеше вече седмица — къде и какво пазарува, с кого се среща. Е, веднага усетил — купила картон „Лъки Страйк“, макар че не пушеше. От супермаркета я проследил обратно до дома й — къща под наем в Дийринг, а малко по-късно там се изтърсили двама в червен додж пикап. Описа ми ги по телефона, в единия тутакси разпознах доведения брат на Торанс, Гари. И ето ни сега нас двамата с Джаки зад тази ограда — около четирийсет и осем часа след изчезването на Торанс от полицейските „радари“. Стоим приведени, търсим правилното решение, за да го заловим безболезнено.

— Можем да се обадим на ченгетата — рече Джаки, ей така, просто да ме избъзика.

Помислих за Лестър Пийтс. Той по рождение си беше измамник. Тръгне ли например да лъже на карти, партньорите редовно ще го ступат. Извикаме ли полицията, като нищо ще измайстори законен довод да не ми плати процента от гаранцията, значи аз пък да шаря на Джаки от джоба си. Но пък доста ми се искаше да хванем Торанс. Гадно копеле си падаше, не го харесвах, беше ми прецакал и колата, но ще си призная честно, че ми бе нужна и доза адреналин, да ми раздвижи кръвта, докато го закопчаваме. Напоследък много ми беше кротнал животът, време беше за малко емоции.

— Тц — възразих. — Тази работа ще си я свършим сами.

— Как мислиш, въоръжени ли са?

— Не зная. Торанс досега не е използвал огнестрелно оръжие, пази се. Играе на дребно. Брат му е неизвестна величина. Яке не носи, ама не съм сигурен. За третия пък изобщо не знам. И Кели Картечницата^[2] да е, няма да научим, докато не ударим по едно рамо на вратата.

Джаки се позамисли.

— Я почакай малко — каза той и тръгна нанякъде.

Чух, че отваря багажника на колата си. Върна се с четири цилиндъра в ръце, всеки по около трийсетина сантиметра и в единия край със закривена кука като на телена закачалка.

— Какво е това, бе, Джаки? — удивих се аз.

Протегна цилиндрите към мен — по два във всяка ръка — и гордо рече:

— Тези в лявата са димки, в дясната — сълзлив газ. Десет части глицерин, две части натриев бисулфат. В димките има и малко амоняк. Здравата смърдят. Домашно производство, знаеш, ама екстра.

Изгледах импровизираните спусъчни механизми, зле навитата лепенка, надрасканите тръбни парчета.

— Браво, Джаки, пък само как си ги изпипал! Кой да те знае, а?

Челото му се сбърчи, той се загледа в производството си и след малко вдигна лявата ръка.

— Може пък тия да са сълзливите, а? То в багажника е една хавра, човек не знае кое къде е, сто неща се търкалят…

Въздъхнах.

— Добро момче си ти, Джаки. Мама сигурно се гордее с теб, нали?

— Хей, човече, не говори така. Майка ми никога за нищо не е закъсвала, всичко й осигурявам.

— Най-вече боеприпаси, а?

— Ти зарежи това, кажи кое да използваме?

Все повече и повече си внушавах, че съм направил грешка. Не биваше да взимам този откаченяк за помощник. Още по-непривлекателна обаче беше идеята сам да следя Оливия, да чакам в мрака Торанс да си покаже мутрата или да провеждам солова акция срещу трима мъже и една жена, вероятно въоръжени.

— Димките — рекох на глас. — Струва ми се, че обгазяването се преследва от закона.

— То и димките също — невъзмутимо изтъкна Джаки.

— Така е, обаче димките не са така страшни, колкото сълзливия газ. Дай насам едната.

Веднага ми подаде един цилиндър.

— Сигурен ли си, че е димка?

— Ами така ми се струва, различно тежат. Слушай, аз само те будалкам. Дърпаш куката, хвърляш колкото е възможно по-бързо. И недей много да я клатиш, че може да е нестабилна.

* * *

Далеч от Портланд, докато майка й още крачи по улиците на големия непознат град, Алис се събужда от дълбок унес. Трескава е, зашеметена, болят я крайниците, особено ставите. Молила се е за малко дрога, пак и пак, колкото да закрепи положението, обаче вместо това й инжектират нещо, от което получава страшни, ужасяващи халюцинации, а в тях бродят грозни нечовешки създания и се опитват да я отнесат в мрака. Не продължават дълго, но са много изтощителни и след третата или четвъртата доза тя усеща, че халюцинациите не свършват дори и след като ефектът им трябва вече да е отминал. Затова границата между кошмара и реалността се губи. Накрая само ги моли да спрат, а в замяна им казва всичко, което знае. След това променят препарата и сега спи без сънища и кошмари. Оттогава насам часовете минават в размазани спомени за игли и нови инжекции, периодично следвани от сън. Ръцете й са завързани за таблата на леглото, а лицето й — постоянно покрито с кърпа — още откакто е доведена на това място, където и да е то. Разбира, че повече от един човек я наблюдава тук, защото още от началото на залавянето й я разпитват различни гласове.

Сега чува отварянето на врата и приближаващи стъпки.

— Как се чувстваш? — пита мъжки глас.

Познава го, чувала го е и преди. Звучи доброжелателно, дори нежно, а акцентът й се струва латиноамерикански, може би мексикански.

Алис се опитва да отговори, но гърлото й е съвсем пресъхнало, получава се нещо като хриптене и гъргорене. Поднасят й чаша вода, усеща я на устните си. А посетителят повдига главата й с ръка и бавно започва да излива течността, за да не се разлее по нея. Чувства дланта му приятно хладно на главата си.

— Не съм добре — казва му на глас.

Наркотиците са притъпили острата нужда, но специфичното й пристрастяване е достатъчно силно, за да се обажда след малките дози.

— Така е, но скоро ще се оправиш.

— Защо правите всичко това? Той ли ви плати?

Интуитивно усеща озадачаването, може би дори и тревога.

— Кого имаш предвид?

— Братовчед ми? Той ли ви плати да ме вземете и да ме лекувате? Да ме изчистите от дрогата?

Човекът въздъхва.

— Не.

— Тогава защо съм тук? Какво искате от мен?

Спомня си, че са й задавали въпроси. Много на брой. Но не помни какви, нито същността им, нито своите отговори. Страхува се, че е казала нещо лошо, нещо не на място, което може да застраши нейна приятелка. В същото време не може да си спомни името й, нито пък лицето. Силно е объркана, уморена, жадна и дори гладна.

Хладната длан минава по челото й, отхвърля влажната коса, прибира я назад. Алис почти се разплаква от благодарност за този кратък миг на състрадание. Сетне ръката докосва бузата й и тя усеща, че пръстите опипват кожата около очите й, притискат брадичката й, челюстната кост. Това й напомня действията на хирург, който преглежда пациент преди операция. Отново е уплашена.

— Повече няма да се налага да правиш каквото и да било — обажда се гласът. — Почти свършихме.

* * *

Таксито наближаваше адреса и жената вече се досещаше откъде идва недоволството на шофьора. Движеха се към периферията на града, районите ставаха все по-неугледни, хората неприветливи, дори враждебни, накрая уличните светлини оредяха съвсем, крушките бяха изгорели или счупени, а по земята се валяха парченца стъкло. Повечето лица бяха чернокожи и не криеха антипатията си. Някои от сградите бяха внушителни, може би някога са били и красиви, но сега бяха западнали, заболя я да гледа беднотията и разрухата. Още повече я натъжи мисълта, че в тези отвратителни условия живеят млади хора, неукрепнали души, бродещи по улиците, врагове на собствения си род.

Таксито спря пред тесен вход. Над него висеше табела с името на хотела и тя плати на шофьора. Даде му 22 долара, видя, че очаква бакшиш. Да си чака, тя няма излишни пари да дава бакшиши на хора, които си получават нормално заплащане. Но му благодари. Той пък не излезе да й свали куфара от багажника, само го отвори, а очите му неспокойно шареха по младежите, които висяха по съседните ъгли.

Във фоайето имаше голям надпис, съобщаващ на клиентите, че в стаите на хотела има телевизори, климатици и бани. Дежурният администратор бе чернокож в тениска. Седнал в будка зад дебел плексигласов екран, той четеше университетски учебник. Взе й пари за три нощи, подаде й регистрационна карта, сетне и ключа за стаята, закачен с дебела верижка за дебело и плътно блокче, почти колкото четвърт тухла.

— При излизане ключът задължително се оставя при мен — предупреди я той.

Жената изгледа блокчето.

— Добре — кимна тя. — Ще се опитам да запомня.

— Вие сте на четвъртия етаж — рече администраторът. — Асансьорът е отляво.

Кабинката на асансьора миришеше на пържена храна и урина. В стаята й не беше много по-различно. По тънкия, полуизтрит килим чернееха петна от изгаряне, но бяха големи и кръгли, за да бъдат от фасове. Леглото, персон и половина, метално, бе до стената. А разстоянието до отсрещната бе колко да се провре човек. Под мръсния прозорец се мъдреше студен радиатор, до него и стол, доста разнебитен. На стената имаше умивалник с огледалце над него. Отвори вратата на онова, което взе за дрешник, а вътре зърна малка тоалетна чиния и дупка на пода, служеща за оттичане на водата от душа, който висеше над чинията. Квадратурата на помещението, ако можем да го наречем така, бе не повече от метър на два. Замисли се и реши, че единственият начин да се изкъпе е да седне на тоалетната чиния и да пусне водата.

Извади дрехите си, сложи ги в единия край на леглото. Четката за зъби и тоалетните принадлежности сложи на мивката. Погледна си часовника. Рано й се видя. Всъщност всичко, което знаеше за онова място, бе научила от шоу на една кабелна телевизия. Затова смяташе, че едва ли ще намери нужните й хора, преди да се стъмни.

Пусна телевизора, легна на леглото и се загледа в екрана: игри, комедии. Чакаше да падне нощта. Тогава облече мантото си, сложи в джоба си част от парите и излезе на улицата.

 

 

При Алис този път идват двама, пак я инжектират. Не минава минута и съзнанието й пак се замъглява, мислите като че се размазват. Крайниците натежават, главата й се върти, има чувството, че виси във въздуха. Свалят кърпата от лицето й, това й подсказва, че идва край. Но на какво, какъв край? Зрението й не е нарушено, вижда мъжете добре. Единият е дребен, жилав, със сива остра брадичка и изтъняваща посивяла коса. Има тъмен тен, сигурно това е онзи, когото оприличи на мексиканец преди известно време. Другият е чудовищно дебел със силно увиснал, закриващ слабините му корем. Очите му са зелени, потънали в тлъстина, порите по лицето замърсени, вратът лилав, подпухнал. Докосва я и тя получава усещане като от убождане и опарване.

Вдигат я от леглото, слагат я в болнична количка, тикат я по дълъг и мръсен коридор. Влизат в покрито с бели фаянсови плочки помещение, а на пода му има отводнителен канал. Там я преместват на дървен стол с кожени колани за затягане на ръцете и краката. Оставят я пред огледало на стената, в което вижда отражението си. Заглежда се по-внимателно, не може да се познае. Тъмната й кожа е придобила сивкава бледост, а чертите й са като че механично пренесени върху тези на бяла жена. Очите й кървясали, по ъгълчетата на устата, по брадичката и на други места по кожата — засъхнала, съсирена кръв. Облечена е в бяла болнична роба, отдолу — гола.

Стаята е удивително чиста, блести. Флуоресцентните лампи отгоре безмилостно горят в очите й, разкривайки дефектите на уморената кожа и черти, съсипани от години дрогиране и прищевките на множество мъже. За секунда й се струва, че от огледалото я гледа майка й. От приликата и самата мисъл й се доплаква, очите й плувват в сълзи.

— Извинявай, майче — изрича беззвучно. — Не съм искала така да стане…

Усеща, че слухът й се изостря — ефект от наркотика, който тече в кръвта й. След малко чертите в огледалото отсреща се размиват, разкривяват, сякаш мутират. Наоколо зашепват настойчиви гласове. Опитва се да се огледа, да проследи откъде идват, но не може. Боже мой, каква параноя!

Тогава угасва и осветлението и тя потъва в дълбока тъмнина.

* * *

Жената спря такси, обясни на шофьора къде иска да отиде. Преди това се бе колебала дали да не опита с градския транспорт, но реши, че е по-добре него да го ползва само денем. Вечер и нощем ще пътува с такси въпреки разноските. Защото не дай Боже нещо да й се случи било в метрото, било докато чака някъде за автобус, преди да е успяла да говори с него. Тогава кой ще потърси дъщеря й, кой ще се погрижи за бедното същество?

Таксиметровият шофьор се оказа млад и бял. От досегашния си опит в големия град бе разбрала, че малцина в тази професия са бели. И чернокожите не са много. Тук зад волана на такситата седят единствено хора от раси, които живеят само в далечни, отвъдокеански земи. И в столиците, разбира се.

— Госпожо — попита младежът, — сигурна ли сте, че искате да отидем точно на това място?

— О, да — отвърна му тя. — Точно там искам да отида. Нали така го наричат — Пойнт? Хънтс Пойнт, нали?

— Добре, ще ви откарам. Но това е много опасен район. Дълго ли ще останете? Ако няма да се бавите, мога да изчакам, за да ви върна обратно. Какво ще кажете? — попита той отново.

Не му приличаше на професионалистка, проститутки на такава възраст не бе виждал, но пък кой знае? На онова място със съмнителна репутация — Пойнт — винаги се въртяха разни нередовни, там задоволяваха какви ли не вкусове. Не че и тукашният квартал бе много свестен, но все пак клиентката му се виждаше приятна сивокоса, възрастна дама. Какво ли можеше да й се случи сред онези примитивни изроди?

— Сигурно ще ми се наложи да поостана — рече тя. — И не зная кога ще се връщам, но все пак ви благодаря за любезността.

Решавайки, че нищо повече не би могъл да направи, шофьорът изчака търпеливо тя да се настани, включи се в трафика и потегли за Хънтс Пойнт^[3].

* * *

Наричаше себе си Джи Мак — играч в сериозните игри, верен на идеята, гъст с братята. Рап-пич, плейбой по дух и някои възможности, момче на място с цяла ясла жени, не предава и не продава каузата. Не, брато. Облича се като такъв, защото си е част от тази култура, този свят, тази вселена, ако искате. Златни верижки, черно кожено яке, а под него шито по поръчка черно елече направо на голо. Панталоните широки, свободни на бедрата, долу тесни, впити, едва ги обува, краката му с мъка минават през тях. Плитките — скрити под широкопола кожена шапка, на колана — два мобилни телефона. Оръжия по себе си не носи, но пистолети подръка винаги ще се намерят. Тук си е негова територия, а на нея — неговите жени.

И сега ги оглеждаше зорко. Задниците едвам прикрити от тесните, къси полички от черна изкуствена кожа, гърдите полуизхвръкнали от евтините бели бюстиета. Харесва ги да са еднакви, така ги и облича. Все едно казва — това си е моята стока, брато, ти к’во знаеш? Всичко, дето има някаква стойност в тая страна, си има съответната разпознаваема марка, нали? Няма значение къде го купуваш: дали в „Голо дупе“, Монтана, или „Щур задник“, Арканзас. Е, Джи Мак няма толкова много момичета както някои други братя, ама какво да говорим — той едва сега започва. Иначе има големи планове.

Загледа се в Шантал — онази висока черна курва с толкова тънички крака, че просто да се чуди човек как я издържат? Подскачаше към него на високите си токове, приближаваше.

— К’во носиш, захарче? — попита я той.

— Стотарка.

— К’во? Ебаваш се с мен, а?

— Няма бачкане, миличък. Само свирки искат, а един черньо се пробва да ми го вкара, ама после щял да плати, и направо ми изгуби времето. Няма клиенти, сладък. Трудно се бачка, нали?

Джи Мак се пресегна, стисна лицето й над брадичката с пръсти, същински клещи.

— Хей, я да те откарам отзад в уличката, а? Искаш ли? Стотарка ще ми пробутваш, а? Като ти бръкна по разните черни дупки и какво ли ще намеря, сещаш ли се? Цял куп мангизи ще намеря, ей това! И мислиш, че ще те галя ли? Ще ти сцепя работните места, да знаеш! Искаш ли, а?

Тя трагично поклати глава, подбели очи. Той я освободи, Шантал посегна под поличката. Гледаше я внимателно, докато измъкваше найлоново пликче. Банкнотите вътре се виждаха ясно.

— Тоя път ще ти се размине — тихо, но заплашително отсече Джи Мак и пое пликчето, като гнусливо го стискаше с два пръста.

Тя отвори ръчната чанта, оттам извади и стодоларова банкнота, подаде му я. Мъжът замахна със свободната ръка, умело задържа дланта на милиметри от лицето й. Сетне се усмихна с най-лъчезарна, утешителна усмивка.

— Сега минаваш метър — само защото си нова и не знаеш какво се полага на тарикатките. Опиташ ли пак да се ебаваш с мене, кучко, така ще ти подредя дрискалото, че ще кървиш седмица. Аре разкарвай си гъза оттук!

Шантал послушно кимна и подсмръкна. Сетне погали ревера на якето с дясната ръка, поглади го по гърдите.

— Съжалявам, сладък. Аз вече…

— Готово — отряза я Джи Мак. — Сега си чиста. Оттук нататък…

Тя побърза да кимне, извърна се и закрачи надолу по уличката. Джи Мак я гледаше в гърба, мислеше: има още четири-пет сигурни работни часа, докато клиентелата се донапие, дрогира и легне да спи. Тогава ще я откара в бърлогата и ще й покаже какво им се случва на кучките, дето се ебават с него и се опитват да го излагат. Ще го крадат ли? Ще му крият печалбата, а? Тц, тая няма да я бъде. Но на улицата с нея няма да се разправя. Тук ще изглежда зле, престиж ще загуби. Насаме — скрито-покрито. На четири очи. Тъкмо и по-добре ще го запомни.

Така се действа с тези жени. Веднъж изпуснеш ли му края, простиш ли на някоя от тях, и всички на главата ти се качват. Редовно започват да те работят, да те завличат. И тогава какво става с теб? И ти се превръщаш в пачавра, нали така? Затова урок трябва да им се дава още отрано, още в началото, иначе по-добре ги разкарай. Странно нещо е това проститутката — веднъж като я обработиш, като я вкараш в играта, после и да я биеш, и да я тормозиш, тя все при тебе си стои. Действаш ли правилно, тя се чувства нужна, усеща се част от истинско семейство, каквото никога не е имала. А ти ги възпитаваш и дисциплинираш като добър, любящ баща — все едно наистина ги обичаш. А онези, дето хлътват по теб, и да ги лъжеш сетне можеш, и да ги прецакваш, копче няма да ти кажат, най-малкото понеже познават другите ти курви. Е, в това отношение поне сводникът е винаги по-гот, по-напред от другите леваци. Две обиколки напред, какво ти две — направо десет. Но си има мярка — да държиш нещата под контрол и само в семейството. Те са твои жени, правиш си с тях каквото си знаеш, но след като веднъж си им създал чувство за принадлежност, за това, че са търсени и нужни. Психолог трябва да си с тези кучки, трябва да знаеш как да им движиш тънките струни…

— Прощавайте… — чу изведнъж глас отдясно.

Наведе се в същата посока, за да види дребна чернокожа жена в манто, в едната й ръка — чанта, с другата бърка в нея. Нисичка, крехка, сивокоса, вятърът да духне по-силно и ще я прекърши.

— Какво има, бабче? — ухили се той. — Не си ли поодъртяла за занаята, а?

Жената вероятно схвана обидата, но не реагира по съответния начин.

— Търся едно момиче — рече и извади снимка от чантата.

Джи Мак погледна фотографията и чак коремът го присви.

* * *

Вратата отляво се отваря, сетне пак се затваря, но и в коридора не свети, затова Алис не разбира кой е влязъл. В същия миг ужасно засмърдява, тя се превива и повръща. Стъпки не чува, но усеща чуждото присъствие — някой, някаква фигура бавно обикаля наоколо, като че я изучава.

— Моля ви се — говори на глас, а това й струва огромно усилие, отнема й цялата налична сила. — Моля ви се. Каквото и да съм направила… моля, простете ми. Съжалявам. На никого няма да казвам какво ми се е случило. Аз дори не зная и къде се намирам. Пуснете ме, моля ви се… нищо няма да направя. Аз съм добро момиче, ще ви слушам, каквото ми кажете… обещавам.

Сега шепотът се засилва, някои от гласовете като че се смеят. Сетне нещо докосва лицето й. Кожата й настръхва, съзнанието й се изпълва с множество образи. Лица, лица, усещания — сякаш я заливат, налитат й отвсякъде. Има чувството, че някой усилено рови в паметта й, в спомените й, вади ги като снимки от главата, поглежда ги на светлина, сетне ги захвърля като ненужни. Това присъствие наоколо… Кой ли е до нея? В съзнанието си вижда майка си, леля си, баба си.

Пълна с жени къща, разположена на парче земя край една гора. Мъртъв мъж лежи в ковчег, жените са го заобиколили, никоя обаче не плаче. Едната повдига поставения върху му памучен чаршаф, показва се глава, но лице почти няма. То е обезобразено, изгорено… прилича на ужасяващо отмъщение, извършено от неизвестен човек. В ъгъла стои момче, доста едро, високо за възрастта си. Облечено е в евтин, взет под наем костюм и тя знае името му^[4].

Това е Луис.

— Луис? — шепне тя, а гласът звучи като ехо в помещението с плочките.

Присъствието край нея като че се отдръпва. Но не, пак чувства дъха му. Мирише на пръст.

На земя и изгоряло.

— Луис? — повтаря тя.

По-близък от брат. Една кръв.

Помогни ми.

Ръката й е в нечия чужда. Усеща, че другият я повдига. Опира я на нещо неравно, а то незнайно защо напомня за тленност, за разруха. Проследява, по-скоро усеща очертанията, контурите на нещо, което някога е било лице: очните ябълки ги няма, очните кухини са празни, пръстите й попадат на останки от хрущял — тук е бил носът, ето и устата — поръбена дупка без устни. Устата се отваря, поема пръстите й, сетне меко се затваря и тя отново вижда фигурата в ковчега… мъжът без лице, главата му разкъсана от…

— Луис!

Сега заплаква, ридае и за двамата. Устата, където са пръстите й, вече не е така мека. От венците изскачат зъби, остри са като игли, забиват се в ръката й, разкъсват плътта.

Но това не е истина. Не е действително.

Болката обаче е повече от истинска, истинско е и присъствието.

И тя отново извиква името му в съзнанието си Луис, и тогава идва смъртта.

* * *

Джи Мак извърна лице. Загледа се в жените си, колите, улицата, всичко друго наоколо, опитвайки да се разсее с единствената надежда тази жена да го остави на мира и да си отиде.

— Не мога да ти помогна — каза след малко. — Обади се в полицията — там се занимават с безследно изчезналите.

— Но тя е работила тук — настоя жената. — Това момиче, което търся… то е работило при вас.

— Вече казах, не мога да помогна. Трябва да си тръгваш, иначе току-виж си загазила. Тук никой не обича да му задават въпроси. Хората работят за пари. Това е бизнес. Както всеки друг, нали? Става дума за мангизи, за долари.

— Но аз ще ви платя — замоли го тя.

И трогателно протегна потрепваща ръка, в която стискаше изтрити от употреба банкноти.

— Не ти искам парите, жено — този път ядно викна мъжът. — Разкарай ми се от главата.

— Моля ви се — пак се обади жената. — Ето, само погледнете снимката…

И повдигна към очите му фотографията на чернокожа девойка.

Джи Мак неволно погледна, опита се да отмести безразлично очи, но гадното усещане в стомаха му внезапно се засили още повече.

— Не я познавам тази — изгрухтя.

— Може би…

— Казах ти, изобщо не съм я виждал!

— Но вие дори не се загледахте както трябва…

Сега, в страха си, Джи Мак направи сериозна житейска грешка. Замахна към жената, перна я по лявата буза, уж не беше силно, ама… Тя залитна назад, опря се на близката стена, на удареното място върху кожата се появи бледо петно.

— Върви на майната си — закани се мъжът. — И повече да не се мяркаш тук!

Жената преглътна, опита да задържи задавилите я сълзи, донякъде успя. Прибра снимката и парите в чантата, бавно се отдалечи. „Трябва да й се признае на дъртата кучка, рече си той, смела е, друга щеше да се разциври, да се разквака, боже мой!“

В следващия миг забеляза, че Шантал го гледа от другата страна на улицата.

— Хей, к’во, по дяволите, зяпаш, ма? Да ти го начукам! — ревна към нея.

Тръгна да пресича, но тя тозчас забърза в обратната посока, а в следващия миг между тях се появи зелен таурус с типичния клиент на средна възраст, вече спуснал прозорчето, за да се пазари. Джи Мак забави крачка, няма да пречи на бизнеса, я. Междувременно онези двамата уточниха цената, а Шантал се наведе и влезе в автомобила. Мъжът потегли — отиваха някъде към празните терени и паркингите покрай главната улица. Ето още нещо, за което трябва да си поговори както се полага с кучката — за шибаното й любопитство, мамка й.

* * *

Джаки Гарнър бе отляво на прозореца, аз — отдясно. За да засека хората вътре, използвах зъболекарско огледалце. Винаги си го нося, голяма работа върши. Двама гледаха телевизия, стаята очевидно бе ежедневната: единият бе брат му на Торанс — Гари. На съседния прозорец пердетата бяха пуснати, иначе бе открехнат, дори ми се стори, че вътре говорят мъж и жена — вероятно бе спалнята. Дадох с ръка сигнал на Джаки да стои на място и пристъпих към нея. Показах му три пръста, преброих до три, свивайки ги един по един, и ловко мушнах димката в отвора. Джаки удари съседния прозорец силно, счупи го и хвърли своята в стаята с двамата пред телевизора. От отворите мигом заизлиза гадно вонящ дим. Отстъпихме назад, притаихме се в сенките в изгодна позиция по средата на терена между предната и задната врата. Чувахме задавената кашлица и виковете вътре, но иначе нищо не се виждаше. Пушекът бе изпълнил всекидневната, миризмата бе нетърпима и очите ми засмъдяха въпреки разстоянието.

Не беше само дим. Имаше и газ.

Тогава предната врата се отвори с трясък, двамина изтичаха в предния двор, залитайки. Единият държеше пистолет, но бързо се свлече на колене върху тревата и започна да повръща. Джаки притича до него, не беше трудно да настъпи ръката с оръжието, а с другия крак да го срита. Вторият мъж — самият Гари Торанс — вече лежеше на земята и само притискаше очи с длани.

Минаха не повече от няколко секунди, отвори се и задната врата. Навън изскочи Оливия Моралес и се препъна, за малко да падне. Веднага след нея се появи Дейвид Торанс без риза, притиснал мокра кърпа към лицето си. Ориентира се бързо за посоките, отдалечи се от дома, захвърли кърпата и хукна към съседния двор. Очите му бяха червени, силно насълзени, но беше в далеч по-добра форма от останалите. Почти бе скочил на стената, когато го настигнах и препънах. Падна по гръб тежко, задъхан, въздух не му достигаше, а и се удари. Остана легнал, вперил очи в мен, а сълзите струяха по бузите му.

— Кой си ти? — попита ме той.

— Паркър се казвам — рекох.

— Ти ни обгази, мамка му!

— А ти ми съсипа колата и се опита да я свиеш.

Повърна, сетне избълва нова поредица от думи.

— Да му… голяма работа, а ти ни пусна газ! Само гадняр може да трови хората така! Какъв човек си ти, бе?

Джаки Гарнър крачеше към нас през тревата. Зад него виждах Гари и другия мъж все така на земята, ръцете и краката им закопчани с пластмасови белезници. Торанс извърна глава към новодошлия.

— Ей като този — отвърнах на въпроса му.

Джаки сви рамене.

— Съжалявам — рече той на Торанс. — Сега поне съм сигурен, че действа.

* * *

Джи Мак запали цигара и мигом усети, че ръцете му здраво треперят. Но изобщо не искаше и да помисля за момичето на снимката. Боже мой, нея така и така я нямаше, онези я бяха отвели и той за нищо на света не би пожелал отново да има работа с тях, да гледа гадните им мутри. Само да чуят, че някой е питал за нея, и тогава друг сводник ще му поеме момичетата, защото него просто няма да го има. Като едното нищо ще го затрият.

В момента нямаше как да го знае, но едва ли му бяха останали повече от няколко дни живот.

Не трябваше да удря онази жена.

* * *

А в бялата стая Алис — разкъсана и окървавена — бавно издъхва. Чужда уста се е допряла до устните й в очакване. Онзи усеща края й, очакваната сладост, която той ще изпита. Но ето, жената потръпва, тялото й се разтриса, сетне застива завинаги. И в това последно издихание той обсебва и нейния дух, а в многобройния хор в него зазвучава още един глас.