Джон Конъли
Черният ангел (18)

Глава седемнайсета

Настаних ги на кухненската маса у дома, открехнах прозорците, тъкмо бе време за приливите в мочурите — вечното движение на Майката природа. Приливи и отливи — смърт и обновление, тогава и въздухът е по-различен — околният свят притихва, времето замира, сякаш увисва неподвижно, настъпва особено напрежение, а всяка жива гадинка, чието съществувание зависи от тресавищата, се настройва към техния ритъм, усещайки инстинктивно какво иде.

Почистих раните на ръката си, макар и да нямах достатъчно ясен спомен за развитието на последните събития. Все още се чувствах замаян, виеше ми се свят, не стоях стабилно на краката си. Освен това изпитвах странна несигурност, а вкусът на сладко вино не изчезваше от устата ми, колкото и да се жабурках.

Предложих на гостите кафе, те изразиха предпочитания към чай — ако, разбира се, ви се намира, помоли единият. Помнех, че зад буркана с нес кафето Рейчъл държеше билков чай. Подуших пакетчето, замириса ми особено — като че някой е пуснал една вода в розов храст. Поднесох им го с извинение. Брадатият свещенослужител — представил се с името Мартин Рийд — направи лека гримаса, когато го вкуси, но упорито продължи да отпива. Изглежда, прекараните в служба на Всевишния дълги години го бяха дарили с немалка вътрешна сила.

— Как ме открихте? — попитах ги аз.

— Не беше много трудно да свържем онези събития в Бруклин с вас самия — отвърна ми той. — Където и да се движите, винаги правите впечатление, доста силно при това. Освен това понаучихме още малко и от г-н Недо в Ню Йорк.

Това ме изненада. Каква връзка биха могли да имат подобни хора с Недо? Признавам си, че при всяка поредна мисъл за него неизменно ме побиваха тръпки. Разбира се, нищо общо нямаше с огромната му ерудиция в областта на окултните теми, нея изобщо не я отричах. Безпокоеше ме или, по-точно казано, отблъскваше ме удоволствието, което изпитваше от връзката си с тях. Контактът с него ми напомняше общуване с полуизлекуван наркоман, чиято амбиция да стои далеч от наркотика често отстъпва пред влечението към него.

— Мисля си понякога, че г-н Недо не е съвсем морално чист — изтърсих съвсем искрено. — Общувате ли с него често, току-виж сте се заразили.

— Всички ние сме несъвършени, кой повече, кой по-малко.

— Може и така да е, но аз у дома нямам долапи с черепи на току-що убити с куршум в тила китайци.

Рийд кимна с глава в знак на съгласие.

— Признавам, че не съм се опитвал да вниквам надълбоко във влеченията, заниманията и придобивките му. Но в същото време Недо е извънредно ценен източник на информация и вие самият имате сериозна причина за благодарност лично към него. Той ни уведоми за посещението ви и за онова, което разследвате. Респективно ето ни тук. А онзи господин отвън на пътя не изглеждаше никак очарован от пристигането ни, нито от неволното прекъсване на онова, което се готвеше да направи. И ми се струва, че ако не бяхме пристигнали точно в онзи миг, щеше да го направи — нещо може би много грозно. От ръцете на още по-грозен изпълнител.

Кимнах.

— Определено не беше красавец.

Рийд отпи и отблъсна чашата.

— Боже, как го пия това нещо, сам не зная — рече той. — Ще го помня до последния си дъх.

Отново се извиних, добавяйки, че друг вид чай нямам.

— Онзи отвън, когото споменахте, се представи с името Брайтуел — продължих веднага, избягвайки темата за чая. — Струва ми се обаче, че вие знаете доста повече за него.

Спогледаха се с по-младия свещеник, когото Рийд нарече Пол Бартек. И двамата бяха цистерциански монаси от Европа, в момента на посещение в манастир в Спенсър — пак според техните думи. Рийд имаше подчертан шотландски акцент, но този на Бартек бе направо неопределим — чуваха се следи от френски, американски английски и още нещо, по-екзотично, ако мога така да се изразя.

— Разкажете ми какво стана пред дома ви, моля — запита Рийд, отклонявайки намека ми. — Какво почувствахте?

Опитах се да си припомня поредицата усещания, дето ме бяха споходили. Опитът направо засили световъртежа и желанието да повърна, но се насилих да ги преодолея.

— Беше се облегнал на колата си. В следващия миг ми връхлетя… буквално се залепи за мен — казах им аз. — Усетих дъха му, на вино миришеше, и вкусът му бе същият. После помня, че ме държеше за ръката и ме влачеше към неговия автомобил. Значи от него са тези разкъсвания на нея. Помня, че капакът на багажника му се отвори и ми заприлича на огромна рана. От кръв и човешка плът беше направен… направо смърдеше…

Рийд и Бартек отново се спогледаха.

— Е, какво? — попитах ги аз.

— Виждахме ви добре и двамата, докато се приближавахме — обясни ми Бартек. — Той не се е помръдвал през това време. Не ви е и докосвал.

Без да кажа дума, свалих ризата, обърнах раните към тях.

— Ама пък си имам ето тези — не сдържах язвителността си.

— Вярно, факт — отвърна Рийд. — Не може да се отрече. Нещо каза ли ви?

— Каза ми, че било трудно човек да ме открие. И че сме имали неща за обсъждане.

— Нещо друго?

Помнех усещането, че падам, падам, летя надолу и пламтя. Но не желаех да го споделям с тези мъже, защото то носеше още и чувство на унизителен срам и съжаление. В същото време един вътрешен глас ми повтаряше, че на тези двамата мога да им имам доверие, че са свестни и готови да отговорят на някои от въпросите, на които отговор нямах, а не се очертаваше да имам. Наивно нещо е това вътрешният глас, ама пък… И тогава изтърсих:

— Усещах, че падам отвисоко, всичко около мен се въртеше, губех свяст. В същото време пламтях целият, а около мен имаше и други горящи. Чух го да говори, докато ме влачеше към колата. А може и така да ми се е сторило.

— И какво казваше?

— „Намерен“. Каза един-два пъти, че съм бил намерен.

Ако Рийд бе изненадан от думите ми, поне не го показа. Бартек обаче нямаше покерджийските качества на колегата си. И в същия миг изглеждаше направо шокиран. Или потресен. И двамата мълчаха, но забелязах многозначителния поглед, който Рийд хвърли на по-младия.

— Този човек Вярващ ли е? — попитах ги тогава аз — още един изстрел в мрака.

— Откъде ви дойде наум да запитате точно това? — изгледа ме странно по-възрастният.

— Имаше белег на ръката. Нещо като двузъбец. Недо ми обясняваше, че всички те го носят. Вярващите.

— Но вие дори и представа си нямате какво е това Вярващ, нали? — подхвърли Рийд и в тона му усетих някакво снизхождение, което никак не ми хареса.

Опитах се да запазя гласа си равен и учтив. Доста голямо усилие ми бе нужно. Тогава рекох:

— Мразя да се отнасят с мен като с невежа и да ми размахват надежда за просветление като кокалче под носа — рекох ужким тихо. — Този номер не го обичам дори когато и на кучета го правят, затова не прекрачвайте мярката тук. Отлично зная какво търсят, зная и какво са в състояние да направят, за да си го осигурят.

Все така гневен се изправих, взех от тезгяха книгите, дето ги бях купил в южен Портланд, и захвърлих едната към Рийд. Улови я непохватно във въздуха с двете си ръце, тя се разтвори и страниците се смачкаха. Продължих да изстрелвам поредица думи към него, докато той разлистваше томчето.

— Седлиц. Енох. Черни ангели в телесни форми. Апартамент с човешки останки, кости, натопени за остаряване в пълна с урина вана. Крипта в мазе, декорирана с човешки кости, подготвена за пристигането на сребърна статуя със заловен в метала демон. Човек, който седи примирено в горяща кола, докато тялото му се изпепелява. Украсен със златни дрънкулки череп на млада жена — поставен в ниша в стената. Самата тя заклана в специално построено за подобни цели, застлано с фаянсови плочки помещение. Сега по-ясен ли съм, отче, или братко, не знам как предпочитате да ви наричам?

Рийд бе достатъчно възпитан да направи извинителна физиономия, обаче аз вече съжалявах за избухването си пред двамата непознати. Не толкова за това, че си изпуснах нервите, колкото заради непредпазливостта да издам какво зная. Беше прибързано, погрешно. Лошо като тактика.

— Съжалявам — обади се Рийд. — Не съм свикнал да работя с частни детективи. Винаги допускам, че дадено лице не знае достатъчно по такива особено, хм, специализирани теми… и да си призная честно, рядко съм бил изненадан, както сега тук.

Седнах на масата, кимнах извинително и изчаках да видя какво още ще каже.

— Вярващите или онези, които ги ръководят, са убедени, че са паднали ангели, низвергнати и прогонени от Небето, сетне преродени в човешки тела. Убедени са още, че никой не е в състояние да ги унищожи. Убият ли ги, те се понасят в етера в нематериална форма и така, докато намерят подходящ гостоприемник. Това може да отнеме години, десетилетия и повече дори, но след това същият процес започва отново и отново. Ако ли не ги убият, тогава смятат, че процесът на стареене при тях е значително по-бавен, отколкото при нормалните хора. Или че са безсмъртни — тоест неподвластни на Смъртта. В това наистина вярват.

— А вие в какво вярвате?

— Не вярвам, че са ангели, паднали или други, ако това ме питате. Навремето съм работил много в психиатрични болници, г-н Паркър. Най-често срещаната заблуда или илюзия, да я наречем мания за величие или ако искате, разстройство, сред този вид душевноболни е представата, че са Наполеон Бонапарт. Не зная защо най-често се предпочита именно Бонапарт, а не да речем Хитлер или генерал Патън например, но, честно казано, тази подробност не ме интересува професионално, затова не съм я проучвал. Достатъчно ми бе да разбера друго: никакво значение няма за един такъв възприемащ се като Наполеон пациент дали аз му вярвам или не. Познавах един господин от Пакистан, бе на четирийсет години, без дрехи тежеше стотина килограма. Изобщо не му пукаше, че не го признавам за френски император, самият той си вярваше. Ето такъв, г-н Паркър, е случаят и с Вярващите. Те си вярват, още повече постоянно убеждават разни други по-слаби души да възприемат същата вяра. Някои от тях очевидно особено добре владеят силата на сугестията. Умеят да внушават свои мисли, да „имплантират“ фалшиви спомени на плодородна почва, тоест в подходящи индивиди. В същото време със или без тази илюзия те и хората, с които се ограждат, са не по-малко опасни за околните.

Не ми казваше всичко обаче. Обстоятелствата около кончината на Алис бяха ясно доказателство, че тези индивиди определено са много по-страшни в действията си, а и по-могъщи, отколкото Рийд бе готов да признае. Поне в този момент, а може би и пред мен. Ами ДМТ — наркотичната субстанция, намерена в останките на Алис и трупа на Гарсия? Не, не беше въпрос на сила на волята и внушението. Подчиняването на хора в техния случай се постигаше и с други средства и това бе очевидно. И все пак какво търсеха при мен тези двама свещеници?

— А какво според вас е искал да каже с думата „намерен“?

— Не зная.

— Не ви вярвам.

— Това си е ваше право.

Реших да го преглътна, продължих с друго.

— Добре, тогава какво знаете за компания на име „Дрезден Ентърпрайзис“?

Сега Рийд наистина се удиви.

— Зная нещичко, но не е много. Собственост е на човек на име Джоаким Стъклър. От германски произход е, така че зависи как ще го произнесете — може да е и Йоахим Щуклер или може би Щюклер. Колекционер е.

— С него ми предстои да се срещна в Бостън.

— Той ли се свърза с вас?

— Изпрати свой бияч да уреди подробностите. Всъщност бе изпратил трима наемници, двама от тях се оказаха истински шутове и известно време май няма да упражняват професията. Между другото и те се опитваха да ме работят…

Рийд въздъхна неспокойно при тази явно намекната заплаха и поклати глава.

— Ще ви кажа нещо, г-н Паркър. Може би ви изглеждаме слаби, но зад нас стои голяма сила. А фактът, че призванието ни е да бъдем Божи служители, съвсем не ни прави беззащитни.

— Хората, дето прегазиха пратениците на този Стъклър-Щюклер, се казват Тони и Поли Фулси, братя са — рекох непринудено. — Не мисля, че са добри католици въпреки италианския си произход. И още по-точно казано, изобщо не са читави люде, но се гордеят с делата си. Нали сте работили в психиатрични институции, сам казахте — психарите са особена категория. Никакви угризения няма да имам, просто ще ви ги изпратя, при положение че аз сам и лично не реша да ви усложня живота или да ви предам на някой друг, пред когото братя Фулси ще изглеждат като мисионери.

Не зная какво дирите тук, защо сте дошли, какво всъщност мислите по въпросите, за които говорим, още и защо се правите на интересни. Но ще ви обясня друго: убитата млада жена се казваше Алис Темпъл. Тя е братовчедка на един от най-близките ми приятели, обаче думата „братовчедка“ не обяснява добре онзи ангажимент, който той смята, че има към нея. Също както думата „приятел“ не е в състояние да предаде смисъла на огромния ми дълг, който пък аз имам към него. Заедно търсим отговорните за смъртта й и ще ги намерим. Това е императив. В този контекст не зная как възприемате заплахите ми. Вероятно не ви плаши възможността да ви налетят двама сто и петдесет-шейсет килограмови итало-американски бизони с объркана душевност. Но ще ви кажа и друго: приятелят ми Луис е с доста по-нисък праг на търпимост от мен. С други думи: всеки, който застава на пътя му, пречи с нещо, отказва информация, си играе с огъня и може здравата да се изгори.

Струва ми се, че на всичко това гледате като на някаква интелектуална игра, в която залогът е определен тип информация. В същото време обаче на карта е поставен животът на мнозина и точно сега не разполагам с времето да правя с вас пазарлъци. Или ми помогнете както се полага, или си тръгвайте и приемете последиците, когато ние пък дойдем да ви потърсим за разговор.

Бартек пристъпи от крак на крак, наведе очи.

— Вижте, зная всичко за вас, г-н Паркър — рече Рийд, като говореше бавно и леко се запъваше. — Зная какво се е случило със съпругата и дъщеря ви. Чел съм за хората, които сте преследвали. Подозирам също, че навремето сте се сблъсквали, без сам да го знаете, със същите тези Вярващи, поне със сигурност сте унищожили неколцина, които споделят заблудата им. Тогава не сте успели да направите нужните връзки, не са успели и те — не зная по каква точно причина. Но сега вече не е така. Може би проблемът е свързан с разликата между зло и добро: доброто е безкористно, злото точно обратното — винаги е егоцентрично. Доброто привлича добрите, те лесно се обединяват в името на обща кауза. Злото на свой ред привлича негодяите, но те никога не действат като един. Сред тях винаги има разнобой и скрити проблеми — завист, недоверие, алчност. Всеки от тях се стреми максимално към властта, власт за самия себе си, именно и затова в крайна сметка злите винаги се разпадат като колектив.

Усмихна се с неудобство.

— Знаете, имам тази слабост да философствам ненужно. То е последица от работата ми с духовни дела. Във всеки случай, зная също, че сега вие имате приятелка и тя е родила момиченце. Не виждам следи от тях тук. В мивката има мръсни чинии, по очите ви познавам, че ви мъчат неща, дето нямат никаква връзка с този случай.

— Това не е ваша работа — отсякох аз.

— О, не, не сте прав. Моя работа е. Вие сте уязвим, г-н Паркър, лесно се гневите, прибързвате, те ще използват именно това. Ще го използват, за да се доберат до вас. Нито за миг не се съмнявам, че сте готов да посегнете на хората, които ви противоречат или стоят на пътя ви. И в този миг например забелязвам, че бихте го направили дори и без достатъчния за това претекст. Но повярвайте ми, налице е много сериозна причина, да внимаваме в отговорите си. А между другото, може би вие сте прав. Изглежда е дошло време да бъдем откровени едни с други. Затова нека започна.

Стъклър има две лица, съответно две колекции. Едната е за пред обществеността, другата е изключително лична и тайна, разбира се. Първата се състои от картини, скулптури, антики, с отлично аргументиран документално произход, безупречна като вкус и източници. Втората издава истинската му същност. Баща му е майор от носещия името на самия фюрер полк от Втора танкова СС дивизия. Щюклер е още и ветеран от руския фронт и един от онези, които по-късно оставят след себе си залети с кървища градове и села във Франция през 1944 г. Присъствал е на екзекуцията на деветдесет и девет цивилни лица, обесени на улични фенери в Тулон. И това е само част от репресиите, в които е участвал срещу френското население като наказателна мярка за нападенията на макитата^[2] срещу германските сили. Ръцете му са миришели на бензин вероятно след кланетата и изгарянето на повече от 600 цивилни в Орадур сюр Глан. Иначе Матиаш Щюклер изпълнявал заповеди, без да мисли или задава въпроси, както може да се очаква от армейския елит и както след войната изтъкваха за оправдание неговите представители.

Щюклер обаче е имал и друга, скрита, много по-важна роля. Бил е пълномощник на нацистката върхушка в търсенето и изнасянето на чуждестранни богатства. Всъщност избран е на тази служба заради репутацията си на ерудит в областта на изкуството. Безсъмнено е бил човек образован, културен, но за нещастие както и у мнозина други вкусът му към красивото се е развивал съвместно с редица нечистоплътни качества в изцяло варварски манталитет. Помогнал е да бъдат ограбени и изнесени съкровищата на Хабсбургската династия от Виена през 1938 г., заедно с прочутото копие, което според недостоверни източници принадлежало на Лонгин Стотник, началникът на войниците, охранявали разпятието на Христос в Йерусалим. Бил е любимец на Химлер, а както знаем, СС райхсфюрерът е имал извънредни интереси към окултното. В края на краищата именно той е човекът, изпратил експедиции в Тибет да търсят произхода на арийската раса. Той е използвал труда на военнопленници роби, за преустройството на Вевелсбургския замък^[3] край Айзенах и превръщането му в германски Камелот, заедно с огромна Кръгла маса, по подражание на оригинала на Крал Артуровите рицари. Лично аз смятам, че Щюклер едва ли е вярвал искрено в нацистката идеология на Третия райх, обаче партийната му принадлежност и специалната длъжност са му давали правото, както и нужното извинение, да граби и изнася уникални ценности по свой вкус и избор. А когато е имал съответната възможност, е заделял от тях и грижливо скривал част от каймака за самия себе си.

След войната откраднатото попада в ръцете на съпругата му, а чрез нея и в сина му. Смятаме, че години по-късно то е намерило място в центъра на явната му колекция и едва ли има по-добро скривалище от една такава форма. Ако може да се вярва и на някои слухове, голяма част от колекцията на самия Гьоринг — ценности и произведения на изкуството — също се е озовала в скривалищата на Йоахим Щюклер. Към края на войната от ловното си имение в Бавария Гьоринг изпраща натоварен с предмети на изкуството влак към друго скривалище, но при въздушно нападение охраната напуска композицията и колекцията като по чудо изчезва. Има една открадната от френска галерия през 1943 г. прочута картина на Франсоа Буше^[4], за която се знае със сигурност, че се е намирала в Гьоринговата лична колекция. Миналата година тя дискретно бе върната в родината и хора от занаята шушукат, че това е дело на Стъклър. Изглежда, че е търсил подходящ клиент, за да я продаде изгодно, но се е разчуло. Тогава, за да избегне евентуалните усложнения, е върнал картината на французите, твърдейки, че и той самият я е купил преди години, без да съзнава, че е заведена като френско национално богатство. Стъклър винаги е отричал, че има тайна колекция — защото това се говори в съответните среди, — и твърди, че дори и баща му да е притежавал крадени ценности, то местонахождението им е останало скрито и за самия него. Друг път категорично и енергично е опровергавал твърденията, че баща му е събирал откраднати произведения на изкуството.

— Каква е съдбата на бащата?

— Матиаш Щюклер е убит през 1944 г. в недоизяснен инцидент във френския планински цистерциански манастир Фонфроад. Обстоятелствата остават мъгливи и донякъде доста загадъчни, но основните факти са, че група есесовски командоси, няколко цивилни специалисти и преподаватели от Нюрнбергския университет, както и четирима цистерциански монаси са загинали при престрелка в манастирския двор. Щюклер е изпълнявал специална задача по нареждане на Химлер, но се е случило нещо непредвидено. Съюзниците вече са напредвали в района, германците отдавна отстъпвали, а есесовците вероятно били спуснати с парашути. Във всеки случай Щюклер не е успял да се добере до съкровището във Фонфроад.

— А за него какво се знае?

— Официално се твърди, че там е бил пазен извънредно ценен златен кръст от четиринайсети век, различни антични златни монети, известно количество скъпоценни камъни, два златни потира и малка, украсена със скъпоценни камъни дарохранителница.

— Такива предмети едва ли биха привлекли човек като този Щюклер, още повече станали причина за прехвърляне на специален есесовски отряд в лицето на настъпващ неприятел.

— Златото е било маскировка. Истинската ценност се е намирала в обикновена сребърна кутия. Било е част от кодирана карта, самата тя разделена на шест фрагмента, поставени в подобни кутии и скрити на различни места през петнайсети век. Съдържащата се на картата информация е за съжаление изгубена за нас, което вероятно би било най-добре и за човечеството, особено ако бяха безследно изчезнали и кутиите.

Не можах да сдържа иронията си.

— Доста безгрижно от ваша страна — рекох — … така да я затриете тази статуя.

— Нашият орден никога не е възнамерявал да я пази като ценност, още по-малко излага на показ — възрази Рийд. — Още в началото повечето отговорни фактори са настоявали да бъде унищожена.

— И защо не са я унищожили?

— Вижте, съхранил я е самият мит за създаването й. Опасявали са се, че всеки опит да бъде унищожена, би освободил заключения в нея демон. Бързам да добавя само, че в онези години на тези неща се е гледало много по-сериозно, отколкото днес. Затова са я скрили, а информацията за точното й местонахождение е била разпределена така да се каже и поверена на шестима най-доверени игумени под формата на пергаментови фрагменти. Всеки от тях съдържал достатъчно количество откъслечна и добавъчна информация — илюстрации, размери на помещения, данни за създаването на статуята, както я наричате вие. Още и помощна цифрова информация за посоките в комбинация с буква — D или S, тоест „dexter“ или „sinister“ — ляво или дясно на латински. Цифрите са информация за разстояния в определена мярка, отчитани от една и съща начална точка. Събрани заедно, шестте фрагмента биха дали вярна представа за точното местонахождение на крипта. Щюклер се е опитвал да събере тези 6 части и да възстанови картата в оригиналния й вид. И други преди него също са се опитвали да го направят, все безуспешно. Скритата във Фонфроад част е изчезнала именно при онзи инцидент и оттогава не се знае къде е.

Вие знаете, че според легендата статуята е заровена във въпросната крипта под описана на картата църква. Това е търсил Щюклер, същото нещо се опитват днес да направят и Вярващите. Неотдавнашни събития говорят за известен напредък от тяхна страна. Един от фрагментите е намерен по-рано тази година в Седлиц в Чешката република, обаче по-късно отново изчезнал — преди още да е бил достатъчно проучен. Разполагаме с информация, че от бруклински адрес е бил откраднат друг от фрагментите, и то преди няколко седмици.

— Къщата на г-н Уинстън Алън, нали?

— Да, знаем как сте се намесили в тази афера. Търсели сте онази жена, а тя заедно с друга своя колежка са били в същия дом по време на убийствата. Сетне и двете стават обект на преследване, защото търсачите вярват, че изчезналият фрагмент е взет от проститутките.

— Така да е. Това прави два фрагмента, без да смятаме онзи от Фонфроад.

— Знаем още неща. От векове насам липсват три части — едната се е намирала в Бохемия, другата — в Италия, третата — в Англия. Съдържанието на италианския фрагмент е добре известно отдавна. Другите два обаче вероятно са попаднали в нечистоплътни ръце. Вчера ни бе съобщено, че евентуално изчезналият във Фонфроад е бил засечен в Джорджия. В тресавище са били намерени труповете на двама американци, ветерани от Втората световна война.

Причината за смъртта им е неизвестна, но пък научихме друго: и двамата са оцелели след сражения с есесовци в околностите на Фонфроад и, изглежда, става дума за същия есесовски отряд, по-късно избит в манастирския двор.

— Стъклър ли е отговорен за смъртта на тези двама ветерани?

— Възможно е да е така. Обаче не се вписва в неговия почерк и методи на действие. Убедени сме, че той разполага най-малкото с един фрагмент, може би и повече, при това има отлична мотивация да търси и останалите.

Позамислих се върху Мърнос и неговите хора. Не, не ми се връзваха в контекста на убитите в Джорджия стари ветерани. И Мърнос лично не бе този тип.

— Стъклър от Вярващите ли е?

— Твърда информация в този смисъл няма. Обаче те умеят да се прикриват достатъчно добре, така че подобна възможност не можем да изключим стопроцентово. Напълно е възможно да е един от тях, но има и друга вероятност: да е ренегат, да е напуснал тяхното „братство“ и да се опитва да намери статуята сам.

— Значи по принцип и той може да е сред търсачите на картата?

— Един от фрагментите ще бъде представен на търг тази седмица в бостънска фирма на името на собственицата Клодия Стърн. Не е от най-известните тръжни компании, но смятаме, че този път става дума за намерената в Седлиц част. За съжаление не можем да го докажем. И пергаментът, и сребърната кутия изчезват от тамошната църква скоро след намирането им, при това преди още да са били изследвани и документирани, както се полага в такива случаи. Проверихме възможностите да направим необходимите правни стъпки, за да спрем търга и евентуалната продажба, поне докато със сигурност се установи източникът на намиране. Доказателства, че частта е взета от Седлиц, нямаме, нито пък Цистерцианският орден може да предяви претенции за собственост. Опасяваме се, че скоро и шестте фрагмента ще изплават и ще станат публично достояние. Тогава ще започне опасна надпревара кой пръв да се добере до статуята.

* * *

Стоях на прага, докато си тръгваха. Вечерта падаше тъжна, мрачна, тиха. Не бях научил много, а се бях надявал да ми кажат повече неща. Но и те не научиха много от мен. Играехме си на котка и мишка, дебнехме се взаимно, обикаляхме в кръг един около друг, не желаейки да споделим информацията си. Не им казах нищо за Сикюла, затова пък говорих с Ейнджъл и Луис да хвърлят едно око на кантората му, след като се приберат в Ню Йорк. Намерят ли нещо интересно, веднага да ми се обадят, така се бяхме разбрали.

Затворих вратата, завъртях номера на Рейчъл на мобилния телефон. Включи ми се направо гласовата поща. Поколебах се дали да не се обадя на домашния телефон на родителите й, но размислих и се отказах. Не ми се говореше с Джоун, с Франк още по-малко. Изведох Уолтър на разходка покрай мочурите, но стигнахме ли до групата дървета на края на голямата гора, той се опъна и повече напред не пожела и стъпка да направи. Това ме озадачи, а в същото време песът се възбуди още по-силно. Тогава реших, че може би е по-добре да се върнем у дома.

Луната бе вече на небосклона, отразяваше се в повърхността на малкото езерце. Заприлича ми на лицето на увиснал над дъното му удавник.

* * *

В същото време Рийд и Бартек били вече недалеч от I 95. Мълчали чак докато автомобилът стъпил на междущатската магистрала и поел на изток.

— Защо не му каза? — попитал тогава Бартек.

— Достатъчно му казах. Даже повече, отколкото беше нужно.

— Ти го излъга. Каза му, че не знаеш какво означава „намерен“.

— Тези хора са психирани, заблудени.

— Брайтуел не е както останалите. Различен е. Може ли да бъде друго, след като постоянно се появява непроменен във времето?

— Нека си вярва, каквото си иска, включително и за Брайтуел. Няма смисъл да го натоварваме повече и да го тревожим. Не видя ли сам, че едва понася собственото си бреме? Защо и ние да добавяме към него?

Бартек се загледал през прозореца. На детелината правели разширение, големи маси пръст били струпани встрани за допълнителни насипи. Дървета лежали повалени в очакване да ги нарежат и отнесат. На фона на чернеещото небе изпъкнали кулите и стрелите на крановете, подобни на вкаменени в битка огромни древни чудовища.

Не, мислел ли Бартек. Не става дума само за заблуда или психиране. И онези не търсят само статуята.

Решил да настоява. Заговорил тихо, внимателно. Познавал Рийд — лесно избухвал, а пък не му се искало да прекарат остатъка от пътуването в мълчание — нацупени и сърдити.

— Нужно е да му се каже, независимо от проблемите, които той си има — казал по-младият свещеник. — Онези ще се върнат, защото смятат, че в негово лице са намерили търсеното. И този път може и да го…

Вече приближавали отклонението за Кенънбънк. Бартек забелязал светлините на големия автопаркинг със заведенията за аламинути. А Рийд карал в скоростното платно, отдясно се движел голям камион.

— Досадник си ти — въздъхнал Рийд. — Знаех си, че не бива да те взимам със себе си.

Въздъхнал отново, но натиснал газта здраво, засякъл камиона не много колегиално, но успял да хване отбивната. Секунди по-късно вече се движели по обратния път.

* * *

Чух ги и аз, а Уолтър се разлая ентусиазирано. Вече се бе научил да реагира на предупредителните сигнали на сензора за движение на портата. Надникнах и видях колата им да спира на същото място. След като Рейчъл си тръгна, бях отворил оръжейния сейф и извадил оттам нужното. Един пистолет стоеше на масичката в коридора, втори държах в кухнята. Третия и най-големия — смит десетка — се опитвах да държа винаги подръка. Едрият свещеник излезе от колата и тръгна към мен, вторият също излезе, но остана до нея.

— Пътя ли загубихте? — запитах и отворих вратата.

— Пътя го загубихме още преди много години — изпъшка свещеникът. — Има ли някъде наблизо свястно място, че да похапнем? Направо загивам от глад.

Заведох ги в заведение на име „Голямата загубена мечка“ — тъкмо отиваше на подхвърлените при завръщането им приказки. Иначе аз „Мечката“ си я харесвам отдавна. Първо, там не са претенциозни, второ, готвят вкусно и евтино, аз пък нямах никакво намерение да се прецаквам със скъпи манджи за двама тарикати монаси. Поръчахме печени пилешки крилца, бургери, пържени картофки. Рийд бе впечатлен от избора на бира и си поръча някаква вносна английска, дето изглеждаше като че са я бутилирали още по Шекспирово време.

— Изглежда, бързо са ви захапали угризения за спестената истина, а? — попитах с усмивка. — Къде точно стана?

Рийд метна отровен поглед на колегата Бартек.

— Гласът на шибаната ми съвест се обади някъде след първия „Бургер Кинг“ — отвърна по-старият язвително.

— Е, не беше както по пътя за Дамаск — включи се и Бартек. — Обаче и вие не сте апостол Павел^[5], нали? Прилика има някаква само в гневливия ви темперамент.

— Може би сте разбрали, че аз наистина не бях съвсем откровен по някои въпроси — започна Рийд след първата глътка бира. — Моят млад колега настоя, че сме длъжни да ви разясним рисковете, на които се подлагате и, още по-точно, какво е искал да каже Брайтуел с думата намерен. Аз все пак ще потвърдя своето лично убеждение, което изразих и преди това: тези хора — Вярващите — са жертва на илюзии, а желаят и други да споделят тези им заблуди. Те имат правото да си вярват, но вие не сте длъжен да се подвеждате по разни небивалици. В същото време длъжен съм да призная, че тяхната вяра все пак може да бъде опасна за вас.

Тя е свързана с апокрифите и падналите ангели. Господ Бог прогонва бунтовниците от небето, а в падането си те горят. Изпраща ги в Ада, но някои от тях предпочитат да бродят по току-що родената земя, движени от пламтяща омраза срещу Всевишния, а по-късно и срещу все по-бързо множащите се човеци. Те бързо налучкват онова, което в същото време смятат за слабост в Божите творения: Господ е дал на човека свободна воля, следователно той е еднакво податлив и на Добро, и на Зло. Затова бунтът и войната срещу Бога продължава и на земята, водена с помощта на човеците и посредством тях. В известен смисъл и в духа на съвременната терминология, можем да я наречем партизанска война.

Обаче не всички ангели са обърнали гръб на Бога. Според Енох един се е покаял и вярва, че може да получи опрощение. Тогава другите го подгонват в опит да го заловят, но той се скрива сред човеците. Спасението, което търси, така и не го спохожда, но той продължава да вярва, че може да получи изкупление посредством делата си — опитвайки се да поправи сторени в миналото злини. И затова не губи вярата си. Прегрешенията му са големи, значи и наказанието му би трябвало да бъде съответстващо. Той е готов да изстрада онова, което ще му бъде присъдено като наказание в надежда за окончателна прошка и спасение. Ето, сам виждате: нашите приятели — Вярващите — продължават да преследват същия този паднал ангел, вярвайки, че той е сред хората. Продължават също да го мразят почти толкова, колкото мразят и Бога.

Намерен.

— И искат да го унищожат ли?

— Според техните догми не може да бъде унищожен. Убият ли го, той отново ще изчезне. Ще се скита, ще намери нова форма и преследването му ще започне отново.

— Тогава какви са възможностите им?

— Да го покварят, да го докарат до такова отчаяние, че отново да стане един от тях. Или друго: могат да го затворят завинаги, да го изолират някъде сам и да го оставят да вехне и чезне, постепенно да губи себе си, без да има дори и надеждата за някогашна смърт, респективно освобождение. Така той ще живее във вечността на един постепенен, бавен упадък на духа. Отчайваща мисъл, ако не друго.

— Но нека ви кажа и друго — намеси се Бартек. — Бог е всеопрощаващ и милостив. В това аз изцяло вярвам, вярва и Мартин, в същото вярва и този ангел, поне според Енох. Бог би опростил дори и Юда Искариотски, ако той бе помолил за прошка. Юда не е прокълнат заради предателството на Исуса. Той е прокълнат заради отчаянието си, заради отхвърлянето на възможността да получи прошка за прегрешението си.

— Лично аз винаги съм смятал, че Юда има прекалено лоша съдба — продължи Рийд. — Христос умира, за да ни спаси, и множество хора играят особена роля в пътя му към Кръста. Би могло да се спори, че ролята на Юда в този процес е предопределена и още нещо: в крайна сметка от кой смъртен бихме могли да очакваме да понесе бремето на Божи убиец без отчаяние? Човек би могъл да помисли също, че едва ли е имало много голямо пространство за избор и маневриране в големия Божи план относно Юда.

Аз си отпивах от поръчаната безалкохолна бира. Нямаше особен вкус, ама мога ли да виня самата бира за това?

— Значи, иначе казано, те ме смятат за същия онзи ангел, дето са го търсили векове наред, така ли? — подхвърлих и отпих поредна, още по-безвкусна глътка.

— Да — потвърди Рийд. — Енох е доволно алегоричен в писанията си, както вероятно сам сте се уверили досега. Обаче има достатъчно места в труда му, където алегорията избледнява и нещата се казват почти едно към едно, нали? При Енох Създателят е искал разкаяният ангел да символизира надеждата за опрощение и изкупление — същата, каквато всеки от нас трябва да носи в себе си. Всеки, дори и онзи, който е съгрешавал по най-тежкия начин. Вярващите са предпочели да тълкуват тази теза буквално и във ваше лице смятат, че са открили, тоест намерили загубения си разкаян събрат. И все пак не са съвсем сигурни. Ето затова Брайтуел се опита да се приближи до вас максимално.

— Не ви казах по-рано, но ми се струва, че и друг път съм виждал подобие на Брайтуел — рекох неочаквано и за самия себе си.

— Къде?

— На картина от петнайсети век, която ми показаха в ателие на Клодия Стърн. Тази седмица ще бъде предложена на търга заедно с кутията от Седлиц.

Очаквах Рийд да се подиграе с моето наблюдение, но не стана така.

— Г-н Брайтуел е интересен в прекалено много отношения. Но най-простото обяснение в неговия случай е, че векове наред роля в човешкото битие са играли поредица негови предци, с които той удивително силно си прилича.

Кимна на по-младия си спътник и Бартек измъкна от чантата си папка. От нея извади снимки и картички и започна да ги подрежда на масата. Бяхме в дъното на заведението, на келнерката бяхме казали, че си имаме всичко, затова тя не се въртеше около нас често. Придърпах с пръст най-близката до мен снимка, вдигнах я да я огледам по-отблизо. Беше черно-бяла, показваше група мъже, повечето с нацистки униформи, но сред тях зърнах и неколцина цивилни. Общо не бяха повече от дванайсетина, седяха на дълга дървена маса близо до подобна на хан постройка, а пред тях имаше празни винени шишета и остатъци от храна.

— Ето го Матиаш Щюклер — отляво и малко по-назад — рече Бартек. — Униформените са членове на специален есесовски екип. Цивилните са от службата Аненербе — тя се е занимавала с проучване на родово наследство, а някои от служителите й са преподавали и в университетите. През 1940 г. службата е придадена към СС и става негов отдел. Сетне на практика се превръща в Химлерова изследователска институция, има широки прерогативи и е доста брутална в действията си. Нейният експерт по расовите въпроси Бергер пръв вижда огромния потенциал за експериментиране в концентрационните лагери и това е някъде през 1943 г. По същото време посещава Аушвиц и прекарва осем дни там. Избира над стотина затворници за специализирани изследвания, измервания и оценки, „процесира“ ги в газова камера, а сетне изпраща труповете в анатомична клиника в Страсбург.

Всички служители на Аненербе са имали есесовски офицерски чинове. Неколцина от тях — ето ги тук — са били заедно с Щюклер във Фонфроад, респективно са били убити там. Снимката е правена няколко дни преди смъртта им. По същото време множество от Щюклеровите бойни другари от полка „Адолф Хитлер“ са загинали в боевете след десанта в Нормандия, опитвайки се да спрат мощната офанзива на съюзниците. Офицерите на снимката са част от най-лоялните му, специално обучени кадри. Останалите са избити някъде в Унгария и Австрия в отчаяните и самоубийствени опити на нацистите от Третия райх на всяка цена да забавят напредването на противника към Германия. До един са били посветени, макар и на погрешна кауза люде.

Огледах мъжете и лицата им. Нищо впечатляващо нямаше в тях, макар че самият Щюклер изпъкваше сред групата — беше най-висок и най-едър, може би и най-млад. Изражението му бе вяло, чертите — възгруби, а дръзновеният блясък в очите му, изглежда, бе отдавна угаснал. Тъкмо щях да оставя снимката, когато Бартек рече настоятелно:

— Огледайте мъжете отзад.

Чак сега обърнах внимание на факта, че на фона на основната група се виждаха и други маси. И по тях бяха насядали униформени, тук-таме сред военните имаше и жени, но повечето бяха само мъже. В десния ъгъл на маса седеше сам мъж с чаша вино в ръка. Изглежда, че в мига на снимането беше дискретно извърнал лице към групата висшепоставени есесовци, затова физиономията му се виждаше частично.

Беше Брайтуел. Може би съвсем малко по-слаб и с повечко коса, но подутият и подпухнал врат си бе същият, а особените лицеви характеристики с леко женствената уста, макар и леко размазани, разсейваха всяко съмнение за евентуална грешка.

— Но тази снимка е правена преди около шейсет години — рекох аз. — Като нищо може да е подправена.

— Винаги е възможно подобно нещо — рече Рийд, но в гласа му звучеше съмнение. — И все пак ние мислим, че тя е автентична. Дори и да приемем, че тази е манипулирана, то разполагаме с други, където място за съмнение няма.

Силно заинтригуван, събрах снимките на куп и започнах да ги разглеждам една по една. Повечето бяха черно-бели, няколко — кафеникави. Част от тях носеха на гърба си дати, най-старите датираха чак от 1871 г. Най-често представяха църкви или манастири, нерядко с богомолци или групи поклонници пред тях. Във всяка от тях се мяркаше въпросната фигура — странна, отблъскващо пълна, с пълните устни и бялата кожа.

Наред с фотографиите попаднах на преснимана картина с отлично в техническо отношение качество. Много приличаше на показаната ми от Клодия Стърн, възможно да е била рисувана от същия художник. Сюжетът бе много близък — пак имаше група конници, отново батална атмосфера с насилие и сблъсъци. Хоризонтът пламтеше, групи мъже се сражаваха ожесточено, касапницата бе графично представена — добре се виждаха отделни детайли на страдание и смърт. Конниците изпъкваха със същия символичен знак — двузъбец в червено на седлата им. Водеше ги мъж с дълга коса, под големия му плащ се виждаше бронята. Авторът бе представил очите му по особен начин, с нарочно нарушени пропорции — те изглеждаха прекалено големи за главата му, затова се забелязваше белият белег в едното, сякаш боята бе изстъргана, за да се види платното отдолу. Отдясно безпогрешно разпознах Брайтуеловата фигура, в лявата му ръка знаме с нарисуван на него червен двузъбец, в дясната — отрязана женска глава, държеше я за косата.

— Почти е като онази, която видях при Стърн — рекох им аз. — Тази е по-малка, тук център са групата конници, докато в другата те са само отделен елемент, но приликата е удивителна.

— Платното представя бойни действия в околността на Седлиц, днес той е в Чешката република — обясни ми Бартек. — Знаем със сигурност, че именно там е бил сблъсъкът между Имодей и монаха Ердрик. Години минали, докато в ордена спорели къде да държат статуята. Знаели, че е много опасно да продължават да я пазят в манастира на Седлиц, решили да я преместят и скрият на по-сигурно място. Картата била направена, фрагментите раздадени на неколцина от най-уважаваните игумени, а всеки от тях споделил тайната само с по един свещенослужител от своето обкръжение. Единствено игуменът на Седлиц знаел къде са разпратени кутиите и след като те пристигнали на местоназначенията си, той издал заповед за прехвърляне на статуята в ново скривалище.

За жалост преместването й съвпаднало с нападение — от страна на тези, които са изобразени на картината. В крайна сметка игуменът успял да изпълни задачата си и статуята била успешно скрита, но информацията за местонахождението на скривалището била изгубена, тъй като той бил убит. Както казах вече, единствено той е знаел кои са шестте манастира, съхранили по един фрагмент от картата, а техните игумени се заклели да пазят тайната под угрозата от отлъчване от Църквата и вечно проклятие.

— Значи статуята си остава изгубена, при положение, разбира се, че изобщо е съществувала, така ли? — запитах аз.

— Кутиите съществуват — рече Рийд. — Знаем го със сигурност, както знаем, че всяка една съдържа част от карта. Вярно е, че има и друга възможност: това да е хитроумна лъжа, да речем, някаква шега от страна на Седлицкия игумен. Но дори и шега да е, пак е факт, че той е убит заради нея. А след него по същия повод са избити още прекалено много други хора.

— Но защо не ги оставите да си я търсят? — запитах аз. — Съществува ли, да си я вземат. Ако ли не, просто времето са си изгубили.

— Статуята съществува — натърти Рийд. — Това го вярвам абсолютно. Аз оспорвам не съществуванието й, а самата й природа. Тя е нещо като магнит с огромна привлекателна сила за злото и то се отразява в нея, вместо да се крие във вътрешността й. Това има дълбоко духовен смисъл, както може би разбирате.

А всички тези неща тук — той посочи с жест на ръката снимките, — са просто инцидентни потвърждения. Честно казано, нямам добро обяснение за постоянното присъствие на въпросния Брайтуел или някой, който удивително много прилича на него, във всички тези така отдалечени във времето образи. Освен да речем, че той е потомък на стар род, а лицата по снимките са негови предци. Какъвто и да е случаят, Вярващите убиват вече векове наред и според нас е дошло време на тази тяхна практика да бъде сложен край. Напоследък стават все по-небрежни, може би защото обстоятелствата форсират действията им. Сега за пръв път им се струва може би, че са неимоверно близо до финала на делото — събирането на всички фрагменти заедно. Ако внимаваме в движенията и игрите им, ще сме в състояние да ги разпознаем, съответно да вземем мерки и да ги спрем.

— Какви по-точно мерки имате предвид?

— Говоря за доказателства и улики, които ги свързват с престъпления. Ще ги предадем на властите официално и те ще бъдат дадени под съд.

— Ами ако не намерите такива доказателства?

— Тогава ще разкрием кои са те пред най-широката общественост. Това ще бъде достатъчно. Други ще направят онова, което ние не сме в състояние да извършим.

— Тоест други с по-лека ръка, които ще ги избият, а?

Рийд сви рамене.

— Не зная. Ако искат да ги затворят. Или по-лошо. Не е моя работа.

— А не казахте ли, че те не могат да бъдат убити?

— Не извъртайте думите ми, не сте внимавали. Казах, че те вярват в безсмъртието си. Не е едно и също.

Затворих очи. Това ми миришеше на лудост.

— Сега знаете всичко онова, което знаем и ние — продължи Рийд. — Искаме от вас единствено едно: на свой ред и вие да споделите вашата информация относно тези хора. По този начин ще ни помогнете. Ако се срещнете със Стъклър, ще ви бъда задължен да ми предадете всичко, което ще ви каже той лично. И още, намерите ли този агент на ФБР — Босуърт, — също да ни уведомите. Възможно е той да разполага с много важна информация. В създадената засега ситуация той остава неизвестна величина, която може да се окаже ключова за нас.

За Босуърт им бях казал по пътя към Портланд и „Мечката“. Стори ми се, че те са чували за него, дори знаят и някои неща, които пък на мен са неизвестни. В крайна сметка той бе търсил нещо в тяхна църква. Но те не знаеха къде се намира той в момента. Реших да не им казвам, че е в Ню Йорк.

— И последно, г-н Паркър — каза Рийд. — Настоявам да бъдете извънредно внимателен. В цялата тази схема определено има контролиращ фактор с висока интелигентност и това не е Брайтуел.

Сега потупа с пръст по снимката на картината и закова връхчето му точно върху главата на водача на конниците с бронята и бялата резка в окото.

— Някъде в цялата игра е налице някой си, който си вярва, че е прероденият Предводител. Това според мен е най-голямата, ключовата илюзия в общото уравнение. Защото за себе си е той е Асмодей, ръководен и движен от неконтролируемата мания или фантазия, ако искате, да търси брат си. В настоящия момент Брайтуел се интересува живо от вас и иска да провери съмненията си, но главният му приоритет е статуята. Веднъж намерят ли я, цялото им внимание ще се съсредоточи върху вас. И честно казано, не вярвам да последва положително развитие на нещата.

Рийд се наведе над масата и ме хвана за рамото с лявата ръка. С дясната бръкна в разкопчаната яка на ризата си около шията, измъкна през глава красиво кръстче в черно и сребристо.

— Помнете едно, моля ви: без значение какво става, отговорът на всички неща е тук.

И с тези думи ми го подаде. След кратко колебание го приех. Сетне говорихме за още множество неща от миналото и убийците, с които се бях сблъсквал, но сега за това няма да разказвам.

* * *

У дома се върнах сам. Рийд и Бартек предложиха да ме изпратят, дори да останат с мен, но аз най-учтиво отказах. Може би беше погрешно разбрана гордост, обаче не се чувствах комфортно с мисълта, че имам нужда двама монаси да ми пазят гърба. В главата ми се въртяха и други изперкани подобни сравнения. От рода например че следващата стъпка по наклонената плоскост (както поучително обичаше да казва баща ми) ще бъде калугерки да ме водят за ръчичка в гимнастическия салон или свещеникът от местната църква „Св. Максимилиан“ да ми точи водата за къпане във ваната. Абе, глупости, разбира се. Нали си бях инат.

В алеята пред дома заварих чужда кола, не ми беше позната, а предната врата беше отворена. На изтривалката до нея щастливо се търкаляше песът Уолтър и гризеше истински кокал. В същия миг на прага застана Ейнджъл, усмихнат. Уолтър му метна приятелско око, помаха с опашка, сетне се върна към вечерята си.

— Не си спомням да съм оставял вратата отключена — рекох заядливо.

— Ние обичаме да мислим, че твоята врата е за нас постоянно отворена, а пък ако не е, какво толкова? Ще си я отключим с подходящ инструмент, нали? Плюс това нали ти знаем кодовете на алармата? А по мобилния ти изпратихме и съобщение.

Извадих телефона, погледнах. Звън не бях чувал, но наистина имаше съобщение, дори две.

— Значи съм се разсеял — рекох.

— С кого и къде? — веднага попита той.

— О, дълга история — отвърнах без желание да разправям.

Тръгнах към кухнята, а по пътя изслушах гласовата поща. Първата беше от Ейнджъл. Втората — от Елис Палмър, човека, дето му бях отказал, когато молеше да помогна на сина му. Бях го отпратил да търси помощ другаде. Говореше какво се е случило с момчето, по едно време не издържа и се разплака. Сред риданията му не разбрах добре какво точно иска да ми каже, но онова, което чух, ми бе достатъчно.

Намерили трупа на сина му Нийл в канавка извън Олат, Канзас. Мъжете, на които дължал пари, накрая изгубили търпение.