Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (8)

Глава 7
Отворът

Докато се хлъзгаше надолу, Джейсън усети изтрещяването на светкавицата, която обля с електрическата си светлина всички скали на Солтън Клиф. След това той започна да пада.

Свличаше се по белите каменни стени и през гърдите му сякаш прекарваха ренде. Ръцете му се плъзгаха по скалата и странно, но по някакъв начин едната успя да проникне в някаква цепнатина.

Пръстите му се вкопчиха в ръбовете й. Застопориха се. Държаха го.

Джейсън спря да пада.

И се озова над бездната, увиснал с ръце, промушени в една пукнатина в скалата.

Джулия и Рик изтичаха към мястото, откъдето беше паднал.

— Джейсън, ще издържиш ли? — изхлипа Джулия, колебаеща се дали да се отчайва, или да е щастлива, защото брат й все още беше там, жив, увиснал на някаква невероятна опорна точка. До нея достигна сподавеният му хленч.

— Да го изтеглим нагоре! Да го изтеглим нагоре! — изкрещя Джулия, отмахвайки мокрите коси от очите си.

— Точно това се опитвам да направя… — извика й Рик в отговор. — Помогни ми да навържем хавлиите!

Джулия установи, че на практика не е в състояние да направи нищо. Взе механично хавлията на Джейсън, но се наложи Рик да я изтръгне от ръцете й. След това той я завърза за другите две на възел, на който баща му го беше научил.

— Готови сме, Джейсън! Почти сме готови, Джейсън! Не се предавай! Идваме! — скандираше невротично Джулия, продължавайки да се взира в брат си под нея.

Джейсън каза нещо, но шумът от бурята им попречи да го разберат.

— Какво каза? Потрай още малко! Идваме да те вземем!

— … що… анно! — изфъфли отново Джейсън, залепен за скалата като мида.

Рик се приближи до парапета и хвърли надолу въжето, съставено от трите свързани помежду си хавлии. След това застопори краката си и извика:

— Хвани се за него!

Джулия не посмя да го попита дали е сигурен, че тези възли, направени така набързо под дъжда, щяха да издържат.

Увиснал на процепа в скалата, двайсет метра над морето, под яростния дъжд, Джейсън се чувстваше със съвършено бистър ум. Беше съвсем на себе си, абсурдно спокоен и наясно точно какво трябва да направи.

Като начало откри две вдлъбнатини, които се оказаха достатъчни, за да подпре краката си. Повдигна се леко нагоре, за да могат ръцете му да си отпочинат. Успя дори да запази равновесие, като разчиташе само на краката си, без да се налага да се подкрепя и с ръце. Ободрен, намери начин да погледне нагоре.

Виждаше сестра си, която пищеше нещо неразбираемо. В действителност той беше убеден, че ще успее да се изкатери и сам, за да достигне отново тераската. Трябваше само да се движи спокойно, въпреки дъжда, и да намира правилните опорни точки така, както беше намерил процепа, който му спаси живота.

Да, процепът… Разглеждайки го по-внимателно, Джейсън забеляза, че това не беше обикновен процеп. Беше по-скоро нещо като отвор, с големината на чайка, но и четирите му страни бяха правилни, като че ли беше… направен от човек. Беше дълбок като ниша и тесен като бойница.

Но не беше ниша. И не беше бойница.

— Има нещо странно! — извика той на другите двама в дъжда.

Усещаше пръстите на краката си да пулсират в скалата.

Опипа вътрешността на отвора с пръстите на ръката си, като се държеше вкопчен с другата.

И откри скала. Скала. Скала.

След това напипа някаква ронлива повърхност, която се натроши в ръката му. Пръстите му раздвижиха някакъв тежък предмет. Джейсън се протегна, за да погледне, и за миг му се стори, че оттатък процепа има… празнина.

Открито пространство.

Бързо издърпа ръката си и забеляза, че държи малка тухличка, обвита с мека тъкан.

След това ръбът на хавлията докосна бузата му. Джейсън потрепери от страх и за малко да изпусне правоъгълното блокче от ръката си.

— Хвани се! — изкрещя Рик няколко метра над него, като държеше другия край на направеното от хавлиите въже.

Джейсън пъхна странния предмет в банските си, след това се вкопчи в импровизираното въже, направено от Рик, и започна да се катери.

Изкачването продължи няколко секунди, но на Джулия й се сториха часове.

Когато Рик, сграбчвайки за ръката Джейсън, го измъкна невредим, тя усети, че почти ще припадне от щастие.

— Добре ли си? — попита го с отпаднал глас.

Гърдите на Джейсън бяха покрити с драскотини и охлузвания.

— Да, разбира се — отговори той нехайно. — Гледайте какво намерих току-що!

И като каза това, извади от банския си костюм чудатата вещ, на която се беше натъкнал.

Една мълния проряза хоризонта.

— Какво е това? — извика Рик, за да надвие шума от дъжда.

— Не знам! — изкрещя му в отговор Джейсън. — Странно е, нали?

Джулия усети, че я обзема ярост. След безкрайните моменти, в които с ужас си беше мислила, че Джейсън ще умре, разбивайки се върху скалите, сега го виждаше пред себе си покрит с рани, но напълно съсредоточен върху нещо странно, което току-що открил.

— Знаеш ли, извинявай! — изкрещя му тя. — Много се извинявам, че се притеснихме за теб! Не знаехме, че само си искал да отидеш да вземеш това… това… нещо!

След което разярена пое по стъпалата, които водеха към Вила Арго.

— Ама какво я прихваща? — попита Джейсън.

Рик сложи ръката си върху раменете му.

— Прихваща я, че е доволна, защото нищо не ти се е случило… освен… освен всичките тези драскотини, естествено.

— Драскотини? Какви драскотини… — погледна за пръв път гърдите си Джейсън и бистрият му ум моментално изчезна. — Олелеее! — възкликна той, усещайки как изведнъж краката му омекват. — Ама, тези как съм си ги направил?

Рик му предложи да се приберат у дома и чак след това да му мислят. Изкачиха се внимателно по стълбичките и щом стигнаха до върха, Рик посъветва Джейсън да скрие раните си с хавлиите.

— Ако Нестор разбере за това, което се случи — прошепна му той, — никога повече няма да ни позволи да слезем долу да се къпем.

Джейсън се съгласи.