Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (21)

Глава 20
Пещерата

Джейсън, Джулия и Рик се спряха в началото на плажа, виждайки най-накрая пещерата, която ги заобикаляше. Навсякъде около тях кръжаха като блестящи точици стотици светулки, които току-що се бяха събудили и започваха да светят. Светулките разпръскваха в пещерата нежното си сияние, подобно на светлината, която предхожда изгрева през летните дни, но таванът си оставаше тъмен и далечен. Стените потъваха в морето. Морската вода се събираше в ръкав, който леко се поклащаше от подводните течения и подбужданите от време на време от тях малки вълнички целуваха брега. Силният грохот на вълните обаче идваше отвън, оттатък стените на пещерата, където бурното открито море се разбиваше в скалите.

Плажът, на който се намираха трите деца, стигаше да приюти десетина човека и се разпростираше чак до един миниатюрен дървен кей, на който беше завързан един кораб.

Джейсън, Джулия и Рик му се любуваха в плен на обзелото ги вълнение. Чувстваха се едновременно очаровани и уплашени.

Пред тях стоеше плавателен съд с масивен корпус, висока кърма и горд издължен нос. От двете му страни се виждаха дълги редици изправени гребла, които сякаш бяха застанали мирно. Грациозният му кил се повдигаше и спускаше, следвайки прибоя на морето, а една верига, която от кърмата се губеше във водата, леко подрънкваше.

— Никога не съм виждал подобно нещо… — прошепна Рик след дългото им мълчание, което му се стори безкрайно. В очите му се четеше удивление пред вида на този плавателен съд.

— Дали е на стария Юлисес Мур? — осмели се да попита Джулия.

— Можеш да се обзаложиш, сестричке.

— На мен ми изглежда като викингски кораб — каза Рик.

— Не виждам обаче никакъв изход — промърмори Джейсън, проследявайки блестящия полет на насекомите.

По всичко личеше, че от пещерата няма излаз за навън. Каменните й стени заграждаха кораба и обширния ръкав от морска вода като гигантски покрит басейн. Всеки път, когато от тавана й се просмукваха дъждовни капки, при падането си образуваха във водата миниатюрни концентрични кръгове.

— Питам се как ли е влязъл тук викингски кораб… Къде се намираме, според вас? В пещерата на античните друиди?

Никой не му отговори.

— Мисля… мисля, че корабът е бил построен направо тук вътре… — предположи след малко Рик. — Може би са го конструирали същите хора, които са направили и прохода.

Решението на Рик, както винаги, изглеждаше най-разумното.

— Колко ли е голяма?

— Поне двайсет метра — отговори бързо Рик.

— Имам предвид пещерата.

Момчето от Килмор Коув повдигна рамене. Тази пещера беше огромна и беше съвсем възможно да се простира под целия риф на Салтън Клиф.

— На какво място сме попаднали, Джейсън? — измърмори Джулия след още един дълъг момент мълчание.

— Така на пръв поглед бих казал… че се намираме в частния басейн на Вила Арго! — отговори брат й. — Може да е доста сложничко да се стигне до него, но… определено е изискан: естествено осветление от светулки, викингско корабче за разходки, частен плаж… Разбира се, малко на сянка, но…

Джулия поклати глава.

— Изглежда, че това място не се използва от дълго време…

— И защо?

— Видя ли в какво състояние е проходът? Камъни за преместване, дупка в коридора… а пък и не виждаш ли всичките тези светулки?

— И какво от това?

— Ами, това!… Възможно ли е, според теб, никой в Килмор Коув да не е видял, че през някои от тези процепи се процежда малко светлина? И изобщо да не забележи, че през нощта рифът се осветява?

— Понякога го забелязваха — намеси се Рик, като ги погледна. — Само че със сигурност не са си представяли… точно това.

— Извинявай, но тогава какво са си представяли?

— Ами, например че е отражението на светлината от къщите или от фара върху белите скали на рифа. Или нещо още по-заплашително, като, например, светлините на Салтън Клиф. Отражения, сенки, места, които се появяват и изчезват. Всеки морски град е богат на такива истории, така както във всеки моряшки разказ се говори за загадъчни светлини над и под морето.

— Обзалагам се, че баща ти…

Рик рязко го прекъсна:

— Факт е… че татко никога не ми е говорил за кораб като този. Следователно, мисля си, че корабът никога не е излизал оттук. Иначе все някой щеше да го види. И щеше да се появи някаква легенда за него. Истинската мистерия на това място е този кораб… а не светлините.

Децата се качиха на кея. Старите греди под краката им заскърцаха заплашително, а корабчето с изящни очертания се поклащаше от дясната им страна.

Джейсън разгледа празните държачи за веслата по борда му и вдигнатите нагоре весла, изправени на крак, като парад на дървени войничета. Джулия нито за миг не отдели погледа си от гротмачтата, дълга колкото четири гребла и солидна като столетно дърво. Поклащайки се заедно с кораба, изглеждаше като огромен черен показалец, насочен към висините.

Рик се доближи до носа, който наподобяваше величествена запетая от резбовано дърво.

— Не ви ли се струва, че е съвършен? — каза той, като помилва дървото. Почувства го топло и вдъхващо доверие. И тъй като двамата близнаци не обелиха нито дума, продължи: — Искам да ви кажа, че ако трябва да нарисувам един съвършен кораб, бих го направил точно като този. Със същата форма, с централна мачта и весла, като античните кораби…

— Има ли някакво име това корабче? — попита го Джейсън.

— Това е нещото, което и аз се опитвам да узная…

Върху кила беше написано:

METIΣ

— Мети… е — прочете Рик.

— Как?

— Метие. Този кораб се казва Метие. Това име наистина е грозно — изкоментира Джейсън.

— Последната буква не е точно „Е“ — отбеляза Рик. — Може би не е написано на нашия език…

— Сигурно! Някога да си чувал думата „Метие“?

— Винаги можем да отворим нашия верен речник и да проверим — каза Джулия. — Той е в безукорен вид въпреки пързалянето… — казвайки това, тя направи гримаса, адресирана изцяло към Рик.

— Да се качим ли на борда му? — попита обаче Джейсън.

Страната на кораба беше не по-висока от метър, а върху кея се търкаляше една дъска, която можеха да използват за мостче.

Погледът на Джейсън се озари.

Рик взе дъската и с помощта на близнаците я подпря на кораба. След това нарочно направи възможно най-смешния реверанс, с който направи път на Джейсън да се качи пръв.

— Капитан Джейсън, след вас…

Джейсън сложи ръка на рамото му и отвърна със същия престорен тон:

— Благодаря, капитан Рик…

После се обърна към сестра си, която междувременно се беше върнала, за да вземе речника, и добави:

— Капитан Джулия, чакам ви на борда на нашия нов кораб!

След това направи две бързи стъпки по мостчето и скочи на борда.

 

 

Плавателният съд беше изработен изцяло от дърво. Имаше само една палуба, под която в търбуха му се криеше един-единствен трюм. От двете страни на корпуса се нижеха десет дървени пейки и всяка от тях беше в съответствие с изправените весла, а те бяха привързани към своите държачи.

— По този начин няма риск някое от тях да се изгуби в морето… — обясни им Рик.

— Добре казано, капитан Рик — каза му Джейсън, който вървеше до него.

— Метис! — възкликна Джулия, прелиствайки страниците на Речника на забравените езици. — Този кораб се казва Метис. Името му е написано на старогръцки.

— Аха, ето… — измърмори Джейсън. — Е, Метис е много по-добре от Метие.

— Означава ли нещо? — попита я Рик.

— Ъъъ… да. Метис означава мъдрост. Това е името на първата жена на Зевс, дъщеря на Океан и Тетида. Тя била умна и способна… каквито са всички жени!

Джулия затвори речника.

След това се надвеси, за да погледне в трюма, но остана разочарована:

— Празен е! Тук вътре няма нищо…

Дълбоко в сърцето си тя все още таеше идеята да намерят голямо съкровище, струпано на някое потайно място в рифа.

Корабът обаче се оказа само една празна черупка.

Гротмачтата, която се извисяваше в средата на палубата, нямаше платна, а само няколко яки въжета, покрити със сол. Започваха от върха й и се свързваха с носа, кърмата и двете страни на кораба.

— Никакви платна… — промърмори Рик. — Този кораб никога не е излизал в морето… Или от доста време не е излизал. Корпусът му обаче ми изглежда здрав, е, има налепи по него, но е здрав. Струва ми се, че не забелязах тередини или…

— Тере… какво?

— Тередини, това са корабни червеи, които се хранят с дърво. Правят си дупка, издълбавайки я в обшивката на кораба, и лека-полека го разрушават.

Джейсън издаде напред горната си устна, като че ли искаше да каже: „Олеле!“.

Двамата малки капитани стигнаха почти до кърмата. Там, от двете страни на корпуса, бяха изправени две весла, по-широки и плоски от другите, чиито гнезда се намираха непосредствено под парапета на двете страни на кораба.

— Тези са управляващите — каза Рик. — Спускат се от двете страни на кораба и се маневрират с това…

Показа на Джейсън, че всяко кормилно весло беше снабдено с едно напречно дърво, което му придаваше формата на обърната буква „Г“. Благодарение на тази ръкохватка, можеше удобно да се маневрира с тях в изправено положение в средата на палубата.

— А това какво е? — попита Джейсън приятеля си, посочвайки му малката дървена къщичка, която се намираше на кърмата, точно зад двете кормилни весла.

— Това е кабината на капитана… — промърмори Рик, приближавайки се към входа й.

Над прага имаше стара ютена завеса, износена от влагата и годините. Рик потръпна и я отмести, поглеждайки вътре. Трябваше да използва запалката си, за да може поне малко да я освети.

Капитанската кабина беше напълно гола. Малкото, което беше останало от остарялото й обзавеждане, висеше на парцали от тавана и стените, придавайки на помещението упадъчен вид.

От едната му страна, върху пода, беше разположено простичко легло, наместено между два стари сандъка. На противоположната страна се виждаше прикрепена с болтове към стената дъска, която служеше за маса, а върху нея свещник с три гнезда и три догорели свещи в тях.

До свещника имаше затворена книга.

Рик се приближи до масата, запали остатъците от свещите и с трепереща ръка докосна книгата.

— Може да е бордовият дневник на последния капитан… — прошепна Джулия зад тях.

Рик повдигна корицата от черна кожа и го запрелиства.

Навън в откритото море една гигантска мълния освети хоризонта.