Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (24)

Глава 23
Пазачът на прага

Обливия Нютон крачеше забързано по мраморния под на своя палат. Манфред, шофьорът с бандитската физиономия, който я беше придружил до Вила Арго, я пресрещна, влизайки на бегом през една странична врата.

— Манфред! — изпищя тя, стресната от неговото толкова неочаквано нахълтване.

Младият мъж й хвърли свиреп поглед, в който се четеше задоволство, че е успял да й изкара ума.

— Госпожице Нютон… Имам няколко неща, които трябва да ви съобщя — измърмори той.

Гласът на Манфред беше нисък и дрезгав.

Обливия го подмина с твърдото намерение по-бързо да стигне до електриковосинята врата в края на коридора, за да избегне и други досадни прекъсвания.

Манфред заситни строго след нея.

— Наблюдавах децата, както ми бяхте заповядали да правя. Слязоха от рифа, за да се изкъпят, преди да завали…

— Хм.

Токчетата на Обливия почти недоловимо увеличиха скоростта си върху мрамора.

— Като се връщаха нагоре, едното от тях падна.

— Фантастично. Оцеля ли?

— За съжаление, да… Увисна на една издатина, а другите две го издърпаха нагоре и го отведоха у дома.

— Жалко. Ще остане за следващия път.

— Не съм свършил. След около половин час взеха велосипеди и слязоха в Килмор Коув. Върнаха се вкъщи с няколко книги.

— Нека да четат! Нека да четат! И без това всички се оплакват, че децата никога не четат! Така поне няма да правят щуротии!

— Точно това е проблемът.

Обливия изведнъж спря.

— В какъв смисъл?

— Не знам по какъв начин, но… тази нощ, преди да се върна тук, видях проблясъци откъм пещерата.

Красивото лице на Обливия се сгърчи в изражение на неконтролируем гняв.

— Проблясъци? И как е възможно?

— Не знам, госпожице Нютон. Факт е, че…

— Но как са успели да преминат? Този старец какво си мисли, че все още може да направи? Нестор не може да ме спре! Сега вече не може да ме спре!

Обливия Нютон сграбчи Манфред за раменете, забивайки в плътта му всичките си десет остри нокътя. Той стисна зъби от болка.

— Въпреки това ние продължаваме напред… — изсъска Обливия. — Все едно нищо не се е случило. Продължаваме! Ясно ли е? Разчитам на теб, Манфред.

— Добре… госпожице… Нютон… — простена той.

Пое си въздух, едва когато Обливия отдръпна ноктите си от него, обърна се и отвори синята врата в дъното на коридора.

— Разчитайте на мен — прошепна Манфред, когато вратата се затвори и в коридора остана само неможещият да се сбърка аромат от парфюма на госпожица Нютон, а после добави, като прекара ръце по изтерзаните си плещи: — Госпожо на крадците…

 

 

Междувременно в пещерата под скалите се беше разразила истинска буря. Все едно плавателният съд и децата внезапно се бяха оказали в барабана на някаква огромна каменна пералня, пълна със солена вода. Корабчето се издигаше и потъваше, накланяше се и се пълнеше с нахлуващите и от двете му страни вода и вятър.

Вкопчвайки се във въжетата или в пейките на гребците, Рик и Джулия отчайващо се опитваха да не изпаднат извън борда, но това изглеждаше невъзможно.

Джейсън обаче беше изцяло погълнат от опитите си да овладее кормилното гребло, което трополеше между ръцете му като буен кон.

— Ще успеем! — крещеше той. — Дръжте се здраво!

Когато вече изглеждаше, че цялата пещера ще се срине отгоре им и ще ги потопи завинаги, бурята изведнъж изчезна.

А само миг преди това плавателният съд беше в плен на вълни, високи колкото мачтата му. Сега обаче вътрешното море отново се успокои, корабът спря да се клатушка и бавно се доближи до кея.

 

 

Джейсън се сгромоляса върху кормилното гребло. Джулия, прогизнала от ледената вода, се огледа наоколо, изхлузвайки се изпод пейката, за която се беше държала вкопчена с всички сили. Рик пусна въжето, на което се беше осланял, за да се спаси, и разтърка измъчените си ръце.

Никой от тримата нямаше нито сила, нито желание да каже дори дума. Всичко това, което им се беше случило, беше абсурдно. Абсурдно и ужасяващо. Бурята беше продължила не повече от три минути, но те се оказаха най-дългите, нескончаеми и невероятни минути от живота им.

— Джейсън… всичко наред ли е…? — попита го сестра му, когато залитащи тръгнаха да прекосяват палубата на кораба.

Дрехите и на тримата бяха мокри и те почувстваха, че започват да се вкочанясват от студа. Палубата, както и трюмът, бяха пълни с вода.

— Какво… какво се случи? — попита Джейсън, държейки се едва-едва на краката си.

Рик и Джулия поклатиха глави.

— Не знаем. Случи се и толкова.

— От другата страна сме, Джейсън.

Момчето премигна и се огледа наоколо. Истина беше: корабът беше прекосил вътрешното море и сега спокойно се поклащаше до втория кей.

— Не… не е възможно — усмихна се момчето.

— Казвам ти, че сме от другата страна, гледай! — посочи му Джулия стълбичката с черните стъпала, изкачващи се чак до отвора, който бяха забелязали отдалече.

Рик опита да изтръска мокрите си дрехи, без да ги сваля от себе си.

— Хайде, по-късно ще се питаме какво се случи, приятели… — каза той, потрепервайки. — Сега сме мокри до кости. Апчих! Трябва да се подсушим възможно най-бързо.

— Мисля, че в сандъците в капитанската кабина имаше дрехи… — отбеляза уморено Джулия.

— Да отидем да проверим — каза Джейсън.

В кабината на капитана намериха дрехи, които можеха да са поне на триста години, ако се съдеше по това колко бяха напрашени. За щастие, изглежда, бурята беше пощадила сандъците и съдържанието им все още беше сухо. Децата се преобличаха вече за четвърти път през този ден. Навлякоха си някакви разкривени панталони, няколко слоя безформени ризи и груби дървени сандали. После, без дори да имат сили да се подиграват един на друг за това колко са смешни, взеха речника и малкото останали неща и слязоха на сушата.

С наведени глави, все още твърде потресени от случилото се, за да се разпростират в излишни разговори, прекосиха плажа и се заизкачваха по изтърканите стъпала на стълбата.

— Моля се само там вътре да не ни очаква някоя друга странна изненада… — промърмори Джулия, когато стигнаха пред вратата, — защото изобщо не вярвам, че ще мога да я понеса.

Върху каменния архитрав бяха издялани три костенурки. Докато им ги сочеше, Рик намери сили да се усмихне:

— Който бърза бавно — далече стига…

Вратата изглеждаше заключена, но за техен късмет нямаше никаква сложна ключалка, която да се налага да разблокират.

Джейсън постави ръката си върху нея и само този лек натиск й беше достатъчен, за да се открехне.

Момчето се обърна към приятелите си и ги попита:

— Влизаме ли?

Джулия и Рик кимнаха в знак на съгласие.

И тогава отвориха вратата.

 

 

Скъпи читателю,

Всички в издателството сме в шок: загадката на Юлисес Мур става все по-заплетена с всеки изминал ден.

Независимо от странните и на моменти опасни ситуации, наш безстрашен екип успя да открие втората тетрадка, оставена от собственика на Вила Арго.

На теб предлагаме да прочетеш как започва тя и ти благодарим от все сърце, че ни придружаваш в това опасно приключение.

Сърдечни поздрави!

 

 

Светлината на кулата с фара на Вила Арго премигна и угасна точно преди бурята да започне. Като уморен боксьор в последните минути на двубоя, с мъка се съпротивляваше както на настъпващата нощ, така и на непрекъснатата атака от страна на вятъра и дъжда. Свирепата буря огъваше високите дървета все едно бяха крехки тревички. Тряс! Бум! Огромен клон бе прекършен и повален на земята. А долу, на крайбрежието, армия от вълни щурмуваше скалите с тътен.

Вътре в голяма къща Нестор провери за втори път дали прозорците и вратите са затворени. Минаваше от стая в стая, като без усилие намираше пътя си в тъмнината между старите мебели. Познаваше Вила Арго като петте си пръстта, все едно имаше тайна карта на къщата в главата си, и с лекота се провираше между столове, бюра, масички за кафе, египетски статуи и артефакти от изгубени континенти. Минавайки под венецианския полюлей във всекидневната, инстинктивно приведе глава. След години на вярна служба, тъмните местенца в къщата му бяха до болка познати.

Подминавайки стълбището, Нестор се спря в голямото фоайе на къщата, точно пред огромния прозорец. Поглеждайки към великолепните, потопени в дъжд градини, той се наведе към основата на статуя, изобразяваща жена, поправяща рибарска мрежа. Осветена от призрачната светлина на светкавиците, рибарката изглеждаше почти жива.

Нестор бързо потри ръце. Изкачи стълбите, оставяйки след себе си дългата редица от портрети на старите собственици на вилата и бързо влезе в стаята на кулата. Хвърли успокоителен поглед към дневниците и старите модели на кораби, и после се върна на долния етаж. Всичко бе така, както трябва да бъде, всичко си беше на място. Един-единствен дневник липсваше, разбира се, но Нестор прие това като добър знак.

Накрая влезе в каменната стая и премигна срещу светлината. Разпръснати, на пода все още лежаха моливите и листите на Джейсън, Джулия и Рик, които решаваха загадката на ключалката именно в тази стая целия следобед.

Алигатор. Кълвач. Жаба. Бодливо свинче.

„Значи“, помисли си Нестор, „в крайна сметка бяха успели да отворят вратата“.

Градинарят се вгледа в тежката врата. Древната й дървена повърхност бе осеяна със следи от изгоряло и пукнатини. И отново бе заключена. Запечатана още веднъж. Нямаше начин да бъде отворена от тази страна. Нестор знаеше това. Нямаше какво друго да се направи, освен да се чака.

— Надявам се, че са добре — промърмори гласно пазачът, докосвайки с ръка дървото на мистериозната врата. Погледна часовника си. Дългите му тънки пръсти проследиха времето, очертавайки перфектен кръг. „Вече трябва да са стигнали“, помисли си той и стисна зъби в очакване.

— Започна се.