Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (12)

Глава 11
В Килмор Коув

Беше почти шест часа следобед, когато двете момчета накараха Нестор да отключи вратата на стария гараж на Вила Арго. Скърцайки, ролетката се отвори и откри пред тях потънало в прах и едва осветено от самотно висящата от тавана лампа пространство. По-голямата част от гаража беше заета от покритата с бял чаршаф каросерия на някакъв автомобил, който се оказа стар спайдър от петдесетте години.

— Дали се движи все още? — попита Рик, позволявайки си любопитно да му хвърли бегъл поглед под покривалото.

— Не вярвам. Минали са толкова години от последния път, когато сме я палили… — отговори Нестор, като заобиколи каросерията на спайдъра, за да потърси нещо, което се намираше зад него. — Ето ги, тук са… — измърмори, като смени темата. Повдигна втория чаршаф, откривайки два стари велосипеда, подпрени един за друг. — Спомням си, че ги пазехме. Хайде, извадете ги оттук.

Рик хвана кормилото на първия, а Джейсън изтегли втория. Избутаха ги вън от гаража.

— Уааау! — каза Рик, когато ги зърна на дневна светлина.

Бяха два стари модела без скорости, с масивни черни чугунени рамки със заварки.

— Гумите им би трябвало все още да са здрави… — каза Нестор, като им подаде една въздушна помпа. — С малко усилие трябва да успеете да ги приведете в действие.

След това им остави на разположение масленица с накрайник и парцал, овлажнен с трихлороетилен.

— Използвайте ги за спирачките и веригите. Първо парцала, за да изчистите прахта, след това смазката, след това пак парцала, чак докато не ги усетите, че се въртят идеално. Не жалете смазката, защото верига, която не се върти гладко, се къса.

— Сигурни ли сме, че ще ни откарат чак до селото? — попита го Джейсън, притеснен от скърцащите стари велосипеди. — Тежат поне сто кила!

— За стигане, със сигурност ще стигнат… — отвърна му градинарят. — Стари са, но издръжливи. Що се касае до връщането… това зависи от вашите дробове и от вашите крака. Във всеки случай Юлисес Мур и съпругата му ги използваха съвсем спокойно…

Рик обърна едното колело с гумите нагоре и започна да ги помпа. Нестор му хвърли изпълнен с възхищение поглед, защото му харесваха целеустремените хора.

— Мога ли да знам защо искате да слезете до Килмор Коув в този час? — попита момчетата.

Лицето на Джейсън се вцепени, което беше очевиден знак за някаква приближаваща се лъжа. След това изрече нещо толкова абсурдно, че прозвуча почти приемливо.

— Внимавайте само да не се забъркате в някоя каша — каза Нестор. — И да се върнете за вечеря, разбрахме ли се? Вашите родители ме помолиха да ви приготвя нещо за ядене и хич не ми се ще да се бъхтя напразно. — Той се отдалечи, оставяйки ги да се оправят с двата стари велосипеда.

 

 

След четвърт час Джейсън и Рик скочиха на седалките на двата стари улични „болида“, а Джулия яхна велосипеда на Рик, който беше по-лек и по-лесен за управление, и след като нагласи височината на седалката си, беше готова да завърти педалите заедно с тях.

Казаха довиждане на градинаря и поеха по алеята към изхода на вилата, после излязоха на шосето върху скалите и се спуснаха в посока малкия залив на Килмор Коув.

Джулия изпревари двете момчета и с развети от вятъра коси навлезе в първия завой, пищейки от радост. Джейсън протестираше за нещо на висок глас, а Рик, който беше най-отзад, се обърна за последен път към градината, за да помаха на Нестор.

Старият градинар сложи ръка над очите си и се загледа в тях, докато изчезваха по пътя.

— Кой знае! — промърмори на себе си. — Кой знае дали хлапетата ще успеят…

 

 

Спускането беше зашеметяващо. Колелата се въртяха яростно и завой след завой, малко по малко, селото започна да се показва. Килмор Коув представляваше множество ниски, квадратни къщи, измазани в много и различни цветове, прилепени към най-защитената част на малкия залив. Крайбрежният път се пресичаше с няколко шосета, които идваха от вътрешността и оформяха низ от „Т“-та пред морето.

Както всички съботи, много от автомобилистите натискаха клаксоните в търсене на места за паркиране покрай кея, а по алеята за разходка се движеше весела върволица от хора.

Джулия пристигна първа, слезе от колелото на Рик и го подпря на един пътен знак, който указваше да не се паркира твърде близо до плажа, защото има опасност приливът да отмъкне автомобила.

— Хей! Закъснявате! — извика на двамата си другари, когато те я настигнаха.

— Това колело… — започна да мърмори Джейсън. — Има само две скорости: или стояща, или скоростта на светлината. Ако докоснеш спирачката, веднага се заковава. Ако я пуснеш, тръгва като ракета.

— Центровката му не е добра. Тежко е — обясни Рик.

Момчето с червените коси отново се беше върнало в своето измерение, при селото със сергиите по алеята за разходка, при плажа, по който тичаха кучета и деца, при обсипаните с пъстри цветя дървени тераси на гостилниците, които гледаха към морето.

— Къде е тази Калипсо? — попита го Джулия, сияеща от факта, че е заобиколена от толкова много движещи се хора.

Рик ги поведе, като буташе велосипеда си. Заизкачваха се по една улица, която водеше към вътрешността на селото. Подминаха статуя на мъж, гордо стъпил с единия си крак върху котва, и пристигнаха на кръгло площадче, в средата на което бликаше малък фонтан, направен от антични мегалитни камъни.

— Тук е — каза Рик и посочи към дървената табела на едно магазинче, на която пишеше:

Остров Калипсо

Добри Книги, Спасени от Морето

Подпряха велосипедите си.

Рик натисна вратата и влязоха. Звънчето, което беше закачено отгоре на касата на вратата, издрънча остро.

 

 

Интериорът на „Остров Калипсо“ си имаше свой особен чар. Атмосферата беше изпълнена с добри чувства и очаквания. Книгите, натрупани по земята върху ниски дървени рафтове, оформяха нещо като трасе, по което беше задължително да се минава внимателно.

— Веднага идвам! — каза собственичката, когато те бяха вече вътре.

Калипсо беше дребна женица с обичливи очи и окуражаваща усмивка. Носеше светлосиня дълга до коляното рокля и шал на цветя. Чифт обувки в бадемов цвят допълваха тоалета й.

Веднага щом ги разпозна, възкликна:

— Рик Банер, каква чест! — добавяйки след това: — А, довел си и приятели! Браво! Не, не… нека да отгатна. Обзалагам се, че вие двамата сте… лондончаните.

— Джулия.

— Джейсън.

Ръкостискането на Калипсо беше убедително: силно, без да е болезнено, и любезно, без да е превзето.

— Добър знак е да ви видя в книжарницата си, и то толкова скоро. Колко дни са минали, откакто сте в Килмор Коув? Не, не… нека да отгатна…

— Една седмица, госпожице Калипсо — каза Джейсън.

— Точно така — обобщи тя. — Една седмица. И какво мислите за Килмор Коув? Че е малко селце? Че е изгубено? Че е забравено от останалия цивилизован свят?

— Не! — отговори Джулия. — Наистина мислим, че…

— Няма как… — продължи невъзмутимо Калипсо. — Няма как. Трябва да е било голям шок за вас да смените Пикадили Съркъс със солените скали и Биг Бен с нашия мизерен фар. Но, в края на краищата, все пак живеете във Вила Арго. А когато се живее във вила като тази… о, небеса… какъв рай! Кой ли би искал да си тръгне от нея? Море, небе, дървета… какво ви липсва?

— В действителност… всъщност… — каза Рик.

— Ама разбира се! Не е нужно човек да е гений, за да го разбере… — възкликна Калипсо. — Щом сте тук, какво друго може да ви липсва? Лесно е. Липсва ви само… някоя хубава книга. Браво, Рик Банер! Искаш ли да се обзаложим, че компанията на двама разумни и образовани граждани ще те вкара в правия път? — Калипсо се обърна към двамата близнаци. — Знаете ли, че желанието на младия Банер да ходи на училище е по-малко от това на магаре?

Джулия и Джейсън прихнаха да се смеят, не толкова заради шегата на Калипсо, колкото заради поруменелите бузи и стиснатите юмруци на Рик. Чуруликащата книжарка, изглежда, беше приключила с неспирната си тирада и ги погледна право в очите.

— И така? Ще ми кажете ли коя книга търсите?

Децата се спогледаха, за да решат кой от тях ще й отговори. Джулия усети, че е неин ред, и каза:

— В интерес на истината, не сме тук за книги, госпожице Калипсо.

— Не? — изпъна се като пружина книжарката. — Тогава за какво сте дошли?

Гласът й придоби язвителен оттенък, който Джейсън счете за нужно да пресече на мига:

— Сестра ми искаше да каже, че не сме тук само за книги. Книгите са основният мотив, но освен него… освен него има и друг.

След това й обясни това, което знаеха за пощенската станция, и й подаде известието, намерено в дневника от Вила Арго.

Калипсо го погледна внимателно, а после го попита:

— Кой ти даде тази бележка?

— Нестор — излъга я Джейсън със смущаваща бързина. — И ни каза да се обърнем към вас.

Калипсо, изглежда, претегляше отговора му, след което каза:

— Само че днес е събота. Пощенската станция е затворена.

— Да… но… — възкликна Джейсън. — Ако бъдете така любезна да я отворите само за секунда, за да вземем пратката и да я занесем у дома…

— А ти откъде знаеш, че е пратка?

Джейсън сгуши глава в раменете си.

— Не знам, но… си мислех, че… ъъъ…

— При всички случаи — продължи Калипсо, — дори и станцията да беше отворена, не е казано, че мога да ви дам това, за което питате. На разписката пише, че трябва да се предаде на „Собственика на Вила Арго“, докато пред себе си виждам само три дечица, които са оставили велосипедите си напряко пред витрината ми.

Джейсън и Джулия започнаха да обясняват, че родителите им са собствениците на Вила Арго, което значи, че това известие за получаване е предназначено за тях.

— В този момент са заети с преместването и не могат да слязат да го вземат лично…

— Нестор каза, че вие ще проявите разбиране…

Калипсо направи вяло движение с ръката си:

— О, да, ама разбира се! Типично е за собствениците на Вила Арго да изпращат някой друг да върши техните задължения.

— Значи ще отворите пощата?

— Не, деца мои… събота е! А в събота следобед станцията е затворена.

— Три книги — каза тогава Джейсън и застана предизвикателно пред госпожица Калипсо.

— Какво каза?

— Казах три книги. Ако отворите пощата и ни дадете това, което трябва да ни дадете… ние ще вземем три книги. По ваш избор. И ще ви обещаем да ги прочетем за една седмица.

Звънчето над вратата издрънча. Един турист надзърна, но веднага щом разбра, че се касае за книжарница, се извини и излезе. Беше я помислил за някакво романтично ресторантче.

„В острова на Калипсо“ отново се възцари тишина. Върху замисленото лице на собственичката обаче се изписа усмивка.

— Хм… казваш три книги за една седмица? Ще мога ли да ви задавам и въпроси, за да разбера дали наистина сте ги прочели?

— Разбира се — рискува Джейсън.

— Дадено тогава! — заключи Калипсо, подавайки им ръка, за да скрепят уговорката си. — Три книги за една пратка.

— Хей! А вие откъде знаете, че е пратка? — запротестира Джулия, преди да получи ритник от брат си.

Калипсо мина зад тезгяха, за да вземе връзката с ключове, след това затвори вратата на книжарницата зад гърба си и прекоси площадчето.

Пощенската станция беше от другата страна.

 

 

Четвърт час по-късно трите деца стояха пред морето. Бяха се отдалечили от тълпата туристи, дошли за уикенда, бутайки велосипедите си чак до един самотен вълнолом, простиращ се над морето. Рифът се извисяваше от лявата им страна, а пълното с плоскодънни лодки пристанище беше от дясната им страна.

Стискаха в ръцете си пакет с размерите на кутия за обувки, многократно облепен с кафяво тиксо, както и три книги с безлични тъжни корици.

— Ти и твоите брилянтни идеи… — изропта Джулия. — Ти ще я четеш тази тухла!

Калипсо й беше възложила да прочете „Брулени хълмове“ на Емили Бронте. На Рик се падна „Тайнственият остров“ от Жул Верн, а Джейсън имаше само една седмица, за да се пребори с монументалния труд „Рамзес“ на Кристиан Жак.

Джейсън се направи, че не я чува, като започна да разлепя тиксото от пакета. Рик, седнал до него, започна да му помага, за да избегне заради разпалеността на приятеля му цялото предполагаемо съдържание на пратката да се изсипе във водата.

За няколко секунди освободиха от тиксото окаяна кутия от шоколадови бонбони с мента.

— Да се надяваме, че поне тези ще могат да се ядат… — каза Джулия.

Отвориха кутията.

— Гледайте! — възкликна Джейсън, сияещ.

Вътре в нея, заровени в намачкани парчета вестници, имаше четири ключа.

Бяха стари и на места окислени от червено-ръждива патина. Всеки от тях имаше различна, изящно изработена главичка. Рик взе произволно единия от ключовете в ръката си и го повдигна срещу светлината на фона на небето, за да го разгледа по-добре.

— Изглежда… изглежда… че е изваяно някакво животно… — измърмори той.

Джулия се сгуши до него и каза:

— Наистина, може да е крокодил. Или алигатор?

Изглеждаше точно като очертание на алигатор със зинала уста.

Джейсън си избра друг ключ.

— Върху този обаче май има таралеж… или може би бодливо свинче.

Показа го на приятелите си, които се съгласиха с интерпретацията му.

Джулия си избра ключа, чиято главичка беше под формата на жаба, а брат й веднага се пошегува с нея, че забелязва невероятна прилика между тях.

— По-добре жаба, отколкото гризач с бодли! — отвърна му дълбоко раздразнено момичето.

На последния ключ се виждаше профилът на птица с непогрешимо характерната човка на кълвач.

— Алигатор, жаба, бодливо свинче и кълвач… — прошепна Рик, гледайки четирите ключа. — Какво е общото между тези животни?

— Едното е месоядно, другото земноводно, третото не го знам, а последното лети… — каза Джулия.

— Близостта им е ясна — каза Джейсън. — Във Вила Арго има врата с четири ключалки. А тук имаме четири ключа. По-лесно от това…

— Нищо друго ли нямаше в кутията?

— Нищо — разклати яростно кутията от шоколадови бонбони Джейсън, за да им покаже, че тя не съдържа нищо повече.

От нея изпопадаха накъсаните вестници, както и един навит на руло пергамент, който Рик успя да хване в движение.

— Ново двайсет! — каза той.

Пергаментът беше изписан със същите йероглифи, като тези на посланието от скалите.

— Вярвате ли ми сега? — процеди през зъби Джейсън, като разглеждаше вече почти познатите им знаци, щампосани върху кожата. — Старият собственик на Вила Арго е знаел някакви тайни. И сега ние ги изваждаме на бял свят.

Изведнъж лазурът над морето потрепери. Бурята, изглежда, навлизаше във фаза, в която се готвеше да започне отново.