Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (18)

Глава 17
Малкият капитан

В действителност Джейсън се намираше на няколко крачки от сестра си, но сякаш беше на хиляди светлинни години разстояние от нея. Чуваше отдалече разговора между Джулия и Рик и не можеше да се съгласи с тях. Той беше сигурен, че е поел по правилния път. Не се усъмни в това нито когато пропълзя през теснината, нито сега, когато подът свърши.

Джейсън достигна до ръба на пропастта, като влачеше краката си по земята. Върхът на обувките му надвисна над празнината и от това усещане получи световъртеж. Студеният въздух, който нахлуваше от ниското, се плъзгаше по кожата му като ухаеща на море ледена милувка.

Бездна… Джейсън си помисли за тази страшна дума, която означаваше мрачна и гигантска пропаст без дъно. Едно безкрайно пропадане.

В действителност не беше сигурен, че наистина е така, защото бяха загубили единствената си светлина, още преди да забележат какво има пред тях.

Само ако не се беше получило това въздушно течение, само ако разполагаха със светлина, различна от тази на свещите… Някаква различна светлина, но те може би я имаха. Джейсън стисна с ръка дървената кутия, която носеше в джоба си. Тя беше пълна с топчици земя-светлина.

В мрака на пещерата използвай земя-светлина, за да осветиш флотата…

Извади бавно кутията от панталоните си и я отвори. Няколко глинени топчици се изтърколиха в ръката му, а после в бездната.

Една, две, три…

Топчетата отскочиха в нещо, натрошиха се и техните парчета продължиха да падат.

Пропаднаха.

Джейсън чу гласа на Джулия, която беше зад него и го викаше, но на практика се вслушваше само в шума на топчетата.

Те отскачаха в нещо. Отскачаха.

Джейсън хвърли още едно пред себе си.

Миг в нищото, чук, чук, чук… и после тишина.

Това не можеше да е пропаст. Пръстените топчета отскачаха в отсрещната стена, а тя не изглеждаше толкова отдалечена от мястото, на което се намираше той.

Хвърли ги малко по-надалече.

Миг в нищото, чук, чук, чук… и после тишина.

За трети път ги подхвърли още по-надалече.

Чук.

Глиненото топче беше спряло, без да падне. Беше спряло на отсрещната страна.

Следователно нямаше бездна, а само някаква дупка. Дупка, която разделяше на две коридора и не можеше да е по-широка от… колко? Метър?

Може би дори по-малко.

За секунда на Джейсън му се стори, че вижда миниатюрна светлинна, някаква слаба точица, която просветва от мястото, където беше подхвърлил глиненото топче.

Светлинен сигнал, който за миг просветна и угасна.

„Как е възможно?“ — запита се той.

— Джейсън! Джейсън! — викаше Джулия зад него.

На светлинни години зад него.

Той издиша всичкия въздух от себе си и останал без дъх, пусна кутията с глинените топчета.

И скочи.

 

 

Скочи в празнината, в нищото, в мистерията. Един порив.

Тялото му се извиси в тъмнината на коридора, докато под него стотици топчета земя-светлина пропадаха надолу, погълнати от мрака.

Джейсън скочи, защото беше сигурен, че това е правилното нещо, което трябва да направи, тъй като проходът, по който бяха тръгнали, беше единственият водещ към ниското и щеше да ги отведе там долу. Скочи, защото понякога, както се казва, просто трябва да се намери кураж, за да се скочи и толкова. Без никаква друга сигурност освен сигурността, че постъпваш правилно.

Скочи, защото не му липсваше кураж, решителност и известна доза лудост.

Никой не избира дали да бъде герой. Той или е такъв, или не е.

И така, Джейсън завърши своя скок по най-неочаквания начин.

Върху един солиден камък.

Беше достигнал отсрещната страна.

И накрая, сякаш бяха минали сто години оттогава, си пое въздух.

 

 

Рик и Джулия бяха усетили слабите удари на пръстените топчета, които падаха в празнината, но в тъмното не успяваха да разберат какво се случва.

За тях беше изненада изведнъж да чуят смеха на Джейсън.

— Хей! Малка е… малка! — възкликна. — Това е най-малката бездна, която изобщо някога е съществувала!

— Джейсън?

— Аз я прескочих! Направо… фасулска работа! Не е широка и метър дори! Достатъчно е да стигнете до ръба й и… да протегнете крак! Рик? Джулия? Чухте ли ме?

— Какво искаш да кажеш с това, че си скочил? — изпищя Джулия.

— Преди да го направя, използвах пръстените топчета от кутията. Хвърлих ги в дупката, за да чуя дали отскачат и… усетих, че те рикошират даже доста. Тогава предположих, че диаметърът на дупката трябва да е малък. И така…

— Ти нямаш никаква съвест!

Джейсън не й отговори. Никак не му беше лесно да й обясни чувството на отчуждение, което изпита миг преди скока. Нито пък мотива, заради който пусна кутията с глинените топчета в празнината.

— Направих го и толкова. Извинявайте.

— Извинявайте?! Аз… аз… Веднага щом се върне мама, аз…

Рик се опита да успокои Джулия, а след това се приближи до ръба на отвора и попита Джейсън дали и от другата страна се усеща същото течение като на мястото, на което те се намират.

— Не. Струва ми се, че е по-слабо — отговори му Джейсън.

— Идеално.

После много предпазливо Рик скочи при Джейсън и след няколко опита успя отново да запали свещите. Светлината им беше достатъчна, за да могат пак да видят лицата си: Джейсън и Рик от едната страна, а Джулия от другата.

— Гледайте! — възкликна Джейсън, посочвайки в краката им.

В действителност „бездната“ се оказа малко по-широка от шахта, а в скалата все още се забелязваха остатъците от някакви стари ръждясали панти.

— Тук някога, изглежда, е имало капак… решетка… — каза Рик.

Джейсън протегна ръка на Джулия, но тя пренебрегна помощта му и прескочи дупката, без да гледа надолу.

— Тогава да тръгваме — каза тя, като поиска свещ и за себе си и пое пред другите. — Хайде, да продължаваме напред.

Повървяха мълчаливо няколко минути, когато изведнъж коридорът свърши.

— Отново стоп! — избухна раздразнено Джулия.

Джейсън и Рик я настигнаха в една издълбана в рифа гола стая, която очевидно нямаше други изходи. Подът на пещерата се състоеше от квадратни камъни, подобни на онези в кръглата стая, от която бяха тръгнали, само че много по-малки. През тавана й преминаваха каменни ребра, съпоставими с тези по сводовете на готическите катедрали.

— Бих казала, че тук всичко свършва… — каза Джулия, като се оглеждаше наоколо.

Както вече бяха свикнали да правят, тримата започнаха да претърсват стените, пода и тавана на помещението, осветявайки всяко ъгълче със свещите си. Напредваха внимателно, като се стараеха да не пропуснат нито един дребен детайл, защото който и да беше построил тази стая, можеше да го е направил, за да ги постави за пореден път пред изпитание.

— Ааа, не! — не можа да се въздържи Джулия след първото безплодно разузнаване на помещението. — Аз вече назад не се връщам!

Тя застана в средата на стаята и я огледа още по-добре.

— Няма никакъв изход… — измърмори Рик, опипвайки леко наклонените стени.

Издълбани направо в скалата, те се допираха до каменните ребра на тавана и наподобяваха обшивката на килова лодка. Колкото повече мислеше за тази прилика, толкова повече Рик имаше усещането, че се намират под обърнатия корпус на някой плавателен съд. Спомни си за дните на плажа, когато ходеше да се крие под лодките, измъкнати на сушата, за да съхнат.

— Струва ми се, че се намираме във вътрешността на някаква обърната лодка — каза той и показа на двамата близнаци „кила“, тоест формата на тавана и дъгообразните стени на стаята.

— А как се излиза от обърната лодка? — попита го Джейсън.

— По два начина… — усмихна се Рик — или тичешком, когато собственикът те забележи, или… повдигаш борда и се приплъзваш отдолу…

Момчетата се приближиха до краищата на стаята, опипвайки сантиметър по сантиметър точките на пресичане между пода и стените.

— Камък… камък… камък…

Джулия, която се намираше в средата на помещението, повдигна свещта си.

— Един… два… три… четири… — започна тя да брои.

Джейсън и Рик приключиха обиколката разочаровани.

— Тук наоколо има само солидни и непробиваеми камъни.

КЛАК! — издаде звук някаква тежест, раздвижвайки се върху камъка.

Джейсън и Рик се обърнаха, за да погледнат Джулия, която се беше свила в средата на пода.

А в краката й нещо отново каза КЛАК!

А после отново ТУП-ТУП-ТУП-КЛАК!

— Мисля, че намерих нещо… — каза доста удовлетворено тя.