Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (23)

Глава 22
Към мечтаните пристанища

Рик се опита да се покатери по мачтата, като се захващаше за издълбаните в нея малки прорези. Целта му беше да откачи от върха й поне едно от четирите въжета, които се спускаха оттам, за да могат да го използват за нещо друго.

Сложи в джоба си ножа, който беше взел от кухнята на Вила Арго, и, стискайки зъби, започна бавно да се катери. Когато стигна горе-долу до средата й, като на всеки сантиметър рискуваше да се сгромоляса върху корабната палуба, от капитанската кабина излезе Джулия с усмивка на уста.

— Гледайте тук! — възкликна тя. — Сандъците са пълни с въжета!

Рик изпухтя, питайки се как беше възможно да не помисли за това, преди да тръгне да се катери, и с голяма предпазливост започна да се спуска.

— Какво ще правим с всичките тези въжета? — попитаха го близнаците.

Рик започна да ги оглежда и видя, че по-голямата част от тях бяха въжета за платната, някои прогнили, но останалите все още можеха да се използват. Мълчаливо ги разположи на палубата, а след това заведе двамата близнаци при скрипеца — инструмента, който служеше за вдигане на котвата. Той изглеждаше все още годен: състоеше се от дървен барабан, който при завъртане с манивелата във формата на „Г“ щеше да издърпа веригата от водата.

Манивелата обаче изобщо не искаше да помръдне. Вероятно беше ръждясала и блокирала от времето. Трите деца се наредиха едно до друго и започнаха да я натискат и дърпат с координирани движения.

— Дай!

— Дай!

— Дай!

Когато вече почти щяха да се откажат, манивелата изскрибуца и се отблокира. С големи усилия децата се помъчиха да направят четвърт завъртане, след това половин и накрая цяло.

Част от веригата, от която се стичаше вода, се нави около барабана.

Бавно, със скриптене, пухтейки, стенейки и хлъзгайки се, децата успяха да извадят от дъното котвата, която тежеше поне колкото тях.

Докато Рик и Джейсън пускаха в ход скрипеца, Джулия се надвеси от кораба, за да провери дали движещата се нагоре котва няма да удари корпуса.

— Виждам я! — възкликна тя в даден момент. — Вдигнахме я!

В същото време потеглиха.

Освободеният кораб започна леко да се хлъзга по повърхността на вътрешното море.

Рик изостави мястото си при скрипеца и нареди на висок глас:

— Джейсън, върви на кормилните гребла! Джулия, спусни една двойка весла, едното на десния борд, другото на бакборда!

Джулия остана неподвижно да се взира в него, колебаеща се как да изпълни заповедта му.

— Наведи веслата! Едното отдясно, а другото отляво! — повтори й Рик.

Джейсън отиде до едното от кормилните гребла, хвана го за дръжката и погледна червенокосия си приятел.

— Наведи го! — извика Рик.

Джейсън го наведе и плоското гребло потъна рязко във водата, като за малко и той щеше да го последва.

— Не така! Трябва да го държиш прилепнало до кораба! Дръж го неподвижно! Дръж го неподвижно!

Джейсън пулеше очи, сякаш да му каже: „На теб ти се струва лесно… ама не е толкова лесно да го държиш неподвижно!“.

— Движим се! — извика Джулия. — Всъщност не! Всъщност да! Въртим се в кръг!

Беше вярно, защото след първоначалното помръдване напред, корабът се стабилизира в някакво повтарящо се движение, сякаш беше попаднал във водовъртеж или нещо, което променяше посоката му, първо към средата на вътрешното море, а след това към малкия плаж. И накрая отново спря.

Рик ядосано наведе веслото откъм своята страна, а след това даде нареждания на Джейсън:

— Джейсън, ела тук! По някакъв начин трябва да контролираш и двете кормилни гребла. Аз и Джулия ще застанем на веслата. Ти дръж тези изправени, първо едното, после другото, окей? Прави така, че носът на кораба да сочи към вратата, която се намира от другата страна.

— Рик!

— Опитай. Първо едното кормилно гребло. После другото.

— Добре! Ще опитам! — отговори той, като стискаше здраво дръжката на своето гребло.

Рик се затича към Джулия, заповяда й да сграбчи едно от веслата, а той хвана другото от отсрещната страна.

— Знаеш ли да гребеш, Джулия?

— Не! — простена тя.

— Ох, по дяволите! — огледа се отчаяно назад Рик и прецени, че ако веднага не започнеха да гребат, Метис можеше да тръгне в една или друга посока. Така рискуваха корабът да заседне на плажа, откъдето бяха дошли. — Тогава трябва да си размените местата! Ти отиди на кормилните весла, а Джейсън да дойде да гребе! Бързо! — извика той.

— Джейсън! Идвам на кормилните гребла! — извика Джулия.

Изпаднал в недоумение и доста разтревожен, Джейсън кимна в знак на съгласие. Стоеше изправен на кърмата между двете кормилни гребла и като ги редуваше, хващаше ту дръжката на едното, ту тази на другото.

Бързешком се смени със сестра си безмълвно, а после седна зад своето весло.

— Джейсън, ти поне знаеш ли да гребеш? — натякна му Рик.

— Разбира се! — излъга го той.

— Окей, добре… — каза Рик. — Като кажа три, правим първото загребване. Долу греблото, загребваме, повдигаме, долу греблото, загребваме и повдигаме. Ясно ли е?

— Да — отговори Джейсън, макар че нищо не разбра.

— Едно, две и… три! — каза Рик и потопи веслото във водата, облегна се на дръжката с цялата си тежест и натисна. След това го издигна.

Джейсън опита да направи същото. Усети как веслото пада във водата, натисна го и после го издигна нагоре.

— Отново!

Повториха движението.

— Отново! — извика Рик.

Джейсън ентусиазирано и силно замахна с веслото и при удара от водата изригна гигантска струя.

Но корабът не помръдваше.

— Има нещо, което го задържа неподвижен! — извика Джулия. — Изобщо не помръдваме!

— По дяволите! — избухна Рик, повдигайки за четвърти път веслото си. — Не е възможно!

Спря обаче да възразява по какъвто и да е начин, защото Джулия имаше право. Корабът не се беше поместил в никаква посока, дори в грешната. Даже не се беше завъртял.

— Неподвижни сме!

— Не — схвана Рик, — закотвени сме за нещо!

На практика все едно някаква втора котва задържеше кораба на малко разстояние от кея.

— Трябва да потърсим другата котва! Бързо! — подтикна ги Рик.

 

 

Докато Джейсън се въртеше из палубата, интуицията му изведнъж проработи. Той я прогони, но тя пак се върна. Може би не трябваше да търсят никаква друга котва. Може би Метис беше готов да потегли, но му липсваше нещо… някаква цел. Мотивът за това пътуване. Може би на борда имаше някакъв инструмент, който служеше, за да се определи курса, нещо като радарите на самолетите. Това беше нещото, което трябваше да търсят.

Джейсън си помисли, че може би този кораб разполага с мотор на бъдещето, който е скрит в трюма, макар трюмът да беше безпощадно празен.

Джейсън имаше усещането, че корабът просто чака да разбере накъде трябва да потегли. Защото той може да е… вълшебен кораб. В дневника беше написано, че корпусът му е издълбан от дървото на свещен дъб. Това означаваше, че и той по някакъв начин е свещен.

Свещен за кого, обаче?

Вглъбен в своите фантасмагории, Джейсън се приближи до кормилното гребло, което допреди малко беше в ръцете му, и отново механично го улови.

— Какво правиш, Джейсън? — изкрещя веднага сестра му.

Той леко вдигна поглед.

— Опитвам се да задвижа кораба! — отговори й той, размърдвайки греблото във водата.

Плавателният съд не реагира, сякаш нещо го задържаше.

— Корабът никога няма да се помръдне оттук! — извика Джейсън, стискайки отново кормилното гребло.

След това опита да се успокои, като даде воля на своите фантазии… Представи си, че е капитан Джейсън, който управлява кораба в сърцето на бурята към някаква непозната земя. Стените на пещерата бяха отворени към простора, а корабните платна като по чудо се издуваха покрай въжетата.

— Може би трябва да се опитаме да гребем повече! — възкликна Рик.

— Не! Въпросът не опира до гребането — отговори капитан Джейсън, движейки кормилното гребло, за да избегне един айсберг, който съществуваше само в неговата фантазия. — Аз ви казвам, че този кораб не се задвижва с весла!

— А как? С платна? С мотор? Може би само в твоите фантазии!

Джейсън присви очи в мрака, осветен от светулките.

„Възможно ли е?“ — запита се той. — „Възможно ли е… за да се задвижи този кораб…“ — помисли си отново Джейсън за дневника на капитана, в който май пишеше, че корабът може да ги отведе където поискат?

Египет…

Старият Юлисес е бил там. И е бил на борда на този кораб. Джейсън беше сигурен в това, както беше сигурен за предметите в собствения си джоб, макар че за по-голяма сигурност затършува из него, за да ги провери.

Извади точно египетския дневник, който служеше за пиедестал на Окото на Нефертити.

— Египет… — промърмори Джейсън.

И в мига, в който прошепна това, усети безпогрешно как дървото на кормилното гребло завибрира под пръстите му.

От силния повей на вятъра светулките се разпръснаха и започнаха да се въртят спираловидно.

— Какво става? Какъв е този въздух? — извика Рик от палубата.

— Египет… — прошепна Джейсън малко по-силно.

Дървото отново потрепери и въздушният порив разпиля светулките. Насекомите сякаш предчувстваха нещо, защото започнаха да се издигат, политайки към дупчиците в стените.

— Джейсън? Наоколо започна да притъмнява! — извика Джулия. — На път е да се случи нещо!

Той кимна в знак на съгласие. Наистина се случваше нещо: корабът му отговаряше. Сложи дневника в джоба си и сграбчи кормилното гребло и с двете си ръце.

— Дръжте се здраво! — извика той, сякаш без явен мотив. — Сега!

След това възкликна с ясен и силен глас:

— Отведи ме в Египет!

— Джейсън! Какви ги бръщолевиш? — изкрещя сестра му.

Корабът беше ударен от трета въздушна струя, която беше толкова силна, че Джулия се просна по гръб на палубата.

— Казах ти да се държиш! — извика й Джейсън, а дървото на кормилното гребло в ръцете му започна да танцува, разклащайки го във всички посоки.

— Да, в Египет! — извика отново Джейсън. — Отведи ме при Нефертити и при съкровището на Тутанкамон!

Вятърът полудя около тях. Морето се надигна.

Светулките изчезнаха и в пещерата се възцари зашеметяващ мрак.